Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- 26. ПРИНЦИПИ НА ИЗЦЕЛЕНИЕТО: ЧЕТИРИ КРАЧКИ КЪМ ЦЕЛОСТТА И ПЕТ ТИПА СЪСТРАДАНИЕ
| Зевс ни води към добро,
той е дал могъщ закон: чрез страданието —ум!553 Има и изключения, но лично аз не съм срещал човек, който не е бил тласнат по пътя на израстването и промяната от някаква злочестина, загуба, болест, страдание или отчуждение. За щастие – или нещастие, зависи как го приемаме – животът си има начини да ни поднесе нужното страдание. Истина е голяма думичка, която лесно се изкривява. Не говоря за някаква върховна или духовна Истина, нито за доказуеми научни факти, за които можем да кажем вярно или грешно. Ако беше така, можеше да оставим страданието да ни води към ума, а всички академични общности щяха да бъдат превзети от съвременни будисти. Но докъде са ни докарали интелектуалните ни достойнства? До един несправедлив свят, застрашен от самоунищожение, изпълнен с неизказана и ненужна болка във вселена на изобилие, наситен с отчуждение и отчаяние. Талантите на мозъка ни бързо биват похитени от онзи наш аспект, който иска да отричаме действителността. Рационалните оправдания често са далеч от правдата въпреки общия корен на думите. Истината, за която говоря, е много по-скромна и земна: ясен поглед към нещата такива, каквито са и каквито ни се случват в този момент. Тъкмо това е истината, която ни води към изцелението. За да стигнем до нея обаче, ще трябва да използваме нещо повече от разсъдъка си. Разумът става далеч по-добър инструмент, когато позволи и на сърцето да говори; когато чуе вътрешния си глас, долавящ истината, вместо да я търси единствено по пътя на логиката. Ето моята тайна – казва лисицата на Малкия принц. – Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите554. Разумът вижда проверим факти – стига отрицанието ни да не ги скрива или изкривява, както често прави, за да предпази ранените ни, чувствителни аспекти. Напълно възможно е човек да декламира, декларира и държи на факти, без ни най-малко да се докосне до това, което аз наричам истина. Целебната истина се познава не само по своя рационален смисъл, но и по усещането ни за нея. Ако всичко това ви звучи мъгляво и ненаучно, спомнете си, че сърцето е преди всичко жив, туптящ орган, а не абстрактна концепция. Д-р Стивън Порджис показва по чудесен начин, че невронните вериги на социалните взаимоотношения и любовта са тясно свързани със сърцето и неговите функции. А и сърцето има своя собствена нервна система555. Вербалният главен мозък си е присвоил званието на единствен, но това изобщо не е така. В действителност той дели честта с храносмилателната система и сърцето. Иначе казано, сърцето знае някои неща, а вътрешните чувства са вид познание. Стомашно-чревният тракт с право се нарича втори мозък, а същото можем да кажем и за сърцето. В този смисъл вече говорим за три мозъка, свързани чрез автономната нервна система и създадени да работят хармонично. Без тях бихме заприличали на гениални влечуги, както уместно се бе изразил някой556. В същото време не можем да игнорираме ума си, защото там се случват много неща. Ако сърцето е най-добрият ни компас по пътя към изцелението, то умът (съзнанието и подсъзнанието) е територията, в която трябва да се ориентираме. Изцелението води до единение, хармония и сътрудничество между двете – често след като цял живот са се крили едно зад друго или взаимно са се отхвърляли. Всичко това, което сме ние, е резултат от нашите помисли. То е основано на нашите мисли. То е създадено от нашите мисли – казва Буда преди 2500 години. Връщам се към мисълта на великия учител Гаутама, защото тя е ключът към разбирането на отношението ни с онова, което смятаме за реално. Тя стои в основата и на терапевтичния, и (когато съм осъзнат) на личния ми подход. С мислите си конструираме света, в който живеем. Това е същината на учението; а съвременната психология и невронаука показаха, че преди умът да създаде света, светът създава него. Така генерираме от мислите си света, който ни е внушен, преди да сме имали думата по въпроса. Светът, в който се раждаме, разбира се, отчасти е създаден от мислите на други хора. Веригата е безкрайна и можем да я проследим до зората на