Между пустинята и живота
Изтегляне 5.52 Mb.
|
VI Най-после, съсипани от път, поклонниците заспаха. Само един между тях бдеше още — синът на Мириам. Тежки мисли го жилеха. И когато сън склопи очите на целия стан, Иешу бар Иосеф излезе от шатъра на дърводелеца и тръгна натам, дето по светлия кръгозор се чернееха като големи сгушени птици финиковите палми. А светла нощ се гънеше над пресните цъфнали полета като милувка на майка и спомен на мома, обикнала далечен тугин. „Всеки мой ден е пълен с чудеса, които сепват душата. В Мене се много вселени сринаха, много истини показаха своя зъб, много надежди обърнаха своето празно дъно!... Край Мене бродят призраци. А чия ръка ще Ми посочи кой е жив и кой — мъртвец? И кой ще разлъчи пред очите Ми образите на правда от образите на лъжа? И кой ще Ми каже още, не живее ли сред измами душата Ми? Та чий глас, кога вникне дълбоко в себе си, не звучи като глас Божи? И чие лице, когато се огледа вдън душата си — дълбоко в душата си, не добива божествена хубост? О, кой ще ми даде синор между лъжа и правда?“ В Мене — в Мене говори Бог. Ала Бог ли говори в Мене, или — Сянката Божия? И — защо сега край Мене това мълчание: защо тази нощ Бог ме е напуснал? — Къде е Бог, щом не е в Мене? Та кой ще ми го каже? ...Измами като прилепи пърхат край Мене — и всеки миг ражда своя измама — и всеки поглед лъже — и всяка дума забулва истината. Измами като прилепи пърхат край Мене: измамите на цял измамен народ се борят в гърдите Ми с хилавата искра от небесен пожар, паднала там — и гаснеща вече!“ „Скръб стисна душата Ми, както младеж стиска в обятия своята годеница — и не рачи да се раздели от нея. ...С Мене — навеки с Мене — вредом с Мене — желае да върви Моята черна, остролиста, бодлива скръб! ...Та що диря с това стадо, тръгнало да реве пред своя бог за милост — и да се унижава пред него за капка тленно щастие? Поне пастир да бях! Що диря наистина с него?"
Тогава щяха Мои парцали да бъдат — щяха да бъдат Моя скъсана одежда! ...А двойно по-гиздава е снагата на божествен левент, облечена в дрипи! Но — кой ще Ми каже, че Аз съм този левент? И Аз ли съм наистина този левент? ...Знам: мразят Ме те! Жълтият поглед на косите им очи пръска ненавист — и те биха стъпкали с боса пета душата Ми, стига да им я подложех!... О, кой ще извади от Моя отслабнал крак кръвясалия заседнал трън?..." »— О, да бе по-топла душата Ми!
Да срещнех Жена, която да обикна — върху колко омраза бих дигнал своята Обич!
И що би станало тогава? ...Не! Не! Той не ще каже тогава: „Тъй трябва, Сине Мой!“ Не, не ще каже: знам Аз! Обич иска от Мене Той — Онзи, Който Ме забрави — към всички Обич иска! Ала — мога ли да му посоча Обич!... Знам, трябва да преломя душа — и всички да обикна — като нея, като Жената на сърцето си, която негли не ще срещна никога! „...Гордостта — като плевел трябва да я изтръгна из сърцето си — ала — страх Ме е, Отче Мой! — страх Ме е — какво ще Ми остане сетне? — Не ще ли мине — о, страх Ме е! — не ще ли мине и сетният прокажен през душата Ми, още лежаща в кръв, не ще ли мине — да я стъпче с разранена, гнояса- ла пета? О!-О!
