Модерната социалдемокрация и глобализацията софия, 2004

Красимир Премянов

Най-напред искам да изразя изключителното си задоволство, че двама от най-големите теоретици на социалдемократическата мисъл като проф. Томас Майер и проф. Сузане Милер са гости в България с два изключително интересни доклади по най- значимите теоретически и практически въпроси на съвременната и бъдещата социалдемокрация.

Най-острите въпроси на политическата и икономическата мисъл днес наистина се концентрират около темата как глобализацията и разгръщащите се фантастични постижения на новата технологична революция, свързана с информационните технологии, генната инженерия, молекулярна биология, нанотехнологиите, водят до радикални промени в съвременните общества, в тяхната социална структура, потребности, перспективи. Това доведе от 70-те години на ХХ век насам постепенно до кризисни процеси в различни общества, сред различни политически сили и партии, предизвика необходимост от промяна. Ръководителите на системата на държавния социализъм във формата, в която съществуваше в СССР и Източна Европа, не успяха да реагират адекватно на промените и това доведе до рухването на политическите режими и икономическите системи там, както и до разпад или радикални изменения на социалдемокрацията на повечето от бившите комунистически партии.

Пред същите предизвикателства обаче се изправиха и социалдемократическите партии в развитите страни, които реагираха много по-гъвкаво и адекватно на извършващите се процеси. Ние в България, в една нова ситуация, вървим по техните стъпки и следим с огромно внимание техните теоретични и политически търсения по адаптация към новите процеси. Дискусиите за “третия път”, за “новия център”, за “демократичния социализъм”, които се водят в западна Европа, намират много силен отклик в нашата страна и особено в средите на Българската социалистическа партия.

В моето изказване аз искам да обърна внимание на два кръга от проблеми. Първият е за промените в социалдемокрацията и нейната политика в условията на глобализацията, а вторият - за специфичните проблеми, с които се сблъсква социалдемокрацията в България в условията на глобализация.

1. 
   За социалдемокрацията в условията на глобализация
   

Решението на редица социални проблеми, което не може да бъде открито или да бъде достатъчно ефективно в рамките на националната държава, може да се търси в границите на по-голямата европейска общност. Европейският съюз може много по-успешно да се съпротивлява на негативните страни на глобализацията и, запазвайки високите разходи, да защитава и изгражда една “социална Европа” със силна институционална рамка за икономиката с цел ефективно функциониране; да утвърждава справедливост, за да имат всички достъп до нейните предимства; да разширява и усъвършенства демократичните механизми, за да даде на всички граждани глас при вземането на решения. Демократично избраните представители на гражданите, а не пазарът трябва да вземат решения решенията, които определят бъдещето на обществото, като това става все повече на равнището на Европейския съюз като цяло.

Сега се води голяма дискусия за това каква единна Европа да се изгражда с новата Конституция на Европейския съюз, която предстои да се приеме – Европа като хлабав съюз от отделни държави или федерална Европа от типа на Европейски съединени щати. Верният път е на една по-висока степен на обединение, което да не позволява да бъде отново разделяна на “стара” и “нова Европа”, изобщо на различни видове Европи. Мисля, че социалдемократическият отговор на опасностите от такива разделения би следвало да бъде борбата за една по-силна политически Европа, която има характера на федерация със силни федерални институции и със своя единна политика в областта на международните отношения и сферата на сигурността.

Второ. Нужни са активни мерки мерки по регулация и хуманизация на глобализационните процеси, за глобализация “с човешко лице”. Част от социалдемократическия отговор на глобализацията би следвало да бъде в създаването на мощни глобални институции, които да обуздават крайностите на глобалните пазари и транснационалните компании. На първо място това предполага обуздаване на финансовата глобализация и контрол върху глобалните финансови потоци. Смятам, че това означава закриване или много по-директен контрол върху т.нар. офшорни центрове, които са места за бягство от данъчна отговорност на бизнеса и за прикриване на средства с неясен произход. Също така, за да бъдат преодолени опасностите от финансови кризи, следва да бъде въведен “данъкът Тобин” върху краткосрочните финансови потоци, а средствата от него да бъдат използвани за решаване на проблемите на най-бедните държави. Социалдемократическия отговор на глобализацията предполага също рязко засилване на значението на глобални организации като ООН и ограничаване на възможностите на многостранни институции. Категорично следва да бъде подкрепен например Международният наказателен съд, който, ако започне да действа ефективно, би имал огромно въздействие върху това, което става на планетата.

