Между пустинята и живота

По стъпките му звънтяха приказки за молби и чудеса, а пред него цъфтеше почитта на цял народ. И дванадесетте вървяха с него, та ловяха всяка дума, отронена от устата му - и криеха в сърцето си всеки негов шъпот като рядко съкровище. А той не знаеше дори имената на онези, що го следваха, защото бяха мнозина.

И вървеше Мъжът, напътстван от Духа, по гра­довете на Иехуда, по селищата на Гелил ха Гойим, по паланките на Шомерон, Идумея, Десетоградието и от­въд Иарден.

И вредом поучаваше по синагоги, проповядваше по улици и учеше по стъгди. И хората кретаха след него с бедните си души, защото бе силен и словото му имаше власт.

И спря един ден с апостолите на един висок хълм, а край него се струпа много народ - да слуша.

А Иешу бар Иосеф възлезе навръх хълма, та почна да поучава с тези думи:

„Не е за бедни духом Царство небесно, защото ще пропилеят по стъгди и сборища имота на Бога: беден не знае да пастри добро, ни да къта добив.

Не е за скръбни утехата на Царството Божие, защото ще го сметнат за пир и сватбена веселба: скръ-

бен не знае да се радва от сърце, ни да се смее — както се смее детето.

Не е за кротки наследието на земята, защото злосторци ще разхитят венеца му и ще погасят звез­дите му: кротък не умее с бич да брани наследие, ни с меч — стежание.

Не е за гладуващи и жадуващи правда наситата на бъдно възмездие, защото преситени ще заспят: ка­ни ли се на угощение сит и на пир — пиян?

Не е за милостиви прошка Божия, защото сами ще наченат да прощават: земята би се препълнила с нечес­тивци, щом всеки види, че се прощава и най-върл грях.

Не е за чисти по сърце боговидство, защото сле­пи очи не виждат нищо: Бог разкрива себе си на очис­тени, а не — на чисти. Бога вижда целомъдрият, а не скопецът.

Не е за миротворци осиновяване Божие, защото венец се дава след бран, а не след мир: онзи, който мир­но живее, ще бъде победен, а Бог осиновява победителя.

Не е за изгнаници зарад правда Бъдещият град, защото този град не е стряха за прекълцани нозе: до Бъдещия град стигат само нозе, свикнали на ход и над-бягване.

Чуйте Моята проповед за Царство Божие и Моето учение за Бъдещия град!

До днес хората, за да угодят Богу, плачеха, въз­дишаха, хлипаха, стенеха, сдържаха се от вино и ше-хар, страняха от жена, раздираха одежди, обличаха вретище, не си режеха косите, посипваха с пепел главите си. А беше ли доволен Бог от тях? Безумие бе то и заразна болест бе човешката тъга: от човек на човек минаваше тя, за да разяде тяло и душа. Ала — доволен ли бе Бог от тях?

Питам ви, братя мои: нима се е спасил някой с плач? Та чии грехове изкупи човешката скръб?

Притча и посмешище станаха вси негодници, по­летели в пустинята за духовна мърша: гавра станаха всички, що падат от яма в яма, защото вървят и зя­пат небето.

Истина, истина ви казвам: на гробница се обърна земята — на гробница, дето от гроб на гроб плаче светът.

Истина, истина ви казвам: на пустиня се обърна душата човешка — на пустиня, дето злобно подскачат шакали — и хиени разнасят дългия ек на човешката мъка.
Не видях смях на устата им и никой не дръзваше с весел взор да погледне небето, сякаш се боеше мълния да го не порази. — Спаси ли някого въздишка? Изцери ли стон нечия душа? Донесоха ли балсам на изкупление някому горест и мъка? — Скръбта раждаше скръб и очите сълзяха вечно, а хората се оплакваха, че све­тът е мътен. Не, не! — на техните помътени очи се виждаше вселената мътна, защото никой не смееше да пусне в душата си слънце!

Има ли за такива Царство Божие? Има ли за та­кива небе, море, мечта и звезди? Как ще заслужат те­зи лишни самоизтезатели Царство Божие, когато го дори не познават?

Истина, истина ви казвам: те не познават Бо­жието Царство, защото не познават Бога. До днес те знаят само боговете.

Чуйте сега Моята проповед за създаването на боговете!

Що сътвори светът до днес?

• 
  Не сътвори свръх себе си бог.
  

Те мечтаеха — да се роди от коляно Давидово -потомък да е на оногова, що съблазни жена и уби мъж й, за да дели одър на сласт с нея: негов потомък тряб­ваше да е Син Божи!...