Жестока е Твоята Обич, Господи! И страшни са езиците на Твоята Любов!" VII До Иерушалаим оставаше един ден път. И станали в зори, поклонниците бързаха да отминат Града на палмите, за да не срещнат по своя друм езически тълпи. И те изминаха росната долина още пред изгрев. Повлякоха се отново стъпките им по дълга каменлива равнина — безводно ялово място, обрасло с жилести тръне и къдрави червеникави храсте; а отляво и отдясно се дигаха едри напукани отломки от скали — и плоски сиви камъни. Сухата долина приличаше на отколешно речно легло, по което години не е шуртяла вода. А през тежкия път по тази скръбна долина погледът, помнеше само задушни полета, по които нощем се влачат призраци на мъртъвци, а денем тежки облаци прах забулят слънцето. Но друмът се изгъна в края на равнината нагоре, та сви между две високи канари, спуснати като отвесни стени. И възлезът ставаше стръмен, нозете се плъзгаха, тоягата лъжеше, под стъпките хрущяха едри зърна пясък — и кракът се връщаше назад. Извитият път се губеше често в канари. По върлите каменливи гънки се възправяше груба стълба, вдълбана в сивите скали от стъпки на хиляди поклонници. И пътниците спираха все по-често да се отморяват. Погледът всуе се обръщаше наоколо: вляво и вдясно стърчеха голи обгорени върхове с напукани чела; над тях лежеше жестоко пламнало небе, а пред спрялата стъпка се гънеше нагоре изново стръмният неравен друм. И поклонниците потегляха пак... След няколко часа пътят почна да се чупи, пред очите се замяркаха широки планински гръбнаци, а долу, дето стръмните канари летяха в широко зинали пропасти, лъскаше игрива сребърна ивица. И планинският път се разширяваше от стъпка на стъпка, скалите падаха с лек наклон — и окото виждаше през високи клонести дървета пъстрата картина на бездните долу: там, в страшна дълбочина, скачаше от скала на скала потокът Кидрон — бясно разпенен, разсипан като светла сребърна мрежа. А край пътя се редяха бели гробни камъни, над щях плахи птици висяха като мъртви, а червеният пясък не носеше следи на ничия стъпка: никой не бе отивал години при тези запустели гробища... Минаваха хората — година след година — по същия път, към големия град на Бога, за да спасяват своите малки души — а за тези мъртви синове на Бога не помисляше никой... Тъжно гледаха белите гробове отминаващите, тъжно висяха стръмните канари, тъга тежеше над целия стръмен път. А поклонниците вървяха — и всеки мислеше за своето — за онова, което го боли и за което щеше да иска от Бога лек... Господният град оставаше зад Маслинената пла- нина. Минали Бетама56, която ромяните наричат Бетания, пътниците превалиха високия хълм — и пред очите на всички блесна великолепието на Иерушалаим. Върху два хълма — Цион и Мория — се дигаше високата стена на Божото селище, стърчеха нейните шестдесет назъбени кули — и големият храм на Бене Израел показваше своите четвъртити сгради от светъл камък, сякаш облепени с лъскави плочи сребро. И едри кичури зеленина гънеха кръгли венци, пръснати между белите къщи. А над града светеше спокойно слънцето: то бе друго слънце — не слънцето на безкрайни безводни равнини — не слънцето на далечния Назарет, загубен в диви канари.
По нея тръгнаха поклонниците, за да влязат в Свещения град. VIII Цял народ се бе сбрал в града на своята земя, за да чества славата на Йехова в спомен за две древни събития: Бог бе изморил преди години египетските деца и бе извел своя народ из земята Мицраим. Това избиване на децата и това бягство празнуваха иехудеите през нисан. Славата на тези две престъпления, приписвани Богу, ги бе стълпила в Иерушалаим.
