Николай Слатински Петте нивА на сигурносттА

Ще приключа с разходите за 2009 г. за инвестиции (доставка на оборудване и отбранителни изследвания и технологии) на един военнослужещ:

Разходи за инвестиции на един военнослужещ
Австрия	34 435 €
ЕС	23 267 €
Гърция	16 197 €
Чехия	7 839 €
България	4 940 €
Румъния	4 627 €

На базата на тези данни логично могат да се направят следните изводи:

(1) Българският войник е поставен в незавидното положение на дъното на класацията (където „дели“ последното място с Румъния)... С други думи, данните показват устойчива тенденция на технологично изоставане на българските въоръжени сили, което е съпроводено от значителни пречки пред оперативната им съвместимост с тези на държавите — членки на НАТО и ЕС.

(2) Страната ни поддържа своята отбрана със значително по-ниска ефективност в сравнение с повечето от своите съюзници в НАТО и в ЕС. Това означава, че българските войскови формирования не са равностоен самостоятелен участник в съюзните операции и мисии, което е основният начин те да гарантират националната сигурност и суверенитет на България в съвременната среда на сигурност и в съответствие със стратегическата насока на политиката за сигурност и отбрана.

Приведеното дотук дава повод да се направи още едно критично разсъждение за елита. По същия начин, по който той в годините на Прехода е поставил обикновения човек на следпоследно място в своите приоритети и му прехвърля всички тежести на обществената промяна, така и в сигурността и отбраната елитът ни е обърнат с гръб към редовия войник, командос, полицай, пожарникар и не инвестира в тяхната защита, оборудване, обучение, развитие и мотивация. А е повече от логично, че водещо перо в разходите за отбрана трябва да са инвестициите, с които се намаляват рисковете за българския войник в мисии — инвестициите в неговата безопасност, въоръжението, екипировката, средствата за индивидуална защита. Не може повече българските военни в мисиите, които демонстрират висок професионализъм, да изглеждат там като бедни роднини.

Тези констатации дават основание да се направи друг критичен извод, че целесъобразността на закупените въоръжения се определя не от възможностите на държавата и от потребностите на армията, а от комисионната за посредниците и политиците. Елитът продължава да инвестира не във високи технологии и модерни комуникации за отбраната, а в скъпи играчки — платформи, за които е спорно дали има за нас задачи, които да бъдат осъществени чрез тях. Изливането на подобни мащабни средства става, без нито веднъж за тяхната необходимост и целесъобразност да бъде проведено заседание на Консултативния съвет за национална сигурност при президента! А ето за какви сериозни сделки става дума:

● Доставка на вертолети „Кугър” (Cougar) и „Пантер” (Panter) и резервни части за тях от „Юрокоптер Груп” (Eurocopter Group) — Франция за 749.237 млн.лв.

● Доставка на транспортни самолети „Спартан” (Spartan) от „Аления Аеронаутика“ (Alenia Aeronautica S.p.A.) — Италия за 179.534 млн. лв.

● Автомобилна техника от „Даймлер Крайслер” (Daimler Chrysler AG) — Германия за 35.030 млн. лв.

● Кораби second hand от Кралство Белгия за 105.615 млн. лв.

Това не може да предизвика друга оценка, освен следната: Ниска ефективност и рационалност на дефинирането, подбора и приоритизирането на проектите, оказали се значително разминаващи се както с реалните възможности на икономическия и ресурсен потенциал на държавата, така и по отношение на истински приоритетни нужди на въоръжените сили.

В голяма степен неумението на властта през годините на Прехода да осъществи политика за национална сигурност и отбрана, която да е сравнително ефикасна (ефикасността е способността да се постигат набелязаните цели с наличните ресурси) и поне отчасти ефективна (ефективността, от една страна, е способността да се постигат поставените цели с минимизиране на изразходваните ресурси, а от друга — способността с наличните ресурси да се постигат максимални цели; с други думи, при ефективността се разглежда съотношението цели/ресурси и това съотношение се оптимизира или като са максимизира числителят или като се минимизира знаменателят му) поставя на преден план един изключително важен за Третото ниво на сигурността въпрос — въпроса за качеството на решенията в системата за национална сигурност.

При разсъжденията над този въпрос, е особено важно дебатът да навлезе в нова, много по-професионална и много по-продуктивна фаза. Защото какво се наблюдава в тази сфера през годините на Прехода?

(1) Ниско качество на официални документи в сигурността, например Концепция за национална сигурност, опити за изработване на Стратегия за сигурност при някои от предишните правителства, Стратегически преглед на отбраната, Годишни доклади за състоянието на националната сигурност.

(2) Влошаващо се качество на експертизата, с която МВнР, МВР и МО „захранват” своите министри, премиера и президента.

(3) Криза в качеството на материалите, които специалните служби изпращат към изпълнителната власт, президента и парламента.

(4) Постоянна политизираност на дискусиите в медиите по въпроси на националната сигурност за сметка на професионализма.

(5) Застаряване на говорещите и пишещите по сигурността експерти и тяхното постепенно интелектуално амортизиране.

(6) Вземащите решенията в сферата на сигурността дават път в своите близки обкръжения не на професионалистите, а на партийни, групови, патерналистки и емоционално обвързани с тях протежета.

(7) Управляващите, независимо кои са те, търсят в своите документи основно това, което в Брюксел или Вашингтон ще бъде разпознато и припознато като правилно, „прогресивно”, в духа на съюзническите отношения. За което не трябват особен професионализъм и екпертиза, а главно copy—paste умения. Професионалистите са нужни обаче още „на входа”, когато трябва да се откроят и да се преведат националните интереси на езика на документа и да се реализират тези интереси във и чрез политиката, за да може „на изхода” да се познае на коя държава е този документ, а не да се остава с впечатлението, че тя граничи с Иран, Афганистан и Ирак едновременно.

(8) Не са ясни механизмите, по които се вземат решения, важни за националната сигурност. Никой не се и опита да имитира поне дискутиране с експертната общност въпросите „Дали?” и „Къде?”, когато говорим за участието в Афганистан и Ирак, нито „Дали?” и „Защо?”, когато се реши да има Министерство на извънредните ситуации, нито „Дали?”и „Как?”, когато се създаде ДАНС. Същото се случи с „най-съвременния, най-модерния и най-европейския” нов Закон за МВР от 2006 г., създал — в пълен дисонанс със съветите на експертите, отчитащи съвременните тенденции: „Сплесквайте йерархиите, изграждайте мрежови структури!” — ново, затормозяващо информационните потоци и инициативата, управленско ниво, който е поправян вече двадесетина пъти и отгоре додолу и е така изпокъсан и продран, че са малцина дори специалистите и заинтересованите лица, които са в състояние да се ориентират в него).

