Промяната в светогледа може да промени света,
който гледаме.
ДЖОУЗЕФ ЧИЛТЪН ПИЪРС,
Пукнатината в космическото яйце:
нови конструкти на съзнанието и реалността
25. ОТ НАШИТЕ ПОМИСЛИ:
ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗЦЕЛЕНИЕ
Умът вика, обяснява, доказва, възразява; но един глас се надига в мен:
„Мълчи, ум, да чуем сърцето!“.
НИКОС КАЗАНДЗАКИС,
Рапорт пред Ел Греко550
След като обиколихме концентричните кръгове на човешкото здраве и болест от клетъчно до социално ниво и проследихме неразривната и реципрочна връзка между пластовете, време е да се гмурнем в позитивната страна на нещата: темата за изцелението. Новините може да са насърчителни, но това не значи, че е лесно. Как да се обърнем към изцелението в такива мъчни времена? Как да търсим здравето в контекста на социално-икономическа система, която упорито не се интересува от разрешаването на фундаменталните си недъзи, и то изправени пред пандемия, която едновременно ни показа и лиши от много от нещата, които приема ме за даденост? Как да съхраним надеждата, когато ни се струва, че нямаме шанс?
А и какво всъщност е изцелението?
Когато говоря за изцеление, имам предвид чисто и просто естественото движение към цялост. Забележете, че не го дефинирам като състояние на окончателна пълнота или просветление, или какъвто и да било психодуховен идеал. Това е посока, а не крайна цел; стрелка на картата, а не точка.
Изцелението не е синоним и на самоусъвършенстване. По-точно би било да го определим като себевъзвръщане. Съвременната култура на самоусъвършенстване – която до голяма степен е погълната от същите потребителски сили, отговорни за описаните условия – лесно може да засенчи или да усложни пътя към изцелението. Изцелението означава възстановяване на изгубените части от нас, не опити да ги подобрим. Както каза дълбинният психолог и водач в дивата природа Бил Плоткин551, същественият въпрос не е толкова какво не е наред, а къде човек не постига и не живее в своята цялост.
Изцелението не означава и излекуване: последното предполага липса на болест, първото – постигане на цялост.
– Възможно е човек да се изцели, без да се излекува, както и да се излекува, без да се изцели – посочва колегата д-р Лиса Ранкин552. – В идеалния случай изцелението и излекуването настъпват заедно, но невинаги се получава така.
В следващите глави ще се спрем на някои такива примери.
Подобна дистинкция правя и аз по отношение на зависимостите: възможно е човек да бъде чист, без да е трезвен.
Първото (макар и само по себе с достойна цел) е избягване на определена вредна субстанция, докато второто е нова, позитивна способност да живее в настоящето, свобода да преживява живота такъв, какъвто е. Аналогично, ако излекуването е отхвърляне на нежелани симптоми и състояния, то изцелението е процес на единение с вътрешните качества, които се крият в нас като възможности и придават стойност на живота. Човек не се стреми към изцеление с цел излекуване, дори да има и това напълно понятно желание. Изцелението е най-смислено, когато се разглежда като цел само по себе си.
Няма да давам предписания за общовалидни решения – такива не съществуват, но ще се опитам да очертая възможността за изцеление на индивидуално и обществено ниво дори в контекста на нашата все по-тревожна и объркана култура. Иска ми се също да дам някои идеи за вътрешните и външните условия, които биха го подпомогнали.
* * *
Всеки път към целостта започва с признаването на собственото ни страдание и страданието на света. Това не означава да се впуснем във водовъртеж от болка, меланхолия и най-вече самосъжаление – една нова скована идентичност, основана на травмата (или пък изцелението) би била просто следващият капан. Истинското изцеление означава да приемем истината за живота си в миналото и настоящето колкото можем по-непосредствено и обективно. Да видим раните си и по възможност да се вгледаме в последствията върху себе си и околните.
Това може да е неимоверно трудно по ред разбираеми причини. Каквато и степен на дискомфорт да прикриват илюзиите ни, истината боли, а никой не обича това дори когато усеща, че от другата страна на болката навярно го чака нещо по-добро. Както пише Надежда Манделщам в разтърсващите си мемоари за живота по времето на сталинизма: Много трудно е да гледаш живота в очите. Мнозина от нас ще станат готови да търсят истината едва когато осъзнаят, че цената за противното е твърде висока или опознаят достатъчно добре болката от копнежа по истинното. Древногръцкият трагик Есхил е безпощадно точен:
Сподели с приятели: |
