Модерната социалдемокрация и глобализацията софия, 2004

Чавдар Дабрев

Пътят на бившите комунистически партии в Източна Европа към идеите на социалдемокрацията е сложен, противоречив, нерядко белязан от изопачени представи. Не става дума единствено за туй, че се срещат наслоения от вече реализирани политически практики, но и за особеностите на този път, които се нуждаят от характеризиране за всяка страна и за всяка партия поотделно.

След 1989 г. партията на българските комунисти чрез вътрешен референдум смени името си: от “комунистическа” се трансформира в “социалистическа”. Наред с това възприе принципи и ценности, които легитимират социалдемократическото движение: вместо еднопартийна система - многопартийна; вместо внезапно, взривно, революционно преустройство на обществото - органично, еволюционно развитие, постепенен преход в обществения прогрес. Утвърдиха се ценности на демокрацията: правова държава, плурализъм, действителен парламентаризъм, осъществяване на човешките свободи и права и прочее. Заговори се за съвместяване на икономика, държава и гражданско общество. В обществения живот се внедри терминът “пазарно стопанство”, синоним на капитализъм. Социалната идея, по примера на модерната западна социалдемокрация, започна да се интерпретира главно чрез механизмите за разпределение и преразпределение на продукта, а не чрез формите и характера на собствеността.

В началото западните социалдемократически партии се отнасяха твърде предпазливо към това преображение. По-късно промениха позицията си и склониха към сътрудничество, увенчало се с приемането на Българската социалистическа партия в Социалистическия интернационал през 2003 година.

Но редица черти на прехода от комунистическа идеология към социалдемокрация - в българска среда, все още не се оценяват достатъчно правдиво, нерядко се изопачават.

На първо място, това се отнася до своеобразния начин на установяване на капитализма (другояче казано, неговата реставрация) в съвременни условия.

Социалистите, а и по-голямата част от българския народ, очакваха, че промените след 1989 г. ще се осъществяват в един по-друг исторически ракурс: като симбиоза, “конвергенция” на позитивите на капитализма (в сферата на демокрацията и успешно защитения принцип на конкуренцията в капиталистическото стопанство) и на социализма (като възприемане на равнопоставеността на трите вида собственост и обновена кауза на социалната справедливост). Очакванията бяха, че социалната по конституция държава ще наследи от социализма и принципа на реда (сигурността и относителното благоденствие).

Това не се случи. Причината е в открояването на нов социален интерес, който промени формулата на идеологията на преустройството от 80-те години на 20-ти век. Лозунгът за реформиране на социализма прерасна във внедряване на капитализъм.

Елитни кадри на БКП се ангажираха с обсебването на държавната собственост от времето на социализма, включиха се в създаването на новата капиталистическа класа, подхранвана от членове на бившата номенклатура и техния обслужващ персонал. Те отложиха изработването на програмата за функциониране на кооперативната и държавната собственост в новите пазарни условия. Провъзгласиха държавата за лош “стопанин”.

Класата на новите българи получи, чрез прилагането на различни механизми, наготово материалните блага, и то без да притежава съзидателни навици. Отчуждена от производството, тя се превърна в участник в т. нар. Велика криминална революция. Естествено беше този привилегирован слой да се приобщи към някои от новите тезиси на либералното крило на западната социалдемокрация. Не е изненада, че въпросът за притежаването на собствеността беше изолиран като величина с второстепенно значение, за да се изтласка напред въпросът за разпределението и преразпределението на “излишъка”. Вместо общество, тръгнало по посока на развитите държави, започна строителството на примитивен, “див” капитализъм (с дефектите на крайна себичност, бруталитет, зоологически егоизъм и несъобразяване с волята на народното мнозинство). През изминалите четиринайсет години на прехода алфа и омега в поведението на този капитализъм стана мистифицирането на частната собственост като единствен, уникален лост на обществения напредък.

В други източноевропейски страни (Унгария, Чехия, Полша) бяха далеч по-реалистично оценени възможностите на различните типове собственост. У нас обаче се наложи руският модел на социално преустройство - подстъп към олигархическия капитализъм. Както в Русия, така и в България бащите на подобна идеология се обявиха за лидери на социалдемократическите тежнения в бившите комунистически партии. А това нанесе морален удар върху социалдемокрацията като алтернатива на “зрелия социализъм”.

В такава обстановка не можеше да не се разрасне кариеризмът на бивши комунисти, които чрез социалдемокрацията, с нейното име на уста, си осигуряваха входен билет сред елита на съвременното общество, умножавайки привилегиите си от миналото. Такива особи през няколко години се отделят в миниатюрни партии за собствена изгода, разгръщайки на всеослушание лозунга си за “повече социалдемокрация”. Не е случайно, че тяхната идеология се трансформира успешно в борба за власт и властови позиции (а оттук и за икономически позиции). Те не правят толкова съществена разлика между либерализма, консерватизма и социалдемокрацията, щом се обезпечава публичният им престиж. Не ги вълнува, че у нас се нарушава драстично симетрията между свободата, равенството и солидарността.

Свободата се ограничава все повече до привилегии за едно овластено малцинство (“формална демокрация”), солидарността изчезва под натиска на индивидуализма, а равенствто губи своите социални характеристики, белезите си като изравнени възможности за старт в живота или като поносими граници на бедността. Няма никакъв резон държавата на благоденствието в Западна Европа да постига просперитет за две трети от обществото, социализмът да предоставя благоденствие за една трета от обществото, а модерни български социалдемократи да обслужват обществото на едва една десетата благоденстващи.

Друг дефект е, че българските социалисти (социалдемократи), произлезли от бившата компартия, не дефинират спецификите на етапа, който преживява нашата страна - съответно кой от етапите на европейската социалдемокрация се налага днес у нас.

Известно е, че първи етап на социалдемокрацията е периодът на непосредствените класови борби, на стачките и локаутите, на сблъсъците между работниците и притежателите на крупната собственост от началото до средата на 20-ти век. Вторият етап (втората половина на 20-ти век) се определя като периодът на “държавата на благоденствието” (приносите на Вили Брандт). Третият етап се разглежда като подготовка в границите на глобализацията и цивилизационното разкрепостяване, за нови тържества на свободата, справедливостта и солидарността. Залага се на т.нар. културен капитал, който обема натрупаните и разширени активи на знанието, научните и духовните постижения на човечеството и е свързан с подема на съвременните средства на комуникацията, на информатиката, със свободното движение на хора, капитали и идеи.

Понастоящем в български условия този модел на западното общество по принцип буквално се пренаписва, той става гръбнакът на различни теоретични опуси и програми, макар че в България чертите на третия етап все повече изтъняват, де факто не съществуват. Всъщност злополучният развой на прехода вместо да ни приближава към третия етап на акумулираното знание, ни отпраща в гетото на първия период на социалдемокрацията, към картините на мизерия и непосилното унижение на човека, отнемайки дори и останките от “държавата на благоденствието”, наследени от предишната социалистическа система.

В ситуацията на разгромен промишлен потенциал, на връщане на земеделието с десетки години назад, на стопиране на научния и културен напредък едва ли може да се пледира за битие в етапа на знанието и новите завоевания на цивилизацията.

Впрочем теориите на внезапните и радикални обществени промени, за използване на масовото насилие в името на промяна на съществуващия социален ред, се раждат като противодействие на крайните и нечовешки форми на експлоатацията, като протест срещу довеждането на личността и социалната група до положението на скот, срещу опита на господарите да увековечат властта си. Перспективите пред органичното развитие се ерозират от прекомерното потъпкване на свободата и справедливостта. В съвременния свят заплахите за социалния мир се подклаждат най-вече от огромните противоречия между Севера и Юга, от експлоатирането на бедните от богатите държави.

Какво се оказва?

Бедността и социалното безправие ожесточават конфликтите между класите и народите, а отложеното решаване на съдбовните за човека проблеми (както става в нашата страна) увеличава заплахите от непредвидими трусове, чието потушаване предполага насилие, само че насилие на властимащите.

Прозорливостта на социалдемокрацията, и въобще на привържениците на социалистическата идея, би трябвало да се състои в анализа и правилното оценяване на подобни ситуации, но не и в тяхното подминаване. Въпросът е навреме да се решават обществените катаклизми, всичко онова, което потиска обществото и личността. По такъв начин става по-възможно да се подсигуряват гаранциите за постепенно и органично развитие, без да се руши изцяло сградата на миналото. Накратко: да се поощрява и фактически осъществява позитивната промяна, а не застоят, не поддържаното с всички средства обществено статукво.

Българските социалисти все още не дават отговор (нужния) на какъв етап от развоя на социалдемократическото движение се намираме сега, какви са свързващите звена между трите периода, но в български мащаби - и къде пада ударението. Както проличава, най-актуално у нас е съпреживяването на първия етап, а като перспектива, стремежът да се отвоюват предимства на “държавата на благоденствието”. За съжаление, макар моделът да е “смесен”, т.е. в него има съставки и от трите периода, най-слабо присъстват тъкмо характеристиките на третия етап (описвани в програмните документи на БСП като жива реалност).

Ако нашата левица успее да коригира изкуствените и претенциозни “чертежи”, тогава тя ще отделя значително по-голямо внимание на фактите на социалната дискриминация на трудовите хора, ще участва по-активно в съпротивата против злоумишленото затваряне на предприятия, болници и училища, ще развива енергично отношенията си със синдикатите за съвместни акции (като парадокс българските синдикати се гордеят с “дясната” си принадлежност и близките си контакти със СДС).

Това означава още, че социалната политика няма да бъде затваряна единствено в рамките на парламента, а ще се води на широк обществен фронт. От друга страна, една правилна оценка ще конкретизира програмата за икономическо възраждане, ще постави с нова острота доколко е целесъобразна пълната зависимост на нашето стопанство от МВФ и Световната банка, има ли възможности да получим относителна финансова “свобода” по примера на другите държави в Източна Европа?

