Не планираме ли предизвикателствата в живота си, преди да се родим?

Показват й новата диаграма за живота на Боб. След дълго мълчание тя казва:

Морийн: - Предпочитам да не участвам.

- Виждам как лявата й д лан се вдига; дясната докосва пръстите на лявата, докато изброява причините за своето решение.

Морийн: - Училището, в което бяхме планирали да се срещнем, вече не е актуално. Боб няма да учи в него заради това.

Дух-водач: - Няма значение. Пак бихме могли да уредим да се срещнете.

Морийн: - Не, не, не го искам.

Дух-водач: - Можем да уредим дори да се срещнете на същата възраст, както възнамерявахме досега.

Морийн: - Не. Много е важно да споделя с някого история, започваща в училище. Не става въпрос само как аз ще се чувствам с Боб, а и как ще се чувства той с мен. Това е по-важно за него.

- Обръщат се към Боб и искат неговото мнение. Той казва, че я разбира и е съгласен с нея, макар да е очевидно, че е също така разочарован.

Боб: - Освобождават те от уговорката ти с мен. Ще има друго време и място, където ще можем за бъдем отново заедно и да споделим живота си като един.

- Тя се ръкува с него.

Морийн: - Благодаря. Да, ще има. Три живота след този можем да бъдем отново заедно.

- Той кимва в знак на съгласие, двамата се прегръщат. Вместо да излезе от помещението, нейната духовна форма изчезва. Чувам въздишката на Боб, когато я пуска, заедно със своите очаквания. Казват ми да ти кажа (Роб), че той пуска своите очаквания, защото дори на нивото на душата имаме проблеми с това. Удава ни се по-лесно, защото не се вкопчваме така силно в тях, но пак е проблем за мнозина да не градят очаквания и предположения за важните за нас индивиди.

- Сега Морийн вижда ясно, че посоката, в която тръгва животът на Боб, няма да служи на собствените й цели. Именно поради необходимостта да служи на своите цели и безусловната си любов към Боб - виждайки, че вече не е оптималният избор за негова партньорка в живота - тя разваля договорката.

Стейси млъкна и ми даде сигнал, че водачът й чака да му задам въпрос, преди да представи друга част от планирането на Боб. Стейси отново бе демонстрирала забележителна способност да вижда и чува ставащото по време на сеанса за планиране на предстоящ живот, макар в случая на Боб да ставаше въпрос по-скоро за сеанс за планиране след раждането. Благодарение на това рядко събитие, ние успяхме да надникнем иззад воала и да станем свидетели как тази душа променя замисъла на една вече започнала инкарнация.

Духът бе представил на Стейси точно информацията, която търсехме. Открихме, че някои елементи от първоначалния план на Боб бяха запазени, докато други бяха променени. Очаквах с нетърпение да видя какво още бихме могли да научим. Изходът от импровизираното планиране - решението на Боб да продължи да живее като сляп човек - вече беше известен. Защо и как беше стигнал до това решение, като се има предвид, че Морийн например се бе отказала от първоначалната уговорка за ролята си в неговия живот?

- В този живот - обърнах се аз към Стейси, - Боб е искал да работи върху приемането на самия себе си и самоуважението. Говори ли се другаде как слепотата ще допринесе за постигането на тези цели?

- (Новият) живот се планира в момента - обяви тя.

Сега нейният дух-водач я отведе към друг момент от разговора.

- Боб е абсорбирал всички промени.

Боб: - Разбирам, че ще имам уникални нужди, ако реша да приема това тяло и този живот. Кажете как това ще подпомогне или възпрепятства моя прогрес, докато се стремя да постигна целите, които си поставих първоначално.

- Отговорът идва от двамата духове-водачи, които сякаш говорят в един глас.

Духове-водачи: - Сега ще се опознаеш в много по-ран- на възраст. Ще ускориш почти с две десетилетия процеса на своето развитие поради липсата на визуални стимули, които ще те отвличат от миналото и от опознаването на

самия себе си, на това кой си и кой си избрал да бъдеш.

