ТРЕТА ГЛАВА Трето ниво на сигурността: Сигурност на Държавата

Това е старата, традиционна, все по-често подценявана сигурност, оставаща, както вече казахме, свързана със защитата на изконни ценности: териториална цялост, суверенитет, независимост, свобода, конституционен и вътрешен ред и т.н. Учени, философи, военни специалисти от най-дълбока древност са изтъквали, че главна сред причините за възникване на Държавата е именно потребността да се гарантира сигурността (т.е. отбраната и общественият ред) на обществото (рода, племето, клана, полиса). Напълно естествено е, че Държавата е резултат от стремежа на обществото и отделния човек за повече сигурност.

Томас Хобс описва естественото състояние, при което хората живеят без обща власт над тях, която да ги респектира. Това състояние е „война на всички против всички”, при него „има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък. Ето защо „чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от това окаяно състояние на война”⁴²³. За Шарл дьо Монтескьо (Charles de Montesquieu, 1689—1755) сигурността е термин при дефинирането държавата. Готфрид Лайбниц (Gottfried Leibniz, 1646—1716) пояснява: „Моето определение за Държава или за това, което латинците [в древен Рим] са наричали „Република” е: това е велико общество на което целта е общата сигурност („la sûreté commune”)⁴²⁴. Според Фредерик Бастия (Frédéric Bastiat, 1801—1850): „Държавата ще се проявява единствено чрез неоценимото гарантиране на сигурността”⁴²⁵. Или както пише Роман Херцог (Roman Herzog, учен и германски президент в периода 1994—1999 г.): „Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави”⁴²⁶. Той цитира също така забележителния германски филолог, философ, лингвист и държавник Вилхелм фон Хумболт (Wilhelm von Humboldt, 1767—1835): „Надявам се да изведа първото положително правило: че запазването на сигурността — както срещу външните врагове, така и по отношение на вътрешните раздори, — трябва да изчерпва държавата и да занимава изцяло нейната дейност”⁴²⁷.

Но и обратното е вярно — Сигурността е следствие от Държавата — само така тя е можела да бъде надеждно и оптимално гарантирана.

Релацията Държава—Сигурност е сложна, нелинейна, с наличието на т.нар. „обратна връзка”. Между двете има непрекъснат процес на взаимодействие, на взаимно проникване, на взаимно укрепване или съответно — взаимно отслабване. През вековете се е смятало, че повече Държава означава повече Сигурност и най-често това е било така. От един момент нататък обаче — с мултиплицирането на заплахите — не може да се каже, че зависимостта между Държава и Сигурност е оставала пряка. Повече Държава престава да значи винаги повече Сигурност, а дори понякога се оказва, че води до по-малко Сигурност. Защото освен Сигурността се развиват и започват да се конкурират с нея редица други блага и ценности като Свободата, Човешките права и преди всичко Демокрацията.

Демокрацията сваля Сигурността от пиедестала на абсолютната ценност и снема ореола й на абсолютно благо, прави я относително благо, което не само предпоставя нагласите и целите на хората, но се превръща и в тяхна функция. Обществото вече не е съгласно да стои покорно и пасивно в златната клетка на Сигурността. И не само обществото — това важи също и за обикновените хора.

Много остро възниква въпросът „Що е Сигурност на Държавата?”, но най-напред — „На коя Държава?”. На Държавата като история, като пространствено-времева материална и духовна протяжност, която даден народ населява, изгражда, уплътнява, обживява и обитава с векове — заедно с традициите, вярата, идеалите си. Или на Държавата като власт, като конкретен режим на управление. Държавата-Власт постоянно се стреми да представи своята Сигурност основно като Сигурност на Държавата-История. И от нея да черпи легитимност и подкрепа, несъизмерими понякога с нейните конкретни заслуги и дела.

Това донякъде е приемливо, защото обществото не бива да бъде непрекъснато поставяно пред шизофреничното разделение коя от двете Държави всъщност в момента подкрепя. То много повече е готово да търпи неволи заради сигурността на Държавата-История — за нас тя е 13-вековна България — от Аспарух^XXIX (около 640—701) до наши дни. Но ако оттегли съпричастността си към Държавата-Власт само защото не му харесва конкретното правителство, то знае, че може да нанесе непоправими поражения на сигурността и на Държавата-История.

Пълноценната демокрация отделя сигурността на обществото и управляваните от сигурността на политическия елит и на управляващите. Приоритет за демокрацията винаги е сигурността на обществото, на управляваните. Сигурността на политическия елит, на управляващите, не може да бъде самоцел за държавата, тя е следствие от нейното нормално функциониране. Иначе силовите структури вместо с опазване на реда и сигурността се натоварват с функции по опазване на режима.

В недемократичната (тоталитарна или авторитарна) държава сливането на сигурността на режима и сигурността на държавата е пълно, а сигурността на индивида, на различните общности се принася обикновено в тяхна жертва. Чрез насилие, манипулиране, промиване на мозъците, пропаганда, намиране на враг — външен или вътрешен, обществото в недемократичната държава е принуждавано да слее и идентифицира сигурността си със сигурността на режима или поне да заживее с мисълта, че те са с един и същ приоритет. Така държавата така може да „изяде” сигурността на своето общество.

Историята ни доказва, че избраната по демократичен начин власт невинаги се оказва задължително и автоматично демократична. Сигурността в демократичното общество при прочее равни условия излиза по-евтино в сравнение със сигурността в недемократичното общество — авторитарно или тоталитарно. Следователно за едно и също ниво на сигурност, в недемократичните общества се отделят повече средства отколкото в демократичните; а при едни и същи заделени средства, нивото на сигурност в демократичните общества е по-високо от нивото на сигурност в недемократичните.

