Между пустинята и живота

„Тежки дни на мрак настъпват в душата Ми: дни,

Към смърт се вие друм: злокобни часове разпли­тат мрежа, от цял свят плетена, за да стегне Сина Божи в тръпни прегръдки, в прегръдки на смърт. Към смърт се вие друм!

Тъга ридае в Мене, синове човешки: скръб плачеше в Моята първа дума и горест делеше в душата Ми Въздишка от въздишка през всички мигове на Моя живот. Тъга ридае в Мене!

Злокобни върхове на гибел приласкаха самотната душа на сетния пророк, за да я водят от измама към измама и от чемер към чемер: злокобни върхове на гибел!"

— Ужас вее от Моята повест. Мои клети врагове! Защото Моето раждане не бе от плът и похот мъжка, а от небето слязох Аз и благословия към небето бе първата Ми човешка реч. Небето Ме роди. А на земята трябваше да живея!

—Истина, истина ви казвам, Мои клети врагове: от небето слязох при вас и Моят пръв поглед светеше с блясъка на пресен лазур, а Моите мигове бяха светли облаци. В лазур пееше душата Ми. А трябва в земя да Ме заровят!

—Знаете ли това. Мои клети врагове? О, да го и знаехте, не бихте острили меч за мене, не бихте сби­рали камъни, не бихте ковали дървен кръст! Син Божи не трябва на дърво, а — на желязо да се прикове! Но вие Ми присъждате човешка смърт, защото сте още чо­веци.

—Да имаше повече божеско у вас, от пламък щях­те да ми изковете меч и с мълния бихте го изострили! Син Божи не трябва с желязо, а — с пламък да се убие! Но вие Ми присъждате жалка смърт, защото сте още за жалене.

—Да имаше повече гордост в душата ви, звезди щяхте да хвърлите върху Мене и с лунни сърпове бихте Ме убили! Син Божи не трябва с камък, а — със свет­лина да се смаже! Но вие Ми присъждате позорна смърт, защото сте още синове на позор.
„... Скърбя, че Ме не почетохте, изгубени чеда на Рома! За Мене ли е вашият закон? За Мене ли е вашата правда? Ала не сте виновни вие: вината покрива с тежка сянка душата на Бене Израеля, защото не позна оногова, който е негов цар.

Скърбя, че Ме не съзряхте, изгубени чеда на Пелешет! Когато пръв път пред вас зарида човек, който можеше вечно да се смее, дори простото ридание не разчленихте! Не разбрахте плача и стенанието не разклати душата ви. Ни еднаж. Ни еднаж!

Та знаете ли, изгубени чеда на земята, че всеки вик се кърти с болка — и мъка зачева всяко стенание? — Не, не! - вие не знаете, вие не знаете това!"
„Съзрях горчиво хлипане в душата на дванадесеттех²³⁰, когато наближавахме Иерушалаим. Обща скръб без лик потискаше всички, разбити вървяха след Мене те, сякаш Ме водеха на смърт.А мрачно бе небето. Облачно бе небето. И по земята пълзеше тежка скръбна мъгла. Посърнали часове живеехме тогава, сякаш в големия бял град отивахме да видим гроба на най-скъпото за сърцето ни. Горчиво хлипаха душите. Горчиво хлипаше небето с нас!

О, скръб! О, тежка, безприютна скръб!

0, скръб! О, тъмна, непрогледна скръб!"

„Те Ме поглеждаха страховито с мълчалива го­рест в очите. А Аз вървях пред тях и не смеех да им кажа най-страшното - онова, що пърхаше злокобно край тях и ги плашеше. Те не смееха дори да Ме запи­тат. Много пъти съм им говорил за страшното, що Ме чака, но те не разбираха и мислеха, че часът е още далече. А страшният час бе наближил, но те още не смееха да повярват.

Жестока игра раздвижи душите на дванадесеттех, когато им казах, че Син Човешки ще бъде преда­ден скоро на смърт. И те още не вярваха. Техният скръ­бен поглед още чакаше от небето огнекрили ангели да слязат и защитят с червени мечове Сина Божи. Те ча­каха мълнии да заградят нашия път, та огън да ни отдели от враговете на Мешиах. Техните скръбни воп­ли разкъсаха тъмното мълчание. И те заплакаха за Ме­не, както плачат синове за баща.

