Между пустинята и живота

В четиринадесетия ден от хебрейския месец нисан, в първия час на утренната стража, ромяните по­ведоха осъдените към могилата, наречена по сирски Голгота, а по хебрейски Галгалет, което значи Череп или Лобно място. Тази могила се намираше между вътрешната и външната стена в предградието на хлебарите и бе заградена от долината на Кидрон и устието на Енома.

Според ромския закон всеки осъден на робска смърт трябваше да носи самин кръста си. Двамата разбойници понесоха кръстове, защото бяха снажни и тъмницата не бе изсмукала още силите им. Но Иешу бар Иосеф бе слаб, а кръстът бе сглобен от теребинтови греди, та тежеше. Когато изминаха големия мост над Кидрон, галилеецът падна под тежината на кръс­та. Другите двама осъдени го изгледаха с презрителен подсмив.

Единият от тях сигурно бе чул преди време ня­коя проповед на галилееца, та му каза на подбив:

— Някога ти съветваше, приятелю, де кого срещ­неше — да вземе кръста си и да тръгне след тебе... А ето, сега самин не можеш да носиш своя кръст!... Та­кива сте вие, пророците! Не ви върви твърде!...

А вождът на отреда, Аниус Цимбер, забележи не­мощта на осъдения, та повика един роб от хората, що вървяха пред войниците с факли в ръце, и му заповяда да носи кръста на пророка. Робът го разглоби на две, върза го на плещи с въжета и го понесе.

Нощ проваляше. Луната бе залязла. Прозорците
на къщите светеха. Тук-таме любопитни показваха
глави низ вратните, за да видят кой минава. По ка-
менните плочи под стрехите спяха бездомни поклон-
ници, дошли за Пасхата. Тежките стъпки на войници-
те и звънът на оръжията ги разбуждаха. Мнозина от тях ставаха и тръгваха след шествието на осъдените, но стражите ги прогонваха с копия.

След галилееца не вървеше никой от учениците му. Четирмата апостоли, заловени с него и заключени в тъмницата, не бяха още доведени.

Градът се бе събудил отдавна — още при глъчката на кървавото сбиване в двора на преториума, но стражите, пръснати по улици, стъгди и кръстопътища, не даваха никому да излезе от къщи.

Когато шествието стигна вътрешната врата на крепостта, ромските войници спряха.

Един от кохортата доведе бял кон.

Осъдените — боси, с разкъсани дрехи — застанаха и свалиха своите кръстове. Войниците им позволиха да си починат на студените камъни.

След като почакаха, легионерите видяха, че към вратите приближават отделения от кохортата и вой­ници от градската стража: те трябваше да образу­ват предписаното от ромските закони шествие към мястото на смъртта.

След тях дойдоха още, а подир тях — други, доде­то цялата площад край стените се изпълни с войни­ци. Улицата, додето можеше да се види, бе пълна с ле­гионери. Клатеха се факли; техните пламъци лъскаха и чезнеха в мрака на ледната нощ; най-последните се губеха — дребни като светулки — в завоя на заспалата улица.

Свирна тръба зад осъдените. Звукът се повтори тpu пъти и се разнесе заглъхнал по препълнената ули­ца. Задрънкаха оръжия, разклати се въоръжената тъл­па, шествието почна да се реди.

Най-напред потеглиха осемдесет стрелци, въо­ръжени с щитове и пращви - на отдалечени редове. След тях тръгнаха шестдесет пехотинци, тежко въоръжени с широки щитове и дълги медни копия. Подире им се редяха дванадесет музиканти с барабани, медни рогове и сребърни цимбали. Зад музикантите мина на кон вождът на отреда, Аниус Цимбер, във военни одежди, с къс меч на лявото бедро и свитък в дясната ръка. Той бе гологлав: шлемът му висеше на седлото; на главата му имаше лавров венец, понеже заместваше прокуратора, за да изпълни смъртното наказание, а ромските пълководци бяха задължени да се явяват пред наро­да с лавров венец. Върху седлото бе постлано меко пур­пурно сукно, а той седеше на него.

Край Аниуса Цимбер яздеха дванадесет телопазители с факли и голи мечове.

А след тях начеваше смесена пехота, въоръжена с копия, мечове, щитове и пращви. Факлите озариха медните шлемове с високи пера, развеяните знамена по копията, позлатените орли с разперени крила, же­лезните ризници, лъскавите подбрадници и белите вър­хове на копията.

