— Само такова нещо при нас няма! Каквото видял, това казал — човекът не на шега се беше разсърдил

Всеки от тях е виждал тюлени многократно. И всеки си има свои схващания за начина на живот, местообитанията им и времето и мястото на размножение, които обикновено стоят в остри противоречия едни с други. Има и факти, които са известни на всички, като улавяне на малко тюленче еди кога си са абсолютно достоверни дори за най-прецизните скептици.

Ходейки от далян на далян, от застава на застава и от кръчма в кръчма, човек може да събере мнения и впечатления, които ще имат горе-долу следния характер:

Тюлените са с тъмен цвят отгоре, а коремите им са по-светли. Дължината на възрастните е горе-долу колкото един човек. Веднага говорившият бива прекъснат от негов другар, който се кълне във всички светии и водни стихии, че тюленът има сребристобяла козина. Тогава се намесва стар човек и авторитетно твърди, че тюленът има гола кожа, като на човек, която само тук там има твърди бели четинести косми. Това той знае не от дядо си и баба си, а сам е бутвал такова животно, когато било хванато в далян и убито, от рибарите. Всички млъкват за момент пред авторитетното изказване, но след минута спорът се разгорещява отново. Животът на тюлените никога не е интересувал пряко тези хора. Откъслечните знания, придобити между другото, те никога не са споделяли помежду си и не са им придавали никакво значение. Сега темата, в която всички въпроси са спорни, ги завладява. Събирайки набързо всичко чуто и видяно, всеки го хвърля азартно на масата с желание да излезе по-осведомен от другите.

Възрастен човек със строго и внушаващо респект лице взема думата. Дългогодишен капитан-делфиноловец, сега капитан на далян, той е спечелил доверието на другарите си, а обмислените му и точни думи вдъхват и на мене доверие.

Преди доста години, може двадесет и пет, а може и тридесет и пет, не може да си спомни, пък и това няма значение, един тюлен се объркал из мрежите на даляна. Бил съвсем млад, малко по-дълъг от един колач. Толкова слаб ли е бил, или пък не поумнял достатъчно, не успял да скъса мрежите и да се измъкне. Хванали го. Когато го пуснали в мауната, започнал да плаче, това видял със собствените си очи. Много от рибарите почувствували състрадание към нещастното животно и поискали да го пуснат. Но капитанът не разрешил. Изнесли го на брега. На всички направило впечатление, че тюленът имал над лявото си око петно, подобно на брадавица, с почти черен цвят и голямо колкото турска лира. След като се позабавлявали доста, а някой не се удържал и ударил няколко пъти с гребло животното по гърба, пуснали го на свобода. Извивайки се мъчително, тюленът се затътрил към водата, плъзнал се по ръба на скалата и изчезнал.

— Не помня точно преди колко години беше - въздъхна капитанът, — тогава бях ученик на даляна. След това отидох на корабите. Почти винаги когато слизах на брега, отивах на даляна и може би двадесет пъти оттогава съм виждал същия тюлен. Повторно той не е влизал в мрежите, но редовно се навърташе наоколо и си пооткрадваше по някоя риба от пасажите, които се движеха близо до брега и бяха обект на далянджийски риболов. Беше станал много голям и черното петно над окото му също се беше увеличило.

Когато насочих разговора към размножението на тюлените, получи се истински взрив от мнения. Няколко души в надпревара започнаха да разказват един наистина необикновен случай. Било преди десетина години и през втората половина на месец август. С грохот се срутили няколко скали, които служили за таван на подводна пещера. Когато хората, привлечени от шума, отишли на мястото, забелязали в морето два тюлена. Единият бил голям, с тъмен цвят съвсем малък, с тъмнокафяв цвят. Малкият плувал с голяма мъка и съвсем ясно се виждали как възрастния му помагал, като го подкрепял ту от едната, ту от другата страна. При това понякога големият се обръщал на лявата си или на дясната страна, лягал почти на гърба си и коремът му се бялкал. Накрай се добрали до няколко огромни скали, които лежали като биволи недалече от брега и малкото, бутано доста енергично отзад от възрастния, се изкачило на сухо. Явно било съвсем изнемощяло, защото легнало като пребито на скалата, разтворило широко предните си плавници и прилепило главо до камъка. На следващата сутрин от тюлените нямало помен.

Тази случка сама по себе си е един неоспорим фактор и хвърля светлина за времето и начина на размножение на черноморския тюлен.

СРЕША

Искате ли да научите нещо във връзка с морето, идете в кръчмата, когато там се съберат рибарите. Не преди заминаване или в деня на връщането от плаване, когато виното се възприема като абсолютен символ на прощаване с близки или на благодарност към Нептун. Това са стихийни моменти, взривове, чиято детонация дни наред възкресява най-различни сцени. Идете в кръчмата, когато страстите са уталожени и чашата служи само за във гледане кратки паузи и за стимулиране паметта в изравянето на избелели спомени. Тогава може да с долови цялата мъдрост на тези хора. Тяхната философия няма нищо общо с тези, които проповядват отвлечени неща за човешки отношения и нови истини, изсмукани от пръстите. Рибарите са хора на абсолютната достоверност и всяко тяхно разбиране е основано на пряк опит. Изразите им са кратки, без всякаква цветистост, но затова пък точни, винаги със сериозни доводи, които, ни карат да им вярваме. Понякога в съзнанието на рибарите точната датировка избледнява или съвсем се губи. Но това за тях няма значение. Те предават нещата винаги в минало свършено време, заключенията им са винаги категорични и безапелационни. За да се убедят в нещо или да видят собствената си грешка, необходимо е да им се приведат не купища думи, думи във всевъзможни комбинации, а факти и най-добре фактически материал.

Разговорът върви леко. Първата чаша се допива лениво и с удоволствие, затова моят въпрос за тюлените среща съчувствие и желание за помощ.

Има ги, доста ги има тук. Е, преди години бяха повече, но се изтребиха.

В така създадената атмосфера започват да се кръстосват разкази с най-различна давност. Техният произход се крие във времето преди Омир, защото засяга някакъв мит, подобен на тоя за облечения в тюленова кожа Одисеи.

Постепенно успявам да насоча разговора към по-близки времена и тогава много от присъствуващите стават ако не очевидци, то поне свидетели на разкази, чути от първа ръка. Техните бащи и деди са разказвали много пъти за срещи с тюлени, улавяли са ги или са намирали труповете им изхвърлени по крайбрежието.

В монотонните или възбудени разкази на очевидци се долавя една основна истина: човекът е причина за изчезването на тюлените — морските баби или мечки, както им викат по разните краища. Известно е, че за този бозайник, навлязъл вторично във водата, сушата е безусловно необходима. На нея той почива, там се чифтосва и ражда, на сушата кърми малките си и те трябва да живеят на брега известно време, преди да навлязат във водната стихия. Тази жизнена нужда нашите деди са използували за избиването на тюлените. Всичко от кожата и костите до месото се е използувало от човека. От доверчиви и любопитни животните стават страхливи и крайно предпазливи.

Постепенно хората проникват навсякъде и в наши дни за тюлените няма място по цялото крайбрежие. Този многовековен натиск и изтласкване към водата е принудил тюлените да изменят коренно начина си на живот. Те изчезват от очите на хората и стават митически същества. Никой никога не е виждал тюлен да ражда на сушата или да кърми малкото си там. Белокореместият тюлен, или тюленът монах, освен Черно море населява и Средиземно море. На запад стига атлантическите брегове на Северна Африка и островите Мадейра и Канарски. По тези места той води живот, свързан с откритата суша и на доста големи групи.

В Черно море, по скалистите места край Калиакра и Маслен нос тюленът живее на съвсем малки групички-семейства, които се придържат към строго определен район и го напускат само при много особени случаи, като например срутване на убежищата им.

