Между пустинята и живота
Изтегляне 5.52 Mb.
|
IV Човекът говореше със Себе си. — В буря ми разкри себе си, Отче Мой! В пламъци заговори към Мене Твоят глас! И Аз Те чух – и с жадни бърни изпих Твоите думи, защото словото Ти опива повече от шехар! Аз съм Твой пръст, Твой гъртан, Твоя стъпка. Аз съм Друм към Твоя пир и Тръба на Твоя гняв. Аз съм Цар, помазан от Тебе, Съдник, заклет от Тебе, Коен, миросан от Тебе. Защото съм Твой Син. Благодаря Ти, че Мене, недостойния, избра между всички!
— Над бури морски Ме постави властник, Отче Мой, и над дъждоносни облаци ме направи господар. Вихрите слушат движението на ръката Ми и спират, щом дигна пръст. Бурните вълни на езерото Гин-Не-цар станаха кротки като дете, кога си прострях над тях ръката. И Моите апостоли видяха това и с трепет паднаха пред нозете Ми, та възхвалиха Тебе, Който си Ми дал тази власт. Чрез Мене ти изтръгваш слава за своето Величие от всяка смирена уста — и похвала за своята Сила от всеки праведен език, Отче Мой! Благодаря Ти, че Мене, невръстния, избра между всички! — Прати Ме в света да сбера данници на Ново Царство — и Твое Царство да го назова. И Аз излязох между хората — и те разбраха, че не мълвя от свое име, Отче Мой! Царство на самоизкупление основах и смирените Ме последваха: Шимеон бар Йона, тихият рибар, тръгна след първата Ми дума — и каза на своя брат, ученик Иоканаанов, че е срещнал Мешиах. И Андреас бар Йона го последва. А много — хиляди — безброй — тръгнаха след тях, та тълпите се раздвижиха, защото чуха глас на чудо да мълви зад тях, а пред себе си видяха да свети дългочакана светлина — Твоята светлина, Отче Мой, зърнаха те! Благодаря Ти, че Мене, малкия, избра между всички! Човекът говореше със Себе си. V ...А край пророка, що кръщаваше в ширната пустиня на Иехуда, се трупаха безчисли тълпи. Цялата пустиня бе пълна с шатри, дето лежеха разслабени, хроми и прокажени, чакащи ръката на кръстителя да ги придигне. Слепци, глухи и сакати се лутаха в тълпата, мъчеха се да приближат до проповедника и молexa учениците му да го повикат при тях. Ала учениците бяха горди и в душата им пърхаше радост, че еднички между цял народ слушат отблизо речите на учителя, та немареха всяка молба. И стичаха се бесновати, та се гърчеха в люти припадъци пред Иоканаана и неговите ученици, ала словата за покаяние не бяха лек. И болните с клетви напускаха пустинята и с хула на уста се връщаха в мрака на градовете. И в безумието на общата врява се месеха виковена страдалци и отхвърлени от всички, губеха се в рева на сбрания народ — а над тях кънтеше железният глас на Иоканаана, тa зовеше към чистота душите на продадените, викаше към покаяние заклеймените с хиляди грехове, а после кръщаваше народа в талазите на мътната река. Един мъж с ромска тога, везана по възкрилията с бисер и златна жица, си пробиваше път в тълпата, за да чуе проповедника. След него вървеше едър чернобрад младеж, чиито коси бяха стегнати с тясна лента от злато, както носят наследствени знатници от сир-ската провинция. — Иехуда — рече ромянинът, — мислиш ли, че в това безумие на вярата има зърно истина? — Не зная - отвърна Иехуда от Кериот, - питай някого от тях! Аз нито тегля от проказа, нито се кая за грехове. Ако ме води нещо сред тези тълпи, то е само любопитството. Не съм се кръщавал в Иарден, та да знам...
Иехуда разгледа наоколо, па извика с ръка едного. През тълпата се провря младеж, облечен в пъстра срачица и обут в сандали. Иехуда oт Кериот го посочи на философа. -Този приятел е Тодай бар Цефер. Той е послушник на Иоканаана. Можеш да го питаш. Луканус Иустус се обърна към момъка с доверлива усмивка: - Тодай бар Цефере, чий последовател е твоят учител? Младежът отвърна смутено: -Ничий не е. Той говори това, що го учи Бог.
- Не. Той се вслушва в себе си. Бог мълви в човека, ромянино. - Тъй ли мислиш? Ти сигурно си чул за духа, що е говорил в Сократеса, от някого. Аз съм съгласен с тебе, другарю. Ала ето що: защо кръщава твоят наставник с вода? -Водата е знак на...
-Доста. Водата е значи първично вещество. И Филон115 говори за водата, над която се отразявала бъдеещата вселена преди първия ден. А що друго учи твоят учител? Той дава ли учение за боговете? Ала в това време тълпата се блъсна като голям прилив на морски талаз, та откъсна Тодай бар Цефера от философа. Един старец, покрит с рани по лицето и ръцете, с разкъсана дреха, тласна ромянина, за дa мине напред. Луканус Иустус бе силен. Той го стисна c ръка за дрехата u го бърна назад. Старецът го изгледа със злина и безсилен гняв. А философът му рече: —Ти ще стоиш назад, защото ме тласна! Прощавам ти, че не съгледа тогата на онзи народ, що властвува над тебе! Ала не мога ти прости, че ми прекъсна беседата с един нов приятел! Ние говорехме за философия, а не за медицина: ти можеше да стоиш назад! Но когато потърси Тодай бар Цефера, не можа да го види никъде: тълпата го бе погълнала.