Можем условно да покажем гореказаното по следния начин. Нека със Σ_д обозначим разходите, които демократичното общество отделя за сигурност. Можем да разпишем тези разходи, както следва:

Ако пък със Σ_н обозначим разходите, които недемократичното общество отделя за сигурност, то бихме имали почти аналогично:

Σ_н = Σ_с + Σ_р + Σ_т + Σ_к + Σ_о       (където Σ_о ≥ 0)

В общия случай, при прочие равни условия, може да се каже, че за двата типа общества съответните Σ_с, Σ_р, Σ_т и Σ_к са съизмерими.

Тогава получаваме следната (разбира се условна) зависимост:

Σ_н = Σ_д + Σ_о                              (където Σ_о ≥ 0), т.е. Σ_н ≥ Σ_д

Тази формула е илюстрация, че недемократичното общество като правило влага повече средства за сигурност от демократичното, че сигурността при него излиза „по-скъпо” на обществото и на народа. Появата на една значителна по размер сума Σ_о в общество, което претендира, че е демократично, е знак, критерий или тенденция, че нещо недобро започва да се случва с политическия режим, че той като че ли е започнал да придобива характеристики на недемократичен и дори на аморален режим, защото използва парите на гражданите данъкоплатци, за да укрепва властта си над тях или да се отделя с непристъпни охрани или зидове от тези, които го избират по демократичните процедури. А противоречието, че САЩ, смятащи се за най-демократичната държава, са с най-големи разходи за сигурност, се обяснява с това, че те гледат на себе си като на страна(та) с глобални отговорности. Всеки проблем на сигурността по и на света САЩ възприемат и като проблем на собствената си сигурност, като свой ангажимент.

В същото време трябва да сме бдителни, за да не се използва борбата с тероризма като претекст от самовъзпроизвеждащите се политически елити — да укрепват своята власт над собствените си народи чрез създаване на мощни полицейски и специални служби. Има реална опасност, увлечени в противодействието на тероризма (когато обществото и отделните граждани са готови правата им да бъдат ограничени в името на повече сигурност), да се окаже някой ден, че всъщност под лозунга за борба с тероризма, елитът е създал мощни силови структури, способни да му служат за защита срещу всички, които не са съгласни с прекомерната му власт.

Демокрацията е една твърде сложна форма на управление от гледна точка на постигане на условия за оптимална сигурност за обществото. Тя е разделение на властите, дебат, дискусия, баланс на лични, групови, партийни, корпоративни и национални интереси. Демокрацията, несъмнено, не е оптималният механизъм за действие в кризисни ситуации, когато са нужни категорични и бързи мерки за укрепване на сигурността, за създаване на стабилност, сигурност, порядък и спокойствие.

При демокрацията нерядко влизат в противоречие и се сблъскват компетентността и изборността, либерализмът и ясната потребност от ред, общите цели и личният егоизъм, интересите на управляващото мнозинство (носител на статиката, защото е получило властта от съотношението на силите и нагласите към изборния ден, но скоро това съотношение може да се промени и най-често непредсказуемо се променя) и интересите на обществото (носител на динамиката, на постоянната промяна).

Вече споменах, че сигурността не само предопределя нагласите, стремленията и целите на хората, но става тяхна функция. В сила е обаче и другото твърдение, че сигурността е не само резултат от състоянието на обществото и негова функция, а тя самата поражда редица процеси в обществото. Тук причината и следствието периодично си сменят местата, влияят си взаимно и различно: както позитивно, като причината „успокоява” следствието, а следствието „гаси” причината; така и негативно, като следствието „възбужда” причината, а причината „разпалва” следствието. Това са прояви на нелинейност и сложни дисипативни структури.

При тежки социални проблеми и лошо развитие на икономиката, обществото лесно става готово да размени повече демокрация за повече сигурност (тогава първото, което то е готово да пожертва, е демокрацията). Но макар демокрацията да не е панацея, тя самата, нейното укрепване и консолидация, са ключови средства за защита и гарантиране на сигурността. Демокрацията е спасително лекарство — проблемите на сигурността могат да се лекуват само с повече демокрация, обаче не формална, а истинска демокрация (граждански и парламентарен контрол, прозрачност и отчетност, реално свободна преса, независима съдебна власт, неподкупни и будни структури на гражданското общество). Но като всяко лекарство, и при това дозата е много важна, за да не се превърне изведнъж в отрова. Тук най-сериозен се оказва въпросът колко сигурност е необходима на обществото, за да се съхрани то като демократично и колко демокрация му е достатъчна, за да не се разпадне неговата сигурност.

Нерядко махалото залитва от едната крайност в другата. Виждаме тенденция на абсолютизиране на демокрацията. А после идва време за реабилитация на сигурността. Тя става коректив срещу абсолютизирането на демокрацията, отмъщавайки й за отнетия си статут. Демокрацията и сигурността са само относителни, а не абсолютни блага. Не бива да се внушава чувството на вина у тези, които искат малко повече сигурност вместо прекомерна демокрация. Не бива да се смята също така, че обществата имат еднаква потребност от демокрация и еднаква поносимост към несигурността. Това са величини, променящи се от една среда на сигурност към друга, от едно общество към друго, от едно състояние на обществото към друго.