„Роби са — а се сбират да празнуват някогашна свобода!... И споменът за нея ги не зове да счупят с камъни големия дом на ромския прокуратор, ни — да прогонят стражите, що пълнят дворовете на храма!...“ „...Гледам ги: те са препълнили големия негосто- любив град с вонята на своите грехове: за грях са дош- ли да се каят, та да могат да грешат с чиста съ- вест! Място няма за тях в града: не ги побират странноприемници; препълниха всички домове, спят на окъсани губери по улиците, по плочите пред къщите, до стените на града, под дърветата на Маслинената планина... И тази безбройна сган се кара за стиховете на Петокнижието, а гине в робия и работи за железните орли на завоевателя!... По плочите на ромския прокуратор са минавали само дребни престъпници, вършили убийство за шъпа злато или насилвали момичета за миг наслада! — Не, хебреин е рядко съден за това, че иска да свали Рома! И всички грижи на ромския шлем са били — да гаси огъня на споровете за книга и книжна лъжа, да хвърля вода, пламне ли нова разпра около главизните на Петокнижието. Позор!... - Та нямаше ли нещо по-свето от буквите на тази съмнителна книга, писана кой знае от кого?..." „...Аз очаквах друг великия град — съвсем друг мечтаех да го видя!... Не Ме зовеше тук сребърният саван на мъртви къщи, нито немият блясък на мраморни стени! ...Ала — не Ме позна никой: в Моя град Ме никой не позна!... Та влязох като тугин в улиците — и сякаш чужди език говореха устните Ми!... А къде ще изляза да разкрия тайните, що Ми дари Моята самота, ако не тук? Не, не - големият град, дето Ме тласна Ръката Божия, е град на лъжци: няма никой тук ухо за нови истини, няма никой уста за самоотричане! А няма ли да дойде ден, когато най-голямо ще се сметне това — да хули човек себе си — и ръжда да назовава златото на душата си? Ще дойде — знам, — ще дойде! Ала горко на хората в този ден!" „Що диря тук? Гмежта плиска по Моите стъпки калните води на грешна жад! Митари57, садукеи58, книжници и продавачи на жъртвени животни се тласкат в Мене. Ромяни, покрити с желязо, вървят по дирите Ми. Левити, обрали храма — волноотпуснати роби, се- га слуги при коен-хагадола59, разпътни жени и наемни- ци на прокуратора - ето на какви трябва да говори Син Божи! Та не е ли все едно — да хвърляш пшеница на лешояд? Мърша бълнуват техните алчни кълвуни, а Назарянинът им носи Хляб Небесен и Вода на Живот!... Крепост от нечути откровения им сочи Моята ръка, ала — за тях ли е? — Те извръщат поглед към калните плочи пред вратите, защото там се по-спокойно спи — и по-тих е сънят..."
Четире деня вървя низ улиците и стъгдите на Иерушалаим — и в душата Ми почна да се наслойва суетата на сбрания народ. Целия град обходих, ала не намерих никъде това, за което хората са дошли... За храма ли идат те? Та що е сградата, дигната върху Мория, слепена с четвъртита крепост, окръжена с по триста крачки стена, защитена с каменен зид? Нима не е доста една стрела, умело хвърлена, за да рухне величието на техния бог? И — не е ли позор за верните кулата Антония60, която стърчи срещу самия храм, за да плаши издъхващата вяра с копието на могъща чужда власт? ...Високият храм с лице към изток и днес гледа изгряващото слънце, ала зад гърба му дебнат железните таблици на императора и бронята на огромния кървав народ. ...Когато идват да се поклонят Богу, не се покланят Нему те, а — на железния орел се покланят, защото още пред Овчите двери ги среща каменният поглед на ромски страж. И кървав смях е този остарял празник — роб да чества някогашна свобода!..." IX ...И в четиринадесетия ден от месец нисан, на пладне, със звук на седем тръби се възвести празникът Пасха. Целият народ тръгна към храма. И тук плахите назаретци вървяха на тълпи, сякаш се бояха да се не изгубят в многохилядния народ.
