Споразуменията за кооперативна сигурност

Както се вижда, за разлика от общностите за сигурност, при споразуменията за кооперативна сигурност споделянето на общи ценности има по-малко значение, поради което принципите, върху които се изграждат тези споразумения са повече сходни с принципите, присъщи на военните съюзи. Както смята Клив Арчър (Clive Archer), при споразуменията за кооперативна сигурност сигурността се поддържа чрез консенсус, а акцентът не е толкова в идентифицирането на възможния агресор, колкото в идентифицирането на проблемите, които могат да доведат държавите до конфликт и след това в опитите тези проблеми да бъдат разрешени колективно. Холгер Мьолдер привежда, също така и мнението на Михаел Михалка (Michael Michalka), че кооперативната сигурност представлява усилия и дейност на държавите, които не са насочени срещу нито една конкретна страна или група от страни, а имат за цел да намалят вероятността от възможна война или да се минимизират последиците от нея, ако войната избухне.

Така че главните характеристики на споразуменията за кооперативна сигурност могат да бъдат обобщени по следния начин:

(1) тези споразумения са ориентирани към решаване на проблеми, а не към защита от конкретен агресор;

(2) при изграждането на взаимоотношения за кооперативна сигурност общите убеждения са по-важни от общите норми, а общите норми са по-важни от общата идентичност;

(3) споразуменията за кооперативна сигурност възникват около общностите за сигурност.

Споразуменията за колективна сигурност се изграждат на основата на една традиция за колективна сигурност, която се корени в стремежа да се мисли за интересите, излизащи извън рамките на интересите на нацията и нейните съюзници и да се вземат под внимание интересите на международното общество като цяло, ако не в глобален, то поне в регионален план. Отличителните белези на тази традиция за колективна сигурност включват желанието да се предотврати групирането на силите във враждебни лагери и отказ от прокарване на разделителни линии, които биха оставили някоя държава извън споразумението. […] Споразуменията за колективна сигурност допускат наличието на различни ценности при своите членове. Ефектът от колективната сигурност изисква по-разширена среда за сигурност и следователно е по-подходящ за една постмодерна система от отношения. С други думи, организациите, представляващи споразумения за колективна сигурност, свързват всички членки на международната общност в единен отговор на агресията,откъдето и да идва тя. Така по принцип заплахата не е конкретно идентифицирана, но ако тя се материализира, всички членки на организацията трябва да бъдат готови да предприемат колективни действия срещу агресора, независимо дали имат някакъв обвързващ ги съюз с този агресор⁵⁰⁰.

Изучаването на консолидирани и интегрирани сдружения от държави, изградили в една или друга степен (формални или неформални) системи за колективна сигурност (тук става дума за системи за колективна сигурност не по класификацията на Холгер Мьолдер, а като обобщено название на различните типове обединения на държавите), е необходимо не само от гледна точка на теорията на международните отношение, а и от практическа гледна точка — в контекста на българското членство в НАТО и ЕС.

Може с много сериозни основания да се твърди, че от всички наративи и теми, чието дефиниране и чийто анализ се осъществяват в предметното поле на това Четвърто ниво на сигурността, с най-голямо, дори фундаментално (в т.ч. и за България) значение са проблемите, свързани именно с взаимодействието между Системата за национална сигурност на държавата и Системата за колективна сигурност, към която тази държава се е присъединила. Защото при своето членство (разтваряне, интеграция) в една Система за колективна сигурност (СКС), всяка Система за национална сигурност (СНС) получава не само ползи и преимущества, но изпитва сложности и проблеми.

Една от най-приоритетните задачи, които СНС трябва да решава, присъединявайки се към СКС е как да си отвоюва достатъчен суверенитет и капацитет за автономно функциониране. Интеграционният процес не е резултат само от национален избор. Невинаги държавата суверенно кандидатства за членство в СКС. В редица случаи нея там я „кандидатстват“ (особено ако е държава с ограничени ресурси за влияние и с геостратегически важно положение, необходимо на СКС или на някои водещи участнички в нея).

Оставена сама на себе си, избягваща интеграционните процеси, изолираща се или допускаща да се конфронтира със СКС, държавата (с нейната СНС) лесно става уязвима за дестабилизация, засилва се необратимостта на някои процеси в нея и дори е опасно тя да се изолира и да се противопоставя. В държавата, като резултат от това, могат да възникнат генериращи несигурност източници, вероятни са и системни деформации и трансформации, които могат да застрашат самото й функциониране.