А Иехуда от Кериот говореше с един от тълпата кръстени. Философът се вслуша. - Усети ли нещо — питаше Иехуда, — когато той те кръсти? Усети ли над себе си Дух Божи? — Усетих... Стана ми леко - и сякаш очите ми се разтвориха...? А Луканус Иустус му каза: —Леко ти е станало, че от раждане не си влизал във вода. Колко години не си се мил, приятелю? Леко ще ти стане, разбира се... Та може ли тука да става дума задух? ...Ала Иоканаан бе почнал да говори и тълпата млъкна. Няколко души сблъскаха Лукануса, ала си дръпнаха страхливо ръцете, като срещнаха погледа на човека с тогата. А кръстеният му каза: —Мълчи! Учителят говори! Трябва да се мълчи! Ала философът се не стресна. —Трябва да се мълчи, казваш ти. И аз бих посъветвал мнозина да мълчат. Трябва да мълчиш, кога си гузен!... А който не е гузен, не отива да го кръщават! Много глави се извърнаха, за да затворят с поглед устата му. И един от учениците Иоканаанови, като видя ромянина, с гняв извика: —Кажете на този езичник да млъкне! Никой не трябва дa пресича словото на онзи, през чиито уста говори Бог Израелъов! И мнозина с гняв извикаха: - Да млъкне езичникът! Да млъкне онзи, който се покланя ня слепи и глухи богове от мрамор! А Луканус Иустус видя разгневената тълпа, но се не уплаши от гласа на надменните хебреи, които презираше. И рече им: - Аз нося на плещите си тогата на Рома, а на челото си — гордостта на изгнаника: аз не мога да лъжа! Вие хулите моите мраморни богове. Но вие сте прашинки. И от всички тези прашинки не би се слепила глина дори за един показалец на Юпитера. Аз тача своите богове не за това, че вярвам едно каменно изваяние да насочи кораба на живота ми към град, пустиня или пропаст — а за това, че седем века духът на моето племе сече мрамор, за да взида в него всичко велико, до което е смогнало да се косне крилото му. От век на век, от изваяние на изваяние — желязната воля на моя народ завещаваше в сенките и чертите на каменни образи лъкатушките на своя път: нагоре и все нагоре! Вълчица откърми нашия град, изгнаник го съзида, пришелци го населиха. Аз тача своите богове като мраморна памет на кървавата борба за земя, дух и власт. Аз ги тача като бронзова поема, дето се вплитат буйни песни на народ, роден да се бори, владее и съди. А що направихте вие? Не мраморен бог — отломка от гранит не изсякохте, за да плените в нея мечтата на своето минало. Защо хулите моите богове? Хулете — себе си! А после философът млъкна, за да чуе що мълви проповедникът. „...На покаяние ви уча, защото близо е часът! Бийте до премала с юмруци гърдите си, пожелавали грях! Свещен гняв нека удря о камъните коленете ви, кога падате на молитва, защото вашите стави са пълзели по грешен път! С плач и стонове се кайте! Да не пресъхват сълзи на очите ви, с похот гледали всяка срещната! С пост и жестоко сдържане пресушете снагата си, треперела за грешни милувки! Пустиня трябва да стане душата ви – пустиня безводна да стане, — та Бог да я ороси с дъжд на откровение! Не мълви Бог на сити — и богатите не ще ви дят лицето Му! На тогова, когото Бог намери разкаян, Той ново име ще даде, ще го въздигне и предимство ще му отреди на своя бъдещ пир. А на гордите, богатите и разпътните ще рече: — Шест ина116 правят една ефа117. А шест гряха правят половин смърт. Разбирате ли това? — Тъй ще каже Вечният на онези, що пият вино от Газа, Сарепта и Cop. Така ще каже Той на онези, що пият шехар от Земба и Есхол. Така ще каже на скъперниците, пред чиито врати бедняци и болни плачат за кодрант и за лепта треперят на студа. На вас, които не кърмите блян за спасение, гово-
Казвам ви още: седем лакти платно са доста за дреха: ала стигат ли седем чисти мисли, за да пременитe душата cu в деня Шабат? A вue u тях нямате, клети бедняци!..." И като видя между тълпата натруфени жени и знатни младежи, пророкът сгърчи гневно ръка, та с клетва я дигна към тях. И рече им: „На що да ви наподобя, дъщери на разтление и синове на сластна лудост? Блудницата е подобна на бдод120. На пъстра птица е подобна — на птица с корона от пера, с червена шия, с тъмни крила, накитени със сребърни перца, с багра опашка и очи като смарагд. Ала месото й вонее, та дори лешоядите го презират. А похотливецът е подобен на бик от Башан, който вилнее и напада, реве от сласт и мирише въздуха, полита и ломи глава о скалите. Ала ще мине сластта - и топорът на етиопеца ще се впие в шията му, та ще разломи костите на темето му. Що да кажа вам, знатници, що чаткате с желязно огниво зъб на бехамот, за да запалите огън? Що да кажа вам, които ходите по лов за вепри в гората Кармел или край езерото Гин-Нецар? Що да кажа вам, които с лебанонско и хелбонско вино залъгвате език и гърло? - От Дан до Биршеба ще гърмят стоновете ви в съдния ден — и по цялата страна Пелешет121 ще плаче вашата душа, без да й отекне някой! Сласт бе повестта на вашата мъдрост: сласт и ненаситен грешен зной. От Ламеха122, що пръв между хората взе в ложето си много жени, до Шалома123, що преспа с триста наложници и смени седемстотин съпруги — вашата мъдрост е треперела от неизтъвство - и бълнувала е бедра, женски къдрици и мирис на гола снага! Не се ли изцеди вашият сластен сок, о, хора, за блуд родени и предосъдени на изгаряне от страст? Вие имате за кумир жената. Ала не знаете ли, че сама жената без кумир не може? Та какъв кумир е това, което без кумир не може? Спомнете си, суетници, Рашела, която открадна от баща си домашните богове124, малките кумири от злато, на които се покланя-ше целият дом! И после, при Моше Законника, на излизане от Мицраим, жените скриха под седлата на камилите и мулетата златните кумирчета125 на египтяните, за да им се молят из пътя.
