Между пустинята и живота
Изтегляне 5.52 Mb.
|
VI ...И кога стигна Иешу бар Иосеф тридесет годин връст, изведен биде от Духа в пустинята, за да бъде изкусен. И стоя там четиридесет деня и четиридесет нощи — и в пост, молитва и съзерцание минаваше душата му — и живееше с лъвовете и зверовете на пустинята. А настъпи ли мрак, идваше Духът, пристъпваше неусетно пред дверите на душата му—и го изкушаваше. Но твърда бе душата на постника - и изпитня след изпитня прохождаше, а душата му стоеше ведра, смела u упорита. Ив мрачините на нощта кънтеше неговият глас — и смесваше се с гласа на Духа — като два гласа на един и същ човек, като беседа на душата, която дири синор между светлина и мрак. - ...Ти не си Син Божи! Можеш ли отхвърли скрижалите на Тора — и главизните на Набеим можеш ли отрече? Чул си, че пророк Ошеа79 говори: „Възлюбих Израеля в младините му, с любов голяма го възлюбих — и от Мицраим изведох Своя Син." А ти можеш ли изведе от ново робство Избрания народ? Можеш ли сломи веригиme на Рома - u не ще ли трепнеш пред железните легиони на покорителя? Не е ли слаба ръката Ти, Сине Човешки, не са ли крехки мишците Ти, не са ли хилави нозете Ти? Та как ще събориш огромното царство, под чиято ръка стене цял свят? Кръвта на Иехуда от Гамала и на Матиас Маргалота не ще ли премрежи очите ти? - Не! Аз се не боя от смърт - Ти внасяш в света лъжа - и с неправда начена Твоята служба Богу, а първата Ти проповед бе измама! Ти знаеш, че пророк Мика80 говори: „Из тебе, Бетлеем-Ефрата - най-дребно от многобройните селища на Иехуда, ще излезе Този, Който трябва да простре жезъл над Израеля u да царува над Моя народ!" А ти се роди в Назарет. Забрави ли, че в Бетлеем ще се роди Мешиах? Не! Ти не си Мешиах! И още знаеш, че Ожида-ният ще разкрие утроба на девственица, за да се роди. А Ти си син на блуд и чедо на прелюбодейство. Нима в тебе ще се всели Духът на Вечния. Та чут ли е Език Божи да мълви през уста на внебрачен син - и виден ли е син на блуд да поведе Бене Израеля? Какъв Син Божи си Ти?... Цяла Иехуда ще обходиш Ти, а хората ще се глумят на Твоята проповед - и след чудесата, които ще върши Твоята размътена воля, народът гневно ще рече: „Та той с името на Баал-Зебуб81 изгонва бесовете!" И Ти ще бъдеш в устата им притча за бесноват, който лекува бесновати!...
- ...Пъстри измами са замотали в мрежа душата Ти и Ти тънеш в опасен въртоп! Що мълви, че Ти си Мешиах - и що твърди, че в Тебе живее Руах Елохим! Та какво е Твоето име? Иехошуа не значи ли „Помощ от Иахве”? И не е ли то име на безпомощен недъгавец?... Та дори Твоето име е — име изтрито, което носят търговците на елей и продавачите на глинени съсъди! То е износено име, което страхливи родители избират, за да подкупят продажния бог - да закриля покрай сина им самите тях! — Що внесе Ти в света — и коя нова правда бликна из душата Ти? Ти намери света в Грях -и в Грях ще го оставиш! Ти презря от младини Жената и сух безплодник ще умреш! Или... да не смяташ себе си безсмъртен? Ти се роди - и сложи покривало на скръб върху лицето си, сякаш си дошъл да оплакваш гибелта на вселената! Ти тласна гневно далек от себе си майка, сестри и братя, свали в гроб своя баща без време, клетва изрече над своя роден град — и тръгна чужди градове да дириш! Ти полетя към славата на чужди градове, защото там Те никой не познава: там лесно ще помислят, че си Мешиах, защото не са чули за Акхар бар Гамлиеля, който насили майка Ти — и Ти се роди от това прелюбодейство... О, лесно е — да си пророк в чужда земя! Но кога Ти самин мълвеше в себе си: „Пророкът е най-люто презиран в родината си82, между своите; кой познава някого - да е бил пророк в родината си?" - кога питаше тъй, не лъжеше ли грешен блян душата Ти: че стига е да скриеш кой си, та да Те мислят за тогова, който искаш да бъдеш? Ти говореше преди дни в Иерушалаим на знайни и незнайни: „Не мир, а меч дойдох да внеса между хората!83 Дойдох да насъскам син против баща, дъщеря против майка, снаха срещу свекърва - и врагове на човека ще станат хората от родния му дом!" Така мълвеше Ти. Ала не виждаш лш лъжа да съска в думите Ти – и не дириш ли всуе оправдание на собствен грях? Ти стъпка едрата заповед на Иехова, дадена чрез Моше Законника – заповедта да се тачи родител и да се почита родно огнище. И вярваш ли, че ще Ти олекне, ако цял свят се поведе след Тебе? Нима грехът Ти ще се изтрие, ако го всички споделят? - Не! Не лежи грях в това! Аз знам: те Ме отрекоха още кога се родих – и в очите на дърводелеца просъска веднага омраза към Мене, защото бях чуждо дете! А Моята страхлива майка се боеше дори да Ме защити! Братята Ми приготвиха вериги за Мене, сякаш бесноват се готвеха да оковават! – Не! Няма грях в словото Ми! Няма грях!
