Съвременното семейство и социалната ситуация на формирането на децата от предучилищна възраст

1. Съвременното семейство и социалната ситуация на формирането на децата от предучилищна възраст

1.1. Социален модел на съвременното българско семейство

В Енциклопедичен речник по социология за понятието “семейство” е дадено следното определение: то е “основна, относително устойчива малка социална група, включваща родителите, свързани чрез брак, и техните несемейни деца ( собствени или осиновени); обикновено членовете на семейството живеят в общо жилище и имат отделно домакинство; те си взаимодействат чрез своите социални роли на съпрузи, родители, деца, братя и сестри” /12, 416-418/.

Сред множеството определения на семейството можем да отличим още две, които от различна страна дават представа за този сложен феномен:

“Семейството е съответстваща на нормите и ценностите на обществото социална група, обединена от формираната в съвместната дейност съвкупност от междуличностни отношения” /13, 5/;

“Семейството е съсредоточие на основни човешки потребности (сексуални, детеродни, стопанско-потребителски, емоционално-нравствени, естетически, психически и пр.), които може да се удовлетворяват в избирателен, устойчив и повтарящ се план” /13, 5/.

Първото определение е типично за психологическите школи, поставящи в основата на груповия начин на живот съвместната дейност, в хода на която се формират и съответните колективистични взаимоотношения, а второто акцентира на потребностно-мотивационната страна на семейството като човешко обединение. Безспорно всяко от тях има своите основания, както и множеството определения, правени от правна и чисто социологическа гледна точка.

По света съществуват множество разновидности семейства. Още повече са съществували, ако разглеждаме нещата в исторически план.

Исторически първият изследван у нас тип семейство е патриархалната задруга /26/. Този модел просъществува от края на VII век (образуването на Българската феодална държава) до края на XIX век и окончателно изчезва в 20-те години на нашия век. Класическата българска задруга се е състояла от няколко поколения мъже с общ произход, техните жени и деца. Обединявала е между 15 и 200 човека, осигуряващи си сами всички средства за живот.

Мъжете и жените са били свързани с моногамен брак, изключващ развода. Мъжът е бил по-ценената фигура, доколкото е изпълнявал по-тежките и по-значими със стопанския си резултат дейности, но жената също е била уважаван член на семейството във всичките й роли и дейности - главно битови и свързани с отглеждането и възпитанието на децата. Основното чувство между съпруга и съпругата е съвместната привързаност, съпружеската вярност, стриктното зачитане на взаимните интереси.

Децата са ставали пълноправни членове на задругата към 16-18 години, но докато са живи родителите, те били задължени безпрекословно да им се подчиняват и да се грижат за тях на старини. Като родители мъжът и жената са имали еднакъв авторитет, но с превъзходство на майката - тя била основният съветник на децата.

В началото на нашия век постепенно се формира облика на “дружеското семейство”. Това е семейството с равнопоставеност на двата пола, с еднакво (доколкото е възможно) участие в дейностите по организацията и производството на ежедневния живот, изпълнението на семейните функции и управлението и ръководството на семейния колектив.

Най-общо казано можем да говорим за няколко видове семейства според броя на съпрузите в тях /13, 5/. Единият вид са моногамните семейства - с по един съпруг: моногиния (мъжът има една жена) и монандрия (жената има един мъж). Другият вид са полигамните семейства - с много съпрузи: полигиния (мъжът има много жени), полиандрия (жената има много мъже) и пилигинандрия (групова женитба).

Един от специфичните въпроси за семейството, който определя неговия облик и отношението брак (“законна”, юридически призната форма) и семейство. В този смисъл в съвременността съществуват няколко варианта /13, 6/. Първият вариант е семейство, в което има една брачна двойка (родителска): с деца; без деца. Вторият вариант е семейство, в което има повече от една брачна двойка: патриархално; временно живеещо заедно. Третият вариант е семейство, в което няма брачна двойка: на несключили граждански брак (съжители, кохабитация); на вдовици и разведени с деца; на самотни майки. Четвъртият вариант е семейство на не живеещи постоянно заедно, но поддържащи връзка хора.

Броят на сключилите брак младежи непрекъснато намалява. През 1985 година те са били 66 682, а през 1994 - 37 910 /13, 6/. Основна причина за това са последиците от икономическата криза е на първо място бедността и безработицата.

