Между пустинята и живота

Къщата на Мириам от Мигдол в Иерушалаим. Високи вази от базалт, порфир и черен камък. Край стената, обвесена с надиплена свила, високи египетски столове от кедър, украсени със златни хиероглифи и медни ваяния на крагуи, слънчеви кълба и бръмбари. Широко легло с кремави завеси. В ъгъла – две харфи, черни цевници, псантер и големи цимбали от мед. На кипарисово столче – високи позлатени чаши и голямо шуле с вино. Шеломит Танцувачката, Иехуда от Кариот, Олда Свирачката и непознати моми.

За живота и учението на Иезуса, син Иозефов, от Назарет от Лукануса Проперциус Иустус, философ

I. Най-благородното, достъпно човеку, е да наб­людава движението на живота, да размисля върху на­чалото на съществуването и да съзерцава чистите първообрази, от които се е родил светът. Много възточни философи говорят за онова първобитно същест­во, което съществува от само себе си. Това същество е създало света от оплитането на четири начала. Тех­ните външни образи, достъпни на човешкия поглед, но­сят имената: огън, вода, вихър и земя. Тези четири на­чала работят едно по едно, за да се развие вложеното в човека — и разделят дългото време на историята на четири века. Огънят създава златния век, водатасребърния, вихърът — медния, а земята — железния.

II. Дълго време мисъл за богове не е озарявала човешкия разум. Цялото развитие на човека е борба за вътрешна и външна власт. Дълго е трябвало да се бори човекът, за да признае своята немощ и да се преклони пред по-силни. Той те е видял победен от мълнията, потопа, пожара, леда, земетръса, болестта и смъртта. И тогава ги е нарекъл богове. Наченал е да им се моли и да им отделя от своето добро, за да се смилят над него. Първичната жажда за власт е оста­нала незадоволена и човек е трябвало да признае над себе си богове. Ако размислим по борбата за външна власт, човешкото развитие ще ни се види непрестан­на смяна на богове, които въплътяват властващата сила на човека.

III. Дълго е търсил човек за своята вяра бог, кого­то не ще отменят времената. Историята на негова­та вяра е история на мъртви богове. Човек е виждал показалеца на своята мощ в превземане на външна власт — и всяка негова победа е била — победа над един бог. Боговете са умирали, щом е била надвивана сила­та, пред която се е прекланял човек. Тази победена си­ла не е криела вече тайна за човека; а човек свива коле­не и простира ръце само пред тайната. Когато при­родата е била надвита дотам, че човек е можел да зажи­вее без люта борба с нейните сили, умът му се е успо­коил. Тогава човек обърнал поглед към душата си — и се запитал що е, отде иде, накъде отива и защо се е поя­вил на земята. И от този миг в него се ражда нов свят: no-нататъшното развитие на човека е — борба за вът­решна власт, за себевластие.

IV. За човека, чийто прицел на живота е себев-

V. Мечтата на мнозина кроеше като образ — чо-

VI. Той се роди в дните, когато над вселената

VII. Иезус живее между хората, без да ги избира по потекло, занаят или богатство. Между учениците му се виждат митари, зелоти, рибари, законници, фа­рисеи, есеи, книжници, блудници, рабини, хора от синедриума, прозелити, танцувачки. Народът мрази митарите, защото данъкът му напомня робството под Рома. Митарите се смятат за разбойници, измамни­ци, крадци. Данъкът се нарича обир. Строгите закон­ници забраняват на митар да свидетелства: негова­та дума се смята лъжа и клетвата му се не приема. В сбор на вярващи се не пускат митари. С тях дори не разменят пари, защото среброто им се смята осквернено. Те се срещат само помежду си. А Иезус не само ги допуска при себе си, но отива и на пировете им. Най-сухите тълковници на закона, привърженици на Иозефа, син Каифасов¹⁹⁴, хулят учителя за това и предадават на клетва учениците му. Иезус води беседа със самаряни, които иудеите презират като лъжеверци и езичници. Той дружи с блудници, които зове към разкаяние; учениците на Самаиас не обичат това. Ала народът върви след него като омагьосан и не слуша ни са-

VIII. Учениците на този странен човек вярват в

призраци, чудеса и пророчества. Не зная как мисли той. Чувал съм го да говори против вярата в призраци, да хули ожидащите чудеса и да нарича лъжа пророчествата. Вярата на учениците не ми се вижда чудна. Те живеят край езерото Тибериас, цял ден се плъзгат с лодка или кораб по вълните му, видели са много бури и кипнали талази, гряло ги е гневно слънце под намръщени облаци, а после им се е усмихвало тихо синьо небе и лек ветрец ги е галил. Вечер те спят на пясъка, по ливадите, в лодката или в сламена хижа, покрита с морски водорасли. Те живеят с природата, звездите будят в душата им блянове, а морето им разкрива пъстри чудеса. Те разказват, че небето се разкрехвало и небесни духове с алмазни крила слизали над учителя им, за да говорят с него. Друг път, на една планина, видели двама пророци, отколе умрели, да се явяват и разгова­рят с Иезуса. Техният ум е разпален от гледаното и слушаното през деня, та нощем виждат странни съ­нища, пълни със светлина и чудо.