Силно влияние в системата за колективна сигурност оказва неравнопоставеността на държавите. Ще приведа една възможна систематизация на държавите в системата за международна сигурност по отношение на тяхната мощ.

На първо място са т.нар. „велики сили”, които чертаят световния ред и без които не може да бъде решен нито един проблем на глобалната сигурност. Сегашният уникален еднополюсен модел кара немалко учени да разделят великите сили на „просто” велики сили и свръхдържави, за да отдадат съответното внимание и признание на САЩ. В групата на т.нар. „велики сили” Бари Бузан и Оле Уевър обособяват два типа държави: суперсили (superpowers) и велики сили (great powers). Според тях, суперсилите трябва да разполагат с първокласни военни политически способности и да са в състояние да оказват военно и политическо влияние в глобален обхват, да са активни играчи в процесите на секюритизация и десекюритизация във всички или почти във всички региони на международната система, като заплахи, фактори, гарантиращи сигурността, партньори или интервениращи в региона. Като правило суперсилите определят „универсалните” ценности в глобален план и тяхната легитимност ще зависи от способността им да обезпечат легитимността на тези ценности (такива суперсили са били Великобритания и Франция през XIX век, Великобритания, САЩ и СССР след Първата световна война; САЩ и СССР след Втората световна война; след края на Студената война суперсила са само САЩ), докато статутът на (просто) велика сила е по-слабо обвързващ като способност и поведение. При великите сили не е толкова необходимо те да имат огромни способности във всички сектори и не е нужно да бъдат активно присъстващи в процесите на секюритизация във всички сфери на международната система. Статутът, рангът на велика сила се базира главно на една-единствена ключова позиция — онова, което отличава великите сили от просто регионалните такива е, че вторите са отговорни пред първите на базата на съотношенията в разпределението на силите на системно ниво в настоящето и в близко бъдеще. Обикновено на великата сила се гледа от страна на другите големи играчи като на държава, която има осезаем икономически, военен и политически потенциал да претендира в близък или средносрочен план за статута на суперсила. Великите сили или са смятани за регионални сили, които са възможни претенденти за суперсили (например Китай) или са смятани за суперсили, но с възможности максимално за регионални сили (например Япония)⁵⁰¹.

На второ място са регионалните сили (regional powers), които условно казано са великите сили в съответния регион. Според дефиницията на Бари Бузан и Оле Уевер регионалните сили определят в голяма степен полярността на съответния регионален комплекс за сигурност и имат влияние и способности за пряко въздействие върху процесите на секюритизация в региона⁵⁰². Следователно това са държавите, чиято роля в дадения регион е изключително важна, дори определяща, но извън региона тяхното влияние е много по-слабо, независимо какви са амбициите им и дали са използвани от великите сили за намиране на баланс на силите в глобален мащаб. За партньорството на регионалните сили се води борба с всевъзможни средства от страна на великите сили. САЩ имат свой списък от „пивотни държави” — регионални сили, които са на острието на американските стратегически интереси в региона (Южна Корея, Пакистан, Израел, Египет, Турция и т.н.).

На трето място са държавите с ограничени ресурси за влияние (states with limited resources to exert influence), наричани понякога несъвсем прецизно „малки държави” (small states). Такива са повечето държави по света. Тяхната роля и значение са единствено (или преди всичко) в техния регион, а извън него едва ли някой се съобразява кой знае колко с тях, независимо от техните претенции. Великите сили и регионалните сили търсят партньорството им за своите интереси и позиции в региона чрез различни способи и похвати на „твърдата” и „меката” сила, поощренията и принудите, „морковите” и “тоягите”.

На четвърто място са т.нар. „минидържави” (ministates), които са толкова малки и незначителни, че не могат да играят каквато и да било особена роля, например Андора, Сан Марино, Лихтенщайн. Има редица примери обаче, че „Малкото е по-хубаво” (Small is beautiful). Те сочат, че и малките държавици могат да се оправят нелошо в този объркан свят. Краен пример за това е Люксембург, тъй като в рамките на НАТО има същата тежест като глас, каквато на теория имат САЩ, Великобритания, Франция и Германия, защото в НАТО решенията се вземат с консенсус.