- Не! Не! Аз няма да се отрека! Аз ще умра от мъките (аз ги виждам: те още отсега пърлят моята душа!), ала смъртта не ще ме уплаши! Не, не ще изтрия с подло отричане онова, що съм с кръв и сълзи писал цял живот! - Води Ме на смърт: Аз съм готов! VII И като изкуси Сина Божи с думи и помисъл, Духът начена да го изкушава с видение, образ и личба. И възнесен бе духом Иешу бар Иосеф навръх висока планина, за да бъде изкусен от Духа. И светнаха пред очите му в багра картина вси съкровища на вселената. Там се сливаха игриви блясъци на злато с мек шъпот на сребърни лъчи, а в пъстро сияние на самоцветни камъни с гънеше кротката белина на едри рогове еленска кост. Там съскаха в позлата и вълшебна обкова вси оръжия, корони и престоли на царете — вси съкровища на властниците, трупани векове и пазени от нож на хилядна стража, вси скъпи сгради на света, строени години от рачителна ръка на сръчни майстори. И рече му Духът (а Иешу не знаеше дали му гово- ри Дух Божи или - Духът на Божия враг): -Погледни! Всичко това ще бъде Твое, ако паднеш, та Ми се поклониш! Изведох те да видиш онова, що съм Ти отредил като дар на свой Син. Защото не трябва Син Божи да живее в немотия – и онова, що е съкровище на баща Му, трябва да стане Негов имот. Как ще дигнеш падналия, ако шъпне немощ в жилите Ти? И как ще дадеш щастие на беден, ако живееш самин с просия? Не рачи Бог - син Му да протяга свенливо ръка за дребен кодрант84 пред онези, що са грабили и нудили другите да им служат, та сами да живеят в разкош и безпътство! Погледни, Сине Мой: Твое ще бъде, ако паднеш, та Ми се поклониш! А Иешу бар Иосеф не разбираше Дух Божи ли му говори тъй, или - Духът на Божия враг. И не знаеше що да му отвърне. А после Духът му рече: - Ти ще имаш всичко, що виждат очите Ти: колцина имат това, Сине Мой? - Никой го няма. Ти ще раздаваш корони, престоли и царства на своите избраници, а на онези, що следват Твоята мисъл и слово, ще даряваш злато, скъпи камъни и невидени съкровища. Цял свят ще покори тогава алмазът на Твоята мисъл, а златният пясък на Твоята милостиня ще свие под нозете Ти дори сенките на Твоите врагове. Ти ще преобразиш света с едно движение на ръката - и ще посипеш с лъчи душите на своите данници. Та цял свят ще стане честит - и вси тленни царства ще угаснат, за да лумне зората на Твоето ново царство, което не ще има край! Всичко ще бъде Твое, ако паднеш и се поклониш на Тогова, Който е Твой Баща! Ив гласа на Онзи, що говореше, се засмя гордост; а Иешу бар Иосеф улови трепета на Неговия глас — и разбра... — Не, не! Няма да падна! Няма да ти се поклоня! Та ти ли си Мой Баща? Нима аз съм Син на Измама? И защо ми са твоите тленни съкровища, несторили още никого щастлив? Не е роден Син Божи сарафин да бъде, ни — страж на бренни съкровища! Вземи си отровния светлик на тази огромна измама, погубила толкова свят до днес! Не ще ти се поклоня! Та и самому Богу, да ми се явеше в плът, не бих се поклонил! В дух се явява Бог човеку, защото дух е Бог: в дух трябва да му се служи — и духом да Му се въздава почит. Кому е Бог предложил злато и бисери до днес? Не, не ще повярвам никога в безсмъртието на това, що има образ! Махни се от Мене: няма да падна, няма да ти се поклоня!
И Иешу бар Иосеф видя мрак пред себе си, а в дъното на този мрак светкавици тъчеха златна мрежа. И там бе страшно и зловещо. И не чуваше се ничий глас. Тогава му каза Духът (а Иешу бар Иосеф позна, че Дух Божи му говори): — Пред Тебе е Първата тайна. Ти стоиш и чакаш да се открехнат небесата. В първото преддверие невидим човек ще изтегли меч, та ще Те прободе. Готов ли си за смърт?
— Пред Тебе лежи книга, запечатана със седем печата. Тайна след тайна ще разбулваш и печатите ще падат един по един. А силен ли си да пронижеш с меч книгата - печатите ще паднат отеднаж. Но кога разгърнеш Книгата на тайните, за да прочетеш словото, що си мечтал години, ти ще видиш, че книгата е празна!... Бели листа ще разгърнат пръстите Ти. Не ще ли посърне душата Ти в отчаяние, кога видиш книгата празна? Не ще ли рухне Твоята вяра, когато разбереш, че няма нищо там, дето си дирил всичко? - Кълна се: ще пребъде вярата Ми, Отче Мой! Кълна се: не ще рухне! — Ти ще прочетеш Книгата на тайните. Тя е бяла, защото са слепи очите Ти за небесни писмена, ала - ще се отворят очите Ти — и Ти ще прочетеш. На олтаpa стои чаша с Вино: Кръв е това Вино — и Ти трябва да я изпиеш без погнъса. На жъртвеника стои поднос с Хляб: Плът е този Хляб и Ти трябва да я изядеш без отвръщане. Не ще ли Те погнъси вкусът на Кръв - и миризмата на Плът не ще ли Те потърси? Ще ли намериш смелост да изпиеш Виното и да изядеш Хляба? — Имам смелост. Отче Мой! Ще изпия Виното и ще изям Хляба! Това е Кръв на Тайна и Плът на Откровение!
