Моделът на взаимоотношенията в семейството и социална ситуация на развитие на детето

1.2. Моделът на взаимоотношенията в семейството и социална ситуация на развитие на детето

Семейството се явява необходим компонент от социалната ситуация на развитие, която е свързана с потребността от общуване с възрастните и с връстниците и определя формирането на детската личност. Личностното и социалното в този контекст са представени в сложни, противоречиви взаимоотношения /14, 28/. А. З. Шапиро подчертава, че вътрешносемейните междуличностни взаимоотношения, от една страна, съдействат за асимилация на културните схеми на обществото в структурата на личността, а от друга страна, акомодират вътрешния свят на индивида към културните схеми на обществото /14/.

Чрез социализацията децата усвояват определена система от норми на поведение, знания за обкръжаващия ги свят, което им дава възможност да се ориентират към определени ценности. В този процес значителна е ролята на подражанието и идентификацията.

В зависимост от начина на отразяване на социалните въздействия и приемането на социалните норми и ценности, семействата могат да се разделят на семейства с положителна социална ориентация и семейства с отрицателна социална ориентация /14, 29/.

В семействата с положителна социална ориентация не се наблюдава разминаване между целта на възпитание в семейството и в обществото, или ако я има, тя не е принципна. В това семейство са специфични следните основни характеристики: обич към децата, задоволяване на потребностите от съдържателно общуване, последователност в изискванията, създаване на условия за развитие на познавателните интереси и творчество. В семействата с отрицателна социална ориентация целите не съвпадат, което е предопределено от конкретно проявление на негативната насоченост.

В общия процес на социализация на децата не трябва да се пренебрегва и полово-ролевата социализация. Съществена е ролята на семейството за формиране на качества у децата като мъжественост и женственост. Тези качества се формират чрез интериоризация на модела на взаимоотношенията между родителите в семейството. Децата моделират поведението на възрастните по пътя на подражанието. Психоаналитиците смятат, че развитието на свръх-аза се осъществява в процеса на идентификация с родителите и интериоризация на родителския авторитет. Идентификацията представлява възприемане от децата на ролята на родителите, възприемане на другия подобен на себе си, ако субектът на взаимодействие вижда в този друг силен, любим и компетентен човек. Изборът на обект за идентификация е правопропорционален на големината на семейството - броят на членовете му. По-големите братя и сестри също се явяват образи за идентификация.

Изследванията посочват, че идентификацията с родителите е тясно свързана с когнитивното и емоционалното развитие на детето, със способността ме да възприема самия себе си на мястото на другите, да приема тяхната роля /А. И. Захаров/. Тази способност се формира обикновено към петгодишна възраст.

Децата остават без подходящ модел за идентификацията, когато се създават конфликтни ситуации, при които момчетата отхвърлят баща си, а момичетата - майка си /14, 30/. Отхвърлянето изразява нежеланието детето да се отъждестви с личностните черти на съответния родител, нежелание да подражава на неговото поведение и да приеме неговите ценности. Процесът на идентификация се улеснява, когато взаимоотношенията между възрастните и децата се основават на уважение и обич. Спечелвайки любовта на децата родителите печелят и желанието им да подражават на съответните роли. Х. Гинът подчертава, че половата идентификация се засилва от избора на интереси и дейности, които са културно разграничени като “мъжки” и “женски”. Емоционалната атмосфера в семейството по неповторим начин рефлектира върху формирането на детската личност.

Тъй като първичната социализация се осъществява в семейството, в което започва и да се формира личността и приобщаването й към света на възрастните, от съществено значение са личните качества на родителите и статуса на възпитанието в системата на семейните ценности. Това доказва пряката връзка между социализацията и възпитанието.

За пълноценното осъществяване на тези процеси има и структурата на семейството. Тя може да се интерпретира от различен ъгъл: брой на членовете в семейството, поредност и брой на децата в него, възраст на децата, на родителите и т.н.

Редица автори се опитват въз основа на поредността на детето в семейството да очертаят основните му характерологични особености. Обикновено се приема, че когато има няколко деца в семейството те са склонни към сътрудничество, взаимопомощ, емпатия и обратно - когато детето е самичко в семейството, то е склонно към проява на егоизъм и равнодушие към околните.

