Николай Слатински Петте нивА на сигурносттА

● Лявото мозъчно полукълбо е „мъжествено, по-грубо, по-активно, интелектуално, аналитично, линейно мислещо, склонно към проследяване на причинно-следствените връзки. То контролира дясната половина на тялото, управлява говорната функция и „отговаря” за разпознаването на схемите, на общото, за логическото мислене и разсъдливостта, за телесните усещания, обслужващи предимно интелекта. Следователно „лявомозъчният” човек е личност учен. Тази личност живее в рационалния свят, изучава дълбоките причини за ставащото.

● Дясното мозъчно полукълбо е „женствено, религиозно, възприемчиво, интуитивно, холистично, нелинейно мислещо, спонтанно, алогично”. То контролира лявата половина на тялото. То от своя страна е свързано с разпознаването на форми, модели и лица, с обработването на новостите и регистрирането на поредиците от факт, с възприемането на музиката и „отговаря” за емоциите и чувствата, за духов­ните усещания или всичко, което е свързано с душата. Следователно „дясномозъчният човек” е личност артист. Тази личност живее някъде в сенките и ние почти не съзнаваме съществуването й освен в състояние на дълбока релаксация или на „вдъхновение” ^{376,377,378,379}.

Както пише Колин Уилсън: „Дясномозъчната осъзнатост е пасивна; лявомозъчната е активна. Дясномозъчната осъзнатост е като широка, бавнотечаща река; лявомозъчната осъзнатост е като силна струя вода”³⁸⁰. Той привежда изводите на поета Робърт Грейвс (Robert Graves, 1895—1985) в книгата му „Бялата богиня" („The White Goddes”). Грейвс твърди, че първата универсална религия на човечеството е била почитането на богинята на луната („бялата богиня”), с която е свързана интуицията, раждана от дясното мозъчно полукълбо.

По-късно обаче тази религия е била изместена от делови, рационален почитането на слънчевия бог Аполон — символ на науката и на рационалността, т.е. на познанието, раждано от лявото мозъчно полукълбо. Ако при култа към Бялата богиня (т.е. към Луната) азбуката е била орфическа, то при култа към Аполон (т.е. към Слънцето) се е наложила търговската финикийска азбука (АБВ) и се поставя началото на европейската литература и наука³⁸¹.

„Лунното” знание, „дясномозъчното” — това е прозрението, интуитивното знание, обемащо нещата като цяло.

„Слънчевото” знание, „лявомозъчното” — това е информираността, то борави с думи и концепции и фрагментира изучавания обект чрез дисекция и анализ. Именно „слънчевото” знание, „което може да се организира в енциклопедии, в речници и в логаритмични таблици” започва да се развива около 1250 г. пр.Хр. според Джулиан Джейнс (Julian Jaynes, 1920—1997)^382,383. То постепенно взема връх над „лунното” знание.

И западният човек попада в „капана на лявомозъчното съзнание”. То му позволява за малко повече от 3 000 години да създаде съвременната цивилизация. Това става, защото съзнанието, основано на лявата половина на мозъка, „е далеч по-продуктивен начин на развитие. Даровит човек, действащ чрез лявата половина на мозъка си, като Талес (около 620—около 546) или Питагор, или Платон, ражда важни идеи, които биват разпространени чрез писмеността и така оказват влияние върху много повече хора, отколкото и най-обаятелният шаман. Точно с помощта на Новия завет и Корана Иисус и Мохамед завладяват света”³⁸⁴. В този смисъл днес Западът е много повече „лявомозъчен”, т.е. рационален, прагматичен, индивидуалистичен. Докато Изтокът е много повече „дясномозъчен”, т.е. ирационален, емоционален, колективистичен.

Според детския невролог Тамара Шубенко зачестява появата на т.нар. „дясномозъчни" деца, т.е. деца с понижени висши психични функции — памет, логика, волеви процеси и с завишена емоционалност, засилен интерес към забавленията, компаниите, освобождаването от всякакви правила и норми на поведение. Тези деца са лесно раними, много по-склонни към самоубийство и към извършване на различни правонарушения. Те лесно се обединят в „банди”, където „никой не носи каквато и да било индивидуална отговорност за постъпките си”³⁸⁵.

Четвъртият подход е свързан с теорията за „културното преобразяване", приведена в книгата „Потирът и острието" (1987), където Риан Айслер (Riane Eisler) представя собствения си възглед за това, какво се е объркало с цивилизацията. Тя разглежда два основни обществени модела: „модел на съдружието” и „модел на надмощието”.