Боб: - Това ми харесва. Означава, че ще си спестя голяма загуба на време и трудности.

Духове-водачи: - Да, точно така. Но ще има други трудности, типични за уникалното състояние на слепота.

Боб: - Разбирам.

Духове-водачи: - Въпреки че остава предизвикателството да се обикнеш, така ще се опознаеш по-добре в по- ранна възраст и следователно ще изминеш половината път. По времето, когато влезеш в началното училище в този живот, ще си достигнал същото състояние на еволюиране, както ако беше в гимназията.

Боб: - Това ми спестява много от стреса, превърнал се в част от живота, който бяхме планирали първоначално.

Духове-водачи: - Да. Но пак ще има моменти, когато ще се питаш дали си достатъчно добър или дали нещо с теб не е както трябва. Интелигентността ти обаче, както и способността да разсъждаваш, ще се увеличат. Ще осъзнаеш нишките в своя живот по-рано и по-добре и ще причиняваш по-малко болка на хората, които обичаш.

- Като казвам “нишки” - поясни Стейси, - те ми показват образа на по-висшия аз (душата) и по-нисшия аз (личността). Нишките свързват по-висшия с по-нисшия аз. Боб ще съумее да ги събере и да ги проумее на по-ранна възраст.

Очевидно бракът е трябвало да помогне на Боб да се осъзнае напълно като хомосексуалист. Тук не подлежи на съмнение, че той опитва да води хетеросексуален начин на живот. Тази стъпка ще бъде пропусната. Израстването му ще бъде преплетено по-пряко с хомосексуалността и свързания с нея живот. Боб кима в знак на съгласие, като продължава да размишлява върху сдаващото.

Боб: - Как ще разбера, че съм хомосексуалист?

Духове-водачи: - Опитът ти за теб самия ще се различава от опита, който би имал за себе си без злополуката и свързаното с нея физическо предизвикателство. Без отвличащото вниманието визуално стимулиране ще се осъзнаваш по-добре, ще имаш тънки прозрения за себе си и ще бъдеш в постоянен или почти постоянен контакт с вътрешното си същество.

- Казват ми, че с термина “вътрешно същество” обозначават разумното взаимодействие между душата и живото (физическото) същество. Поради това творческите способности на Боб нарастват. Когато връзката с творческата ни енергия се засили, духовният растеж винаги се ускорява, независимо дали процесът се осъществява съзнателно или несъзнателно.

Духове-водачи: - Ще започнеш да цениш добротата - дар на темперамента, което иначе нямаше да направиш. Това ще ти припомня, че си добър и безценен и, макар и човешко същество, си пълен с любов и достойнства, и си достоен да обичаш и да бъдеш обичан. Въпреки че няма да бъде постигнато без работа, предизвикателството не е толкова голямо, ако беше напълно зрящ човек, подвластен на всички разсейващи стимули, които може би щяха да се превърнат в пречка.

- Сочат елемента, представляващ различното училище, което ще посещава.

Духове-водачи: - Докато си все още в това училище, ще бъдеш наясно, че си различен. Ще знаеш, че те привлича звукът на мъжкия глас, мъжката миризма, всичко уни- кално за мъжките представители на вида.

Боб: - Разбирам.

- Това е вярно - призна по-късно Боб. - Знаех от съвсем ранна възраст. Още когато бях на осем-девет години, винаги ми беше по-приятно да ме прегръщат мъже, отколкото жени. На тринайсет-четиринайсет години реагирах по-силно, когато бях с момчета, отколкото когато бях с момичета. Гласът ме привлича. Миризмата ме привлича.

С това Стейси и нейният водач приключиха изумителната си презентация. Беше дошло времето за въпроси.