Според Е. Абернети и Е. Самисоно у първородените по-ниско са развити качества като подчиненост, зависимост от другите, но се характеризират с по-голяма самостоятелност. Тези резултати обаче не намират потвърждение в изследванията на Д. Макфарлейн и С. Мак Артур /14, 32/. Някои учени установяват обратна пропорционална зависимост между броя на членовете в семейството и качеството на общуване, а така също и на степента на психическа зрялост, речевото развитие, развитие на целенасоченото поведение и способността за абстракция. Резултати от изследвания доказват, че колкото повече възрастни членове на семейството възпитават детето, толкова у него се развива емпатийната способност и намалява неговата агресия. Наред с тези особености у детето се наблюдава ниска степен на развитие на самостоятелността, настойчивостта и организаторските качества.

С особено внимание трябва да се подхожда към неблагополучните (непълноценните) семейства: на сираци, на самотни майки, на разведени родители, на семейства с втори баща или втора майка. Децата в тези семейства се отличават със специфичен социален статус, който отразява общата атмосфера в семейството. Те се чувстват в неравностойно положение в сравнение с другите деца - понижени са самочувствието и достойнството им. Всичко това рефлектира върху характера им: част от тях се затварят в себе си, ограничават се в контактите си с другите деца, много болезнено преживяват несполуките в семейството, а останалите са склонни към агресивност в отношенията си с околните. Несполуките в различните семейства носят непоправими психически последствия, които се преживяват от децата много тежко и оставят следи за цял живот.

Всяко семейство използва специфични методи, форми и средства, чрез които се осъществяват взаимодействията си с децата. В педагогическата литература съвкупността от гореизброените компоненти е известна като стил на възпитание (В. Леви), модел на родителско поведение (Д. Баумринд) или родителска позиция. Върху стила на възпитание съществена е ролята на личните качества на родителите - тяхната интелигентност, уравновесеност, емоционална привързаност, лични амбиции и очаквания от постиженията на децата /14, 32/.

В книгата си “Нестандартното дете” Вл. Леви дава една таблица, наречена “Поле на Отношенията” (виж таблица 2, стр.27) /16, 65/. Според Вл. Леви, когато се достигне до позицията “ДЕТЕ” е постигнато равновесие или така наречената Хармонична Позиция.


Таблица №2

“Поле на Отношенията”

според Вл. Леви

ПАСИВНОСТ

АКТИВНОСТ

На основата на тази таблица, Вл. Леви определя три категории родители. Първата категория са така наречените нормални (хармонични) родители. Те се колебаят в умерен диапазон между различните страни и ъгли на Полето на Отношенията, но се намират в някаква степен приближени до Хармоничната Позиция. Стремят се към разбиране, открити са за Другия. Доверяват се на интуицията си и знаейки, че не познават детето, го изучават и гъвкаво се преустройват. Не са големи оптимисти, но не са и лишени от чувство за хумор. Съчетават ентусиазма с трезвия скептицизъм, добрината с известен егоизъм, самоотвержени са, но само в критични ситуации. Понякога могат да проявят небалансирани черти, например: избухливост, нервност, дори значителен егоизъм или глупост, но плюс това има три задължителни качества: самокритичност (без самоизяждане), стремеж към самоусъвършенстване (без фанатизъм) и умения да бъдат благодарни на живота.

Това е голям късмет за Детето, особено ако и двамата му родители са такива. В задружните семейства обаче, Хармоничният Родител криво - ляво се получава от двете “половинки” - майката и бащата. Главното е “изпъкналостите” на единия (в отношенията към Детето) да съвпадат с “вдлъбнатините” на другия, макар и не в съвършено съответствие.

Втората категория родители Вл. Леви нарича раздърпани (неуравновесени). При тях има прекалено големи колебания в Полето на Отношенията, равновесието се запазва за кратко време. Буквално за минути. Неуравновесения родител може да премине от една крайност в друга, в трета и т.н. в следната (може би) последователност: чувство на вина пред Детето, тревога - силна грижовност, свръхопекунство и свръхконтрол - натиск, прекалена взискателност - обвинения, наказания - отново чувство за вина и тревога... - и всичко от начало. Или безсилие, отстраняване и безучастност, изпадане в егоизъм, а след това нов наплив на вина... Детето се приспособява.