IX. Същият прост и непринуден живот, освобо-

X. Дойде младеж при Иезуса. Запита го що да прави, след като е изпълнил до едно предписанията на закона. Иезус, син Иозефов, му каза да си продаде имота, да раздаде на бедни полученото и да го последва, ако радее за душата си. А младежът бе много богат и му се видя свидно да раздава на бедни имотите, трупани от деди и прадеди. Дожаля му за тънките статуи от слонова кост, за златовезаните дрехи, за накитите от скъпоценни камъни и бисер, за покъщнината от скъп ебен, червено дърво, седеф, злато, кехлибар и коралови плочици. Наистина, за да влезе ученик в общината на Иезуса, трябва да раздаде всичко свое. Ако не стори това, той има право да слуша само отвън, както слуша народът. Онези, които влизат в общината на Иезуса, се наричат от народа апостоли, защото учителят ги праща по Иудея, Галилея, Идумея¹⁹⁵ u крайморските земи да проповядват неговото учение. Никой от тях не трябва да се привързва към свое, затова — няма право да нарича нищо свое. Всичко им е общо. Те живеят от дарове, що им дават по-богатите ученици. Кога не получат нищо, ловят риба и всеки работи своя занаят.

XI. Йоханес Проповедникът, когото Херодес Антипас затвори в крепост, за да запази в сигурност своята власт, изпрати дo Иезуса двама ученици от свои­те — Филипус Закен и Аристион, син Теомов¹⁹⁶ — да го запитат той ли е месия, или трябва Израел да чака другиго. Иезус ги отпрати с отговор: „Кажете му що сте видели! Онези, които бяха слепци за истината, прогледнаха. Които бяха глухи за мъдростта, прочуха. Които бяха куци за пътя на доброто, свободно поеха пътеките на доблестта. Мъртъвците за Царството Божие, сепнати от гърма на нова проповед, захвърлиха савани и възкръснаха за нов живот. Прокажените вдън душата си получиха изцеление и станаха сами проповедници на жива мъдрост. — Кажете му това! Ала в деня, когато пратениците на Иоханеса се върнаха при учителя си, слугите на тетрарха им предадоха отрязана главата на пророка.

XII. Иезус от Назарет не обича храма. Неговото учение за Бог и Богопочитане отхвърля всички образи на външен култ. В иерузалемския храм той влиза само за да проповядва. Най-силните му речи против храма са били изказани в храма. Храмът е за хебреите стъгда, търговска улица, съдилище, тържище, училище, а понякога — храм. По дворовете му сноват с бичове и тояги нетрезви слуги, за да тласкат и хокат всеки посочен от жреците. Иезус е начевал с изобличение по­вечето си речи, изказани в храма. Между мрачните сте­ни на тази неприветлива сграда той не е можал да ка­же ни една от своите светли думи. Навъсените зидове на Саломовия притвор са отразявали само гняв. Иезус от Назарет не гледа с радост жъртвите. Еднаж той запита народа редно ли е да се пролива кръв в жилище­то на Бога. А друг път каза: „Не ми се вярва да слезе Бог в кървавите локви на никоя кланица, нито бих по­мислил, че ще чуе молитвите на коя да е кървава ръ­ка." Затова закените, тълковниците на закона и хора­та от синедриума мразят Иезуса.