От тях отлетя завинаги светлият призрак на Царството Божие, защото бедната им мъдрост мечтаеше — заедно с Мене да делят престоли и царства. И в душата на по-слабите кипна разкаяние, че толкова дълго са вървели след Мене, захвърлили дом, щастие и свои. И между нас легна отеднаж горчивата стена, о която се разбиха техните потайни надежди. И когато заплакаха, Аз се усъмних в техния плач: кой можеше да Ми каже, Мене ли оплакват, или — своите изчезнали престоли?

...Когато вървяхме от Бетама за Иерушалаим, от върха на Елеонската планина видях душата на Свеще­ния град. Той се издигаше под кървавите лъчи на злове­що слънце, умит с кръвта на толкова пророци и нас­тавници, облян със сълзите на толкова прогонени пред­течи! Вси каменни сгради се бяха притиснали една към друга, сякаш зъзнеха от студ или се плашеха от ня­каква тъмна злокобна сила; Дълбокият дол на Енома кипеше от кръв, пръскаше червени къдри към Цион и бялата гръд на царските дворци се багреше от топли струи кръв. По мрамора на крепостта стояха кървави знакове на страшна прокоба. Високият мост, що скачва Мория с Цион, приличаше на ранена сгърчена змия, протегната в болки над долината Тиропион. А котловината на Кидрон мъкнеше тъмните си води към града — и черни смолести талази мудно и лениво обли- ваха полите на Елеонската планина — до запустялото село Силоам, което стърчеше като тъмни гробища на вси избити пророци. Мрак се спусна над Иерушалаим - и от мрака се чу пърхане на крила, пърхане на ранена птица, трепет на пречупени крила се разнесе в тъм­нината. И видях златен гълъб да прегръща с ранени крила белите сгради на Свещения град и да дига към небето с тежка скръб ослепени очи.

И рекох тогава на дванадесетте, които бяха с Мене: „Чух страшния зов на смъртта, братя Мои! Златният гълъб на всемирна жъртва видях да полита в предсмъртни мъки над Божия град и да го прегръща скръбно с преломени крила. Моята вечеря с вас е свър­шена. Раздайте на света хляба, който е Моя плът, и виното, което е Моя кръв!"

Но те не разбраха, че им говоря да видят как уми­рам, та всеки да извърши делата Ми и да понесе на себе си горчивата Ми участ. Не разбраха те, че ги зова към смърт, подобна на Моята!..."

„Пръв път през тази страшна нощ разбрах, че
съм човек. Човешкото Ме е оковало с железни бръни и
душата Ми е потисната. Скръбна е до смърт Душата
ми — и страшният час Ме плаши!

Ужас лети над Мене и Моята боля се колебае. От

Не се ли борих цял живот за суета? Не се ли счу­пиха костите Ми в катерене по лъжовни канари? Не паднах ли напусто в бездната? Не се ли пролива още Моята кръв - кръвта, що смятах за по-света от кръвта на другите?

Кой знае? И кой ще ми отвърне? Над Мене виси тъмнина, но не — кротката тъмнина, из която говори
Бог на своя Син. Зловеща е тази тъмнина и чемер със-
ка из нея. Аз падам, победен от себе си!"

„Близка е до безумие Моята печал, приятели Мои:

Когато Син Божи бъде убит от враговете и ня-

Не е Син Божи козел за изкупление и не ще пролее Той кръвта си за безбройните, които Го хулят, които Го дори не познават, които не са Го още видели!

Не ще умре Той за алчните търговци на храма, за сластните садукей, за надутите фарисеи, що се ме­рят с Бога по благочестие! Не ще умре за мъртъвци Синът на Бога!

Запитат ли ви за смъртта на Мешиах, кажете: „За своя вина умря Той!" И после кажете: „Ето вината Му: Той мислеше, че светът заслужава да умре за него избраник — и затова се роди. Ала дни минаха — и разбра Той, че за сарафи и страхливци не ще Му подобава да стане жъртвена овца... И умря - защото не рачеше да води стада след себе си, нито искаше да Му се кланят беззъби старци и застарели блудници, които дирят Бо­га, защото не могат вече да дирят греха!" Така речете на Моите обвинители, приятели Мои, които Ме обичате!"