— Готов съм, Отче Мой! Готов съм за смърт -дори за безвъзмездна смърт съм готов! Душата ми не иска отплата за подвиг — и награда за смърт, дори когато знаеш, че никого не ще изкупят Твоите страдания - и мъките Ти не ще спасят ничия душа? — Готов съм, Отче Мой! Готов съм за смърт — дори за безвъзмездна смърт съм готов! Душата ми не иска отплата за подвиг — и награда за смърт. Тъй четиридесет деня и четиридесет нощи Духът изкушава Сина Божи чрез слова, знамения, личби и видения. А кога измина сетнята нощ, изгуби се Духът, мрак падна пред очите на Назарянина — и страшно мълчание вледени душата му. И видя тогава духом да се приближава до него Бог, ограден от светлина голяма. И лъчите пееха, та душата на постника се изпълни с божествени звукове. И видя Бога, че пристъпи, та го прегърна — как- то баща прегръща първороден син. И мрачната пус- тиня се изпълни със светлокрили ангели, а небето се разтопи от сияние. И усети Иешу в душата си голямо слънце, което трепетно изгрява — и пръска бели безк- райни лъчи. VIII Богато накичена горница на Мириам от Мигдол в Иерушалаим. Над високия корниз се редят позлатени нарове и маслинени венци от мед, а над тях се изгъва таван като кубе с отвор в средата, затъкнат с теменужна слюда. На пода губери. Вратата — широко разтворена. Вижда се просторен каменен двор, лози и над зида висока ограда от смоковнично дърво. Край стените на горницата, дето няма губери, сивите плочи на гранитния под отразяват светли изваяния, високи алабастрови чаши, златни светилници и тъмни винени амфори, изписани с червена глеч. Иехуда от Кериот85(влиза, без да погледне в горницата; погледът му е наведен, лицето му —замислено; спрял се край един египетски стол, съзира до стола полегнал човек с окъсани дрехи, рошава глава и побеляла брада; човекът спи дълбоко; лицето му е скръбно,сбръчкано, посърнало; Иехуда търси с поглед някого и вижда Мириам от Мигдол). Мириам, кой е този? Дали не си почнала да сбираш просяците и слугите на Кайафа при своята врата? Защо му не кажеш да спи вън? Мириам от Мигдол. Не го буди, той ми е баща. Иехуда от Кериот. Баща ли? Ти нямаш баща. Баща ти падна под секирата на един ликтор преди две години, в деня на големия бунт: аз помня това — -Кой е този? Мириам от Мигдол. Остави на мира стареца: сродник ми е! Иехуда от Кериот. А как се казва твоят сродник? Той с просия ли живее? Та ти нямаш сродници! Мириам от Мигдол. Той се казва Шимеон бар Йона86. Той е рибар. Някога ловеше риба, а сега лови човеци87... Иехуда от Кериот. Човеци ли лови? А кой му е дал този хубав занаят? И много ли печели? (Навежда се над заспалия.) Да. Той лови хора и ги продава по тържи- щата за роби. Не обичам тези ловци. Виждал съм в Алек- сандрия и Коринт такива ловци на човеци. Те печелят много. Ала узнаят ли го хората на прокуратора, ще му изстинат лесно стъпките. При тебе ли живее той? Мириам от Мигдол. Не. Той си има дом. Иехуда от Кериот. Тогава що дири тук? Мириам от Мигдол. Той не продава роби. Иехуда от Кериот. Виждам. Неговите дрехи не са дреxu на имотник. Ти се шегуваш. Що прави наистина той? Аз го виждам пръв път при тебе. Мириам от Мигдол. Той носи на хората ново учение за живота: лови ги в мрежите на Божествена мъдрост... Иехуда от Kepuom. Не знам. Този бедняк не прилича на книжник — и той сигурно не може дори да чете. Кои са негови ученици? Мириам от Мигдол. Той разнася чужда мъдрост. Негов учител е младият пророк Иешу бар Иосеф. Иехуда от Кериот. Него знам. Да оставим неговия ученик да спи! Сега всички улици гъмжат от пророци. Човек не може дори да ги слуша; те мълвят едно и също. Когато се събуди, ще му кажа да си върви. Да бе по-богат, ти би вселила ревност в мене. (Тихо и страстно.) Мириам, ела ме целуни! Мириам от Мигдол. Аз те не обичам, Иехуда. Иехуда от Кериот. Шегуваш се. Но в твоите уста шегата е звучна като тих глас на далечни весла. Ти говориш хубаво. (Замисля се; лицето му потъва в скръбна мъгла; той снема от плещи златовезана мантия, слага я на една възглавница — и поглежда тъжно Мириам; той бавно приближава към нея; гласът му трепери.) Мириам! Аз не мога без тебе! (Мириам се дърпа.) Аз те диря три нощи: твоята къща бе затворена и никой ми не каза де си... Аз — не мога без тебе! Мириам от Мигдол. Чула съм го. Не го повтаряй! Ти ми не трябваш, Иехуда! Иехуда от Кериот. Което имам, то е твое: вземи го! Ала разтвори сърце за мене! Когато съм при тебе, аз те галя с поглед, диря те с копнеж, както се дири далечен погаснал сън, милвам те с безумни пла- мъци в душата. А кога те няма, дните ми са тъмни и посърнали, без тебе скитам в мъгла, без те- бе — не мога! Мириам ога Мигдол. Що твое да взема? Не ми трябва нищо. Аз намерих всичко, що ми трябваше.