(9) Държавното образование в националната сигурност изнемогва. Държавата се оттегля от него и там навлизат частни университети. Военната академия и Академията на МВР в различна степен — първата по-малко, втората повече — са подложени на силен натиск да бъдат превърнати в подобие на ПУЦ^XXXIV. Това е свързано както със стратегически недоразбирания за ролята на тези две учебни заведения (тук трябва да говорим и за бизнес апетити, за конфликти на интереси, за апетити за сграден фонд), така и с вземането на връх на т.нар. „потребителски подход”, а именно „Потребителят решава всичко”. Обаче и най-важното отделно взето потребителско звено, с най-модерно мислещия свой ръководител не могат да налагат ведомственото си, закотвено в днешния ден и днешните задачи виждане, на структури, които държавата е създала и ги е втъкала не във ведомствени, а в национални интереси. Военната академия и Академията на МВР са необходими (евентуално в обозримо бъдеще може да се мисли за създаването на тяхната база на Академия за национална сигурност), защото в тях има специалисти, които не само трябва да обучават съгласно конкретни потребности, но и да предвиждат бъдещи потребности на потребителите, да им помагат да видят новите предизвикателства и рискове, да им подготвят кадри, които компетентно да дават отговор на тези нови предизвикателства и рискове. По-лесно е да се руши, да се свеждат такива учебни заведения до центрове за подготовка на работещите в министерствата, но утре, когато новите потребности поискат качествено нови специалисти, тях кой ще ги готви и може ли това да направят само частни de jure или de facto университети?

(10) Чрез печеливши дейности на охранителния бизнес и на базата на нуждите на фирмите от сигурност се създаде някакво охранително (силово, бодигардно, фирмено) виждане за сигурността. А това е само част от науката за сигурността и разсъждаването (доколкото го има) не бива да се ограничава само до тази й част, а трябва да се мисли за цялото и многото други негови измерения — въпросите на стратегическото лидерство, организационната култура, анализа и оценката на риска, управлението на кризи, гражданската сигурност, енергийната и информационната сигурност, регионалните проблеми на сигурността, екологията.

(11) Негативна роля в ширещото се разбиране, че Сигурността е много просто нещо, играе отказът на Държавата да промени правилата на играта и да ги постави на научни основи, в частност като въведе известни, дори и минимални критерии, след като някой иска да заеме в държавна или местна администрация позиция, свързана с проблеми на сигурността, да има изисквания, които при прочее равни условия дават предимство на кандидати, които да имат бакалавърска степен, а защо не и магистърска степен, по специалности, свързани със сигурността, т.е. да са слушали поне минимум лекции, да са прочели поне минимум книги. А не случайни хора, които си нямат и елементарна представа от сигурност, да заемат високи позиции в системата за национална сигурност като ръководители на базисни звена или като съветници на високопоставени ръководители. Ако утре се случи нещо сериозно, какви управленски решения ще вземат те или какви съвети ще дават?

(12) Има в голяма степен банализиране и изпразване от модерни знания и съвременни идеи на образованието в областта на сигурността. Сигурност се изучава на много места, но критериите за качество на предлагания на научен продукт, стандартите и новостта в знанията не се контролират. Това девалвира самото преподаване и подвежда младите, че наистина националната сигурност е много просто нещо.

(13) Неправителствените структури могат да бъдат много полезни в повишаване на качеството на дебата за националната сигурност, но след като държавата засега не афишира особена потребност от тези NGOs, те предпочитат ролята на преносители на външните идеи и възгледи в нашия вътрешен политически живот. Разбира се, ние се нуждаем от външни идеи, държавата и нашето мислене трябва да влязат в крак с духа и приоритетите на партньорите по Съюзи и Алианси, но когато NGОs са главно говорители на геополитически фактори, те не допринасят за професионализирането на дебата, а по някакъв начин дори „свиват” този дебат, ограничават го, защото всяка идея, която не пасва на предадената и спусната ни отгоре и чрез тях истина като от последна инстанция, се обявява и оценява за посткомунистическа, архаична, проруска или поне маргинална.

На базата на написаното по-горе може да се направи изводът, че качеството на национаната сигурност е в пряка връзка с качеството на вземаните в тази сфера решения, а те пък са следствие от подготвеността на работещите в системата за национална сигурност специалисти и от капацитета на ръководния състав в нея. Във връзка с това може да се формулират следните препоръки:

(1) Управлението на системата за национална сигурност се нуждае от професионален дебат, експертна помощ и научно обосноваване.

(2) Управлението на тази система означава и прозрачност по отношение на нейното функциониране, както и позитивен отговор на въпроса дали тя може да влезе в режим на самооптимизиране. Само че прозрачно може да бъде не силовото, а силното управление, базирано на качествени промени във философията за употреба на властта. Обществото трябва да знае как и с какви мотиви се вземат решенията на най-високо ниво на системата за сигурност; поради какви причини независимо от заделяните значителни ресурси, тя не работи както трябва и понякога вътре в нея няма синхрон и дори елементарен ред; защо нерядко в тази система не кучето върти опашката, а опашката върти кучето. Ще посоча като пример декларацията, с която България се присъедини в началото на 2003 г. към инициативата на десетте централноевропейски страни в подкрепа на САЩ за войната в Ирак. Тази декларация бе „приета” и оповестена по начин, поставил българския президент пред свършен факт и той я видя едва след като светът научи за нея.

(3) Управлението на системата за национална сигурност трябва да бъде поставено на системна основа — концептуално, нормативно, ресурсно и кадрово, а не все така да бъде на принципа на пробите и грешките и по метода на импровизациите. А после цялата система и десетки хиляди съдби в нея се тресат и преживяват какво ли им носи поредната реформа...

За кадровото и ресурсното осигуряване е нужно, от една страна, професионалистите да бъдат защитени от волунтаристкия, партийно-шуробаджначески произвол, а от друга страна, преди да се говори колко пари още са нужни за сигурност, трябва —както стана дума по-горе, — да се види как се харчат ресурсите в отбраната и сигурността — дали в отговор на реалните потребности или се определят от други съображения — ведомствени, лобистки и/или свързани с размера на комисионната.

Що се отнася до концептуалното и нормативното осигуряване, то ето един примерен списък на необходимите документи в тази област:

● Нова (и качествена) Стратегия за национална сигурност^XXXV;

● Стратегически преглед на националната сигурност — много нужна ни инвентаризация на законите, задачите и структурите от гледна точка на нашето ефективно и пълноценно членство в НАТО и ЕС;

Защото Системата ни за национална сигурност е толкова криво, куцо и косо структурирана, такъв нормативен безпорядък, да не кажа хаос, цари в нейната нормативна уредба, че всяка промяна, дори полезната, всяко надграждане, включително жизненонужното, веднага се деформират, нагаждайки се към нейната нерационална структура; потоците на информация веднага се затапват и запушват, връзвайки се в тройни моряшки възли; започва веднага дублирането на някои дейности, а остават други дейности, от които всеки бяга или просто симулира захващане с тях. И става като при един руски псевдореформатор: „Искахме да направим нещата по-добре, а се получи, както винаги”. А как иначе, като действаме на принципа: „Нещо трябва да се направи. Това е нещо. Следователно това трябва да се направи”⁴⁵³.