Сигурността и Демокрацията са ту сиамски близнаци (отделянето на които е рисковано, но понякога се налага единият да се принесе в жертва на другия), ту коренни противоположности, ту скачени съдове. Те си взаимодействат или се борят, опитват се да се уязвят или „погълнат” една друга. Техните отношения понякога са симбиоза, понякога — безразличие, понякога — несъвместимост. Те са в конкуренция и сътрудничество, в конфликт и съгласие. Намират се от време на време в състояние на примирие, а преди всичко се стремят да не позволят някоя от тях да бъде абсолютизирана. Тук е мястото на политическото ръководство, на политическото лидерство, да намира баланса помежду им. Защото няма за тях предопределено съотношение, не съществува отнапред зададена константа, като при скоростта на светлината или при гравитацията, а всичко зависи от конкретното състояние, от традициите, манталитета, историческата памет.

В определени ситуации тази сложната динамична и нелинейна зависимост между Сигурността и Демокрацията може да няма решение, а понякога може да има и няколко решения, които я привличат като атрактори. И много важно е кое от тях ще бъде предпочетено от обществото или наложено му отвън или отгоре.

Нека да го кажа отново — ефективното управление на една държава е постоянно търсене на баланс между Сигурността и Демокрацията. Щом като няма единна формула, за намиране на този (крехък) баланс, то всичко зависи от спецификите на обществото и от конкретното негово политическо и икономическо, морално и психологическо състояние. В определени ситуации (на криза, на напрежение) обществото има повече потребност от сигурност. При други ситуации обаче (на стабилност, спокойствие), то акцентира върху необходимостта от демокрация.

Държавата притежава различни процедури, механизми и инструменти за гарантиране на сигурността. Тя е единственият легитимен орган, който може да прилага сила по Макс Вебер (Max Weber, 1864—1920). Все още (въпросът е докога?) редица функции, задачи и правомощия по гарантиране на сигурността са монопол на държавата.

Съществуват два крайни възгледа за перспективите пред релацията Държава—Сигурност. Съгласно първия възглед държавата трябва да съхрани максимално дълго монопола си върху опазването на сигурността и ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност. Според втория възглед държавата трябва да се изтегли максимално и то колкото се може по-скоро от много от своите функции по сигурността. Истината отново е някъде в средата, в баланса, отчитащ спецификите на обществото. Все пак последните права и задължения, които Държавата може да отдаде, трябва да са тези, свързани със сигурността. Едва когато признаем тази неизменна и неизбежна роля на Държавата, вече можем да търсим отговор на въпроса: „А колко държава?”. Разбира се, този отговор зависи от идеологическата основа на анализа. Този спор е политически, а това лесно може да го превърне в политизиран.

Тези, които са за максимална и всеобхватна роля на държавата, не могат да си представят другояче добре организираната и подредена държава, в която има строги правила. За тях Държавата е тази, която определя правилата и контролира тяхното спазване, а хората са свободни дотолкова, доколкото не нарушават определените от Държавата правила, и дотогава, докато не нарушат интересите на държавата. На другия полюс са класическите либерали, последователи на бащата на класическия, а всъщност и на съвременния либерализъм, великия Адам Смит, който — по думите на Имън Бътлър (Eamonn Butler) — е убеден, че „властта на правителството трябва да бъде ограничена. То има неотменими функции като поддържане на отбранителна мощ и вътрешен ред, строеж на инфраструктура и насърчаване на образованието. То трябва да осигурява свободна и открита пазарна икономика и да не предприема действия, пречещи на естествения й ход”⁴²⁸. И така, класическите либерали смятат, че ролята на Държавата в сигурността трябва да бъде ограничена до Държавата — „Нощен пазач”, т.е. до „функциите да защитава всички свои граждани от насилие, кражба, измама и да прилага договори и т.н.”⁴²⁹ и тази роля „изглежда преразпределителна”⁴³⁰. Следователно. Държавата е минимизирана и нейната главна задача трябва да бъде гарантирането, че всеки ще може да преследва своите цели дотогава, докато не престъпва закона. А ролята на държавата в такова общество ще стане контрапродуктивна от момента, в който Държавата започне да пречи на гражданите да преследват своите интереси в рамките на закона.

Това е така не само защото никой друг освен Държавата не може да притежава правото на легитимна употреба на сила, без да застраши обществото с риска от безредие, но и защото при бягството й от тази мисия е трудно да се прогнозира докъде ще се стигне с приватизирането на нейните правомощия и отговорности. И какво ще остане тогава от държавата, дали обществото няма да се срине в Хобсовото състояние на „война на всички против всички”? И от единно, сплотено цяло, да се изроди в аморфна и сива маса от спасяващи се по единично индивиди. Пълното оттегляне от задачите, свързани със сигурността означава колапс на държавата. Ето защо, когато говоря за изконните функции на държавата по отношение на сигурността, аз не мога да приема възклицанието на гениалния демон Фридрих Ницше (Friedrich Nietzsche, 1844—1900): „Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. А и студено лъже то. И от устата му пълзи тази лъжа: „Аз, държавата представлявам народа”⁴³¹. Много силно ограничена намеса на държавата в личния живот на гражданите, функции в икономиката, свеждащи се до установяването на правила и строг контрол за тяхното спазване от всички, без изключение и без привилегии граждани — това да, но несъмнено при гарантирането на сигурността ролята и значението на държавата остават, — в съгласие със съзнателния избор на обществото, с неговите исторически и културни традиции и в рамките на демократичните норми и ценности.