XIII. Същината на Иезусовата проповед е в това
че не зове към богопоклонство хебреина, а - човека. Никой не е говорил така. Иезус отхвърля боговете, а признава - Бога. До него всеки народ създаваше свои богове. Той учи, че за всички има един бог - и този бог трябва да бъде търсен по духовни пътеки. Никой закон не може да го изясни на ума, да го покаже на погледа, да го разбули на чувството. Всеки трябва да дири бога в себе си. Никоя вяра не превъзхожда другите: всички вери са суетни и безсилни да изкупят човека от мрачините, сред които го държи скована слепотата му. Бог е вътре — и той трябва да бъде търсен с постепенно пречистване на душата. Всичко друго е само измама. Обвиниха Иезуса, че не тачи седмия ден, наречен сабат¹⁹⁷. А той ги запита: „Кажете ми, маловерци, спи­ра ли ручеят да тече в деня сабат? Не грее ли тогава слънце? Не цъфтят ли цветя и в седмия ден? Спира ли тогава пшеницата своя растеж и гроздето — своето зреене? Та как искате синът на Бога да не работи в деня сабат? Не е ли целебен ручей словото на правда­та? Не е ли слънце учението за Божо царство? Не е ли, мъдростта хляб на вечен живот и вино на сигурно спа- -сение? Защо да млъкна?"

XIV. Учението на Иезуса изглажда основната разлика между хората, дирещи правда: разликата по вя-

XV. Народът нарича Иезуса „Месия" и „Син Давидов". Знае се, че сам Иезус отказва да е потомък на отколешния хебрейски цар, защото е роден в Назарет. А Назарет, Кана, Кафарнаум, Магдала и Тибериас се населяват от потомци на Забулена. Но пророческите книги на израелския народ говорят, че Месия ще се роди от Давидов род. И народът нарича своя проповедник Син Давидов. Без да знае Иезус, учениците и после­дователите му плетат за него чудни приказки и с то­ва добродушно възвеличават образа на своя учител. Те му приписват чудеса. А той еднаж каза на сбраните, които молеха от него чудо: „Ако полети камък, пада на земята. Но полети ли духът, възнася се на небето. Вие искате чудо. Не ви ли стига това, че духът се възнася, вместо да падне? Или искате да спра полетелия ка­мък, за да ви не удари? Това ли зовете чудо? Не, маловерци: вие сте хвърлили над главите си този камък и ничия сила не може да го отпрати в небето. Чудо — ня­ма. И чудотворци не са живели никога."

XVI. Мъчно е да се познае що мисли за себе си
Иезус. Той казва: „Духът на Бога и духът на човека — са едно. Два духа няма. Много духове бълнуват само бездушните. Един е духът на всички хора. И той е едно с духа на Бога. Богът живее в човека, духът на човека живее в Бога: онзи, който се е въздигнал до духа, живее ведно с Бога. Той е син на Бога." Друг път рече: „Аз и моят баща сме едно. И вие сте едно с мене. И с Бога сте едно. Ала още не живеете духом, та го не знаете. Вие не живеете още в Бога и аз не живея още във вас." На някои от своите апостоли казал еднаж: „Вие сте в мене. И аз — във вас. Вие сте едно. И аз съм с вас едно. Да убиеха мене, биха и вас убили. Ала духът се не убива. За духа не е измислен още кръст. Те могат да убият само плътта." Когато чух, че казал тези думи, спомних си учението на Филона от Александрия, който мълвеше, че с чистота на душата и с вътрешна бран мо-же да се стигне общуване с Бога. Без съмнение Иезус говори за върховните стъпала на изстъплението, кои­то проповядва и философията на Персия като прицел на човешкия път.

XVII. Аз не деля, благороден Мурена, суеверното поклонение на галилейците. Ясно е, че Иезус е човек. В това златно изваяние съзирам тук-таме пукнатини, пълни с прах от земята, която тъпчем всички. Понякога и нему не са чужди горчивите съмнения на душа­та: той често мисли, че неговият Бог го е напуснал. Много мисли, изказани преди време от него, сега му звучат като лъжа или като непълна истина, та той ги; поправя. Понякога в душата му нахлува дълбока скръб и той губи вяра. Човешкото силно говори в него и аз знам случаи, когато Иезус е напускал градовете, дете са го търсили стражите на Xepoдeca, за да се укрие в пещерите на дивата пустиня. С него вървят зелоти наричани от някои кананети; те носят ножове; гово рят, че били негови телопазители. Еднаж той напусна Иерузалем, та избяга в Ефрон от враговете си; а този град лежи срещу долината на Иорданес, на час u половина далек om Бетел - последното място, дето има ромски войници. В сухите канари на Ефрон не би го търсил никакъв страж. Иезус е самолюбив. Той не допуска да му противоречат, нито да спорят с него. В неговите думи звучат люти хули срещу законници, фарисеи, садукей и книжници. Той обрича на клетва цели градове, като Хоразин, Бетсаида, Магдала и Назарет, защото не са повярвали в него. Порицава властници, знатни, рабини. Но към повярвалите в него е благ и от сърце ги обича. Той е нежен и усетлив, лесно се вълнува, не се смее никога, обича отхвърлените, гонените, робите, добродушните, унизените. Неговите скръбни слова разплакаха веднъж целия народ пред одъра на едно умиращо момче, син на бедна вдовица. Друг път спря ръцете на побесняла тълпа, дигнала камъни, за да убие една блудница. Иезус буди в сърцата на свои и чужди жал към ранени, прокажени, слепи, глухи или сгрешили. Той се вечно скита и не може ни един дом да нарече свой. Еднаж казваше: „Лисиците имат свои дупки, птиците - гнезда²⁰⁰. Но синът на Бога няма де да си подслони главата." Ала той се не плаши да сподели кървавата участ на Иуда Голонита или Матиас Маргалота. И често, уморен от вълнения и разбит от вътрешни бури, пада в дъното на рибарската лодка — и дълбоко заспива.