И Аз дойдох тогава на земята — да им покажа щастието. „Ето името на щастието - рекох им, — ето де живее скъпата златопера птица: не знаеха до днес вашите мъдреци това! Няма друго щастие освен радост­та, що блика в душата ви, кога побеждавате людските сърца, кога моретата се разцепват пред вашия же­зъл, кога небето се раздира и ви целува с мълнийни бър­ни, кога преградите падат пред погледа ви, кога усе­щате в себе си да расте вашата воля — и вашата мощ да покорява хора и земя!" Това им казах за щастието.

И рекох им после: „Видите ли нискочел глупец да хвърля своя меч и да казва „Стига!" — нека след мене дру­ги продължат! — и зърнете ли го да зида дом, да пастри имот и да къта покъщнина — знайте, че друг ще живее в дома му, защото не е достоен доволник да живее в дом -и не е дадено на себелюбец да види щастие!" Това им казах за щастието и за измамата на щастието.

И рекох им после: „Мъртвец е всеки, който казва „Стига!" на своя меч — и „Доста" на своята харфа. В топли кътища седят само хилави бездарници и нефели умници: нима се е родило нещо велико без слънце, без поляна, без вихър и без дълъг друм? Не е щастие това, що е било смятано досега за щастие. Защото щастие­то расте!" Това им казах за умрялото щастие.

И рекох им после: „Някои мълвяха с половина език: „Всички хилавци и несретници са лишни хора: земята може и без тях!" А мнозина наричаха тези проповедници жестокосърдечни: толкова малко любов към човека живееше в човешкото сърце, че човеколюбците се зовя­ха човекомразци ! Ала плаха бе речта на тези проповедници и нямаше смелост в тези половина езици. Те казваха: „Земята може и без тях!" А Син Божи казва: „Земята не може с тях!" Затова, видите ли едноок да гледа слънцето, внижете копие в окото му, защото ще говори, че светът е полусвят, а животът — полуживот! И видите ли хромец да пристъпва с куци нозе в ристалището, внижете меч в сърцето му, защото ще разказва, че пътищата са неравни, а небето ще се сгръмоли върху него! Вси грехове биха се простили на човека - да можеше грях да се прощава; само един смъртен грях не ще се никому прости: състрадание се нарича този грях!"
„Това мълвях преди време на своите, а време дой­де - самин на себе си да го промълвя!... Що ме спря — тъкмо накрая? По-грозна ли ми се видя бездната на смъртта, отколкото я мислех? Защо се спънах и поле­тях надолу? Къде остана огнената следа на пъстроперата птица? Нима я някой друг улови? Къде отлетя моята желязна увереност, че ще издържа докрай теж­кия изкус, наречен живот?

Наскоро ме запита един мъдър грешник по име Иехуда от Кериот: „Раби! Слушал съм, че човек е венец и златен край на създаденото. Вярно ли е това?" И не­говото лице изразяваше насмешка, защото знаеше що е човек, а устните му се сливаха в студена небрежна чърта.

Аз изгледах него и другите, а после рекох: „Венец ли каза ти? Та що е венец? Не стои ли често венец на плешив череп и не краси ли понякога увехнал венец гла­ва на исполин? Не за венеца бе реч — и не за края на създаденото. Да имаше създаването край, по-добре бе Адонаи да не създава нищо! Създанието се вечно разви­ва и няма край. А златен край би бил позор на всяко творчество. Та кой може да отрече, че от човека начева върховното създаване? — Не ми трябва човек да е край на досегашното създание, а — да стане наченка на ново създаване. И затова ви питам: „Кой човек би бил това начало — и какъв трябва да е той, за да сложи начатък на ново създаване?" Това ги запитах.

Но те не отговориха. И запитах ги още: „Какъв образ трябва да има човекът, що би смогнал да влезе като краеъгълен камък в сградата на ново творение? Това ви питам!" И като видях, че те мълчат, аз тихо промълвих — повече на себе си, отколкото на тях: „Не край — начало трябва! Що има скъпо в живота, ако не - жаждата за ръст, устремът към закрепване, вечното трупане сили, растежът

на мощ и мечта за себевластие? Няма ли воля към по-горно, воля към вис и гибел - няма растеж, а креене, бавна смърт и тъмна пагуба. И под всичко, що е скъпял светът до днес, дреме зародиш на подобна гибел." Това бе Моето слово за силата и за създаването чрез сила.

