Между пустинята и живота
Изтегляне 5.52 Mb.
|
XII ...А когато минаха седемте дни на пасхалния празник, назаретците се отправиха към своите родни планини. Иосеф дърводелецът и Мириам не потърсиха своя син, защото мислеха, че е тръгнал с някоя чета на кервана. Ала кога стигнаха вечерта пред стените на Иери- хо, та спряха да нощуват, те не намериха Иешу ни между своите, ни между сродниците. И върнаха се на другия ден отново в Иерушалаим да го търсят. Той не бе в къщата на Шаула бен Закай. Попитаха Каинана Законник не го ли е видял. А Каинан им каза, че го видял да влиза в храма. И тогава Иосеф отиде в храма и влезе в Двора на мъжете. Там намери своя син, седнал между законниците. А пред него стояха разгънати дългите свитъци на пророк Иешайаху - и той спореше с книжниците за дохождането на Мешиах. Когато Иосеф го дръпна гневно, та му каза, че два дена го всуе търсят, младежът строго отвърна:
И той не пожела да се върне в Назарет. А когато се молеше, обликът Му се промени. И дрехата Му стана бяла и бляскава. Благовестие според Лукануса, IX:29 Ако жадува да стане чертог на Небес- ния Цар, душата трябва да претърпи
чиста и без петно. Най-страшна изпитня е — да нямаш изпитни.
1:59,63 I И когато Иешу бар Иосеф наближи тридесет годин връст, изпълни го Руах Елохим68 (което значи Дух Свети) — и начена Вечният да мълви чрез устата му. Ала глухи бяха хората — и никой нямаше слух за слова на Божи избраник. Та най-напред братята му се възпротивиха на словото му - и се поглумиха на мъдростта му. — Можеш ли да бъдеш ти Син Божи? — рекоха те. - Та не те ли знаем? Нима е Бог твоят баща?.., И какъв Мешиах ще си ти, като не си от рода Давидов? А Мешиах ще бъде Давидов потомък: не си ли чул? — И небесни личби ще се явят, кога се роди Чаканият, а големи знамения ще изпълнят небе и земя. Ще се разтърси земята от радост, народите ще се разместят като едно време, кога се е градила високата кула на Бетсемес... А що стана, кога се роди ти?... Та хората дори не разбраха, че се е човек родил! Нима видяхме личба — и нима познахме знамение? — О, знаем те: бяс е размътил ума ти — и мрак навлиза в душата ти: виждаме ние!... Тъй казваха те - Иосеф бар Иосеф, Иехуда бар Иосеф69 u Шимеон бар Калипаи70. И още мълвяха те с люта насмешка: — Добър Син Божи си ти - виждаме! Ходиш по улиците на града — да плашиш с лъжливи пророчества сла-боверците — и зло да предричаш на омразните тебе! Откато се върна от Иерушалаим, цял ден се караш с фарисеи, законници и писци, сякаш се сбирате да делите свитъците на Тора и Набеим71! Десет годин стоя в свещения град — и безумец се върна оттам! Та и кой бяс те подстори да се връщаш! Да беше там останал!... Но те му говореха така, защото се бояха от ромската власт. Страх пълзеше в душите им — и словата им издаваха гузна уплаха, че са братя на опасен метежник. И казваха му още: - ...Сберат ли се хора, ти с люта реч и презрение ще ги подсториш срещу себе си — а после ще налетят нас, защото сме ти братя... И веднъж ли само пита за името ти стражата на Херодеса? — Домовете ни ще разорат, децата и жените ни ще разпръснат — не го ли смисляваш? Знаем — лесно ти е: ти си самин, ни деца имаш, ни жена! Ала за нас смиели — нали сме твои братя! Върви си от Назарет: не навличай смърт на главите ни! Ала той ги не чуваше. Всичко, що говореше светът, на света говореше. А той не бе от света. Пръсна се по Назарет мълва — и всички я чуха, — че синът на дърводелеца е бесноват. А братята му се бояха да не претеглят беда зарад него. И сбра се веднъж народ — и братята на Иешу бяха там, та вси решиха да уловят сина