(Отдалечава се.) Иехуда от Кериот (гледа я с размътен влажен поглед). Защо си отиде от мене, мой саронски крине? Мириам от Мигдол. В очите ти блести роса, която ме плаши... В твоя поглед ще пламне безумие!... Страх ме е... О, аз не те обичам такъв! Върви си, върви си: аз виждам - ти искаш жена! — Не, не ме допираи! Иехуда от Кериот. Аз няма да те доближа: не бой се (Мрачно и диво.) Ти обикна други: много други - след мене... И сякаш мене никога не си любила... Ти забрави всичко — и мене — и думите ми — па — и нашите дни. Някой е пресякъл душата ти с брадва сякаш през тези три деня, когато се изгуби от мене... На устните ми трепери още лудият мирис на твоето тяло, а ти си вече ледна — и бягаш от мене — и криеш лице... Колко късо щастие ми даде ти! А на другите даде - себе си — цяла себе си. Ти ме забрави. Мириам от Мигдол (студено а рязко). Не съм. Жената не забравя. Иехуда от Кериот. Нищо ли не забравя? (с гняв.) А своя грях? Мириам от Мигдол (кротко). И него. Жената помни. Жената помни всичко. Иехуда от Кериот. Едно бих ти казал... Мириам от Мигдол. Не. Иехуда от Кериот. ...Едно време Мириам от Мигдол. Говори за сега, Иехуда! Аз не искам нищо старо: защо ми е то? Иехуда от Кериот...Едно време бленувах — не смей се! — бленувах заедно с тебе да намеря Обетованата земя, що мнозина търсят. Мислех, че знам пътя... Не ми се щеше да те гледам в робство, не ми се ревнеше — да има други властители над тебе... Не стана: крив ли съм? — Нямало никаква Обетована земя...(Бавно и тихо.) Мириам, кой е той? Мириам от Мигдол. Не. Ти не можеш разбра нищо. Защо ти е едно чуждо име? — Недей пита. Иехуда от Кериот. Не си ли ме никога обичала? Мириам от Мигдол. Някога, преди време, кога се върна от своите лутания — обичах те. И чаках те една вечер. Изгоних всички. Слаба вълна от щастие - и аз бях погубена . Добре, че ти не дойде! И оттогава — аз обичах тебе, но твоя не станах, защото те обичах не както се обича след пир, не — както се обича за чаша сестерции... Иехуда от Кериот (тръпно). ...Чакаше ли ме? Тогава чакаше ли ме? Мириам от Мигдол. В огън! И вкусвах отнапред сладката болка на най-големия грях... Ала после, кога видях в очите ти същата жълта мъгла, която знаех у другите — раздра се нещо в мене. Мнозина ме владяха, ала — щастие ли бе това? Това ли бе обещаният рай? - Малко мъгла, после бездна — и остра болка в душата... И — аз те обикнах — и реших да се пазя от тебе... Но — мина и това. Иехуда от Кериот. Безумен празник... Аз бях забравил своята Мириам. После те видях друга. И те пожелах... Ти си друга сега. И ето ме — стоя мъртъв и смешен като изваяние на неука ръка, устните ми треперят, пред очите ми се мярка тялото ти — а ти бягаш някъде далеч... Не. Това не е обич. Ти имаше право, Мириам от миналото! Когато бе на четиринадесет години — и ходехме заедно край езерото Гин-Нецар88 — да сбираме раковини. И ти ми притискаше главата до себе си, а после бягаше от мене —. (С мътен глас.) Аз — не стиснах ръката, що ме викаше към наслада: крива ли си ти? (Отпаднало.) Мина. Днес ти целуваш всички мъже за шъпа мнаси, за чаша сестерции – за нощ — за прегръдка, която познаваш добре... Само мене отпъждаш. Ти си права, Мириам! (Дълбоко.) Така. Ти си права. По челото ми се гърчи мътна сянка. В устата ми е горчиво. Мисълта ми се къса. Боде ме всеки спомен. Нима аз исках?... (Неспокойно.) Разбираш ли ме? Ти ме не разбираш. То беше — една вечер — тук... Ти бе сама. Твоята туника бе раздиплена... И ти говореше, а като говореше - наведе се —тъкмо срещу мене. И аз видях... Не - не! (Гледа я в очите.) След това в мене се разбуди страстта. И аз те пожелах - дръзко и диво, а ти начена да ме отбягваш. А после — години след това — чух... Ти знаеш. Мириам от Мигдол. Недей! Стига! Иехуда от Кериот. Ако ме обикнеш, ти ще имаш моя мраморен дом, украсен с всичко, което можаха да ми дадат островите! Мириам от Мигдол. Защо ми са твоят дом и твоето злато? Онзи, когото обичам, не ми обещава нищо. Иехуда от Кериот. Знам: ти обичаш Луканус Иустуса89, ти обичаш философа, когото прогони ромската неправда. Ала що би ти дал той? Нима начена да търсиш разтуха в споровете с мислители? Мириам от Мигдол. Не обичам Лукануса. Аз мразя Рома. Иехуда от Кериот (доближава я; гласът му е страстен шъпот; той я гледа като плахо дете). Аз ще ти кажа думи, които никой не е чул! Аз ще ти нашъпна слова, които милват като ласка и карат душа- та да трепери от безумство! Аз ще ти промълвя речи, пред които падат в прах вси стихове на Иаван u Рома!90 Мириам от Мигдол (гледа далече пред себе си; очите й дирят някого; погледът й стои недвижен, скован в нечии далечни очи). Защо ми са твоите слова и твоят говор? Онзи, Когото обичам, не ми казва дума. Иехуда от Кериот (търси погледа й;внезапно). Този, когото любиш, не е no-силен от мене! Този, когото любиш, не е no-смел от мене! Този, когото любиш, не е по-хубав от