Международните институции следва да играят много по-голяма роля при обуздаване крайностите на над 60-те хиляди транснационални компании, значителна част от които са много по-големи и от България. Глобалните институции следва да подпомогнат конкуренцията както в международен, така и в национален план, да регулират този процес. Отказът от регулация води до появата на монополи в глобален мащаб. Необходимо е, разбира се, и международно законодателство против създаването на монополни и олигополни позиции на различни корпорации и контрол, чрез което то да бъде ефективно налагано.

Социалдемократите следва да действат решително там, където е необходимо, за да се пазят публичните сфери на гражданското общество открити, включително и публичната сфера на комуникация. Има големи области на публичния живот, които не трябва да бъдат комерсиализирани. Макар да съществува открита публична сфера, това, къде трябва да бъдат прокарани нейните граници, е проблем, който тепърва ще трябва да се дискутира.

2. 
   За българската социалдемокрация и глобализацията
   

Във връзка именно с развитието на социалдемокрацията в България през последното десетилетие и в перспектива искам да обърна внимание на три основни проблема.

Този културен фактор се съчетава с личностен. Факт е, че след краха на модела на държавния социализъм социалдемокрацията в България се ползва с огромен авторитет, нейното име дава отговор за една перспективна посока, в която да се развива страната. И както става винаги, когато нещо има висок авторитет, се появиха хора, които се опитват да прикрият с него лични амбиции и интереси. Във всеки храм има опасност да се появят търговци, в храма на социалдемокрацията също има търговци с нейните идеи. Създаде се порочна тенденция хора, които отпадат от политическия живот, да обявяват себе си за “единствени”, “автентични”, “променени” социалдемократи и да сипят хули спрямо свои колеги. Това води до излишно умножаване на социалдемократическите формации и създава неадекватни представи навън за ставащото в лявото пространство в България.

Българската социалдемокрация също е изправена пред специфични проблемни ситуации, които наред с общите отговори на социалдемокрацията, изискват и модификация на решенията, които се прилагат. Ще изброя само някои от тях, които възпрепятстват решения, аналогични на тези, които има в редица западноевропейски страни:

• 
  Социалната структура на българското общество притежава една съвсем минимална прослойка от хора, които по своя стандарт а живот, принадлежат към т.нар. средна класа - доминиращата група, с която се ангажират социалдемократическите проекти в Западна Европа. У нас големи маси от хора по своето социално битие са загубили от извършените промени и имат маргинално съзнание с цялата сложност на този проблем.
  
• 
  От страната се извършва огромно изсмукване на интелект, най-доброто най-качественото от младото поколение заминава за западна Европа и Северна Америка. Така ние безплатно субсидираме развитите страни с качествена работна сила, за която са изразходвани средства в нашата страна, а печалбата от нея са в развитите държави. В същото време имаме затваряне на Западна Европа за движение на останалата част от работна сила. От това в крайна сметка страната губи и не разполага с кадри, които да реализират съвременни направления на технологичния прогрес. Смятаме, че въпросът за изсмукването на “мозъци” трябва да намери много по-справедливо решение. Същевременно това е един от проблемите, които следва да решаваме съвместно с нашите партньори в другите страни.
  
• 
  Страната е в условията на изключително тежка демографска криза с огромен размер на възрастното население и с една от най-тежките в Европа пропорции между различните възрасти, при което на един работещ се падат по няколко неработещи и това прави възможна социална политика от типа, която имаме например в Германия или Швеция, а изисква наши специфични отговори, търсени във взаимодействие, разбира се, със западноевропейските социалдемократи.
  
