Митът за нормалното
Изтегляне 1.24 Mb.
|
Свързани:
Методът на ледения човек - Вим Хоф - 4eti.me
- Навигация на страницата:
- ЧАСТ ПЕТА. ПЪТИЩА КЪМ ЦЕЛОСТТА
| Втората природа, както вече видяхме, никога не е истинска природа. Никой не е роден да лъже. Фридрих Ницше казва някъде, че хората лъжат, за да избягат от реалността, когато тя ги е ранила, и това е очебийно в случая с Тръмп. Лъжата, била тя съзнателна или не, първоначално го е спасявала от съкрушителното отхвърляне в детството, а след това е послужила на издигането му.
Хилъри Клинтън още се радва на възхищението на мнозина, които я смятат за истинския победител на изборите през 2016 г. В сравнение с Тръмп тя е олицетворение на сдържаността, благоприличието, емпатията, труда и разума. Въпросът, който почти никога не си задаваме, е откъде идва тази неумолима амбиция и какво ѝ струва. Трябва ли да я славословим, или тя също е нездрава норма, макар и не в такава степен като невъздържаната арогантност на Тръмп? Никой не обърна внимание на това по време на приповдигнатата кампания, което лично за мен е изумително. Особено ясно съм запомнил един момент, ясно показващ с каква готовност нормализираме и почитаме победоносния характер на лидерите си. Вечерта, когато бе издигната номинацията на Хилъри Клинтън, беше излъчен видеоматериал за нейния живот и постижения, разказани от актьора Морган Фрийман. В него кандидатът за президентския пост цитира житейски урок, научен от строгия ѝ взискателен баща: Не хленчи, не се оплаквай, прави, каквото трябва, и го прави по най-добрия начин, на който си способна. По всичко обаче личи, че това е лустросване. Доколкото знаем от биографичните разкази, баща ѝ по-скоро е бил своенравен и жесток човек, който отправял жлъчни саркастични забележки съм съпругата си и единствената си дъщеря и биел, понякога твърде силно, трите си деца, за да ги държи в правия път544. В клипа Клинтън казва още: Майка ми искаше да бъда жилава и смела, а после илюстрира със случка от детството си: Бях на четири, а в квартала имаше много деца. Излизах навън с панделка в косата, a те почваха дами се смеят и да ме скубят. Това беше първият м и сблъсък с тормоза и ме ужасяваше. Един ден се прибрах тичешком, а майка ми ме посрещна с думите: „В тази къща няма място за страхливци. Върни се и намери начин да се справиш". Това не е стимул за изграждане на характер, а за потискане на емоциите. Посланието, което детето чува, е: В тази къща се срамуваме от слабостта, тук няма място за страха ти. Не бива да чувстваш и да показваш болката си. Преглътни чувствата си. Сама си. Не очаквай емнатия от нас. Но никой като че ли не намираше този удар по чувствителността на едно малко дете за смущаващ. Нито един коментатор в медиите дори не отбеляза, че уж вдъхновяващият пример за родителско възпитание в действителност е публично възпяване на травмата. Нито един наблюдател не спомена, че малко момиченце, което търси утеха от родителите си, не е страхливка, а нормално четиригодишно дете. Във всеки случай житейският урок за преодоляване на болката е постигнал целта си. Шестдесет години по-късно Клинтън, болна и дехидратирана от пневмония, крие слабостта си от всички, докато не припада на улицата. – Чувствам се страхотно – неубедително заявява тя същия ден. – В Ню Йорк е прекрасен ден. Без съмнение същата динамика на себепотискане я кара да търпи флиртаджийските наклонности на мъжа си, които покойната Джоан Дидиън описва като познатата хищническа сексуалност на провинциален пубертет. Следвайки стереотипа на травмирана жена в патриархална култура, Хилъри обвинява себе си за неговата изневяра. Споделя с приятелка, че той се намирал под голямо напрежение, а тя не успяла да се погрижи за емоционалните му нужди. Смята, че не е била достатъчно умна, достатъчно чувствителна, достатъчно свободна от собствените си грижи и усилия, за да си даде сметка каква цена плаща той – обобщава довереницата545. Интернализираната липса на емпатия се прояви по време на кампанията, когато Клинтън неволно нарече половината поддръжници на Тръмп окаяни хора, достойни за съжаление. Думите ѝ ясно показаха на мнозина в Америка нещо, което отдавна знаеха: че техните икономически, политически и морални недоволства не значат нищо за надменните градски елити. И през ноември ѝ отговориха, предизвиквайки стъписващо политическо сътресение. И Хилъри Клинтън, и Доналд