мене! Аз знам това! Мириам от Мигдол (тихо;гласът й трепери, извива се в страстни тръпки; накрая замира). Не, не, Иехуда! Ти не знаеш! О, ти не познаваш Тогова, Когото обичам. Неговите мишци са по-слаби от твоите: те са като мишци на мома, ала гласът Му е буря, а погледът — тържество на пламъци, огнен празник, море от лъчи! Той не е дързък като тебе — да се бие с ромските стражи, ала пред Неговата смелост цял народ трепе- ри — и аз съм виждала да спира побеснели тълпи с движение на своята десница! Той няма твоите буйни черни коси и смолести очи, ала косите му са червени като пожар — и очите Му — зелени като море! Той се не кити и като тебе с алмази, коприна и злато, но движенията му са движения на бог — и неговият ход пленява погледите на вси ромски граждани. О, в Неговия поглед се борят и преливат като в невярно и усетливо море вси багри на душевните вълнения — вси бури на гнева — вси признаци на кротостта!-Не, не: това ти не знаеш, Иехуда! Той е хубав! Той е най-гиздав от всички, що съм срещала досега! Иехуда от Кериот (унесен в думите й, спира се до спящия човек; гледа го мълчаливо, ала погледът му не лови нищо видимо). Обичаш ли го много, Мириам? Мириам от Мигдол. О! Иехуда от Кериот (тихо, с любопитство). Желаеш ли го? Мириам от Мигдол (закрива лицето cue ръце; мълчи; после си бавно снема ръцете; гледа далек пред себе си). Понякога — неудържимо: бих Го разкъсала от страст! А кога съм при Него, не смея и да си помисля за прегръдка: вижда ми се гузно, нечисто, зло. (Мълчи.) Ала тук — нощем — в леглото си!О ! (Бързо.) Аз не съм видяла ръце, които биха прегърнали по-плътно от Неговите! Не помня снага, която по-лудо и тръпно бих преплела о своята! Иехуда от Кериот (тихо, със зъл съсък). Имал ли те е? Той имал ли те е? Мириам от Мигдол (с гняв). Не говори! Не говори това! Той — не само мене — Той — никоя не е имал! Иехуда от Кериот (зло). Но ти... Мириам от Мигдол. Аз ли?—Аз не деля нощи никого, ако не го видя да пълзи пред мене и да целува като роб праха по моите сандали! А и тогава, кога пие наслада от моята плът, аз го презирам! Но Мириам от Мигдол, която цяла Сирия нарича Чаровна блудница— о, тя не ще извърши блуд с най-скрития си блян! Не, не! Ти — и Той — не сте едно! Иехуда от Кериот (замислен). Но кой ще бъде той?... Влиза Луканус Иустус. Той е снажен, горд, замислен. Орловият му нос, острият подбрадък и силните челюсти издават власт и сила. Погледът му е мрачен. Той върви тежко, с широки движения и плавен ход. Изглежда спокойно Мириам и Иехуда. Кракът му се спъва о спящия човек. Луканус Иустус (сепнат). Кой си ти? Ставай! Тука не е площад! Шимеон бар Йона (пробужда се; плахо се възправя; неговият поглед е страхлив; ръцете му висят като откъснати; той е бос, дрехата му е скъсана, на главата му стои гъжва от коноп; очите му минават от ромянина към Иехуда и спират поглед на Мириам; в гласа му има молба). Дъще моя, да вървим! После не можем Го намери!... Лукануc Иустус. Стой! Де ще вървиш? - Няма да излезеш оттука, додето не кажеш кой си! Шимеон бар Йона. Аз съм Шимеон бар Йона, рибар. Луканус Иустус. Тука не е езерото Тибериас! Аз не обичам миризма на риба! (Показва му вратата.) Можеш! — (Към Мириам.) Благородна девице, чиито бракове не може всеки да преброи! Изгнаникът на Рома те приветства! (Сяда на големия египетски стол.) Аз дойдох да чуя звъна на твоя хубав глас, макар да се не вслушвам твърде в думите ти: дойдох да го чуя, защото при неговата музика съм свикнал по-правдиво да разсъждавам. Ти говори с приятелите си: аз не ще се пробудя от своя философски блян! (На Иехуда.) И ти, потомче на безславни царе — не се грижи! Целуни я! Изживейте край мене своя упадък като хора! Аз не мразя Венус, макар да любя Минерва: не ще ви се меся! — (Вади от гънките на тогата си два свитъка; единия хвърля на губера, а другия разгъва на коляно; чете, без да слуша околните.) Шимеон бар Йона (от прага). Аз ще вървя самин, моя дъще! Ти остани — с тези мъже! Мириам от Мигдол. Ще дойда и аз по-сетне... Но — не можеш ли Му каза да дойде тук? Шимеон бар Йона (с презрение). Тук ли?