Те бленуваха да се роди в Бетлеем-Ефрата, дето само овчари живеят: техният Син Божи трябваше между овците овца да се роди и да дойдат овчари, та да Му се поклонят!...

О, те отдалек помирисват лаком дъх на препече-

И още рачеха — звезда от небето да посочи яслите, дето се е родил Той: овчият бог трябваше в ясли да се роди!...

Да, добре е да видиш еднаж през живота си звезда, щом нейният блясък ти сочи път на пир! Добре е да погледнеш небето веднъж през живота си, щом огнен Божи пръст те води в друм на разтуха!...
Питам ви пак, братя мои: що сътвори светът до дн

• 
  Истина, истина ви казвам: не сътвори свръх себе си бог.
  

Позорно бе това!

Човек човеку се покланяше до днес.

Истина, истина ви казвам: не потърси до днес човек свръх себе си бог — за тачба и поклонение. И лъжата роди лъжа, а жреците мълвяха чудеса за своите каменни богове, та народът се биеше в гърди от страх — и ничком падаше от уплаха пред силата на гиздавикумири.

— Написаха песнотворците дълги свитъци за бо­говете, а заплеснати изстъпленици в стихове отбеля­заха крачките на душата, облечена в тежки непрозирни дипли, от които дори гънките на снагата се не виж­дат.

И плачеха, смееха се, ридаеха и молеха се в песни - тъй както плаче, смее се, ридае и се моли човекът. Та имаше ли нещо божествено в тази молитва?

Тъй въздава човек и до днес почит на своя бог.

Не вижда ли ви се безумие, братя мои, вашата вчерашна вяра? И не гризе ли съмнение душата ви, че всяка дума, отронена пред олтара, е зърно на лъжа и семе на измама?

Та нима до човека трябва да стигне всяка ръка, що се протяга, и всяка пътека, що лъкатуши? И не трябва ли човешкото творчество да бъде дъга от зе­мя до небе? Не трябва ли да бъде чемерен мост между Миг и Вечност?

Не трябва ли творецът като пъстра прозирна пеперуда да търси багрите гънки на светлината - и накрай да загине в пламъка?

Божествен шемет и свещено безумие тули дру­мът на човека, ала - кой има нога за шемет и ръка за безумие? В кого живее внедрена жажда за остри върхо­ве и глад за разкалени знойни истини? Кого от вас вле­че пламъкът и кого тегли невидим пръст към огнена смърт?

Вие стигате там, дето ви е топло, па спирате и заспивате, защото топликът носи на очите ви сладка дрямка.

О, колко е далек човекът — колко е далек от Цар­ството Божие!

О, колко е далек — от Сина Божи!
Питам ви, братя мои: що позна светът до днес?

Истина, истина би казвам: тайната на Живот и Смърт изпита, за да сведе в неуки редове тайните на своята немощ.

Та каква проповед за Живот и Смърт е вещал до днес човек?

— Че Животът трябва да е пъстрота, а Смъртта наслада.

И ето: минаваше животът на човека в поклонение, игра, пирове, измама, убийство и сласт. И дотегваше най-сетне животът, та човек сещаше себе си морен — и свличаше одежди, за да потопи снага в хладка вода, да разкъса с нож жилата си — и да умре.

И тъй смъртта на човека бе сетният изцедък от наслада и човек трябваше да изпие тази утайка.

Смърт ли бе то?

Та разумя ли поне един, че мъката в душата е сол живота, а подвигът — венец на смъртта? О, да бяха разбрали, по вси кръстопътища биха се дигнали кръстове на самоволна смърт, а в пировете на живота не би срещнал никой начумерено лице! — Ала кой кърми в себе си мъка и кой храни подвиг в душата си?

На мъка и подвиг ви уча, братя мои:

— На мъка по вечното, що се губи всеки миг по-горе, що лети по безкрайно витло навъзбог, що чезне към небето — както чезне светлината на заник;

— На подвиг за другите, за себе си, за човешката немощ, за идния човек, за Бъдещия град, за неведомо Царство Божие, за неведом Син Божи!

Който има уши - да слуша!"

А народът се чудеше на думите, ала малцина про­умяваха що им се говори.

И тези малцина мълчеха, защото всеки бе отк­рил в душата си стръмна пропаст — и се бе уплашил от нея.

II
Те седяха в тъмния кът на голяма горница, под синкавата светлина на кандилото.