Минимизирането на ролята на държавата е свързано и с една тиха, невидима, намираща се под повърхността на обществените нагласи и разбирания революция, която политическите елити постепенно извършват, без да дават възможност на обществата да я осмислят доколко тя е в техен интерес. Това е постепенната подмяна на обществените блага с продукти и услуги⁴³². Разпределението на благото е свързано с действието на принципа на безусловността, на „безусловната справедливост”, т.е. от него всеки справедливо получава своя дял. А разпределението на услугата е свързано с действието на принципа на условността, на „критериалната несправедливост”. С други думи, при гарантирането на сигурността като обществено благо всеки гражданин получава от нея, т.е. от това благо, известна част — дотолкова, доколкото държавата може да му го гарантира и обезпечи, но има един критичен минимум, под който не може да се падне. Докато, при гарантирането на сигурността като обществена услуга вече действа пазарният принцип и всеки получава от тях според критерия „платежоспособност”, т.е. толкова, колкото може да си купи. Държавата „предлага услугите на защита и прилагане само на онези, които купуват политиката й на защита и прилагане. Хората, които не купуват от монопола договор за защита, не са защитавани”⁴³³. Здравето, образованието, сигурността — това са все обществени блага, превърнати изцяло или поне в много голяма степен в услуги. Резултатът? Най-ярко и в най-суров вид се вижда какво се получава от състоянието на българското здравеопазване, което в момента е настроено на режим на работа, при който печели от производството на все повече болни! Защото болният е принуден да плаща за най-скъпото си — здравето и при това да плаща три пъти: веднъж законово — чрез здравни осигуровки, втори път съзнателно — за извършената му услуга, и трети път принудително — „под масата”. Абсурдна е система на здравеопазване, която печели от това да има повече болни хора. Както писах веднъж в анализ до президента, в България болният, който няма пари, позиции, познати лекари, деца, готови да се грижат за него, или добри приятели, той просто ляга и умира.

Не бива да си затваряме очите за обективността на някои тенденции —процесът на оттегляне на държавата от сигурността, на колкото се може повече децентрализация и приватизация на нейни функции набира сила. Вече има частни структури за противопожарна дейност, частни детективи, частни агенции за охрана, включително в мироопазващи (дори спасителни, издирвателни и разминиращи) операции, частни информационни (често и въобще разузнавателни) служби на корпорации. Оттук сме близо до идеята държавата да възлага информационна дейност на недържавни институти и мозъчни тръстове (още повече че 90 % от информацията се събира по открити източници). И така стигаме до частни полиции и частни въоръжени сили!

Не че възраждащите се наши трибуквени групировки нямат структури от този род. Защо да не си представим как (в САЩ има на практика нещо подобно) държавата преценява, че ще участва в мисия в рисков регион, може да задели 100 милиона за нея и обявява процедура за възлагане на обществена поръчка за частни фирми, които са готови да обезпечат максимално изпълнение на поставените от международната коалиция задачи за тази сума. Или държавата решава да вземе участие с 500 души и обявява търг сред частни фирми коя от тях може да осъществи мисията за минимална цена, при минимални разходи, осигурени от съответната държава!?

Нима частни фирми не охраняват поделения на българската армия?!

Държавата неизбежно ще продължи да се оттегля от сигурността, но при действия, подчинени на логиката на пазара и на преследването на печалбата, напълно вероятно е заменилите я частни структури да правят само това, което е печелившо, което оправдава вложените разходи, с което няма да са на загуба. И частната пожарна може да откаже (поради финансова неизгодност) да изгаси къщата на някой бедняк. В родното ни здравеопазване да се постъпва по сходен начин е нормалната практика.

Държавата няма някакви, присъщи само на нея способности, който й позволяват да обезпечава сигурността. Тя прави това чрез институции, хора и техника. Всяка структура, независимо от вида собственост, може чрез хора и техника да прави същото. Щом всяка функция се изпълнява от организации и физически лица, т.е. от структури хора, тя може да се раздели на отделни дейности, за реализацията на които може да бъде привлечен и частният бизнес. Така че в набиращите скорост процеси на „приватизация на сигурността” има сериозна логика. Но ако от обезпечаването и защитата на националната сигурност махнем националните цели и ценности, ако отстраним стратегическото планиране, управление, контрол и координация, ако се „изпусне” обратната връзка с обществото, ако (по)вече никой не се грижи за общностните интереси и приоритети, нито за легитимността на решенията и обществената подкрепа за тях, т.е. за онова, което е същината на политическия процес при демокрацията, тогава не се ли създават по този начин чисто и просто идеални условия за необратимо орязване, отслабване и демонтаж на държавата?

Държавата, в която процесите на приватизация на сигурността са силно напреднали, може да бъде определена като „свръхминимална”⁴³⁴, според разсъжденията на Робърт Нозик (Robert Nozick), за разлика от минималната държава, обсъждана по-горе, всъщност — държавата на laissez-faire капитализма, при която „властта на държавата е ограничена до защита на правата на индивидите от използване на физическа сила”⁴³⁵.

При приватизацията на сигурността нараства ролята на частните охранителни компании (Private Security Companies, PSCs) и частните военни компании (Private Military Companies, PMCs). Те се възползват от тенденцията за разширяване на полетата за приложна дейност в сферата на сигурността и от намаляващата способност на обществените структури в сигурността да намират адекватни отговори на предизвикателствата в новата среда за сигурност. Когато на сигурността се гледа като на услуга, оценката за нейната ефективност, както стана дума, е пазарна, което означава, че компаниите ще поставят на заден план (ако изобщо поставят) потребностите от сигурност на обществото и гражданите, а ще се ръководят само от закона на търсенето и предлагането, като се стремят да максимизират ползите (profits) за себе си. Така понякога гражданите плащат със собствените си пари за намаляване на собствената си сигурност⁴³⁶.