• 
  Демократичните институции в страната не работят достатъчно ефективно, като това в особено висока степен се отнася до съдебната институция, до системите изобщо на социален контрол, и обществото се характеризира със силни кризисни процеси.
  

Ние приемаме всички основни принципи и ценности на съвременната социалдемокрация. Смятаме, че основния инструмент на разрешаването на всички проблеми е демокрацията, а пътят трябва да бъде еволюционен и колкото по-сложни са процесите, пред които сме изправени, толкова по-внимателно, стъпка по стъпка, трябва да се решават те, като се търси подкрепата на Социалистическия интернационал, Партията на европейските социалисти, всяка от отделните социалистически и социалдемократически партии. В условията на глобализация нараства ролята на солидарността, взаимната помощ и сътрудничество при решаването на проблемите. В европейските институции солидарността между левите и социалдемократически партии е залог за изграждане на една социална и федерална Европа. И Българската социалистическа партия вижда и би трябвало да вижда именно в това засилващо се взаимодействие една от ключовите посоки на своето развитие.

ОТЛИВ ОТ ЛЕВИЦАТА ИЛИ ПРИЛИВ КЪМ НЕЯ У НАС

Минчо Драганов

Крайно време е ние, българите, да се запитаме: защо през последните деетина-петнадесет години като че ли в общи линии се проявява тенденцията да имаме дясно правителство, когато в Западна Европа се оформя лява вълна, и ляво правителство, когато там се е надигнала дясна вълна?

Според някои ние сме най-черногледите, най-недоволните в Европа, ние сме опак, обратен народ и в това даже била българската изключителност, това било наша народопсихична черта. Това не е много задълбочено твърдение. Вярно е, за дух на отрицание у българина се говори вече седмо десетилетие, но се търсят историческите причини за това, а не се говори за извечна, исконна особеност. Става дума не толкова за народопсихична черта, колкото за плод на конкретни ситуации. А що се отнася до черногледството, до липсата на позитивно мислене у българина по време на сегашния исторически преход, я да погледнем не сме ли най-зле в нашата категория и тогава да се сърдим на българина, че е недоволен, песимист, че не мисли позитивно. Развивали сме се сега по-бързо… Да, така е. Но въпросът е защо деградирахме по-неудържимо. Освен това, както показват пък други данни, ние имаме твърде високо мнение за себе си като личности и като народ. И най-лесното е да се хванем за някаква народопсихологическа сламка и да махнем с ръка: "Просто сме народ с повишена вътрешна противоречивост." При по-внимателно и професионално вглеждане в подообни противоречия се разбира, че в тях всъщност има много логика, има по-скоро сложност, отколкото противоречивост.

Според други ние бавно загряваме, унесени във всекидневните конфликти и докато се усетим за настъпилата политическа вълна в Европа и се хвърлим да се наредим и ние в списъка, вълната вече отминала. Наистина, вече имаме навиците на догонваща нация, която обаче като скочи да догонва, нерядко даже изпреварва. Но животът, развитието на нашето общество, на нашата нация има своя вътрешна логика и свой вътрешен ритъм, който, за съжаление, не винаги е съгласуван с европейския, със световния.

Според трети така ни тръгна: ние стартирахме леви промени тогава, когато на Запад властваше дясна вълна. Въпрос на случайност – на десния западен подтик му се падна да отключи левите процеси у нас. Да, така е. И това разминаване на дясно и ляво в САЩ и в Европа, от една страна, и у нас, от друга, се превърна в традиция за десетилетие и половина, а краят му още не е дошъл, синхронизирането на ляво-дясната ни верига с дясно-лявата западна политическа вълнообразност още не се е осъществило, въпреки активното ни интегриране в западните институции като НАТО, ЕС и други. Това често ни пречи, затормозява развитието ни.

Но всъщност не се ли проявява същата тенденция и в редица други страни в преход? Очевидно тук има по-дълбоки процеси и по-общи проблеми, които трябва да се видят по-отчетливо, да се кажат по-системно и категорично, ако искаме да си дадем по-обективна сметка за реалното движение на историята.