Той бе най-младият пророк на Иехуда и мнозина го зовяха Мешиах. А другият бе старец Никодемос¹⁰⁰, един от хората на санедрина.

И те седяха там, в тъмния кът - замислени, вгледани в мрака навън, и приказваха. По сухите лица на двамата съразговорници се лутаха заспали лъчи и мра­кът поглъщаше това, що изричаха устата.

И единият, старият Никодемос, говореше с тъ­мен трепет на гласа — както се говори за върховна тай­на, доверявана от уста на ухо - между двамина. И в светлото ликуване на неговата реч душата се прекла­няше пред Оногова, когото е чакала дълго време. И той дори не вярваше, че с него наистина говори Мешиах.

А другият, най-младият пророк на Израеля, го­вореше с увереност и власт — както се говори на дете.

• 
  Раби! — каза единият. — Защо укри Вечният от своите чеда Делото на Съдбата? И защо никому се не възвести насъне или наяве настъпващата Гибел? — Ето: Ти казваш, че пожар ожида Свещения град, а дните на храма били дни преброени. Ето: Ти мълвиш, че тугини ще налетят град и храм, за да ги разсипят до камък. Защо укри от нас Йехова Делото на Промисълта?
  

Народът му ще го пропъди като незнайник — отвъд живота ще го прокуди: там, дето душата му ще се слее с душата на вселената. Кой скъпи своята сет­ня въздишка, та и Бене Израел да скъпи своя сетен цар? — Слова на тайна ти разкрих: пази ги, защото иде време, когато с огнени клещи ще се изтръгва от уста­та всяка тайна!

—Достоен ли съм, раби, да ми разбулиш тайната на спасението? Верни ли са думите на отколешни пророци, че дух в дух преминава — и плът се в плът прелива, за да се роди човек изново?

А другият му отвърна:

— Тежки са Моите думи за неукрепнал дух, та няма всичко да ти кажа. Ала — и малкото, което ще чуят ушите ти, би разбило твоето сърце — Спасение няма - освен спасението, що иде извътре и преобразява тяло-то в душа, а душата - в дух. Лъжа е пълзяла из устата на всеки пророк, мълвял, че грях се прощава, че дух дух издига и плът пречиства плът. Човек се ражда много пъти, ала умира само веднъж: пази се от смърт!

Ала Никодемос не разбра словата за едничката смърт и запита Иешу бар Иосефа:

—Ако е тъй, отде да чакаме ръка и поглед — да ни подигнат? Не ще ли всички ни сполети страшната едничка смърт, след която няма възкресение?

А Иешу бар Иосеф отговори:

—Поглед и ръка ли чакаш? Та що е поглед за слепец — и що е за сакат десница? Няма друм за хромия и за безокия не блести слънце. Що искаш ти? Нима словата на четирма големи пророци и думите на дванадесет малки дадоха до днес ум на санедрина? Не ляхте ли чужда кръв за свой грях и не пръскахте ли водата от своите измити ръце по племето на Бене Израеля? Всуе дирите пътеки за спасение и напразно вашият скъден ум обглежда лъжите на свещената книга! — -Един друм има за вас: Мешиах се казва той. Ала колцина между вас познават тази дума? Врекохте се Богу някога — служба да Му служите. И на Избрания народ се обещахте да шътате като верни ратаи. Ала неверен лък са вашите оброци, дадени Богу: лъжа е пърхала в душата ви, кога сте ги давали. Една кръв само би ви измила: на Мешиах кръвта. Но се боя да не я пролеете сами, та да си навлечете клетвата на Оногова, Който е пратил Мешиах. Пазете се, говоря ви, защото много пътеки се сплитат в душата ви. А горко на този, що се опитва възел да разплита! — Изправи се някога раби Иешайаху пред вас — най-мощният пророк на племето ви, та разкри заплетените пътища на вашия грах. A вие го разсякохте с трион, защото изобличи вашата опетнена съвест и разкри на слънцето вашия позор. Не знаете ли, че Онзи, що ви предаде на робство и вериги за смъртта на своя раб — на смърт ще ви предаде за смъртта на своя син?

...Те седяха там, в тъмния кът на полумрачната горница — старецът и младежът, и двамата страшни и тайнствени — като сенки на древни царе.

И нощта превали, синята светлина на кандилото избена отеднаж и погасна, а през широкия отвор на каменния покрив се разсипаха плахи лъчи на зорница.

И тогава млъкнаха и двамата.

И разделиха се в полумрак, както се разделят разбойници, делили между себе си съкровищата на Вечността.