XVIII. Нравственото учение на Иезуса е късо и нагледно. Той проповядва самопреодоляване. Човек трябва да превъзмогне себе си, за да открие на своята душа път към духа. Това той нарича друм към Царството на Бога. Чух го да говори на трима от учениците - най-зрели между многото: „Страстта и пожеланието крият сила в себе си. Не се ли сеща всеки отслабнал, след като е нахранил своята страст? То е от това, че я храни със себе си — и й дава своята сила. Затова отбягвайте с мисъл нахлуващата страст — и тогава ще грабнете силата й!" Това учение за самопреодоляването е ново. И елеатите²⁰¹ знаеха покоряване на страстта с воля. Но галилеецът проповядва борба със себе си за мощ и влияние над света. Той говори: „Светът се покорява на силния, защото във волята на силния няма синор между човека и Бога. И хората падат пред силния. Един се покорява на погледа му, друг - на мисълта му, трети — на допирането му. Един пада под властта на думата му, друг — на желанието му трети - на въздишката му, четвърти - на песента му." Запита го тогава Йоханес, син на Зебадиас: „Но защо, учителю, по земята срещаме толкова малко силни?" Иезус рече: „Грехът е покорил човешката воля. Може ли роб да повелява? И аз самин, ужасен от гледката на човешкия грях, разбих всички пророчества, както друг преди мене разби своите скрижали, като видя чо­века коленичил пред измамен излитък злато."

XIX. Обноските на човека към другите в пропо-

XX. Иезус проповядва учение за бъдещия град. Не-

XXI. Когато живее в Иерузалем, Иезус проповяд­ва в притвора и дворовете на храма, по сградите на града или в окрайнините. Вечер напуща с учениците си Свещения град, да си почине в долината на река Цедрон. Наблизо до града се намира голяма овощна гради­на, по име Гетсемани (хебреите я зоват Гатхамена). Там растат маслини и стопаните на градината, уче­ници на галилееца, живеят с продажба на елей. В тази градина се сбират от празник на празник жителите на околните села, срещат се с иерузалемците и се ве­селят. Там Иезус води своите ученици, та проповядва на сбраните. Край Иерузалем е сухо, каменливо и без­водно. Зеленее се само Елеонската планина, изпълнена с маслини, палми, смокини и зелени храсти. Сред ши­рока зелена котловина растат два високи кедъра, по чиито просторни клони живеят ята гълъби. Под кедрите се тълпи надвечер народ, излязъл по гората. Там проповядва често Иезус. Хората са навикнали да слушат след дневните грижи проповедта му, та се трупат под кедрите да берат поука. А на час и половина от Иерузалем стои село Бетания (наричано от хебреите Бетама), дето са построени летните къщи на всички знатни граждани. Там живее в разкошен мраморен дом един хебреин, някогашен търговец, Елиазер, син Caмуелов²⁰³, богат и учен човек. Той има сестри, Марта и Мария. Спохождат го сановници на Херодеса, рабини, учени фарисеи, ромяни, философи, знатни жени. Виж­дал съм няколко пъти в този дом Иезуса. Там го чакат с нетърпение, слушат го с дълбоко внимание и го гле­дат с почит. Между тях той говори възвишени неща, които тълпите не биха разумели.