През последните десетилетия относителният дял на семействата, живеещи без сключен брак (кохабитация) също непрекъснато расте. Причините за това са много, но освен гореспоменатите, следва да се прибавят по-високото образование на младите хора и по-лесният изход (разпад) - без развод, разноски, адвокати и пр. Тенденцията в това отношение в света е много по-силно изразена, отколкото у нас (например в Швеция достигат до 50% от всички семейства), където са в сила все още традиционните разбирания за семейството.

Кохабитацията се мотивира от съображения за удобство, разглежда се като пробен брак, като временна алтернатива при невъзможност на брака и др. Това са най-често хора с високо образование, интелект и статус, лесно адаптируеми и бездетни. Според Е. Тодорова кохабитацията почти винаги свършва с идването на детето /23/.

Като цяло обаче, хората живеят семейно навсякъде по света. Статистиката на ООН показва, че през 1981 година около 93,1% от жените и 91,8% от мъжете на възраст до 49 години са живели в семейство, независимо дали са в законен брак или не /13, 6-7/.

Има редица класификации на семействата според техните особености. Ще изброим някои от тях.

Според преобладаващият тон на взаимоотношенията (С. В. Ковалев, 1988) семействата биват: тип “сътрудничество” (взаимно разбиране и поддръжка); тип “паритет” (съюзнически отношения - равенство, взаимна изгода); тип “съревнование” (изразено желание да се даде повече от другия за общото благо); тип “конкуренция” (стремеж за господство над другия); тип “антагонизъм” (рязки, съществени противоречия; семейството се крепи от външни сили).

Според “стила на отношенията” семействата се разделят на: либерално семейство, авторитарно семейство и демократично семейство.

Според ролите на двата пола в семейството (П. Хербст и др.) разглеждаме шест вида семейства. Първият вид семейство е асиметричното (традиционното). В него е определящо мнението на единия от съпрузите. Подчиненият, обаче не е еднакво подтиснат. Тогава, когато семейството е доминирано от жената, мъжът е по-свободен, отколкото жената, когато семейството е доминирано от мъжа. Вторият вид семейство е симетричното. В него ролите са равномерно разпределени. Вземат се общи решения на основата на приета самостоятелност на другия. Третият вид семейство е без деца и се нарича съпружеско. Майчинско (бащинско) семейство се нарича четвъртият вид. То е непълно, без единия от родителите. Петият вид семейство е от автономен тип. Мъжът и жената в него имат различно отношение към живота и ценностите. Вземат се общи решения, които са с компромисен характер. Шестият вид е координационното семейство. В него жената преследва кариера и държи да има семейство. В координационното семейство има еднакви семейни роли /13, 7-8/.

Всяко семейство изпълнява множество специфични функции. Те са свързани с роли на мъжа, жената, децата, които се променят исторически. Традиционно се счита, че функциите са пет: възпроизводителна, сексуална, икономическа, социализираща, духовна.

В своята книга “Социално-педагогически проблеми на семейството” И. Иванов дава друга, много по-подробна класификация /13/. Според нея семейството изпълнява четири основни макрофункции: удовлетворяване на социални цели, изпълнение на задачи, интеграция и солидарност, поддържане на обществени образци.

Семейството изпълнява и седем микрофункции. Първата функция е регулативната (на отношенията на членовете си). Семейството е основната група (обществена клетка), в която преминава човешкия живот и като такава изработва и прилага специфичен кодекс на взаимоотношения. Всяка власт (държава , църква) се стреми да контролира този кодекс, поради което не се толерират безбрачните семейства, не подлежащи на институционален контрол. Икономическата функция е втората микрофункция на семейството. То е едно икономическо обединение със своите приходи и разходи, активи и пасиви. Третата микрофункция е протекционистката (защитната). Семейството е специфична среда, в която всеки негов член получава грижа и защита.

Четвъртата функция е социализиращата. Семейството е социализираща среда за своите членове. Най-силно този ефект се проявява спрямо децата, за които е незаменим социализиращ фактор, но също и спрямо възрастните, за които се явява твърде често ресоциализиращ фактор.