Името му бе Иоканаан Магид¹⁰¹, което значи Иоканаан Проповедник. Той зовеше света към покаяние и кръщаваше хората в река Иарден за прошка на грехове.

И казваха поклонниците Иоканаанови:

„Той е предтеча на Мешиах. След него ще се роди Обещаният и ще въздаде правда на Бене Израеля. Вървете при него — да ви кръсти!"

И летяха хората на тълпи в пустинята, сякаш там бе слязъл сам Бог, та ги спасяваше с дума.

И мълвяха още, че Иоканаан Магид е — за когото раби Иешайаху бе предрекъл:

„Ето: пращам своя Пратеник¹⁰² пред лицето Ти да приготви Твоя друм, преди да се явиш! — Глас иде към вас, синове на Бене Израел — глас на викащия в пустинята: — Пригответе друма на Господаря, прави правете пътеките Му!”

И стичаха се хората при Лъва Господен, изповядваха греховете си — и се кръщаваха в голямата река. Защото мислеха, че е доста да се разкаеш, за да станеш чист...

Зловеща бе пустинята, що бе избрал Иоканаан за жилище и стъгда на своята проповед. През деня разпалените пясъци обжегваха телата на вси дошли да се каят. А надвечер сетният дъх на горещ вятър разсипваше над плоската шир зловещ мирис на сяра, донесен от Мъртвото море, под което лежеха съсипиите на Содом и Гомора. И тази чемерна миризма възправяше пред ужасения ум на грешниците страшния спомен за греха, който не остава ненаказан.

А сутрин, щом слънцето се издигнеше над пустинята, по пясъците се плъзваха в тежка невидима мрежа изпарения от сол, които палещият вятър довличаше от солниците, изкопани отвъд Мъртво море. И солените пари режеха очите, разкъсваха клепачите и пълнеха въздуха с горчив мирис на отровни растения.

И под жестоките звуци на кръстителювия глас тълпите падаха на колене, за да ги опърли пясъкът и душата им да се разкъса от разкаяние.

А Иоканаан Магид носеше дреха от лъвска кожа, препасваше се с конопно въже и ядеше само тревu, див мед u корени. И казваха с трепет, че слово Бо­жие гърми от устата му. А други мълвяха, че е Меши­ах, но се крие до време, за да се яви на земята като цар на Божието царство. Някои пък го смятаха ме­тежник, що сбира тълпи срещу копията на ромския прокуратор и секирите на четиривластника.

Той бе, за когото веднъж майката и братята на Иешу казаха:

„Има човек, пратен от Бога. Името му — Иокана­ан. И Слово Божие биде към него, та поучава и мълви мъдрост. Чухме, че поучавал в пустинята на Иехуда — за спасение от грехове... Да идем да ни кръсти!"

А Иешу бар Иосеф се засмя горчиво, защото раз­бираше, че го смятат молепсан от безумие, навлечено от таен грях.

И отвърна им с кисел смях:

„Иоканаан кръщава... А него кой да кръсти?... Вър­вете!"

И не пожела тогава да отиде.

А словото за Иоканаана стигна до храма на Иеру­шалаим, та санедринът се сбра да разсъди що да сто­ри. И пратиха левити и коени — да го запитат кой е, в чие име кръщава и говори.

И запитаха го пратениците на санедрина:

- Кой си ти?

А той рече:

• 
  Аз съм Глас Божи — и готвя друм на Обещания!
  

- Пророк ли си, от Бога пратен? Отговори:

• 
  Не съм.
  

И отвеща:

-Не.

- А кой си тогава? - казаха. - И в чие име проповядваш и кръщаваш?

—Аз съм тръстика, клатена от незнаен вихър. Не виждате вихъра - ни отде иде, ни къде отива. Що - ако ви кажа кой мълви през устата ми? — Вие дойдохте при мене като съгледвачи и подслушвачи: нима нямам право да ви не кажа нищо? — Да бяхте дошли да се каете, разбрали бихте кой стои пред вас...

Ала те настояха, защото не знаеха какъв ответ да занесат на пратилите ги.

И запитаха отново:

А той отвърна взор от тях, изгледа послушниците си и сбрания народ, па рече бавно и строго:

—Който носи в душата си една истина, може да я сподели с онези, чиито души са празни. И който е съзнал един грях, може да извика на покаяние онези, чиито погледи не съзират още язвите на душата.

