Не планираме ли предизвикателствата в живота си, преди да се родим?

Съседката от предходното инкарниране ще играе важна роля в настоящия живот на Пенелопи, както и всяка душа, която й даде възможност да изрази състрадание. Да се научиш да приемаш любовта и състраданието е също толкова значимо както да се научиш да ги изразяваш. Душите планират въплъщения със злополуки, болести и физически и мен- тални увреждания, например инвалидност, която приковава човек към инвалидна количка, за да създадат обстоятелства, когато буквално няма как да избягат от някой, който изразява любов. В миналите си животи на тези души може би им е било трудно да приемат грижата и нежността на другите. Затова планират животи, които почти изискват от тях да научат този урок.

Душите избират също така предизвикателства, чрез които да преодолеят страха. Както обясни духът-водач на Стейси, Пенелопи иска да се справи със страха, останал от предишния й живот. Той е пренесен в тази инкарнация предимно на подсъзнателно ниво и излекуването й се осъществява на това ниво. Когато планираме живота си, ние се стремим към мно- гопосочно изцеление, включително от “отрицателни” емоции като страха.

При своите изследвания се натъкнах на млад човек, който при медитация осъществява контакт с бъдещ свой аз, т. е., бъдеща инкарнация на душата. Бъдещият аз му казва, че хората от бъдещето наричат нашето време на Земята “Епохата на страха”. Помислете върху значението на този етикет. От почти безкрайните възможности за описване на настоящата епоха, те са избрали “страх”. Страхът е сред преобладаващите емоции на нашето време. Той се е превърнал до такава степен в част от всекидневието ни, че често него забелязваме. Пренасян от стотици минали въплъщения, неизлекуваният страх засяда дълбоко в индивидуалното и колективното съзнание. За да се излекуваме от страха, трябва да го изживеем - съпротивата срещу която и да е енергия само я засилва още повече - И после да изберем да минем отвъд него. Жизнените предизвикателства ни предоставят възможността да излеку

ваме тези страхове, както съзнателни, така и несъзнателни.

И неверните вярвания, като страха и другите “отрицателни” емоции, се нуждаят от лечение. Ако например започне да мисли, докато е в тяло, че заслужава да се мрази или че е гняв, душата, убила майката на Пенелопи, ще планира инкарнации, в които да разбере, че това не е така. “По-малко…” е еднакво неточен етикет, независимо дали го прилагаме към другите или към самите себе си. Следващите животи ще използват планове, в които душата да се учи чрез противоположности, а инкарниращите с тази душа хора ще отразяват като огледало собственото му самоподценяване.

Говорихме за това, което присъства в планирането на живота на Пенелопи, но липсващото е също толкова забележително: там няма никакво усещане, че глухотата е нещо негативно, “лошо” или форма на наказание. Пенелопи знае, че глухотата не е нито едно от тези неща. Тя е достатъчно мъдра, за да разпознае в глухотата безценно учебно средство. Нещо повече, тя иска толкова силно това предизвикателство, че нейният дух-водач забавя процеса, за да се увери, че точно това е нейното желание. Тя нито веднъж не се оплаква и не опитва да намери по-лесно предизвикателство. Нито веднъж другите души не изразяват съжаление заради предизвикателството, което й предстои да преживее. И те подобно на Пенелопи гледат на него като на възможност за растеж и горят от желание да я подкрепят в нейните търсения.

Дори сега, вече в тяло, Пенелопи осъзнава израстването в резултат на това предизвикателство и е благодарна за духов- ната си еволюция. Когато два камертона са с подобна честота, звученето на единия ще предизвика сърезониране в другия, т. е. двамата ще завибрират в унисон. По същия начин благодарността е настройване към честотата на Божествения ум. Благодарността е висока, дори свещена вибрация, равнопоставена с любовта, прошката, радостта и състраданието. Благодарността не значи, че се “радваме” на страданието си. Тя означава, че сме намерили ценен аспект или следствие от дадено жизнено предизвикателство. Независимо от природата или тежестта на предизвикателствата, резултатът винаги може да бъде израстване и научаване. Именно това разширяване на нашата личност трябва да бъде признато и ценено.