Неговите думи шибаха тълпата като камшици на гняв и словото му пърлеше гордостта на всеки човек. А когато почна да напада богати и знатни, погледите на всички се обърнаха към Иехуда от Кериот, ро-мянина и знатните младежи. И Иехуда каза, когато Иоканаан свърши своята реч: —Завист мълви през устата на този постник. Аз долавям, че през парцалите на кожената му дреха проглежда повече надменност, отколкото през златния наниз на цезара. Нима с пост може душата да стане друга? А Луканус Иустус отвърна: — Не се гневи, приятелю! Кой ти е виновен, че си богат, че носиш плащ от свила, везана със златни гроздове, че на ръцете ти дрънчат тежки гривни, а на дясното ти ухо виси златна обеца? Ти свириш на арфа, живееш с ромяни, хетери, танцувачки и свирачки, говориш за вълшебства и философия, имаш роби и робини. Може той да знае това. Ако те хули, не трябва да му се сърдиш. Ти не си прав. Той е безумен, ала говори добре. Да имаше в гласа му по-ясна мъдрост, а по-мътна буря, той би гътнал на Форум Романум много ретори. Ала той не се е учил – и говори за това, що го боли. Аз го намирам прав. Той се обръща към бедняци и прости, защото няма думи за благородници. Ала това не ще му побърка да стане Мариус в Сирия. Аз чух, че мрази ромяните, и това ме обижда. Но аз го разбирам: той е живял в пустините и обича свободата. Но добре е за него да се поучи малко... И после каза: -Да си вървим, приятелю! Ние го чухме, той нищо ново не ще каже... Аз добре знам онази етика, що препоръчва самоизтезание: тя е дошла от изток и в Александрия аз съм виждал хора, които не ядат по седем деня, за да гледат призраци. Те са болни хора. И ромянинът улови тогата си, за да не я настъпи някой от поробения народ, когото презираше. Иехуда тръгна след него. Когато напуснаха тълпата и седнаха в лодката, за да минат отвъд река Иарден, Луканус Иустус спря поглед върху лицето на лодкаря. — Иехуда — рече той тихо, — не познаваш ли този човек? Мисля, че съм го виждал някъде... - Той е онзи, когото една сутрин видяхме да спи на пода в къщата на Мириам от Мигдол. Той е ри барят Шимеон бар Йона, ученик на раби Иешу бар Иосеф. Неговият учител говори по-добре от Иоканаана u в думите му има нещо божествено. Аз ще те заведа да го чуеш. Може би той ще ти се понрави... VI A в онова време, когато Иешу бар Иосеф проповядваше в притвора на храма Шаломов, пристъпи при него един от садукеите и го запита: -" Раби! Учениците на Садока126 говорят, че душата мре заедно с тялото. А ти ни говориш за вечен живот. Кого да вярваме? А Иешу бар Иосеф отвърна: — Та учил ли съм ви да вярвате? И нима Садок, чийто ученик си самин ти, е учил някого да вярва? Не знаеш ли, че всяка вяра умря, заровена в мраморните гробници на този храм? И после, като се обърна към целия народ, каза: — Не съм ви учил никога да вярвате, защото само в лъжа се вярва, а Син Божи не е роден да сее измами и да насъсква лъжеверци. Да усещате, съм ви учил, да постигате, да знаете, да осъществявате! Кой е чул от устата ми да излезе думата вяра! Та то е дума, отредена за неверници! Ако не усещате в себе си безсмъртна душа, ще погине душата ви и знайте тогава, че няма безсмъртие за вашата сляпа, корава и тленна душа, защото тя усеща себе си край гроба! А постигнете ли с цялото си същество: с воля и мишци, с мъдрост и кости, с мечта и безумие, че у вас трепери начатък на безсмъртие — душата ви стои на прага на вечен живот! И тогава ще се открехне пред вас Царство небесно, защото за безсмъртните души е зидано това царство! И още ще ви кажа: питате Ме безсмъртна ли е душата. Та една ли е душата, за да знам безсмъртна ли е? Кажете ми по-напред за чия душа Ме питате! Душата, що продава тучни овни в Двора на езичниците — що разменя монети, храни се с лихва и живее c лъжа, за нея ли Ме питате? — Недейте Вярва, ако ви каже някой, че е безсмъртна тази душа! Защото никой не е присъдил — позорът да бъде безсмъртен! И душата, що спори цял ден с празнолюбци за своето безсмъртие — що принася в жъртва агнета и гълъби, плаче върху плочите на храма, чезне по прошка от небето, за да греши утре пак: истина, истина ви казвам - и на тази душа не е съдено безсмъртие! Защото никой не е присъдил — безсрамието да бъде безсмъртно! И душата, що се хили, кога чете своето злато — що пада на колене пред себе си като пред нещо върховно, търси почит у другите, плаче за милостиня на мазни ласкатели — и тази душа е тленна, тъй като се е мъртва родила! Защото никой не е присъдил — подлостта да бъде безсмъртна! И душата, що сляпо върти опашка край нозете на жена, без да вижда, че на ложето му преди него е спал друг - и друг ще спи след него, душата, що трепери от острия поглед на своето разпътно божество, къса коси, целува праха, шъпне като изстъпленица — истина, истина ви казвам — и на тази душа не е отредена вечност! Защото никой не е присъдил — глупостта да бъде вечна! Кажете ми, садукеи, за чия душа говорите? Кажете ми, заблудени, чие безсмъртие дирите? За своята душа ли питате, или — за душата на другите?
Ако Садок и учениците му говорят, че душата мре, то е от това, че сами виждат душата си изцъклена, вкочаняла и студена. Право е, садукеи: мъртва е душата на бездушните! И всеки, що пита безсмъртна ли е душата — нека знае, че за мъртва душа пита! Та u вие, безумци, не сещате ли, че душата ви е
Вижте ги, а после вървете при учениците на Садока, защото между живите не ви се пада дял!" И садукеите напуснаха притвора на храма Шаломов. А по пътя негодуваха помежду си.