И като спря взор на пратениците от храма, рече:

—От кръщение с вода ли се уплашихте, бедняци? - — Та не сещате ли, че иде след мене Друг, Който
ще кръщава с Руах Елохим? А то е кръщение с Огън и
Тайна! Той може да е между вас вече, ала вие Го не поз-
навате (и аз Го не познавам!), - защото никой не знае
кога ще дойде Той. Вярно е: не съм достоен да развър-
жа сандалите Му, а вие се уплашихте — да не съм Ме-
шиах!... Но бдете, че ще се сбъдне старата притча: в
ръката Му стои лопата - и горко на плевела, приме-
сен в пшеницата! В ръката Му стои секира — и горко
на неплодното дърво, израсло между смоковници!

А някои от сбраните, ученици на Елиезер бен Акиба (а той бе фарисей), запитаха кръстителя:

—Абрахам е наш баща. И Бог е сключил с него завет¹⁰³: нима ще презре Вечният своите обети –ина своето слово нима ще стане враг? Защо сега ти ни плашиш с казън и смърт?
А Иоканаан им рече:

- Виждам ви душата изцяло, рожби на ехидната! С мъртвите слова на свещени книги ли мислите да отбегнете настъпващия гняв? Забравяте ли, че от тези камъни Бог може с една дума да издигне чеда Абрахамови? Не оскърбявате ли с безумни речи Божото всемогъщество?

И те се смутиха, свян покри лицата им - и отидоха си от него.

А Иоканаан обърна слово към сбрания народ, па каза властно: „Защо се гордеете, клетници, с бащи и деди? Нима намерихте в извора на своята кръв извор на спасение? Вие се гордеете, че водите потекло от Исаака¹⁰⁴, син Абрахамов и Сарин. А знаете ли кой бе Исаак? Исаак значи посмешище. О, клетници! Посмешище се казваше вашият дядо!

А неговият баща имаше наложница, та от нея
спечели син. И назва го Измаел¹⁰⁵. Бащата обичаше по-
вече Измаеля, защото бе рожба не само на плътта, но
u на душата му. А Сара мразеше Измаеля, защото бе
рожба на любов, а не на брак.

Кой бе прав в тази вражда?

Прав бе мъжът, но жената победи. Тя отвеки побеждава — с лъжа. Сара пропъди с хула и ругание своята робиня и сина й, та майката и детето трябваше да мрат отглади в пустинята. Но там се яви Бог — и възвеличи Агар, а на сина й обеща по-голямо потомст­во¹⁰⁶ от потомството на Сара.

А и днес вие казвате: — Ние сме синове на Божи обет — и чеда на Божия милост! — Та имаше ли милост Сара, от която водите потекло? И — може ли да има Бог милост към вас? Вие пропъждате своите по-малки братя — да мрат отглади, а после седите и лениво го­ворите: — Абрахам е наш баща и Бог ни закриля.

О, клетници! Кога е закрилил Бог нечестивеца-и кого е спасила благородна кръв?

С що да говоря на вашата заспала свяст, която дреме и сънува спасение? С гръм и светкавица ли да ви плаша, както някога един законник плашеше от Синай вашите страхливи бащи?¹⁰⁷ И те се бояха, защото някъде било казано, че който види Бога, умира. Та те вярваха, глупците, че Бог ще слезе при тях, за да даде закон на хилавите им души и да чуе думите на техните вонящи уста!

Не сте ли чули, че от нечестието иде нечестие, а от позора — позор? Та с какво надминахте бащите си, ако не – с позор и нечестие?

И сега мълвите, че Бог е длъжен да устои на думата си,

защото ви бил обещал милост и спасение... Да не мислите, безумци, че Бог е ваш длъжник?"

А някои херодиани, които бе подкупило златото на тетрарха, та се застъпваха за правото на ромската власт, го запитаха лицемерно трябва ли да се признава чужда власт и да се плаща дан на цезара.

А Иоканаан Магид им прободе с поглед душата, та видя лицемерието им и рече:

„И вие сте зли плевели по запусната нива. И вие сте

язви по снага, що се бои от измиване. Нима мислите, че дойдох в пустинята да уча митарите на хитрост и данниците — на страхливо покорство? Идете питайте онези, що хранят с омърсени монети вашата гноясала свяст — и що слагат пред страхливия ви поглед своите натруфени плашила!"

А после изгледа сбрания народ и рече:

„Едно време Иехаел, жената на Хебера Кенееца, уби вожда на ханаанците Сисара¹⁰⁸, побягнал да се скрие в нейния

шатър. Той заспа и тя заби кол в слепите му очи.