Елке Краман (Elke Krahmann) от своя страна дели недържавните субекти, активни в полето на приватизацията на сигурността, на три типа:

(1) Неправителствени организации, занимаващи се с въпроси от хуманитарен характер — защита на правата на човека, оказване на медицинска помощ и доставяне на продоволствие за пострадалите във военни конфликти; социално осигуряване. Такива са Международната федерация на организациите на Червения Кръст и Червения Полумесец (International Federation of Red Cross and Red Crescent Societies, IFRC), Международната федерация за правата на човека (International Federation for Human Rights, FIDH), „Амнести Интернешънъл” (Amnesty International), „Лекари без граница” (Médecins Sans Frontières);

(2) Корпорации, произвеждащи и продаващи военна техника — „Боинг” (The Boeing Company), „Локхийд Мартин” (Lockheed Martin Corporation), „Рейтиън” (Raytheon Corporation), „Нортроп Груман” (Northrop Grumman Corporation) и др.;

(3) Частни военни компании, оказващи услуги по логистика, обучение и тренировка, охрана на персонал, оборудване и сгради, събиране и предоставяне на информация, включително разузнавателна, предоставяне на наемници в разпореждане на държави, организации, движения. Ролята на тези фирми нараства, ненапразно войната срещу Саддам Хусейн (1937—2006, президент на Ирак в периода 1979—2003 г.), започнала през 2003 г. е наричана „Първа приватизирана война” (First Privatized War). Ако при войната в Залива през 1991 г. съотношението между военнослужещи и наети служители на такива компании е било 50:1, сега, при новата война в Залива то е 10:1⁴³⁷.

Питър Сингър (Peter Singer) пише за маркетизацията на публичната сфера, за дилемата „Силата на приватизацията или Приватизация на силата” като следствие от разпространяването на неолиберализма и от своя страна нарича компаниите, които се наместват в дейности, свързани със сигурността и военното дело „приватизирани военни фирми” (Privatized Military Firms, PMFs), движени от стремежите към печалба, занимаващи се с дейности, свързани с войната, нейното водене и следвоенните действия. Те се специализират в обучаването и доставянето на военни умения, включително за водене на тактически операции, стратегическо планиране, събиране на разузнавателна информация, операционна поддръжка, обучение на войските, военна техническа помощ. С приватизацията на военната индустрия в редица държави кой какво да купува на пазара се решава от това кой какви пари има. Там се предлага практически всичко — от леко стрелково оръжие до самолети, хеликоптери и артилерийска системи. Ролята на PMFs в съвременните войни и военни действия става все по-голяма. Отново на преден план излиза рекрутирането и подготовката на наемници. Поставя се вече под въпрос и споменатата прочута Макс Веберова трактовка за държавата, като притежател на монопола върху насилието. Държавата става зависима от тези компании. Променя се лицето на войната. Променя се политиката на войната. Променят се играчите във войната. Променя се теорията на войната. Политика, която се съобразява с пазара, няма да обуздава заплахи за мира ⁴³⁸.

За приватизацията на сигурността, като реална заплаха за приватизация на държавата, пише Наоми Клайн (Naomi Klein), канадка, която стои на намиращи се вляво от центъра не анти-, а алтер-глобалистки позиции, т.е. тя е човек с ясна позиция не въобще срещу глобализацията, а срещу сегашната форма на глобализация, която тласка така нашия свят по рискована спирала на неустойчиво и несправедливо развитие и която, по думите на Рюдигер Сафрански (Rüdiger Safranski) „означава плячкосване на нашата планета”⁴³⁹. Наоми Клайн говори за Disaster Capitalism Complex (DCC) — Бедствен капиталистически комплекс (БКК), т.е. капиталистически комплекс, който е свързан с бедствията. По-близко до точния смисъл е вероятно наименованието „Бедственопромишлен комплекс” (БПК), за да се подчертае, че това е съвременен аналог на Военнопромишления комплекс (ВПК) ⁴⁴⁰.

DCC (БКК или БПК) се обвързва тясно с властта в САЩ и се „храни“ с публичните ресурси, които държавата (например в САЩ) заделя за цели и операции, свързани със сигурността или със съпътстващи я дейности и задачи (операции, които бяха сред най-чувствителните и ключови функции на правителството) и чрез „аутсорсинг”, много често без какъвто и да било обществен дебат, възлага на фирми от DCC. Обсегът от намерения и апетити обхваща практически всички сфери, от които държавата се изтегля и ги предоставя на частния бизнес — война с тероризма, вътрешна сигурност (homeland security), в т.ч. ликвидация на щетите при природни и техногенни бедствия, аварии и катастрофи, мироподдържащи, спасителни и издирвателни операции, построяване на инфраструктура, болници, училища, мостове, сонди за нефт, охрана, патрулиране, разминиране, доставки за въоръжените сили („поддържането на американските военни е днес един от най-бързо растящите сектори в икономиката на услугите в САЩ”) обучение на военни, полицаи и чиновници, почистване на реки и хранилища, оказване на медицинска помощ, дори надзор и разпити на затворници, грижа за бежанци и хора, търсещи убежище, събиране и обработка на информация, включително и на чувствителна такава, свързана с лични данни⁴⁴¹.Така че става дума за един много мощен комплекс, свързан със сигурността, който разширява своето влияние и участие както навън чрез „приватизирането” на войната, така и вътре в държавата, чрез „приватизирането” на дейностите по обезпечаване на вътрешната сигурност ⁴⁴².

Наоми Клайн привежда статистика, съгласно която ако през 2003 г. правителството на САЩ е предоставило 3 512 контракта на различни компании за свързани със сигурността функции, то за период от близо 2 години до август 2006 г. Министерството на вътрешната сигурност е предоставило 115 000 контракта. „Ако глобалната „индустрия за вътрешна сигурност” беше икономически незначителна през 2001 г., сега в нея се разпределят 200 млрд. щ.д. ⁴⁴³.