Очевидно е, че при днешното финансово опекунство, каквото упражняват чуждите фактори, която и партия да е на власт, не би могла да развива пълноценно производствените мощности, не би могла и да осъществява социална политика, която поне отчасти да се синхронизира с идеите на лява Европа.

През последните седем години Българската социалистическа партия концентрира основните си политически послания и действия в кулоарите на Народното събрание. В речи и изказвания депутатите от “Коалиция за България” пледират за нова социална политика, която да облекчава участта на обеднелите хора, участват в подготовката и приемането на закони, свързани със социалното положение в страната. В същото време на заден план остава пряката работа с работниците, селяните и интелигенцията. В екзотика се превръщат масовите акции по един или друг повод. Постепенно се заличава един от казусите на тази партия: да бъде в еднаква степен парламентарна и масова!

Такава тенденция би била оправдана, ако написаното в партийните документи за пребиваването в третия етап (с манифестацията на новия тип знания и интелектуален капитал) е валидно за днешна България: тогава действително дейността би могла да бъде насочена главно, ако не изключително, към възможностите на парламента. Но при сегашното състояние на нещата, при огромната криза на производството и при увеличаващата се в геометрични пропорции бедност, партията, която държи на социалдемократическите ценности, е задължена да използва резултатите от дейността си по местата, където живеят и работят трудещите се, където се проявява същността на масовия ù характер.

Будят безпокойство и някои от опитите да се тълкува превратно историята на лявото движение у нас, историческият принос и грешки - както на партията на българските комунисти, така и на партията на българските социалдемократи през 20-ти век. С основание се изтъква цената, която плаща работническото ни движение след разцеплението на единната социалдемократическа партия, пропуснатите исторически шансове и прочее. Но нерядко се обслужват политически пристрастия със закъсняла дата, играе се на “победители” и “победени”; вместо да се постигат разумни компромиси, пропълзява сянката на реванша.

Кому е нужно да се прикрива фактът, че в България, в отличие от другите европейски държави (по-конкретно от Източна Европа), основните битки за социална справедливост през 20-ти век ги провежда и възглавява партията на комунистите, тя е най-масова и с най-значимо влияние сред по-бедните слоеве. Неразумно е историческите грешки да се струпват единствено върху тази партия, спестявайки сложните въпроси на нейното развитие.

Партията на българските социалдемократи изповядва през десетилетията възгледи, които понастоящем се оказват общовалидни: за хармонизацията между свободата, равенството и братството, без да се изтласква напред един от трите елемента (комунистите държат преди всичко на равенството), за демокрацията, за обществената толерантност и нейните механизми и прочее. Едно са компромисите, каквито БСДП прави с българската десница (понякога безпринципни), откъснатостта ù от “тесните” места на социалната борба, и друго, целостта на вярната историческа оценка. За предпочитане е да се изтъква последователното противопоставяне на социалдемократите против идеологията на терора и насилието, по същия начин, по който би трябвало да откриваме непреднамерено мотивите за приобщаване на комунистите към политиката на болшевизма.

Назрял е моментът реалистично да се обобщават дейностите и на комунисти, и на социалдемократи в социалните битки за по-добър живот преди 1944 г., да се осмисля ролята на левите партии в антифашистката борба (комунистите, като партия, която оглавява антифашисткия фронт, и социалдемократите, като участници в Отечествения фронт). Не могат, разбира се, да бъдат потулвани политическото късогледство и насилие, упражнени против социалдемократи през 50-те години. Нужно е обаче да посочваме приноса на БКП и на социалдемократите, които сътрудничат с нея, за повишаване на благосъстоянието през шейсетте и седемдесетте години.

Интересно е, че традиционните социалдемократи след 1990 г. по-епизодично се отдават на увлечението си да отричат миналото на БКП (изключение прави едно изказване на д-р Дертлиев през 1991 г., използвано от силните на деня, за да предотвратят избирането му за президент на републиката). Отхвърлянето на наследствата, зачеркването на историческите приноси на БКП е по-присъщо на личности, които произхождат от самите недра на българските комунисти. На тази база подобни дейци доизграждат основите на една погрешна философия, според която времето на реформите (след 1990 г.) е призвано да оправдае изцяло историята на българската социалдемокрация и да зачеркне безапелационно историята на българското комунистическо движение.

Това е фалшив тезис. Защото времето на реформите (новото време), което оглежда историята на левите сили у нас, е призвано не да отрича, а да възприема всичко положително от миналото на социално ориентираните партии, в това число и на социалдемократите, и на комунистите.

Такъв е случаят с противопоставянето на насилието - една непрекъсната позиция на социалдемократическата партия, но такъв е случаят и с категорията “ред”, която обогатява идейния фонд на социалдемокрацията. Ако западната социалдемокрация възприема “реда” (сигурността и благополучието) от консерваторите, у нас в този принцип откриваме следи от времето на социалистическата власт.

Накратко: реваншът не може да бъде основа на взаимодействието, основа, върху която една бивша комунистическа партия се преустройва на демократически релси.

Както се вижда, аз се стремя да се съобразявам със специфики, които произлизат от своеобразието на националния развой, от историята на българската левица. Амбицията ми е да покажа, че през десетилетията в много отношения се следват чужди образци, на руските комунисти или на западните социалдемократи. Много от възприетите или повлияли идеи на българска почва се оказват неприложими, или придобиват друго естество. Това би трябвало да бъде един от съвременните ориентири.

Ще поясня.

Западната социалдемокрация - това се знае, еволюира от по-остри форми на класовата борба към едно по-органично съществуване сред структурите на капиталистическото общество. Западните социалдемократи се наемат да “коригират” капитализма, да го “очовечат”, докато у нас се развиват обратни процеси. В пътя си към новия капитализъм, ние, българите, се отдалечаваме от последните остатъци на благосъстоянието, от последните наследници на “средната класа”.

От друга страна, преустроените комунисти се наемат не с “поправяне” на буржоазния ред, а с неговото строителство. Това е задача със съвсем друг характер и тя поставя левицата в особена, непозната от историята ситуация.

Казах, че в течение на изминалите четиринайсет години в България икономическото и политическото положение се влошава, приближаваме се с ускорени темпове към спецификите на първия исторически етап на социалдемокрацията. Това изисква, както споменах, да се засилва съпричастието, борбата за подобряване на тежкото положение на милиони обикновени хора, кара ни да дискутираме отново функциите на държавата като гарант или посредник на икономиката, на политиката и демокрацията, да предлагаме такива проекти за бъдещето, които трасират “българската пътека”.

Западната социалдемокрация, вероятно исторически мотивирано, предоставя вече по-широки пространства на свободата (икономическата също), отколкото на равенството, подменя “равенството” със “справедливост”, търсейки модерни и исторически доводи. Държи убедено на либералните подходи в икономиката. Смята за несъстоятелно да се изработват нови социалистически проекти или оставя подобни “радикализми” в ръцете на своето "ляво" крило. Все по-ясно кристализира съзнанието, че най-важното е да се “очовечава капитализмът”, приемайки неговата система за вечна.
Ако класиците на социалдемокрацията ревностно обсъждат въпроса за адресата на собствеността, съвременната социалдемокрация отмества на второ място този въпрос (кой притежава собствеността и в какви размери). Интересът се съсредоточава върху зоните на разпределението и преразпределението на "излишъка" и върху акцентуваните възможности на свободния пазар. Така социалдемокрацията бавно, но неуморно, се придвижва от "държавническите" увлечения на френските социалисти, от "маслинената клонка" на италианците към "средния път" на либерално-устроените британски лейбъристи. Презумпцията е, че при такава “лоялност” в подходите, капиталистът ще прояви чувство за справедливост спрямо по-бедните, ще се проникне от идеята "човек за човека е другар". Ще отдели значителна част от "излишъците" за жертвите на социалния живот; поддал се на "цивилизационния си рефлекс", той ще откликва на нуждите на останалите. Така възгледите на Бернщайн, Кауцки или Сакъзов придобиват патина на остарялост, на реликва, която съвременникът захвърля в килера на историята. Предишната социалдемокрация намира източниците на своята енергия в лоното на континентална Европа (предимно Австрия, Германия, Франция, Италия и Испания), докато сегашната люлка на социалдемократическите въжделения се премества в Англия, раздвижвана от "теоретическата съкровищница" на партиите от лейбъристки тип.

Ако за западноевропейските общества този развой е обясним, в известна степен може би предпоставен от високата материална и социална култура на развития свят, за бедните общества - особено за рухналата икономическа, политическа и духовна структура на българите - подражанието на подобни представи и модели е извънисторическо, то е илюзорно, даже вреди на левите сили.

Ще посоча няколко примера.

Единият е от областта на икономиката. Демократичният преход в нашето общество след 1989 г. се оказва по същество смяна на собствеността, присвояване на анонимната държавна собственост, най-често с нечисти средства, с протекции. При такова положение е нонсенс разпределението и преразпределението на държавната собственост, нейното попадане в частни лица (българи и чужденци) да се смята за нещо второстепенно, в сравнение с разпределението и преразпределението на продукта. Не е логично при огромното намаляване на доходите и пропадането на населението в капана на нищетата, при хищно потребителската психология на новозабогателите и при раково разпространилата се безработица да се подценяват конкретните показания от живота. Иначе казано, да се подценяват характеристиките на социалдемокрацията от нейния първи период и вместо тях да се плагиатстват практики от развитите държави, които у нас са неприложими (поне в този си вид).

Не от неграмотност нашите "десни" синдикати, участници не в едно сваляне на законноизбран парламент и правителство, и до ден-днешен се страхуват от публично преброяване на членовете им. Те държат възловата си роля на правоверен чиновнически състав, а битието си - на предварително изготвени матрици от авторите на перестроичната философия. Може би още в генезиса им е заложена тяхната склонност към безбурни компромиси със собствениците, поради което авторитетът им се гради във високите етажи на властта и в малки, но "експлозитивни" групи на "антилевичарски" настроени работници.