● Закон за националната сигурност, с който да се дефинира най-сетне структурата на системата за сигурност и да се определят координацията и взаимодействието между отделните нейни звена;

● Нов Закон за Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) и Закон за Съвета по сигурността към МС, Закон за разузнавателната общност или пък Закони за отделните специални разузнавателни служби (това засяга най-напред Националната разузнавателна служба (НРС) и Националната служба за охрана (НСО), които все така са в правен вакуум), нов Закон за специалните разузнавателни средства и Закон за отбранителната индустрия.

Опитът от двайсетте години на Прехода ни убеди колко неефективна и порочна, особено пък в националната сигурност, е практиката да се решават нормативните въпроси с импровизации и „на парче” — без нужното стиковане с другите закони, без наличието на единна визия и без общ замисъл. От това нормативната уредба на националната ни сигурност буквално е заприличала на покрито с кръпки одеяло.

Управлението на системата за национална сигурност изисква инвестиции в сивото вещество, в науката и в младите. А най-добре е това да стане именно като инвестиции в млади хора, които имат висок интелект и могат да си позволят да се занимават с наука. Ние, хората, които 20 години вече говорим за сигурност по всички медии, сме като уморени коне — добре е да не ни „убиват”, а да ни ползват, но е време да се даде път на младите. В младите е моята надежда, предвид този рано състарен наш елит, който обича приемите и коктейлите, вместо да заляга над чужди езици и нови комуникационни технологии; който предпочита да ходи на ловни излети или на сафари (с ултрамодерни и суперскъпи пушки, които превръщат лова в хладнокръвно убийство на нищо неподозиращи животни, най-вече редки екземпляри, защитени от унищожаване), вместо да сърфира из безкрайните пространства на интернет; който доведе нещата практически до там, че сивото вещество, перспективното мислене са persona non grata за България като цяло, и в националната сигурност, в частност; който гледа на средствата за науката и образованието в системата за национална сигурност (както въобще за науката и образованието) като на прекалени и дори досадни разходи, а не като на инвестиции в по-доброто бъдеще на страната.

Една от мащабните каузи, за които са нужни държавници с визия и стратегическо осмисляне на приоритетите, е, че парите за образование, наука, качество на човешкия потенциал, високи технологии, здраве, качество на живота, екология — това не са разходи, а инвестиции.

Нашият политически елит 20 години не успя да формира у себе си ключова потребност — да изгражда общество от свободни граждани, а предпочита да управлява общност от зависими поданици и спасяващи се поединично индивиди.

Нашият елит смята, че властта е сила и безусловно право да разпределяш ресурси в името на още повече власт. Той е убеден, че трябва да разпределя брутната вътрешна пица, вместо най-напред да я прави по-голяма. Затова 20 години наред българският елит изважда, вместо да събира; дели, вместо да умножава; диференцира, вместо да интегрира. Неговата политическа аритметика е друга.

А всъщност какво е Държавата? Както бе написано по-горе, Държавата е механизъм за производство на сигурност, система с прости и ясни правила и инструмент за спазването на тази правила.

За да се случат нещата, България, трябва да се модернизира, европеизира и демократизира. Това не може да се постигне по метода на пробите и грешките. Това може да стане когато управляващите (които и да са те) осъзнаят, че управлението е работа, тежка и напрегната работа за доброто на държавата, обществото и хората; че Държавата, която те към дадения момент символизират и мениджират, има една основна задача — да генерира сигурност и стабилност, в които хората да могат да разгръщат своите таланти и способности. Освен това, те трябва много добре да разбират и да приемат като нормално и естествено, че при демокрацията управлението е подложено на постоянен контрол — граждански, парламентарен, съдебен, административен, финансов, медиен и др. Така демокрацията е вградила в себе си механизми, с които да генерира прозрачност и антикоупционно поведение у управляващите. Само че въпросът не е във формалната страна на контрола, т.е. „Как се контролира?, а в съществената — „Какво се контролира”.

Контролът произвежда добавена стойност, когато се осъществява над политика, отговаряща на националните интереси; над дейности, които произвеждат повече сигурност за държавата, обществото и гражданите; над разпореждане с ресурси, на които не се гледа като на неизбежни разходи, а като на инвестиции в по-доброто бъдеще на страната ни. Контролът е двупосочен процес, който оптимизира управлението и гарантира прозрачност. А чисто полицейските, цивилните и военните контраразузнавателни, инспектиращите функции, финансово-одитните и т.н. се осъществяват от друг тип структури. Гражданският контрол е на ниско ниво не заради управляващите, а заради управлението, защото липсва модерна, устремена към бъдещето, европейска по форма и национална по съдържание политика, която да бъде контролирана.

Еднакво контрапродуктивно е както да се обявява държавата за вредна и излишна, така и да се превръща тя в регулатор на всички обществени отношения, в неокастрена тояга, която да удря през ръцете. В първия случай се отива към анархия, която никога не е била майчицата на реда. Във втория случай се отива към ред, при който всяко несъгласие с бащицата се смята за анархия.

Не всяка общност от държави е Общност в смисъла на теорията за сигурността. За да бъде обект на изследване от гледна точка на сигурността, Общността от държави, по сходен с Групата от индивиди начин, трябва има някаква степен на вътрешно сцепление, консолидация и интегритет, породени от наличието на общи ценности, интереси или цели (или от необходимостта те да бъдат отстоявани) или от наличието на общи заплахи, опасности и страхове, на които трябва да се даде отговор.

Обособяването на Общността от държави може да се извърши въз основа на следните признаци:

• 
  по териториален или регионален признак, например балканските държави;
  
• 
  по етнически признак, например славянските държави („панславянското братство”), арабските държави;
  
• 
  по религиозен признак, например православните държави („православната ос”^XXXVI), ислямските държави;
  
• 
  по цивилизационен признак (в смисъла, който влага в понятието „цивилизация” Самюъл Хънтингтън^XXXVII,454), например държавите от Запада;
  
• 
  по признак „материално състояние” (или БВП на глава от населението), например богатите държави.
  

Като четвърто равнище на сигурност Димитър Йончев определя регионалната сигурност⁴⁵⁵. Това обаче, както лесно се вижда, е макар и много важен, но все пак относително частен случай, с който не се изчерпват всички възможни Общности от държави.