И затова, искаха ли да прекорят някого, иехуде- ите го наричаха „назаретски глупак". ...Народът се тласкаше към източната врата на храма, като си пробиваше път с лакти, плещи и колене. Вратата бе тясна за безумието на грешниците — и те биха я изкъртили, за да влязат всички наведнъж, защото се бояха, че Бог ще напусне храма, като ги види толкова много... Пред тях се разтвори кръглият Двор на езичниците. И те спряха там. А зад тях прииждаха все нови тълпи — и се блъскаха напред. Дворът се препълни. Чуваха се писъци. Имаше смазани жени и деца. А в Двора на езичниците се издигаше дълъг кедров покрив, поддържан от двойни стълпове. Там се разнасяше крясък на езичници и хебреи, сбрани за печалба. Те сновяха край своите клетки с гълъби и гургулици, продавани за жъртва, или пазеха с бич овци, телета, агнета и бикове, навързани о железни греди край стената. С ловки удари на китката търговците показваха тлъстината на своите животни и с крясък хвалеха оногова, който ще зарадва Бога с тучна жъртва. А под кедровия покрив разнасяха своите панери продавачи на тимиам61 и кадилни аромати. Там сновяха търговци на елей, натоварили на мулета своите мехове. Там дрънчеше златото и среброто на сарафите, взаимодавците и лихварите.
...Та това ли е храмът? То не бе храм, а дом за печалба. Тържище бе станал Божият дом. И в бурята на общия рев се месеха крясъците на търговци и сарафи, а вратите със скърцане се затваряха и отваряха от ръката на стражи левити. И от двете страни намусени левитски лица бдяха да не влезе някой в двора с тояга, с опрашени обувки, с товар на гърба си или да пресече двора за скъсяване на пътя. Защото Бог бе заповядал това - и те го правеха. Ала Бог не бе заповядал — в притвора на неговия храм да гърми суетата на цял народ, жаден за печалби...
И ако тласъкът нарастеше, желязната ръка посочваше копие - и глъчката замлъкваше, а блъскането спираше при звуците на строг непознат език. Един трибун на кохортата, когото властта бе облякла с правата, що имаше коен-хагадолът над левитите, заповядваше на ромските стражи, като бдеше неподвижен при лявото крило на възточната врата.
През тези двери се влизаше в Двора на жените. В този двор оставаха жените — под широк дървен покрив, разделящ с кедрови стълпове местата на двора. Два големи рога от кост, оковани със сребърни гривни, висяха отляво и отдясно на вратата: там пускаше всеки своята монета. Но колкото навлизаха навътре в храма, глъчката намаляваше, стъпките ставаха по-мудни, лицата по-строги. Под тъмния взор на коените, пазещи вратите, назаретците минаха голяма порта с позлатени крила, оковани със сребърни плочи като звезди, та влязоха в Двора на мъжете, дето нямаше достъп ни езичник, ни жена, ни прокажен. Левити и коени бдяха там на стража: на верните не бе позволено да говорят с висок глас, нито да стъпват шумно. Отвътре се чуваше гласът на законници, които
И те постояха там, за да се помолят на Бога, с чието присъствие техният ум изпълваше празния храм. А после Иосеф излезе заедно с другите, върна се в Двора на езичниците, купи едно агне и го понесе на рамене. Иешу видя стареца да влиза отново в Двора на мъжете с агнето. Той мина край медния амбон, влезе през нисък стобор и спря до една сребърна маса. А един бос левит, със запретнати ръкави, пое животното и го сложи вързано на пода — наред с други агнета, чакащи ред. След малко друг левит го сложи на сребърната маса, взе широк нож и го закла. По олтара капна малко кръв; останалата изтече в подземния ров, втичащ се в Кидрон. Сетне една космата ръка пое закланото агне, обеси го на кедрова кука, издигната на олтара като рог, одра го, изпразни върху мраморна маса вътрешността му, оряза маста и я хвърли с вътрешността в свещения огън. А Иосеф пое кожата и остатъка от агнето, назначен за пасхална вечеря.
Храна Божа наричаха жъртвата. Та нима Бог яде дим и миризма на тлъстини? Или c това се изпитва щедростта на верния? Та защо тогава жъртвата се предписва със закон? И - нима агне, принесено в жъртва, откупва грях?
...Суетата бе това – и кървава мъгла в душите! Суетата бе жъртвата, суета — храмът Саломов62, суета — самата Пасха! И защо мъдрецът, разбрал изтънко суетата на всеки външен знак, самин сгради храм, за да храни суетата на израелския свят?