Този профил на синдикализма беше прописан още в началото на 90-те години, когато партията на социалистите разполагаше с безспорно властово влияние. И ето, вече четиринайсет години българската левица не успява да създаде полезни за трудовите хора отношения с двата официално легитимирани синдиката, както и да провежда съвместни акции за защита на работническите трудови права. Модерната, пък и традиционната социалдемокрация стават безпредметни, ако не се опират на синдикатите като представители на работничеството, на работещите хора. У нас, в унисон с политическата практика такива интереси се защитават от "птичи поглед".

И така, в програмите на различните социалдемократически партии в България (социалистическата партия също) главните размишления и вълнения се сгъстяват около това как да се развиват модерните информационни средства и комуникациите, как да се изхожда от "излишъка", как да не се пропусне сладкият глас на "птичето на знанието", подминавайки жалката и презряна действителност. Не започваме ли и ние да вземаме селския хан за рицарски замък, а вятърните мелници за приказни чудовища? Нашенски лидери на социалдемокрацията се съревновават в усърдието си да ползват същия политически парфюм, да се труфят в същите модни одежди, в каквито се представят най-крайнодесните "лъвове" на европейската социалдемокрация.

С оглед на произхода си, а и на неестествените лични преобразявания, закономерно е привържениците на такава криво разбрана социалдемокрация да се теглят надалече от тинята на проблемите, да ги отвращава миризмата на "гнило", да се гнусят и от "социалистическите проекти". На тях им е достатъчно като Волтеровия Кандид да повтарят, че този, установеният свят е най-прекрасен от прекрасните светове, да се блазнят от съучастието си в строежа на социалната пирамида, ослепели за ропота и мъките на "непотребните" роби на труда.

Българската социалдемокрация възприе (и правилно) тезиса за гражданското общество като неотменимо право на гражданите да се самозащитават, но в диалог с държавата (в контекста ù на естеблишмънт) и с икономиката, която се развива.

У нас след 1989 г. бяха начертани контурите на гражданското общество, това общество получи гаранции в конституцията с обещания за щастливо пребъдване. В скоро време проумяхме: най-силните организации на гражданското общество прохождат под чужд диктат; първото си мляко те засукват от чуждестранни благодетели като Джордж Сорос; не толкова невинно се включват в политиката и обсебването на медийните лостове; целенасочено подготвят манипулатори на бъдещи "манипулатори" и прочее. Световният финансов елит ги подтиква да овладяват кормилото на публичната власт. Чрез тези граждански общества рядко заговарят свободата на гражданина, неговата воля да направи по-прозрачно управлението, да събуди участието на народното мнозинство в демократизирането на държавната машина, в "хуманизирането" на капитализма. Подобно гражданско общество в много относителен смисъл разширява правата и свободите на гражданите. То не се свени да бъде инструмент на "демократурата". Но най-неприемлив е стремежът на такива общества да обработват (корумпират?) политическия ни елит, доволни от службата си като охранители на имуществения слой.

Немалко нашенски социалдемократи проявяват забележителна "слепота" пред очевидните факти, за които пиша, те ги подминават като лоши съновидения или им прикачват крилца на благочестивост. Така в български условия остава нерешен (привидно решен) един от основополагащите принципи на истинската социалдемокрация.

През последните години станахме свидетели и на други несъобразности, повлияни от нетворческото следване на образци на социалдемокрацията в развитите страни. Става дума за някои от погрешните стъпки на западните социалдемократически партии в геостратегическия и външнополитически план.

Не е тайна, че преди американската война в Ирак (2003 г.) западната социалдемокрация изпълняваше прилежно (робско) задълженията си към определени кръгове на световния капитализъм. Кръгове, които използват обективните (естествени) процеси на глобализацията за свои егоистични цели, за налагането на "нов световен ред", в ущърб на милиарди хора на планетата. Глобализацията се преиначава и фалшифицира в политика на глобализма, осигуряваща господството на световните корпорации и на единствената свръхдържава - САЩ! В тези случаи европеизмът или евроатлантизмът се подменят от идеологията на атлантизма. По-късно се убедихме, че това е последица не само от предишното разделение на света, а и от слабостта на Европа пред Щатите. Но тогава слабостта и покорството пред свръхсилата (конкретно във връзка с войната срещу Югославия) ни се представяше като субстрат на социалдемократическа политика, като връх на нейното израстване.

Едва ли е необходимо да вметвам, че този акт на унизително подчиняване, независимо от информационната си глазура, беше деформация на трайната антивоенна (даже пацифистична) позиция на социалдемокрацията. Участието на държави, в които управляват социалдемократи - и то петдесет години след Втората световна война - във война срещу европейска държава разрушаваше установените "баланси", превръщайки европейската социалдемокрация в партия на войната. А това, наред със смъртта и опустошенията, ерозираше сигурността, намаляваше и моралния кредит на лява Европа. Резултатите не закъсняха: загуби на парламентарните избори в Австрия, Испания, Италия, Холандия, по-късно в Португалия и прочее. Така ренесансът на европейските социалдемократи беше потъмнен.

Смешно е, че и комарът поиска да бъде подкован. Наши социалдемократи не закъсняха да обявят агресията за "справедливо възмездие" (главно "социалдемократически" формации, коалирани със СДС). Те се вдъхновиха от възможността да се наредят в армията на свръхсилните! Едно поведение, което социалдемократи като Атанас Москов и Петър Дертлиев биха отхвърлили без да се двоумят.

Интересно е, че когато европейската левица преосмисли поведението си и се обяви срещу войната в Ирак (щом се провежда без санкция на Съвета за сигурност и единствено поради аргументите на свръхдържавата!), единствено БСП реагира проевропейски и социалдемократически, като заяви: България не трябва да участва в международна военна авантюра. Висшият съвет на тази партия прояви мъжество, приемайки за недопустимо България да окупира държава, без решение на Съвета за сигурност на ООН. Междувременно видни персони на социалистическата партия и на социалдемократически партии (някои от тях участници в президентската структура и в изпълнителната власт) сметнаха за свой дълг да подкрепят политиката на САЩ и Великобритания, разграничавайки се от становището на Висшия съвет на БСП, но и от новообявения курс на управляващите в Германия социалдемократи. Тези личности, които доскоро намираха опора в Шрьодер и неговия екип, днес завиват рязко към политиката на Буш, Волфовиц и Рамсфелд. Промяната настъпи на семинар на парламентарната група на Коалиция за България в курортното селище Рибарица. Там значима част от депутатите на левицата и външнополитическите ù експерти се опитаха да въвлекат БСП в една надпревара за поддръжка на американците в тяхната война, провеждана без санкции на ООН. След проведената дискусия на семинара в Рибарица (2003 г.), завършила с формирането на сервилни по отношение на САЩ позиции, в българските медии Николай Камов и Ирина Бокова подробно обясниха на публиката колко далновидно би било, ако нашата страна застане и този път на страната на американците.

Какво се оказва?

Докато европейските социалдемократи по принуда (заради общата слабост на Европа и на Европейската общност пред държавата-хегемон) се съобразяваха преди няколко години с волята на американските политици, основни формации на българската социалдемокрация (и знакови фигури в нея) тъкмо сега се солидаризират с Войната, с нейната философия и практика. Щом европейската социалдемокрация преоцени старите постулати и пое по нов геополитически път (осмели се да се противопостави на Пентагона), тя престана да бъде примерът за гореспоменатите кадри на политическата ни класа.

В по-обобщен план оправдаването на конюнктурните външнополитически актове се постига чрез включването ни в ценностната система на социалдемокрацията. Към свободата, справедливостта и солидарността користно се приобщават верността към Североатлантическия пакт, предаността към политиката на Съединените щати.

Ситуацията не е безобидна. Набирайки все повече влияние във върховете на левицата, тези кръгове предопределят и редица нейни действия, необясними от зрителния ъгъл на лявоориентираните българи. Под техни нашепвания нашата левица предпочете анонимността по повод искането на американците България да ги подкрепи техните войници да не попадат под юристдикцията на Международния наказателен съд. Най-голямата лява формация БСП не се противопостави на изпращането на български военен контингент в Ирак, макар че окупацията се провежда без санкция на Съвета за сигурност. Най-фрапиращо е поведението на депутатите на левицата в парламента, които подкрепиха разполагането на американски военни бази върху българска територия: безкритично, без поставяне на условия, без да се съобразят с последиците. За нарастващата сила на тази военнолюбива група (сред левицата) свидетелства и успешният реванш, който тя даде на поредния пленум на Висшия съвет на БСП: успя да наложи решение, с което се одобряват действията на парламентарната група във връзка с американските бази.

Два анекдотични случая.

Когато излязох от заседателната зала (член съм на ВС на БСП) към мен се приближи радиожурналистка (каза, че е от Дарик радио) с въпроса: “Не ви ли е неудобно с отрицателния си вот срещу базите да се нареждате до бетонните глави Чавдар Кюранов и Коста Андреев?" Не я попитах откъде знае резултатите от току-що приключилото закрито заседание. Не беше нужно. Но ми се искаше да добавя нещо, което тогава премълчах. А то е, че е парадоксално Чавдар Кюранов, символ на социалдемократическата идея в нашата левица, човекът, който посвети себе си, за да се трансформира БСП по посока на социалдемокрацията, да бъде обявяван за "бетонна глава" само защото се противопоставя на военните бази. И още, че военнолюбието не е ценност на социалдемокрацията. И друго ми дойде на ум. Трима депутати от левицата гласуваха в парламента срещу Декларацията за базите - двама от тях изтъкнати интелектуалци: проф. Андрей Пантев и проф. Огнян Сапарев. На заседанието на Висшия съвет на БСП (шест души гласувахме против текста, чрез който се подкрепят предварителните действия на нашите депутати, още шест - въздържали се: сред тях са икономистът проф.Чавдар Кюранов, публицистът Коста Андреев, социологът д-р Илия Божинов, физикът проф.Боян Киров, писателят Иван Гранитски, журналистката Велислава Дърева, университетският преподавател д-р Ваня Йорданова, правистът Румяна Сидерова и други. Виж ти, какъв отбор от "бетонни глави", дръзнали да се противопоставят на богато субсидирания конформизъм.