Разговорът тече неудържимо Съвсем малка част успявам да запиша, друга се мъча да запомня, за да запиша после. Необходимо е от цялата тази неимоверна по кръстосване на времена, митове и истина плетеница да се отдели рационалното и да се отбере истината.

Добираме се до истината, че истинското положение с тези така симпатични и умни животни може да се нарече само печално.

Подобна е съдбата и на делфините. Те са далеч по-многобройни, но интензивният лов води до бързото им намаляване, а не се ли вземат енергични мерки, в едно-две десетилетия те ще се срещат само като единични екземпляри. Още повече, че напоследък тези интересни бозайници вдигнаха толкова много шум със своите способности. Техният мозък се сравнява и дори стои по-високо от този на човекоподобните маймуни. Допреди две десетилетия делфините са изпълнявали наистина необикновени задачи във войната срещу фашизма. За необикновено кратко време те се научавали да изпълняват възложените задания и с привързани към тях мини са взривили не един хитлеристки морски хищник. Сега се твърди, че способностите им стигали далече по-напред.

Според някои западни автори делфините са способни да говорят и да заучават думи. На тях се възлагат големи задачи във връзка с бъдещите океанографски изследвания, в спасяването на корабокрушенци и особено в разузнаването на рибните пасажи.

В тия твърдения има много голяма доза истина. В някои отношения човек не може да не прояви известен скептицизъм но той, да си признаем, ще се дължи на нашето непознаване на делфините. А това е най-малко неоправдано. Навярно не би струвало много да се прегради със здрава желязна решетка един фиорд и в него да се пуснат делфини. Това ще бъде не само научен експеримент, а и едно много интересно зрелище за посетителите. Ще могат да се проверят много неща, а и да се установят нови. Делфините може да говорят и друг език освен английски! Защо да не си поприказваме с тях на роден български език. Освен привлекателната перспектива за широко поле за фантазиране това може да има и чисто практична страна.

Така приятният и увлекателен разговор с рибарите, когато става дума за тюлени и делфини, навява мрачни мисли. Сред хората те предизвикват само любопитство и интерес.

Ако дедите ни по крайбрежието преди хиляди години са имали нужда от трупа на животното като храна, облекло или постилка, сега ние имаме нужда от живи, свободно живеещи и доверчиви тюлени. Това трябва да стане не само за да изкупим вината на първобитните си предшественици, а за да утвърдим името си на културни и ценещи природните забележителности хора.

Отдавна мина времето, когато човек е бил зависим от природата и храната му е зависела само от острото зрение и точната ръка. Защо тогава съществуването на един вид да бъде застрашено от атавистичната ловна страст, когато в наше време човек е подсигурен във всяко отношение.
ЗВЕНА, НАУКА И НЯКАКВА ИСТИНА

Пред мене стояха следите на бозайник, напуснал сушата преди стотици хиляди години. И въпреки съвършеното си приспособяване към водната стихия тюленът не е загубил връзката си със сушата.

Биологията на черноморския (белокореместия, или монах) тюлен е почти неизучена. По събраните от местните хора сведения, от литературни източници и оскъдни лични наблюдения може да се състави известна картина, доста непълна, която хвърля бледа светлина в живота на тюлените по нашия бряг.

Тюленът е дошъл в Черно море от Средиземно море. Освен по западното крайбрежие на Африка същият вид се среща и в Карибско море. Поради тъмната си гръбна и светла коремна страна е получил името си тюлен монах. И той като всички тюлени няма външни уши. Предните крайници са превърнати в къси гребла, а задните в истински мощни плавници, които са се слели с опашката. Те не могат да се разтварят встрани и стоят винаги опънати назад.

Известно е, че новородените тюленчета не могат да плуват. Храната си поемат също извън водата и бозаят три-четири седмици. Толкова време им е необходимо, за да закрепнат и да могат да се държат над водата. Малки тюленчета по нашето крайбрежие са наблюдавани неведнъж. Всичките ми старания обаче да открия очевидец на раждане при тюлен останаха напразни.

През лятото малките имат доста гъста тъмна космена покривка. Вероятно голямата разлика в оцветяването на възрастните и младите е причина някои да смятат, че в Черно море има два вида тюлени. През септември следващата година става линеене и сменяне на тъмната покривка със сребриста и къса козина и сега само ръстът отличава младите от възрастните.

През юли и август местните хора са чували особени звуци, които напомнят гърлено „у-а”, имащо много общо с дрезгав лай. Това вероятно става по време на брачните игри и овладяване на женските. Тогава и до края на септември тюлените са най-активни и често се виждат над водата.

След септември настъпва известно затишие. Сега е краят на бранното време и тежкият период на линеенето. Отслабналите и боледуващи тюлени почти не напускат убежищата си. Но къде са тези убежища?

Въпросът за убежищата на белокореместия тюлен е тясно свързан с довеждането на този вид до минимален брой по цялото Черноморие. Противно на делфините, тюлените не могат да живеят без твърд субстрат. Чифтосването, опложда, нето, отхранването на малките, които известно време не могат да влизат във водата, става на суша. Ос вей това сушата е необходима на тюлените и за почивка. Всичко това изисква ежегодно в определени периоди тюлените да излизат масово от водата. При тия обстоятелства със заселването на крайбрежието тюленът просто е бил изместен от човека. Под угрозата да бъде напълно изтребен тюленът е променил начина си на живот и е ограничил до минимум вмешателството на човека в него. Преследван навсякъде по откритата суша, той се е приспособил към живот в пещерите. Изискванията обаче към пещерите, в които се е заселил, са доста специални. Техните входове трябва да са под водата, а вътрешността им да се изкачва на сушата толкова, че да не се залива и при най-силен прибой. Такива пещери по цялото крайбрежие на Черно море едва ли има повече от десетина. Това вероятно е още една причина за ограничаване броя на тюлените.

Подходящи пещери по нашето крайбрежие има около Калиакра и Маслен нос. По тия именно места може да се видят единично плува рядко и групи от няколко тюлена. Около Маслен нос има множество големи, стърчащи над водата скали. От време на време по тях се изкачва някой тюлен и страхливо оглеждайки се, пролежава известно време. Хората, които обслужват фара, са виждали много тюлени, но нито веднъж не са имали случай да видят върху скалите тюлени да кърмят малки. Това е едно сигурно доказателство, че тюленът се е отказал да използува откритата суша за отглеждане на потомството си.

По скалите и по чакълестите брегове тюлените излизат много често. Задоволявайки своята нужда от твърд субстрат, те обикновено стават жертва на хората. Така преди двадесетина години на юг от река Велека един едър самец излязъл да полежи на брега. Забелязалите го хора веднага организирали лова му и той бил застрелян. Трупът му бил много «рационално» използуван, като от маста му направили… сапун, а костите и кожата изгорили.

Ето още един подобен случай. Тюленът редовно посещавал района на даляна, улавял по някоя риба и се отдалечавал. Нито веднъж не влязъл в даляна и не причинил абсолютно никаква вреда на съоръженията. Няколко пъти стреляли по него, но, изглежда, незасегнат, той продължавал визитите си. Тогава някой умник измислил начин да го унищожат. Върху един от палозите на даляна закрепили сандък, в който се настанил ловецът с ловна пушка, заредена с едри сачми. Още на следния ден тюленът пристигнал и започнал да кръжи наоколо. Когато дошъл на някакви си два-три метра, стреляли в главата му почти от упор. Тялото му веднага потънало и няколко дни след това било изхвърлено на брега на няколко километра от мястото на убийството. Този път не посмели да използуват мазнината, понеже се сетили, че е забранено избиването на тюлени, а го буксирали с лодка далеч от брега и там го предоставили на течението. След това не са намерени остатъци от него.