времето. Навярно звучи мрачно. Но в думите на Буда се крие спасение: след като ние създаваме света, който виждаме, светът, който мислим, е реален във всеки миг. Тук е мястото на изцелението. Не можем да направим нищо за света, който е създал ума ни и е запечатал у нас ограничени, вредни, неистинни представи. Но можем да се научим да управляваме ума, с който създаваме света и го движим напред. Възможността за изцеление се ражда от готовността да поемем тази отговорност. Тя не се състои в декларативно решение веднъж завинаги, а е ангажимент, който спазваме във веки един момент от живота си и към който можем да се върнем обратно, ако по някаква причина го загърбим. Аз например постоянно си напомням за него. Не става въпрос за доброволно възприета наивност или сляпо позитивно мислене, а за волята да преосмислим целия си мироглед. Ако раненият ум все още може да бъде тираничен, то той е тиранин, който тайничко копнее да бъде детрониран. Самият аз неведнъж съм се наслаждавал на свободата, настъпваща с избавлението от някоя нещастна мисъл или възприятие, в която умът ми се е вкопчил. Имал съм и щастието да наблюдавам множество такива обрати и в работата си с пациенти. Решаващата промяна винаги настъпва не в ситуацията и обстоятелствата около човека, а в отношението му към тях. Ще илюстрирам тезата си с две истории на хора, изстрадали истината си по начин, който повечето от нас не можем и да си представим. Щом те са успели, значи всички можем. В една дъждовна сутрин през 2019 г. разговарях на чаша чай със Сю Ханиш – ерготерапевт и специалист в работа с травма, в уютния ѝ дом в Седжуик – село в тучния Лейк Дистрикт в Англия, на около 100 километра северно от Ливърпул. Деликатната ми 62-годишна събеседница ми разказа за изкачването си на Килиманджаро: забележителен подвиг за всеки, но още повече за нея, тъй като 13 години по-рано бомба, заложена от Ирландската републиканска армия на гара Виктория в Лондон откъсва дясната ѝ подбедрица и ранява тежко лявото ѝ ходило. – Помня как една сестра се разплака, а на друга ѝ се повдигна при вида на краката ми. Петкилограмовото взривно устройство, заложено в контейнер за боклук, експлодира 50 години след като бомбардировката на Луфтвафе над Ковънтри отнема живота на баща ѝ през 1940 г. Следват множество операции и години на отчаяние. При атентата са ранени 40 души, а човекът, който стоял до Ханиш, загива на място. Тя е изпълнена с чувство на вина и за оцеляването си, и за депресията си. – Този човек стоеше между мен и бомбата. Все едно си казвам: как смея аз да оживея и как смея да не се възползвам докрай от живота си на планетата Земя, щом той нямаше този избор? Когато взема решение да изкачи Килиманджаро с протеза на десния крак и почти безчувствено ляво стъпало, душевните рани до голяма степен вече са зараснали. Освобождението настъпва с интеграцията на всички преживявания в тъканта на живота ѝ, след като успява да пренасочи енергията си от ограничаващите твърдения, в които някога е вярвала за смисъла на всичко това. – Присъствието на планетата Земя е смесена благодат – каза меко тя. – Труден опит е. Но аз имах шанса да открия златото в раната. Заради това, което ми се случи, преживях много удивителни неща. А те в нейните очи неизменно включват други хора. – Забелязах, че това, за което си струва да се живее, са връзките ми с хората и нищо друго. Те ме карат да чувствам, че ме има тук и сега, и да искам да бъда тук и сега. Как да достигна до тях, та да им помогна да почувстват връзката помежду си? Това е единственото нещо, което сърцето ми намира за важно. Сред дълбоките връзки, които създава Ханиш, изпъква една, за която никой не би предположил. Авантюристка по душа, няколко години след инцидента тя се включва в помирителна мисия в южноафриканската провинция Квазулу-Натал. Измежду спътниците ѝ са няколко души от Северна Ирландия – ветерани от същата организация, чиято бомба обезобразява тялото ѝ и променя живота ѝ завинаги. – Идеята беше да чуем отсрещната страна, да разберем чуждото страдание и да се поставим в среда, в която ще трябва да се пазим взаимно – обяснява тя. В един момент се налага участниците да прекосят река. Сю се притеснява, защото не бива да