Второто приключение. Преди известно време в печата се появи интервю с лидера на движението-партия "Социалдемократи" Николай Камов. Между другото той подхвърля хапливи реплики по адрес на онези социалисти, които не приемат радушно ориентацията на България към военни съюзи (тук спадат и базите). Предлага на такива социалисти да ги запишат в някоя от компартиите. Предпазвайки се от контраостроумие, ще отбележа, че Камов (както и едно миниядро в левицата) възприема външнополитическите приоритети на САЩ за основополагащи идейни и политически ценности на социалдемократическата идеология и поведение, а всяко отклонение от тази маршова стъпка на "внедрителите" на демокрацията, сиреч, отклонение от "генералната линия", го обявява за отровна съблазън, староверство, крайност, за която се бие през пръстите.

Отражение от трансформирането на глобализацията в глобализъм е и идеята за форсирано ликвидиране на националните държави като остатъци от миналите векове. През последното десетилетие това мислене нахлу в среди на западната социалдемокрация: ревизирани бяха основни разбирания за националната държава и за нацията, подложени бяха на отрицание категориите "независимост" и "суверенитет". Сметна се, че вече са преодолени традициите на социалдемокрацията да разработва и отстоява националната държава и нейните интереси, особеното значение на националния организъм в интернационалното общежитие на народите.

Активизираните опити за заличаване на националното съзнание, за ерозиране на незаменимите ценности на отделните народи и народности, за дискриминиране на националните интереси на малки и по-големи държави (с изключение на САЩ и най-привилегированите им съюзници) е исторически волунтаризъм. Волунтаризъм, който определени кръгове упорито филтрират в света на социалдемокрацията.

Едва ли е нужно да подчертавам дисонансите, които този идеологически похват причини на социалдемократическото движение. Европейските народи възприеха дележа между регионални, континентални, планетарни обединения и между националните формации като преднамерено, механично дефиринциране, като заиграване на елита с американските господари, като комплекс на слабия да се хареса на силния. Това освободи пространства за възкресяването на крайни национални и националистически доктрини в редица страни на Западна Европа. А социалдемокрацията, оказала се в плен на такива възгледи, бе анатемосана като гробокопач на националната държава. За всекиго е ясно, че свободният съюз на свободните отечества (Де Гол) не стопира тенденциите към универсализъм, към световни алианси на фона на разгърналите се процеси на глобализацията. Европейският съюз не се строи и не би могъл да се построи върху заличаването на културните пластове, на историческия опит, на националните характерности и вътрешното многообразие. Другото би било самоубийствено покушение над перспективните проекти за добруване на народите.

Проблемът, който разглеждам, има и други разклонения. Така например от правилното положение за защита на малцинствата (един от принципите, осигуряващи равнопоставеност между отделните етнически фрагменти в националната общност) се достига до едностранчиво пренебрегване на интересите на огромни групи от националната цялост. Въпросът за мнозинството и малцинствата трябва да се поставя и тълкува не според абстрактните критерии, не единствено според живота вътре в отделната нация, но и като съотношение между големи и малки нации (държави) и най-вече като съотношение между политиката на САЩ и националните държави (нации). Сравнени с държавата-хегемон, националните общежития наистина могат да бъдат оприличени по смисъл с "малцинствата". При една дозирана политика, която осъзнава заплахите от еднополюсния свят, социалдемокрацията е в състояние да отстоява суверенитета и независимостта на народите, живо олицетворение на световното човешко богатство. Тази дилема според мен предстои да бъде разнищвана на различни форуми на международната левица, понеже нейното поставяне, както и възможностите за положителното ù решаване, стават все по-необходими.

Разбира се, има и други проблеми, свързани с развитието на социалистическата и социалдемократически партии у нас, които само ще щрихирам.

В нашата страна, както споменах, има вече секти от социалдемократи с дясна окраска. Партиите (със социалдемократическо название), които членуват в Обединените демократични сили и реализират непосредствени контакти с десницата, приемат за нормално едно такова политическо поведение. Нещо повече, те работят за дясна политическа програма. Този факт за западните социалдемократи може да изглежда невероятен, но у нас е част от политическия пейзаж.

Българската реалност е такава, че партията с най-голям авторитет, най-жизнеспособна и с най-безспорно влияние сред гласоподавателите, е Българската социалистическа партия. В нея също битуват различни тенденции, синтезирани в програмата на социалистите. Продължава да се обсъжда въпросът какви традиции би трябвало да наследи тази партия, възможно ли е да възприеме и опита на политическата сила, която е наследила. Отворен остава въпросът за начина на коалиране с другите леви сили. За разлика от други източноевропейски страни, където коалирането става след провеждането на парламентарни избори, в България се прави точно обратното. Коалирането се осъществява преди изборите, и то с леви партии-фантоми, без влияние в обществото, но с престижни позиции в обществените върхове. Всичко това се оправдава със задкулисни мнения на международните социалдемократически организации, които настоявали за създаването на такива предизборни споразумения. Коалициите от подобен род не са печеливши за левицата. За предпочитане е партиите на левицата - извън БСП - да потърсят контакти между себе си преди провеждането на изборите, за да се опитат да направят истински пробив, преодолявайки четирипроцентовата бариера. Понастоящем, дори и при изборна победа, блокът на левицата - ако иска да управлява - ще бъде принуден да се съюзява с партии вдясно от центъра, с политически сили на десницата.

От време навреме се разгарят полемики за ориентацията на младите. Официално се рекламира тезата за младите като убедени привърженици на социалдемокрацията, радостни, че са попаднали под прожекторите на идеите на атлантизма, докато по-възрастните съмишленици се представят за носталгици по предишните времена, като хора със закостенели възгледи. Това е идеологически блъф. Защо? Защото и възрастните съмишленици на соцпартията споделят партийната програма - социалдемократическа по същество. Те вече са направили житейските си изводи, разграничили са се от практиките на зрелия социализъм. Възприели са политическите, икономическите и структурообразуващите начала на социалдемократическите виждания, но с намерение да се използват и други завоевания на модерната политическа мисъл.

От друга страна, не малка част от младите привърженици на левите идеи отхвърлят идеологията на атлантизма и еднополюсния свят, готова е да участва в непосредствени битки за трудовите си права.

Сума сумаром.

Несъобразената с националния опит и специфика политика подсилва разминаванията между политически целесъобразности и социални тежнения, затруднява реалния анализ на обществото и обществените процеси. Най-същественото - компрометира социалдемократическата политика като хармонизация на обществените и частните интереси, като продуктивна грижа за човека и неговото благоденствие, като интензивно развитие на културата, на поведенческите норми, на наследените качества. Не малко представители на социалдемокрацията избягват преднамерено полемиката за деформираните форми на съвременния капитализъм, които Литвак определя като "турбокапитализъм", а Шмитър като "концентрация на корпоративния капитализъм".

Ако всичко оставаше в сферите на реториката, нещата биха били по-безобидни и нямаше да ни карат отново да поставяме въпроса за характеристиките на социалдемокрацията в България, но и за превратните ù тълкувания, които пречат на националното ни развитие и подем.

Подобна ситуация не ни позволява да извървим органичния път на просперитета, който другите социалистически и социалдемократически партии успяха да извървят: постигнат ръст на производителните сили и повишено жизнено равнище след 1990 година. У нас, напротив, застрашителни размери взема спадът на производството, хората живеят под жизнения минимум. Така се накърняват биологическите права на личността, а това засяга и генофонда на нацията. Част от провъзгласилите себе си за социалдемократи не само че оставиха процесите на самотек, но и възприеха като нормалност установяването на жестоките форми на капитализма. Разработиха специална програма (съвместно с американски икономисти и финансисти), която още от началото на 90-те години предначерта банкрута на икономическите, социалните и политическите ценности на нова България.

Всичко това - и общата картина на социалдемокрацията в България; и противоречивото "пренасяне" на опита на развитите страни; и трудното пригаждане на общите постановки към националната специфика (към ситуацията на Балканите); и еклектиката в съществуването на левите идеи; и фиаското във връзка със строителството на социалната държава; и толерирането на формите на олигархическия капитализъм - ме подтиква да поставям акцента върху пречупването на тезисите през призмата на националното своеобразие, да наблягам на българските характеристики, които видимо се отличават от опита на социалдемокрацията в развитите страни.

През 2000 г., воден от желанието си да представя по-обективна инфорация за съвременните идеи на социалдемокрацията, преведох от унгарски език "Харта на унгарския социалдемократ", придружена от мой коментар. Текстът на Хартата предоставя на читателя широка панорама от теоретически размисли и тълкувания, както и синтез на различните национални "пътеки" към социалистическите и социалдемократическите идеи.

Финалът на Хартата се нарича "Пътеката" на унгарската социалдемокрация и пътят на новата демокрация". Макар и Унгария да е постигнала вече сериозни успехи в промишлеността и земеделието, в растежа на жизненото равнище, авторите са самокритични. Те не забравят, че и унгарското общество се намира на етапа на прехода. Същевременно упадъкът на българската икономика и на социалния живот ни заставя да правим сравнения с Унгария (и другите източноевропейски държави), за да оценим по-обективно пропуснатите исторически шансове. Колкото и да сме заставени да преброждаме изминати от унгарците периоди, колкото и "българската пътека" да е по-различна от тяхната, има смисъл да вникнем в "основните ценности и принципи на унгарската политика": така ще направим по-прозрачна съпоставката между непосредствените и по-далечните задачи, които и България би могла да следва, ако успее да спре негативния ход на живота:

"Унгарските социалдемократи неизменно и твърдо изповядват основните принципи на социалдемокрацията: свободата, равенството, справедливостта, солидарността, общността, и едновременно с това - ценностите на реда, сигурността на държавата на благоденствието.

Унгарската политика през следващото десетилетие ще бъде изправена пред двойна задача, която заедно и едновременно ще трябва да бъде реализирана. От една страна, необходимо е да се продължи започнатият икономически растеж и наред с него да се постигнат икономическа модернизация и консолидация.