„Та Мешиах ли е този? Не го ли чухме да мълви като бесноват? Не бяха ли неговите думи слова на горд злодеец — и не бляскаше ли презрение в думите му? — Та нима от него ще търси някой лек за душата си? Той ни назва безумци — този безумец!" И проклинаха го с горчиви хули. И оплакаха се едни от тях на старците от санедрина, на закените127 и на коен-хагадола. А през тази година коен-хагадол бе Иосеф бен Кайафа, поставен с подкуп от Херодеса Антипас128, тетрарх, и от Понтиуса Пилатус129, прокуратор на страната. Ала коен-хагадолът не обичаше тревогите, та не обърна ухо към клеветата. И старците от санедрина, от които повечето бяха фарисеи, защитиха Иешу бар Иосефа, защото сами ненавиждаха учениците на Садока. Та между книжниците на Иерушалаим се яви разцепване заради Иешу бар Иосефа. Едни, които вървяха след садукеите, въстанаха пред народа срещу него. А други, които мразеха садукеите, начнаха да говорят за учителя добро. И стигна до учениците на Иешу бар Иосефа тази дума — че между закените станало разцепване за него. И похвалиха фарисеите. А Иешу бар Иосеф им каза: „Когато се готви пир, хората се карат кой да бъде поканен — и тези, що мислят, че ще ги поканят, въздават хвала на младоженеца. А онези, що знаят, че не ще им отреди място на трапезите си, хулят го. Но само младоженецът знае кого да покани. Който има уши, да слуша!"
Пустиня край Мъртво море. Надвечер. Пустинята е пълна с хора. Отдалек, през реката, се задава кораб. Иоканаан забелязва, че към него приближава Иешу бар Иосеф с учениците си. След тях се движи голяма тълпа. Иоканаан Магид (към Иешу). Кой е този, що иде при мене, окръжен от старци, младежи и моми — сякаш тръгнал на пир? (Иешу приближава към него и спира; тълпите се разстъпват и дават път.) Замислен е неговият взор, ала ръцете му се движат весело и неговите движения има радост... (Издига глас.) Кой иде при мене — да смущава свещената горест на тази пустиня? Кой иде да спре гласа на човешкото разкаяние? Разкаяна блудница (с ликуващ глас). Син Бо- жи иде при тебе, Иоканаане - да чуе бурята на твоя- та реч u да види пламъците на твоята мъдрост! Иока- наане - Син Божи... Син Божи иде! Глас от тълпата. Синът на дърводелеца е дошъл да те види, раби... Ала аз не знам Иосеф от Назарет да е бил бог... Синът на Мириам и на Иосефа иде при тебе, Иоканаане! Той сигурно иде да го кръстиш... Андреас бар Йона. Недей хули с език на злозъба язва Оногова, Чието идване вещаха пророци дълги векове! (Към Иоканаана, който гледа смутено.) Аз чух от тебе, раби, че Той ее е родил — и тръгнах да Го диря! И ето: отвори Бог очите ми, та Го видях! Моят брат Шимеон ме отведе при Него и сега душата ми е светла. Мешиах стои пред тебе, Иоканаане! Нали си ти Негов предтеча!... Тодай бар Цефер (отцепва се от групата Иоканаанови ученици, та тръгва към Иешу бар Иосефа; той го гледа, пълен с възхищение; ръцете му се дигат към него, сякаш иска да запази очите си да не ослепеят). Колко е светло лицето Ти, раби, и колко е чисто морето на Твоя поглед! Мирис на благовонни смоли раздава Твоят дъх — и Твоите движения са по-хубави от летеж на ангел! Като сънен шъпот са леки Твоите стъпки -и Твоите одежди се люлеят от невидим вихър! Аз ще тръгна след Тебе, раби Ти си Син Божи! Ти си Израельовият цар! Ти си Мешиах! Иоканаан (гледа ледно). Кой говори за Мешиах? И чии устни дръзват да равнят Обещания с кого да е от Гелил ха Гойим? (С властен гняв.) Нека напусне мо- ята пустиня онзи, който се гаври с Бога! Един роб (тихо — на другарите си). Той се бои, че учениците му ще тръгнат след Сина Божи: знам аз това!.... А пък говореше, че пръв щял да тръгне след Мешиах!... Иоканаан (приближава към Иешу бар Иосефа; гледа го с премрежен поглед; край Назарянина се виждат строгите възправени образи на апостолите; с тих и тайнствен глас — към Иешу). Кой си ти? Иешу бар Иосеф (среща го с твърд поглед, гледа го миг неподвижно, а после снема очи и навежда глава; тълпата мълчи; в пустинята се носи лек вятър; чуват се само тежките и бавни талази на река Иарден; отдалек се виждат нови тълпи, които бавно прииждат; Иешу дига поглед и среща очите на Иоканаана; той отваря уста; гласът му е кротък и звучен като летеж на гърлица). Аз чух за тебе u дойдох да видя оногова, за когото мълвят, че церял човешката немощ. (С по-висок глас; гледа го в очите.) Ти ли си този, чиято слава гърми до крайните кътища на Иехуда — и чието име дори книжници и фарисеи прогласят с почит? (Твърдо и строго.) Не съм видял до днес човек, когото с право бих почел! Ти ли си? Иоканаан (среща му погледа; снема очи: към тълпата, що окръжава учениците му). Аз не познавам този човек. Ученици на Иоканаана (след него). Кой е той наистина? — И ние го не познаваме! Митар (от новодошлите тълпи; гледа с омраза Иешу бар Иосефа). Та не е ли този Иешу, син на назаретския столар? Не е ли внебрачният син на Мириам — брат на Иакоба, Иосефа, Иехуда u Шеломит? Та аз го добре знам!... Аз съм го виждал в Кефар-Наум и познавам майка му! Шимеон бар Йона (гневно към тълпите). Не слушайте митаря, синове Израелъови! Не слушайте го: в думите му още гърми звънът на грешно сребро - и кражбата е променила неговата реч! Кой е чул митар да каже истина? Нима наемник знае що говори? Та той се е продал! Книжник (на един от Иоканаановитеученици). Аз съм чул този човек да говори в една синагога. Неговата реч е мъдра — и в словата му гърми трепет на пророк. Дърводелски син не знае това, което знае той! Аз съм чул за него, че в детинство го възпитавали рабини. Законник прозелит. Не съм чул толкова спор около един човек: та кой е най-после той? Гласове от тълпата (живо). Той е