мокри металната протеза, но тревогите ѝ се оказват излишни: другите вече са помислили за нея. Двама мъже я пренасят на раменете си, единият от които е бивш боец от ИРА. – Завладя ме силна емоция. Аз плачех, Дон – мъжът от ИРА – също. Преживяванията с тези хора ме накара да осъзная какво са преживели самите те. Дон е бил най-малкото от седемнадесет деца. За първи път хванал пушка на осем. Лежал е в затвора, тормозили са го, много му се е струпало. Тежеше му, че е убивал хора, че съвестта му не е чиста. За мен беше добре, че опознах тези хора, за чийто живот не знаех нищичко. Дадох си сметка, че ако бях израснала в същите условия, можеше да съм Дон. Няколко години по-късно изкачва Килиманджаро – отново с мъж от Северна Ирландия, който чул историята ѝ и поискал да отиде с нея. И не само стъпват на върха, но правят нещо още по-невероятно: танцуват там, придавайки нов смисъл на израза върховно преживяване. – Трябваше някой или нещо да ме покани обратно в живота – казва тя. – И любовта го направи. Другият разговор, за който споменах, беше с жена, преминала през ада, чиято история ми донесе просветление и неочаквано помирение със собственото ми минало. Събеседничката ми беше Бетина Гьоринг – праплеменница на Херман Гьоринг, нацисткият райхсмаршал, под чието командване Луфтвафе бомбардират Лондон; един от стълбовете на престъпния режим, заради който загиват баба ми и дядо ми. Свърза ни режисьорът на документална поредица, в която участвахме и двамата. Правилно се бе досетил, че имаме какво да научим един от друг. Точно така и стана. Получи се разговор от сърце, който мога да определя само с една рядко използвана от мен дума: чудо. Инициативата беше на Бетина, която ми писа, за да благодари за работата ми. Магичното, поне за мен, бе сякаш случайната среща на двама души, чийто живот е започнал на различни полюси – единият като потомък на мъченици, другият като родственик на зловещ престъпник – но пътищата им са се пресекли, за да открият взаимно разбиране. Родена 11 години след войната, Бетина цял живот носи мрачното си наследство. Свръхчувствителна от малка, тя поема бремето на мултипоколенческата травма и попива вината за чудовищните злодеяния на чичо си. Самият Херман Гьоринг е изоставен от майка си на 6-седмична възраст и е отгледан в суровия, жесток възпитателен режим, който Алис Милър открива у всички нацистки лидери и нарича отровна педагогика. Пристрастява се към морфина и храната в опит да избяга от вътрешния си свят, който го изпълва с ужас – същият ужас, който по-късно ще причини на други хора. Бетина ми разказа за пътя си към изцелението. На среща на терапевтична група в Австралия тя осъзнава огромното си чувство за вина: – В мозъка си, в ума си знаех, че няма логика, но го усещах – сподели тя с мен, потръпвайки. – Беше много болезнено да се изправя пред този срам, пред ужаса, пред всичко, свързано с това. Дарена с изключителна емпатия, тя решава да я използва, за да вникне в душевността на прачичо си, или по-точно, в резонанса и вибрациите ѝ у самата себе си. Целта ѝ е да прости не на него, а на себе си и да се избави от мрака, с който винаги се е идентифицирала: – Погледнах го в очите. Беше страшно. Сякаш навлязох в най-тъмната нощ на душата. Видях най-злото от всички злини, чудовището. Но когато излязох от другата страна, се чувствах много по-свободна. Точно така се почувствах и аз, когато се сбогувахме. Миналото ми не се беше променило и на йота. Но чувството ми за възможното беше. Спомних си нещо, което ми бе казал колегата Бесел ван дер Колк в един мек есенен следобед преди десетина години, докато си говорехме на обяд по време на конференция в щата Ню Йорк. Вече не помня какво предизвика коментара, но той ме погледна над рамката на очилата си и рече: – Габор, няма нужда да влачиш Аушвиц подире си, където и да идеш. В този миг той ме беше видял. Въпреки цялата ми позитивна нагласа към живота, въпреки любовта, радостта и неимоверното щастие, които присъстваха в него, безнадеждността продължаваше да дебне от сенките, готова да помрачи светлината при всеки неуспех и обезсърчение, та дори и в най-невинни и безобидни моменти. Менталният концентрационен лагер, който бе съзрял Бесел у мен, беше