Ключовият референтен конструкт „security community”, т.е. общност за сигурност е предложен в началото на 50-те години на ХХ век от Ричард ван Вагенен (Richard van Wagenen, 1912—2003), но като базисно понятие в теорията на международните отношения то е детайлно анализирано и наложено през 1954 г. от американския учен от чешки произход Карл Дойч и седем негови колеги от Масачузетския технологичен институт (знаменития Massachusetts Institute of Technology, MIT)^456,457. Те посочват, че успешната интеграция изисква чувство за общност, „we-feeling”, включващо взаимна симпатия, уважение, доверие и лоялност между интегриращите се, най-малкото частична общност в понятията, възприятията и интересите, двупосочна успешна предвидимост на поведението, съвместни действия в съгласие с това поведение. Накратко, изграждането на общността е непрекъснат динамичен процес на споделено внимание, комуникация, разбиране на нуждите и отзивчивост при изработването и вземането на решения⁴⁵⁸.

Според Карл Дойч и колегите му „общност за сигурност е група от хора, които са се интегрирали”, като под „интегриране” се подразбира придобиването на чувство за общност, както и на институции и практики, които са достатъчно силни и широко разпространени, за да осигурят за дълъг период от време надеждни предвиждания за мирна промяна сред техните народи. „Чувство за общност”, поясняват авторите, е убеждението на [част от] индивидите в групата, че те са се споразумели поне по една точка — че техните общи социални проблеми трябва и ще бъдат решавани чрез процеси на „мирна промяна”⁴⁵⁹. С други думи, в началото понятието „общност за сигурност” е било свързано с разбирането за интегрирана общност (на практика регионално образувание) от държави, които са изключили силата от своите отношения и ще уреждат споровете помежду си със средства, различни от война⁴⁶⁰.

Карл Дойч разглежда два типа общности за сигурност — амалгамни и плуралистични:

Амалгамните общности за сигурност се изграждат чрез формално сливане на две или повече преди това независими единици в едно и единно, по-голямо политическо цяло, с някакъв тип общо (унитарно или федерално) правителство. Крал Дойч дава пример със САЩ, където определен брой първоначално независими щати са се слели в единен съюз с един висш и ситуиран над всички щати център за вземане на решения⁴⁶¹.

За изграждането на амалгамни общности за сигурност са необходими 12 условия:

(1) взаимна съвместимост на главните ценности;

(2) специфичен, характерен начин на живот;

(3) очаквания за по-тесни икономически връзки и повече икономически ползи;

(4) видимо нарастване в политическите и административните способности на всички или поне на някои участващи единици;

(5) значителен икономически ръст поне в част от участващите единици;

(6) устойчиви връзки на социална комуникация — географски (между различните територии) и социологически (между различните социални прослойки);

(7) разширяване на политическия елит;

(8) мобилност на хората, най-малкото между политически съответстващите си прослойки;

(9) многообразие на сферите на комуникация и транзакции;

(10) балансиране на потоците от комуникации и транзакции;

(11) не прекалено рядка размяна на ролите в групата;

(12) значителна взаимна предсказуемост, предвидимост на поведението⁴⁶².

Основната цел за интеграцията на амалгамните общности за сигурност е „не само запазването на мира между интегрираните политически единици, но и придобиването на по-голяма сила изобщо или на специални цели, или на обща ролева идентичност, или на някакво съчетание от тях“^463,464.

С други думи, може да се каже, че в амалгамните общности за сигурност отделните единици, макар и запазвайки някои елементи от собствените системи за сигурност, изграждат съвместна система за сигурност в рамките на общността, като нейните институции за планиране, управление и контрол стоят над всички членуващи държави и поемат изцяло гаранциите за индивидуалната сигурност на всяка една от тях. САЩ действително са пример за такава общност — на своите щати. Донякъде това важеше и за Варшавския договор, макар че доброволността на участието в него може да се оспорва. Доктрината Брежнев^XXXVIII (доктрината на социалистическия интернационализъм и ограничения суверенитет^XXXIX) не даваше обективни критерии за заплахи за сигурността на отделните държави членки. Би могло да се очаква, че в своята постепенна еволюция Европейският съюз ще еволюира все повече към една амалгамна общност за сигурност.

Плуралистичните общности за сигурност са относително по-постижими и в не малка степен напълно достатъчни, ако основната цел на интеграцията е мирът. Такива общности могат да се изградят и поддържат по-лесно, защото в тях отделните държави съхраняват своята независимост и политическата си автономия, а техните правителства запазват своята юридическа самостоятелност и независимост. Следователно те са предпочитано средство за запазване на мира между съставящите ги единици. Карл Дойч дава пример за плуралистична общност за сигурност с общата територия на САЩ и Канада — две отделни управляеми единици образуват общност за сигурност, без да се сливат в едно цяло⁴⁶⁵.

Както посочва Холгер Мьолдер (Holger Mölder), плуралистичните общности за сигурност се сформират на базата на: споделени либерално-демократични ценности; комплексна взаимозависимост на държавите членки; принципи на демократичния мир; стратегия на партньорство и споразумения за кооперативна сигурност; колективна отбрана и колективни механизми за сигурност в кризисни ситуации. Ето защо те в много голяма степен отговарят на Кантовия модел за мирен съюз, основан върху принципите на демократичния мир⁴⁶⁶.

За създаването на плуралистични общности за сигурност Карл Дойч формулира две условия:

(1) Съвместимост на главните ценности, съответстващи на вземането на политически решения, т.е. съвместимост на главните политически ценности;

(2) Способност на участващите политически единици или правителства бързо, адекватно и без прибягване до сила да отговарят на нуждите, посланията и действията на другата страна, т.е. изграждане на мрежи за политическа и друга комуникации, така че правителствата и останалите активни части от обществото да могат да отговарят на съобщенията, потребностите и действията на другите бързо, адекватно и без прибягване до насилие.

Още едно, допълнително, условие би могло да бъде:

(3) Взаимна предсказуемост на поведението, т.е. взаимна предвидимост по отношение на съответните аспекти на политическото, икономическото и социалното поведение на всеки от един от партньорите.

Логично е да се изтъкне обаче, че държавите — членки на една плуралистична общност за сигурност, трябва да вземат общи решения за много ограничен кръг от проблеми и запазват много по-широк такъв кръг за автономно вземане на решение в рамките на техните граници. Следователно обхватът и мащабът на взаимната предвидимост на поведението като изискване към членовете на една плуралистична общност за сигурност се смята за по-малко съществено за успешното взаимодействие, отколкото за амалгамната общност.