Задачата е двойна, но единна.

1. Нашата икономика през последните десет години, след огромни трусове, достигна до нулевата точка. Нейната мощност е на равнището на 80-те години. Преодоляхме няколко тежки проблема: излязохме извън дълговата спирала, извършихме приватизацията, постигнахме равновесие (относително) на бюджета, изградихме система от пазарни институции, съизмерими с европейските, привлякохме значителни чуждестранни инвестиции и други. Сега са нужни такива мероприятия, които ще запазят функциониращия капитал, ще развиват унгарските малки и средни предприятия, ще отнемат базата на сенчестата икономика. И в бъдеще ще трябва да се помага на унгарското техническо развитие, на модерното капиталистическо преустройство. Социалдемократическата политика трябва да осигури с всички възможни средства постижим икономически растеж, свобода на инициативата и заедно с това - хуманизация на икономиката.

1/а. Централна задача на следващия етап - при задължителна консолидация на обществото - се състои в ликвидирането на кризисните икономически зони. Такива са вече споменатата сенчеста икономика (заедно с разпространението на корупцията), селското стопанство, което е изпаднало в тежко положение, здравеопазването, социалната осигурителна система, високият процент на безработицата. Положението е тежко, а днешното правителство направи по-малко от възможното за придвижването напред. Социалдемокрацията обаче в името на свободата, справедливостта и солидарността не може да не се превърне в инициатор за решаването на тези въпроси.

2. Опирайки се на солидния икономически растеж, ние трябва през следващия етап да поставим във фокуса на политиката консолидацията на обществото. А това изисква широкомащабна и многообразна програма.

2/а. От една страна, тук спадат споменаните по-горе задачи за ликвидиране на кризисните икономически зони.

2/б. От друга страна - в духа на новата социалдемокрация - трябва да бъде осигурен приоритет на задачите, насочени към инвестиране в човешки капитал и обхващащи най-широките обществени слоеве. Тук спадат общественото възпитание, образованието (основно, висше, училищно и извънучилищно, квалификация и преквалификация), всестранното развитие на културата, запълването на свободното време, укрепването на общата сигурност. Във връзка с всичко това е необходимо да се създаде не само равенство на възможностите, но и равнище, което да позволява възползване от тези възможности. Тук спадат още защитата на човешкия капитал, възстановяването на общата сигурност.

2/в. Ние се стремим средната класа да бъде укрепена и като числен състав, и като равнище. Необходимо е да се работи за раждането на новата средина, върху която ще се опира политиката на бъдещата социалдемокрация. Другояче казано, ние искаме да бъде осигурен стабилен, уреден и смислен живот за по-голямата част от обществото (поне за неговите две трети, но в последна сметка - за всекиго).

2/г. В настоящия момент обаче трябва да отчетем, че много широки слоеве се намират в застрашено положение, живеят в тежки материални условия, без икономическа защитеност. Тук спадат значителни групи, които се препитават от надници и заплати, губещите от преустройството милион унгарци, които мизерстват върху участъците на своите малки земеделски стопанства (една десета от населението), по-нататък - безработните, безпризорните. Тук спада значителна част от ромското население, застрашено от етническа дискриминация. Важна част от политиката на Унгарската социалистическа партия е защитата на работниците, на хората, които живеят със заплати и надници, подпомагането на синдикатите и организациите по интереси.

3. За изпълнение на двойната задача е необходимо да се създаде държава и такъв обществен и политически живот, по силите на които ще бъде нейната реализация.

3/а. Трябва да се възстанови равновесието между икономика-държава и гражданското общество.

3/б. Нужна е по-малка държава (по отношение на държавните чиновници и масовата намеса на държавата), но по-силна. По-точно, нужна е по-активна и "активизираща" държава, чиято главна дейност ще бъде - наред с осигуряване на икономическото развитие - и инвестирането в човешки капитал, създаването на възможности.

3/в. Трябва да се стремим към демокрация на консенсуса, а не на мнозинството, и то не по принуда (при политическото обособяване е трудно два пъти да се постигне мнозинство), а защото значимостта на задачите, които стоят пред обществото, повеляват възможно най-широко сътрудничество.

3/г. Силата на държавата укрепва не чрез разширяване на нейната организираност, а чрез връзките ù с гражданското общество.

3/д. Тоест и от политическа гледна точка е необходимо да бъде заздравявано гражданското общество, по-точно да му бъдат предоставяни възможности за ново преустройство.

Следователно е нужна е не по-малко, а повече демокрация. Плуралистичната, полиархичната демокрация от втората половина на ХХ в. е връх на досегашното развитие, но не е крайната точка. Трябва да се стремим, както е вече доказано, към нова, по-висока форма на демокрацията, която ще осигури по-голяма роля на всекидневното участие на хората (инклузивна, партиципиална, гражданска "shakeholder", силна демокрация).

И така, да обобщим: нашата цел се състои във формирането на такова общество, икономика и демокрация, които по-пълноценно ще отговарят на идеята на демократичния социализъм. Онзи, който осъществява във всяка сфера на живота качество, общност и култура."
Може би прекалявам с цитирането. Но задачите, които се обсъждат във финала на Хартата са поучителни за нас, българите, отдалечили се, вместо да се приближаваме към едно по-богато и по-справедливо общество. Те могат да ни стимулират към правенето на политика, съобразена с реалността и с шансове за нейното придвижване напред. Тук описвам добросъвестно българската ситуация и задавам въпроси. Отговорите – тях очакваме - обективните и солидни отговори!

ÏÐÀÃÌÀÒÈЧÍÈÒÅ ÐÅØÅÍÈЯ ÂÑÅ ÏÀÊ ÑÅ ÁÀÇÈÐÀÒ ÍÀ ÖÅÍÍÎÑÒÈ
×àâäàð Íèêîëîâ
Êàêâî áè ñòàíàëî, àêî îáúðíåì çàãëàâèåòî íà äíåøíàòà êîíôåðåíöèÿ è ñè ïîñòàâèì ïðîòèâîïîëîæíèÿ âúïðîñ „Êàêâî å äà íå ñè ñîöèàëäåìîêðàò ïðåç ÕÕI âåê?“

Ïî òîçè ïúò, ìèñëÿ, öåëåíàñî÷åíî ñòèãàìå äî ïðîáëåìà çà èäåíòè÷íîñòòà è àâòåíòè÷íîñòòà íà äíåøíàòà áúëãàðñêà ëåâèöà, äâåòå íåùà ïîíå çà ìåí âúðâÿò çàåäíî. Çàùîòî, çà äà áúäå èñòèíñêà, ñîöèàëäåìîêðàöèÿòà áè òðÿáâàëî äà íàìèðà èçðàç â åæåäíåâíàòà ïîëèòèêà, â êîíêðåòíèÿ, äåëíè÷åí, íåïëàêàòåí, íàöèîíàëåí ïðåâîä íà áàçîâèòå ñîöèàëäåìîêðàòè÷åñêè öåííîñòè. Áåç äà èñêàì äà îáèäÿ íèêîãî, íî ñúâñåì íå å äîñòàòú÷íî äà èçäåêëàìèðàø „ñâîáîäà, ñïðàâåäëèâîñò, ñîëèäàðíîñò“, äà ñè çàëåïèø ñúîòâåòåí ïàðòèåí åòèêåò è äà ðàçâååø çíàìåòî ñ ðîçà.

Êàêâî îçíà÷àâà ñëåäîâàòåëíî ñïðÿãàíèÿò ïîä ïúò è íàä ïúò òåðìèí „ïðàãìàòè÷íè ðåøåíèÿ“? Äàëè å òîëêîâà íåóòðàëåí, êîëêîòî èçãëåæäà îò ïðúâ ïîãëåä?

Íàëè ïðè ïîñòàâÿíåòî è òúðñåíåòî íà ðåøåíèå íà ñîöèàëíèòå ïðîáëåìè âèíàãè íàé-íàïðåä ñå èçõîæäà îò óñòàíîâåíè öåííîñòíè îðèåíòèðè, îò äåôèíèðàíèòå ïîñðåäñòâîì öåííîñòèòå öåëè. Íå ÷å æèâîòúò ïîíÿêîãà íå èçèñêâà òàêòè÷åñêè îòñòúïëåíèÿ èëè ãúâêàâè ïðîìåíè, àêòóàëèçàöèÿ íà ïðèíöèïèòå, íî îáðàçíî êàçàíî, íå å âúçìîæíî äà ñå äåèäåîëîãèçèðà ÷îâåê, êîéòî ïðåäè òîâà íå ñå å èäåîëîãèçèðàë. Êàòî „äåèäåîëîãèçàöèÿ“ ìîæå äà å òðóäíî çà ðàçáèðàíå, íî çàäúëæèòåëíî ñå ïîñòàâÿ â êàâè÷êè.

 êîíòåêñòà ñå ÿâÿâà ÷èñòî íåäîðàçóìåíèå ÷îâåê îò ëåâèöàòà äà ãîâîðè, ÷å íà áîãàòèòå ñëåäâà ñèëíî äà ñå íàìàëÿò äàíúöèòå, çàùîòî òå êîíñóìèðàëè è èíâåñòèðàëè. Êúäå ãî å âèäÿë òî÷íî òîâà íåùî â åâðîïåéñêèòå ñîöèàëíè äúðæàâè, îñòàâà ïîâå÷å èëè ïî-ìàëêî â òàéíà. Ñúùî òàêà íåïðèåìëèâî, íàé-ìåêî êàçàíî, å êàíäèäàò çà êìåò íà ëåâèöàòà äà ïèòà êîå å ëÿâî è êîå - äÿñíî è òîâà äà ïðåäèçâèêâà âñåîáùî óìèëåíèå, çàùîòî, âèäèòå ëè, áèëî èçðàç íà íåãîâèÿ òðåçâ ïðàãìàòèçúì. Äðóã ïúê ïîäîáåí èçïîâÿäâàë „ëèáåðàëíèòå öåííîñòè“. Ñëàâà Áîãó, â Áúëãàðèÿ ñà íàëèöå äîñòàòú÷íî ëèáåðàëíè ïàðòèè â ïåðèìåòúðà îò ÍÄÑ äî Êèðå Ëèáåðàëî îò Ïåðíèê, â êîèòî áè ìîãëî äà ñå ÷ëåíóâà è ðåñïåêòèâíî äà áúäàò ñúâåòâàíè.