На шесто място държавите бандитки, държавите престъпнички (rogue states на английски език, государства изгои на руски език), на които световната общност е отказала равноправно участие в международните отношения, наказала ги е с изолация, заклеймила ги е като престъпни режими и парии, суспендирала е членството им във водещите процеси и организации или ги е изключила от тях. САЩ имат свой, в немалка степен идеологизиран списък от такива държави, наричани „Ос на злото” (Axis of Evil) или по някакъв друг подобен начин, в който най-често влизат КНДР, Сирия, Куба, Иран (доскоро Ирак и Либия).

България очевидно попада в категорията на държавите с ограничени ресурси за влияние, т.е. колкото и някои наши политици да имат претенции за по-мащабна роля на страната ни, колкото и те да въвличат българската държава в геостратегически акции (нерядко оказващи се геостратегически авантюри) и геополитически операции (понякога превръщащи се в геополитически провали), все пак реалните, разумните и прагматичните цели и приоритети на българската външна политика трябва да бъдат съсредоточени и фокусирани в нашия регион, в това удивително триъгълно пространство, чиито върхове опират и дори се забиват в едни от най-взривоопасните зони на повишена несигурност и нестабилност — Западните Балкани, Задкавказието и Близкият Изток.

Ограничеността на нашите ресурси, на нашата мощ, сила и капацитет означава, освен всичко друго, че в тези протичащи бурни, драматични и не в пълна мяра осъзнати от нас процеси на глобализация, при тази транснационалност на толкова остри и привнасящи непредсказуемост и динамика заплахи и опасности, България не може сама да дава отговор на предизвикателствата пред своята сигурност.

Следва кратък, непретендиращ за изчерпателност списък на предизвикателствата, пред които се изправя Системата за национална сигурност на държавата при членството й в Система за колективна сигурност.
Първото предизвикателство е следствие от факта, че независимо от размера на държавата и нейната мощ, народът изпитва чувство на несигурност винаги когато е изправен пред кризисна ситуация, пред някаква нестабилност. Обаче управляващите и народите на по-малките държави много трудно могат да обяснят (а нерядко, робувайки на това, че са твърде малки и незначителни, те не се и опитват да обяснят) на управляващите и народите на по-големите държави, че сигурността (страховете, тревогите, комплексите) и на Малкото, и на Голямото се измерват не с килограми, метри и часове, а са равномощни множества (на езика на математиката). С други думи, измерва се не количеството, а се съизмерва качеството на сигурността. И затова сигурността и на по-малката страна, и на по-голямата страна от гледна точка на техните народи и отделните хора, живеещи в тези страни, са напълно съизмерими.

Ето една илюстрация, поясняваща казаното току-що, че на езика на математиката сигурността и на по-малката, и на по-голямата държава са напълно съизмерими, т.е. те са равномощни множества. Ще докажем добре известния от математиката факт, че колкото и по-къса да е една отсечка от друга, „броят” на техните точки е „един и същ”, т.е. която и точка от по-дългата отсечка да вземем, на нея можем да намерим еквивалент („сестричка”) върху по-късата отсечка и обратно.

Нека отсечките да са AB (дългата) и CD (късата). Начертаваме ги една под/над друга: например AB, а над нея CD. Прокарваме две прави — съответно през точките A и C и през точките B и D. Тези прави се пресичат в точка E. Тогава, която и точка M от отсечката AB да вземем, след като прокараме правата през точките М и E, то тя ще пресече отсечката CD в точка N — именно тя е еквивалентът на точка М. И обратно, която и точка P от отсечката CD да вземем, като прекараме правата през точките P и E — тя пресича отсечката AB в точка Q. Тя е еквивалентът на точка P. С тези елементарни построения доказахме, че двете отсечки „имат равен брой точки”.

На пръв поглед нещата изглеждат абсурдно — двете различни по дължина отсечки да имат „равен брой” точки, но това е така, само защото имаме работа с безкрайни множества с еднаква мощност. Разбира се аналогията тук е далечна, но сигурността на по-малката страна и на по-голямата страна от гледна точка на техните народи и отделните хора, живеещи в тези страни, са наистина са напълно съизмерими. А по-голямата страна, дори що се отнася до сигурността, дори в СКС, често се изкушава да казва на по-малката: „Виж се колко си малка, колко по-малко значение има (по-незначителна е) твоята сигурност!”. И нерядко СКС само като название е „система за колективна сигурност”, а всъщност е система, в която под сигурност се разбира преди всичко това, което разбират под сигурност водещите държави в нея. За останалите остава съгласяването с определените приоритети, съгласяването с избраните мисии, съгласяването с направените изводи за полезността на реализираните задачи, съгласяването с формулираните оценки за ефективността на изразходваните финансови средства и човешки потенциал.