построен и ограден от смисъла, който невръстният ми ум беше изковал от болезнени, плашещи събития извън моя контрол – не просто от самите събития. Този смисъл, тази нескончаема история, поуката от която гласеше, че съм увредено същество, неподлежащо на изцеление, често оцветяваше субективното ми преживяване, независимо от външните фактори, от знанията ми, от дълбоките ми ценности и убеждения. Винаги съм вярвал – и това дори е слабо казано – че във всеки един от нас, каквото и да е преживял, мислил или извършил, се крие потенциал за развитие и израстване. Аз бях единственото изключение! Такава е силата на ума: способен е дълго да поддържа убежденията си дори когато са вредни, не отговарят на опита или противоречат на другите му представи. Най-невероятните пътища към целостта са най-вдъхновяващите, защото опровергават схващането, че има неизлечими травми. Докато пишех тази глава, имах удоволствието да разговарям с д-р Едит Егер – също унгарска еврейка, световноизвестен и обичан психотерапевт и писател, вече над 90-годишна. С нея ме запозна същият режисьор, който ме свърза и с Бетина. Едит е на 16 години, когато през юни 1944 г. (5 месеца след моето раждане) заедно със семейството си е откарана в Аушвиц. Дотогава е живяла в Кошице – същия град в Словакия, където е израснала майка ми и откъдето са били депортирани баба ми и дядо ми. Много вероятно е да са пътували с един и същи влак. Родителите ѝ, също като баба и дядо, веднага са били изпратени в газовите камери. Едит разказва за оцеляването си и превъзмогването на преживените ужаси в книгата си Изборът. Но за какъв избор говори тя? Със сигурност не кога и къде да се роди и каква участ да сполети най-близките ѝ хора. Но тя намира начин да упражнява единствената сила, която има: гледната точка и емоционалната нагласа спрямо неподлежащото на промяна минало. Така стига и до момента, в който десетилетия по-късно се връща в Германия и прощава на самия него. Лесно [е] да си изградиш затвор от болката и от миналото си – пише тя. – Застанах на мястото, където е бил домът на Хитлер, и му простих. Това нямаше нищо общо с него – направих го заради себе си. Отърсих се от онази своя страна, която бе похабила голяма част от умствената и душевната ми енергия, за да оковава Хитлер във вериги. Докато продължавах да крия гнева си, аз бях окована заедно с Хитлер, затворена в миналото си, обзета от разрушителната си тъга. Да простиш, е като да тъгуваш за това, което се е случило, и заради онова, което не се е случило, но и да се откажеш от желанието за друго минало. Трябва да приемеш живота такъв, какъвто се е случил, и такъв, какъвто е. Може да се каже, че Едит Егер е избрала миналото си: не като го харесва или оправдава, а като просто му позволява да бъде. Не казвам, че приемам убийството на шест милиона души, а просто констатирам, че се е случило. Не искам този факт да разруши живота, за който се бях вкопчила и за който се борих въпреки нищожните шансове да оцелея – добавя тя.557 Бесел имаше предвид именно това: че не е нужно да се вкопчвам в болката и негодуванието от миналото, нито в представите, които съм развил по време, когато не съм знаел нищо друго. Струва си човек да опита тази свобода. Когато отново разговарях с Егер през 2019 г., тя тъкмо завършваше втората си книга с целебна мъдрост, озаглавена Дарът. Бях развълнуван, защото знаех, че надали друг път ще срещна човек, с когото пътищата ни са тръгнали от едно място. – Еди, аз още не съм го преодолял, въпреки че са минали седемдесет и шест години. Тя тихо се засмя. – И навярно няма да успееш, Габор. А не е и нужно. Трябва само да си позволиш да живееш с това. Няма нужда да променяме нищо, припомни ми тя: само собственото си отношение към историята в ума ни. Няма нужда да бъдем съвършени, да изразяваме божествено състрадание или да достигаме емоционални и духовни висини, за да поемем по пътя към изцелението. Достатъчно е да сме готови да се впуснем в процеса, който чака да се разгърне вътре в нас и да ни поведе към целостта. Всеки, независимо от личната си история, може да чуе гласа ѝ, под формата на вик или шепот, и да тръгне по него, воден от сърцето си, подкрепян от ума си. 26. ПРИНЦИПИ НА ИЗЦЕЛЕНИЕТО:
|