И време настъпи — самин на себе си да изговоря това слово!... Що ме спъна — тъкмо на последния завой? По-тръпни ли Ми се сториха мъките на раздялата, отколкото си ги мислех? Защо се плъзнах и полетях надолу? Къде замря огненото слово за силата — пламенната реч за най-силния, що става начатък на ново създаване? Нима друг някой разкри новите двери – и влезе през тях? Къде потъна Моята горда увереност, че ще надмогна света и ще победя живота с нова мъдрост и нова воля?"

„Някога слънцето грееше и нивите се жълтееха - златно море, непобедено още от жаждата на ничий сърп. И в Моята душа пръхна неясна мисъл — полуоб­раз на потайна истина. Тогава се замислих, откъснах едър пшеничен клас и като го стрих в шъпа, рекох на Иехуда от Кериот: „Мислиш ли, брате Мой, че този клас — да знаеше, че ще го яде беззъба уста — би се родил и налял дотолкова? Та и самото слънце — да знаеше това — не би му дало лъч светлик!" Аз видях тогава в пшеничния клас притча за силния човек.

И казах на дванадесетте: „Не ви уча на състрадание, приятели Мои, защото състраданието отнема сила и гнети душата. А бодър трябва да бъде творецът, защото му трябва сила: само с мощ би смогнал да прелее своята замисъл в образите на нов живот. Гледаш ли хорското страдание със свои очи, разтапя се сърцето ти и самин почваш да страдаш; ала то е чуждо страдание, не е твое; и с това страдание ти унижаваш оногова, когото жалиш. Има ли по-голяма мъка за истински страдалец от тази — да види, че го жалят? Не уча ви на състрадание, защото е мъка по чуждо страдание! Не уча ви на Мое страдание, а на ваше страдание ви уча, приятели Мои! И ако видя, че разбе­рете мъката Ми кога да е — и наченете да Ме жалите, от свян и мъка ще ви напусна! Цялата земя иска да се подбира силен и силна между силните, та по-силен да се роди: смея ли да осъдя земята? А людското състра­дание подава ръка на оногова, чиято участ е гибелта — и кара увехналата вейка да отнеме слънцето на соч­ната, що би родила алмазни плодове." Така им казах.

А после ги запитах изново: „Знаете ли, приятели Мои, до де води състраданието? — Тъмен става всеки блян, посърва всяка смела мечта, скапва всеки сочен порив и самият живот става намръщен. В него се раз­дават воплите на вси хилавци и плачовете на вси недъгавци. Защото онзи, който види, че го съжаляват, и се не оскърби от това, начева да се преструва, че от ден на ден страда повече — за да буди по-силно съжале­ние. На милостиня е подобно състраданието - и всеки просяк хленчи и вие, защото най-едро състрадание ще получи онзи, който стене най-изкусно. Истина, истина ви казвам — на обич към човека ви уча, а не - на жал към човека!" Тъй им казах своето слово за състраданието, което носи гибел.

А няма ли сега кой да повтори на самия Мене това слово? Къде изчезна Моята корава жилеста воля, която претопяваше в злато дори земята? Къде потъна звънливата реч на душата Ми, що обръщаше сърца,

Мрак тежи над Мене. Тишината на мъка Ме потиска — и Аз се боя, че съм се променил. Страх Ме е, че много човешко е залепнало по сандалите Ми, та Ме смък­ва надолу — към човека, към задухата, към гибелта! Отче Мой! Отче Мой!

Дай ми сила да изпия чашата, която самин съм си присъдил!"


III

Вечерта на тринадесетия ден от хебрейския ме­сец нисан, към първия час на втората стража, Иешу бар Иосеф излезе от дома на Елиазера бен Шамуел за­едно с учениците си. Те се напътиха към градината Гатамена²³¹, дето учителят обичаше да отива вечер и да говори тихо с учениците си, да се моли насаме и да съзерцава.