Да дойде в къщата, която помни толкова много грехове? — Не, Той не ще влезе в тази къща! Ногата Му не ще стъпи по тези скъпи килими, погубили душите на толкова мъже! Очите Му не ще спрат на златните чаши, от които тръпни устни са пили грях; погледът Му не ще косне свилените завеси на леглата, дето са се борили за живот и смърт толкова души! Той не би делил ни за миг светлината на тези ваяния от кост и сребро, които разнасят позорна миризма на чужди богове! Не, дъще: Той не ще дойде в този дом! Мириам от Мигдол (уплашено). Нима Той толкова ме мрази? Шимеон бар Йона. Не те мрази. Той не мрази никого. Ала душата Му презира Греха и ненавижда съблазънта. Той не ще встъпи в твоята къща, защото до днес е още къща на блудница... Иехуда от Кериот (с прилив на гняв). Ти сдържай устата си, галилеецо! Аз удрям само веднъж! Ала - и само веднъж говоря! (Студено.) Кой те е викал тук да обиждаш? Шимеон бар Йона (отвън). Аз самин ще го подиря, дъще моя! Ти — остани ! Мириам от Мигдол (на Иехуда). Не трябваше да ругаеш: този старец ме обича... Иехуда от Кериот. Та кой ли те не обича? И млад, и стар... По твоята снага креят всички... Цял Иерушалаим те обича... Мириам от Мигдол. Не! Не трябва да ху- лиш! Той ме обича, както се обича дъщеря. Той ме доведе снощи късно, когато тълпата се нахвърли върху мене: от смърт ме избави той! — И после заспа от умора при вратата ми, както спи роб. Що искаш от него? Що ти стори той? Иехуда от Кериот. Нищо. И нищо ми не трябва. Ала той те оскърби. (Уморено.) Мириам, не ме мъчи! Ела при мене! Мириам от Мигдол. Не! Аз обичам само Него! (Сепва се.) Старецът ме не оскърби. През тези три деня аз видях всичко, що съм живяла. И - то рухна. Не ще се върне нищо: аз му затворих вратата... (С отпаднал глас.) Иехуда, аз съм уморена: дай ми вино! (Изпива бавно чашата.) По-рано виках, когато светлината ме плашеше: „По-тихо! По-тихо! Така! По-близо до мене! Така!" И тогава идеше сънното блаженство на болката. „Ти ще ме умориш в ръцете си! —" А над главите ни се гънеше нощта. И на съмване скланях очи, за да не гле- дам светлината... Но прагът на щастието бе винаги далек... „Колко щастие кипи в кръвта ми!" — казвах си в тръпните мигове. Не. Щастието не бе дошло. Сега знам: не е било щастие това. Сега знам: отвъд душата нечии стъпки се отдалечаваха — и аз отпадах забравена. Да стана богата, да стенат пред мене мъжете, да изцедя до капка живота, свободна да бъда – а станах ли свободна? — горчив блян!... Това исках! - „Животът е още пред мене! Светлина се разсипва някъде далек — и моята младост ме чака като амфора на страст." Ала виното бе всякога силно. В очите ми пламваха огньове: аз не можех дори пред себе си да до- изказвам своята мечта. Устата ми стояха наполовина зинали — здрач се ломеше някъде: ден идеше: голям, къдрав ден, който ще затрие — мислех — измамите на нощта... (С болка.) Денят откриваше ново петно в ду- шата и нова бръчка по лицето — бръчка от миналата нощ... И когато изново устата ни се скланяха в целувка, в стаята влизаше безмълвно стара жена с черни дрехи, непозната жена... Тя носеше в ръка светилник, а ръцете й трепереха... И светлината заслепяваше очи- те. И аз разбирах, че се е мръкнало. (Рязко.) Иехуда! Аз не искам вече това! Иехуда от Кериот (мрачно). Ний малко вино! В душата на всекиго се диплят мъгли... Влиза Шеломит Танцувачката91. Тя е облечена в пъстро везани дрехи, окичена е с тежки накити. Лицето й е набелено и начервено, клепачите й — теглени с чернилка. Тя мирише на мира и нард. Погледът й весело грее. Шеломит Танцувачката. Мириам! (Съзира мъжете.) А, ти не си сама!... (Приближава до философа, поема хвърления свитък.) Мъдростта на Рома яде пергамент... Благородни Луканусе, погледни ме! Аз съм днес по-гиздава от мъдростта на вси сбръчкани философи! Моето огледало ми каза това. Луканус Иустус (без да я гледа). Да. И по-празна. В погледа ти виждам парцали от чужди погледи: много погледи си разкъсала ти, ала — пак не си честита... Шеломит Танцувачката. Какво виждаш? Та ти не си ме още погледнал! Луканус Иустус (гледа я замислено). И не трябва. Философ и танцувачка се разбират, защото никога не са съгласни. Шеломит Танцувачката. Иехуда! Ти не знаеш що стана вчера късно вечерта с Мириам! Луканус Иустус. Той знае. С Мириам става всяка вечер едно и също... Шеломит Танцувачката. Не това. Мириам тръгнала с учениците на галилейския пророк и останала между тях три деня. Мнозина я дирили, ала домът й бил затворен. Казал им някой, че Мириам вече не приема мъже. Разгневили се на нея похотливците и като я видели на стъгдата, дигнали камъни - да я убиват. То било надвечер. Аз не съм била там. Когато излязох от къщата на Децимус Брутус, вожд на кохортата, видях на стъгдата сбран народ. Един младеж с червени коси — косите му бяха много червени — стоеше и говореше с неколцина садукеи. Той бил пророкът. Те гневно му говореха нещо и го плашеха. А той им рече: „Не може убиец да свидетелства за убиеца, ни крадец - за крадеца. Защото са повинни в грях — и не е клетва клетвата им. Моше Законникът ви е казал: — Осъден ли е някой на убиване с камъни, свидетелят трябва да хвърли пръв камък върху него. — Питам ви: кой от вас е чист от грях92, за да свидетелства с клетва греха на тази мома? Който е между вас чистият — нека й бъде съдник: той нека хвърли пръв камък върху нея." И той се наведе, та написа нещо с пръст на пясъка93. Не видях що писа, защото бях далеч. Но тълпата се разоти- де и никой не дръзна да хвърли камък. Мириам после отиде