Преди всичко е нужно да се посочи, че в БКП за повече от четири десетилетия постепенно протичаха процеси на преминаването й от леви към десни позиции. Вярно е, че официалните й политически позиции си оставаха леви, че политическата рамка на практиката й в общи линии бе лява, че всекидневните морални и политически рефлекси на низовата й членска маса бяха безспорно леви. Но институционалният и организационно-активисткият й апарат постепенно се накланяха надясно, превърнаха се в консервативен гръбнак, тя придобиваше характеристики на дясна партия. От една страна, това създаваше у нея гръбнак от хора на статуквото, които блокираха новите идеи и инициативи, но, от друга страна, това бе предпоставка вътре в нея да се зародят важни реформаторски течения. Още повече, че като единствена партия в страната тя бе кръстовище на разнородно мислене и разнородни интереси. Несъмнено тя именно бе територията, в рамките на която се зароди първата фаза на реформистко национално течение и в него влязоха повечето от партийните кадри с висше образование, навлезли в БКП през 70-те и 80-те години. Това бе движение, което носеше модерен, компетентен стил на всекидневна работа. Но рамката силно го стягаше, системата непрекъснато се опитваше да го смила, фундаменталните принципи, създадени като временни от основоположниците през ХІХ и началото на ХХ век, си бяха извоювали статут на вечна перспектива и не се подлагаха на съмнение масово.

Както появилите се реформисти променяха партията отвътре, така и системата постепенно променяше реформистите, натискаше главите им към палиативи. Двете крила на одесняването - етатисткият елитаризъм и реформисткият индивидуализъм – и двете в лява рамка, често се блокираха взаимно.

Несъмнено одесняващата система трябваше да бъде пометена от леви движения и сили. И СДС се формира като ляворадикална сила. Революционните задачи, които тя трябваше да реши, бяха леви задачи. Политиката, която тя трябваше да води, беше лява политика. Стилът на лозунгите й беше ляв стил. В дискусията, която се проведе във в. “Капитал” през втората половина на януари 2004 г., се твърди, че в бедна страна като нашата е възможна лява политика – та именно това правеше СДС, особено през първата половина на 90-те години.

Но мераците и етикетите на СДС бяха десни мераци и десни етикети. Защото западните й партньори бяха десни политически сили. Обратно, етикетите и мераците на БСП бяха леви етикети и леви мераци.

Публичната атмосфера в страната ни се изпълни с евфемизми. Никой не казваше истината, всеки заставаше зад прикриващи, заблуждаващи фразеологизми.

И настана каша. Дясното бе смес от леви и десни идеи и политики, лявото бе пълно с десни и с леви идеи и политики. Политолозите усещаха това и го използваха за взаимни замервания и подигравки, когато се разголваше лява хватка на десните и дясна хватка на левите политици. Помним язвителните бележки за синия болшевизъм, за левичарските изхвърляния на сините, но помним и червения чугун, консервативната червена нагласа да се опазват съществени елементи на статуквото от десетилетията непосредствено след Втората световна война. Населението деградираше политически, социалността се разпадаше – и по ред други причини, разбира се. Никой не говореше и не можеше да говори ясно, открито, честно – с изключение на донкихотовци. Моделът на прехода, заложен в началото на 90-те, определено не бе най-добрият възможен модел, това бе твърде рисков модел.

Целият този процес на десни претенции, но на леви задачи и практики, се усложняваше от тривиалния факт, че ония, които реализират революционен подем, преход, историческа крачка, както решават схемата на историческия процес, така и преследват своите групови и лични интереси, често користни. Когато историята решава своите исторически задачи, тя включва в състава на армията на новото както морални, така и неморални хора, както мъдри, справедливи и умни, така и перушани, користни и глупави. Тя не се интересува от човешки критерии – тя играе “макро”, панелно, божествено. И това е не само въпрос на случайна, ситуационна готовност у едни и също случайна не-готовност у други, но и си има своето удобство, причини и ефективност. Даже понякога лумпенът, авантюристът, подлецът са по-ефективни оръдия на търкалящата се напред история, защото не им пука за бетонирани авторитети, вкостенели ценности, половинчати туткави мъдреци. Разбира се, в такива решаващи моменти, когато стъпките на историята тупуркат припряно напред, проявата на висша мъдрост у вождовете и у ония около тях може да окаже неоценима услуга на даденото общество.