Отредът бавно се раздвижи и тръгна напред. Войниците вървяха мудно, размерено и твърдо, сякаш ги чакаше далечен поход.

А пред тях, окръжени от стражи с голи мечове, стъпваха уморено осъдените на разпятие.

Щом стигнаха до Голгота, войниците образува­ха край върха на могилата четворен пръстен, за да не допускат никого до мястото на мъките. После подне­соха на всеки осъден по чаша вино, подправено с кимионово масло, мед, стакти и бяла смола, за да ги опие, та да смогнат понесе мъките. Това бе ромски обичай; виното се даваше от жал към осъдения. Но Иешу бар Иосеф отказа да пие.

След това ги съблякоха. Ромските стражи, които ги пазеха, си разделиха дрехите на разбойниците. Назарянинът носеше хитон, цял изтъкан от горе дo долу, както носи коен-хагадолът и знатните рабини. Войниците хвърлиха за него зарове, защото не рачеха да го късат.

След това наченаха да забиват в изкопани от ро- бите дупки трите отвесни греди и запълниха дупките с едри камъни. На всеки кръст работеха по четирма души. Когато опитаха здраво ли са забити отвесните греди, положиха на земята дебелите водоравни дъски, събориха осъдените на земята и заковаха ръцете им, слабо опънати, за дъските, като удариха на всяка длан по два триъгълни клина и завиха железните глави на­горе с удари на чук. После пристъпиха до кръстовете роби. На задната страна на всяка отвесна греда, на горния й ръб, имаше закован голям железен скрипец. В него провряха въже; единият край на въжето минава­ше от скрипеца през дълбок улей върху горната стра­на на гредата; с този край се връзваше яко водоравна­та дъска под гръбнака на прикования, а другият край се изтегляше от робите. После водоравната дъска се заковаваше с дълги клинове за изправената греда, въже­то се отрязваше и скрипецът се откъртваше с длето.

Войниците сбраха коленете на разпънатите и за­коваха с няколко закривени клина нозете им за малки водоравни дъсчици, скрепени за отвесната греда една педя над земята. Стъпалата лежеха плоско на тези дъсчици и клиновете се изкривяваха настрани. После вързаха с въжета ръцете на разпънатите — между раменете и лактите.

Над Голгота се изправиха три кръста. Всеки от тях приличаше на хеленската буква may. И на всеки кръст висеше човек.

А тогава бе настъпил третият час от утренната стража и слънцето бе изгряло.

...Трите кръста стърчеха като кървави показалци към небето и сочеха позора на човешкото безумие.

А над главата на Иешу бар Иосефа се четеше отдалек горчивата надсмешка на неговия надпис, позорен за народа:

В народа се забелязва силно движение. Мъжете на Ка­йафа питат с уплашени лица — когото видят. Мно­зина се отделят от тълпата и тръгват по пътека­та за Елеонската планина.

Луканус Иустус. Не. Разпятието е позор. Кръстът е смърт за беглеци, непокорни роби, метежници и убийци. Те не могат да разберат как може онзи, когото са смятали за свой Месия, да увисне на кръст. Те са чакали да направи чудо: може би да слезе от кръста и да избие своите врагове... И - сега не вярват. Това е ясно.

Пиша ти това, що видях, Мурена, за да разбереш сам може ли понесе всеки тези страшни мъки. Лукава­та и прикрита ярост на духовните властители пре­даде Иезуса от Назарет на съд пред преториума. Об­виниха го в бунт срещу цезаря и Рома. Понтиус Пилатус го осъди и предаде на разпъване. Една могила край Иерузалем, названа Черепна могила или Лобно място, се покри с народ, жаден да гледа изтезанията на трима свои синове. Между тези трима разпънати бе и галилеецът. Целият безсрамен град, воден от лъжливи благородници, изпълни мястото на мъките.

Някои от неговите някогашни поклонници, които отблизо гледали разпъването, ми предадоха един странен диалог между пророка и разбойника, разпънат до него. Разбойникът го запитал има ли деца. А той уж
отвърнал: „Да имах дете, то щеше да бъде по-велик
човек от мене. Всичко свое — и божеско, и човешко - щях
да прелея в душата му. То би ме надминало и би смогнало да завърши едрото дело, което аз самин подех. Но — аз презрях човека и неговия брак — и духовното безплодство ме разсипа на прах. Дори като проповедник аз не оставям след себе си ни един ученик." И после запитал разбойника той има ли деца. Разбойникът му уж отвърнал: „Моят син умря в тъмницата, а дъщеря ми е блудница: тя продава за сикла своята хубост." Ако е вярно това, Мурена, може да се съди какви големи съсипни е внесла в тази голяма душа позорната кръстна мъка. Но аз не вярвам. Страданията от разпъването са толкова големи, че дори най-жилавище воли не говорят. Ако разпънатият каже нещо, то ще бъде само няколко думи. Само за най-късите слова може да се повярва, че са изречени от разпънат.