при него. Много исках да чуя що си говорят, но ме настигна Мунациус Планкус, вожд на градската охрана, та ме повлече след себе си. Мунациус е богат и аз получих от него две копринени була и огърлица от бисер. Не знам що е станало с Мириам отпосле, та тази сутрин дойдох да я видя. Питайте нея: тя може да ви каже. Луканус Иустус. Този червенокос е бил прав. Нравите на Сирия са жестоки. С камъни не трябва да се убива. И народът не може да присъжда смърт. Ако някой е провинен, нека го съди прокураторът. Власт се не раздава по улиците — и стъгдите не са преториум94. Иехуда от Кериот (тихо). Той е!... Да, той е! Що говори с него, Мириам? Мириам от Мигдол. Аз бях цяла в трепет, бях уплашена и разгневена. Аз се дърпах, ала те ме теглеха грубо към себе си — и ми показваха ножове... Те продава-ха и душата си за моите милувки, а сега искаха да ме убият, защото съм била блудница! Аз ги мразех стръвно - и гледах да се откъсна — и плачех за ръка, която би ме грабнала, та би ме отнесла някъде далек... И тогава дойде Той с учениците си - и Той ме спаси. Можех ли да Го не обикна? Можех ли да Му не благодаря? Иехуда от Кериот. Но що говори ти с него — с този пророк? Той хубав ли е? Мириам от Мигдол. Аз Му казах – о, тогава цялата ми душа говореше! – казах Му: “Раби! Онзи къс, що бе останал в мене от душата, сега е само грях и погнъ- са! Ох, колко ме боли онова, що раздраха в мене хора- та! — Къде да вървя, раби? Ако и Ти ме отхвърлиш, дай ми по-добре нож! - Къде, къде да вървя?" А той ми рече кротко: „Вземи онова късче душа, що живее в тебе – и с плач Ме последвай!" А после сякаш ме забрави и каза на себе си бавно и замислено, без да вижда нещо: „За нея пръв път се наведох да пиша и това нима за нея сторих?" И дълбоко замислен, каза: „Не. Не за нея! За вси омърсени души, раздрани от кръв и сълзи - да, да, - за вси души, нирнали в блато на грях, за вси плачещи души на жени, деца и старци - за тях сторих това!" А после се облегна о каменния стълп. Аз лежех до нозете Му. И Той каза тихо: „Защо е дадено писмото човеку? - - Не! Писменият знак разпъжда хората и шиба болната съвест. А чия съвест е здрава? Ето ги - преди малко до един изпразниха стъгдата! Трите думи, писани с пръст, посочиха на тези вонящи души пирамида от петна, застанала над тях. Право ли е?" Но изеднаж се сепна, дръпна се от стълпа, та сякаш отпъди с ръка някой невидим, който Го следеше - и рязко продума с висок и твърд глас: „Не! Син Божи няма втори път да пише!" А аз целунах тогава Неговите прашни сандали - и разбрах, че наистина Той е Мешиах. И запитах Го: ,Да вървя ли с Тебе Мешиах?" Ала Той се сепна, като ме чу - и се разгневи, че съм подслушала думите, що бе казал на себе си. И Той ми каза: „Кой ти даде да слушаш душата - да слушаш чужда душа, която се бори и бълнува? Отде идеш ти? Коя си ти?" Но аз кротко Му казах - и плач имаше в моя глас: „Пусни ме, раби - пусни ме след себе си!" А той ми отвърна: „Ела! Когато се разкаеш и станеш друга, ела! Ти ще видиш това, което на малцина съм обещал! Ела да видиш чудото, което светът е чакал векове! Ти ще видиш как умира Син Божи!" После с тих и чужд глас ми рече: „Късно е. Нощ настъпи. Полека стъпвай! Недей нас- тъпва заспалите, които нямат дом!" И после ме остави на Шимеон бар Йона, който е негов ученик. Иехуда от Кериот. Аз не съм виждал този човек. Как му е името? Шеломит Танцувачката. Той се казва Иешу бар Иосеф. Говорят, че се учил в Александрия. Той не е хубавец. Но говори добре. Луканус Иустус. Трябва да е мечтател. Аз също не съм го чул. Но неговата мъдрост изглежда разкъсана. Сигурно се е заел да изправя човешките нрави. Негов учител трябва да е някой платоник. Добре е казал. Аз също не обичам да си пилее човек душата по жени. Мъжът трябва да се ожени, защото бракът е начало на здрав живот. Рома се издигна върху семейството: Вечният Град укрепна от деня, когато грабнатите сабинянки родиха на империята деца. Аз съм също женен, но моята жена умря. Моите синове бяха убити, защото нарекоха Сейана95 злосторец. Шеломит Танцувачката. Ех, Луканусе! Хитър си ти - и добре съветваш, защото си стар. Ти кълнеш насладата, която твоите богове ти отказват. Какво лице имаше твоята мъдрост, кога бе съблякъл юно- шеска тога, за да наметнеш тога на мъж? И ние с Мириам ще умъдреем подир години. Иехуда от Кериот. Да. Ти забравяш, благородни Луканусе, невидимото, що се крие в жената. Забравяш Промисълта, която с тайнствен пръст отрежда на две души заклетата пътека, дето трябва да се дирят. А вярно е — ти не си вече младеж и твоите години разсъждават преди твоята мъдрост. Луканус Иустус. Спокойно! Недейте хули! Да разсъдим, паднали хора! Епикур96, който преди три века умря в Атене, учеше, че най-дребните частици на веществото трептят толкова отдавна, че някои ги смятат