След средата на 90-те години у нас започна известно избистряне. СДС тръгна по-определено надясно, БСП – по-определено наляво. Някъде те трябваше да се разминат. Или по-точно – намалявайки пламъка на историческото противопоставяне помежду си, те трябваше взаимно да се раздалечат като политически доктрини, като политически практики и като стил, без да подценяваме необходимостта и от решаването на общи задачи – да се модернизират, да се отърват от революционния и управленския мухъл от ХІХ и ХХ векове.

Нещата започнаха да лъсват, народът не разбра, но усети много точно, че картината е била фалшива, че е била “синьо-червена мъгла”.

Ще завърша анализа на този кратък период с твърдението, че насърчаването на старта на леви “нежнореволюционни” процеси у нас от одеснелия през същия период Запад не беше въпрос на случайност. Това бе ирония на съдбата от световен мащаб. Но не само това – тук става дума за исторически обусловен парадокс. Нямаше друг удобен изход от ситуацията на задръстилата се силова система на Източния блок. Освен това ставаше дума не само за политико-икономически принципи на обществата, а и за изход от един твърде рисков геополитически възел, исторически геополитически възел. Ставаше дума за общи за Запада, надпартийни геополитически интереси. Нещо повече, ставаше дума за важен шанс на една набъбваща глобална общност да увеличи решително територията на постмодерното глобално общество за сметка на зоната от локални общества на планетата.

Всъщност обърканите проблеми на лявото и на дясното у нас не са само наши проблеми. Както е известно, лявото и дясното в света и най-вече в развитите страни през последните три-четири десетилетия претърпяха доста пикантно развитие. Вярно е, че срутването на комунистическите партии в Източните страни подбутна Западните социалдемокрации надясно, направи ги почти центристки партии. Но това движение към центъра за определен период си имаше обща логика както за левицата, така и за десницата. Нещо повече, оказа се, че и лявото, и дясното си имат различни варианти. Не става дума за политико-управленски варианти на лявото, както и на дясното – става дума за различни теоретични плоскости на ляво-дясното противопоставяне, става дума за различни значения на лявото и на дясното.

От една страна, вече не е толкова ясно какви точно са различията между ляво и дясно, какъв е смисълът на това разграничение. Не че нещата се оказаха по-сложни – нещата постепенно станаха по-сложни с развитието на политическата действителност през последните десетилетия. Самата идентификация на левите и на десните сили стана по-трудна. Още през 1994 г., когато се задаваше поредната лява вълна в Европа, писах, че в рамките на тази вълна още не са отчетени в необходимата дълбочина уроците от разпада на тоталитарната вълна в Източна Европа и преди всичко в бившия Съветски съюз или са разчетени плоско, елементарно; че този разпад налага по-сериозно развитие на левите идеи в международен мащаб. Впрочем и десният диктатурен поток, изобщо целокупната диктатурна вълна през ХХ век досега, не е анализирана в необходимата дълбочина. Да се надяваме, че през следващото десетилетие това ще бъде направено. Двадесетият век трябва да бъде анализиран и осмислен много по-дълбоко, в рамките на по-големи периоди от време, за да не се пръкнат лекомислени рецидиви през следващия век, за да не страда населението поради недостиг на теоретична мощ в сферата на политическото мислене, за да не се оказваме сред някакви неразбираеми макросоциални сътресения.

Тук само бих отбелязал по въпроса, който ни интересува конкретно, че първоначалните значения на ляво и дясно вече отдавна ни изглеждат детински наивно. Става дума за това, че, първо, лявото е защита на бедните слоеве от населението, а дясното – защита на интересите на богатото малцинство, експлоататорите. И, второ, дясното е синоним на консерватизъм и стабилност, а лявото – на новаторство, на прогрес, на качествен прелом. Ако това беше така елементарно, десните никога не биха имали електорално мнозинство, за да управляват – освен ако приемем, че бедните са безнадеждно глупави и не си знаят интереса. Е, има и такива неща, но те не са главното, над посочените две разграничения се надстройват вече доста по-сложни неща.