Обобщавайки, може да се каже, че горните две (или три) условия са естествено изпълними при близки политически култури на отделните участници, а добре изградените мрежи от комуникации помагат за създаването на предсказуемост в тяхното поведение. Сходните принципи, на които се изграждат политическите им институции, високата степен на икономическа и друга взаимозависимост, споделянето и съвместимостта на общите ценности и очаквания, на общото разбиране за действителността, а оттук и чувството за споделена идентичност, благоприятстват създаването на такива общности. Както твърди и Мартин Уайт (Martin Wight), една общност от държави не може да съществува без определена степен на споделена обща култура от страните членки. При това, допълва Джон Стьосингер (John G. Stoessinger), тъй като общите ценности са инкорпорирани в сходни типове политически институции, това прави сходни и процесите, определящи политическия живот в държавите членки. Тези държави получават определени ползи от регионалното сътрудничество, нарастват забележимо политическите и административните им способности, създават се условия за икономически ръст във всяка една от държавите и в рамките на региона като цяло. Развива се мрежа от връзки и контакти за социална комуникация, засилва се мобилността на хората — най-малкото по отношение на тяхното придвижване из региона. Също така не бива да се подценява значението на развиващата се взаимна предвидимост на поведението. Впрочем, би могло да се каже, че една такава общност има повече шансове да сработи и да започне да се развива, ако страните се смятат за силни, а не за слаби. В същото време, изглежда логично, че военното обединение между тези държави не е съществена предпоставка за засилване на сътрудничеството в рамките на общността за сигурност, защото военното измерение на взаимно гарантираната сигурност е свързано с повече разходи и представлява повече ресурсно бреме (избягването на което се търси именно чрез възникващото обединение), отколкото да носи преки ползи за страните, а то и по начало има дезинтгеративен, а не интегративен ефект^{467,468,469,470,471,472}.

По принцип, Карл Дойч смята, че и в двата типа общности за сигурност — амалгамните и плуралистичните — трябва да има известна форма на институционализация: от много хлабава връзка (Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, СССЕ, през 80-те години на ХХ век) до силно развита мрежа от институции (ЕС). Съществена характеристика на общностите за сигурност, както от първия, така и от втория тип е, че изграждащите ги държави не просто няма да използват войната или заплахата за война като средство за разрешаване на техните противоречия, но няма и да се подготвят за война спрямо другите държави членки ⁴⁷³.

В плуралистичните общности за сигурност отделните единици запазват в много голяма степен самостоятелността на националните системи за сигурност. В същото време те прехвърлят немалка част от функциите по гарантирането на своята сигурност към системата за сигурност на Общността и към нейните институции за планиране, управление и контрол. В тези институции всички държави (поне на теория) участват на равноправни начала и могат да защитават интересите си. Като пример за такава общност може да се посочи НАТО.

Амалгамните общности за сигурност приличат на тъкан, на платно, от което където и каквото парченце да се отреже, от гледна точка на сигурността, то ще бъде едно и също, сравнително хомогенно, съдържащо напълно свойствата на цялото (Тенеси и Джорджия). При плуралистичните общности за сигурност всяко едно отрязано от платното парче, си има своя собствена идентичност в сигурността, а в случай че се скъса връзката с центъра или се наложи, може да мине на функциониране в автономен режим (Турция и Гърция).

Плуралистичните общности са като суровото яйце — макар и в едно цяло, те са с отличими белтък и жълтък. Амалгамните са като разбитото за омлет яйце.

Както бе посочено, общностите за сигурност в една или друга степен между участниците в тях се изработва чувството и силата „Ние” — We-power, вместо „Аз и Ти” (Me and You), което лесно би могло да прерасне в „Аз срещу Теб” (Me against You). Изграждането на We-power е базисна задача за държавите от общността, ако по пътя на това изграждане има прекалено много препятствия, свързани с исторически страхове, нагласи, стереотипи, с намеса на външни фактори и сили, това може да компрометира изграждането на общността. За стабилността на общността и перспективите пред нея може да се съди именно по нивото на развитата We-power.

Мнозина автори смятат, че понастоящем повечето общности за сигурност както от теоретична, така и от емпирична гледна точка са плуралистични и е трудно да се предположи, че те биха могли да достигнат степен на интеграция, която да ги трансформира в амалгамни. За тази цел е нужна продължителна еволюция и качествено различен световен ред, с много по модерна, дори постмодерна институционална архитектура за сигурност, когато в много по-малка степен регулиращ фактор в международните отношения ще бъде военната сила. Нерядко в анализите може да се срещнат и твърдения, че Карл Дойч при своето разделяне на общностите за сигурност на две групи, отделя прекомерно внимание на дихотомии (присъщи на периода на Студената война), като „национално—интернационално”, „вътрешен—външен”, „йерахия—анархия”, и приписва тези характеристики съответно на амалгамността и плуралистичността⁴⁷⁴.

В заключение, може да се обобщи, че най-съществените, „задължителни” черти и свойства на всяка общност за сигурност са:

(1) интегритет;

(2) споделена сигурност;

(3) чувство на сплотеност;

(4) готовност за съвместно отстояване на интересите;

(5) договореност, че всички спорове между участниците в нея ще се решават единствено с мирни средства и преговори;

(6) наличие на механизми, институции и традиции за преодоляване на заплахите, споровете и конфликтите.

Повече от четири десетилетия след знаменитото изследване на Карл Дойч и неговите колеги, в самия край на миналия век Еманюел Адлер (Emanuel Adler) и Майкъл Барнет (Michael Barnett) изтупват прахта от понятието „общност за сигурност”, връщат го на сцената на теорията за международните отношения и го доразвиват. Те се отказват от идеята за амалгамните общности за сигурност. Според тях общност за сигурност е „транснационален регион, състоящ се от суверенни държави, чиито народи запазват надеждни предвиждания за мирна промяна”. Те придават особено значение на релационния характер на общността, като загатват за процеса на социално взаимодействие, обучение и изграждане на навици, допринасящ за създаването на адекватни предвиждания (предвиждания, които обикновено са изградени от тълкувания на онова, което се е случило в миналото при подобни ситуации), и на по-висока степен на надеждност.

Еманюел Адлер и Майкъл Барнет смятат, че първото условие, на което са длъжни да отговарят едни държави, за да бъдат част от общност за сигурност, е свързано със споделени идентичности, ценности и значения. Това чувство Адлер и Барнет наричат „чувство за „we-ness” (то е по-силно от споменатото по-горе „we-filling”). Съвкупността от общи идеи трябва не само да бъде приета от всички, но и да бъде трансформирана в поведение, при това както на международно, така и на вътрешно равнище. Второто условие е, че държавите в общността имат разнообразни и преки взаимоотношения, техните взаимодействия възникват не индиректно и само в специфични и изолирани области, а по-скоро в някаква форма на контакти „лице в лице”. И третото условие е, че общностите демонстрират реципрочност, която изразява определена степен на дългосрочен интерес и по всяка вероятност дори на алтруизъм. Тези условия (характеристики) могат да съществуват на всяко ниво на социална абстракция — от локално до транснационално. Но изискването общностите да бъдат конституирани чрез преки контакти прави много по-трудно изграждането на транснационални, отколкото на локални общности^475,476,477.