вечни. — Иехуда, напълни ми чашата! Сократес е говорил по-мъдро с чаша в ръка. — Но Епикур не доказа вечността на веществото, защото сметна за лудост да доказва съществуването на що да е през време, кога не е било още родено. Всичко, що делите вие на видимо u невидимо, е сглобено от тези частици. Кой ги е съединил? Не знам. Съединил ги е — който ги съеди- нил. И вие не знаете. Има случай, нещо високо и съдбо- носно, no-властно от хората. Вие го наричате Руах Ело- хим. Аз го зова случай. Иехуда от Кериот. Да се нарече промисъл е по-добре. Луканус Иустус. Не. Вашата промисъл, безсмъртието на душата, вашият хебрейски Юпитер, що дълбае с мълния закони по плочите, това си е чисто рибарска мъдрост. Не обичам народа ви, защото се преструва. Вашата вяра е лицемерие. Право рекохте: аз бих лесно водил сдържан живот, защото не мога вече да бъда грешник. Ала пред мене мина бляскавото шествие на вси грехове — и аз ги помня до един. Но аз не мразя това, което природата вече ми отказва. Аз не казвам вместо „жена" — „позор", „съблазън" или „бяс", защото жената още остава най-гиздавото създание на вашия бог. И чудно ми се вижда, че този огнеок старец си позволил за една откъсната ябълка да откаже на жената своя Едем97: там е имало доста място за едничко хубавото. Вън от Едема жената е погрозняла и е почнала да се продава. Ако жаля жената, то е - защото се мисли по-хитра, по-хубава и по-властна, отколкото е. И още — защото знам що е пепел и що е безсмъртие. Жената и насладата са пепел, а безсмъртна е моята мисъл, нетленна е творбата на моето постигане, вечно е делото на моята воля. Хомер е лъч, а Фрина — саван. Ако излезе вярна вашата мисъл за второто възкресение, аз не съм сигурен, че жената ще възкръсне със своите бедра... И да имаше тогава огледало пред нея, щом си огледа счупения скелет, тя би се върнала на драго сърце в гроба. Но аз не мразя жената: съжалявам я. Шеломит Танцувачката. Не мислиш ли, Мириам, че Луканус на младини е знаял доста жени? Тъй говори за змиите човек, който е бил много пъти жилен... Мириам от Мигдол. Не знам. Аз не виня никого. Аз нищо не знам. Луканус Иустус. Защо да крия, Шеломит? Ти си празна хубавица и евтина вълшебница. Ще ти кажа де води твоят път. Шеломит Танцувачката. Там, дето има млади погледи, весели целувки, бистро вино и дръзка наслада: аз сама знам де води. Луканус Иустус. Не. Малко по-далек. От амфитеатъра ти ще паднеш на стъгдата, дето ще играеш своите танци, за да викаш с поглед и движение на снагата златото на късни поклонници. Това е тъй! – После – още по-долу – още по-долу: додето стигнеш до монетите на малцина стари намръщени любовници, които ще те купуват през две-три нощи. Това е тъй! – А после – в някой цирк на широка азийска провинция - в разпътния дом, пред който висят восъчни фалоси, в горницата на позорна наложница — ако си щастлива... А щом се омъжиш за някой търговец, едвам излъстена и неизсмукана още, чака те позорът на семеен раздор, плесницата на грубия съпруг или ядливата ревност на оногова, който не търпи друг да вземе пръв това, което в правото на брачен е негово. Това е тъй! - Или минаваш от Иерушалаим в Александрия, Атене, Коринт, Рома — за да си полезна на мнозина с тялото си, защото човек трябва да яде. И що и да сториш, чака те ранната старост на прекалила жена — старост с бръчки и сини дъги, които вече не ще закрие никое мазило, никое миризливо тесто, никой пъстър прах. Знаеш ли това? — Под твоя сръчен миризлив лепеж всеки миг ще лъска сухият скелет на мъртва жена, която не е била мома никога — и майка никога не ще бъде! Това е тъй: помнете го, Мириам и Шеломит! (Кротко.) Не: не се мусете! Аз вu не мразя: виждал съм те, Мириам - виждал съм те, Шеломит — виждал съм те, о, жена! — и млада, и стара — и тук, и в Рома, и в Атене! Знам те: не мълвят лъжа устните ми! Философът лъже другите само тогава, когато лъже и себе си! (Става.) Аз трябва да вървя, защото ме чака Мелхом, моят писец, комуто диктувам четвъртата книга от „Историята на Персия". (Прибира свитъците; с поклон и протегната ръка.) Тлейте, благородни увяхващи цветя - доде-то ви прегърне — тъпкани от златни сандали — някой милостивец, който няма две сикли за пресен крин! Иоканаан бе мъж високоблагочестив. Той учеше хебреите да прегърнат добродетелта, да заживеят по правда и да приемат кръщение, след като станат угодни Богу. Той ги учеше да слеят чистота на тяло с ведрост на душа.
Не ме оплаквайте, братя мои: аз влязох през едната врата, а излизам през другата! Ала вие сте за оплакване, защото вашата загуба не ще смогне оплака ничие око. Раби Баалшем Тов: „Последни думи към учениците” Каталог: files2012 files2012 -> Българите потомци на царствените скити files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов Изтегляне 5.52 Mb. Сподели с приятели:
|