А заедно с учениците му тръгнаха след него мъ­же, когато го обичаха. Между тях бяха Иехуда от Кери­от, няколко законници, трима митари и двама зелоти, въоръжени с мечове. Те седнаха на камъните и поч­наха да си приказват. В облачната нощ студът пръс­каше ледни мечове. Иерушалаим спеше; само по окол­ните летни къщи, пръснати в тъмните гори, блесте­ше малко светлина.

Отеднаж далечен рев на медна тръба разби ти­шината. Учениците се смутиха и някои почнаха да пи­тат що е това.

А Иехуда от Кериот отвърна небрежно:

— От кулата Антония свикват ромските войни­ци, пръснатите и почиващите. Тръбата свири трево­га. Така се свири преди поход.

Тръбата замлъкна и тишина обгърна изново гра­дината. Но в душата на учениците остана неясно сму­щение. Те прекъснаха своята беседа, сякаш се бояха да ги не чуе някой.

Тогава Иешу бар Иосеф запита спокойно и обла­дано:

— Обичате ли Ме?

А Иоканаан бар Зебадия отговори:

— Обичаме Те, учителю!

И другите отвърнаха:

— Обичаме Те! Ако Те не обичахме, бихме ли оста­вили всичко, за да тръгнем след Тебе?

А той им каза:

— И лихоимецът маха ръка на всичко, щом поду­ши едра печалба. И търговец напуска мирно приста­нище, за да полети по кипнали морета, дето го чака злато и бисер...

И като помълча малко, запита ги отново:

— Що бихте сторили, ако поискат да Ме убият пред вашите очи? Не ще ли Ме напуснете до един?

А те възроптаха с голям глас.

Едни рекоха:

— Не ще Те напуснем, раби! И на смърт ще вър­вим с Тебе! И отвъд смърт ще вървим за Тебе!

А Шимеон бар Йона и зелотите отвърнаха:

— Ще Те пазим, раби.

Тогава Иешу бар Иосеф ги запита скръбно:

- Вие ли ще ме пазите? Имате ли поне ножове?

А те отвърнаха:

- Имаме три ножа...

- Доста са! — отговори учителят с горчива насмешка.

Тъкмо тогава по стръмната пътека, водеща към Елеонската планина, лумна светлина на факли и големи светилници от мед и слюда. Светлината се разбиваше неуверено в мрака на рядката гора, сякаш хората се лутаха да дирят някого. Чу се звън на тежки метални оръжия и тъп тропот на мъже, които вървят по каменлива пътека. Светлината приближаваше, факлите се пръскаха по гората и отново се сбираха наедно. Звънли­вият зов на оръжията се разнасяше мерно, спокойно и уверено. Мъжете вървяха към градината Гатамена. Ко­гато наближиха, учениците познаха храмовите слуги и робите на коен-хагадола, след които вървяха ромски вой­ници, въоръжени за бой. Храмовите слуги носеха тояги, обковани на върха с медно острие, а на дръжката - с бодлива желязна топка. Робите държеха ножове. Кога­то стигнаха до каменния зид на градината, разнесе се звънлив шум: стражите извадиха мечове.

Тогава Иешу бар Иосеф каза на своите глухо:

— Ето онези, които ще Ме отведат на смърт!

И като видя, че зелотите и Шимеон бар Йона ва­дят ножове, рече им:

— Скрийте ножовете! Те са толкова много!...

— Кого търсите?

Един от мъжете, който изглеждаше да е коен, дигна факел към него и като го позна, каза грубо:

- Не се изпречвай на пътя ни! Ние ще намерим щогова, когото търсим!

Но Иехуда от Кериот му каза:

- Не говоря с тебе! Ти си псе, което тлъстее от огризките на храмови жъртви! Аз търся началника на ромския отряд.

Тогава между слугите си проби път един ромски войник, който държеше в дясната си ръка гол меч, а в лявата - свитък.

Иехуда го запита:

- Ти ли водиш тези?

А ромянинът спря почтително пред него, като видя, че носи червена мантия и ромски полуобуща. И той отвърна:

- Имаме заповед от прокуратора да заловим един метежник. Той се нарича Иезус, син Иозефов, от Галилея.

Иехуда рече спокойно:

- Тука няма метежници!

И като посочи стръмната криволица на пътека­та, добави:

- Вървете си!