Какво се крие зад тези данни и зад тази логика? Става дума за тенденция, при която държавата се освобождава от ключови функции, свързани със сигурността и ги прехвърля на частни корпорации. Държавата става „куха”, „изпразва“ се от съдържание и капацитет да отговаря на предизвикателствата към сигурността. Властта нараства числено, но се превръща в de facto разпределителен механизъм на финанси, привличащ като магнит лобистки и корпоративни интереси. Това създава нова система на размити граници между Голямото Правителство и Големият Бизнес, която може да се нарече „корпоратистка”, т.е. действаща на принципа на корпоратизма, и нейната главна характеристика са огромни трансфери на публично благо в частни ръце, превръщайки в най-печеливш бизнес поемането на големи сектори на сигурността от частни компании⁴⁴⁴.

Затова Наоми Клайн цитира вестник „Ню Йорк Таймс” (The New York Times), че при Джордж Буш-младши беше създадена нова роля на правителството, „при която работата на държавата беше не да гарантира сигурността, а да я разпродава на пазарни цени“⁴⁴⁵. Например през 2006 г. американските „частни войници” (частни наемници) в Ирак са повече, отколкото военослужещите там от всички останали държави от т.нар. „Коалиция на желаещите” взети заедно⁴⁴⁶. В същото време, там цивилните служители от компаниите контрактори са 120 000, почти колкото е личният състав там на американските въоръжени сили. Целият бюджет на ООН за мироподдържащи операции за периода 2006—2007 г. възлиза на 5.25 млрд. щ.д. и е около една четвърт от онези 20 млрд. щ.д., по сключените договори за изпълнение в Ирак от компанията „Хелибъртън” (Halliburton), в която е работил вицепрезидентът Дик Чейни (Dick Cheney, вицепрезидент на САЩ в периода 2001—2009 г.)⁴⁴⁷.

Според Джон Роб (John Robb), цитиран от Наоми Клайн, „крайният резултат" от войната срещу терора е „нов, по-гъвкав подход към националната сигурност, формиран не около държавата, а около частни лица и компании. [...] Сигурността ще стане функция на това къде живееш и за кого работиш, в голяма степен както стана със здравните грижи. […] С други думи, свят на крайградски „Зелени зони”. Що се отнася до тези, които остават извън този периметър на сигурност, „те ще трябва да се задоволяват с останките от националната система. Ще гравитират около градовете на Америка, където ще бъдат подлагани на повсеместно наблюдение и маргинални или несъществуващи услуги. За бедните няма да има друго убежище”⁴⁴⁸.

Преди Военнопромишленият комплекс притискаше властта да води войни. Знае се, че ако арсеналите са пълни, а трябва да се закупува ново въоръжение, то най-евтината утилизация на всяко оръжие и боеприпаси е войната. Освен това, за да се въведат нови системи въоръжения, те трябва да се тестват, а най-доброто тестване е проведеното в реални бойни условия.

Сега вече не ВПК, а DCC (БПК или БКК), т.е. комплексът от множество фирми, свързани със сигурността, очакващи от държавата нови и нови поръчки и печелещи от възникването и регулирането на кризи, притиска властта, иска нещо да възстановява (след разрушения), да охранява (различни цивилни или военни обекти), да строи, да лекува, да обучава (полицейски и военни сили), да разминира, да патрулира, да разработва находища, да изразходва (държавен резерв или мобилизационни ресурси). Този комплекс се „храни“ при кризи, бедствия и аварии, при операции зад граница и борба с тероризма, той печели от извънредни ситуации. А оттук сме близо до мисълта, че когато като „огладнее” за подобна ситуация, DCC ще поиска от властта да му я предостави, да му я организира! Всички тези компании, които печелят от държавата проекти и мисии, свързани със сигурността и отбраната, могат, както досега ВПК, да искат нови и нови войни и кризи, защото се облагодетелстват от тях и от работата на съответния терен. И у нас има случаи, когато, особено в някои по-специфични в етническо отношение региони на страната, политици и бизнесмени (близки до разпределителния механизъм на държавата ни при извънредни ситуации) потриват ръце, че Господ не ги забравя, а им праща от време на време я пожар, я наводнение, може и суша — всичко е добре дошло защото има гарантирани ползи за техните банкови сметки.

Все още националната държава е тази, която има правомощията и функциите да дава отговор на сериозните заплахи и рискове. При това става дума за такива задачи и отговорности в сигурността, които винаги са неотменима и неотменна грижа на държавата и са нейното — на държавата — друго име. Така че е и нереалистично, и безотговорно да се разтоварва шоково държавата от тези нейни задължения. Трябва да се потърси какъв е този минимум от задължения, от които държавата не може да се разтовари, без да рискува да престане да е държава. Това са същностните функции на държавата в сигурността и е необходимо да се създадат оптималните условия, така че тя да ги осъществява пълноценно.

По-рано посочих, че сигурността има две съставляващи — обективна и субективна. Запазването на минималния комплекс от отговорности на държавата, които да й позволят да осъществява своите отговорности в сферата на сигурността, се отнася преди всичко до обективната сигурност. За да се създават обаче условия при които, независимо от минимизирането на държавата, ще се гарантира и необходимото ниво на субективната сигурност, този минимум държава в сигурността трябва да бъде достатъчен не само за ефективното функциониране на държавата, но и за обществото и отделните граждани. Само така те ще са вътрешно убедени и спокойни, че държавата е в състояние да обезпечава (и то в удовлетворителна степен) определено комплексно ниво на сигурност. В противен случай дори държавата да работи относително нормално, обществото и отделните граждани ще си казват, а още по-важното — ще смятат, че „няма никаква държава”, че „държавността се руши”.