Вместо въведените от Карл Дойч амалгамни и плуралистични общности за сигурност Еманюел Адлер и Майкъл Барнет разглеждат слабо (хлабаво) свързани и силно (плътно) свързани общности за сигурност. Слабосвързани са тези общности, при които държавите запазват надеждни предвиждания за мирна промяна и нищо повече. Освен тази черта, която е присъща и системно определяща за слабосвързаните общности, силносвързаните общности имат известна степен на взаимна помощ, от една страна, и обща рамка за управление, от друга страна. И при двата типа подобни общности (слабо- и силносвързани) се минава през три еволюционни етапа: „зараждане” (възникване), „развитие” (възход) и „зрялост” (пълно развитие).

При зараждането държавите започват да обсъждат как могат да координират своите действия, за да нарасне взаимната им сигурност, за да се намалят разходите на взаимодействието, да се създаде потенциал за по-нататъшни отношения. Според Карл Дойч това може да стане, когато държавите от общността са застрашени от война или при общ враг.

При развитието започва изграждането на мрежи на взаимодействие с нарастваща плътност, учредяването на нови институции и организации, които отразяват засилващите се военна координация и сътрудничество, както и намаляващия страх, че другият представлява заплаха; задълбочава се взаимното доверие и започва да възниква колективна идентичност; нарастват социалните взаимодействия, развитието на споделени идентичности и общи интереси. Това може да доведе до зряла общност за сигурност.

При зрелостта взаимната помощ и консултациите стават въпрос на навик и култура. Тук вече се говори за норми, които са вградени и интернализирани от държавите членки; може да се развиват и политически структури и транснационални институции, които да създават правила и общоприето социално знание.

И накрая, Еманюел Адлер и Майкъл Барнет говорят за влиянието, което членството в общност за сигурност оказва върху поведението на държавата. Държавите членки търсят легитимация за своите действия от общността, оправдавайки ги с изискванията на общностните норми. Особено в силносвързаните общности за сигурност идентичността на държавата вече се определя от членството й в тази общност, от ценностите и нормите „Ние”, от ресурсите и стратегиите, които „Ние” използваме, за да ги отстоим, от начина, по който „Ние” кара „Нас” да действаме. Атмосферата и културата „Ние” помага да се изясни кои са „Те”, какво „Те” планират да правят и дали „Те” представляват проблем за „Нас”⁴⁷⁸.

Алекс Белами (Alex Bellamy) разглежда отношенията на общността за сигурност с нейните съседи. Държавите са „вътрешни” и „външни” в зависимост от това дали членуват в общността, а границите разделят в една или другата степен както „вътрешно” и „външно”, така и „мен” от „другия”, „местния” от чуждия”. Описват се три моделни ситуации — т.нар. „регионална крепост”, „двойствена общност” и „интеграционистка общност”.

При регионалната крепост границите между държавите от общността и външните за общността държави могат да бъдат по-непристъпни отколкото са били преди държавите да се разделят на държави членки и външни за общността държави. Тогава за държавите от общността има надеждни предвиждания за мирна промяна вътре в общността, но те оценяват външните държави като заплаха за общностните норми и идентичност.

При двойствената общност границите между вътрешните и външните държави остават качествено непроменени с развиването на общността. Това се случва когато двустранните отношения между една вътрешна държава и една външна държава и между „външните” държави не се променят. То би могло да се случи, например когато две държави имат споделени норми на поведение и свързани с идентичността роли и те не се променят когато едната държава става член на общността.

При интеграционистката общност границите между вътрешните и външните за общността държави стават все по-„меки”. Това може да се случи, когато логиката на споделените норми, общите интереси и мрежовите взаимоотношения между елитите — всичките те, произвеждащи чувство за общност между вътрешните за общността държави, се проектират навън, без на първо време да се приемат външни държави вътре в общността. В някои случаи това може да доведе до създаването на нови и разширени общности за сигурност. Алтернативен на този е вариантът, при който възникват припокриващи се структури от слабо- и силносвързани общности за сигурност⁴⁷⁹.

Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде се опитват да преодолеят известната схематичност и ограниченост на понятието „общност за сигурност”, като се базират на теоретическия и подкрепен с геополитически аргументи извод, че повечето държави провеждат политиката си за сигурност и разполагат своите стратегически ориентири и приоритети по-скоро в рамките на своя регион, отколкото в някакъв по-широк, да не говорим за глобален, контекст. Това е така, защото за тях заплахите към сигурността им се свързват с държавите в непосредствена близост до тях, а не толкова с отдалечените велики сили, т.е. преплитането на проблемите на сигурността в рамките на техния регион е много по-силно, отколкото извън него. Тези регионални особености са резултат от исторически наслагания и недоверия, стереотипи и предубеждения, приятелства и вражди, но и от актуалното разпределение на силите между държавите. Ето защо гореспоменатите учени въвеждат понятието „комплекс за сигурност”, като регионално базиран, локално групиран клъстер от държави, чиито главни схващания и тревоги за сигурността са толкова тясно свързани, че проблемите на националната сигурност на всяка една от тези държави не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите държави.

Въведеният от Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде комплекс за сигурност много бързо става класически за международните отношения референтен обект, който служи за характеризиране и изследване на регионални подсистеми от държави като обекти на анализ по отношение на сигурността, а също така отчита присъщите на съответния регион особености, подчертаващи неговата известна автономност и уникалност. С въвеждането на това понятие вниманието се насочва към често подценяваните и не рядко изпълнени с мнителност, предубеждения и стереотипи проблеми на регионалната сигурност. Това се налага, за да не се разтваря всичко само в глобалното „системно равнище” и да се даде възможност за сравнителни изследвания между регионите. Освен това с края на Студената война нарасна взаимообвързаността между държавите и регионите, а на преден план излязоха регионалните и локалните кризи и конфликти на етническа, религиозна и социална основа. За да съществува реално регионалният комплекс за сигурност като подструктура на международната система и за да изпълнява ефективно своето предназначение е необходимо по отношение на сигурността да съществува определена взаимна зависимост между държавите в комплекса и в същото време да е налице известно безразличие между държавите от комплекса и съседните държави⁴⁸⁰.

Класическите (т.е. съставени от държави) комплекси за сигурност се определят в дискурса на силовата политика (т.е. разглеждат преди всичко политическите и военните проблеми на сигурността). Те имат следните характеристики:

(1) състоят се от две или повече държави;

(2) тези държави представляват географски кохерентно групиране;

(3) отношенията между тези държави са определени от взаимна зависимост в сферата на сигурността, която може да бъде или позитивна, или негативна, но е значително по-силна помежду им, отколкото между тях и държавите извън комплекса;

(4) структурата на взаимната зависимост в сигурността трябва да бъде дълбока и продължителна (т.е. много повече от еднократно взаимодействие), макар и не перманентна⁴⁸¹.