XXII. Преди време Иезус изпрати своите двана­десет апостоли да проповядват по разни места на Па­лестина. След месеци те се върнаха при него. В онова, което му съобщиха, нямаше много за радване. Изглеж­да, че хората обичат него, а учениците му не слушат. Та и малцина от тези дванадесет умеят да говорят, малцина знаят добре учението на своя рабин, малцина са надарени да излагат своята мисъл в притчи и про­рочества. Хората ги не посрещали добре и се подсми­вали на всяка тяхна дума. Особено ги хулили в иудейските градове и села. Не ги допускали в синагогите, гав­рели се с тях, садукеите ги гледали с презрение като отстъпници от всяка вяра. Наричали ги приятели на блудниците и съдружници на митарите. В Иерузалем стигна за това мълва. Духовните началници на хебрете, които не обичат отдавна галилееца, обрекоха на позор всеки, който го последва. За иудеите това е строга мярка. Когото отлъчи синедриумът от обществото на верните, той няма достъп в никоя среда и трябва да дружи само с подобни на себе си, с митари, с волноотпуснати роби, с отлъчени. При това имотите му се отнемат в полза на храма. Това принуди мнозина да се дръпнат настрана. От Иезуса се отрекоха повечето богати хора, които по-рано го следваха или слушаха. Някои мъже от синедриума, подозирани като тайни ученици на Иезуса, престанаха да се срещат с него и с учениците му. Верни му останаха само бедните, разкаяните, митарите, ранните му ученици и неколцина знатни с по-свободен ум. Казват, че тази мярка е внушена на първожреца Иозефа, син Каифасов, от една жена, по име Мария, родена в Магдала. Хебреите я наричат Мария от Мигдол.

XXIII. Ненавистта на храмовите властници направи Иезуса самотник. Край него се тълпят сега само непознати хора, които го пръв път слушат и не знаят заплашването на Иозефа, син Каифасов. Неговите ученици вървят скръбно след него. Тяхното малко общес­тво стои откъснато от света, сякаш клетвата на боговете го е отрязала от останалите хора. Избягват ги, както се избягва прокажен. И веднъж учениците чу­ли от своя рабин люта клетва, отправена към Свеще­ния град. Те седели на Елеонската планина, отдето се вижда хълмът Мория, великолепните бели сгради на храма, издигнат на седем просторни стъпала, злат­ните покриви на храмовите възкрилия и белите мра­мори на дворците, отредени за първожреца, за проку­ратора и за сановниците на тетрарха. Погледът на Иезуса доловил мълчаливо възхищение в очите на гледащите ученици. Тогава посочил с ръка града, па ка­зал: „Иерузалеме, Иерузалеме!²⁰⁴ Град на светлина те бе направил Небесният баща - и за свое жилище те бе­ше отредил. Но хората те обърнаха в долина с кръв и те отредиха за склеп на всички праведници. Иерузалеме, Иерузалеме! Ти, който избиваш с камъни пророци­те и на люта смърт обричаш небесните пратеници горко ти! Клетва нека окове кървавите ти ръце – и света мъст нека разсече на късове езика ти! И тогава нека пламнат гордите сгради на твоята суетност, запалени от кръвта на безброй мъченици! Ще те съди люто Бог, Иерузалеме, за всички — от праведния Абел²⁰⁵ до пророк Закария²⁰⁶, когото народът уби в самия храм! Нека те чужденци разсипят — и нека синовете ти станат сами чужденци!"

XXIV. В Иерузалем се борят, Мурена, две течения. Едното води сегашният първенец Иозеф, син Каифасов, а другото — някогашният първожрец Ханан²⁰⁷. Те са сродници, но се ненавиждат. След Иозефа, син Каифасов, вървят повечето садукеи, някои прозелити, законници и тълкуватели. Повечето мъже от синедриума са там. Съдиите, наречени закени, влизат в чис­лото им. Те поддържат Понтиус Пилатуса и закри­лят неговите престъпления. Повечето от тях са бо­гати търговци, купили право за търгуване от Сейана в Рома срещу богат подкуп; те държат тържища по всички градове на Мала Азия, Египет и островите. А други държат в ръцете си властта над народа, пред­писана от преданията и законите на вярата им. Пон­тиус Пилатус ги подкрепя пред Сейана. Те се обогатя­ват заедно с него. Това течение мрази Иезуса. Съмиш­леници на продадените безродници са и всички жреци на храма. Повечето от тях водят потекло от Симео-на, син на Боетус Александриеца, възведен в първожре-чески сан от Херодеса Магнус, негов зет. Този първож­рец е бил свален заедно с Архелауса²⁰⁸, но потомство­то му още окръжава храма. Жреците боетусими са су­етни, пустослабни, продажни, измамници. Те създават около храма клюки и сплетни, за да плашат противниците си, разнасят нечиста мълва и клеветят, с лицемерна набожност издават присъди над своите врагове, за да заграбят имотите им. Това течение мрази Иезуса. В него влизат най-богатите и влиятелни мъже на Свещения град.