Мешиах! Ученици на Иешу. Той е Син Божи! Каинан Законник. Аз познавам този човек. През устата му говори Бог. Ученици на Иоканаана (към Иешу). Но кой си ти, раби, Мешиах ли си? Иешу бар Иосеф (изглежда ги; спира с поглед апостолите, които отварят уста да кажат нещо; към цялата тълпа). Вие ме питате кой съм. Та вие ли - морна от бяг подир злато и богове тълпа, що помирисва отдалек леша на стари умрели богове, вие ли ще раз-берете съкровената мечта на Сина Божи? Та вам ли да кажа кой съм? - О, вие нищо не сте чули, ни видели - и за вас нищо не е истина. Защото истината според вас трябвало да се пипне с пръст, да се помирише с ноздри, да се вкуси с уста... Вам истината се струва тучна жъртва, та всяка нова правда трябва да има нов мирис, неизпитан още вкус — да прилича на невиден дивеч, от който потичат лигите на цял Иерушалаим!... (С тих и дълбок глас.) Не ме разбирате вие, не ме разбирате? Бихте ли рачили за миг да останете насаме — със себе си да поведете беседа, да опитате колко е дълбоко морето на душата ви? - О! А пък трябвало още да разберете бляна на един самотник да чуете гласа на онзи Бог, Който го е родил! Безумие! Вам ли да кажа своето име? Та нима разби- рате от имена? Ако ви кажа, че името ми е Жъртва, ще го разберете ли? Или - Милосърдие, или — Любов: ще го разберете ли? Фарисей. Той каза, че го родил Бог... Богохулство ли е това, или — намек на Божия завет с Абрахама? Но защо го казва тогава? Нима и ние не сме Божи чеда? Та нас пък да не е родил Баал-Зебуб? Иоканаан бар Зебадия130. Недей пресича мълвежа на светлината, сине на мрачините! Та нима не мълви през устата ти наистина Баал-Зебуб? Садукеи. Нека говори фарисеят! Нека говори лисицата! Той мирише на шеол и дори неговата благословия е клетва! Ученик на Иоканаана. Нашият учител ни извика в пустинята, за да изживеем в самота бурите на душата. А ето: друг глас тревожи нашия мир! В чие име ни се мълви да оставим пустинята? И какъв е той, та ни вини 6 многобожие? Иешу бар Иосеф (с равен и размерен глас). Останете тука всички, що дирите самота, а не дръзвате да останете насаме! Та де се е чуло — цял народ да дири самота? И щом се сберат двама, има ли самота и самотници? — Останете тука - като безоки стълпове да пазите пустинята от нашествие на Новото! Ала истина, истина ви казвам: кога дойде Царство Божие, то не ще подири пустиня, за да запълни безводните пясъци — нито ще потърси река, за да излее вълните й над главите на своите верни! — (Спокойно и бавно.) Право слово ви давам: не са за вяра пътеките, що водят през пустиня! Не е за вяра душата, що чака да я измият с вода! Разбрахте ли? (Неговият поглед минава през тълпата и съзира Иоканаана; спира поглед на него; след малко — към тълпата.) И кой ви каза да - вярвате в предтечи? Та нима на Сина Божи друг трябва да чисти пътя? Та нима Син Божи е безрък? И чий предтеча е онзи, който не познава тогова, комуто е предтеча? (С по-тих размерен глас.) Ала истина, истина ви казвам: няма между вси родени от жена по-голям от Иоканаана Магид. Но все пак последният в Царство Божие ще бъде по-горен от него, защото Иоканаан Магид завърши една стара вяра, а сетният в Царство Божие ще начене нова вяра! Иехуда от Кериот (на Лукануса Иустус). Не намираш ли, благороден Луканусе, че той говори много добре? Луканус Иустус (загледан настрани). Виж, Иехуда, как го гледа Мириам от Мигдол: тя го пие с очи и трепери цяла! Защо тя го гледа тъй? (Тихо.) Да. Той говори добре. Ученици на Иоканаана. Но по каква личба ще познаем, че mu си Син Божи? И кое знамение ще ни дадеш, че си Мешиах? Мириам от Мигдол (къмИешу). Говори, раби, говори още! Никой не умее да говори като Тебе! Иешу бар Иосеф (с горчива усмивка). О, роде неверен и хитър! Пустинята ли изостри вашето неверие — и самотата ли разсипа чашата на вашия разум? — Та кой от вас ще познае Мешиах - и кой от вас има очи за Слънцето? Моето презрение към вас говори, о, хора! Моето презрение реве към вас като бесен бик, като алчен лъв! Истина, истина ви казвам: по-долу от прашинката, огреяна от слънчев лъч, стои душата ви, облечена в мрак! Зрънце е вашата душа -зрънце в мокра плесен, а иска Слънцето да стигне! Та чии очи са отворени за личбите на Сина Божи — и чия душа е зря- ла за знаменията на Мешиах? Не. Аз не ще ви поведа в пустиня, нито ще ви помъкна край мътни реки, а в живота ще ви отведа и там ще ви дам своята мъдрост — като чук и длето. — Не. Аз не ще ви водя по езерото Гин-Нецар да ловите риба и не ще моля Бога да препълни вашия невод131, а по стъгдище ще ви поведа и ловци на хора ще ви направя. И тогава, вярно слово ви давам, ще се помоля Богу — да бъде вашият невод препълнен и цял свят да влезе в него. — Ала кой от вас е готов да Ме последва? И кой има нозе за нови пътища? — Виждам ви: вие стоите приковани към старото — и в душата ви не стига плесенясалата миризма на вчерашни полуистини — на полуистини, що смятате за жива правда... Смеете ли се откъсна от своето Вчера, та жадно да възкопнеете по своето Утре? Виждам душите ви от край до край — душите ви, проснати като мъртъвци: вашите очи са обърнати към небето, ала вижда ли нещо приклопено око? Виждам крилете ви подкосени и ръцете ви — слаби! Не вярвам, братя мои, не вярвам никога в криле, що трябва да се разперят първом, та да литнат — нито в ръка, що се крепи на тояга... (По-тихо, cмечтателна страст.) Обичам крилете, що политат, без да се гордеят с разпер-бане, криле на птица 6 опасност — защото злато блести по тези криле и смелост — по тези пера! Обичам ръката, що сгърчена драще пясъка на земята, без да се опира о нещо — ръка на умиращ юнак, защото е ръка на душа, която