Повечето хора слушат с ушите си. Пенелопи се стреми да се познае като състрадание и затова избира живот, в който да слуша със сърцето. Сърцето има свой собствен език и Пенелопи овладява неговия ритъм. Мнозина от нас се вслушват във външни гласове, гласовете на хората, които ни казват кои сме и какво трябва да мислим, да правим и да бъдем. Пенелопи планира живот, в който ще се вслушва във вътрешния си глас - гласа на своята душа. Тя взема под внимание този глас и това я прави по-богата. Жизнените предизвикателства като глухотата пробиват дупки в пелената, която сякаш ни отделя от собствената ни божественост. Приемайки нашите предизвикателства, ние излизаме от осъщественото в състояние на амнезия пътуване с по-дълбоко самопознание. Глухотата на Пенелопи я отвежда у Дома за тази истина.

БОБ ФАЙНЩАЙН ЗАЕМА УНИКАЛНО място в тази книга. Той е единственият човек, чието жизнено предизвикателство, слепота, е резултат от непланирана “злополука”. (Както ще прочетете в следващите глави, преди да се родим, често планираме “злополуки” или поне потенциала за тях.) По време на сеанса на Боб с медиума научих с изненада, че Боб не се беше стремил към преживяването на слепота от първите етапи на планирането на предстоящия си живот. Всъщност първо- начално той бе замислил съвсем различен живот за себе си. Когато ослепява, Боб и неговият дух-водач се приспособяват към станалото, като създават нов жизнен план.

Използвам кавички за думата “злополука”, защото не вярвам, че съществуват истински злополуки. Във вселената цари ред до най-микроскопичната частица и на някакво ниво - понякога осъзнато, понякога неосъзнато - ние сме сътворци на всичко, което преживяваме. Ние вкарваме в сценария на своя живот някои “злополуки”, преди да инкарнираме; заедно създаваме други, след като се въплътим тук. Но никога това не са истински случайни събития.

Започнах да се питам дали да включа историята на Боб в тази книга. Мислех, че може би най-добре ще послужат на хората историите на души, пожелали да преживеят дадено предизвикателство още преди да се родят. Но след дълго обмисляне осъзнах, че Боб беше подарък от Духа, който ни бе събрал, за да покаже как душите реагират на неочаквани събития на Земния план. Книгата няма да бъде пълна без тази история.

Историята на Боб

- Когато съм излязъл от кувьоза, съм бил сляп.

Ето как започва животът на Боб. Той се ражда три месеца преждевременно, през декември 1949 година, и тежи по малко от 900 г. Прекалено многото кислород, вкарван в кувьоза, става причина клетките на ретините да се размножават по- бързо от нормалното, което ги превръща в маса от прорязана от белези тъкан.

- Когато бях малък - додаде тихо той, - майки ми никога не спомена, че съм сляп. Чувах думата, но не знаех какво означава. Едва след като навърших три години започнах да си давам сметка, че в мен има нещо по-различно. Чувах неща като: “Изгаси светлината” или “Тук е тъмно”, но те нямаха никакъв смисъл за мен. Например майка казваше: “Виждам, че идва леля Силвия”. “Как разбра?” - питах аз. - “Видях я.” Тогава я питах какво означава това. Тя отговаряше: “Някои хора виждат с очите си, но ти виждаш с ръцете.”

Боб осъзнава колко е различен в действителност едва когато тръгва на училище. Докато другите деца се учели да използват моливи и химикалки, той изучавал Брайл и машинопис. Когато учел с виждащи деца, учителите често започвали първия ден с думите: “Трябва да бъдем много мили с Робърт. Той е много специален.” Когато докосвал книгите, които четели виждащите деца, той установявал с изненада, че на усещане са същите като празната хартия. Изненадвало го също, че другите деца можели да бягат и да карат велосипед, без някой да ги води.