В Двора на жените чакаха дъщерите, майката, старата Елишеба и Мириам Калипай63. А синовете бяха излезли, та чакаха при възточната врата. Храмът почна да се празни. Свечеряваше се. Хората се прибираха вкъщи — да се готвят за пасхалната вечеря. ...А синът на Мириам, забравен в мисли, стоеше още в храма. Пред него се мяркаха боси левити и коени, които вършат своята служба, облечени в дрехи от лен. По каменните плочи падаха мъже да се молят. Гласът на законниците се не чуваше. Книжници, садукеи и фарисеи се бяха разотишли. Само неколцина космати хебреи чакаха пред медния олтар с агнета на рамо. А срещу преградната стена се редуваха разтворени врати; левитски сенки се мяркаха там. Те излизаха с шъпи сол, носеха дърва за свещения огън, миеха руната на жъртвените агнета, преобличаха се. Само голямата горница, дето се сбираше санедринът, стоеше затворена. А сред широкия двор се издигаше храмът; на покрива му лъщяха позлатени прътове.
Слънцето бе залязло. И в спокойната светлина на вечерта блестяха големите жъртвени ножове по мраморните маси - и
Пред очите на Назарянина се белееше мраморната маса, а отвъд нея светеше златната трапеза с хлябове на предложението, запазени отгоре с кедров свод и окръжени от дванадесет високи стълпа. Зад тях се издигаше голямата врата на храма, украсена с огромна златна лоза, чиито гроздове бяха дълги цял човешки ръст. ...В тази златна лоза се бе трупала щедростта на Бене Израел дълги векове. Ала Бог бе казал навреме още чрез словата на един голям пророк: „Милост искам, а не - жъртва."64 А милост му никой не принасяше... И тази позлатена врата водеше в Светая, дето се издигаше олтар за благоуханни кадения, света трапеза с хлябове на предложението, златен седмоклонест свещник, скъпи оръжия, съсъди, чаши. А широка пурпурна завеса делеше Светая от Светая Светих, дето имаше само един камък — и дето веднъж в годината, в деня Kuпур5, влизаше коен-хагадолът. ...Не беше ли това наистина празно? Нима Бог обишаваше там, зад червената завеса, която дели тъмния кът, отреден за него, от злобата на сбраните? Пред тази завеса цял ден се водеха спорове около Божото име, ала за Бога се не сещаше никой. Човешкото страдание не намаляваше от шума на молитвите, човешкият грях не отлиташе с изпаренията на жъртвената кръв. Та защо бе тогава този храм? Тук се сбираха гузните, за да залъжат своята съвест с подаяние, хвърлено Богу... Тук се сбираше и цялото племе понякогаж, в годината по два-три пъти; сбираше се буйното и несдръжно племе с размътен от вино и шехар ум — да се бие в гърдите и да се кае за сторените грехове. Ала още по стълбата, водеща към Двора на жените, те се сбиваха, обвиняваха се един другиго в грехове — и всеки хвърляше другиму своята вина, а стражата на храма трябваше да се намесва и ги разпъжда. Дворовете на храма приличаха тогава на лудница или грамадна клетка със зверове. А коен-хагадолът, отчужден от народа, сложил между себе си и племето безбройните свитъци на Тора — минаваше всяка нощ да проверява стражите, защото се боеше от намесата на ромските центуриони в делата на храма. Та от цялата вяра на Моше Законника бе останало само това: храмът и — стражата. Смрачи се. Храмът опустя. И Иешу бар Иосеф тръгна към вратите. А зад него стояха още тежките мисли — като каменни чудо- вища, които го гледат със зловещи зелени очи. С горчивина в душата си напусна храма Назарянинът. С тъга слезе той по дългите каменни стъпала, що се чупеха надолу от хълма Мория — и се запъти към дома на Шаул бен Закая, дето семейството на дърводелеца трябваше да среща Пасхата. А когато влезе в големия дом, по улиците бе тъмно!