Петата микрофункция е статус-формиращата и поддържащата. Проявява се силно още при раждането на детето, което получава фамилно име, като белег за принадлежност (кланова, етническа и пр.). Всички морални и изобщо житейски “активи” и “пасиви” на семейството се прехвърлят на членовете му. Един от най-лесните начини за промяна на статуса е приобщаването към подходящо семейство (чрез женитба).

Шестата микрофункция на семейството е “резониращата” (вдъхновяващата), която е свързана със самочувствието, личностното развитие, самореализацията. Семейството е тази важна за човека среда, в която той трябва да преживее своите успехи и да бъде стимулиран за постижения. Семейството е средата, в която най-силно се проявява т. нар. “Пигмалион-ефект” - очакваното от родителите по-силно (по-слабо) развитие и реализация на детето води до стимулация на точно такова развитие.

Последната седма микрофункция е емоционалната (“поглаждащата”), свързана с ласки и секс. Семейството е естествената среда за интимно общуване на членовете му /13/.

Най-простото по структура семейство, което може да изпълнява тези функции, е нуклеарното (още наричано основно: с две поколения - родители и деца).

Такова семейство е характерно за съвременното индустриално общество и за европейската културна среда. То притежава редица положителни черти: по-приспособимо е към условията на индустриализацията и урбанизацията; по-мобилно, поради липсата на обвързваща собственост и сложни семейни връзки; по-просто е по структура; по-демократично, функциите на мъжа и на жената са равни; свободно от регламентиращото въздействие на старото поколение; като цяло дава по-добри възможности за личностна и социална реализация. Но същевременно то поставя повишени изисквания на личностно ниво; свързано е с по-тесен личностен и битов съюз, което е източник на напрежение; отношенията се амортизират; по-тясна зависимост и по- силна лична отговорност; има ограничено разпределение на ролите липсата на помощ от старите - финансова, морална и пр. води до търсене на свои собствени пътища, а оттам и повече грешки и т. н.

Други варианти на семейството, различаващи се от нуклеарното са: разширено основно семейство (нуклеарното, плюс възрастните родители или други роднини); голямо семейство (група роднини, живеещи в едно населено място и ръководени от глава на семейството - патриархално семейство); малко семейство (индивидуално съпружеско семейство) /13, 9/.

За българите децата са една от най-големите ценности. Процентът на мъжете и жените, които не желаят да имат деца е постоянен и остава под 3% /17, 51/.

Данните от изследванията на ЕСИ “Репродуктивно поведение, семейно планиране, употреба на контрацептиви” /26, 26/ показват, че по-голяма част от българските граждани смятат за нормално в едно семейство да има 2-3 деца, както се вижда и от диаграмата (виж фиг.1, стр.15).

От десетилетия социалната норма за брой на децата в семейството за България е непроменена. И днес мнозинството (72%) от българските граждани смятат, че най-доброто, оптималното са двете деца в семейството.

В същността на тази норма изкристализирват мъдростта, практичността и ценностите на българина - три и повече деца трудно се отглеждат, образоват и устройват. Едното дете - “не е дете” - първо, защото никой не е застрахован от нещастни събития и случайности, второ, защото прекаленото внимание и грижи за единственото дете обикновено не дават най-добрия житейски резултат, и трето, когато родителите си отидат от този свят, децата ще си помагат - по силата на кръвната връзка и заинтересованост.

Най-висока съвместимост и удовлетворение има в семейства с 1-3 деца; средна при 4 и повече; най-ниска - при бездетните семейства /13, 40/. Семейство с 2-3 деца е прието да се нарича среднодетно. Според В. В. Бойко, то има няколко особености. Първата е, че то дава най-много възможности за пълноценна реализация на родителите, без да ги затваря само в границите си. Втората особеност е, че среднодетното семейство повишава общителността на членовете. Трето - то облекчава общуването: липса на психологически препятствия: свободно, неограничено от нормите, както общуването с непознати хора; липса на “информационен шум” и ритуалност; по-лаконично и функционално, по-съдържателно общуване. Четвъртата особеност е благоприятната възпитателна среда: съчетаване на интересите; сложни връзки и отношения; колективистични качества, взаимопомощ; самостоятелност, деловитост, икономичност; дефицит на материални блага; попечителство от големите, подражание; съперничество, алтернативност в поведението. Пета особеност - оптимална управляемост, психоклимат, съвместни дейности. Шестата особеност на среднодетното семейство е оптималната йерархия на семейните отношения, роли и ценности, разпределение на функции, преадресиране, по-силен контрол, групово мнение. Седмата особеност е разширеният обмен с външния свят, а осмата - оптималната система за самообслужване и предаване на опит /13, 40-41/.