Нещо повече – всякакви едноизмерни и елементарни противопоставяния като основа на делението на ляво и дясно политическо пространство са недостатъчни, за да обхванем левите и десните сили като социално-политически формации. Например, ако решим, че левите сили защитават интересите на обществото като цяло, а десните се основават на принципа на индивидуализма – едно деление, дефинирано още от Жан-Жак Русо като защита на интересите на всички и на интересите на всеки – ще се окажем на хлъзгава политическа почва. И не защото по-десните републиканци в САЩ започнаха като изразители на интересите на цялата държава, а по-левите демократи – на интересите на отделните хора. А защото всяка позиция на лявото и на дясното се балансира от отчитането на противната позиция, само че от специфичен за себе си ъгъл. Така левите балансират своя функционален, своя макроподход със защита на интересите на бедните, социално слабите, а десните – със защита на стабилността на обществото като макроструктура. Или, ако, грубо казано, лявата алтернатива е пропита със сантимента, с първичната емпатия, а дясната – с интереса, с обособяването на човека, това не означава, че едните са на страната на безхаберието и изплюскване на създаденото богатство, а другите нямат хуманизъм и ценности. Левите и десните сили наистина изразяват двата основни типа възприемане на социума, но те са вътрешно балансирани формации с отчитане на основните интереси и ценности и на обществото, и на населението, само че всеки от вътрешно обвързаните елементи са дозирани в различни степени и поради това са с различни доминанти. Това са различни степени на убеждаването или на натиска, на съчувствието или на безкомпромисността, на равенството или на справедливостта и т. н. При това равенството може да бъде зачитано с еднаква сила, но на различни нива на социалния живот, безкомпромисността да е еднакво силна, но по отношение на различни социални стойности и това се отнася до всички други принципи, позиции и елементи. Дадена лява и дясна позиция може да се изчерпват и да се нуждаят от различна по дълбочина смяна и развитие. Нещо повече, съвременната политическа дейност постепенно формира немалка част инструменти за социално управление, които не са нито леви, нито десни сами по себе си и се превръщат в задължителни за всяко управление. Това допринася за сближаване на лявото и дясното пространство, до задължителни елементи на своеобразен центризъм, до сближаване на леви и десни политики, на леви и десни схеми.

Периодичната смяна на леви и десни политики обаче далеч не винаги е просто смяна на различни, вече изхабени управленски екипи, на различни омръзнали екипи на едни остарели и вече неадекватни на новата социално-политическа ситуация управленски стилове с други. Инструментите на управление може в немалка част да са еднакви, да са общи и за леви, и за десни екипи, но с тях левите и десните обикновено работят по различен начин – например с една и съща лопата можеш да ринеш пръст, но може и да шляпнеш някого по задника. Ето защо смяната на лявото и дясното управление не е просто механизъм, но и обогатяване на съвкупността от институции и социални стилове, то е път към усъвършенстване на управлението, то е процес на политическо развитие на дадената държава. То е средство за решаване на назрели проблеми на населението по нов начин, за по-адекватно обслужване на изменящите се интереси на това население, на дадения държавен механизъм. Смяната на леви и десни вълни е необходимост за поддържане на здравословното състояние на обществото и държавата.

В този смисъл поддържането на лявата алтернатива – както и на дясната, разбира се – в добра форма, когато е в опозиция, е необходимост на общественото развитие. Днес пред лявата алтернатива у нас има доста проблеми за решаване – без да се отрича, че в момента лявата алтернатива е във възход сред нашето избирателно тяло. И това динамично състояние на възход не е само поради естественото износване на десните управления, а и заради успешната политическа линия на поведение, особено заради бързия ход на подготовка на инструментариума за евентуално ляво управление на страната. Впрочем доста проблеми за решаване има и пред световната левица, за което съм писал още преди десет години.