Последната категория са изместените родители, гравитиращи към някоя от възможните позиции, те се блъскат предимно в една от страните на Полето на Отношенията, седят в един от ъглите му. Те се различават от неуравновесените (подвижно изместените), по своята неподвижна изместеност - закостенелостта. Срещат се при непълноценните семейства (развод, смърт на единия родител). Ако и двамата Изместени Родители живеят с Детето под един покрив, вместо положително взаимно допълване действа отрицателното - единият е изместен на една страна, другият - на друга, или и двамата на една и съща, а хармония (поради взаимната глухота) няма.

Вл. Леви дава и един много показателен пример. От пет деца, които растат при Обвиняващи Родители (статистиката е интуитивна), две ще си изработят защитно дебелокожие - вътрешни запушалки, и всичко ще бъде благополучно, ще станат достойни граждани и по всяка вероятност точно такива родители на своите деца. От останалите три едното има големи шансове да стане озлобена, отхвърляща всичко личност - негативист или непрекъснато утвърждаващ се психопат с комплекс за малоценност, второто - безгръбначно мъждукащо същество или безотговорен прахосник на живота (максимално действащи запушалки), третото има еднаква вероятност да стане или подвижник, или депресивен невротик със склонност към самообвинение и с повишен риск от самоубийство. За последния случай и най-малката доза обвинение е била противопоказна още от самото начало - крайно беззащитно същество. Но именно беззащитността често пъти провокира...

Е. Г. Ейдемилер дава описание на различни типове семейни взаимоотношения (поощряваща хиперпротекция, доминираща хиперпротекция, емоционална изолация, строго обръщение, липса на надзор, повишена морална отговорност) /11, 27/.

А. Болдуин определя два стила в практиката на родителското възпитание: демократичен и контролиращ /14, 33/. Първият се характеризира с хуманно общуване между родители и деца, а вторият стил включва значителни ограничения в поведението на детето.

Тъй като в предучилищна възраст важен социализиращ момент се явява параметъра на възпитателния контрол, Д. Боумрин определя три групи деца, върху чието поведение оказва пряко влияние родителския контрол /14, 33/.

В първата група се включват компетентните - с устойчиво добро настроение, уверени в себе си, с развит самоконтрол на собственото поведение, умение да установяват дружески отношение с връстниците си.

Втората група обхваща така наречените избягващи деца, които обикновено са с тъжно настроение, трудно установяват контакти с връстниците, избягват нови ситуации.

“Незрелите” деца се включват в третата група - характерно за тях е, че са неуверени в себе си, не умеят да се самоконтролират.

Авторът определя и четири параметъра на изменение на родителското поведение, отговарящи на описаните детски черти.

Първи параметър - родителски контрол - родителите предпочитат да оказват силно влияние на децата си, настояват на своите убеждения, последователни са в изискванията си. Контролът е насочен към успешно устояване на родителските стандарти и норми.

Втори параметър - родителите се стараят децата да развиват своите способности в интелектуалната и емоционалната сфера, в междуличностното общуване, отчитат необходимостта от развитие на тяхната независимост и самостоятелност.

Трети параметър - родителите предпочитат да използват убеждение, за да постигнат послушание. Желаят и умеят да обсъждат своята гледна точка с децата и да се вслушват в аргументацията им.

Четвърти параметър - емоционално поддръжка - родителите са способни да проявяват съчувствие, любов, топло отношение към децата. Действията и емоционалните им отношения са насочени към физическото и духовно израстване на детето, те изпитват гордост и удовлетворение от успеха на децата си.

Демократичният и авторитарният стил са най-широко разпространени стилове на възпитание /14, 34/.