От предишния си разговор с Боб бях разбрал, че слепотата бе довела до преживявания, подложили на изпитание самоуважението му, и му бе дала както мотивация, така и възможност да потърси любовта в себе си. Сега обаче ни казаха, че една от целите на този му живот е да бъде повече сред хора.

- Стейси, моля те, попитай твоя дух-водач защо Боб прие предизвикателството на слепотата, когато знае, че то ще доведе до известна изолация.

Говорът на Стейси се забави, когато нейният дух-водач заговори директно чрез нея.

- Тази душа беше информирана за новото предизвикателство два дена след своето раждане във вашите времеви рамки. Слепотата не беше напълно на мястото си, но допринасяше за развитието. Прецедент имаше. Като всички души, и тази душа прекарваше много време извън тялото си през първите седмици на своя живот.

Душата видя начин да работи с това предизвикателство и пак да поддържа в голяма степен своя комфорт. - (Приех, че думата “комфорт” намекваше за предишните животи, в които Боб беше свикнал с изолацията.) - Цел за този живот е постигането на емоционална независимост.

- Как определя Духът емоционалната независимост? - поинтересувах се аз.

- Осъзнаване и разпознаване, че човек сам е отговорен за създаването на чувството си на щастие и удовлетворение.

- Боб смяташе ли, че не е създал своето щастие и удовлетворение по време на инкарнацията си като монах в Испания?

- Не бихме го назовали с тези думи. Бихме казали, че все още страдаше от остра емоционална чувствителност. Беше му по-лесно да се справя със света, като се затваря от него, като ограничава взаимодействията си с другите и въвлечеността си във всекидневието.

- Защо са сметнали, че слепотата ще подпомогне постигането на емоционална независимост?

Исках духът-водач на Стейси да даде колкото може повече информация за всеки, желаещ да разбере защо една душа би избрала опита на слепотата.

- Защото тя представлява дори още по-силно и по-голямо предизвикателство за душата. Единственият начин душата да оцелее като личност в този живот - щастлива и във възможно най-добра форма - е като разпознае и научи урока, че тя самата е източник на своето удовлетворение. Научавайки този урок, човек постига самоуважение. На душата бе дадена възможност, ако желае, да излезе от този живот. Душата избра да остане. Тази душа харесва големите предизвикателства.

- А защо Боб избра хомосексуализма?

- Преди условните промени в живота на тази душа, съществуваше споразумение да сподели с една жена опита на съвместния брак. Той не трябваше да бъде за цял живот. В личността на тази душа се водеше борба да разпознае скритата под горните й пластове хомосексуалност, да я погледне право в очите и да я приеме. Това щеше да стане по-късно в живота. Този опит щеше да послужи на същата цел, за която послужи вече хомосексуалността в това въплъщение. Тя осигури предизвикателство и фокус във връзка с въпроса за собствената стойност.

Слепотата и хомосексуалността не се приемат добре и не се признават правилно от западната култура. Затова са предизвикателства. Да се приемеш спокойно като хомосексуалист е част от процеса, при което се научаваш да се цениш. Понякога са нужни по-големи предизвикателства, за да бъде научен даден урок. Тази душа винаги е работила здраво.

Тогава попитах как един сляп човек може да знае дали слепотата му е била планирана преди раждането или го е застигнала неочаквано. Той отговори, че ако някой е роден сляп или с генетично предразположение за слепота, значи става въпрос за планиране преди раждането. Когато запитах какви други мотиви може да има една душа, за да изготви такъв план, той обясни, че много композитори инкарнират слепи, за да продължават да чуват лесно музиката; че дори когато не е била композитор в минал живот, душата често желае да усъвършенства слуха или другите си сетива (което може да се получи като следствие от слепотата); и че артистичните души често избират да обитават в тела с нефукциониращи очи.

- Какво друго би искал хората да знаят за слепотата като предизвикателство? - попитах в заключение аз.

- Слепите хора понякога виждат неща, които не биха видели, ако бяха зрящи.