Иосефов и да го вържат; защото законът не даваше на бесновати да вървят по улиците. А Иешу бар Иосеф бе тогава в къщата на Зина Законник. И спор се бе дигнал между сбраните в къщата по каква личба ще познае светът, че се е родил Мешиах. Всички мълвяха, че знаменията, предречени от пророците, ще бъдат знамения на поглед и слух. А Иешу бар Иосеф говореше, че предречените личби са притча за духа. „Недейте чака - мълвеше той, - недейте чака разтърсване на земята, защото това значи разклащане на душите: тъй, както орницата се обръща от палешник, за да приеме зърната на сеяча! Истина, истина ви казвам: също тъй ще бъдат разорани душите, за да пламнат от жад за нови истини! —Недейте чака още — мълвеше той — нови звезди да раздерат небосклона нощем, защото притча е това: то значи шествие на нова Мъдрост, нова Тайна и нова Жъртва — тъй както невидени улитки се явяват по морския бряг след отлив! Истина, истина ви казвам: също тъй ще блесне нова Мъдрост, нова Тайна и нова Жъртва пред взора на духа! Недейте чака още — мълвеше той — разместване на народите, защото знамение на дух е това, а не - знамение на око! То значи бран на истина с истина, на закон със закон и на доблест с доблест — тъй както бурята помита зловонен плевел и миризливо цвете пред себе си, за да натори мократа земя! Истина, истина ви казвам: също тъй ще бъде наторена ширната пустиня на живота ~ и върху мократа й снага ще се смесят вси изблици на човешкия дух, за да извикат кълна на Бъдещето!" Но тъкмо бе казал това, влязоха мъже назарет-ци в къщата и поискаха от законника да пусне Иешу бар Иосефа, защото го викат братята му отвън. А Иешу бар Иосеф се обърна към тях и гневен бе гласът му: — Защо криете своите желания, лицемери? Та чут
И те се сепнаха от бурята на погледа му — и потрепериха от пламъка на гласа му — и уплашени затвориха вратата. А отвън братята на Иешу рекоха: — Не го ли видяхте? Не го ли чухте? Та лъжа ли казаха устата ни, кога ви думахме, че е безумец — и бяс мълви чрез него? И развълнува се народът — и гневни думи стигнаха в къщата, дето се бяха сбрали законниците. А Зина Законник излезе, та запита народа: — Що искате вие? А те отвърнаха с безумни викове: — Пусни ни сина на Иосефа дърводелец! А законникът разбра що са намислили. И каза им с троснат глас, че ако не се разотидат, ще извика стражата да ги разгони. И те се уплашиха от него, защото бе облечен с власт. И разотидоха се, като говореха гневни думи за законника и за Иешу.
Сродниците стояха край него безмълвни, сякаш пазеха мъртвец. Тежки бяха мъките на стареца и болки бяха изкълчили чъртите на лицето му. Но устата му останаха и сега сключени: той не откъсваше дума, не отговаряше никому, не казваше дори що иска. А дълбоки тъмнини нападаха от време на време душата му, та околните го мислеха издъхнал. Ала отед- наж из гърдите му се откъртваше тежка въздишка, очите му се разтваряха широко и той гледаше сбрани- те — с усилие да ги познае. Той лежеше неподвижно, проснат на одъра. Само— ръцете му понякога правеха движения нагоре, сякаш болникът се мъчеше да пропъди нещо жестоко, що пърха над главата му. Той бе още снажен и едър. Ала по голите му ръце жилите бяха изпъкнали, лицето му бледнееше от ден на ден, жилите по челото му се бяха издули - и гърдите му се подигаха неспокойно, нервно и треперливо. Той дишаше тежко, сякаш на гърдите му лежеше планина. Една вечер той зърна край себе си Иешу. В стаята имаше само двама освен болника — майката и синът бяха там. Ала в размътения поглед на дърводелеца играеха тълпи - и той се мъчеше да различи от многото оногова, когото