- Бях изключително наивен - спомняше си Боб. - Понякога децата питаха: “Колко пръста съм вдигнал?”. На което аз отговарях: “Не знам”. Това ги обезкуражаваше. Други слепи деца опитваха да отгатнат и сгрешаваха, и останалите малчугани им се смееха. Така че наивността ми послужи много добре.

Макар да избягва по този начин част от подигравките, трудности със зрящите връстници не липсват. Един от учениците, който го съпровождал редовно до кабинета за изучаване на Брайл, вървял много бързо и не забавял крачка, когато Боб го помолел. “Трябва да накарат някой друг да прави това - оплаквало се момчето. - Би трябвало да вървиш по-бързо.”

Боб изживявал предизвикателства и у дома.

- Баща ми не се интересуваше особено от мен. Мисля, че беше изключително разочарован, задето има сляп син.

В резултат Боб прекарва повечето си време със своята майка и лелите си, които го обграждат с любов и подкрепа. Понякога той се преструвал, че чете от напечатани книги, като измислял истории, докато прелиствал страниците.

- Веднъж някой ми каза, че книгата е обърната обратно, но майка ми никога не ме е спирала да правя подобни неща. Това е много добър начин да отгледаш сляпо дете, защото го кара да се чувства по-нормално. Тя знаеше инстинктивно какво да прави.

Когато отивали да пазаруват, тя го оставяла да опипва стоките, макар понякога да чупел разни неща. Чувствала, че това е най-добрият начин за него да се учи.

В социално отношение Боб смята, че в прогимназията и в гимназията му било по-трудно, отколкото в началните класове.

- Бях много самотен - промълви с тъга в гласа той. - Децата говореха за разни забавления, ходеха по разни места, но никога не ме включваха в тези неща.

Имало обаче и места, където е приет. На петнайсетгодишна възраст отива на музикален лагер.

- Това е едно от най-прекрасните лета, които помня! Винаги имах приятел, с когото да разговарям.

Персоналът проявява интерес към написаната на Брайл музика и Боб свири на кларинет в оркестъра. Той има добър слух и забавлява другите деца в лагера, като им казва, че клаксонът на някаква кола звучи например като си бемол, а скърцането на вратата - като горно ла.

Завършва „Обърлин колидж”.

- Гордеех се, че съм успял да завърша университет за зрящи, където за мен не се правеха изключения освен налаганите от слепотата ми. По моя мъничък начин опитах да покажа, че не е задължително слепотата да се превръща в опустошителна, спъваща преграда.

В колежа Боб приема своята хомосексуалност, която, както щях да открия скоро, е част от планирането преди неговото раждане.

Една от големите радости в живота на Боб е лабрадорът Харли, негов другар от осем години.

- Понякога, когато бях с Харли, забравях, че съм сляп, защото обичах да се разхождам с него - спомни си Боб. - Хората мислеха, че не е най-доброто куче-водач, защото беше бе- ладжия. Веднъж Харли отмъкна пилешкия котлет от чинията на един човек. Всички бяха скандализирани! Харли не можеше да направи нищо лошо според мен. Приличах на оглупял баща.

Харли спасява живота на Боб, като му попречва да слезе от платформата на метрото и да попадне под влака.

Помолих го да ми помогне да разбера какво представлява слепотата.

- Боб, как възприемаш някои от обектите? Малкия обект би могъл да вземеш в длан и опипом да добиеш представа за формата му. Но нещо като самолет… имаш ли представа как изглежда един самолет или други големи обекти?

- Да ти кажа истината - не - отвърна той. - Има много такива неща… научаваш думите, но не си ги представяш добре. Като различните животни. Не знам всъщност как изглеждат, защото никога не съм ги галил. Не знам как изглежда един небостъргач, луната или звездите. Не знам какво означава като се каже, че някой човек е красив или грозен.

- Когато сънуваш, какво виждаш?

- Сънищата ми са само от гласове, като радиопрограма. Интересното е, че никога не сънувам, че ходя с куче-водач или с бастун. Ако в съня си трябва да отида някъде, моментално се озовавам там. - (Думите на Боб ми напомниха, че когато сме в духовното измерение, “пътуваме” просто като фокусираме вниманието си върху желаната дестинация.) - Не чувствам кой знае какво в съня си. Не подушвам. Това са само гласове, защото никога не съм виждал нищо. Аз съм един от малкото слепи хора, които никога не са виждали светлина или мрак.