празнува второ раждане! — Имате ли вие, безумци, тези криле? Имате ли — тази ръка? (С горчива усмивка.) Преди малко искахте личби и чудеса!... Та вам ли ще разкрие Син Божи себе си — и на ва-шата душа ли ще посочи Мешиах своите пътеки? (Бав-t: но се отдалечава с учениците си; след него тръгва много народ, останалите тълпи се раздвижват.) Шеломит Танцувачката (на една свирачка с кинор). О, колко е хубав неговият глас! Той говори сладко, той пее като сребърна цевница! — И колко е чуден погледът на очите му! — Той е пророк! Той е девственик: аз виждам това!... Блажена момата, която ще го прегърне - и жената, която ще слее устни с неговите! Човек с плащ. Той не обича жените, Шеломит! Аз не вярвам да отдели миг дори за най-гиздавата мома... Свирачка с кинор (към Шеломит). Жените са луди по него — аз чух, и момите беснеят по неговата ,прегръдка. Но той ги не доближава... Той трябва да е назир132 - и аз вярвам, че живее в храма... Ишви Бенот, продавач на пауни. Не, той не е назир. Ала той има брат, по име Иакоб Облиам133, който е назир. Ти си криво чула, мое момиче! Хайде да си вървим! Да не желаеш да те кръсти Иоканаан? Недей: сега се смрачава — и лодките ще се препълнят. Де ще спим в пустинята? (Отиват си с една тълпа.) Ромски войник. Той не обича Иоканаана. Той каза зли думи за него. Аз тъй разбрах. Мисах, продавач на благовония, смоли и лекарства (към Иехуда от Кериот). Аз мисля, знатен Иехуда, че Иоканаан не лекува болни: за него само се говори... А u другият - и той... Как може да се лекува с дума? Не знам защо се намира народ да им вярва!... Иехуда от Кериот. Щом ти продаваш лекове, инак не трябва да говориш... Но аз мисля, че и твоите смоли не са никому дали здраве... А замислиш ли се малко, ще видиш, че вярата в тези двамина е дигнала на нозе не един болник. Но — ти не знаеш това... Луканус Иустус. Върви си, Мисах: тука няма купувачи! Ти сподиряш всяка тълпа със своите сандъчета и вази... И не се меси в чужд разговор! (На Иехуда.) Едно време и мене се щеше да стана лекар. Но тук, между тези хора, няма добри лекари. Там, дето тряб-ва наука и здрав опит, те слагат измислица, суеверие или стих от стари книги. Тъй се не цери. - Те лекуват с муски, връзват на болните си стихове от Петокнижието или някакви имена, баят им полугласно, пръскат ги с вода... Те са знахари и биляри, но лекари не са. Никой от тях не познава жилите, мишците и костите, защото всички смятат, че ще се омърсят, допрат ли се до труп... Но това, което каза ти за лечебната вяра, е право. Аз видях в Персия хора, що лекуват с поглед. Но те са мъже, които властват над тълпите — и всеки ги доближава с голям страх. Онова, що се говори за лекуването с вълшебство, се крие в басните за силата на воля и поглед... Може би този млад пророк лекува, аз не знам това... Иехуда от Кериот. Видя ли колко се бои от него народът? Самин Иоканаан се уплаши... Той разбра, че става излишен след него... Луканус Иустус. То е просто. Знаеш ги, че са хора със силна памет, с възбудено чувство, суеверни и страхливи. Цялото племе е такова: аз ги познавам. И най-дребните думи, и най-слабите движения на младия раби за тях добиват висока цена: те стават слова и движения на бог. Ясно е отде иде това: те пият много вино — у тях душата е винаги възбудена и настръхнала. На източната врата на Иерузалемския храм аз съм видял великолепна лоза от чисто злато; нейните гроздове са направени от рубини, аметисти, сапфири и корунди. По всичко се вижда, че това племе се покланя на Бакхуса под някое чуждо име... Те се покланят и на Венус, защото принасят в жъртва гърлици. Виното и блудът се много дирят тук... Не.трябва ли да си вървим? След малко ще стане съвсем тъмно... (Отиват си.) Шимеон бар Калипаи (приближава със Зина Законник към отиващата си тълпа). Чух го преди два деня в къщата на Шимеон бар Йона. Той говореше за Иоканаана с един негов ученик, Иоканаан бар Зебадиа, синеок младеж на шестнадесет години. Но в словата му нямаше ни злоба, ни гордост. Та рекоха тогава Алфеевите синове134, ученици на Иешу: „Чухме, Господи, че си посетил Иоканаана в пустинята, да Те кръсти. И видели хората гълъб да слиза от небето над Тебе и да мълви благословия от Бога." А той се засмя горчиво, па каза: „Празен усещат хората стомаха си, та им се гълъби привиждат... Чул ли е някой до днес гълъб да -говори — и птица да благославя? Та нима в летеж на птица говори Бог? — Не в летежа на птиците, а в летежа на душата мълви Божият глас!" Тъй им каза той, па ги остави да мислят по казаното, защото никой не разбра думите му. Притчи говори цял ден и дълбока мъдрост вещаят устата му. Та се питат онези, що го познават: отде знае това, когато не се е учил при никой раби? И затова мислят, че мнозина са го учили на младини.... А тук, между тълпите на големия град, той не прилича на онзи Иешу, когото виждахме в Назарет и Кефар-Наум. Той говори с власт и не дава да му се опре никой. Той умее да владее тълпите и народът го слуша, защото трепери от клетвите му и пада на колене пред мъдростта му. О, той тука е друг! Зина Законник. Но чу ли ги как те искаха чудо - спътниците Иоканаанови? Те искаха негли да излекува с една дума болните и сакатите, що лежат пред Иоканаана цяла година — и никой ги не поглежда!... Ала Иешу не спомена дори за чудо, а ги укори в безверие. Та кой е дошъл на земята — болни да лекува! Зная го добре аз: той мълвеше дори веднъж пред Шаул бен Закая и Каинан Законника, че на сакат не трябва да се връща читавостта, защото ще тръгне в лош път — и върне ли се на слепец зрението, ще прегреши в душата си, защото ще пожелае първата жена, чиято хубост срещнат