Тръмп се придържат към недоверчива, безапелационна, войнствена нагласа, според която успехът в живота коства безмилостни усилия, а уязвимостта е опасна, защото всички са егоисти – проницателно отбелязва консервативният журналист Дейвид Брукс през 2016 г.546 Ще добавя само, че тази представа се е оформила много преди да навлязат в политиката. Въпреки че избирателите и на двамата биха потръпнали от всеки намек за дори бегло сходство помежду им, и Тръмп, и Клинтън са рожби на страдание в детството. Ако се зачетем в биографиите на много лидери по света от различни исторически периоди, ще видим, че всеки от тях по свой начин е изживял детство на емоционални лишения. Преодолял ги е с помощта на същите качества, с които по-късно е записал името си в историята, независимо от нанесените щети. И до днес мнозина възприемат тези черти като похвални и достойни за подражание. Нормализация в действие... Тук идва и нашата роля. Подстрекавана и усилвана от жадните за печалба медии, политическата култура играе на струните на най-съкровените ни копнежи за спокойствие, сигурност и дори превъзходство, като се прицелва мощно и точно в раненото дете у всеки от нас. Политиката ще ни се стори доста по-разбираема, ако обърнем внимание как милиони хора гледат лидерите си с упование и несъзнателно очакване да изпълнят неудовлетворените им детски потребности. Всички мислим с една до голяма степен несъзнателна метафора: нацията като семейство, по думите на Джордж Лакоф547. Попитах Даниъл Сийгъл какво привлича хората към лидери с враждебно и авторитарно излъчване като Доналд Тръмп. – Дори се радват, че в публичния сектор има някой, който проявява агресия и твърдост, обратното на безсилие и импотентност – обясни известният психиатър и изследовател на човешкото съзнание, отбелязвайки, че такива качества сякаш вдъхват сили на онези, на които им липсва усещане за реална власт. – Както детето иска да бъде с родител, който го защитава. Струва му се, че така е в безопасност и всичко ще се оправи. На практика Дан описва спомен за усещане – незаличим и обикновено неизследван отпечатък от детството; копнеж, съхранен в тялоума, който се активира от актуалната несигурност и се проектира в политическата сфера. Другата крайност – идеализирането на лидерите като мили, подкрепящи и загрижени, може да бъде израз на копнеж за хармонизирана връзка с родителя. Известният автор на пародийни песни Ранди Рейнбоу, поддръжник на Демократичната партия, пусна снимка на усмихнатите Джо Байдън и Камала Харис от вечерта, когато беше обявена кандидатурата ѝ за вицепрезидент, с надпис: Лека нощ, мамо и татко. Ще се видим сутринта548. Хората, склонни към детинско идеализиране, лесно биха останали слепи за смущаващи свидетелства в полза на обратното. * * *
Друга част на обществения живот – нерядко припокриваща се с политиката – е сферата на развлеченията, професионалния спорт, модата и всичко, което наричаме поп култура. В действителност една от функциите ѝ е да отвлича вниманието от истински важните неща. Представете си какво би станало, ако цялата енергия, с която нищим личния живот на знаменитостите или спорим за тънкостите в спорта, беше впрегната в общи усилия да решим най-наболелите проблеми на своето време. Избирането на бивш водещ на телевизионна игра за най-високия пост в страната е само малък пример за разпадащата се мембрана между двете сфери. Красавец като от филм е една от възхитените фрази, които често чуваме за настоящия канадски премиер. Преди 30 години новият кандидат за президент Бил Клинтън си проправи път до сърцата на хората със саксофона си в Шоуто на Арсенио Хол. В наши дни Барак Обама се умилква в интервюта в нощни предавания, стига да не е зает с поредното парти на Мартас Винярд. Новините са развлечение и обратното.549 Мнозина оплакват деградацията на политическия живот. Пренебрегван обаче остава друг въпрос: как поп културата ни подготвя за определен тип пасивно, зрителско отношение към политиката. Преклонението пред героя и емоционалната проекция, които движат съвременния шоубизнес, използват супергориво, дестилирано в значителна степен от травмата. Помислете колко очаквани, колко нормални изглеждат следните феномени: ярка млада звезда, често сред най-впечатляващите в областта си, изгаря в огъня на зависимостта, психичната нестабилност или самонараняването; гръмват разкрития за сексуалните