• 
  Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че сигурността на държавата им е от ключово значение за сигурността на СКС и затова към нея и към движещите я страхове, тревоги и комплекси СКС трябва да се отнася много сериозно, а не с негласно „гледане през пръсти” и не на принципа „все някога, но не точно сега”.
  

Независимо от декларираните намерения, в СКС някои държави са повече производители на сигурност, а други са повече потребители на сигурност. Това автоматически отрежда на втория род (сорт) държави по-задно място в скалата на тежестта на гласовете.

Влиянието на по-силните над по-слабите партньори в СКС е както неофициално, проявяващо се в ежедневния процес на съвместна дейност, така и институционализирано (de facto) — чрез срещи на високо равнище и различни комисии, групи, инициативи с ограничен брой участници.

За това, че са повече производители на сигурност, по-големите държави са компенсирани с водеща роля в СКС, с правото да вземат решения от името на малките и вместо тях и др.

За това, че по-малките държави са повече потребители на сигурност, те трябва да плащат съответно с територия (бази), услуги, подразделения за мисии (включително дори с пушечно месо) и т.н.

Дори решенията в СКС да се вземат с консенсус и да са в сила най-съвременни процедури за съгласуване на позиции и изглаждане на противоречия, дори гласовете в СКС да не се броят, те се претеглят. По-малката държава може да участва само или най-вече формално в процеса на вземане на решения и може да й се налага главно да се присъединява към вече взети решения.

В СКС няма автоматизъм, т.е. те не се задействат незабавно, ако се случи нещо с по-слаб партньор. Затова е възможно Голямото, Цялото, да „проспи” проблемите на Малкото, на Частта. Цялото е винаги по-голямо и по-значимо от своите Части. Те затова са се обединили, за да изградят такова Цяло, интересите на което са поне на порядък по-високо от интересите на съставните му Части. Например, може да смятаме, че евентуална ескалация на напрежението в Македония е крайно опасно развитие, което застрашава за националната ни сигурност, но СКС — в случая НАТО (или ЕС) — да заяви, че няма нищо страшно и че е заета с много по-важни въпроси, например Ирак, Афганистан, Иран, Северна Корея и т.н.

Всяка Част, включително по-малката, може да игнорира в един момент интересите на Цялото, но така тя (особено ако е с ограничени ресурси и влияние) поема риск или някога да остане сама пред лицето на някои предизвикателства, или изобщо да отпадне юридически или фактически от СКС (т.е. от Цялото).

• 
  Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че рисковете за нейната — на тази държава с ограничени ресурси за влияние — сигурност, са едновременно и рискове за сигурността на СКС и затова СКС трябва да ги идентифицира, анализира, оцени и да изработи мерки за въздействие върху тях със същата сериозност и със същите ресурси, с които реагира на всички останалите рискове към нейната, на СКС, сигурност.
  

• 
  Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че инвестициите, които тази държава прави в своята сигурност, са инвестиции в сигурността на СКС. И ако се наложи, тя би могла да бъде освободена от финансов принос за СКС, който принос може лесно да бъде компенсиран от по-богатите държави.
  

Осмисляйки това, ние сме длъжни непрекъснато да си повтаряме и помним, че договореностите в системата за колективна сигурност имат и ще имат по-висш приоритет пред вътрешните цели и задачи на всяка държава членка. Присъединявайки се към тях, за да бъде гарантирана при екстремни обстоятелства, всяка държава съответно се подчинява на максимата, че нейната сигурност е само част от сигурността на системата, която стои над всичко, т.е. заплаха за сигурността на държавата има тогава, когато от нея произтича заплаха за сигурността на СКС. Вече споменахме, че в СКС, където всички по идея са равноправни и вземат решенията с консенсус, ограничен брой държави имат право на по-глобални интереси.

• 
  Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че въвличането на тяхната държава в такива конфликти може само да влоши сигурността на СКС. Затова те не заемат категорична позиция на безусловна подкрепа и правят много внимателни оценки, водени не от някакъв национален егоизъм и като „хитри балкански субекти”, които искат да „минат тънко”, а с високото чувство за отговорност към своето общество и към политиката на СКС. Да, и към СКС, защото не искат да й създават допълнителни проблеми и да причиняват вътрешни напрежения.