Въпреки че повече от българските семейства са “пълни”, т.е. състоят се от двама съпрузи и техните деца, абсолютният брой и процента на “непълните” семейства - такива, които се състоят от един родител и неговите деца, нараства. Те могат да бъдат разделени на три групи: семейства на разведен родител, семейства на овдовял родител и семейства на самотни майки. При тях съществуват много по-големи проблеми като цяло в отглеждането на децата, в това число и в осигуряването на материалните средства. Тези родители и деца имат специфични педагогични и социални проблеми в ежедневието, за които обществото не е намерило адекватен отговор, въпреки че при тях нуждата от специфична и целенасочена социална защита е особено остра.

Разводът е нормално явление дотолкова, доколкото щом има срещи, има и раздели. Разводи е имало винаги, при всички времена и народи, при всякакви морални и правни норми, регулиращи човешките взаимоотношения, включително и при забрана на раздялата.

За последните 20 години броят на разводите се е утроил. Модерното време, след индустриалното общество изисква по-голяма мобилност на хора, стоки, капитали. Счита се, че процесът за увеличаване на разводите ще се задълбочи.

Много трудно е да се разбере каква част от българските семейства действително живеят в развод. Официалните данни са, че разводите през 1994г. са 7 990. Колко са двойките, които са във фактически развод и нямат пари да го оформят юридически никой не знае /13, 42/.

Дали за децата е по-добре, ако родителите им останат заедно в един нещастен брак, или ако се разведат? Според някои изследвания децата страдат повече в лишения от щастие дом (виж таблица1, стр.18) /4, 214/.

(момичета и момчета от 15 до 18-годишна възраст)

От друга страна, разводът има по-тежко отражение върху децата от смъртта на родител; семействата, които са се разпаднали без конфликт, не предизвикват подобен силен ефект; влиянието на конфликта между родителите е по-силно от влиянието на раздялата. В същото време раздялата, при която детето престава да вижда единия от родителите си, е също разстройваща. Причините, поради които конфликтът и разводът са вредни за децата, включват загубата на привързаността, загубата на образец за подражание, влошената и неустойчива дисциплина.

Разводът има по-тежко отражение върху момчетата, отколкото върху момичетата: момчетата в семейства е един родител, разделени от бащите си, имат по-ниска степен на идентификация със социалните роли на мъжа, а това приема формата на по-силна зависимост, по-слаба агресивност и по-слаби предпочитания към типичните мъжки дейности, особено ако раздялата е настъпила преди петгодишна възраст. При момичетата различията проличават едва през периода на юношеството, като приемат формата на затруднения при създаване на отношения с представители на другия пол. Нещата стоят по-добре при тези деца на разведени родители, които са запазили много добро отношение с единия от родителите, при които семейните отношения са се подобрили в резултат на развода и които имат спокоен темперамент, високи показатели за интелигентност и не са предразположени към престъпления или психопатология /4, 215/.

Децата на разведените са склонни към развод, особено, ако и двамата са от такива семейства. За преживелите развода на своите родители деца, той далеч не е толкова съдбоносно събитие, както за възпитаваните в отрицание на развода пораснали деца /13, 42/.

Децата на разведените са значителна част от децата на България. Така например, броят на непълните семейства у нас през последните години е над 200 хиляди, от тях 4/5 са на майка, отглеждаща детето си. Броят на неомъжените (самотни) майки с деца е близо 20 000. От тях 70% са на възраст до 20 години /13, 43/.

Години наред обществеността у нас не можеше да приеме без порицание т.нар. “самотни майки”, сочеше ги с пръст, усложняваше и без това нелеката им съдба. Напоследък обаче се наблюдава значителна положителна промяна в отношението към тях. Редица изследователи например смятат, че задържането на детето при родната му майка спомага от една страна за физическото и психическото благополучие и на двамата, а от друга - предпазва самотната неомъжена майка от повторно извънбрачно раждане /20, 112/.