Един тюлен посещаваше ежедневно даляна край устието на Ропотамо. Изкусното му плуване възхищаваше еднакво както рибарите, така и войниците от заставата. От добродушните шеги, с които го посрещаха рибарите, оставаше впечатление, че са разположени съвсем благодушно към симпатичното животно. И ето че една сутрин научих, че по молба на далянджиите войниците са стреляли неколкократно по тюлена. Възмутен бях не само аз, но и младите хора, които обслужваха даляна. Веднага една делегация се отправи към началника на заставата и успяхме да му внушим под страх под най-строго наказание да забрани на войниците да изпълняват желанията на някои от рибарите. Защото такова отношение към тюлените имаха само някои, и то от най-възрастните рибари. Те бяха твърдо убедени, че тюленът пропъжда рибата и е главен виновник да няма улов. За щастие това бяха единици. По-младите и особено младежите се отнасяха съвсем положително към опазването на тюлените и бяха готови с всички средства да отстояват правото им на съществувание.

Веднъж на самия мен се случи да видя тюлен на сушата. Това бе един от най-щастливите и вълнуващи моменти в живота ми. Гостувах на далян южно от с. Синеморец. Много дни загубих в напразни усилия да направя снимка на тюлен. Един ден, когато между две воли (тогава нямаше риба и воли се правеха сутрин и вечер) рибарите си бяха отишли в село «да си видят някоя работа», аз останах сам в постройката. До обед напразно скитах наоколо и когато слънцето започна да сипе пладнешкия си зной, влязох на сянка и се изтегнах на едно легло. Сънят ми в жегата беше неспокоен и когато се събудих облян в пот, погледнах през отворената врата. Цялата ширина на вратата над прага се закриваше от някакъв дебел пън със сивобял цвят. През полузаспалото ми съзнание с мъка се процеди мисълта, че напразно момчетата са си правили труд да вадят този прогизнал и наситен със сол кютук от морето. В следната секунда тази мисъл престана да ме занимава, бавно се надигнах и търкайки очи, тръгнах към вратата. Когато застанах в рамката и пънът в краката ми тръгна енергично към морето. Застанах като вцепенен. Охранен тюлен, дълъг над два метра, със странни извивания тътреше тежкото си тяло към водата, В такива моменти човек или загубва способността си да мисли, или в съзнанието му проникват всевъзможни нелепости.

Спомням си само, че единствената мисъл, която се породи в главата ми, бе някакво съжаление по адрес на тюлена. То бе предизвикано от мъчителното на вид придвижване на безкракото тяло по каменистия терен. Предните крайници, малки и несъразмерни с туловището, правеха бързи и нескопосни движения, отънените и сякаш парализирани задни плавници се извиваха и гърчеха като в някаква конвулсия. Когато най-сетне тюленът се добра до водата, гмурна се няколко пъти и като ме погледна подаден доста над водата, почувствувах, че някаква тежест се стовари от плещите ми.

Всичко стана бързо, много бързо и нямах време не да фотографирам, а и да си помисля за фотоапарат. Когато се съвзех и изтичах до брега, тюленът плуваше много навътре, като игриво подаваше над водата ту главата, ту опашката си. Все пак бях много щастлив. Ясно беше, че хората са симпатични на тюлените. Струва ми се, че е достатъчно само едно десетилетие да се отнасяме с тях внимателно и те ще престанат да се боят от нас.

БЛАТА

Прибоят е запушил гърлото на речното корито с тънка пясъчна коса. Отвън вълните лениво плискат, а отвътре водата е застояла. Ако се тръгне с лодка нагоре към блатото, водата постепенно става дълбока и тъмна, гъсти водорасли са обхванали цялата й дебелина и се заплитат в лопатите. От зоната на пясъка постепенно се навлиза в зоната на тръстиките. Ширината на речното корито се стеснявала за сметка на това расте площта, заета от тръстиката. Като безкрайна зелена бамбукова джунгла тя покрива стотици декари. Вреже ли се човек пеш и без път в тази еднообразна зеленина, трудно може да определи посоките и дълги часове безцелно да се лута, без да намери път за излизане.

От центъра и периферията на рамкираното в зелено огледало се вдигат орляци птици. Най-много са, разбира се, рибарките след това чайките и различни патици. Увлечени от тая красота, откъсваме се от обкръжението на тръстиката и попадаме в центъра на блатото. Сега трябва да продължим по реката, но нея я няма. Невъзможно е да се намери и мястото, откъдето сме дошли. Отправяме лодката напред и попадаме пред еднообразната и мълчалива стена на тръстиките. Започва мъчително обикаляне на блатото. Влизаме във всяко заливче с надежда, че то ще продължи във вид на река. И винаги се връщаме разочаровани. Най-сетне навлизаме в дълбок коридор между мълчаливата зеленина. Движим се по него, докато установим по очупената тръстика, че това е ръкавът, по който сме дошли. Връщаме се веднага обратно. Преди да излезем отново на откритото водно пространство, извършваме истинско опустошение около мястото, където тесният воден път се влива в блатото. На връщане по счупената и полегнала тръстика ще познаем пътя си. Лутаме се още известно време, но когато човек има ориентир в такова еднообразно място, чувствува се сигурен и лесно се справя. На влизаме в друг дълбок провлак, който се оказва продължението на речното корито.

Птиците тук са много. Толкова много, че потискат със своето количество. Повечето са невидими. Затова пък издаваните от тях звуци се сипят от всички страни, кръстосват се в невъобразим, трудно различим хаос и ни карат да напрягаме слуха си до крайност, за да ги различим. На един завой пред лодката се вдига двойка патици. От двете ни страни се щурат тръстикови овесарки и тяхното тънко цвърчене или уплашен писък при внезапното ни появяване се придружава от стремителен полет между гъстите тръстикови стъбла. Просто удивително е как тия дребосъци лавират из тръстиковата мрежа, без да се блъскат.

На десетина метра пред нас край брега лежи полупотопен стар пън. Върху него са се разположили водни костенурки и две водни змии. При приближаването ни голямата част от костенурките се сриват във водата с шум. Останалите изпъват нагоре старешки сбръчканите си шии и ни гледат очаквателно и без да мигат. Накрая и те решават, че трябва да бягат и бързо се плъзват във водата. Последни, едва когато се изравняваме с тях, лениво и неохотно се проточват и водните змии, спират за миг с тела наполовина във водата, поглеждат ни със стъклените си очи и като тирбушони се забождат в дълбочината.

На първия завой след препичащите се костенурки и змии, на наведена над реката тръстика стои земеродно рибарче. Това е красива птица с метално светло- и тъмносини криле и кафявочервени гърди. Природата го е снабдила с карикатурно дълъг клюн и съвсем къса, едва забележима опашка.

Рибарчето стои неподвижно, без да подозира заплашващата го опасност. От носа на лодката се надига тъмната цев на пушка, насочва се в началото колебливо, след това за миг застива, фиксирайки с черните си отвори птицата и подчинявайки се на едно нервно свиване на пръста, превръща изумрудения блясък в плаваща по водата безжизнена дрипа.

Изстрелът предизвиква взрив от протест сред обитателите на блатото. С писъци, грачене й безразборно пляскане с криле се вдигат орляци птици и закръжават наоколо. Най-високо летят патиците. Стреляни многократно, те добре познават значението на този сух трясък, затова след като наберат височина, не се връщат обратно в блатото, а вземат курс към морето. Там, на открито те имат широк кръгозор и се чувствуват сигурни от изненади. В блатото ще се върнат късно вечерта, за да си потърсят храна.

Сред множеството, вдигнато от изстрела, има двойка лебеди и седем-осем големи бели чапли. Те прелитат над главите ни, правят няколко кръга и като ни поглеждат укоризнено, пак се настаняват между тръстиките. Ще стоят там учудени, замаяни и застрашително притеснени от нашето присъствие.