Авторитарният стил се характеризира с властта на възрастните над децата. Водени от личните си желания, без да се съобразяват с индивидуалните особености, потребности и интереси на децата, родителите, се стремят да ги подчинят на своите цели. Децата се чувстват подтисната, лишени от възможността да проявят самостоятелност и инициатива. Наличието на конфронтация между деца и родители оказва деструктивно влияние върху детето.

При демократичния стил се наблюдават хуманни взаимоотношения, обич, уважение между родителите и децата. Родителите се ползват с авторитет пред децата си и се стремят да създадат най-добри предпоставки за организиране на детския живот и за осигуряване на щастливо детство на своите деца.

Л. С. Бенджамин работи върху проблема за влиянието на поведението и отношението на родителите върху поведението на децата. Неговият съществен принос е в разработването и експерименталното обосноваване на модел на взаимоотношенията между родителите и децата, който позволява не само да се характеризира поведението на всеки един от членовете в семейството, но и да се отчита наличния тип взаимоотношения. От направено изследване се установява, че поведението на родителите може да се опише с две двойки важни признаци: неприемане (враждебност) - разположение (топлота, любов) и търпимост (самостоятелност, свобода) - сдържаност (контрол) /14, 41/. Родителите, които едновременно проявяват и разположение, и контрол могат да се нарекат покровителстващи. Тези, които проявяват неприемане и са склонни към прекален контрол могат да се нарекат изискващи и нетърпими. Родители, които не смятат за необходимо да ограничават детето си и не го приемат могат да се смятат за безразлични и небрежни.

Поведението на родителите и отношението им към децата накратко може да се опише по следният начин /14, 42/.

Д. Баумринд провежда изследвания, определящи моделите на поведение на родителите, в съответствие с методите, които те използват. Той диференцира три модела на поведение на децата /14, 42/.

Към децата, които притежават полезни навици (първият модел) се отнасят тези, които са във висока степен независими, зрели, уверени в себе си, активни, любознателни, сдържани, дружелюбни, умеят да се ориентират в обкръжаващата ги обстановка.

Децата от втория модел са недостатъчно уверени в себе си, затворени и недоверчиви.

Децата от третия модел са уверени в себе си, нелюбознателни и не умеят да се владеят.

Съчетаването на родителският контрол, индуктивната техника, която включва обяснение за последствията от действията на децата и безусловна поддръжка на желанието на детето да е самостоятелно и независимо може да се нарече модел на авторитетния родителски контрол. Родителите от този модел се съобразяват с мнението на децата, откликват на проблемите им, позволяват им самостоятелност и инициативност.

Моделът на властните родители включва тези, които строго контролират децата си, прилагат властта си, не дават възможност на децата да изразят собственото си поведение, а предпочитат безусловно подчинение без разсъждения.

Снизходителните родители, принадлежащи към третия модел на родителско поведение, не изискват достатъчно от децата си, не ги поощряват, не обръщат внимание на възпитаване у тях на независимост и самоувереност.

Резултатите от изследванията показват, че поведението на децата зависи от целия комплекс възпитателни въздействия /14, 43/.

На основата на транзакционния анализ Т. Харис формулира следната класификация на жизнените позиции, които човек заема спрямо околните: “Аз не съм добър - ти си добър.”, “Аз не съм добър - ти не си добър.”, “Аз съм добър - ти не си добър.”, “Аз съм добър - ти си добър.” /21, 15/.

Същият автор твърди, че до края на втората - третата година от живота си детето се ориентира към една от първите три позиции. Едва по-късно може да я замени с четвъртата позиция.

Особен интерес представляват изследванията на Г. Т. Хоментаускас, който коментира четири типа вътрешни позиции на детето, отразяващи отношението му към родителите и към себе си /21, 15-16/.

Първата позиция “Аз съм нужен и обичан и аз също ви обичам” е характерна за деца с висока самооценка и с доверително отношение към хората. Формира се в семейства, където родителската близост е ежедневие. Положителният емоционален фон на междуличностните семейни отношения, признаването на автономността на всеки член от семейството са предпоставки за изграждане на този вид вътрешна позиция.

Втората позиция “Аз съм нужен и обичан и вие съществувате заради мен” се среща у деца, проявяващи така наречената “детска диктатура”. В семейството преобладава култ към детето. Сигурно в любовта на родителите си то нарушава социалните норми и проявява пренебрежително отношение към околните.