А Шаул бен Закай, богат златар, бе пръснал между гостите своите синове и дъщери. Много бяха сбраните. Горницата бе пълна. Пет дълги трапези бяха сглобени във вид на гръцката буква омега. От една страна възлежаваха поканените, а от друга минаваха слугите, за да поднасят. Сам стопанът, облечен в дрехи от бял висон, с копринена гъжва на глава, седеше отдясно на своя сродник, Иосеф дърводелеца, когото мнозина в Иерушалаим познаваха. А дърводелецът бе богат и всички с почит споменаваха името му. Той седеше, леко възлегнат, облечен в широка дреха от кремава свила — замислен, както искаше тържествената вечер. А до него кротката Мириам, жена му, седеше наред със синовете си — и с поглед очакваше да влезе Иешу. И той дойде. Ала не седна до своите, а отиде при Каинана Законник, защото там му посочи с пръст стопанът. Но мълчанието се не прекъсна. Вратата се затвори леко, без да скръцне. Първата чаша, след като я благослови Иосеф, тръгна от ръка на ръка. После подадоха солило с оцет и горчиви треви, станаха всички на нозе и почнаха да топят в блюдото безквасен хляб и мълчаливо да ядат. То бе спомен за горчивините, претеглени от Из-раеля през Дългия път от Мицраим до Земята на обещанието66. А след това седнаха. Остана прав само Иакоб67, най-старият син Иосефов, u запита по обичая баща си: — Отче, що е това, което става пред нас? И чия повеля ни кара да правим това? А дърводелецът разказа мъките на Избрания народ в Египет, излизането из страната на робството и пътуването в пустинята. И накрай промълви с муден глас, както се произнася молитва:
И вси запяха с тих и мерен глас псалмите, отредени за тази вечер. „В изхода Израелъов от Мицраим, в изхода на Иакобовото племе от властта на мъчителите — Иехуда стана Негова светиня, а Обетованата земя — Негово селение. — Халелуйа! Видя това морето и побягна, Иарден се повърна назад. Планините се разиграха като стадо овни, а хълмовете — като игриви агнета. — Халелуйа! Що ти стана, море, та побягна? И тебе — Иардене, та се повърна назад? Що ви стана, планини, та се разиграхте като овни? И вам — хълмове, та припнахте като игриви агнета? — Халелуйа! От страх пред лицето Господньо се раздвижи земята — от страх пред лицето на Бога Иакобов. От уплаха пред Оногова, Който обръща камъка в езеро, а канарата — в пълноводен извор. — Халелуйа! Не нам, Господи — не нам, а — на Твоето име въздай слаба — на Твоята милост и правда въздай хваление! — Да дари Бог вси добрини вам — вам и на синовете ви! — Халелуйа! Благословени бъдете от Йехова, Създател на небе и земя! Небето - престол на Бога, а земята - достояние на синовете човешки! — Халелуйа! Господи! Не ще Ти въздадат хвалба мъртъвците, нито влизащите в Шеол ще Ти възнесат псалом, Йехова! А ние, живите, нека благославяме Господа отсега и довека! — Халелуйа!" И после зазвучаваше под светлината на сребърни светилници тъжният псалом на освободения народ — зазвучаваше псаломът на скръбта: „...Смъртни болки ме обгърнаха — като солено море обгърнаха душата ми! Бедствията на чемерен Шеолме настигнаха — като лихи разбойници настигнаха душата ми!... — Халелуйа! Горест и тъга намерих по своя друм — горест и тъга бяха моите черни съкровища! И сепна се тогава сърцето ми, та пришъпнах Божото име. — Халелуйа! — Избави, Боже, душата Ми! — извиках аз. — О, знам: милосърден е Бог, и праведен е Господ! — извиках аз. — Прощава Господ и пази онези, чиято душа е станала душа на дете! — Халелуйа! Че той спаси душата ми от люта смърт, очите ми — от сълзи, а нозете ми — от плъзване. Помни Го, сърце мое — помни Оногова, Който ти дари мир! В земята на живите служи Господу, сърце мое! — Халелуйа!" Те пееха със строги лица, с тих протегнат глас -пееха песента на своя народ — и очите им благодаряха на Бога. То не приличаше на студената молитва в храма, нито на псалмите пред Иерихо: то бе съвсем друго — и лицата ставаха други — и гласът звънтеше чисто — като звук на сребърен цимбал. И душата пееше своята скръб — и благодареше Богу за малкото радост, дарена от живота. А над пеещите се лееше кротката бяла светлина на сребърни светилници, блестеше меката коприна на трапезната покривка, а гласовете замираха в плач, звуците хлипаха — и отеднаж се разнасяше светъл благодарствен шъпот — душата диреше Бога, за да му поднесе своята хвалебна песен. И гласовете заглъхнаха така тихо, както бяха почнали: псалмите бяха изпети. Поднесоха най-после пасхалните агнета, изпечени цели — без да им се ломят костите. И вечерята продължи.