гледаше, и да го познае. Най-сетне дигна ръка — и показа с пръст сина на Мириам, сякаш искаше да го прикове там — в тълпата, за да не избяга от погледа му. А Иешу стоеше и го гледаше. И отслабналата ръка падна. Слабо и безпомощно мръднаха устните на болника. Той се помъчи да заговори, ала от гърлото му се откъснаха няколко хъркащи звука, без да се чуе дума. И с голямо усилие сухите устни се разтвориха пак — и той каза тихо и откъснато: — Кой е този, що стои пред мене? — Светлина иг- рае край лицето му — пламъци горят в погледа му — в очите му се отразява слънцето! Кой е той? А после сухите устни млъкнаха, погледът се премрежи — и очите се склопиха, сякаш светлината ги пареше, както огън пари цъфнала рана. После влязоха в къщата хора, изпълни се цялата стая, стана тъмно. Дърводелецът отново разтвори очи, видя Иешу между многото, ала го не позна. Погледът на болника шареше безумно наоколо, очите се извиваха бавно в широки кръгове, зениците се въртяха угаснали и мокри. Тъмнината повърна полека-лека свестта на болника и той почна да различава изправените край него. Той видя жена си, изсъхнала от беди, видя синовете си, едри и здрави, видя стария на-заретски коен, че му говори нещо. Ала в ушите му гърмеше шумът на безбройни колела - и той не чуваше думите на коена, а виждаше само мърдането на бърните му. И отеднаж — наоколо стана мълчаливо и неподвижно, сякаш всичко се вкамени в тъмната къща.
И дърводелецът се опомни. Погледът му спря отново на познатото лице — и той видя в очите на сина си недоверие, равнодушие, студен поглед, който бди да не изпусне нищо от чуждата нему картина, що иска да запомни. И болникът се сепна, сякаш намери дълго търсената мисъл — и рече със сух глас, като гледаше сина на Мириам: - Няма моя кръв у тебе, Иешу! В очите ти виждам това! Движения на коен са твоите движения, а мишците ти са меки като мишци на жена. А аз бях снажен и корав: приличаш ли на мене? Не си - не си моя плът: виждам те! Що дириш тук? И като каза това, напрегна се да стане — в крайно усилие се възправи, опрян на ръцете си. И като се възправи, та погледна околните, в погледа му светна гняв. Той гледаше спокойното лице на Иешу, който нищо не отвърна, сякаш говореха другиму — и това разбуди в душата на болника луда ярост. Ала слабостта разклати ръцете му — и той падна отеднаж на дървения одър, а от устата му бликна тъмна струя кръв... III И на двадесет и шести ден от месец епифи, два часа пред изгрев, Иосеф дърводелецът умря. ...Когато почна да бере душа, по снагата му плъзнаха тръпки, каквито не бе видял никой дотогава. —Той се мъчи тъй, както се мъчи жена, която ражда! — каза престарялата Елишеба. И после с горчива болка добави: -Той умира!... Да пази Бог всякого от такава смърт! Всякого да пази! ...Той сякаш се боеше от това, което ще стане. Смъртта му се показваше в своя ужасен образ — и той се дърпаше назад, свиваше се, като че ли змия протягаше към очите му съскащи уста... По тялото му плъзна леден трепет. Той дишаше тежко. От устата му излизаха заплетени думи. Големите бръчки по лицето му трептяха.
Прозрачно и светло бе навън, просторно бе небето, а далечните върхове се виждаха близо, сякаш бяха пред самите очи на човека. И кротката тишина отвън, мълчанието на ранна сутрин, бялата светлина из въздуха — това криеше тиха, кротка радост, чужда на онова, що бе станало в мрака на душната стая... И веселбата на ведра сутрин правеше погледа широк, очите виждаха надалеч, а ръцете прегръщаха светлината на целия простор. ...Смъртта бе останала отвъд — зад окадения зид на тъмната задушна къща.