Блатата са места за почивка на прелетниците по време на дългия им път на север или на юг. По това време, вместо да предложат максимум спокойствие на изморените птици, блатата се превръщат на капани, в които намират смъртта си множество пернати гости. По време на прелитането и в двете посоки бреговете на блатата са обсадени от множество ловци. Достатъчно е да се зададе отнякъде ято патици и към него се насочват няколко смъртоносни дула на ловни пушки. Когато птиците започнат да се спускат ниско, биват посрещани от оловната градушка на сачмите, една част от тях падат мъртви, голяма част остават наранени и намират смъртта си в тръстиките от кръвоизлив или от ноктите и зъбите на хищници. Оцелелите се втурват в безпорядък в различни посоки, летят дълго, без да смеят да кацнат някъде, и когато изтощени биват принудени отново да се приземят, обикновено пак попадат на засада.

Както навсякъде в природата, така и тук човекът е, който внася дисхармония и смут в живота на блатото. Разбира се, драми се разиграват и когато хората не се вмесват пряко в отношенията между обитателите на блатото. Обикновените им причинители са тръстиковите блатари, които нападат всички птици на големина до патица, но не се отказват и от жаби през пролетта и лятото, а зиме от долетелите от север мишелови. И при двата случая природата се е погрижила загубите за здравото и годното да бъдат минимални. Обикновено жертва на пернатите хищници стават болните и слаби индивиди и по този начин голяма част от вредата се компенсира с прочистването на птичето стадо от непълноценни индивиди.

Когато нашата разходка по блатото свърши и лодката, натоварена с доста убити птици, излезе пред пясъчната коса на брега на морето, вече се свечеряваше. Слънцето плъзгаше последните си лъчи през ажурната дантела на тръстиките и багреше блатната вода в нежно розов цвят.

Пропъдените от нашите изстрели птици бяха накацали на групи в морето и отдалече следяха движенията ни. Когато тръгнахме към импровизираната лаборатория, за да препарираме улова си, те като по команда започнаха да излитат и да изчезват по нощните си убежища сред тръстиките. Известно време откъм блатото се донасяше глъчката на настаняващите се за сън обитатели, след това всичко затихна.

Освен няколкото двойки мишелови в района между двете блата гнездеха една двойка морски орли и една египетски лешояди. Многократно виждах и едните, и другите, като описват бавни кръгове над горите и баирите. Понякога ги виждах кацнали на някое дърво или по скалите, намирах следите им около изхвърлените на пясъка делфини, но гнездата им не можех да открия. По цели дни седях по скалите край морето и следях полета им с бинокъл. Щом кацнеха някъде, втурвах се без път през скалите и драките, за да разбера, че са кацнали на някоя скала и си чистят клюновете в нея или взаимно се пощят на някой да клон. Веднаж намерих египетските лешояди кацнали на земята, а човките им свързани с някакво дебело въже. Когато погледнах през бинокъла, разбрах, че това е един жълтокоремен слепок. Едната птица беше захапала нещастния безкрак гущер пред опашката, а другата — зад главата. Те се теглеха комично в разни страни, но съдбата на жълтокоремника решиха острите като ножица ръбове на техните човки — изведнъж влечугото се раздели на три части. Всяка птица бързо погълна своето парче и двете почти едно временно се спуснаха към средната и най-дебела част. Едната избърза с част от секундата и отлетя победоносно с плячката, а другата я последва с явното намерение да сподели остатъка от трапезата на всяка цена. Тая случка ми достави истинско удоволствие, но гнездото си остана неоткрито.

Радостта от откриването на гнездото скоро се смени с чувство на неудовлетвореност, тъй като не можех да се добера до него. Единственото ми утешение беше, че все пак съм го открил. Постепенно се улисах в други лутания и търсения и позабравих за съществуванието на гнездото. Минали бяха над двадесет дни, когато само на няколко метра пред мен излетя един лешояд, държащ в краката си малка сухоземна костенурка. Размахвайки тежко белите си с черни върхова крила, той уверено се отправи по посока на гнездото. Сигурно носеше храна на малките си.

Не отидох веднага да проверя какво става в гнездото. Когато два дни след това, избикаляйки скалите, излязох на тясната пясъчна ивица в основата на високите скали, бях сюрпризиран по най-неочакван начин. На пясъка, мокро, жалко и треперящо, стоеше безпомощно малкото на лешоядите. Противно на родителите си то бе почти цялото черно и напръскано с кафеникави петна. Неизвестно по какви причини малкото е паднало и благодарение неразвитите си хубаво криле не е могло да се отклони навътре във водата, което би му коствало живота. Паднало е на границата между водата и сушата, пляскало е отчаяно и цяло измокрено се е измъкнало на сухо.

Без всякаква съпротива птицата се остави да я взема под мишница и да я изнеса на широкия слънчев плаж. С голата си глава и свиването на шията между раменете египетските лешояди изобщо имат доста неугледна и печална стойка, а и с мократа си перушина тоя изглеждаше съвсем жалък. Тъй като слънцето препичаше здраво, не се страхувах, че птицата ще простине. Седнах на пясъка и докато изпуша цигара, перушината изсъхна, младият лешояд се затопли, а изглежда, че се и посъвзе от уплахата на шеметното падане. Когато тръгнах към него, той ме погледна косо и подозрително и щом посегнах да го хвана, наведе се напред, размаха криле и комично забяга по сипкавия пясък. След него оставаше безформена диря във вид на трапчинки и хълмчета, по която се втурнах да го гоня. Само след двадесетина метра толкова се измори, че легна безпомощно на пясъка, разперил слабите си криле и широко отворил клюн. Когато го хванах през кръста, той направи вял и несполучлив опит да ме клъвне по ръката. Вдигнах го и не съвсем внимателно го натиках под мишницата си.

Изнесох младия лешояд на скалите над гнездото. След като го оставих и се отдалечих на двадесетина метра, родителите се извиха отгоре и закръжиха. Залегнах сред храстите и загледах. Скоро единият кацна край него. Стояха съвсем близо един до друг и сякаш си разговаряха. Може би малкият разправяше патилата си? След няколко минути кацна и другият. Държеше в крака си парче черно, полуразкапано месо. През бинокъла ясно се виждаха множеството бели червеи, които го облепяха. Тия неуморни санитари бяха намерили някаква мърша и сега на порции я пренасяха на потомството си.

Съдбата на младия лешояд ме безпокоеше, но повече не можех да направя за него. Отидох си с известна потиснатост.

Представете си радостта ми, когато след пет-шест дни видях два възрастни и два млади египетски лешояди плавно да кръжат над реката и да изчезват зад скалите. Самоотвержените родители бяха отгледали едното малко в гнездото и едното вън от него.

С колкото и трудности да беше свързано търсенето на гнездото на египетските лешояди, много по-трудно се оказа намирането гнездото на двойката морски орли.

Често виждах тези величествени птици да кръжат над реката, блатата и морето. Многократно ги наблюдавах през бинокъл как стоят по върховете на отделни гигантски дървета, чиито корони надхвърляха много височината на мрачния и тайнствен лонгозен лес. По-едрият, както обикновено е при орлите, е женският, а по-дребният — мъжкият. В черната кръгла рамка на бинокъла птиците изглеждат като фигури, изрязани върху медал, достоен само за природата заради нейното хрумване да създаде подобно величие. Върху синия фон на небето кафявото оперение, масивният бледожълт клюн, който върви хоризонтално и изведнаж се спуска хищно надолу, лимоненожълтите крака и блестящото око под тъмната стряха на веждата карат човека да занемее пред суровото величие на любимите птици на боговете.