Показател за наличието на нерешени проблеми е все още непреодоленият принципен отлив на населението, особено на по-младите поколения, от левицата. Вярно е, че в създалите се у нас условия на всеобщо разочарование от политиката, от цяло поколение политици, в условия на всеобща политическа апатия, готовите да гласуват за лявата алтернатива, за левия екип избиратели не са никак малко. Но в това е въпросът – как левицата в настоящия момент да преодолее масовото разочарование и апатия от политиката. Изглежда че този път, с оглед приближаващите парламентарни избори, на левицата – ако успее да надделее над готвените й капани и да стане водеща сила в управлението на страната, а това този път е вероятно – ще й се наложи да промени графиката на популярността. Изглежда ще й се наложи не толкова до изборите да помпа политически настроения и след тях да започне да си харчи популярността, подкрепата и еуфорията, а да достигне върха на политическите симпатии на избирателите година-две след изборите.

Казано в едно изречение, левицата би постигнала принципно преодоляване на отлива на доверие към нея, ако реши няколко основни проблема: не само да спечели ситуационни политически настроения, масови емоции у населението, но и да осъвремени по-решително политическото мислене на твърдия си електорат, който като цяло съвсем не е толкова тъп, колкото го представят; да усвои програмно и честно новото геополитическо състояние на света, без да го представя като просто, елементарно, едноизмерно, в черно-бели цветове; да отсее навреме още нови лица, за да може да ги утвърди както в публичното пространство, така и сред собствените си структури.

Така би се преодолял въпросният принципен отлив на доверие от левицата. Още повече, че този път приливът ще бъде не както в средата на 90-те години, завършил доста безславно, защото днес многоликите условия в страната ни и в света са твърде различни от тогава. Разбира се, решаването на посочените проблеми не означава, че трябва да се подценяват престъпността, корупцията и слабостите на съдебното дело у нас – въпроси, с които пресата ни мазолира гънките на мозъка.

Какви основни струи имаше отливът от левицата през последното десетилетие и половина?

Това беше отлив сред привържениците на лявото обяснение на социалния свят и сред участниците в левите движения, институции и структури – отлив от леви убеждения, от леви възгледи, от ляво мислене. Това беше принципен отлив, като не ставаше дума за одесняването на институции, на мрежи от хора, на системата – какъвто процес имаше още през последните десетилетия преди 1989 г. – а за отлив при отделните хора и групи, при отделните личности. Това беше отлив от лява перспектива на обществото.

Друга струя беше отливът сред постоянно гласуващите за левицата, сред постоянните симпатизанти. Става дума не толкова за някакво твърдо партийно ядро, колкото за процес на разпадане сред оная маса хора, у които остатъците от традиционното общество се бяха слели с ония елементи на силовата държава, които носеха духа на колективизма. Това беше отлив от леви житейски нагласи и реакции, от ляв стил на междуличностните отношения, от леви параполитически движения.

Трета струя беше отливът сред временно гласуващите, сред колебаещите се, и при тях се съединяваше психичният уют на стадния инстинкт, податливостта на натиск от страна на обкръжението с грижата за собствения интерес, за собствената житейска перспектива на дребния човек, чувствителността към социалните ветрове, духащи над всекидневния статус на личността. Това беше отлив на леви масови настроения, независимо от тяхната изменчивост, динамизъм и сложна специфична логика.

Тези струи се проявяваха като отлив от участие в леви макросоциални субекти, отлив от територията на леви социални институции и от зоната на леви движения, отлив на положително внимание към едни или други леви политически фигури.

Как действаха конкретните причини, конкретните фактори на този голям исторически отлив от лявото политическо пространство?

Въпросът за причините, които подхранваха тенденциите към отлива от левицата, като се разгръщаха през последните петнадесет години, е толкова обширен, че за него трябва да се напишат поредица от книги. Тук бих посочил само три-четири подвъпроса.

Преди всичко тезата, че има епохи за лява и епохи за дясна политика, трябва да се приема с доста уговорки. Вярно е, че има вълни на олевяване и вълни на одесняване на населението, в частност на населението като избирателно тяло. Но нерядко крайности на дясната политика се смекчават и очовечават, ако десните задачи се решават от управленски екипи с леви тенденции, и обратно – леви задачи се решават без изхвърляния, ако се решават от управленски екипи с десни тенденции.