Самотното майчинство има и други особености, които се проявяват най-вече когато детето е планирано. Тъй като майка му го е родила главно, за да избяга от самотата на безбрачието и да осмисли живота си, то изцяло поглъща вниманието й - става най-близкият човек и приятел. Не рядко обаче на някакъв етап тази майчина всеотдайност започва да пречи на неговото формиране като самостоятелна личност и изобщо на естественото му социализиране. Погълната от грижи, майката неусетно застарява, без да си намери другар в живота. Тя е убедена, че детето й ще се отблагодари за голямата обич и всеотдайност, за това, че съществува. Когато порасне и поеме своя път в живота обаче, то обикновено връща, но на своите деца грижите, които са положени за него /20, 114/.

Стремително нарастват извънбрачните раждания - вече всяко четвърто дете /26, 37/. По-голямата част от извънбрачните деца у нас се раждат от съвсем млади момичета, които изоставят рожбите си още в родилния дом (в повечето случаи без декларации за отказ, което пречи на осиновяването). Тези деца първоначално се отглеждат в Дом “Майка и дете” и ако не бъдат осиновени, тяхното развитие и възпитание продължава в Домовете за деца и юноши. Домовете за деца и юноши са финансирани от държавата институции за деца от предучилищна и училищна възраст, които са сираци или не могат да бъдат отглеждани в собствените им семейства.

Общият брой на децата, живеещи в тези институции в края на 1991 година е 8 293. По-голямата част от тях са настанени по социални причини: деца от многодетни семейства,които не са в състояние да се грижат за тях или чиито родители са безработни (30%); изоставени деца, насочени по съдебен ред (18%); сираци или деца на овдовели родители (15%); деца на самотни майки (11%); деца на родители, които или са се отказали от родителските си права, или са постоянно институционализирани, хоспитализирани, или са инвалиди (24%) /17, 66/.

Специализираните институции в България има редица проблеми, които могат да бъдат разделени в две големи групи.

Първата група са т.нар. общи проблеми. Към тях спадат: незадоволителните условия на живот; нерационалното териториално разпределение на повечето от институциите в страната; невъзможността на тези институции да заместят нормалната семейна среда.

Втората голяма група са социално-педагогическите проблеми. Към тази група проблеми спадат: недостатъчната професионална подготовка и неподходящият избор на педагогическите кадри (само 1/4 от персонала е с университетско образование); “феминизация” на педагогическия персонал /17, 67/.

Вече се смята нормално и закономерно децата от Домовете да изостават в развитието си и в интелектуално и в емоционално отношение. Липсата на майка неизбежно води до затруднения в емоционалната и познавателната сфера. Става дума за нарушаване на връзката на детето със средата, в която то се формира. Потребността от ласка, внимание, доброжелателност се насочва не към една, а към много личности в Дома - учители, лели, медицинска сестра и др.

Липсата на нормална семейна среда, в която да израстват тези деца е предпоставка и най-важна причина за липсата на представи на децата за семейството.

Първото училище за социални знания и опит, в което детето попада без право на избор е семейството - най-силно въздействащия социален фактор през периода на детството. Семейната среда осигурява взаимодействие на всеки член с всички останали, а в това число и с възрастните, и с децата.

Децата приемат за модел родителя от техния пол и това е един от основните източници на формиране на идентичността, съзнанието и стремежите към постижение. За това е особено важна ролята на примера. Родителите са най-ранните образци за децата и те влияят върху тях с цялото си поведение, а не толкова с поученията си. Затова всеки родител, който осъзнава своето непосредствено въздействие за възпитанието на децата си, се стреми да поддържа на необходимото равнище своята личност, своето всекидневно поведение.

Всеки от съвременните социални модели на семейство оказва специфично влияние върху формирането на представите за него и усвояването на съответен стереотип на поведение. Поради това е особено важно поддържането на благоприятен социално-психологически климат в семейството. Това значи да се формират нормални човешки взаимоотношения, да се издига постоянно културното равнище на родителите, да се създават условия за пълноценен живот на децата, за техните действия и взаимоотношения.