Тая двойка беше единствена в много голям район и оставаше да зимува, когато другите птици напускаха родните си места. Какво диктуваше тая привързаност, беше неизвестно. Стари хора и рибари си спомняха, че са виждали тия орли още когато са били малки деца, а за тях са им разказвали и техните родители. Може би преклонната възраст задържаше птиците тук и те искаха да умрат по местата, където са се родили и са прекарали дългия си живот!

Освен чайките и рибарките, които показваха с масовото си струпване, че се е появил пасаж риба, за подобно указание служеше и появяването на морските орли навътре в морето. Плъзгайки се ниско над водата, орлите за миг потреперваха с криле и се стрелваха надолу. Следния момент фонтанчето вода показваше мястото, където мощната им гръд е опряла морето, а те вече се издигаха нагоре с трептяща риба в краката. Изяждаха плячката си обикновено на скалите, а ако риболуваха срещу нисък и песъчлив бряг, отлитаха до някое дърво и там устройваха трапезата си. Обикновено ловяха сафрид и скумрия, но доста често отнасяха по някой едър кефал или паламуд.

Когато искаха да разнообразят храната си, орлите отиваха обикновено над блатото и провеждаха доста оригинален лов на водни кокошки. Обкръжила от всички страни блатото, буйната тръстика заграждаше доста голямо водно огледало, чисто от каквато и да било висока растителност. Там обикновено прекарваха деня водните кокошки. Когато ги грозеше опасност, те разперваха късите си криле, разтваряха широко дългите си с парцаливо нарязани стъпала крака и сякаш вървейки по водата, се намушкваха из тръстиката. Този им похват на самозащита, изглежда, беше известен на морските орли. Затова те не се втурваха направо върху ятото, а най-напред единият започваше да кръжи високо над блатото. Отдалечеността на врага, изглежда, не причиняваше сериозно безпокойство сред ятото кокошки. Те само се групираха в плътна маса и зорко го следяха. Щом силуетът му закръжеше точно над тях, те бързо и все така като цяло се преместваха в другия край на блатото. Сега орелът започваше да измества центъра на описваните окръжности по посока на скупчените птици, като непрекъснато запазваше височината, която не плашеше жертвите. Щом невидимият отвее дойдеше точно над кокошките, те се втурваха към срещуположния бряг.

Тази игра продължаваше почти цял час. Тия бавни кръжения на страшния враг и принудително вдигнатите нагоре глави, изглежда, отслабваха съвсем бдителността на водните кокошки, а може би водеха и до някаква масова хипноза. Както и да е, но в един нечакан момент, когато ятото се е долепило до тръстиките и следи бавно идващия враг, върху него се изсипва като гръм нападението на другия орел. Как сигнализират помежду си орлите, е неизвестно. Поне аз не съм чувал никакъв вик, който да подскаже нещо, освен ако влизат във връзка помежду си с ултразвуци.

Никога не се случва орелът, който стои в засада, да нападне така, че да бъде видян от водните кокошки, преди да се появи на два метра над главите им. Когато се извършва нападението, птиците се намират близо до тръстиката, орелът идва откъм брега и така уверено се насочва, че понякога разсича с тялото си върховете на тръстиките и се стоварва върху жертвите.

Освен с риба и водоплаващи птици орлите се хранеха с лалугери и всевъзможни други птици, но не се отказваха от зайци. Тази разнообразна храна затрудняваше много търсенето на гнездото. Виждах двойката винаги на различни места и не можех да засека някаква приблизителна посока за търсене. А отдавна в гнездото им трябваше да има малки. Наложи се да търся помощници. Такива винаги имах под ръка и скоро най-вероятният участък от гората, където можеха да гнездят орлите, беше ограден с пет-шест съгледвачи. В продължение на два дни упорито следене всички тръгнахме по посоката, в която смятахме, че се намира гнездото. Това звездовидно събиране трябваше да се осъществи според нашите предвиждания именно под гнездото.

Както трябваше и да се очаква, не се събрахме при основата на едно дърво, а трябваше доста да викаме, докато се намерим. Все пак срещата се осъществи в един относително малък район. Сега трябваше да се гледа нагоре. Пръснахме се отново, мушкахме се през драките, уплитахме се в дивите лози и лиани, изподраскахме си лицата и най-сетне открихме гнездото. Когато го видях, не повярвах, че е обитаемо, толкова запустяло и неподдържано беше. Личеше, че дебелите клони, които служеха за основа, са много стари и изгнили, през тях просветваше небето, а в самото гнездо нямаше никакъв признак на живот. Затова пък в основата на дървото се търкаляха неизброимо количество останки от храна, по които бръмчаха едри мухи. Реших да разгадая тази мистерия на всяка цена. Отпратих всичките си придружители и като се скрих сред честака, зачаках. Цели три дни поред идвах на това място и виждах многократно двойката орли и най-сетне проникнах в тяхната печална тайна.

Дали поради старост или по други причини орлите не можеха да имат малки. Това обясняваше защо години наред не се виждаха млади птици около родителите. Но привързаността към стария дом беше толкова силна, че двойката морски орли изпълняваше родителските си задължения по традиция. Когато дойдеше време да се отхранват малките, възрастните започваха да носят усилено храна. Това бе особено силно подчертано в мъжкия. И женската донасяше, но само за да я изяде в гнездото, докато бащата непрекъснато пренасяше, оставяше плячката и отиваше за нова. Женската изяждаше и част от тази храна и понеже не можеше да поеме всичко, останалото се разлагаше и падаше по земята. Тия безполезни грижи за несъществуващото потомство, така трогателно безсмислени и упорити, можеха да покъртят всеки. Напуснах наблюдателния си пункт унил и разстроен.

Стана така, че за година и половина напуснах тези места. Когато една ранна есен отново бродех по познатите места, всичките ми усилия да зърна старата двойка морски орли останаха напразни. Дали не са се подчинили в залеза на живота си на прелетния инстинкт и не са отишли да прекарат суровата зима при по-подходящи за тяхната възраст условия?

Бродейки усилено из гората, потиснат от пустотата и самотата, ненадейно се натъкнах на трупа на женския морски орел. Видът му ми подействува като удар в лицето и едва не политнах назад. В следния миг болка се надигна някъде от стомаха, в студена тръпка премина нагоре и ме хвана за гърлото. Когато колебливо приближих, видях на съвсем малка полянка и мъжкия. Мрачно предчувствие започна да ме завладява. Приближих и клекнах край неестествено лежащата птица.

Перушината по гърдите и около човката беше мокра и мръсна. По земята се търкаляха парчета повърнато несмляно месо. Птиците бяха отровени, и то най-рано вчера. Притъмня ми пред очите, див гняв забушува в гърдите ми. Да знаех коя е, бих отрязъл тази кощунствена ръка със същата лекота, с която тя е прекъснала невидимата нишка, на която се крепяха между слънцето и земята тия горди и неповторими силуети. Тая престъпна ръка, която подхвърли отровното парче месо и лиши хилядите посетители на крайбрежието от вълнуващата среща с едни от последните мохикани на сините небесни прерии.

Гордеем се, че живеем във века на най-възвишените стремежи. Отдавна първичният кипеж на живота е ориентиран само нагоре към една сияйна и неугасваща светлина. И ако ние не сме узрели още за такова безоблачно съществуване защо не си спестим упреците на идните поколения? Защо да им предадем само инвентарен списък на съществували и изчезнали в наше време видове вместо техните живи потомци?
НАЙ-ВЕСЕЛАТА ПТИЧКА

Разсъмва се. Косите лъчи на слънцето събуждат пъстрите цветове на пейзажа. Тръстиката около реката изглежда виолетова с метални синьочервени отблясъци. Откритите поляни разцъфтяват в бели, жълти, пурпурни и сини багри. На бързо модреещото небе дърветата изглеждат тъмни и строги. Утрото е съвършено тихо, само далечният шум на морето долита като монотонен едва доловим ромон. Ранобудните лястовици събират кал за строеж на гнезда по ниските греди на старата хижа.