Друг въпрос е свързан с тезата, че населението като избирателно тяло било късопаметно и за нула време забравяло миналите успехи и вини. Това не е вярно – тази теза е продукт на главозамайване у новоизпечени политици. Всъщност населението попада в различни ъгли на зрение, а не забравя. Ето защо едва ли трябва да се размахва нависоко програма за управление за 15-20 години напред, даже и да има по-конкретни виждания за подобна перспектива. Изборите са за четиригодишен срок и програмата за управление трябва да бъде преди всичко за четири години.

Що се отнася до причините и факторите за отлива от левицата, очевидно и те трябва да се виждат като разположени на няколко нива – най-малкото като причини за един общ отлив, в който се вписват няколко по-малки, но не по-малко емоционални отливчета.

Тези нива на причините започват с неуспешния като цяло опит за вписване на страната в кръга на модерните, развитите, богатите, глобални общества, минават през основателния натиск на Запада при демонтирането на тоталитарните структури и през спонтанния стремеж на зашеметените от драстичния обрат хора да бъдат в крак с духа на времето, през усещането за явната безперспективност на тоталитарния стил на управление, през естествената манипулация на политическия опонент, който използва ситуацията за едно промиване на мозъците, стигащо до библейски генерализации и т. н., минаващо през неадекватни, назадничави реакции на групи червени лидери и т. н., и т. н.

Изводът е, че към различните причини и фактори за отлива от левицата трябва да се отнасяме по различен начин, да формираме различно отношение и да вземаме различни мерки за перспективна, далновидна и честна неутрализация.

Друг извод е, че приливът към левицата през 1994 г. и приливът към левицата, който се наблюдава през 2003 и 2004 г. протичат в различни условия, имат различни конкретни причини и трябва да доведат до различни конкретни цели. Следователно печелившата тактика е не да се води борба чрез тотални отрицания – на тоталните отрицания времето им отмина, освен това те замазват реални разлики между различните периоди в развитието на страната, на политическото пространство и т. н. Времето на негативните, на разрушителните вотове е време от други социално-политически периоди. Политическата борба сега трябва да бъде конкретна, съобразена с реалните проблеми и потребности, реалистична.

И така, данните от социологическите и политологическите изследвания показват, че през последните 1-2 години у нас започва да се очертава прилив към левицата и конкретно към БСП. Не бива обаче да се смята, че изборната победа на левицата е в кърпа вързана – тази победа отново може да бъде измъкната изпод носа на левите политически сили. Истинската политическа борба за продуктивността на спонтанно очерталия се прилив едва сега започва. Модерните завоевания на левицата през последните години очевидно ще трябва решително да се разширят, задълбочат и укрепят. Преди всичко е нужно да се разбере значителната промяна в стила на мислене и поведение на трудово активната част от населението, особено на младите, на които има много малко изразители в ръководствата – не на политиканско, а на житейско-професионално равнище. Също така трябва да се вникне в реалните потребности на населението и там да се пусне котвата на политическите ходове. Да пишем скучни като учебници политически фермани, от които се интересуват само авторите им, да организираме предизборни концерти с последните хитове още не значи, че си напипал реалните интереси на населението. Очевидно е назряла и презряла необходимостта да се сложи край и на евфемизмите. Не подценявам спецификата на политическата реторика, но да се търсят маскиращи символи, при това постни, за вековна политическа идентификация е отлитане в облаците, далеч от земята. Очевидно е нужна убеденост в моралните основания на каузата, нужно е да се казват истините на висок глас, без да се свиваме от публичността на ходовете и мненията – без обаче да се ограждаме от хората с надменност, защото сме равни пред закона и равни при раждането си.

Отливите и приливите в политическите настроения и умонастроения си имат своя логика, свои ритми, но и своите странности и случайности. Ние трудно ги инспирираме, но можем да ги използваме за благото на родината, да ги обслужваме по-добре или по-лошо, да не ги проспиваме.