Управлението на страната е сложен механизъм за производство на сигурност. Хосе Ортега-и-Гасет пише: „Държавата преди всичко е производител на сигурност, което е нейно основно морално и политическо право, нейно висше благо и цел”⁴⁴⁹. Висше умение на властта е с по-малко средства да постига повече сигурност. И обратното, знак за некачествено управление е ако с повече средства, заделени за сигурност, властта постига по-малко сигурност. Ако ситуацията е нестабилна, обществото е склонно да надценява потребностите си от сигурност и да подценява способностите на държавата да му я обезпечи. Докато при стабилна ситуация, обществото проявява склонност да подценява потребностите си от сигурност и да надценява способностите на държавата да я обезпечи. Като правило надценените потребности и подценените способности довеждат до излишен психологически дискомфорт и до преразход на материални ресурси преди заплахата изобщо да е възникнала. А надценените способности и подценените потребности довеждат до излишен психологически комфорт и съответно до преразход на финансови ресурси когато заплахата се осъществи.

Сред главните задачи на властта е тя да играе активна и решаваща роля в сложния процес на напасване на потребностите на обществото от сигурност (те като правило са завишени) с възможностите на държавата (те пък като правило са ограничени) да обезпечи тази сигурност и гарантира потребностите от нея. По начина, по който властта се справя с това напасване, се съди за нейната ефективност. Най-ефективно е управлението, което с минимум средства постига максимум сигурност. Съответно най-неефективно е управление, което с максимум средства постига минимум сигурност, или — казано на по-разбираем език и на практика, — което изразходва повече средства, а постига по-малко сигурност.

Изтъква се монополът на Държавата върху ресурсното, нормативното и кадровото обезпечаване на системата за национална сигурност, тъй като това е главната й отговорност. Но монополът не значи безконтролно разходване на средствата. И в ресурсите за сигурността всяка държава трябва да се простира според чергата. Тези проблеми стоят пред всяка държава, независимо от политическия режим. Ресурсите са винаги ограничени и всичко е въпрос на приоритети и цели. Всъщност, съществуват два крайни метода (подхода) за обвързване на целите и ресурсите при обезпечаването на сигурността.

Донякъде условно би могло да се твърди, че първият метод е по-типичен за САЩ и по-общо за англосаксонските страни, докато вторият е по-типичен европейския, континентален начин на мислене.

Но е логично, че в нормални условия, държавата е склонна да минимизира разходите, да гарантира разумно, но не оптимално равнище на сигурност. Обратно, когато държавата е в кризисна ситуация, когато има опасност за ключовите й интереси, тя оптимизира целите си и последното, за което мисли е да щади разходите за отстояването им (с други думи, преминава към т.нар. „кризисно планиране”).

Планирането и управлението на политиката за сигурност е изключително сложно — по-сложно от висшата математика и висшия пилотаж. Не се ли прави по оптималния начин, може да има преразход на средства и да се падне под критичния минимум на сигурността. А осъществи ли се оптимално добре, може да даде високи дивиденти, да намери „златното сечение” между способности и потребности, самото то да се превърне в ефективен генератор на сигурност.

Финансирането на сигурността не е чисто счетоводен процес и въпрос на бюджетарни техники. Това е най-напред държавна политика. То е концептуален и философски проблем. Преди да планираш средствата за сигурност, трябва да формулираш политиката си за сигурност. И в най-развитите страни средствата за сигурност са ограничени. Ако се допуска тяхното прекомерно изразходване за сигурност, неизбежно страдат други сфери на обществения и социален живот.

Но освен философия в тези подходи има и много реална и често трудно реализируема практика. Говорим все пак за сложно напасване. Обикновено потребностите се определят от експертите, професионалистите, изпълнителите, т.е. в посока отдолу нагоре. А възможностите пък се определят от политиците, властимащите, управляващите и тук посоката е противоположна, т.е. отгоре надолу. И напасването, засичането, става доста трудно — чрез компромиси, чрез саможертви и отговорност, в дух на дебат, дискусии, търсене на общи цели. Всеки трябва да определи колко да отстъпи, за да не пострада самата сигурност, нито уважението към властта, нито респектът към професионализма. Върви се бавно, стъпка по стъпка — изминава се дълъг път чрез технологии и процедури, съчетаващи известните съвременни методи за бюджетиране и финансиране, но и отчитащи състоянието на страната, нивото на нейните кадри.

На практика, в общия случай също се прилагат два подхода.

Първият подход е подходът на т.нар. „Обща сума”, при който се определят общите разходи, които държавата може да отдели за сигурността — торбата с пари, както се казва, и после от нея почва да се вади: това за едно, това — за друго, това — за трето и така, докато Общата сума за годината се изчерпи.

Само на пръв поглед този подход звучи лековато и архаично. Не би било възможно изобщо да се планират средствата за сигурност, ако властта не си изясни каква все пак Обща сума да задели за обезпечаването на своята сигурност, отбрана и обществен ред. И като тази сума е изяснена, избягването на излишно детайлизиране позволява повече гъвкавост, прехвърляне на ресурси от едни пера към други, от едни програми, проекти и задачи, към други такива.