Над цялата тази идилична картина изведнъж се раздава песента на тръстиковия дрозд. Всъщност едва ли може да се нарече песен безредното редуване на остри трели и громък речитатив, който навежда на най-невероятни комбинации от думи като «риба-рак-риба-рак… та-та-та-та… чешит-чешит» и много още подобни. Видите ли пък самия певец, веднага ще разберете, че това е възторжена изява на щастие и доволство от живота. Малката ръждивокафява птичка е кацнала на върха на някоя тръстика, полюшва се и пее. И се разбира, че пее със сърце и душа. Устата му е така широко разтворена, че се вижда чак ярко червеното гърло, от което се излива непрекъснато поток от звуци. Той пее с възторг и в такъв унес, че понякога се задавя от напиращите звуци, извиква веднъж прегракнало и се спуска по стъблото до водата. Като глътне няколко капки, птичката бързо отива горе и след секунда пак разлива щедро непретенциозната си, но жизнерадостна и бодра песен.

Песента си тръстиковият дрозд подхваща още с идването от юг. Пее само мъжкият. След това започва строенето на гнездото. Тръстиката е още ниска и основите на бъдещия дом се поставят близо до водата. Строежът се прави само от женската. Завоювал територия за гнездене, мъжкият в това време обикаля по границите и с пеене обявява от всяка тръстика на целия свят, че тук ще отглежда потомство.

Женската носи различни материали, които може да се видят странни и необикновени в гнездото на такава малка птичка. Парчета лико, отделено от престояли във водата дървесни кори, парцалчета от захвърлени рибарски дрипи, а доста често и съблечена от змии кожа се поставят в основата на гнездото. Старателната бъдеща майка пренася всичко това, завързва няколко тръстикови стъбла чрез изкусно преплитане и основата е готова. Понякога така приготвената основа се изоставя внезапно и като че съвсем безпричинно, а съвсем близо се започва нов строеж. Бавно, но красиво и удивително здраво между тръстиковите стъбла се, появява една фино изработена чашка. Докато се строи гнездото, тръстиката расте, отправила бойко нагоре зелените си върхове. Заедно с нея се издига нагоре и гнездото на тръстиковия дрозд. Така малките се запазват от евентуално наводнение или от други врагове от земята. От въздуха ги пази гъстият свод на избуялата тръстика. След като построи гнездото, женската снася четири-пет яйца и ляга да мъти.

В това време мъжкият все пее. Пее от тъмни зори до късна нощ и това непрекъснато ден след ден. Чудно откъде взема енергия това малко телце и за кого пее. Дали се отблагодарява на света за безметежното си съществувание или пее за своята любима, която, свита и едва забележима, лежи в удобното гнездо, полюшвано от лекия морски ветрец.

Случи ли се обаче в неговата територия да навлезе пришълец, също тръстиков дрозд, тогава нашият влюбен трубадур мигом се превръща в зла фурия. Като стрела изчезва той между тръстиките и с остър писък погва натрапника. Чувството му за собственик на района го прави неминуем победител. Викайки непрекъснато и злобно удряйки с криле, той прогонва нашественика и го гони доста далече зад границите на своето царство. След това се завръща като Цезар. Той положително израства в собствените си очи. Започва да ходи победоносно по върховете на тръстиките, обикаля целия си район и вдига такъв шум, сякаш е спечелил сам битката при Термопилите. След това войнственият му жар угасва и той пак се превръща в щастлив съпруг и добродетелен бъдещ баща.

Струва ми се, че няма по-весела птичка от тръстиковия дрозд. Освен това е непоправим оптимист. През най-големия дневен жар и нощен хлад, в дъжд и вятър той все пее.

Трябва да се случи нещо съвсем необичайно, за да бъде принуден да млъкне за малко поне. Това става само при най-бесни пориви на вятъра и при гръмотевични бури. Може би той и тогава пее, но в такива случаи грохотът на природните стихии е толкова силен, че поглъща шумове, много по-мощни от песента на тръстиковия дрозд. От такъв веселяк може всичко да се очаква.

Но, както често се случва, увлеченията могат да бъдат и гибелни. Така една привечер, когато спокойствието на пейзажа бе завладяло всичко и никаква опасност не можеше да се предположи, върху главата на нашия безгрижен певец се струпа такова нещастие че на мястото, където пееше преди малко, останаха да плуват във въздуха само няколко пера. Докато стоях край тръстиките и слушах песента на птичката, като се мъчех да оприлича на нещо безредните звуци, които се сипеха около нея, неизвестно откъде прилетя един сокол орко. Тръстиковият дрозд не подозираше нищо и така умря с отворена за песен уста. Дребният сокол се е промъкнал сигурно ниско край тръстиките, защото внезапно излетя вертикално нагоре и в следния миг се отпусна като камък над нищо неподозиращия певец…

През хилядолетията крилатите пътешественици са трасирали пътищата си за масов прелет, като най-масов у нас е крайморският. Рано напролет оттук се занизват безкрайните кервани на уморените прелетници. Ятата кацат да си починат край блатата, по ливадите и нивите край реките, нахранват се и пак поемат. Но не всички напускат родината ни. От общата маса се откъсват отделни звена, спускат се надолу, кръжат над блата, гори и поляни и познали родните си места, доволни изпращат отлитащите си събратя.

Да се проследи гнездовият живот на една птица не представлява някаква непреодолима трудност, но изисква много търпение и воля. Особено трудни за наблюдение са едрите птици, гнездещи в тръстиките и по високите дървета. Съществува и едно друго усложнение, свързано с големината на птиците. Установена е една доста строга зависимост между големината на птицата и разстоянието, до което ни допуска при свободно и спокойно състояние. Колкото по-голяма е птицата, толкова по-отдалече бяга при вида на човек. Тази така наречена дистанция на бягство варира доста във връзка с вида на птицата, със сезона, мястото на гнездене и т.н. Така гнездящите по открити и ненаселени места щъркели имат много по-голяма дистанция на бягство, отколкото тия, които гнездят близо до човешки жилища или покривите им. По времето, когато птиците лежат върху яйцата си, а това е десетина дни след снасянето на последното яйце, дистанцията на бягство се съкращава до минимум, а при внимателно отношение и спазване на някои изисквания, като избягване на резки и внезапни движения, гнездещата птица може да ни допусне на разстояние «една ръка» и даже да приема храна от тази ръка.

Всички трудности при приближаването на гнездещите птици се виждат ясно и убедително при така наречения «безкръвен лов», когато любознателният природолюбител замени пушката в ръцете си с фотоапарат. Тогава удоволствието от «лова» ще бъде по-пълно, а крайният резултат ще компенсира всички трудности и ще достави удовлетворение, далеч по-пълно и задоволяващо естетическите и хуманните потребности на човека, отколкото окървавеният труп на животното.

Ето дупка на кълвач в ствола на стар бряст. Отвътре се чува безразборното цвърчене на малките. Появят ли се малките на бял свят, настъпва най-усиленото време за роди» телите и те са длъжни да прилетят в скоро време. Отдръпваме се в близките храсти и от двадесетина метра наблюдаваме гнездото. С остро пърхане на крилете възрастната птица изскача от гората, залепва се за стъблото на бряста и със смешно поклащане напред-назад заподскачва към дупката. Отвътре гласовете на потомството започват да звучат остро и нетърпеливо. Тогава родителят застава пред дупката, оглежда се и виждаме прекъснатите бели петна отстрани на главата — това е среден пъстър кълвач. В следния миг главата изчезва в отвора и напъхва храната в нечии гладни уста. Няма време, със силен вик кълвачът се откъсва от дървото и полита във вълнообразна линия.