XXV. Техните съперници следват Ханана, син Сетов. Те съставят народно течение, враждебно на подкупените. В него влизат фарисеи, потомци на дома Макабеи²⁰⁹, книжници, строги пазители на истинската набожност, противници на робството, врагове на прокуратора, на тетрарха, на сирския управител, на Сейана, на самия цезар. Те хулят своите противници и ги наричат нечестиви псета, които ближат кървавите ръце на Рома. Неколцина от тях влизат в синедриума. И между тях има богати, ала властниците смогнаха с лъжливи обвинения да им отчуждят и заграбят имотите. Но с това течение вървят истинските знатници на Иудея. Враговете им са се издигнали едва от осем години, а те са потомци на царе, вожди и първосвещеници. Народът се колебае след кои да върви. Кога­то трябва да се направи нещо, хората на Ханана, син Сетов, сбират тълпите и ги убеждават с реч и преда­ние. Така те поведоха народа след Иуда Голонита и Матиас Маргалота. Ала техните съперници подкупи­ха тълпата с пари, за да спрат метежа: те се бояха да им не отнеме проконсулът властта. Между при­вържениците на Ханана, син Сетов, има тайни и явни ученици на Иезуса.

XXVI. Защо хората на Каифаса мразят Иезуса?
При всеки нов кипеж на вярата в душата на иудеите
се мощно пробужда заспалият стремеж към граждан-
ска независимост. С възторжените си речи и проро-
чески проповеди всеки нов рабин повлича най-здравото
от Израеля u след него тълпите разнасят сбоя стра­шен вик за свобода: „Да живее царят Израелъов! Хосана на Давидовия потомец!" А от Иезуса те се още повече боят, защото цял народ очаква царството на Месия като освобождаване най-напред от гражданско робство и въздигане на израелски самостоен престол. Иезус самин не желае светска власт и дръзко бичува надеждите на Израеля да види свобода от ръката на Месия. И всяко силно движение след Иезуса може да се долови от ромската власт като зов за гражданска волност, а несдръжната кръв на хебреите може да стигне всеки миг до опасен кипеж. Знае се добре, че веднъж, когато Иезус проповядвал в пределите на Идумея, народът с викове на тържество го прогласил за свой цар и всички тръгнали към близкия град с условния метежен вик: „Благословен царят Израелъов, който иде в името на Елохима! Хосана на Давидовия син!" Иезус навреме ус­пял да се скрие, додето охладее народният възторг, но мълвата за опасния опит стигнала до Херодеса и раз­тревожила легионерите. Каифас, който се мъчи пред Пилатуса да укрива всяка сянка на метеж, вижда са­мо един изход: да откъсне народа от Иезуса, защото крайна последица на тези народни движения би било усилването на ромската строгост. А това би довело до последната мярка, която плаши Каифаса и негови­те хора: цезарят ще заповяда на прокуратора да ограничи хебреите в делата на вярата им, да натрапи със сила ромски стражи в самия храм, да унищожи първожреческия сан и да свърже ръцете на жреци, синедриум и левити. А всички облаги, почести и богатства на Каифасовите хора изхождат от храма и от духов­ната власт.

XXVII. Еднаж, когато Иезус проповядваше в пред-дверието на храма, до него доближиха мъже херодиани от последователите на Иозефа, син Каифасов, та му лукаво казаха: „Учителю, знаем, че казваш винаги пра­во, без да се боиш от някого и без да се мъчиш да угодиш някому. Ти си правдолюбец и слушаш само Бога. Кажи ни сега трябва ли да плащаме цезару данък! Ед­ни ни учат да плащаме данък, защото робството било от Бога наказание за наши грехове. Други говорят, че трябва да отхвърлим всяко робство, защото плащането дан било кумиропоклонство. Не знаем що да правим." Иезус ги изгледа и разбра, че му готвят стъпица. То се случи, след като синедриумът бе заповядал да отчуждят имота на Иезусовите последователи. Херо- дианите се силеха да обвинят Иезуса пред прокуратора в граждански метеж. Галилеецът разбра това. Но думите му не издадоха уплаха. Той каза на питащите го: „Дайте ми монета, с която плащате дан цезару!" И те му поднесоха сребърен динарий, на който стоеше изсечен образът на Клаудиус Тибериуса. Иезус го погледна, па запита: „Чий образ виждате?" Те отвърнаха: „Виждаме образа на цезаря." Иезус им каза тогава: „Едно време давахте Богу своите монети, защото бяхте роби на Бога, а който е Божи роб, той е син Божи: у Бога няма роби, а синове. Затова нему давахте всичко, защото бе негово; и сами вие бяхте негови. Сега човек раздели на две властта и вие му се покорихте. Яви се човешко, което държи в ръцете си цезарят, а Божеското се отпрати в небесата. Ако сте приели да робувате на човек, поне помнете, че някога сте били деца Божи. Затова — давайте цезару цезаровото, а Богу — Божото!"