Äî äåí-äíåøåí áúëãàðñêàòà ëåâèöà íå ìîæå äà ñè äàäå àäåêâàòåí îòãîâîð è äà ðåàãèðà íà ñëó÷âàùîòî ñå â äàíú÷íàòà íè ñèñòåìà. Óïðàâëÿâàùèòå òâúðäÿò, ÷å âîäÿò ñòðàíàòà êúì àíãëîñàêñîíñêè ôèñêàëåí ìîäåë. Âÿðíî, òîâà êîåòî å ó íàñ, êàòî ÷å ëè ìíîãî çàïðèëè÷âà íà àíãëîñàêñîíñêèÿ îáðàçåö, ñàìî äåòî íå å. Îò åäíà ñòðàíà, äåëúò íà áþäæåòíèòå ïðèõîäè â áðóòíèÿ âúòðåøåí ïðîäóêò ñïàäà (âå÷å ñìå íà ëåòâàòà îò 38,6%), ñ êîåòî êàòî ÷å ëè äåéñòâèòåëíî ñå ïðèáëèæàâàìå êúì àíãëîñàêñîíñêèÿ ñâÿò. Íî, îò äðóãà ñòðàíà, êîåòî å ìíîãî ïî-âàæíî, â àíãëîñàêñîíñêèòå äàíú÷íè ñèñòåìè äîìèíèðàò ïðåêèòå ïîäîõîäíè äàíúöè, äîêàòî ó íàñ å íàïúëíî îáðàòíîòî - ïðèõîäèòå îò êîñâåíè äàíúöè íàäõâúðëÿò 2,3 ïúòè òåçè îò ïðåêèòå, çà ñðàâíåíèå ïîòúðñåòå ðàçâèâàùèòå ñå ñòðàíè. Ñ äðóãè äóìè öÿëàòà òåæåñò è íà ðåôîðìàòà, è íà ôóíêöèîíèðàíåòî íà äúðæàâíîñòòà ó íàñ âñå ïî-ñèëíî, è çàñåãà áåçíàêàçàíî, ïàäà âúðõó ñðåäíèòå è ïî-íèñêèòå ñëîåâå îò íàñåëåíèåòî.

Ìíîãî îòäàâíà âúâ ôèíàíñîâàòà íàóêà íå ñå âúçïðèåìà íàñåðèîçíî ïóáëè÷íî ëàíñèðàíàòà îò ïðåäñòàâèòåëèòå íà ÍÄÑ òåçà, ÷å áîãàòèòå êóïóâàëè ïîâå÷å ñòîêè è ïî òîçè íà÷èí ïëàùàëè ïîâå÷å äàíúöè. Ïðîñòî çàìîæíèòå èìàò âúçìîæíîñòòà äà õàð÷àò è â ÷óæáèíà, ìîãàò è äà ïåñòÿò, è íàé-ïîäõîäÿùèÿт íà÷èí çà íàëàãàíå íà ñîöèàëíà ñïðàâåäëèâîñò â äúðæàâàòà å ÷ðåç ïðåêèòå ïðîãðåñèâíè ïîäîõîäíè äàíúöè. Ìîæå ëè äà ñå ñðàâíè 16,7% äÿë íà ÄÄÑ îò öÿëàòà ñóìà íà ïîêóïêàòà ñ åäíî åâåíòóàëíî îáëàãàíå íà âèñîêèòå äîõîäè ñúñ ñòàâêà îò 35%? Íàðè÷àùèòå ñå ñîöèàëäåìîêðàòè áè òðÿáâàëî âñè÷êî òîâà äà ñà ãî ïðåìèñëèëè ïî íÿêîëêî ïúòè è äà ãî çíàÿò è íà ñúí. Òðÿáâà ëè, çà êîé ëè ïúò, äà ñå ïðèïîìíÿ, ÷å ðàáîòíè÷åñêîòî è ñîöèàëäåìîêðàòè÷åñêîòî äâèæåíèå â Ãåðìàíèÿ çàïî÷âà áîðáàòà çà ïðåêè è ñðåùó êîñâåíèòå äàíúöè îùå ïðè Áèñìàðê?

Ïîñëåäîâàòåëíîòî ñúêðàùàâàíå íà äåëà íà äúðæàâíèÿ áþäæåò â ÁÂÏ ñúùî íå å áåç ñîöèàëíè èçäðúæêè çà áúëãàðñêîòî îáùåñòâî. „Öèâèëèçàöèîííèÿò ñáëúñúê“ ñå çàêëþ÷àâà âúâ ôàêòà, ÷å îò Âúçðàæäàíåòî íàñàì îáùåñòâåíèòå òðàäèöèè ó íàñ ñà òåçè íà åòàòè÷íîñòòà, íà äúðæàâíàòà ïàòåðíàëèñòè÷íîñò. Ïåíñèîííàòà ñèñòåìà, çäðàâåîïàçâàíåòî, îáðàçîâàíèåòî òðàäèöèîííî ñà ñôåðè, â êîèòî áúëãàðèíúò ðàç÷èòà íà ïîäêðåïàòà íà öåíòðàëíàòà è íà ìåñòíàòà âëàñò. Íå ÷å îòäåëíè åëåìåíòè â òÿõ íå ìîãàò äà áúäàò ìîäåðíèçèðàíè è âèòàëèçèðàíè ïîñðåäñòâîì ëè÷íà çàíòåðåñîâàíîñò è ÷àñòíà èíèöèàòèâà, êàêòî òîâà ñå ñëó÷âà â Åâðîïà è íà êîåòî ùå се ñïðåì â èçëîæåíèåòî ïî-íàòàòúê. Íî êàòî öÿëî íå áèâà äà ñå ïîçâîëÿâà âúïðîñíèòå òåìåëè íà áúëãàðñêàòà äúðæàâíîñò è îáùåñòâî áåçîòãîâîðíî è ëåêîìèñëåíî äà áúäàò äåìîíòèðàíè, à íàòðóïàíèòå ñ âåêîâå çíàíèÿ è óìåíèÿ - áåç ïîëçà ðàçïèëåíè. Ñòðóâà ìè ñå, ÷å è ïî òîçè êðúã îò âúïðîñè âúâ âúçãëåäèòå íà áúëãàðñêàта ëåâèöà öàðÿò ïúëåí õàîñ è îáè÷àéíàòà „ëèáåðàëíà“ ìúãëà.

Íàøàòà ñòðàíà áè ñëåäâàëî åäíîçíà÷íî äà ñå îðèåíòèðà êúì êîíòèíåíòàëíèÿ ìîäåë íà äúðæàâíî ïðåðàçïðåäåëåíèå íà ÁÂÏ. Ïðè âñè÷êèòå ñè íåäîñòàòúöè âúïðîñíèÿò ìîäåë å ìíîãî ïî-ïîäõîäÿù çà äúðæàâà è èêîíîìèêà â ïðåõîä, çàùîòî â ìíîãî ïî-ãîëÿìà ñòåïåí, îòêîëêîòî àíãëîñàêñîíñêèÿ ìîäåë, ïîçâîëÿâà„öåíòðàëíî“ äà ñå ïîåìàò è îìåêîòÿâàò íåèçáåæíèòå â êîíòåêñòà ñîöèàëíè è ñòîïàíñêè øîêîâå, êàêòî è äà ñå äàâàò ïîòðåáíèòå íàñî÷âàùè èìïóëñè íà ðàçâèòèåòî.

Ïúê è àêî äíåñ íÿêîé ïðîäúëæàâà äà èçïîâÿäâà äîãìàòà, ÷å ïàçàðúò ðåøàâà âñè÷êî è ñå ñïðàâÿ ñ âñè÷êî ñàì, òîçè íÿêîé å íàé-ìàëêîòî çëå îñâåäîìåí. Çàùî òîãàâà ñúùåñòâóâàò òåðìèíè îò ñîðòà íà „ïàçàðíè îòêàçè“, àêî íåùàòà ñå íàãëàñÿõà òîëêîâà àâòîìàòè÷íî, êîëêîòî â ïîëèòè÷åñêàòà êëàñà ÿâíî ïðîäúëæàâàò äà ñè ãî ìèñëÿò? Êàê ïðèìåðíî áèõìå ñè ïðåäñòàâèëè ôóíäàìåíòàëíè èçñëåäâàíèÿ, ïîñòàâåíè íà ÷èñòî ïàçàðíà îñíîâà?  öåëèÿ ðàçâèò ñâÿò äúðæàâàòà å íåîòìåíèì ïàðòíüîð â èíîâàöèîííàòà äåéíîñò, íåçàâèñèìî äàëè ñå ôèíàíñèðàò ïðåäèìíî âîåííè èëè öèâèëíè ïðîåêòè. À ïîíå íà êîíòèíåíòà å íàïðàâî íåâúçìîæíî äà ñå ìèíå áåç äúðæàâà è â îáðàçîâàíèåòî, è â çäðàâåîïàçâàíåòî.

Àðãóìåíòèðàíîòî äîòóê áè ìîãëî äà áúäå ïðåâåäåíî íà åçèêà íà áúëãàðñêàòà ëåâèöà ñ äâåòå ìíîãî ïëàøåùè ïðèìèòèâíî ëèáåðàëíèòå äóøè äóìè „ïîâå÷å äúðæàâà“. Êàòî, ðàçáèðà ñå, íå ñàìî çàðàäè ñïîìåíàòèòå ìíîãîáðîéíè ñóáåêòè, çàäúëæèòåëíî ñå íàïðàâè óãîâîðêàòà, ÷å íå ñòàâà âúïðîñ çà êîìàíäâàùà, ïàðàçèòèðàùà, áþðîêðàòè÷íà è êîðóìïèðàíà äúðæàâíà íàìåñà, à çà êîíñòðóêòèâíà äúðæàâíîñò, óñòàíîâÿâàùà ÷åñòíè, ðàâíîïîñòàâÿùè ïðàâèëà è ñîëèäàðíè ñîöèàëíè áàëàíñè, äúðæàâà - ïàðòíüîð, àðáèòúð è ñúþçíèê íà áèçíåñà.