Късно вечерта до гнездото изниква нашата малка снимачна палатка, маскирана с няколко клона и камъш. В продължение на няколко дни, от сутрин до вечер, човекът и зоркото немигащо око на фотоапарата следят за долитането и отлитането на родителите. Писъкът на малките става все по-мощен с порастването им, докато един ден главата на най-любопитното наднича през дупката и моментално се скрива. Изглежда «широкият свят» мами не само хората, защото след малко дългият любопитен клюн отново се подава и широко отворените черни очи се оглеждат удивено наоколо. Сега нуждата от интензивно хранене е пораснала, ала родителите са малко пооблекчени, защото малките ги посрещат пред входа и поемат храната почти «на летене». Те вече усещат родителите отдалеч и с ос три крясъци ги подканват да бързат. А нещастните родители от тъмно до тъмно носят храна и тъпчат ненаситните си рожби. Това продължава, докато малките отраснат и се покрият с перушина. Една сутрин те изпълзяват като мишки от дупката, започват да въртят удивени глава и разпервайки неукрепналите си криле, накацват по близките клони. И там те трябва пак да бъдат хранени и нетърпеливите им викове се разнасят из гората чак до вечерта. На другия ден те вече са преодолели страха от големите пространства. Под ръководството на родителите обикалят спирално дърветата и си търсят храна. След още два дни ще се разлетят на различни посоки и ще станат съвсем самостоятелни.

Една ранна утрин моторната лодка ни понася надолу по реката. Хладно е и сме се свили още сънени и безразлични към всичко. Постепенно хубостта на реката, плясъкът на скачащите едри кефали и прелитащите птици ни раздвижват. Започват да се чуват възклицания, удивени цъкания и възхитени провиквания. Компанията се оживява и при навлизането в морето настроението е достигнало нормалния си пулс. Ласкавото море поема лодката и нежно я залюлява. Някой прави дрезгав опит да запее, но друг го плясва през устата и сочи навътре в морето. Играят делфини. Те са много далече и се виждат само водни стълбове и тъмните размазани петна на телата им. Грациозната дъга на скачащото над водата делфиново тяло ни мами, но набелязаната цел е в друга посока. Махваме с ръка и продължаваме пътя си. След половин час стигаме на острова. Това е всъщност една голяма скала недалече от брега, но за нашите мащаби заслужено носи името остров. Изтегляме лодката между камъните и внимателно тръгваме. Ненаправили и първите си стъпки и над главите ни се вдигат цял облак развълнувани речни рибарки. С писък и неистово махане на криле птиците се реят над самите ни глави, след това се вдигат рязко нагоре и веднага пак се спущат, като през цялото време цвъкат върху нас. Не ни е ясно защо се държат така, невъзпитани: дали това е някаква физиологична нужда на възбуждението, или просто в това се излива злобата им срещу неканените пришълци. Вдигайки яките и нахлупвайки шапките, ние се движим смело под малко неприятния дъжд и скоро се озоваваме сред гнездовата колония. Дори със завързани очи човек може да разбере кога е сред гнездата. Врявата над главите става истерична, възбудените птици пикират толкова ниско, че ни закачат с дългите си криле.

Целият венец на скалистия остров е осеян с яйца. Те са положени направо върху земята в едва забележима трапчинка, като само тук-там има по няколко сламки или перушинки. Пълното люпило е от три яйца, но още се срещат гнезда с едно или две.

Тръгваме към мястото, където възнамеряваме да построим палатката за снимане, и в този момент из краката ни излита патица. Веднага се втурваме към мястото и намираме… гнездо със седем яйца. Планът ни се изменя веднага, понеже патицата никога няма да се върне при яйцата си, когато на това място се издигне палатката. Построяваме я на другия край, един човек влиза вътре, а другите бързат да се отдалечат, преследвани от жителите на колонията.

Който стои в палатката, може да се наслади на неповторими сцени от живота на тези мили птици. Спускайки се до гнездото, женската внимателно се намества върху яйцата. Сега дребното й тяло изглежда още по-малко. Само главата с лъскави черни очи се върти и оглежда критически съседките. След малко се спуска и мъжкият. В човката си носи дребна рибка и кавалерски я поставя пред женската. В това време той със смешна патешка грация прави наоколо непохватни танцови стъпки. Като че ли не знае къде да дене прекомерно дългите си криле, които стърчат зад опашката му, затова ги повдига назад и нагоре така, че те се кръстосват като върхове на мечове. Като се върти така известно време, той клъвва другарката си дружелюбно и нежно по врата и отлита. Над морето неговият динамичен силует изчезва сред другите рибарки. Сега всички се носят безразборно ниско над водата и забелязали риба, спускат се като стрели надолу, удрят гърди във вълните и с няколко мощни махания на крилете се появяват с плячка в човката.

Дните минават неусетно. Идва времето и на малките. Пъстрата черупка на яйцата им е станала тясна. Уверено, с много труд те започват да рушат стените на затвора си и се измъкват навън мокри, изнурени и смешни, но готови за големия живот. Едва позасъхнали, те започват любопитно да се оглеждат, застават неуверено на крачетата си и след малко могат да тръгнат. Ако не са обезпокоени, новоизлюпените малки стоят в гнездото и около него. Достатъчно е обаче да се появи човек край тях и те се разбягват като някакви пухени топчета, духнати от вятъра. Сега работата на родителите става неколкократно по-напрегната. Непрекъснато те долитат с пълни човки, по някакви необясними белези намират рожбите си и като напъхват набързо храната в розовите широко отворени уста, веднага отлитат. Малките бързо растат, поникват им; здрави пера, годни да ги държат във въздуха, и един ден, застанали на ръба на скалите, те правят скок над бездната, разтварят младите си крила и политат към водната стихия, над която ще протече голямата част от живота им.

Над гората се понася не много мелодичното «кра-кра-кра» на синята гарга. Кацнала на върха на ударено от гръм дебело дърво, тя къпе лазурносиньото си тяло в небето. А в хралупата на мъртвото дърво расте потомството й. И не само нейното. Загиналото дърво е предоставило изгорялото си сърце на множество заселници. По-надолу в стара дупка, издълбана от кълвач, се е заселило семейство скворци, а съвсем ниско малко синеглаво синигерче през една минута пренася дребни личинки и насекоми на многобройните си малки. Синигерчето е толкова улисано в изхранването на рожбите си, че не ми обръща внимание. Придвижвам се предпазливо на метър от гнездото и правя няколко снимки.

Малко по-предпазлив от синеглавия е големият синигер. Отначало той проявява безпокойство, с тревожно цвърчене се върти наоколо, но не устоява на гладните писъци, които идват от гнездото. Втурва се в дупката, пъхва храната в нечия уста и бързо отлита. Щом дойде така два-три пъти, той свиква с човека. Сега може да се направят хубави снимки.

Не само птиците правят гнезда от растителност. Гнездото на водния плъх е толкова старателно изплетено, че ако не са малките слепи плъхчета, човек дълго ще се чуди на коя птица принадлежи.

Настъпи ли периодът за размножение, гнездата стават сякаш повече от самите животни. Макар скрити из всевъзможни трудно достъпни и потайни кътчета, техните млади обитатели често ги издават с бурните прояви на нетърпеливите си гладни гърла. Тогава се намират хора със съвсем добри чувства, които вземат малките и си устройват в къщи живи кътове. Под техните топли, но неумели грижи младите животни «необяснимо» защо загиват.
МАГИЯТА НА СВЕТЛИНАТА

Над главите, безредно разхвърляни, трепкат звезди. Сърпът на месеца матово озарява небосклона и се оглежда в огледалната повърхност на реката.