И Иешу се замисли. „...Та що бе животът му, за да бъде смъртта нещо? — Гавра и труд бе животът му, а смъртта му бе лъжа и страх. — Позорна смърт. Отче Мой! Позорна смърт!... ...Не бях видял до днес как умират... Та нима то- ва е смърт? И нима всяка смърт е такава? — Не! Не! На слабия смъртта: само тя! А силният се бори и мре - в борба. И горда трябва да е неговата смърт -смъртта на силния! Ала колцина кърмят душа за бран и мишци за борба? — Горда смърт — то е на горд живот венец. А колцина са горди — и колцина носят чело за венец? Пример трябва да бъде смъртта. Ала как ще е пример смъртта, ако животът не е бил притча?" Видях смъртта на едного, когото светът нарича Мой баща. И тази смърт Ми напомни това, за което съм дошъл. — Дойдох в света да явя издъхването на един век - и появата на Ново царство. Ала кой Ме чува? Те стоят неми край Мене — сякаш самин Аз съм мъртвец... Кому ще вестиш Ново царство? — И в старото те бяха роби до един! — Кому? - На Иосефа ли, роден да реже дъски и да прави цял живот погребални ковчези? — На Мириам и Шеломит ли, които утре ще сторят с първия младеж това, що е сторила някога майка ми? — На Шимеон бар Калипай ли да говоря — на простака, който завижда всекиму? О, каква клетва е човешката кротост! Та той вчера Ме хулеше заедно с Моите братя и днес Ме мрази, без да ме разбира; утре пък негли ще тръгне след първия садукей. О, него всеки може да подмами с лъжа и чудо! Та нему ли да говоря? Или да говоря на Иехуда, който се лута ден и нощ край своята млада жена, сякаш се бои да не грохне небето върху нея, та да я повали? Или да говоря на Иакоба, който мисли, че Бог обича робите, защото някой си нарекъл страха от Бога начатък на мъдрост? Кротък е, благ е, набожен е Иакоб — по-набожен от майка ми, по-набожен от кого да е. Въздържан светец е той, не пие вино, ни шехар, хляб и треви яде, не маже с елей косите си... Но кой е видял да се спасява човек с покорство и страх? Нему ли да говоря?... ...На Иакоба е дадено да влиза в Светая на храма, той цяла нощ стои коленичил на плочите, та моли прошка за греховете на народа. От молитва коленете му са се покрили със слинове — и нозете му са станали криви като на камила... Не! Не! Бог не води кервани: камили Му не трябват!... От деня още, кога напусна роден дом, та отиде между назирите в храма, нарекоха го Иакоб Облиам (Иакоб крепост народна). Ала за него ли е Моето слово? Та той е роб: как ще стане вестител на Новото, кога се моли над мъртъвци пред мъртъв бог — и молитвата му мирише на пепел, гробен прах и погребно кадение? Не е, не е за мъртъвци Царството Божие — и там савани се не веят!..."
...Ала после очите му видяха отново земята — и той сметна първото за призрак, а в Моето лице разб- ра само грозното лице на своя внебрачен син... Та как- ва истина ще приеме душата му, кога няма сили да различава гледка на душа от гледка на очи? И всички са такива: всички са като него. Нима с пламтящи мечове трябва светлината да си прави път в тези тъмнични души? — Не е за тях светлина: не е светлина за вековните затворници... Страх Ме е — да не ослепеят от Моето учение! Боя се — Моята проповед да ги не направи безоки!... По-добре — нека ги бие Законът със своите кам-
„Моето слово търси рибари, чийто поглед знае багрите на опасно море, чиято стъпка се е люляла над разпенени талази, чиито очи е шибал буен вихър, чиито ръце са свикнали да стискат жилави корабни въжета: на тях, на рибарите, ще проповядва Син Божи! Моята проповед дири блудници, чиито нозе са преситени от всеки грешен танц, чиито лакти знаят спи-