Въпреки че децата са по-склонни да се признаят за нужни и обичани, за съжаление се срещат и такива, носители на позицията: “Аз не съм обичан, но аз от все сърце искам да се приближа до вас.” Тя е характерна за така наречените “проблемни” или по-точно нещастни деца. Обстоятелствата, които пораждат този вид позиция са: отсъствие на детето от жизнените планове на родителите; недоволство от детето такова, каквото е.

Формирането на тази позиция е в резултат на нарушената емоционална връзка с родителите. На детето липсва родителска топлота и внимание, то загубва доверие към най-близките си. Детето преработва травмиращата го ситуация или като се признава за виновно, или като приема родителите си за лоши.

Четвъртата позиция “Аз съм ненужен и необичан. Оставете ме на спокойствие.” е израз на детската мъст. Загубвайки вяра, че някой може да го обича, детето се чувства самотно. Единственото средство за преодоляване на негативните последици от подобен вид вътрешна позиция е възвръщането на вярата у детето.

Във всяко семейство се създават специфични условия за възпитаване на културно поведение. Децата усвояват определени правила на поведение, чрез които постепенно осмислят как да се държат в семейството, в детската градина и на различни обществени места. Много от правилата се усвояват не само по пътя на подражание на възрастните, а и чрез обучението и играта. Чрез организиране на разнообразните дейности възрастните съдействат за развитие на мотивите на поведение, за формиране на нравствената им насоченост. Разкриването на нравствения смисъл на правилата пред децата води до осъзнаване на необходимостта от тяхното изпълнение от спазване на общоприети норми. Нравствените чувства се разглеждат като психологическа основа за нравствено поведение.

Усвоените в семейството норми на поведение рефлектират върху общуването на детето със заобикалящите го хора. Общуването може да се нарече истинско изкуство, което притежава свой неповторим облик, смисъл и значение. Стилът на общуване в семейството се отразява и върху формирането на такива личностни характеристики като умение на детето да съпреживява, да проявява отзивчивост към околните, да бъде самостоятелно. Проявеното от детето уважение към другите хора до голяма степен е детерминирано от топлината и вниманието, с което се отнасят към него родителите. Дефицитът в това отношение е причина за формиране у него на защитни форми на поведение. Приетите в семейството модели на поведение и общуване дават възможност за ориентация към определени ценности.

Според Вл. Леви, домът за детето не трябва да бъде нито ад, нито рай, а място, където може да се живее. Място, където ти се иска да живееш, но не до такава степен, че да се стремиш към ограничаване само с него. Място, от което можеш уверено да излезеш и където с радост ще се връщаш... Място, където има всичко в пропорционално съотношение с живота и с човешката същност - и топлина, и студ, и светлина, и тъмнина, където дори и да няма хармония, остава поне надеждата /16/.

Има деца, които нямат нито дом, нито семейство, затова и те нямат постоянен модел за подражание. Те подражават на различни възрастни, които се грижат за тях, но в същото време - не са им достатъчно близки. Това нарушава и забавя правилната им ориентация в околната среда. Детето усвоява негативни поведенчески норми, които се утвърждават като личностни качества в следствие на противоречието между потребността му от общуване и системното й незадоволяване.

От разгледаните постановки се налагат няколко извода. Първият е, че всеки от съвременните социални модели на семейство оказва специфично влияние върху формирането на представите за него и усвояването на съответен стереотип на поведение. поради това е особено важно в семейството да се формират нормални човешки взаимоотношения, да се създават условия за пълноценен живот на децата, за техните действия и взаимоотношения.

Вторият извод е, че моделът на взаимоотношенията в семейството също оказва влияние върху формирането на представата на децата за семейство. Семейните взаимоотношения са предпоставка за формиране у децата на много личностни качества, които оказват влияние както върху взаимоотношенията на детето с другите хора, така и върху взаимоотношенията в бъдещото му семейство.

Ето защо се налага изследване на взаимоотношенията в семейството, които са фактор във формирането представите на пет - шестгодишните деца за семейството.