злоупотреби на някоя важна особа; спортисти споделят за сексуалното насилие, което са търпели в цялата си кариера и по-дълго; бивши невинни деца се превръщат в опредметени секс символи, често с нещастен край. В най-добрия случай машината на поп културата третира тези инциденти като прекъсвания, заслужаващи кратко замисляне: свеждаме за миг глави в тържествено мълчание пред падналите, а после се връщаме към граченето, клюките и жадното поглъщане. А какво поглъщаме? Понякога изкуство, често – безобидни забавления. Но също и болката на ранени хора, опакована като развлечение, за да притъпи или валидира собствения ни дистрес. Боготворим личности, които прикриват патологично страдание, а после се учудваме, когато нещо се обърка. Много знаменитости от своя страна се стремят към слава именно защото обичта на почитателите е най-близкото подобие на липсващото чувство, с което могат да запълнят празнината на вътрешната самоувереност. Иконични образи като Мерилин Монро, Елвис Пресли, Кърт Кобейн и Ейми Уайнхаус са част от тъжния клас от суперзвезди, покосени в сблъсъка между някогашното страдание и светлината на прожекторите. И четиримата изгряха с харизмата, родена от сливането на изключителния талант с отчаянието на травмата. И докато дарбите им бяха боготворени и експлоатирани, раните им оставаха незабелязани дори когато се разкриваха на сцената пред очите на всички ни. Други носят мъката си тайно на фона на дълга славна кариера. Като Арета Франклин, чиято сестра Ерма веднъж казва: Арета е жена, която страда неимоверно, но не обича да го показва. Разбира се, това не може да остане скрито за онези, които имат очи да видят. Забележителната изпълнителка на химна на самоутвърждението Respect (Уважение), меко казано, не се е радвала на уважение нито като дете, нито като възрастна, подложена на насилие във връзката си. Откъсването е болезнено видно в кадрите от поразителния концерт Amazing Grace, заснет в църква в Лос Анджелис през 1972 г. С вълнуващо майсторство и чувство 30-годишната Арета разтърсва сградата и наелектризира публиката. Ала маската на увереността потрепва, когато баща ѝ, проповедник, се качва на амвона, за да прослави дарбата на дъщеря си. в присъствието на емоционално жестокия патриарх тя се сковава, а на лицето ѝ се изписва странна смесица от заучена почит и неволна дисоциация, сякаш е напуснала тялото си – същото тяло, което само преди минути е служило за мистичен проводник на божественото Слово и сладката болка от копнежа. Музиката събира всичката сила и мощ, които ѝ липсват в личния живот. Съдбата ѝ е да бъде легенда в култура, която я митологизира, но е неспособна на емпатия. Научени сме да отвръщаме очи от болката и да внимаваме истинският живот да не развали магията. Обнадеждава ме фактът, че известни личности, като Аланис Морисет, Дейв Наваро, Лена Дънам, Ашли Джъд, Ръсел Бранд и Джейми Дий Къртис, дали интервю за тази книга, и много други, сред които Опра Уинфри, Джуъл, Сия и Лейди Гага, напоследък говорят за травмата си и нейния отпечатък върху живота и кариерата им. В света на политиката Хънтър Байдън – син на настоящия президент на САЩ, разкри публично част от травмите, довели до зависимостта му. Баща му, макар и застъпник на печално известната наказателна политика спрямо свързаните с наркотици престъпления, поне започна да се изказва по-състрадателно, откакто проблемите на сина му влязоха в новините. * * *
В крайна сметка системата следва елегантен цикъл. Културата, основана на погрешни представи за човешката същност, създава условия, които потискат фундаменталните ни потребности, и ражда маси от страдащи хора, откъснати от себе си, от другите, от смисъла. Неколцина избраници, усъвършенствали отрано механизмите за отричане на реалността, научили се да блокират емпатията, да се страхуват от уязвимостта, да заглушават вътрешното си чувство за правилно и грешно и да не се вглеждат твърде дълбоко в душата си, успяват да се издигнат. От своите висини те сякаш властват над мнозинството, което копнее за утеха и стабилност, но е тъй смазано от цинизъм и отчуждение, че заменя автентичните си инстинкти и колективното самоутвърждение с псевдопривързаност към фалшиви обещания и харизма. За да завършат цикъла, ранените лидери с объркани приоритети налагат социални политики, които затвърждават досегашните условия или още повече ги влошават.
ЧАСТ ПЕТА.
|