Моята мъдрост лучи митари, чиято ръка е чула звъна на световното богатство, чиито дрехи са носи- ли прах от вси тържища на земята, чиито движения пеят погребна песен на дотегнала суета, чиито стъп- ки дирят самотни друмове, чиито шъпи пръскат на тугини и непознати златото, пастрено цял живот: на тях, на митарите, ще мълви Син Божи! Не е за пълни шъпи Моето море: талазите на Моята мъдрост дирят безводни напукани пустини, по чиито пясъци ще рукне бутаната проповед за Царство Небесно!" V Къщата на Зина Законник в Назарет. Сред широкия двор се вижда висок мраморен кладенец. Край кладенеца лежи тревясал порфирен стол. Водата пее. Старият Зина реже лозите пред къщата. На стола седи Шимеон бар Калипай. Сандалите му са прашни. В ръката му има тояга. До стола лежи неговата пътна вулия от кожа. Погледът му е морен. Той следи движенията на Законника невнимателно: в ума му се мярка нещо друго. Зина Законник. Спомних си негови думи, като почнах да режа лозите (ти още не бе дошъл, Шимеоне). „Подобно е — казваше той — Царството Небесно на лозар сръчен и работлив, който от зори до заник работи своето лозе. Голяма ще е наградата на този лозар. Ала подобно е още Царството Небесно — казваше той — и на лисица, що влиза в лозето, та преяжда пъпките на лозите." Притчи говореше той. Малцина го между нас разбраха. А ти, Шимеоне, разбираш ли? Шимеон бар Калипаи. Мъчно разбирам, раби! Ясна ми е притчата за лозаря; ала притчата за лисицата не е за моя ум. Нима на зло ни учи той? Та що е лисицата, която преяжда плодоносните пъпки? Нима Царството Небесно е дял за злосторници? Зина Законник. Не е, не е! Запита го отпосле Каинан що е притчата за лисицата и лозето. А той рече: „Царството Небесно е спасение и гибел, второ раждане и смърт, звезда и меч: за едни е вечен живот, а за други — вечна гибел. Ето защо е подобно Царството на лозар - и на лисица!" Ала те го не разбраха, защото го не обичат. Обича го едничък Каинан. А как ще разбереш човек, когото не обичаш? Шимеон бар Калипаи. Къде каза той тези думи? Зина Законник. В Иерушалаим бе това, в дома на раби Елкезая. Шимеон бар Калипаи. А що правеше Иешу там? Зина Законник. Не зная, Шимеоне, що правеше. Ходел, казват, с Каинан Законника и с раби Елкезая. Може да се е учил при раби Елкезая: не знам. Той не стана дърводелец. Шимеон бар Калипаи. Че не стана дърводелец — не стана... вярно е. Научи занаят, па го заряза. Сега не работи нищо. Разтака се от град на град... С разни безделници го виждали да другарува; не знам защо напусна занаята си!... Сръчен столар беше: помня го. От мене по-малък беше, но му идеше отръки. А сега — върви насам-натам — и дири това, което никой не е изгубил... Чух, че живял по чужди страни. В Кефар-Наум72 говореха преди дни за него: казваха, че живял при есеи отвъд Мъртво море, а после с чужденци отишъл в Александрия. Ти знаеш ли това, раби? Зина Законник. Не, Шимеоне, не знам! Може да е ходил... Още в Иерушалаим помня, че говореше на раби Елкезая тъмни думи. Казваше: „Не знам още словата, с които трябва да говоря на това племе. Не познавам още хората, които биха чули моите истини. Не знам още душата на царството, което трябва да погреба..." Много си говореха, ала аз ги рядко срещах. Отпосле Иешу се изгуби. Не знам де е ходил. Шимеон бар Калипай. Това, що говори той, не съм чул от никого. Раби Елкезай знае езическата мъдрост, па знае и свещените книги; той знае още онова, което знаят ромяни и гърци. Ала неговото е друго. Това, що говори Иешу, спъва мисълта на всеки законник: от Иерушалаим не го е чул той... Зина Законник. Той вещае нови истини: право е. Самин Елкезай му се чудеше, а и ромски философи се спираха по стъгдите, та слушаха. Не знам отде е научил това... Когато човек го слуша, в мисълта му съскат светкавици — и той вижда друг живот — не този край нас... Шимеон бар Калипай. ...