Íà òîçè ôîí íå áèâà äà áúäå ïîäìèíàò åäèí íåîòäàâíàøåí åïèçîä, â êîéòî áúëãàðñêàòà ëåâèöà îòíîâî äåìîíñòðèðà ïúëíà êîíöåïòóàëíà áåçïîìîùíîñò. Èìà ñå ïðåäâèä èäåÿòà êóðîðòèòå ó íàñ äà áúäàò îáîñîáåíè â ñàìîñòîÿòåëíè îáùèíè. Êàêâî ñå ïîëó÷àâà: ñâåòîâíàòà ñîöèàëäåìîêðàöèÿ ïîñòàâÿ âñå ïî-íàñòîÿòåëíî âúïðîñà çà íàëàãàíå íà îãðàíè÷åíèÿ è ðåãóëàöèè íà îôøîðíèòå òåðèòîðèè, à ó íàñ áåç îñîáåíè âúçðàæåíèÿ îòëÿâî îáðàçóâàíèÿ îò òîçè ðîä áèõà ìîãëè äà èçíèêíàò ïîä ãîðåïîñî÷åíàòà îòêðîâåíî èçâðàòåíà ôîðìà. Ïîïèòàéòå àìåðèêàíöèòå äîêîëêî èíòåðåñèòå íà „Äæåíåðàë ìîòúðñ“ ñà èäåíòè÷íè ñ èíòåðåñèòå íà ÑÀÙ è ùå âèäèì êàêúâ îòãîâîð ùå ïîëó÷èòå. À äàëè èíòåðåñèòå íà êóðîðòà „Àëáåíà“, ïðèìåðíî, ñå ïîêðèâàò ñ íàöèîíàëíèòå èíòåðåñè íà íàøàòà ñòðàíà? Òàêà íàïèñàíîòî çà äúðæàâàòà „ïàðòíüîð è ñúþçíèê íà áèçíåñà“ ñëåäâà äà ñå ðàçáèðà ñàìî â ðàìêèòå, â êîèòî êîíêðåòíèÿò ÷àñòåí èíòåðåñ ñúâïàäà ñ îáùîäúðæàâíèÿ, ñ „îáùàòà âîëÿ“, ñ èíòåðåñà íà „îáùåñòâåíàòà ëè÷íîñò“, êàкòî ñå èçðàçÿâà Ðóñî.

 íèêàêúâ ñëó÷àé íå ñå ÿâÿâàì òóê като íÿêàêúâ áåçðåçåðâåí çàùèòíèê íà åâðîïåéñêèÿ êîíòèíåíòàëåí ñîöèàëåí ìîäåë. Ìîäåëúò íà íàöèîíàëíàòà ñîëèäàðíîñò, íà êîëåêòèâíàòà îòãîâîðíîñò ïðåä ñîöèàëíîòî áúäåùå è íà „äîãîâîðà ìåæäó ïîêîëåíèÿòà“ â Åâðîïà êàòåãîðè÷íî òðÿáâà è ùå áúäå òåêóùî ñúîáðàçÿâàí ñúñ ñèëíî âëîøåíàòà äåìîãðàôñêà ñèòóöèÿ. Åòàòèçìúò íåìèíóåìî ùå ñå äîïúëâà ñ åëåìåíòè íà ëè÷íàòà îòãîâîðíîñò è ùå ñå ñúîáðàçÿâà ñ èíäèâèäóàëíèÿ ïðèíîñ, óòâúðäåíèòå ñ ãîäèíè ñîöèàëíî-îñèãóðèòåëíè ñõåìè ïîñëåäîâàòåëíî ùå áúäàò î÷èñòâàíè îò „îáùåñòâåíî-ïàñèâèðàùèòå“ è äàæå „îáùåñòâåíî-ðàçâðàùàâàùè“ êîìïîíåíòè. Êîíòèíåíòàëíèÿò ìîäåë, ðàçáèðà ñå, íåèçáåæíî ïîäëåæè è íà êðèçèñíà àêòóàëèçàöèÿ, íî êàòî öÿëî, äîòîëêîâà, äîêîëêîòî òîé å âêîðåíåíî ìàíòàëèòåòåí è „ñîöèàëíî èäåîëîãè÷åñêè“, òðóäíî ìîãà äà ñè ïðåäñòàâÿ èçîñòàâÿíåòî ìó â îáîçðèìî áúäåùå.

Ïîëåçíî å íà òîâà ìÿñòî äà ñå öèòèðà èçðå÷åíàòà íàñêîðî èçêëþ÷èòåëíî ìíîãîïîñî÷íà ìèñúë íà øåôà íà „Ïîðøå“ Âèäåëèí Âåäåêèíã, ÷å „àêî ñòàâàøå äóìà åäèíñòâåíî çà ðàçìåðà íà ïå÷àëáàòà, òî âñè÷êè íèå ñëåäâàøå äà ñìå â íàðêîáèçíåñà“. Îòêðîâåíî êàçàíî, èçêëþ÷èòåëíî ðÿäêî ìîæå äà ñå ñðåùíå ïî-êîíöåíòðèðàí èçðàç íà åâðîïåéñêîòî ñîöèàëíî æèçíåâúçïðèÿòèå îò òîâà åäíî-åäèíñòâåíî èçðå÷åíèå.

Èìàéêè ïðåäâèä ãîðåèçëîæåíîòî, ìàêðîèêîíîìè÷åñêè ìîæå äà ñå ïðîãíîçèðà, ÷å êâîòèòå íà ïðåðàçïðåäåëåíèå íà áðóòíèÿ âúòðåøåí ïðîäóêò â Åâðîçîíàòà è â ÑÀÙ áèõà ìîãëè â èäíèòå ãîäèíè â èçâåñòíà ñòåïåí äà ñå ñáëèæàò, íî ïîíå çàñåãà íå ñå î÷åðòàâà ïåðñïåêòèâàòà òå íÿêîãà, äîðè â ïî-äàëå÷åí âðåìåâè ðàçðåç, äà ñå èçðàâíÿò íàïúëíî è òàêà äà ñå ñòèãíå äî íåùî „ðàçâèòî ñâåòîâíî óíèôèöèðàíî“ èëè „åäèíåí åâðîàòëàíòè÷åñêè ìîäåë“. Çà èëþñòðàöèÿ, ñòàòèñòèêàòà íà ÎÈÑÐ îöåíÿâà äúðæàâíèòå ðàçõîäè êàòî ïðîöåíò îò ÁÂÏ â ÑÀÙ ïðåç 2002 ã. íà 31,9%, à â Åâðîçîíàòà íà 45,5%, à çà íàñòîÿùàòà ãîäèíà - ñúîòâåòíî íà 32,1% è 45,2%, êàòî ïðîãíîçàòà çà 2004 ã. å çà 31,9% è 44,7%.

 àìåðèêàíñêèòå êîìåíòàðè îòíîñíî åâðîïåéñêèòå ñòîïàíñêè è ñîöèàëíè ïðîáëåìè ïîíàñòîÿùåì ÷åñòî ìîæå äà ñå ñðåùíå òåðìèíúò „ñîöèàëíè åêñöåñè“. Çàä âúïðîñíîòî íåãàòèâíî âíóøåíèå êàòî öÿëî ìîãàò äà ñå íàìåðÿò îòíîñèòåëíî ìàëêî ñúñòîÿòåëíè îñíîâàíèÿ, âúïðåêè ÷å ïî ïàðèòåòíè êóðñîâå ïðåç 2001 ã. ÁÂÏ íà ãëàâà îò íàñåëåíèåòî â Åâðîçîíàòà å íà ëåòâàòà îò 71,9% îò òîçè â Ùàòèòå.

Íàëèöå ëè ñà âñå ïàê îòäåëíè ïóíêòîâå, â êîèòî àìåðèêàíñêàòà êðèòèêà äà óäðÿ òî÷íî â öåëòà. Íà âúïðîñà, ïîñòàâåí âå÷å ïî òîçè íà÷èí, ñïîêîéíî ìîæå äà ñå îòãîâîðè óòâúðäèòåëíî. Çàùîòî êîíòèíåòàëíèÿò ñîöèàëåí è èêîíîìè÷åñêè ìîäåë å ïðîäóêò íà íàñëàãâàíåòî íà âëèÿíèåòî íà ðàçëè÷íè èñòîðè÷åñêè ôàêòîðè, âêëþ÷èòåëíî íà òàêèâà îò åïîõàòà íà Ñòóäåíàòà âîéíà. Òàêà ÷å íåàäåêâàòíîñòòà ìó ïî îòíîøåíèå íà äíåøíèòå ñâåòîâíè ðåàëíîñòè íå ñàìî ÷å íå å íàïúëíî èçêëþ÷åíà, íî ñå ÿâÿâà â íÿêàêâà ÷àñòíîñòíà ñòåïåí è ôóíäàìåíòàëíî ïðåäïîñòàâåíà. Çàòîâà øèðîêî ðàçïðîñòðàíåíèòå íà Çàïàä íåîôèöèàëíè íîñòàëãè÷íè íàñòðîåíèÿ ïî ñîöèàëíàòà ñèãóðíîñò îò âðåìåòî íà ïðîòèâîïîñòàâÿíåòî ñïðÿìî êîìóíèñòè÷åñêèÿ áëîê èçãëåæäàò ñúâñåì íåñëó÷àéíè.