XXVIII. Не може да се отрече, Мурена, че отговорът на Иезуса не съдържаше нито обида за Рома, ни­то метежна замисъл. Но думите на галилееца са били предадени на прокуратора като слова на бунтовник. И така са били тълкувани всички проповеди на Иезуса. Той каза веднъж: „Когато смоковниците се покрият с пресни клони и млади листа, вие разбирате, че иде ля­то. Ето, синове на Иакоба: нивата се жълтее, пшени­цата е узряла, класовете са се навели. Дигнете очи, та погледнете света! Не е ли време за жътва?" След малко им рече отново: „И себе си погледнете, синове на Абрахама: не презряха ли вашите ветхи доблести, не пожълтя ли вашата остаряла мъдрост? Вие сте жалки роби: робувате и на днешно, и на вчерашно, и на от- колешно. Не е ли време да подирите волност и да сломите игото си? Не копнее ли вашата сънлива душа за ширина и ведрост и свободен полет?" Тъй им рече той,
Мурена, но те претълкуваха пред прокуратора и тези негови думи като зов към бунт. А той само хулеше тяхното душевно късогледство.

XXIX. Духовната власт на иудеите се намира в ръцете на върховното съдилище от седемдесет старци, наречено синедриум. Вожд на седемдесетте е първожрецът. Синедриумът се събира на съвет в една кръгла стая; едната й половина се издава вън от храма и носи висок полукръгъл покрив, а другата половина заема част от вътрешния двор на храма; Във втората половина заседава съветът на седемдесеттех. Вдън стаята стои на престол първожрецът, отдясно - първият съветник, наричан хабетден, отляво — вторият, наричан хахамен. От двете им страни пък се нареждат останалите старци. Повечето от тях са жреци, левити и законници. Има и занаятчии. Свикан от Иозефа, син Каифасов, синедриумът се събрал, за да реши участта на Иезуса. Никодемос Законник, Иозеф от Apuматея²¹⁰ и други двама последователи на галилееца се опитали да защитят своя учител, но противниците на Иезуса ги дръзко заплашили, че ще им отнемат имота и ще ги отстранят от върховното съдилище, ако подкрепят нечестивото учение на един бунтовник, явен враг не само на цезаря, а и на закона, вярата и храма. Останалите са пили много пъти в дома на прокуратора фалернско вино в златни чаши, яли са стафиди с мед, раци с оцет и радика, дроздове с ориз и кълцани орехи, услаждали са езика си с лукрински риби, готвени с бадеми и печен банан. А хората на Ханана, син Сетов, са малцина и гласът им се е изгубил отначало сред дръзките викове на подкупниците. Та безполезно е било да настояват. Преди време Ханановите мъже, поддържани от Вителиуса, се оплакали в Рома, че Понтиус Пилатус нарушава техните закони, като дава първожречески престоли на подкупени безверници и не- законно отнема в съгласие със синедриума имотите на омразни нему хебреи. Жалбата стигна до Сейана и там заглъхна без отговор.

XXX. Разчу се, че Иозеф, син Каифасов, предложил в събранието на синедриума Иезус да бъде заловен и изправен на съд. Иезусовите последователи отказали да гласуват. Останалите напуснали храма с думите: „По-добре е да умре един човек, вместо да погине цял народ." Те са садукеи. А садукеите издават люти присъди.

XXXL. Това стана през идите на Марса — време, което отговаря на хебрейския низан, пръв месец от свещената година, два деня след новолунието. Чух, че Иезус напуснал с учениците си същата вечер Иерузалем. Някои казват, че отишъл в града Ефрон, шест часа далек от свещения град. Други го търсят в Тирус, а трети - в Цезарея Филипика. Заповед за залавяне е вече дадена на Мунапиус Планкуса, началник на градската охрана. В негова помощ се даде, ако се случи народен смут, спомагателната кохорта на Децимуса Брутус. Досега Иезусовата следа не е намерена. Може би той се крие в непристъпните места на Галилея. Някои го чули да говори напоследък на учениците си: „Не е дошъл още часът ми." Едни тълкували думите му: „Не е настъпи­ло време дa ме предадат на смърт." А други: „Не е дошло време още да поведа бран срещу Рома и да обновя престола на своите предходници." Хората от синедриума очакват Иезуса в Иерузалем най-късно за голе­мите празници на Пасхата. Разпоредено е да го заловят, щом влезе в града.