очите му. А те пък искаха тук, в пустинята, да прави чудеса и да лекува прокажени! Шимеон бар Калипай. Когато преди дни се яви в назаретската синагога, придружен от ученици, та прочете словата на пророка Иешайаху — и каза, че думите за предречения Помазаник са думи, казани за самия него (той го каза кротко и спокойно, сякаш всички знаеха това), те възроптаха. И мнозина гневно извикаха: „Та не си ли ти син на блуд - и нима за внебрачен син ще говори пророкът? Не знаем ли сестрите ти, които сега живеят в Кефар-Наум — братята ти и майка ти не познаваме ли? Може ли ти да си Мешиах?” И видях тогава по лицето му бръчка на сдържан гняв, а в погледа му — презрение. О, никога не съм виждал толкова презрение в човешки поглед, колкото имаше в неговия! (Изгубват се в тълпата.) Пустинята затихва. Тълпите се движат и загубват отвъд реката. Край шатрите, до реката, лумват огньове и осветяват сенки на тъмни хора. Край Иоканаана се виждат образи на есеи и ученици. Ученици на Иоканаана (тихо и тайнствено). Раби! Кой беше той?... Наистина ли бе Мешиах? Иоканаан Магид (замислен; гледа далеко пред себе си — там, дето се извива сред палмите голямата река, там, дето се е изгубил с учениците си Иешу бар Иосеф; бавно и замислено). Не зная кой беше... (Мълчи; после — дълбоко и развълнувано.) Ала никога не съм чул човек да говори тъй!... (Тихо и прехласнато.) В думите му имаше пъкъл и небе, звезда и клетва, мъдрост и гняв. (С болна горчивина, сякаш някой е разкъсал рана в сърцето му.) Аз си отивам, братя мои!... Аз отивам там, дето ме вика секирата на Царски палач!... Днес в думите на този непознат човек аз видях своята присъда (С пророчески унес.) О, аз виждам мрака на своя сетен ден! И скърбя, че не намерих Оногова, чийто предтеча трябваше да бъда! Тъга мори душата ми, че не познах кой е Мешиах!... А трябваше да Го видя, за да стана пръв Негов апостол... (Сепва се; гледа пътеката, по която се е изгубил Иешу бар Иосеф с учениците си.) А може и Той да беше!... (Тихо, на себе си.) Но - ако наистина Той е Мешиах? О! Над пустинята пада мрак. Гласът на бавните води се носи — чужд и далечен. Над сивото погасващо небе се чъртаят тъмните корони на палмите. Огньовете край река Иарден гаснат. От другата страна, сред пясъчната шир, се издигат високи каменни развалини. В мрака се вижда високият наведен образ на кръстителя и очъртанията на неговите ученици, които мълчат. Далече, отвъд пясъците, се чува зверски рев. Иоканаан се сепва — и тръгва към реката. Той върви бавно, сякаш дири чужди стъпки. Учениците го гледат, но не смеят да го последват. Когато се отдалечава, обръща лице към тях. Гласът му е гръмлив - като рев на медна тръба. Иоканаан Магид. Братя мои! Аз отивам на другия бряг — отвъд Пустинята — отвъд сегашното! Не ще ли дойде никой с мене? ...Този Човек, победил смъртта, що до днес побеждаваше света, е по-велик от нас и нашите богове. Морис Метерлинк: “Мария Магдалина”, II действие В седмия ден те се сбират да пеят химни на своя Христус като на Бог и се заклеват в Негово име занапред да не вършат никакво зло.
I
Сберете се, народи: Син Божи ще говори слово за Царството на Бога! Вие Ме зовете да дигна ръка — и да поваля царството на Рома, що погълна душата на вси царства, чиито синове сте вие. Истина, истина ви казвам: не дойде Син Божи да гътва земни царства, ни да килва земни престоли. Небесно царство дойде да основе на земята Той. Та що е Рома? И що е властта на Рома? — Ако Син Човешки гътне желязното властителство на цезара, след него друг цезар ще дойде. Не е дошъл Син Божи да лекува тялото на света, но — душата му. И питам ви: що е Рома? - Царства прихождат, царства прохождат, а Божието царство довека ще пребъде. Тъмни племена ще насилят стените на вси земни царства — и ще ги сринат. А само едно царство не ще смогне да килне човек - Божието царство. Защото не е зидано от човек. И след дни в Божието царство ще се прелеят златните води на вси земни царства, защото иде ред — земно в небесно да се претвори — и тленно в нетленно да се преобрази. На прага на Вечността ви възправям, племена земни! Пред вратите на небето ви извеждам: вижте що мълви гласът на Грядущото! Зъл дух наричат хората оногова, що царува над земята. Но проповядвал ли съм ви да вярвате в зли духове? Не бойте се, народи! Не настръхвайте, племена! Ще дойде време — вси зли духове да станат добри! Вие наричате бесове онези, що са царе на този свят и на които се всичко покорява. Но учил ли съм ви да тачите бесове? Ако презрете земното, ще ли значат за вас нещо царете на земята? Не ще ли падне отеднаж тяхната власт? Ето пътя към Небето, племена земни: презрете веленията на онова, що ви тегли надолу! Не ви проповядвам омраза към Земята, защото омраза никого не е спасила — и дори онези, що гледат Р вечно нагоре, накрай падат на Земята и тя ги поглъща. Обичайте Земята, ала не като земни я обичайте! Обичайте Земята, както я обичат птиците, що пърхат цял ден по небето, а нощем си почиват по земните канари и гранки. Вслушвали ли сте се в песента на птиците небесни? Аз не съм чул по-хубава песен. Защото в нея има правда и блян, отричане и жад за смърт от мълния. Такава песен нека стане душата ви: тогава ще слеете в своята обич Небе и Земя, че ще обикнете душата; в която Небе и Земя се сливат! Какъв е вашият съд над царете земни, народи на земята? Вие казвате: царете избиват пророците, съновидците и песнотворците. Не казвам ли това и Аз? Наистина няма по-високо от това - да си пророк, съ-новидец или песнотворец. И вие казвате: Бог ще отмъсти за тяхната смърт. Не плачете за ничия смърт и не викайте за ничия мъст, племена земни! Не