Аз гледах как се мъчи този човек. Неговите стра- дания раздвижиха много души, разкъртиха горестта на много сърца, извикаха поток от сълзи в много погледи. Аз не съм видял друг да страда толкова затворено. Той сякаш се боеше да покаже пред света своите мъки, за да се не омърси тяхната светост от людско съжаление.

Салвидиениус Руфус, лекар Херодесов, с когото се от дълго познаваме, ми каза, че раните от гвоздеи по ръцете и краката не били много тежки, защото болката скоро замирала и се укротявала. Клиновете разкъсвали жилите, изтичала кръв и мъченикът отслабвал; след това съсирената кръв запълняла жилите и от раните текло много малко кръв.

Аз не мога да повярвам в думите на този учен мъж. По ръцете и нозете има толкова тънки и усетливи възли, че ужасната мъчителност на болките кара разпънатия да потръпва с цяло тяло: аз видях това. Мъченикът се гърчеше и тези движения на тялото изново разкъсваха ръцете и нозете му, от които течеше кръв на силни струи. Той се стреми да стои неподвижен, но няма де да се опре и да си почине от мъките освен на своите гвоздеи и на въжетата, що се врязват дълбоко в посинелите му ръце.

Аз разбирам разкъсващата болка на измъчения: той се сили да се откъсне поне за малко от лютите рани на гвоздеите, затова си подига ръцете и нозете, като изпъва мишците си и увисва на впитите в плът­та му въжета. Но дълго ли трае това? Мишците от­маляват, ръцете и нозете се отпускат и ръждясало­то от кръвта желязо се врязва изново в китките и стъ­палата, месото се трие при всяко малко мръдване о гвоздеите, костите се разместват, за да направят път на острието, а стъпалата и китките се разди­рат, дупките от клиновете се разширяват и кръвта бликва пак. Гвоздеите на ръцете и впитите в плътта въжета поддържат бремето на трупа, ръцете и гла­вата, а клиновете на краката крепят тежестта на смъкнатите надолу нозе.

Не вярвам, Мурена, да има по-люто наказание от това. И не вярвам да има вина, заслужаваща такова наказание. Салвидиениус Руфус казва, че раните се ско­ро заразявали и възпалявали, та ставали мъчителни и несносни. В цялото тяло на разпънатия се впивали лю­ти игли и това траело дълго. Иезус беше цял изранен. Изглежда, че по заповед на първожреца храмовите слуги са го били с тояги, плесници и бич. Лицето му бе подуто и посиняло, шията му носеше страшни кървави ивици от гърбач гърдите му бяха разкъсани и няколко ребра — счупени с тояга.

По тези места има много мухи. Аз виждах как се впиват мухите в раните на разпънатите, влизат в устата им, за да смучат пресъхнала слюнка, запълват носните дупки, жилят им очите, пият кръвта по гвоздейните рани на китките и стъпалата. Ти знаеш, Му­рена, досадната мъка, що изпитва здрав човек, кога го налетят мухи. Ти пропъждаш една, а друга кацва и жили лицето ти: човек кипва и разкъсва от удари кожата си. А разпънатият не може да мръдне. Той не може да пропъди мухите и усеща страшни болки от впиването на техните смукала: мъчителната досада расте, но човек е безпомощен, защото е скован. Ние много пъти_; казваме скован, без да разбираме точно каква страш­на мъка изразяваме с тази дума. Тези трима, що гле­дах с болка на сърцето, бяха наистина сковани, те не можеха да мръднат и след всяко изпъване или сгърчване на мишците нахлуваше остра болка в душата им. Преживявам донякъде мъката им: треската от разпалените рани расте и обзема цялото тяло. Страш­на жажда стиска и разкъсва човека; ужасът на сухо и мъчително усещане дразни устата и гърлото му. Тази жажда става все по-остра и люта; тя пресушава вся­ка друга мисъл. На човека става несносно да мисли, да гледа, да слуша. Всичко, що стига отвън до душата, оставя там мъчителна бразда.