Почнаха да разговарят. Иешу бар Иосеф говореше тихо с Каинан Законника. А стопанът беседваше весело с дърводелеца и синовете му. Но кога мина четвъртата чаша, почнаха отново
„...Що да въздам Елохиму за вси добрини, които ми дари? Ще приема чашата на спасение —и ще призова Божото име! — Халелуйа! Пред събранието на вси верни ще възнеса молитва на Йехова. Защото е славна пред Бога смъртта на неговите праведници - и ароматна молитва е пред храма Му душата им. — Халелуйа! О, Господи, Твой роб съм аз, Твой роб съм аз - и син на Твоята робиня: защото Ти разкъса оковите ми, както лъв разкъсва кървава плячка! - Халелуйа! Жъртва ще Ти принеса - своята хвала. И глас ще
Пред събранието на вси верни ще възнеса Богу псалом. В двора на Господния дом ще възнеса псалом — Елохиму — сред тебе ще пея, Иерушалаиме, сред тебе ще славя Вечния, Ционски алмазе! — Халелуйа!" И те пееха още: „...Разкрийте Богу душата си, защото е кротък, защото е вечно милосърдието Му! — Халелуйа!" „С меч ме окръжиха вси племена земни, а моя броня бе - името Господньо! — Халелуйа! Струпаха се на мене, както се пчели трупат на мед — и пламнаха срещу мене, както пламват сухи съчки. — Халелуйа! Ала аз се възправих срещу тях — срещу лицето им се възправих аз, защитен с името на Бога. — Халелуйа! И когато хвърляха по мене копия, желязото се ломеше, както пръчка се ломи в ръка на мъж. А когато мятаха по мене стрели, острието се чупеше, както се чупи крехка играчка. - Халелуйа!" „Защита моя и мой псалом е Бог: Бог е мое спасение. — Отворете ми Дверите на правдата, пазители храмови: ще вляза при Бога да Му разкрия душата си! ~ Халелуйа! Благословен — този, който иде в името на Бога! — От дома Господен ви благославяме, израелски колена! — Благословен — този, който иде в името на Бога! — Халелуиа! „...Разкрийте Богу душата си, защото е кротък, защото е вечно милосърдието Му! — Халелуйа!" И те пееха още: „...Благословен си, Господи, разкрий ми своите пътища! Защото съм тугин на земята: не укривай от мене своите повели!—Халелуйа! ...Към земята и праха прилепна душата ми: въз-креси ме с животворно слово, Господи! От униние задряма душата ми: направи твърди стъпките ми в пътеките на своята повеля! — Халелуйа!" „...Светилник е за стъпките ми Твоят закон — и светлина за нозете ми. Затова обикнах Твоите заповеди повече от злато и топаз! — Халелуйа! ...Всуе ме гониха синовете на властта: само от Твоите думи се уплаши сърцето ми, вечни Боже! И само от Твоя глас потръпна душата ми! -Халелуйа!"
Каталог: files2012 files2012 -> Българите потомци на царствените скити files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов Изтегляне 5.52 Mb. Сподели с приятели:
|