Като се връщах от Кефар-Наум, говорихме за него из пътя. Народът го обича и подир него вече мнозина вървят. А по-рано... за него приказваха като за безумец. Не знам що да каже човек. Зина Законник. Безумците го наричаха безумец. Та кой го знаеше? - И ти бе викнал срещу него, а го не познаваше! — По братята му се бе повлякъл народът. Та кои са братята му? Не ги ли знаем? Боят се за кожата си... И ти — подир страхливци повлече крак!... Нали тук, пред моята къща, викахте като бесни срещу него! Та що ви бе сторил? Иосеф и Иехуда (ти ги добре знаеш!) въстанаха първи срещу него. Само майка му го обича. Те поискаха от страх пред беда да го откъснат от Назарет и да го пропъдят от Гелил ха Гойим. Нима трябваше братя да правят това? Аз не съм срещал по-мъдър от него и по-умел в разбиране на вси тайни. Знам ги: те се боят от стражата на Херодеса — боят се да им не затворят домовете... И той рано узна това — и ги изобличи (ти помниш: една вечер — и ти бе там!). А после, кога разбра, че подбуждат целия народ срещу него, самин почна да страни от своите сродници — да им не навлече неволно злина. И скръб покри лицето му — видях това, и тъгуваше той по цели нощи, като спомняше жестокостта на хората... Нима бе добро това? Нима така прави брат с брата? Шимеон бар Калипаи. Ех, знам, че не е добро... кой казва, че е добро? Че не е добро — не е. Но и те не знаеха що да мислят за него. Гледат го — ходи без работа, спори с този — с онзи, навикват го хората, следят го стражите, подпитват за него изблизо-издалеч... Знаеха ли и те що да кажат? И аз да бях, и аз щях същото да сторя!... Страх ги е хората... А майка му — ех, тя го обичаше: нали му е майка! Та той и от нея странеше. Сякаш му е чужда. Що ли е видял лошо пък от нея? Край братята си и нея пренебрегна: остави я сама-самичка да ходи от врата на врата... А знам: не е добро. Когато Иосеф и Иехуда говореха на майка му, че той не бил с ума си, тя ги кротко гледаше — и не даваше... На старата Елишеба тя сама казала (майка ми била там, та знам от нея това!) — че Иешу насаме говори с висок глас и разговаря с невидими хора, че мълви безумни думи — и мисли себе си за Мешиах. Ала другиму тя не казала това, че се побояла да не заговори народът зло за сина й. Тя обича Иешу... Но и тя сама се изплаши — за сина си, а не за себе си се изплаши тя! — като чу да се говори за речите и делата на сина й по цялата стра- на - u видя, че ромската стража разпитва за него и за баща му. Тя се уплаши да го не сполети съдбата на Иехуда от Гамала, та затова се пресели в Кефар-Наум при дъщеря си Шеломит (ти знаеш, че Шеломит се ожени, та живее в Кефар-Наум). То стана, след като дърводелецът бе умрял. С молби едва склони Мириам сина си да отиде с нея. И той отиде. А в Назарет останаха Иосеф и Иехуда. Пръсна се целият дом... В Кефар-Наум не можах да видя Иешу. Казаха ми, че отишъл към езерата. А додето бил в града, сбирал се с книжници (не знам кои), та тълкували Закона; тълпи се стичали да го слушат... Чудеса правил, говорят... Чудеса! Какви ли чудеса ще прави той? Хайде де! Дано пък не направи чудо! Та отде се е учил да прави чудеса? Ама — говорят... Никой го не познава: говори всеки, що е чул... Влачат се подир него на тумби, слушат го, разправят за него това-онова... Чудно ли е? Всеки разправя — каквото му скимне!... Та и за чудесата... Зина Законник. Чух за чудесата... Не знам... Едно знам: той самин е чудо. О, Назарянинът ще повлече мнозина! Шимеон бар Калипай. Тълпи се трупат и при Иоканаана в пустинята. Той кръщава при Иарден. И той проповядва. И за него мълвят, че бил Мешиах... А утре друг ще дойде — и за него народът ще каже, че е Обещаният... И след него ще тръгне човешкото ста- до, раби — и нему ще се чудят на думите, и за него ще разказват приказки, както са разказвали за раби Хи- леля, за раби Шамай73, както разказват за Иоканаана и за Назарянина... Знам ли кой е за вяра! Зина Законник. А за Иешу що разказват в Кефар-Наум? Шимеон бар Калипай. Говорят за него (той може и да не знае това), че на смъртен час старият дърводелец повярвал в сина си — и той го кръстил в Руах Елохим... Кръстил