е царство на мъст Божието царство. Не е царство на присъди Царството на Грядущото. Затова — не търсете мъст! Какъв е вашият съд над жреците земни, народ на земята? Вие казвате: жреците проповядват правда u доблест, а живеят в злина и злоба. И затова земните храмове са врагове на Небесния храм. Ала кой ви каза, че на небето има храм? Светът е враг, казвате, на Бога. Ала отде чухте, че Бог може да има врагове? Не плачете по Бъдния ден, когато нечестието ще бъде сринато: и без вашия плач Денят ще дойде! Не е царство на стонове Божието царство. Не е царство на горест Царството на Грядущото. Затова не лейте сълзи!” „Ще се уподоби Царство небесно на земята Офир136, изобилна с чисто злато — на земята, в която Шалом пращаше кораби, за да му носят съкровища. Там имаше сребро и скъпоценни камъни, слонски зъби и чис- ти аромати, пауни и райски птици, алмази и зъби от бехамот, камилски птици и жирафи. Но златото на Офир бе най-скъпото, що се намираше там, защото в искряща светлина притваряше лъчите на слънцето. И цар Шалом пращаше корабите на Тарсис, що тръгваха от Ешион-Габара, пристанище на Червено море, та три години пътуваха до земята Офир — и на седмата година стигаха до града, отдето бяха тръгнали. Разбирате ли, племена, чудната притча за Офир - която е притча за Божието царство? Пълна е с безчетни съкровища страната на Божието царство — и всичко най-скъпо, що има на земята, е донесено оттам. Оттам са алмазите на добрина и райските птици на съкровен блян. Оттам са ароматите на вътрешна самота и камилските птици на кървав устрем към Грядущо. Оттам е среброто на постигането и златото на светло откровение. Оттам са чудните животни, що се присънват на всяка вглъбена душа — и приказните растения, що заплитат листата на всяко втренчено око. Ала седем годин лутане по опасни и чемерни моpema трябват: седем годин буря и вихър, седем годин нирвана в глъбини и борба в пустини, седем годин на синора между живот и смърт. Разумявате ли притчата за Офир, народи — която е притча за Небесното царство? От кроткото и светло царство, стаено вдън душата, излизат вси скъпи съкровища. Ала чий кораб се не бои от буря и подморска скала, от вихър и разбойници, от въртоп и опасни канари? И чий поглед има сила седем годин да чака кораба, на който е натоварил всичко скъпо, що е родила душата му? Смели мореходци ви уча да станете, народи на земята — и дръзки плувци към Офир — към тъмната бездна, изпълнена с алмази, към чемерната пустиня, покрита със злато! Но чия ръка е чевръста — да опне лък, чия мишца е крепка - да стегне корабно платно, чия нога е ловка — да нирне в морски подмоли? За Рома ми говорите вие — а Аз ви говоря за Офир! Та кое е по-лесно за душата: да спре вихъра ли, или -да опне платно, та самият вихър да му понесе кораба там, дето спира всеки вихър? Към Офир плувайте, народи! В земята Офир се не чува жестокият глас на Рома!" Знаете ли, племена земни, с кое оръдие Рома написа вашата присъда? Стилон се нарича това сечиво. Стилонът е сребърна пръчка с алмазен връх. С тази писалка се пише по златни, сребърни и медни плочи. С това оръдие Рома написа на желязна плоча своята присъда над вас. Ала не сте ли чули, че със стилон се пише не само присъда? Със стилон се пише пророчество, псалом, при- казка, притча. Със стилон се пише и загадка. Кажете ми, племена земни: да беше стилонът в ръката би, що бихте написали с него? Та самата ви мечта — да гътнете Рома — не говори ли, че бихте сами написали присъда над омразните вам? — Недейте кълна сечивото, с което ви са подписали смърт! Кажете ми още, племена земни, кое ви се повече ревне: да ви смятат мъртви онези, що са мъртви ли — или да умрете в борба с мъртъвците, що смятате живи? Рома е мъртва, а вие искате бран с нея. Рома ви смята мъртъвци, но вие сте живи, защото у вас щеоснове Бог своето Царство. Разбрахте ли притчата за стилона? В деня, кога Син Божи се възправи на междата,
В онзи ден, кога светли облаци разкрият съдбата на цял свят, всичко ще стане подвластно на Сина Човешки: бурята, мълнията, безумието, язвата, пламъкът, ужасът и смъртта. И Той ще преобрази цял свят — и земя, и небе, за да го направи свое Царство. И може ли някой да мисли за сваляне на земни царе, когато по цяла вселена ще се разнесе глас на метеж? Та ще остане ли тогава цар и жезъл? В онзи ден, кога цялата земя стане дух, де ще търси опора земен престол? Вие хулите търговците на багреници, че продават скъпо багрите везани дрехи. Но в деня, кога всички облечете ленени одежди, що ще стане с тези търговци? Никому не ще потрябва багреница — и продавачите на багреници ще напуснат вашата страна. Разбрахте ли сега притчата за стилона? В деня, кога заживеете с душата си, не ще ви плаши вече робство. Тогава присъдата на сребърни писалки не ще ви потиска, че волността на душата се не прегражда с присъда от ничий стилон. Вие ще живеете насаме със себе си – и онова, което съдниците могат зърна у вас – ще бъде пророчество, псалом, приказка и притча. Загадка ще бъде това, що сте писали – а от загадка всеки се бои! Оставете стилоните, народи! Там, дето ви зова, се не чува скърцане на ничия писалка!”
И оттогава наченаха неговите пророчества за Царство небесно, които прогласи по улиците и стъгдите на Свещения град. А хората треперех под бурята на гласа му, защото вещаеше мъдрост, що носи на едни смърт, а на други – вечен живот. И никой не смееше нищо да го запита, както се не пита мълнията, която иде от Бога. Каталог: files2012 files2012 -> Българите потомци на царствените скити files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов Изтегляне 5.52 Mb. Сподели с приятели:
|