- В сънищата ти намеква ли се по някакъв начин, че си сляп?

- Не… няма значение дали съм сляп. Ако в съня си поискам да прочета менюто например - меню няма. Просто знам всичко, което е в менюто. Просто знам нужните неща.

- Боб, по какво се различават слепите от виждащите хора?

-Мисля, че ние сме по-чувствителни към определени неща:

Попитах го с какво щеше да бъде по-различен, ако не беше сляп.

- Имам съвсем ясно усещане за онеправданите - отвърна той, с което ми напомни за Пенелопи. - Ако виждах, може би щях да бъда много по-голям сноб, по-загрижен за пари, от начина, по който изглеждат хората. Тези неща нямат абсолют- но никакво значение за мен. Същината на човека е важната.

И мисля, че слепотата ми даде истинска любов към животните, защото знам какво е да зависиш от куче и да го оставяш да използва разума си, за да ти помага. Научаваш се да се доверяваш на животните. Научаваш се да вярваш и на хората, по един странен начин, защото когато някой те води, трябва да му се довериш.

Разговорът с Боб ми даде известна представа за предизвикателствата, пред които е изправен слепият човек. Макар да предполагах, как тези предизвикателства са в състояние да доведат до огромно израстване, нямах търпение да науча по какви конкретни начини Боб се беше надявал да еволюира, когато бе планирал слепотата. Тогава все още не знаех, че оригиналният му жизнен план не включваше подобна опитност.

Медиумът Стейси Уелс проведе два сеанса за Боб; и двата са обобщени в следващия преразказ. На няколко пъти Духът помоли Стейси да акцентира върху определени моменти, така че аз на свой ред да мога да привлека вниманието върху тях в книгата си. Поместих тези моменти, за да запозная читателите с подчертаните идеи.

Както и при другите планиращи сеанси, които Стейси видя в съвместната ни работа, и тук се правеха отметки на дъската,

която душите използват при планирането на предстоящата инкарнация. Но за разлика от всички други сеанси, при сеанса на Боб се използват две нови дъски: преходна, където се отбелязват различните начини, по които Боб ми могъл да реагира на злополуката, и финал на дъска, която съдържа новия план за живота му.

Преди първия контакт, осъществен от Стейси, аз я информирах, че Боб е роден преждевременно и е бил поставен в кувьоз, където излишният кислород причинил слепотата му. И тогава, ясно и с подробности, Стейси установи наличието на първоначален и нов жизнен план. Научихме, че в този живот той искал да израсне в любовта и приемането на себе си. За да стимулира този растеж, първоначално той планирал предизвикателството да открие и приеме своята хомосексуалност в контекста на хетеросексуален брак с жена на име Морийн. Но когато ослепял, Боб и неговите духове-водачи създали съвсем различен план, който би му позволил да осъществи същите цели. Тази импровизация нямаше аналог с нищо, което бяхме виждали до този момент със Стейси. Бях щастлив заради възможността да стана свидетел как една душа и нейните духове-водачи адаптират едно значително, непредвидено развитие на нещата на физически план.

- Ти си доста отговорна душа - започна Стейси, щом получи достъп до информацията. Живял си в голяма бедност, за да стимулираш духовното си развитие. През тези животи си отработвал освобождаването от егото, като си отричал своя аз и си давал на тялото само толкова, колкото е нужно за мизерно съществуване. Бил си монах-отшелник в Испания, за да се изолираш от прашките, стрелите и несправедливостите на човешкия род. Изминал си дълъг път, като част от твоята мисия. Бил си много слаб. Просил си храна и си живеел благодарение на щедростта на другите.

Онзи живот е определил избора, който си направил за това превъплъщение. Цредпочитал си да водиш по-самотен живот и взаимоотношенията ти с другите да се отличават с доброта и великодушие. Бил си чувствителна душа. Това отчасти е причината да предпочиташ да се изолираш както през онзи живот, така и в поредица предходни животи.