го бил! Полека де! Та дано пък не е повярвал Иосеф! И ние бяхме там: и ние знаем как го изруга баща му, че е син на чужда кръв!... Такива неща разправят... Повярвал бил — и му се отворили завчас небесата - сякаш небесата са плевня... И той им дава още да разправят: чудно ми се вижда, защо пък им не спре устата! Утре кой знае що ще почнат да говорят... Зина Законник. Та що? Нима ги Иешу кара да разказват? Той дори не отиде при гроба на Иосефа... А Иоканаана не познавам... ! Шимеон бар Калипаи. За Иоканаана и в Назарет се мълви много. Знам, че една вечер Мириам говореше на синовете си за Иешу: „Кажете му, че Иоканаан проповядва разкаяние в пустинята! Кръщава за опрощаване греховете и лекува недъзи на душа и плът: да идем да ни кръсти!" И синовете на Мириам казаха на брата си за Иоканаана. А той студено отвърна: „Та какъв ли грях съм извършил, че да диря кръстител, който с вода ще мие душата ми? Нима е чул някой с вода да се кръщава — и нима е видял в талазите на Иарден да плуват простени грехове? Вървете сами при своя кръстител: презира го душата ми —кръстителя на стадата! Той мие душите, както се мие овца!... Вървете при своя овчи изкупител!" Тъй им каза той, па ги остави. Изглежда, че той в никого не вярва. Зина Законник. ...Скръб лежи на душата му: знам това. За свои и за чужди скърби. И затова са тежки словата му. В Кефар-Наум еднаж говорил с книжниците — и в къщата почнали да се тълпят хора, жадни за думите на прославения раби. Майка му и братята му дошли отвън, привлечени от мълвата за него: поискали да чуят и те словата на своя човек. И влязъл в къщата някой, та му казал: „Раби! Майка ти и братята ти са отвън: те искат да те видят!" А той с горчивина в душата казал: „Нима тази жена ми е майка? И нима ми са братя тези мъже? — Когато бях гладен, предложиха ми камък. Когато бях жаден, жлъч и оцет ми дадоха. А когато моите устни мълвяха върховна правда, те рекоха в лицето ми: „Безумен е той: нека върви при Иоканаана в пустинята да го излечи от неговия недъг!" Така рекоха те в лицето ми. Истина, истина ви казвам: пръв път видях тогава син да огладнее, а неговият родител да му даде камък вместо хляб и змия — вместо риба!"74 Това им казал Иешу, па влязъл в стаята, без да ги погледне. Шимеон бар Калипай. То си е тъй: знам. Той ги не обича, защото от време викнаха срещу него. Не му отърва: знам, че нему му се иска — всеки да бъде с него; не харесва му, кога му се опират... Въстане ли кой да е срещу него — той казва, че срещу Бога въставал. Та той най-сетне Бог ли е? Хубава работа и тази: Бог — дърводелски син!... И това не бяхме чули — и него чухме... Знам: той е тънка душа. Трябваше по-кротко да се обхождат с него още от младини. И майка му, па и братята му трябваше да го не навикват постоянно... А те? — Изстудиха му сърцето от детинство още: не го разбраха. Голяма душа пърха в него, казваш ти - прави са донякъде думите ти. Не знам Мешиах ли е, не е ли. Едно знам: не е за слепци да го разберат... Ала не трябваше със злоба да го гледат! И ето: той страни!... Помня: кога трябваше да отидем в Иерушалаим за Празника на Шатрите75 (дърводелецът бе умрял вече), сбрахме се свои със свои, та се приготвихме за път. А той не пожела да дойде; само ни изпрати. Но на празника го видяхме в града: той бе дошъл без нас — и без да го знаем... Цял народ се бе сбрал под шатри на Маслинената планина, всеки бе при своите, а той се и не вести при нас да ни навиди. Цял народ празнуваше с песен и танци празника на пустинята след изхода на Бене Израел — u всички се радваха, свои между свои — а той остана в града между чуждите, защото сърцето му не познаваше свои... Седем деня трая празникът, сбираха се по всички къщи сродници и познати, прибираха левити, вдовици и сирачета — да ги нагостят на личния празник, а той и не дойде в дома на Шаул бен Закая, дето