Но най-страшно е — дa се чувстваш скован, на­пълно скован, завинаги скован. Човек не е свикнал с то­ва страшно положение, съвсем неестествено и безпо­мощно, затова не може дори за миг да се сроди с него. Тялото е доведено от гвоздеите и въжетата до пълна неподвижност и човек трябва да я понася. Това къса в ужасни болки душата. Разпънатият с голяма мъка издържа тази скованост. Раните, мъките и жаждата го разкъсват от люти болки и той усеща нужда да махне с ръка, да си раздвижи нозете и тялото, да стане и да тръгне, да промени положението си, да се обърне. И тази жестока нужда го заслепява за миг: той забравя, че е прикован, и напряга членовете си. Но с това китките и стъпалата се потриват отеднаж в ръждяса- лите закривени клинове, люта мъка разклаща целия човек — и той отпада, увиснал на гвоздеите, раздиран от нова нетърпима болка.

Когато гледах Иезуса, че се толкова мъчи, разбpax неговия вик: „Боже Мой, Боже Мой — защо Ме напусна?" На този човек бе съдено да пренесе най-сложното страдание, достъпно човеку. Той се видя изпра­вен пред враждебния поглед на милионна тълпа жес­токи глупци — и трябваше пред очите на цял свят да понася мъки, които човек няма сила да изтегли дори насаме... Неговият Бог го бе наистина оставил...

Към тези несносни страдания се прибави още ед­на мъка, която не разбра никой. Една стара жена, мър­шава и побеляла, в разкъсани дрехи, каквито носят се­ляните на Галилея, пръсна ромските пазачи, затича се към кръста на Иезуса и падна върху острите камъ­ни. Тя начена да прегръща кръстната греда и да целу­ва кървавите рани по нозете на пророка. Казаха ми, че била негова майка. Нейният сух плач раздра много сър­ца. Много глави се извърнаха — да я не гледат. Сухите й ръце прегръщаха страшното дърво и сълзите й мие­ха раните от острите клинове. Войниците видяха сму­щението на народа и отстраниха жената.

Това ме порази. Аз видях, че кръвясалите очи на Иезуса се изпълниха със сълзи. Горест разкъса душата му и погледът му оживя. Аз видях пръв път тази жена. Може би тя е вървяла с него винаги и го е следвала в дългите му пътувания по цяла Палестина, без да знаят хората коя е. Тя го е следвала дори до кръста. И отдалек е гледала мъките му с раздрано от непосилна горест сърце. А в мига, когато се разнесе страшният стон на забравения от Бога човек, тя не е могла вече да издържа — и се е затекла към своя изоставен син.

Не знам що е станало в душата му. Но аз видях едри сълзи да се сливат с кръвта от раните. Мъката му имаше нещо зловещо. В душата на разбития човек, забравен дори от оногова, комуто е служил цял живот, е дошло сетното крушение. В тази смазана, пречупена душа, измъчвана и терзана цял живот от гордост, че стои над другите, сега се е впил позорът, че трябва да умре в най-голямо унижение, както не мрат дори роби. И когато е видял майка си, към която, казват, той не бил никога благосклонен, че плаче под кръста му и със сълзи мие раните му, той трябва да е разбрал, че има по-голяма обич от тази, що е вещала неговата проповед.

Може би в душата му е блеснало светлото виде­ние на детинството: тихата кротост на родна хижа, чистата обич на майката, прясната светлина на пла­нински върхове, дълбоката синевина на пролетно небе, росната трева, по която е ходил бос. И това скъпо, забравено видение може да е изпълнило с горчива изпо­вед сърцето му: „Аз трябваше да остана само човек. Ала — поревна ми се бог да стана — и ето че разбих -парче по парче — и сетньото човешко, що ми бе оста­нало от майка и баща!"

И тогава измъченият пророк, току-що извикал към небето: „Боже, защо ме остави?" — е обърнал безутешен поглед към земята на своите мъки — и там е съзрял скръбния, раздран от плач образ на забравената майка, която никога не го е оставяла... И може би, Мурена, горчиво е било разкаянието на тази разбита душа, разклатена от непосилна горест.

Две широки ленти кръв се извиваха от ръцете на разпънатия надолу и се стичаха по ръба на водоравната греда към тялото му. Кръвта от нозете течеше по-бавно и капеше от дъсчицата, на която бяха заковани стъпалата. Камъните под кръста и сухата земя бяха покрити със засъхнала почерняла кръв.