А Иехудит отиде в стана на Холоферна, отсече главата му¹⁰⁹, та я донесе в града, за да я покаже народу.

Жени правеха това някога. А вие се боите сега от ропот, че ви плашат железните орли, пръчките и брадвите на ликторите и присъдата на прокуратора.

Смелост чаках от вас, несмели синове — смелост!

Ала вие сте по-страхливи от бащите си — и дори сянката, що мята върху стъгдата изваянието на цзара, ви плаши."

И като чуха това, мнозина казаха:

„Той ни зове към бунт."

А Иоканаан чу това и рече:

„Не към бунт - към мир ви зова. Ала не ще види мир със себе си онзи, който не е въстанал срещу всичко чуждо! Моят глас ви увещава да станете свои, но кой слуша моя глас?"

А мнозина книжници, като разбраха, че кръсти­телят не тачи закона, напомниха му, че свещените свитъци са дадени от Бога. И мислеха с това да насъс­кат срещу него санедрина — и да го изобличат в кощун­ство.

А той им рече:

„Ако съм невинен в грях, вземете камъни и сами ме убийте! Ала чуйте най-първо в името на кой закон дирите мъст — и под закрилата на коя правда мечта­ете убийство!

Някога онзи, от когото водите своето потекло и с чието име се гордеете, защото се бил борил с Бога, излъга своя гладен брат, за да му отнеме първородството за паница леща¹¹⁰. Трябваше брат брата да нах­рани - и да му поиска в отплата най-скъпото, що му е дадено от Бога. Защото скъдната душа на лихоимеца поиска и от брата си да отскубне: поиска да му вземе това, що се не купува на никой пазар.

И после Иакоб излъга баща си, за да получи бла­гословия за първороден. А баща му бе сляп. И той се не посвени да излъже един сляп старец, който бе още негов родител. Ала пак жена бе направила това: майка му Ребека го научи да излъже, защото мислеше, че и Бог е сляп, както бе сляп нейният мъж...

И отпосле Иакоб, уплашен от братовия си гняв, избяга. Защото вашите страхливи бащи се осмеляваха само подло да лъжат, но се бояха да гледат хората в очите...

Що пишат вашите свитъци? — Те пишат, че самин Бог срещнал Иакоба, та му показал огнена стълба с ангели; а после Иакоб се борил с Бога — и го надвил...

Жалки синове на лъжовна гордост, нима вярвате още своите лъжи? Вашата надутост съчини лъжливи басни, с които — за да издигне себе си — унизи Бога! Та кой е чул Господ да помага на лъжци, да благославя из­мамници и да отнема първородството от едного, та да го дава другиму? И може ли да се върнат близнаци­те в утробата на онази лукава майка, за да сменят първородството си?

Кой вярва още, че Бог ще слезе да се бори с кого да е? И кой от Бога създаден би надвил Бога!

О, горко на лъжците, които векове мамиха леко-верните племена с големите лъжи на своите свитъци! И — за да не посмее никой да съди техните лъжи - те нарекоха свещени своите книги и ги заключиха в храма.

Що ви сбра в пустинята и кое ви струпа край мене? Аз ви не давам свитъци, не ви показвам чудо, не ви раздиплям скиния, не ви соча мълнии, не ви обеща­вам празници от пламък. Аз ви викам на съд и на раз­каяние!

А комуто е мил храмът и неговите лъжи — нека

А народът се разтревожи от думите на кръсти-

„Раби! Не ни оставяй в мрачина и в отчаяние! Ти ни отне закона: дай ни нещо по-високо в утеха!"

И Иоканаан Магид тогава им каза с кротък глас:

„Вашите деди в пустинята бяха водени от облачен стълп¹¹¹. А този стълп им сочеше непознати пътища и заплетени пътеки.

Но ето: не стълп, а слънце ви праща Бог и това слънце ви сочи най-прекия друм към Царство Божие.

Мешиах се казва това слънце!

Него дойдох да ви проповядам!"

И тогава двама от учениците Иоканаанови — Андреас бар Йона и Тодай бар Цефер¹¹² — запитаха кръстителя:

„Раби, дошъл ли е Мешиах? И де да Го търсим?"

А той им отвърна:

„Кажете ми дошъл ли е — и аз ще ви кажа де да търсите!"

А мнозина от сбраните бяха помислили, че той говори за Иешу бар Иосеф, та чакаха да чуят неговото име.

Но Иоканаан не спомена ничие име, та народът отново почна да се колебае.

И кога се връщаха от пустинята, всуе се питаха един другиго кой е Мешиах.