Обаче при подобно разпределяне на средствата наистина има и твърде много възможности за конюнктурни решения, случайности, субективизъм, лобиране, дори противопоставяне между отделните структури и подразделения в системата за национална сигурност. Например би могло много лесно един министър да започне да плаща данък на собствените си предпочитания, политически позиции и дори предубеждения, или пък отделните видове и родове войски да влязат в разпри и раздори в борбата за по-добро финансиране.

Ето защо вторият подход, в една или друга форма, намира израз във все по-широкото внедряване на т.нар. „Програмно (Целево) финансиране” на националната сигурност. Самото наименование на подхода говори за неговата същност, т.е. да се определят онези програми или цели, проекти, задачи (да речем закриване на военни бази, съкращаване и пенсиониране на военнослужещи, разходи за социална адаптация, приоритети в модернизацията на оръжейните системи и т.н.), които да са обект на финансиране през съответната година (може да става дума и за по-продължителен период). При това тези програми (проекти) се разбиват на няколко групи:

(1) Програми, чието финансиране се прекратява окончателно;

(2) Програми, за които финансирането временно се замразява;

(3) Програми, финансирането на които частично се орязва (получават частично финансиране);

(4) Програми, при които финансирането се подкрепя във вида, в който е предложено от професионалистите;

(5) Програми, които ще получат допълнително финансиране (преценява се, че работата по тях ще се ускори или обемът от техните дейности трябва да се увеличи);

(6) Програми, които ще се възложат за разработване или изпълнение, без дотогава да се предлагани от експертите (например военните).

Логично е да се зададе въпросът откъде политиците биха могли да знаят по-добре от специалистите в сферата на сигурността, какви задачи и програми с какъв приоритет трябва да се реализират. Отговорът е, че именно политиците вземат решенията, те определят Какво трябва да се прави в националната сигурност (например с кого да се воюва и на чия страна да се застане, кой договор да се спазва и от кой да се излезе); те трябва да калкулират не само реалните потребности на обществото, но и ирационалните понякога обществени нагласи). Докато професионалистите (това са военните, ако говорим например за военното дело) трябва да кажат Как това да се направи.

Но тези идеи са абстрактна теория по разпределение на правомощията — в реалния живот и при правилната политика, решенията макар и да се определят от този, който има легитимното право да стори това, трябва да се вземат с експертизата на този, който разбира от тях. Иначе вероятността решенията да са грешни става много висока. Не звучи вече кощунствено, дори не изглежда никак странно, ако властта търси съвет и експертиза от неправителствени структури, т.нар. „Неправителствени организации” (НПО) или Non-Governmental Organisations (NGOs), главно по технологията на съставяне на бюджета, при подготовката на специалисти в планирането и управлението на дейностите в секторите от системата за национална сигурност. Иначе вероятността решенията да бъдат погрешни става много висока. Ето защо казах, че планирането и управлението на политиката за сигурност е най-сложната политика, че то е висш държавнически пилотаж.

Когато се говори конкретно за системата за национална сигурност, трябва да се подчертае още по-ясно, че това не е просто механичен сбор от структури, норми и хора, а сложна организация, с много силни взаимни връзки, ефективна координация и качествено управление. Следователно тя наистина е уникален комплекс с многопластова структура, различни нива на подчиненост и категорично необходим синергетичен ефект, който повишава значително нейния капацитет и възможности — до степен, че тя преминава в едно качествено ново състояние, когато съществува — нека отново да го изтъкна — не просто събиране, а умножаемост на способностите (взаимодействието вътре в една система, когато тя е структурирана, координирана и управлявана оптимално, умножава способностите й да генерира сигурност). А в толкова сложна адаптивна система, като системата за национална сигурност, именно държавата е основният фактор, главният производител на сигурност.

Сигурността на всяка система (в т.ч. на системата за национална сигурност) е такова състояние, при което е гарантирано нейното нормално съществуване и нейните жизненоважни интереси са надеждно защитени. Ако съществува заплаха за тези интереси, системата може да започне да изпитва дефицит на сигурност, т.е. да се намира в състояние на несигурност. За защита на жизненоважните интереси се жертват огромни ресурси тогава, когато само по този начин системата може да гарантира своето съществуване и развитие.

Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: колкото в по-голяма криза е една държава, колкото по-нестабилна е тя, толкова повече проблеми стават проблеми на сигурността, т.е. секюритизират се. Не всеки проблем е задължително проблем на сигурността. Но той става такъв тогава и от момента, в който не може да бъде овладян без структурни трансформации в системата за национална сигурност, в държавата и обществените отношения. Сериозни проблеми за България вече се превръщат в проблеми на националната сигурност, например изтичането на мозъци, образованието и здравеопазването, демографията и бежанците.

Да вземем проституцията. Тя безспорно е проблем за страната, но още не е станала проблем на националната сигурност. Обаче има държави, например Молдова, където проституцията вече почти се е издигнала в насъщен, секюритизирал се проблем на нейната национална сигурност, ако се отчете колко много са молдовските момичета, които сега проституират из улиците на иначе мъдрия, хуманния и учещ ни на морал Запад. Броят на тези момичета е толкова значителен, че парите (изкарани с кървав труд и тежки унижения из улиците на Западните градове), които те превеждат в Молдова на своите деца, родители и семейства, са по-големи от чуждестранните инвестиции в Молдова за същата година!

Никой не би отрекъл, че разпространението на болестта СПИН е проблем на сигурността на България. За Украйна обаче това е секюритизирал се проблем, защото степента на поражение, на заразеност сред младите хора (и не само сред тях) в тази държава застрашава нейния генофонд, поставя под пряка заплаха нормалното възпроизводство и развитие на обществото, намира се на прага на пандемията, която може да се развие по геометрична прогресия на преките и потенциалните й жертви.