Íî íà êîíêðåòíèÿ âúïðîñ. Ïðîáëåìúò ìîæå áè å íå òîëêîâà â êîíöåïòóàëíàòà ðàçëèêà ìåæäó êîíòèíåòàëíèÿ è àíãëîñàêñîíñêèÿ ìîäåëè, êîëêîòî â òîâà, ÷å àìåðèêàíöèòå ðàáîòÿò ïîâå÷å è óñïÿâàò ñúùåâðåìåííî äà ïîääúðæàò ïî-íèñúê ïðîöåíò íà áåçðàáîòèöà è ïî-âèñîêà íîðìà íà çàåòîñò.

Îò åäíà íàñêîðî ïîêàçàíà ïî „Äîé÷å âåëå“ òàáëèöà èçëèçà, ÷å àêî ïðåç 2002 ã. ñðåäíî îòðàáîòåíèòå ÷àñîâå â ÑÀÙ ñà áèëè 1904, òî â Ãåðìàíèÿ òå ñà 1557, à âúâ Ôðàíöèÿ - 1605. Ñ äðóãè äóìè, â Ùàòèòå êàòî ïðîäúëæèòåëíîñò ñå ðàáîòè 22,3% ïîâå÷å, îòêîëêîòî â Ãåðìàíèÿ è 18,6% ïîâå÷å îò âúâ Ôðàíöèÿ. Äîñòàòú÷íî å äà ñðàâíèì òåçè äàííè ñ ïàðèòåòíèòå ïîêàçàòåëè çà ÁÂÏ íà ãëàâà îò íàñåëåíèåòî, ñïîðåä êîèòî Ñúåäèíåíèòå ùàòè èçïðåâàðâàò Ãåðìàíèÿ è Ôðàíöèÿ ñúîòâåòíî ñ 33,8% è 34,4%, è äà ñúçðåì íåïðåíåáðåæèì ïîòåíöèàë çà íàâàêñâàíå, ñâúðçàí, ðàçáèðà ñå, ñ ìíîæåñòâî ïîâîäè çà ñîöèàëíî íåäîâîëñòâî. Âïðî÷åì, â íàìåðåíèÿòà íà Ãåðìàíèÿ çà ïîñòåïåííî âäèãàíå íà âúçðàñòòà çà ïåíñèîíèðàíå îò 65 íà 67 ãîäèíè è çà îòìåíÿíå íà âúçìîæíîñòèòå çà ðàííî ïåíñèîíèðàíå, êàêòî è â ðåñïåêòèâíèòå ïðîåêòè âúâ Ôðàíöèÿ çà óâåëè÷àâàíå íà ãîäèíèòå, íåîáõîäèìè çà ïåíñèîíèðàíå îò ñåãà 37,5 ãîäèíè â äúðæàâíèÿ ñåêòîð è 40 ãîäèíè â ÷àñòíèÿ íà 42 ãîäèíè, ìîãàò äà ñå îòêðèÿò ñúîáðàæåíèÿ íàé-ìàëêîòî â äâå íàñîêè. Ïúðâî, ñòðåìåæ êúì óâåëè÷àâàíå íà ñóìàòà íà ïåíñèîííèòå âíîñêè, è âòîðî, ïî- âàæíîòî çà íàñ â ðàçãëåæäàíèÿ êàçóñ, îñèãóðÿâàíå íà íåîáõîäèìîòî íàðàñòâàíå íà îáùîòî îòðàáîòåíî âðåìå çà åäíà ãîäèíà â ñúîòâåòíèòå ñòðàíè. Àêî çà ìèã ñå îòêëîíèì êúì áúëãàðñêèòå ïðîáëåìè, ÿñíî ùå ðàçáåðåì îïàñíîñòòà, êîÿòî íà íàñòîÿùèÿ åòàï се êðèå â òåçàòà çà íåîáõîäèìîñòòà îò íàìàëÿâàíå íà ðàáîòíàòà ñåäìèöà ó íàñ íà 35 ÷àñà. Äà ñè ïðåäñòàâèì ñàìî êàê òîãàâà áè ðàáîòèëà äúðæàâíàòà àäìèíèñòðàöèÿ, êîÿòî è ñåãà òâúðäå ìàëêî ðàáîòè, àêî, ðàçáèðà ñå, òîâà, êîåòî âúðøè âúîáùå ìîæå äà ñå íàðå÷å ðàáîòà.

Ñïîðåä Þðîñòàò çà ïîñëåäåí ïúò äåëúò íà áåçðàáîòíèòå â ÑÀÙ å áèë ïî-ãîëÿì îò òîçè â äâàíàäåñåòòå ñòðàíè-÷ëåíêè íà Åâðîçîíàòà ïðåç 1983 ã., ñúîòâåòíî 9,6% è 8,3%. Âïîñëåäñòâèå òðåíäúò òðàéíî ñå îáðúùà è çàäúëáî÷àâà â ïîëçà íà Ùàòèòå, êàòî çà îñåìäåñåòòå ãîäèíè ñðåäíî ïîêàçàòåëèòå çà áåçðàáîòèöàòà ñà 7,1% è 8,5%, çà ïåðèîäà 1993-2000 ã. - 5,2% è 10,2%. Çà ìèíàëàòà 2002 ã. Ùàòèòå èìàò 5,8% áåçðàáîòèöà, à Åâðîçîíàòà 8,3%, ïðåäâèæäàíèÿòà çà íàñòîÿùàòà ãîäèíà ñà 6,0% è 8,8%, à çà 2004 6,1% è 8,8%. Ñïîðåä ÎÈÑÐ äúëãîñðî÷íàòà áåçðàáîòèöà â Ùàòèòå å åäâà 1,1% îò ðàáîòíàòà ñèëà, äîêàòî â Åâðîçîíàòà âúçëèçà íà öåëè 47,4%. Ñòàíäàðòíîòî îáÿñíåíèå çà âúïðîñíîòî ðàçâèòиå å â òðàäèöèîííàòà åâðîïåéñêà ëèïñà íà ãúâêàâîñò ïðè îòêðèâàíåòî íà ðàáîòíè ìåñòà, â „ïðåîñèãóðåíîñòòà“ íà áåçðàáîòíèòå, êàêòî è â áþðîêðàòèçèðàíåòî íà èíâåñòèöèîííèòå ïðîöåäóðè. Ïðîáëåìúò, åñòåñòâåíî, ïîãëåäíàò îò äðóãà ñòðàíà, å è ñòðóêòóðåí, ñâúðçàí ñ èçâåñòíîòî èçîñòàâàíå íà êîíòèíåíòà îò Ùàòèòå â èíîâàöèîííî-òåõíîëîãè÷íàòà îáëàñò, êàêòî è â òåìïîâåòå íà èêîíîìè÷åñêè ðàñòåæ ïðåç ïîñëåäíèòå íÿêîëêî ãîäèíè. Òàêа íàïðèìåð ïðåç 2001 ã. áðóòíèÿò âúòðåøåí ïðîäóêò íà ÑÀÙ å íàðàñíàë ñ 1,9%, à íà Åâðîçîíàòà ñ 3,3%, ïðåç 2002 ã. - ñúîòâåòíî ñ 4,4% и ñ 3,1% . Çà 2003 ã. ïðîãíîçíèòå ïîêàçàòåëè ñà ñúîòâåòíî 2,9% è 2,0% , à çà 2004 ã. 4,1% è 4,0% .

Óñïîðåäíî ñ íèñêîòî íèâî íà áåçðàáîòèöà â Ñúåäèíåíèòå ùàòè ìîæå äà ñå íàáëþäàâà è ïî-âèñîêî îò òîâà â Åâðîçîíàòà ðàâíèùå íà çàåòîñò, êîåòî íà ïðúâ ïîãëåä ìîæå äà èçãëåæäà êàòî ïàðàäîêñ, íî ôàêòè÷åñêè ñúùî ãîâîðè çà ñåðèîçíîñòòà è èçìåðåíèÿòà íà åâðîïåéñêèòå ñòðóêòóðíè ïðîáëåìè. Äàííèòå íà ÎÈÑÐ ñî÷àò, ÷å â ÑÀÙ ðàáîòÿò 84,7% îò ìúæåòå è 71,8% îò æåíèòå ìåæäó 15 è 64-ãîäèøíà âúçðàñò, à àíàëîãè÷íèòå ïîêàçàòåëè çà Åâðîçîíàòà ñà, êàêòî ñëåäâà - 78,0% è 57,7%. Ðàçëèêàòà å ïîâå÷å îò î÷åâàäíà è æèâàòà äåéñòâèòåëíîñò ïðàâè àáñîëþòíî èçëèøíè âå÷å ïîçàáðàâåíèòå àïîëîãèè îò ñîðòà íà „æåíàòà- òðóæåíè÷êà“. Êàçàíî ïî åëåìåíòàðíîìó, ïî-âèñîêîòî áëàãîñúñòîÿíèå ñå ãðàäè è âúðõó ïî-âèñîêàòà òðóäîâà àíãàæèðàíîñò íà íåæíèÿ ïîë â íàðîäíîòî ñòîïàíñòâî.

Àêî â çàêëþ÷åíèå ñå âúðíåì êúì îíîâà, ñ êîåòî çàïî÷íàõìå - ïðîáëåìèòå ñ àâòåíòè÷íîñòòà è èäåíòè÷íîñòòà íà áúëãàðñêàòà ëåâèöà, ìîæå áè âñå ïàê, íàðåä ñ óïðàæíÿâàíåòî â êðèòèêà, ñëåäâà äà ñå ïîòúðñÿò è ðåäèöà „ñìåê÷àâàùè âèíàòà îáñòîÿòåëñòâà“. Ñîöèàëäåìîêðàöèÿòà, êàêòî è äåìîêðàöèÿòà, ìîæå äà ñå îïðèëè÷è íà ïðîñëîâóòàòà àíãëèéñêà ëèâàäà. Ñëåä çàñÿâàíåòî ñà íåîáõîäèìè ïîíå òðèñòà ãîäèíи, çà äà çàïðèëè÷à ñúùèíñêè íà òîâà, êîåòî áè òðÿáâàëî äà áúäå.