В етапа на планиране преди този живот се е говорило много в твоето същество да бъде постигнато равновесие и този път да бъдеш в по-голяма степен част от света. Сега искаш да взаимодействаш повече с хората. Чувстваш се много комфортно при взаимодействието си с хората, които трябва да ти станат семейство. Искаш да създадеш живот, в който ще удостоиш с внимание семейството си и ще бъдеш близък с неговите членове.

Същевременно поемаш обета да работиш върху липсата на самоуважение, която си развил, защото си стигнал малко прекалено далеч в отшелническата форма на духовен растеж. Искаш да запазиш емоционалната си независимост, за чието постигане си работил здраво в продължение на няколко ин- карнации. Предизвикателството в предстоящия живот ще бъде да изградиш самоуважението си отвътре. Ти се колебаеш между онзи край на спектъра и търсенето на потвърждение в другите на това, което си.

Обсъжда се кои неща биха били предизвикателство през този живот и различните начини да достигнеш целите си. Не се е очаквало да се родиш преждевременно. Бременността била наблюдавана (от твоите духове-водачи), но въпреки всичко преждевременното ти раждане се оказало внезапно пристигнала новина. Посрещната с изненада.

Водачите се озовавали незабавно край кувьоза на Боб, в очакване той да се изплъзне от тялото и да премине в онова състояние на съзнанието, където се освобождава духът или астралното тяло. Знаели, че това ще се случи бързо. Някои хора биха могли да кажат, че са го измъкнали от тялото, но те не са го направили. И искат да ти (на Роб) го кажа.

Моят дух-водач - продължи Стейси, - иска да започнем с шахматната дъска - дъската за планирането. Тя представлява диаграма, на която стъпките на растеж и развитие се нанасят по протежение на живота, така че душата да разполага с визу- ална справка. Нанесени са въпроси. Ако отговорът е “да”,

поемаш по един път. Ако е “не”, тръгваш по друг път.

Когато се случва злополуката с Боб в кувьоза, фразата, която чувам, е: “да се връщаме към чертожната дъска”. Боб и двама от неговите духове-водачи се връщат заедно в помещението с дъската за планирането, за да начертаят друг план, чрез който душата пак да може да изпълни целите си за този живот.

Показват ми мига, когато той (Боб) се озовава отново в ду- ховното измерение, в пространството за планиране… доста дезориентиран от бързата и огромна промяна и изненадан, че се е озовал там. Не си дава сметка какво става с бебешкото телце. Разпознава своите водачи, вярва им безрезервно и е готов да бъде воден.

Чувам един от двамата водачи, който говори от името на двамата и казва на Боб, че процедурата е извършена неуспешно и главният мозък на Боб е получил прекалено много кислород. В резултат на случилото се Боб като че ли е изпаднал в шок - притихнал, с широко отворени очи, с разширени зеници, вцепенен и мрачен.

Дух-водач: - Сестрата, отговаряща за оперирането на тръбичките, прикрепени към твоето кошче, където физическото ти тяло се намира дори в този момент, допусна грешка и вкара прекалено много от елемента кислород. В резултат нивото на кислорода в главния ти мозък се увеличи и уврежданията вече са налице.

- Виждам как показват на Боб собствените му очи, бебешките очи. Духът на Боб, макар и свързан с тялото на бебето, е излязъл от тялото. Докато те разговарят с него по телепатичен път, менталните му очи виждат тези очи. Те му показват увреждането и как ще изглеждат очите му през детството и като зрял човек.

Дух-водач: - Главният мозък не е увреден; увредени са очите. Интелигентността ти е увеличена. Макар да не е голямо, увеличението ще ти свърши добра работа. Сега имаш възможност да преразгледаш жизнения си план, за да видиш дали настъпилите промени ще послужат на целите ти. Ако имаш силно желание, може да се изтеглиш от това тяло, да се върнеш при нас, да избереш ново семейство-прием- ник и да разработиш нов план.