Но коенът през това време с трепереща от гняв ръка разклащаше факела, за да обгледа учениците. И той позна между тях Иешу бар Иосефа. В тъмнината му се стори, че Назарянинът се крие зад другите.

И той извика на ромския началник:

- Аниус Цимбер! Ето метежника!

И посочи галилееца.

Тогава Аниус Цимбер направи крачка към учени­ците и запита Иешу бар Иосефа:

• 
  Ти ли си Иезус, син Иозефов, от Галилеа?
  

• 
  Аз съм!
  

Но Иехуда от Кериот тласна робите, които бя­ха приготвили въжета, и викна на ромянина:

—Аниус Цимбер! Този човек не трябва да се връзва! Аз самин ще дойда с вас при началника на градската охрана. Той не е метежник, Децимус Брутус и Мунациус Планкус го познават!

Ала войникът възрази студено:

— Работата е там, че аз те не познавам. Мунациус Планкус е сменен. Началник на градската охрана съм аз — и ти заповядвам да се махнеш от пътя ми! Аз имам работа с Иезуса от Галилея!

През това време той видя, че на бедрата на неколцина от учениците висят ножници, а под мантия­та на Иехуда лъсна меч.

И като се обърна към войниците, извика:

- Заградете ги! Който извади нож, убийте го!

А на робите каза:

- Вържете метежника!

Коенът пришъпна нещо на слугите и те се хвърлиха върху Иехуда с железни тояги. Той извади меч и почна да се пази. Една желязна топка пречупи меча. Друга удари китката на Иехуда и мечът падна от ръката му. Тогава той се хвърли върху коена и го стисна за шията с дясната ръка, а с лявата го удари под yxoто толкова силно, че коенът се гътна мъртъв, без да извика. Но няколко медни острия разпраха ребрата и един ромски меч разцепи черепа му. Той падна и слу­гите на храма минаха през него.

Двама зелоти въртяха широки ножове срещу стражите. Трима ромяни паднаха мъртви. Върху зелотите се нахвърляха стражи с дълги копия и ги пова­лиха пронизани.

Иешу бар Иосеф стоеше с вързани наопет ръце и

Шимеон бар Йона не беше между заловените.

Вождът на стражата каза:

- Шестнадесет войници ще отведат съзаклятниците в тъмницата на кулата Антония и ще ги предадат на трибуна. В града ще вървите без факли и без шум!

А като се обърна към слугите, робите и останалата стража, рече:

- Метежника ще отведете в лятната къща на Иозефа, син Каифасов, хебрейски първожрец — на Елеонската планина. Когато излезете от градината, ще хвърлите факлите и ще угасите светилниците!

Войниците се разделиха. Едни се върнаха назад, по лъкатушната пътека към стените на града, а дру­ги, заедно с робите и слугите, пресякоха градината, за да поемат широката пътека към Елеонската планина.

След тях отдалек се мярна един тъмен образ. Ня­какъв човек тихо се отдели от дърветата и тръгна подире им, когато видя, че хвърлиха факлите и погаси­ха окадените светилници.

Той бе рибарят Шимеон бар Йона.

Когато тълпата отведе по пътеката вързания Назарянин, а войниците се изгубиха към Иерушалаим, той се върна при входа на градината Гатамена, взе един пламтящ факел, небрежно хвърлен, разклати го, за да се разгори, и го скрепи в една купчина камъни над стената.

А после предпазливо тръгна край неравната стена — по пътеката, водеща в лятната къща на Елиазера бей Шамуел. Рибарят се навеждаше при всички завои, дето стената бе ниска, сякаш се боеше да го не види някой от градината. Когато стигна до високите бели стени на лятната къща, той падна върху един камък и горчиво заплака.

Мракът почна да редее, под разкъсаните облаци се показа ощърбена луна и озари с бледна синя светли­на неговата побеляла глава. Ръцете му се морно от­пуснаха, той изтри лицето си със суха сбръчкана длан, а после разпаса ножа си и го хвърли в храстите край пътя.

След това открехна вратата и влезе в широкия каменен двор.

Над него светеше факелът от стената и свито­то тяло, покрито с червена мантия, отдалеч прилича­ше на едро петно кръв, по което са минали човешки стъпки.