Боб олицетворява смелостта. Първоначално планирал труд- но пътуване към откриването и приемането на самия себе си, за да започне в крайна сметка да обича себе си. Когато става ясно, че този план вече е невъзможен, той замисля друг, при който запазва първоначалното предизвикателство във формата на хомосексуализъм и прибавя към него новото - слепотата, Да избереш “алтернативна” сексуалност в свят, който все още опитва да проявява толерантност, е наистина проява на дързост. А после да прибавиш към това непланираното предизвикателство във вид на слепота, е забележително. Вместо да се откаже от това ново предизвикателство, като се върне към духовната си форма на съществуване - разбираемо и заслужаващо уважение решение - Боб предпочита да го приеме.

При първия план Боб и душата, с която го свързва голяма любов, замислят живот, в който да бъдат семейна двойка. Не е било предвидено бракът да издържи дълго. При изследванията си съм открил, че обикновено знаем, преди да се родим, дали даден брак ще бъде траен. Разводът не е провал; той е по-скоро част от нашия план. Ние възнамеряваме да се съберем в брак, за да се учим един от друг и да балансираме карма. Когато този растеж бъде осъществен, бракът е изпълнил божественото си предназначение. Не искам да кажа, че разводът или бракът за цял живот са предопределени; ние винаги имаме свободна воля. Може да предпочетем да напуснем човека, с когото сме планирали да прекараме живота си, или да решим да останем, когато сме възнамерявали връзката ни да бъде временна. Изборът е наш.

Първоначално Боб режисира живот, в който трябва да осъзнае и приеме своята хомосексуалност, докато е женен. Представете си колко любов към самия себе си е нужна, за да изпълниш този план. Първо щеше да се наложи да признае своята хомосексуалност пред себе си. После - да събере смелост да го каже на съпругата си. Най-накрая, трябваше да обича съпругата си и себе си достатъчно, за да се откаже от брака, който повече не отразява представата, която е имал за себе си. Не се знае дали щеше да успее да изпита такава любов към себе си; това щеше да зависи от избора, правен от свободната воля на неговата личност и от начините, по които щеше да се издигне до създаденото от самия него предизвикателство. Той обаче очевидно бе замислил живот, в който е възможно да разцъфти подобен цвят.

Когато слепотата неочаквано влиза в играта, Боб създава нов план, който да доведе до същото развитие. Както ни каза духът-водач на Стейси, нито слепотата, нито хомосексуализмът се приемат добре в западната култура. Когато избира да инкарнира през този исторически период, Боб знае, че неведнъж ще го отбягват, че твърде вероятно е изолацията и самотата да бъдат негови спътници - удължен вариант на същото неприемане, което щеше да демонстрира съпругата му, след като я уведоми за своята хомосексуалност.

Боб създава жизнен план, предоставящ възможност да се учи от противоположности. Като знае как обществото ще реагира понякога на слепотата и хомосексуалността му, и същевременно твърдо решен да израсне, научавайки се да се приема и обича, Боб планира обстоятелства, които ще му позволят да открие вътре в себе си онова, което не се предлага отвън.

Представете се стая в Лувъра, на чиято стена виси голям пейзаж. Един може да мине през стаята без дори да го забележи; може би други картини ще привлекат вниманието му. Втори може да го забележи от разстояние. Не е изключено да му се възхити, минавайки покрай него, но без’да спре, за да го изучи. Трети може да прекара часове пред пейзажа, наслаждавайки се на всеки нюанс - отделните мазки с четката, на консистенцията на маслените бои, на играта на цветовете, на използването на светлината. Този човек разпознава шедьовър в платното.

Боб избира слепотата, защото тя дава по-големи възможности да преоткрие своето величие. Посоката и целта - любовта към самия себе си - остават същите, но маршрутът дотам се променя драстично. Боб не се нуждае от зрение, за да наблюдава красотата на вътрешния си пейзаж. Следователно е свободен изобщо да не я забележи, да й хвърли един поглед мимоходом или да се наслади на всеки неин контур и нюанс.