знаеше, че сме се сбрали. Той не дойде при своите сродници... Научихме на другия ден, че с Каинана Законник (нали го знаеш? — и той е бездомник — старият Каинан...) празнували в дома на рибар, някой си Шимеон бар Йона... С тъга чухме това! Трябваше ли? Зина Законник. Бях тогава в Иерушалаим. На голямата стъгда, зад кулата Антония, играеше танцувачка. — Нали знаеш? — стар обичай е да се пеят песни на празника - и да се танцува. — Голяма хубавица бе танцувачката: с черни очи, с дълга коса. И много знатни младежи, па дори лични ромяни стояха пред кръга на сбраните да гледат. Чух й името (мисля, че се казва Мириам от... от Сефорис или Мигдол76... не помня) — чух й името, прогласяно с копнеж дори от старци. Там, в тълпата, видях Иешу, който гледаше играта на хубавицата. Той стоеше замислен, челото му бе сбръчкано, погледът му следеше движенията на белите нозе, които играеха върху пъстрия губер. Шията и гръдта на момата бяха накичени с тежки огърлия от бисер и златни луници — и нейните накити се виеха около бялата й снага, кога играеше — като златни пеперуди трептяха около снагата й. Тя свърши играта — и си тръгна. А младежите я сподириха с диви викове и срамни песни — както се върви след блудница (аз не знам блудница ли бе тя: може да беше блудница...). Тогава Иешу бар Иосеф се възправи сред тълпата, па рече: Къде сте тръгнали в свещените дни на празника по блудни пирове? Та има ли по-хубаво от нозе, що танцуват? – Небе ви донесе тази жена – тук, на прашната стъгда, а вие й предлагате в отплата своята сласт! Не е ли позорно това?” Тъй им каза той. Ала те вървяха след нея и дори го не слушаха. А други се смееха и казваха: “Кой е пък този?” Ала блудницата чу думите, повърна се и отиде при Иешу. Тя го запита: “Де живееш, раби? Аз искам да дойда при тебе!” А той отговори: “Нито сласт ме гони, ни от ревност вика душата ми по тебе: що ти е де живия? Ала рано е за тебе, сестро моя, да отиваш там, дето живее Син Божи!” И щом рече “Син Божи”, ревнаха против него вси завистливи гърла на младежи и старци – и сметка му поискаха за кощунството. Ала той им не отвърна нищо. След малко го нямаше в тълпата. Шимеон бар Калипаи. Не го обича Иерушалаим, не го обича Свещения град... И до мене стигна мълва, че в думите му съскала гордост – и той говорел с явно презрение към тълпите... Та може ли инак? – Той е влязъл в Иерушалаим – да раздава съкровища на дух, а – кога си е отворил шъпата – празна я е намерил... Не е то синагогата на Кефар – Наум!... Там, в Иерушалаим, има знатни по дух, горди по мисъл, богати по знание: що би им говорил един назарянин? Зина Законник. Не го знаеш, Шимеоне! Не мълвиш право! Той пак ще надвие! О, едра душа е той! Кога го слушам да увещава народа в нови пътеки на мъдрост, аз гледам душата ме – сякаш напрегнала мишци да подигне този народ и да го понесе навръх планината! Та кой ще устои срещу чара на тънката му мъдрост – и кого не ще съблазни алмазът на простата му реч, дълбока като пропаст и гъвкава като папирусова вейка? О, след него ще тръгнат всички, цял Иерушалаим ще повлече мантия по него – та дори железните орли ще се озърнат!... Но – от друго се боя аз: ще ли го търпи санедринът77 ? – Коен-хагедолът Кайафа от собствени коси ще му усуче въже – и ще му стегне шията с него... Те се боят от свенлива мъдрост. Плаши ги сянката на всеки проповедник: това е бедата. А да знаеха изтънко неговата проста назаретска повест, не биха се бояли. Но – страх ги е: след него вървят законници и знатни мъже; той води спорове с книжници и тълмачи на Тора; той привлича сърцата на всички жени... Има от що да се бои санедринът: по стъгдите ще се чува само името на Назарянина! Каталог: files2012 files2012 -> Българите потомци на царствените скити files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов Изтегляне 5.52 Mb. Сподели с приятели:
|