Огънят вече догаря и хвърля призрачно червено зарево по лицата на насядалите. Моментът е такъв, че говорът смущава не само околната тъмнина, но и хората. Наоколо тишина. Само изрядно плесне едра риба в реката и на промеждутъци се донася тихият шум на далечния прибой. И пак тишина. В такъв момент човек изпада в особено състояние на унес и забрава. Мислите блуждаят в нескончаем кръг и замират, сблъскали се с околния мрак и тишина.

Отдалечим ли се от огъня, попадаме в един съвсем непознат свят. Очертанията на заобикалящите дървета и тръстики са или изчезнали, или променени в гъстата мъгла на водните пари. Над реката, като от котел в преизподня се вдигат огромни валма пара и се стелят наоколо. Погълнала огъня на жаркото слънце, сега реката го връща във вид на пара на охладения нощен въздух. По листата на дърветата се трупат непрекъснато уголемяващи се капки, натежават и започват да падат шумно по земята. Под дървесните корони вали истински дъжд.

В този момент някой запалва петстотинватния петромакс и картината бързо се променя. Острата светлина се втурва наоколо и разгонва мрака в доста голям диаметър. Сенките на хората се удължават неимоверно, покриват големи пространства от крайбрежния камъш, поглъщат в себе си цели дървета и се губят някъде в небесния свод.

В светлия кръг, очертан от плътните стени на околния мрак, нещата стават близки и познати. Хората навлизат под ниския навес на старата постройка, обличат топли дрехи и сядат около грубо скованата маса. Тук може да се чете, да се напише писмо или да се играе някаква игра. И не минали и десетина минути от запалването на мощната лампа, започват да се чуват гневни провиквания и пляскане на длани по откритите части на тялото.

Тая силна светлина, единствена на километри наоколо, става маяк за хиляди комари. Те преустановяват безцелното си скитане из гората и около реката, ориентират се бързо и от всички посоки вземат курс към светлинния източник. В това време малкият транзисторен радиоприемник с тенекиен тон запраща срещу мрака тържествените тонове на хора на моряците из «Летящия холандец». Хората се настройват войнствено и безразборното пляскане с ръце се слива в общ непрекъснат шум, в който мощната Вагнерова музика бива удавена. Започнало е истинско нашествие на насекоми.

Отвсякъде долитат пеперуди, дребни твърдокрили и едри внушителни бръмбари, които летят тежко и бръмчат като бомбардировачи. Около светлината започва истински вакхичен танец във вид на безразборно движение и игра на фантастични сенки по стената. Обхванати от див екстаз, насекомите идват в нескончаем поток, въртят се като замаяни, удрят се в хората и стените, в стъклото на лампата, по-дребните се завират през тесните дупчици и попадат право в горящия пламък, където загиват. Това прилича на кошмара на митическите картини. От непрекъснатото летене и удряне тук-там голяма част от насекомите вече се търкалят по земята, покриват масата и пейката, пълзят по скутовете и вратовете на хората.

Тогава някой, или със слаби нерви, или по-съобразителен, скача с диви и заканителни вопли, втурва се към тлеещото огнище и загребва цяла лопата живи въглени. Поставя лопатата върху масата, а услужлива ръка вече подава пакетчето с линдан. Върху въглените се изсипва една чаена лъжичка от този дяволски прах, нагоре се вдигат гъсти облаци дим, удрят се в покрива и започват да се стелят около нас. Хората стискат очи и кашлят от раздиращото дразнене в гърлото. В редовете на нашествениците започва поголовно опустошение. Едва пъплещи, слабо мърдащи и мъртви насекоми покриват всичко наоколо, подобно на бойно поле, осеяно с хиляди трупове. Не издържайки повече, хората напускат навеса и се пръскат из околната тъмнина, кашляйки и проклинайки. Само нещастните насекоми не бягат от гибелта си. Стремежът към светлина на тия чада на нощта е някакво недоразумение което им носи само нещастие.

Постепенно димът се разсейва, всички се връщат по местата си и започват да се удивляват на този фатален инстинкт на бедните насекоми. Каква е тази мощна сила, каква е тази магия, която тласка тези създания право към тяхната смърт? Има ли разум тук, или природата просто се е оказала неподготвена за такава проява от страна на своето последно творение — човека. Вероятно е така, защото е минало нищожно кратко време от демонстрирането на Яблочковата светлина на Парижкото изложение.

Сега под навеса е спокойно. Интересно е, че половин-един час след разпръскването на дима никакво насекомо не смее да се завърти наоколо.

Затова пък ни посещават далеч по-съвършени и симпатични организми. Почти в лицето се блъска малка птичка, каца на рамото и замира. Противно на другите ни гости, при които не се отгатват никакви чувства освен един сляп инстинкт, в очите на птичката се чете едновременно ужас и удивление пред тази ярка и непривична светлина. Телцето й трепери и от нея се излъчва примирение със съдбата и пълна безпомощност. И понеже хората винаги са искали да изглеждат благородни, поне в собствените си очи, и да меценатствуват, ако не пад себеподобните си, поне над безсловесните животни, към птичката се протягат няколко чифта ръце. Макар според нас тази проява на нежност трябва да успокои неволния гост и да го накара да се почувствува благодарен, сърчицето на птичката затуптява с пределна бързина, почти на границата на аварията. За да нямат печален край проявите на нашите добри чувства, внасяме птичката в тъмната стая, поставяме на крачето й малко алуминиево пръстенче и като я изнасяме далеч, извън обсега на светлината, пускаме я на свобода.

Почти всяка вечер имаме подобни гости. Най-често ни посещават тръстиковите дроздове, след това лястовичките, които гнездят под стряхата, дългоклюни зидарки, понякога косове, а веднъж и една пъстра сойка с настръхнал от удивление качул.

Всички получаваха инвентарен номер във вид на пръстенче, записваха се в тетрадката и след това можеха да се видят около хижата да бляскат със сребристите си гривнички. Те бяха «нашите» птици.

За тях устройвахме трапези с всевъзможни отпадъци и трохи, като им се радвахме и донякъде се гордеехме с тях.
ЗА ТЯХ НЯМА МЯСТО

Тяхната тъга, немощ и почуда се долавят в страхливите им движения, в отрицателното реагиране при появата на човек и в острите противоречия, които непрекъснато изникват между тях и старите им места за гнездене и изхранване.

Камъшът, тази абсолютно необходима защита при отглеждането на потомството, се коси, когато е жизнено необходима на птиците. Много често младите птици, след като извършат уморителния прелет до далечния юг и се върнат по родните места, не могат да ги познаят. Блатата са пресушени и на тяхно място се зеленеят ниви и ливади.

Един от великите прелетни пътища минава по нашето Черноморие. Много хилядолетия крилатите пътешественици са преминавали над познатия контур на крайбрежието. И ето че се намесва човекът и съзнателно или не започва да воюва безпощадно срещу тях.

Сребърна, Варненското езеро, Мандра и Вая, Аркутино и Дяволско блато, ето станциите за почивка на прелетниците. Това са и местата за гнездене на тези водоплаващи птици, които се размножават у нас.

Варненското езеро и Вая се експлоатират интензивно и се замърсяват. Те в скоро време ще бъдат напуснати и от последните си упорити пернати заселници. Мандра се пресушава частично, а останалата му част се превръща в язовир. Малките Алепу и Аркутино попадат в пъпа на интензивния крайморски почивен и курортен комплекс. Последен оазис остава все още Дяволското блато. Но и то в някакъв кощунствен план е осъдено на смърт, трябва в определени срокове да се пресуши. И за победата над блатото ще се оповести в пресата, а някои проектанти може да бъдат и наградени.