Боб успява да постигне много. Той развива голямо разбиране и съчувствие, особено към онези, които нарича “онеправданите”, и остра интуиция, която му позволява да чувства същината на човека. Макар и сляп, той вижда това, което е важно: взаимоотношенията с хората, добротата и състраданието. Научава се да се доверява както на животните, така и на хората, които го водят. Макар понякога да го отлъчват заради слепотата му, Боб продължава да се стреми към другите. Той е мил и нежен, душа с дълбока чувствителност. Такава е вътрешната красота, ьсьм която се пробужда отново през този живот.

Когато забележи в себе си или в другите качество като добротата, Боб гледа със сърцето, а не с главата. Именно “виждането със сърцето” го превръща в “барометър на добротата”. Красотата и любовта във всяка форма се разбират истински единствено по този начин. Когато погледнем един напълно разцъфнал цвят, ние не разсъждаваме, че цветовете му са привлекателни, че листенцата му имат приятна форма, че ароматът му е неустоим и следователно заслужава да му се насладим. Когато видим новородено бебе, ние не анализираме формата на лицето или размерите на тялото, за да стигнем до извода, че детето заслужава да му се порадваме. Подобни преживявания започват да говорят моментално и директно на сърцето, също като добротата. Умът се заобикаля; не са нужни тълкувания. Разбирането е незабавно и естествено.

Когато сме у Дома в духовното измерение и следователно не сме обременени от мъгливите, изкривяващи филтри на физическия мозък, подобно, усещано от сърцето знание, е самата ни природа. Ако решим да инкарнираме в настоящата епоха - която непроявените на физически план същества често наричат “Епоха на Разума” поради акцента, поставен върху умствения процес - може временно да изгубим връзката с нашите сърца, като се потопим в интелекта. Накратко, ние изследваме какво не сме. Тъй като могат да бъдат истински разбрани - и излекувани - само от сърцето, болезнените жизнени предизвикателства ни принуждават да преминем от анализирането към чувстването. Сега умът, защото вече не е възка- чен върху трон, служи на сърцето, което досега му е било подчинено. Когато се върнем към начина на съществуване, поставящ в центъра сърцето, ние си спомняме кои сме всъщност. Това води до по-дълбоко самоопознаване, което не би било възможно без контраста, осигурен от физическото царство.

Водачите на Боб знаеха, че слепотата ще му даде възможност да “оцени добротата - дарът на темперамента”, и че усещаната със сърцето безценност ще му напомня, че е “пълен с любов и достойнства, и е достоен да обича и да бъде обичан”. Те знаеха също, че предишният му жизнен план съдържаше “визуални стимули, които ще те отвличат… от опознаването на самия себе си, на това кой си и кой си избрал да бъдеш”. Като душа Боб е доброта, нежност и милосърдие. Тези качества, толкова често и лесно затъмнявани от гръмогласните увлечения на физическата природа, се ценят в духа. Слепотата държи Боб по-близо до тези аспекти на вътрешното му същество. Те са вратата към самоприемането и любовта към самия себе си, които се стреми да изживее в този живот. Без зрение той не вижда физическите форми, но благодарение на добротата съзира вътрешната си идентичност.

Жизненият план на Боб, подобно на мнозина от избралите да инкарнират в период, когато любовта към истинския аз липсва, има за цел да му помогне да придобие по-дълбоко разбиране на любовта към самия себе си едновременно посредством нейната липса и изживяването на нейния резултат. Когато живеем в духовното измерение, любовта към нас самите ни се удава също толкова лесно, колкото и любовта към другите. Знаем също така, че това е едно и също. Единствено във физическия план можем смело да забравим и после - да си припомним усещането за любов към самите себе си. Жизнените предизвикателства ни отвеждат към тази любов, показвайки, че тя живее в нас и се отразява в нас, и че всъщност ние сме голямата любов на своя живот.