XXXII. Не вярвам, знатен Мурена, да го убият. Понтиус Пилатус е жесток. Но той не ще дръзне да предаде на смърт човека, чиято вражда с ромската власт не би могла да се докаже. Страх ме е от друго. Жестоките предания на хебреите дават право на синедриума да лапидира всекиго, обвинен в отстъпничество от вярата. Иезуса обвиняват в богохулство. A eдна от техните свещени книги — „Левит" — пише: „Който похули името на Елохима²¹¹, да бъде наказан със смърт: да бъде убит с камъни от целия народ — бил той син на Израеля, бил чужденец. Нека умре, защото е похулил името на Бога!" Синедриумът може да дръзне, ако се не бои от народа, да доведе уловения от стражите галилеец в храма и да го запита с клетва поддържа ли своето учение, отхвърлящо външния култ, храмовата служба, жъртвите и писания закон. Иезус, не се съмнявам, ще повтори това, което е говорил винаги. Тогава съдбата му ще се реши. Синедриумът ще го убие с камъни.

XXXIII. По преданието пръв трябва да хвърли камък върху виновника главният свидетел. Камъкът cе хвърля върху главата на осъдения, за да бъде убит отеднаж. Ако не е било справедливо обвинението, Бог ще накаже главния свидетел като убиец. След него хвърлят камъни всички останали. Свещената книга „Второзаконие" заповядва трупът на виновника да бъде изложен цял ден, за да го гледа народът и да се назидава страх от Бога. Това наказание се отличава с жестокост. Ала най-лошо е, че обвинението не е всякога справедливо: може да бъде лапидиран и невинен, понеже самите съдии са негови обвинители, свидетели и палачи.

XXXIV. През тези дни в събранието на синедриума се дигнала буря. Иозеф, син Каифасов, прочел на сбраните онези места от Мозесовия закон, в който се говори за лапидиране на богохулниците, изложил вината наИезуса пред Бога и закона, а най-после настоял — когато Иезус бъде заловен, да го доведат пред синедриума и да го лапидират. Мъжете на Ханана, син Сетов, се възправили тогава и запитали: „А кой ще бъде главният свидетел — и кой ще понесе пред Бога грях за убийството на този праведник? Видяхте ли грях в него? На грях ли ви учеше той? Към престъпление ли ви зовеше неговата проповед? Кажете, кой от вас ще хвърли пръв камък върху главата му?" И тогава между хората на синедриума се явило разцепване: мнозина от приятелите на първожреца се отрекли да гласуват смъртта на Иезуса. Цялото съдилище се смутило и всички разбрали, че не съдят обикновен престъпник и богохулец. Изправил се Иозеф, син Каифасов, и казал: „Не отхвърли ли той закона и наредбите на преданието? Не намери ли словото му лишни заповедите, завещани от нашия пръв законник? Та кой от вас не би желал да бъде свидетел срещу него? Не е ли чул всеки неговата нечестива проповед?" Ала и след тези думи никой се не възправил да каже, че е съгласен да свидетелства и да хвърли пръв камък. Първожрецът запитал своите за­що се колебаят. Някои погледнали надолу, без да отговарят. А други казали: „За Пасхата ще се сбере много­хиляден народ в града. Повечето са хора от Галилея, Самария и Декаполис. Те се не боят от нас, защото никой не би посмял да им отнеме имота. Те не са ни подсъдни: живеят в далечни области, недостъпни на властта ни. Нима мислиш, че този народ ще допусне да убием неговия пророк? И ако бихме го убили, не ще ли се дигнат хиляди ръце срещу нас? Камъни не ще им стигнат..." Тогава дори малцината, останали верни на първожреца, се сепнали в уплаха и отрекли да гласуват лапидирането на галилееца.

XXXV. Чух еднаж Иезуса да казва: „Дълбока притча е светът, ала не сме свикнали да мислим в притчи и да търсим поука. Бисер е виждал всеки, а никой не знае що е бисерът." Запитаха го тогава неговите: „Що е бисерът, учителю?" А той отвърна: „Бисерът е плач на морето и скромност на душата. Той е лъч от две бездни: от бездната на морето и от бездната на душата." Спомням си тези думи, Мурена, като завършвам своя къс разказ за Иезуса от Назарет. И сега ми остава да добавя само един ред, достоен за сетния полубог: „Урна със сълзи бе неговата проповед: той оплака света, който умира."