Мишците на мъченика почнаха да се вцепеняват: той ги много рядко движеше — и то едвам-едвам. Си­гурно кръвта се движи бавно, застоява в жилите и ги отравя, понеже не може да стигне до сърцето и да се пречисти. Разпънатият диша мудно и плитко, тъй ка­то няма сила да напрегне гърди, а устата и носът му са залепнали. Той отваря понякога уста, за да поеме въздух, но мухите изпълват устата му и се полепват по гърлото, извътре, за да смучат засъхналата влага.

Мнозина мислеха, че Иезус е умрял. Но изведнъж от устата му се откърти неразбран вик: казаха, че искал вода. Един войник му поднесе на хисопов клон гъ­ба, натопена в поска. Той слабо близна от киселото пи­тие, без дa може ga изсмуче гъбата. След това видяхме, че цялата му снага се разтърси, мишците му се изпънаха и не можаха да се отпуснат, защото бяха наполовина вкочанели. Болките трябва да са били ужасни. Той почна да се задушава. Не достигаше му въздух.

Лекарят на четиривластника, който е гледал много разпятия и след смъртта на осъдените е изучавал телата им, каза, че в главата на мъченика прилива на силни струи нечиста кръв, та покрива мозъка отвън и изпълва жилките отвътре. Иезус не говореше вече. Сигурно в този миг човек не може вече да мисли или мисли с непосилни усилия. Мислите му трябва да са несвързани, неясни и безпаметни — като откъслеци от зловещ полусън, забравен при събуждането и оставил тъмни, жестоки образи. Пророкът дишаше много бавно. Киселото питие и последното усилие да проговори му пресякоха мишците. Той се вкочани. Ръцете и нозете му замръз­наха — сгърчени и силно изпънати. От гърлото му се от­късна глух, неразбран, зловещ вик. Той умря. На кръста живя само три часа. Двамата разбойници край него се още гърчеха и стенеха от болки. Те се извиваха и разкъсваха потъм­нялото небе с викове. И двамата бяха силни, затова мъките им продължиха още цял час. Ако ги не бяха пре­били войниците, те щяха да се мъчат до вечерта, а - може би — и през цялата нощ. „Понякога — каза ми Салвидиениус Руфус — разпънатите понасят своите мъки четири-пет деня." Тези мъки са жестоки, благороден Мурена. Аз не знам нищо по-ужасно от мъката на един разпънат.
Двамата разбойници се извиваха от болки на сво­ите кръстове, а Иезус висеше мъртъв между тях. И там, на кръста, му бе дадено — като безсърдечна гав­ра — печално първенство.
На кръста висеше като голямо зловещо петно неговото посиняло тяло с отекли, подути жили, с вковани членове и изпънати пречупени ребра, изпъстрени с кървави драсканици, отоци и потъмнели петна от удари с тояга. По гърдите и шията му се извиваха кръвясали почернели ленти от удари с бич. Месата около гвоздеите бяха червени, разцъфнали и подпухнали. Под разцепената кожа и оголеното вътрешно месо се белееха кости. Ноктите на ръцете и нозете му бяха сиви като олово. По ланитите му течеше пот, от мишниците по хълбоците и от слабините по бедрата струеше бавно воняща влага. Шията му бе набраздена с кървави посинели петна като огърлици, жилите му бяха подути. Лицето му цяло бе отекло, изкривено, бледно, с цвят на пръст. По кожата се виждаха синкави петна с боя на желязо. Слепите очи бяха хлътнали дълбоко, носът се бе изострил и изтънчил, ноздрите — опрашени от мръсен въздух и пълни със засъхнала кръв, ланитите — омекнали и увиснали, с изпъкнали кости под очите. По разкривените му бърни имаше още мухи. Чъртите над устата бяха изкълчени и страшни, свити в злокобна полуусмивка. Устните му се разтваря­ха — морави, някъде модри, обвесени надолу, изпъстре­ни с кървави звездици, напукани до кръв. Зъбите му се виждаха. Ала най-страшни бяха очите му. Под впадналите и стеснени клепачи очите му изглеждаха премре­жени, потънали в зловеща сянка, тъмни, без поглед, опу­лени и мрачни. Бялото на очите му бе пожълтяло, а зеницата — свита. Погледът му беше празен и изгубен.

Аз приближих до кръста заедно със Салвидиениуса — да го разгледам. Хората не смееха дори отдалек да го гледат. Неговият образ бе страшен и онзи, кой­то го е видял, ще го забрави много мъчно.