Възприятията по отношение на сигурността на отделните държави от комплекса за сигурност и взаимодействията между тези държави определят динамиката и структурата на този комплекс. Историческите факти и изучаваните конкретни случаи (case studies) показват, че комплексите за сигурност са трайни, но не постоянни, елементи на международната система⁴⁸².

Макар че се говори за „регионален комплекс за сигурност”, акцентът в него е не толкова върху региона, колкото върху сигурността, върху чието ниво и надеждност на гарантиране оказват влияние следните фактори:

(1) вътрешните уязвимости на страните в региона, като оказващи въздействие на неговата стабилност и върху отношенията между държавите;

(2) отношенията между държавите;

(3) взаимодействията на региона със съседните региони;

(4) ролята на великите сили в региона (взаимоотношенията между глобалните и регионалните структури за сигурност) ⁴⁸³.

Структурата и вътрешната динамика на комплекса за сигурност, както и сцеплението на държавите от комплекса, могат да се класифицират в зависимост от разпределението на силите между държавите, от тяхната взаимозависимост по отношение на сигурността и от характера на техните отношения в рамките на този комплекс, т.е. от това дали те се базират на приятелство или на враждебност, а също така и от наличието на някакви дисциплиниращи ги споразумения и договорености помежду им. От тази гледна точка могат да се посочат три типа комплекси за сигурност:

(1) Конфликтни формации, при които взаимната зависимост произтича от страха, съперничеството и взаимните възприятия за заплаха.

(2) Режими за сигурност, при които държавите все така се разглеждат една друга като потенциални заплахи, но са сключили помежду си споразумения, гарантиращи тяхната сигурност, за да намалят дилемата за сигурност помежду си.

Под „дилема за сигурност” се разбира такова състояние, при което мерките за укрепване на сигурността на една държава не водят до намаляване на нейната сигурност, защото предизвикват ответни мерки на другата държава.

Всъщност, традиционното схващане за дилемата на сигурността е дадено от Робърт Джървис (Robert Jervis), който я определя като ситуация, при която „нарастването на сигурността на една държава накърнява сигурността на другите държави”. Но според Холдер Мьолдер в постмодерната система за сигурност ние сме изправени пред кооперативната дилема за сигурност от периода след Студената война, която може да се дефинира така: „Тъй като някои държави се стремят да си сътрудничат за намаляване на своите страхове, свързани със сигурността, това може да понижи сигурността на тези и останалите държави, ако някоя страна остане извън споразуменията за кооперативна сигурност”⁴⁸⁴.

(3) Плуралистични Общности за сигурност, при които, както бе отбелязано по-горе, държавите вече не възнамеряват и не се подготвят да използват сила в отношенията помежду си.

Постигането на по-тясна интеграция между някои от държавите в комплекса за сигурност ще промени съотношението на силите в него и съответно неговата структура. Структурата на комплекса за сигурност може да се промени и при промяна на отношенията между държавите (сближаване или конфронтация), на съотношението на силите (укрепване на едни държави или отслабване на други), или на постигнатите договорености (отказ от спазване на съществуващите и сключване на нови). В зависимост от това дали в комплекса за сигурност протичат процеси, при които неговата структура се запазва или в нея има тенденции към трансформация, се наблюдават следните четири опции:

(1) запазване на статуквото (промените водят към поддържане или слабо увреждане на структурата на комплекса);

(2) вътрешна трансформация (промените на структурата стават в рамките на територията, заемана от комплекса);

(3) външна трансформация (промените в структурата се съпровождат с осезаемо свиване или разширяване на територията, включена в границите на комплекса, т.е. някои държави напускат комплекса за сигурност или в него влизат нови държави);

(4) потискане (когато една или няколко външни сили влизат директно в регионалния комплекс, за да потиснат неговата местна динамика на сигурността, като тази ситуация е различна от нормалния процес на интервенция на велики сили в работите и отношенията на регионалния комплекс).

Ако между държавите от комплекса се постига много задълбочена регионална интеграция, комплексът ще се трансформира от анархична подсистема от държави в консолидиран и действащ единно àктор (actor) в рамките на системата на международните отношения⁴⁸⁵. Комплексите за сигурност са умален вид, в рамките на съответния регион, на системата на международните отношения и също съдържат част от нейната структура и съответно, от нейните структурни дефекти, от нейната анархичност. Процесите в един комплекс за сигурност влияят върху прилежащите региони и от тук върху цялата система на международните отношения.

Комплексите за сигурност са „теоретични конструкти, наложени от изследователя върху „реалността”. Но те си имат свой „онтологичен статус”, отразяващ същността на международната политика и затова не могат да бъдат конструирани произволно. Понятието „комплекс за сигурност” не може да бъде давано за описване на всяка група от държави на дадена територия. Необходимо е да съществува ясна, отчетлива териториална структура на взаимозависимост (по отношение на сигурността) между държавите от комплекса, която ги разграничава от другите съседни държави и тази структура трябва да бъде достатъчно убедителна, така че да направи критериите за принадлежност и непринадлежност към този комплекс достатъчно отчетливи⁴⁸⁶.

Ако регионът се определя „обективно”, той е обективна реалност, дефинирана в категориите на географията и/или историята, то комплексът за сигурност е аналитично понятие, което се формира от взаимодействията между държавите в него по отношение на сигурността, т.е. не е обективна реалност в традиционния смисъл на тази дума, определя се в категориите на сигурността и може да променя своите граници⁴⁸⁷. Комплексът за сигурност е много специфичен, функционално дефиниран вид регион, който може да съвпада, а може и да не съвпада с по-общото разбиране за регион⁴⁸⁸.

До тук беше класическият поглед върху комплекса за сигурност като регионално базиран клъстер от държави. Съвременната теория за комплекса за сигурност разглежда както други àктори, различни от държавите (например етноси, фирми, и т.н.), така и други сектори от сигурността, различни от политическия и военния (например икономически, социетален и т.н.)⁴⁸⁹. Следователно дефиницията за съвременен „комплекс за сигурност” може да се даде, като в дефиницията за класическия „комплекс за сигурност” думата „държава” се замени с думата „елемент” (на комплекса), като се има предвид, че освен държави, комплексът за сигурност се състои и от други елементи).