Също като Шарън, милиони родители по света опитват да разберат защо децата им са избрали да употребяват наркотици. Те изпитват непоносимо чувство за вина и се самообвиняват, че по някакъв начин не са дали на децата си каквото или както трябва. Мнозина гледат на зависимостите като на безсмислено страдание както за децата, така и за техните семейства. Питах се дали идеята за планирането на живота преди раждането би могла по някакъв начин да намали болката на тези родители, като им помогне да видят по-дълбокия смисъл на ставащото.

Когато се заех да изследвам това жизнено предизвикателство, нямах представа дали този тип предизвикателства действително се планират преди раждането. Вече бях говорил с Дженифър (Трета глава), чиито синове са родени с множество увреждания. Фактът, че и тя, и синовете й бяха планирали въпросните увреждания правеха възможна вероятността дете и родители да планират също така и зависимостта на детето. Но синовете на Дженифър бяха родени с тези предизвикателства, докато синът на Шарън се бе пристрастил към хероина в юношеските си години. Ако Шарън и Тони действително бяха планирали неговата зависимост, как може да са знаели, че това ще се случи по-късно в живота му? Нещо повече, защо двама човека, единият от които - любящ родител, биха планирали инкарнация, в която детето ще се пристрасти към наркотик? На какви духовни цели за родителя би могло да служи подоб- но предизвикателство? И как родител и дете биха координирали жизнените си планове така, че всеки да постигне желания растеж?

Историята на Шарън

Шарън, сестра в интензивно отделение за новородени, била на работа, когато дъщеря й Сара се обадила. Сара и съпругът на Шарън, Джон, бяха намерили Тони в безсъзнание на пода на банята, с паднала отстрани окървавена спринцовка, стегната с колан ръка и посиняла кожа.

- Заплаках истерично - спомня си Шарън. - Изтичах през вратата и екочих в колата си. Лекарката, с която работех, се спусна след мен, като говореше: “Успокой се! Не може да караш в това състояние.” Стискаше прозореца на автомобила ми. А аз повтарях само: “Моля те, пусни ми колата!” Най- сетне тя я пусна. Карах толкова бързо, колкото можех, като през целия път се молех: “Моля те, нека бъде жив, когато пристигна! Моля те, не позволявай да умреГ

Шарън се срещнала със Сара и Джон в болницата. Тони се предозирал с хероин; бил в полукоматозно състояние и се измъчвал от големй болки, тъй като, както установили по-късно, бил получил инфаркт. Когато лекарите решили да го преместят в по-голяма болница, Шарън скочила в задната част на линейката.

-Санитарите от “Бърза помощ” ми казаха: “Госпожо, трябва да излезете” - продължава да си спомня Шарън. - “Никъде няма да излизам! - отвърнах аз. - Ако някога вашето бебе се озове в моето отделение, ще се отнеса към вас с професионална учтивост. А сега ме оставете!”

Санитарите се съгласили и Шарън пътувала до сина си. Когато пристигнали, Тони бил приет в интензивното отделение на пулмологията. Лекарите й казали, че най-вероятно няма да изкара до сутринта.

- Молих Бог да го спаси и обещах да направя всичко, което мога, за да помогна и на него, и на всеки, който се нуждае от помощ - промълви Шарън. - Той изглеждаше толкова красив, както лежеше там. Главата му беше покрита с тъмнокестеня- ви къдрици, също като по времето, когато беше бебе. Дълго прокарвах пръсти през косата му, играех си с къдриците, като си мислех колко е красив, размишлявах върху целия му живот и колко много го обичам. Между Сара и Тони бях изгубила три бебета. Толкова силно исках Тони. Толкова силно исках син. Аз съм една от шест дъщери. Никога не съм била близка с друг мъж освен с баща си и съпруга си. Нямах брат и никога не бях имала приятел, затова наистина желаех син. А всеки, който влезеше в стаята, всяка сестра, всеки лекар, коментираше колко добре изглежда Тони.