Има обичай в хебреите — разпънатите да не ви­сят на своите кръстове през деня сабат. А на другия ден се падаше и техният празник Пасха. Знатните хеб­peu замолиха властта дa снеме разпънатите. Понеже двамата бяха живи, войниците им пребиха коленете, ръцете и ребрата. Те умряха. А Иезуса прободоха с ко­пие в сърцето, за да бъдат сигурни, че е мъртъв. Кос­тите се пребиват, за да се извика спиране на сърцето с една крайна болка. Из раната на Иезуса изтече мал­ко плава кръв и ороси сухата земя под кръста.

Телата висяха на кръстовете до вечерта, пазе­ни от лека стража, за да ги гледа народът. Вечерта са ги снели, а през нощта са били погребани някъде край града. Двама знатни хебреи, Иозеф от Ариматеа и Ни­кодемос Законник, мъже от синедриума, поискаха от заместника на прокуратора, Децимус Брутус, да пог­ребат трупа на пророка в каменна гробница. Понеже Иезус има още поклонници между хебреите, това не е било позволено, за да се избегне вълнението между на­рода, което би стигнало лесно до смут.

Казах тu, знатен Мурена: боя се, че името на га­лилееца ще се забрави. Не знам каква следа ще остави в душите светлият пример на този човек, но аз съм се винаги плашил от людското неверие и безсърдечие. Хо­рата отидоха на разпятието като на празник. Право е, че мнозина се биеха в гърдите от ужас, когато напускаха Могилата на черепа. Сега, когато големият им пророк е мъртъв, за него се не говори зло. Дори светли измислици се свързват с името на Иезуса. Но — докога ще трае това? Боя се, че ще го забравят.

Първожрецът Иозеф, син Каифасов, падна мъртъв от гнева на народа заедно с най-вярната си помощница — блудницата от Мигдол. Смени го Ханан, някогашен първожрец и народен водач, за когото ти писах. Между храмовите властници на Иудеа сега се споменава с почит името на загиналия пророк. Неколцина мъже, висо- котачени, далечни ученици на Иезуса, между които се издига и брат му Иакоб Облиам, искат да се обнови вяра и култ според думите, запомнени от проповедта на раз- пънатия. Един старец, някогашен рибар, Симеон, син Ионин, апостол на пророка, сега проповядва по вси па­лестински краища заветите на убития учител. Но всич­ки онези, що повтарят речите на загиналия, внасят мно­го свое в учението му, та се боя, че голямата проповед на сетния полубог ще бъде съвсем изменена и хората ще забравят с време дори малкото верни слова, останали от него. И вместо учението на галилееца ще плъзнат по вси краища на земята нови човешки проповеди, укрива­ни зад властта на неговото име. Затова ти казах, Му­рена, че Иезус ще бъде забравен.
Чух, че Сейанус Елиус бил убит по цезарова запо­вед, защото се домогвал до престола. Жаля, че тази но­вина стигна до мене късно. Сега, когато моят враг е мъртъв, мога да се върна в Рома. Понтиус Пилатус ми връчи писмо, с което ми се възвръщат имотите и ми се дава право да живея в Рома. Но аз не искам. Човекът, който ти носи това писмо, Антониус Муза, деловоди­тел Херодесов, ще ти даде малък свитък с бележки, насловени За живота и учението на Иезуса, син Иозефов, от него ще получиш и последните две книги от моята История на Персия. Приеми тези ръкописи в дар от своя приятел, който е мислил за тебе всякога с благодарност.

Срещу възвърнатия имот взех от Антониуса Муза злато, с което мисля да направя последно пътуване по Персия, Индия и островите, за да довърша двете книги, названи Философия на вярата и Нрави на народите. Ако ги довърша, Мурена, ти ще ги получиш наедно. В тези книги изхождам от началата на познание и нравственост, завещани от разпънатия. Тези две кни­ги ще бъдат пръв опит да се сложи на умозрителна основа вътрешното самоопределяне на човека, та да се изведат оттам началата на нова, по-сродна с духа нравственост. Доколкото знам, те ще бъдат първи­те, па може би и едничките книги, в които ще блести чистата мисъл и ясната дума на галилейския пророк.

Това правя като малко дело на почит към него и като дял на прекланяне пред най-големия от хората. В тези книги очъртавам историята на Бога, както е бил схващан от слабия ум на огнепоклонника, за да свър­ша с върховната мисъл за самообожествяване, която въплъти в живота си галилеецът.

На доблестния благородник и сенатор Кайус Домициус Мурена поздрав от

Луканус Проперциус Иустус, философ