- Боб обстрелва водачите си с въпроси. Пита как ще ходи. Иска да се увери, че тялото му въпреки станалото ще бъде в състояние да оперира така, както очаква. Те го уверяват, че ще бъде така. Тогава той пита:

Боб: - А работата ми?

Дух-водач: - Ще бъде изпълнена.

Боб: - Това увреждане ще възпрепятства ли еволютив- ния ми процес през този живот?

Втори водач: - Да видим.

- Между водачите и Боб, във въздуха, увисва дъската за стария му живот, над нея - преходната дъска и най-отгоре - дъската за живота на Боб, какъвто ще бъде след тази промяна. Тези дъски са като холограма - прозрачни са и не са твърди. Техните мисли създават тези дъски и чертаят по тях. Линиите представят процеса на израстване.

Оформя се диаграма. По пътя се появяват малки разклонения. Някои от тях са къщи. Например домът, който заема неговото семейство по време на раждането му, домът, в който се преместват, и местата, които обитава като възрастен, дори колежът са нанесени като на карта върху тази дъска. Всичко става много бързо.

С мислите си те местят елементи от едната на другата дъска. Първото, което преместват от първоначалната върху преходната дъска за планиране, е майката.

Дух-водач: — Да започнем с майка ти. Тя ще остане в този живот с теб и ще продължава да ти бъде майка.

Боб: - Това е добре.

— Боб изглежда поуспокоен. Поема дълбоко въздух и изпуска въздишка (на облекчение).

Дух-водач: - Баща ти…

- Преместват го от първоначалната върху средната дъска.

Дух-водач: - Той ще продължава да бъде с теб.

- Много бързо се преместват и други елементи - домашни любимци, роднини, други неща от този род. Всички те преминават към преходната дъска. Щом водачите преместят тези елементи на преходната дъска, те се появяват и на горната дъска.

Дух-водач: - Тези елементи са непроменливи и ще останат стабилно влияние, фокус и сила в твоя живот. Но твоите учители ще се променят. Това училище (посочва един училищен елемент на долната дъска) вече не върши работа заради твоето състояние. Сега ще ходиш в това училище {посочва училищен елемент, който внезапно се появява върху преходната дъска). Това училище ще служи по-добре на твоите нужди и ще ти даде насоките, необходими, за да живееш на света при тези условия. А сега да се заемем с приятелите.

— Те ее преместват в гимназията. Тези приятели се преместват от първоначалната на преходната дъска. Има приятели, които са важни за Боб по онова време в живота му. Боб кима с глава в знак на съгласие. Притиснал е пръстите на едната си ръка до устата, а лакътя й поддържа с другата си длан.

Тук разговорът се ускорява още повече, докато водачът мести елементи от първоначалния в преходния план. Казват ми, че тези елементи не са нещо, което е нужно да включваме в книгата, заради изпълнението на нейното предназначение. Сега ги моля да забавят темпото, тъй като приближаваме най- важната част.

Дух-водач: - Жената, която се съгласи да ти бъде съпруга, може да реши да развали договорката. Пак ще ти бъдат поднасяни предизвикателства за твоето самоприемане, но без нея. Така предизвикателството ще бъде по-силно за теб поради липсата на подкрепящ те партньор в живота по това време.

- Боб не казва нищо. Слуша и обмисля. Сега пита за жената. Нарича я “Морийн”.

Боб: - Ще имам ли поне приятелството на Морийн?

Дух-водач: - Това е нейният избор. Да я поканим.

- Тя влиза със скоростта на мисълта. Още не е родена. От средата на гръдния кош нагоре виждам физическа форма. Не е солидна - можеш да виждаш през нея - но формата е на женско човешко тяло, тялото, което ще обитава през предстоящия си живот. Изглежда някъде между двайсет и пет и чети- рийсет и петгодишна. Под това е тялото от светлина, духов- ното тяло. Както казва моят водач: “мантията на тялото”. Тя носи част от мантията. Това е нещо моментално, което се случва, щом тя си спомня плана си за предстоящия живот и как той се пресича с живота на Боб. Казват ми, че само част от нея е в мантията, защото тя вече променя намеренията си във връзка със своето участие.