В такъв случай съвременният „комплекс за сигурност” се определя като „група от елементи, чиито главни схващания и тревоги за сигурността са толкова тясно свързани, че проблемите на националната сигурност на всеки един от тези елементи не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите елементи”. Важно е да се разбира, че взаимната зависимост по отношение на сигурността е значително по-голяма между елементите на комплекса, отколкото между тях и елементите извън него. Важно е също така отново да се осъзнава, че тясната взаимна зависимост между тези елементи по отношение на сигурността води да възникване на отчетлива регионална структура, която се формира от разпределението на силата, така и от отношенията, базирани на приятелството и враждебността.

Проблемите на сигурността са екзистенциални. Те се управляват, и то отчасти успешно, само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. По-горе посочих, че един проблем, засягащ сигурността (т.е. security problem), става проблем на сигурността, секюритизира се (securitized problem), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.

Всъщност, понятието „секюритизация” е въведено от Оле Уевер през 1995 г., но в малко по-различен контекст. То незабавно става ключово за Копенхагенската конструктивистка школа в сигурността и международните отношения.

Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде разглеждат сигурността като дейност, действие, движеща сила, която кара политиката да излезе извън установените правила на играта и очертава проблемите като специален тип политика или дори над ежедневната политика. Ето защо те описват секюритизацията като по-силна (екстремна) версия на политизацията и я определят като успешно речеви акт, „посредством който в рамките на една политическа общност се изгражда разбирателство между субектите нещо да бъде третирано като екзистенциална заплаха за даден ценен обект и да се даде право за призоваване към неотложни и извънредни мерки за справяне със заплахата”⁴⁹⁰.

Според Бузан, Уевер и де Вилде всеки един обществен проблем може да се разглежда или в сферата на не-политическото (т.е. държавата не се занимава с него и той не е тема на обществен дебат или политическо решение); или в сферата на политическото (това означава, че проблемът е част от публичната политика и изисква управленско решение и определени ресурси, а в по-редки случаи някаква друга форма на общностно, комунално управление); или се е секюритизирал (т.е. става дума за екзистенциална заплаха, изискваща извънредни мерки и действия, които излизат извън нормалните граници на политическата процедура)⁴⁹¹. Условията за успех на секюритизиращите действия зависят от:

(1) вътрешната граматическа форма на речевите актове;

(2) социалните условия, проявяващи се във властовата позиция на секюритизиращия се субект — отношението между говорещия и аудиторията, а чрез това и вероятността аудиторията да приеме съответните твърдения; и

(3) особеностите на съответните заплахи, които могат да улесняват или затрудняват секюритизацията⁴⁹².

Много важно е какъв е прагът, при който един проблем се секюритизира. За него може да се говори като за такъв, но той наистина става такъв само когато обществото го разглежда по този начин. Това е условието извънредните мерки да бъдат приети като легитимни. Ето защо успешната секюритизация има три компонента (стъпки):

(1) екзистенциални заплахи;

(2) извънредни мерки;

(3) въздействия върху междуобщностните и междуинституционалните отношения и връзки чрез нарушаване на съществуващите правила⁴⁹³.

Един много съществен момент тук, на който обръща внимание Васил Проданов, е, че „ако се пpeдпpиeмат действия за повишаване на сигурността на някакъв обект това не означава още, че [той] е заплашен, а че нещо успешно е констpyиpано като съществен проблем”, т.е. възможно е чрез спекулативни речеви актове, най-вече на държавниците и политиците, да се подменят едни реални проблеми с други, обслужващи тези държавници и политици, да се конструират заплахи и проблеми, които водят до секюритизирането им, оттук — до необходимостта за извънредни или специални мерки (включително свързани с употребата на сила), излизащи извън нормалната политика. Излизането от „нормалната политика” всъщност е провал в нейното провеждане⁴⁹⁴. След като един проблем е секюритизиран, той много трудно или поне твърде бавно може да бъде десекюритизиран.

В тази връзка особено внимание се отделя на изключителното значение на речевите актове на личностите, които са фактори, ключови за сигурността. В преследването на свои политически цели, те не рядко се изкушават да „играят с огъня”, да превръщат проблема на сигурността в секюритизирал се проблем. В този смисъл се формулират т.нар. „улесняващи условия”, чрез които речевите актове могат да станат успешни и да отразяват реалното положение на проблема и необходимостта от адекватно реагиране по отношение на него: „(а) формата на речевия акт; (б) позицията на този, който го произнася; (в) историческия резонанс на говоренето, свързано с определени заплахи”⁴⁹⁵.

Васил Проданов предлага шест тезиса на една обща теория на секюритизацията, като „идея за обща теория на социално констpyиpанe на сигурността, характеризираща късната модepност или късния капитализъм”⁴⁹⁶:

(1) Секюритизацията и десекюритизацията, констpyиpанeто и усилването на различни типове стра­хове и опасности, както и критиките на този процес са ключов социа­лен механизъм на властови отношения във всички общества.

(2) Късният капитализъм създава пpeдпоставки за появата на множество субекти — не само политици, но и мeдии и пазарни субекти, — заинтересовани от дискypса за сигурността, печелещи властово или материално от този дискypс.

(3) Паралелно с това иновационният характер на икономикитe и непрекъснатите промени в условията на глобализация създават предпоставки за появата на нарастващо количество фактори, възприемани като pискови или имащи pисков характер и това формира идеята за рисково общество, в което проблемът за сигурността е фундаментален проблем.

(4) Глобализацията е предпоставка за размиване и трансформация на идентичности и нарастващо усещане за несигурност, за липса на корени и спонтанен стремеж на голямо количество хора към стабилност, към спокойствие, към сигурност, т.е. съз­дават се потребители на дискypса за сигурност в съвременните общества, огромната динамика и промени в социалния статус на индивидите непре­къснато пораждат, размекват, водят до кризи и разпад на различни общно­сти, а това от своя страна е свързано с рязкото засилване на усещанията за несигурност на всяка от тях поотделно.

(5) Конструирането на заплахи се реализира в две относително отделени една от друга версии — несубектна и субектна. Несубектната заплаха предполага рискове, които са отделени от един или друг конкретен субект и възникват като непреднамерен резултат, както е например при рисковото общество на Антъни Гидънс и Улрих Бек.

(6) Образът на врага се формира в контекста на рефлексивност на социалните ситуации. В този смисъл всеки образ поражда от своя страна реални субекти на противопоставяне и реални врагове⁴⁹⁷.

На базата на това разбиране за секюритизацията и десекюритизацията, Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде дават следното определение за съвременен комплекс за сигурност: „група от елементи, чиито основни процеси на секюритизация, десекюритизация, или на двете, са така взаимно свързани, че проблемите на националната сигурност на всеки един от тези елементи не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите елементи”⁴⁹⁸.

Холгер Мьолдер разглежда като възможни по степен на интегрираност — между общностите за сигурност и комплексите за сигурност — още два модела на сътрудничество в постмодерната среда за сигурност в Европа: споразумения за кооперативна сигурност и споразумения за колективна сигурност⁴⁹⁹.