Палеолитната и неолитната култура са били култури на съдружието, но „вследствие на период на хаос и на почти пълна културна разруха е настъ­пила коренна обществена промяна”. Културите на съдружието са били насочени към Богинята Майка, т.е. Бялата богиня на Робърт Грейвс. При тях мъжете и жените са били равни (затова се говори за „съдружие”). Но тези култури отстъпили постепенно, под натиска на номадите на културите на надмощието, където „норма били надмощието на мъжа, силата на мъжа и една общо взето йерархична и авторитарна обществена структура”³⁸⁶. В известна степен може да се каже, разбира се пречупено под малко по-друг ъгъл, че Западът днес е много повече цивилизация на „надмощието”, докато Изтокът е много повече цивилизация на „съдружието”.

Петият подход е свързан с хипотезата на Йозеф Шумпетер (Joseph Schumpeter, 1883—1950) за различията между „обективната” и „субективната” цивилизация³⁸⁷:

● Обективната цивилизация е „цивилизацията на общество, при което все­ки индивид [...] е подвластен на надиндивидуални правила; на общество, което признава определен етически и религиозен кодекс от норми за общовалиден и задължителен; на общество, при което изкуство­то е стандартизирано и цялата творческа активност отразява и обслужва надиндивидуални идеали”.

● Субективната цивилизация е цивилизация, „при която обществото служи на индивида, а не обратното; [...] общество, обърнато с лице към субективните предпочитания и позволяващо на всеки да изгради своя собствена система от културни ценности”.

В този разрез на разглеждане на различията, можем да кажем, че Изтокът е много повече „обективна” цивилизация. А Западът е много повече „субективна” цивилизация.

Шестият подход е свързан с анализа на Франсоа Жулиен (François Jullien), посветен на различните стратегии за успех в Европа и Китай.

● В Европа, бихме могли да кажем и по-общо — на Запад, най-напред се замисля един модел като идеал, той е нашето разбиране за „най-доброто”, една идеална форма, която се приема за крайна цел, обосновава се теоретично и след това започваме да я осъществяваме в действителността, така че всички наши волеви усилия, всички наши практически действия се подчиняват на тази цел. И шансовете за успех и критериите за успех се определят от близостта на нашите действия до този идеален модел³⁸⁸. С други думи, ние се опираме на сложен процес на моделиране, базиран на научни основи, доколкото „науката (европейската, или най-малкото класическата наука [...] е една обширна практика на моделиране (и преди всичко на математизиране), чиито техники, прило­жени на практика, трансформират материално света, служат като свидетелства за ефикасност”. Логично обаче това, което дори и при максимални усилия се постига на практика винаги ще се отклонява в една или друга степен от модела и той „ще остава някъде на хоризонта, към който сме устремили погледа си. Оттеглил се във висините, идеалът е недостъпен”³⁸⁹.

● В Китай, бихме могли да кажем и по-общо — на Изток, не се изг­ражда модел, който да служи за норма на поведе­ние, а вниманието се съсредоточава върху хода на нещата, част от които е самото действащо лице, за да се разкрие наяве тяхната свързаност и да се извлече полза от тяхното вътрешно развитие. С други думи, вместо да се изгражда идеалната форма, която после чрез действия да се пренася върху нещата, се взема най-напред конфигурацията на нещата и след това се откриват благоприятните за усилията ни фактори. И още, не се определя цел на действията и човек не налага своя схема на света, а се оставя да бъде носен от естествения ход на нещата и се осланя на потенциала на самата ситуация. Той разчита повече на развитието на процесите, отколкото на собствените сетива, по-малко се старае да гради планове, повече се опитва да научи как да извлича полза от потенциала, който е заложен в ситуацията и който произтича от нейното саморазвитие и се оставя да бъде носен при неговото, на този потенциал, с развитие. Така стратегията на Изток изключва определянето на последователността от действия в съответствие с предварително начертан план, насочен към реализиране на даден идеал³⁹⁰.

Става ясно, че на Запад трактовката за ефикасността се опира на стратегия на моделирането и минава през съотношението „средство—цел”, т.е. търсят се практическите средства от нашето „разтвореното ветрило на ресурсите” за реализирането на идеалната цел³⁹¹.

На Изток трактовката на ефикасността се опира на стратегия на използването и не мина­ва през съотношението „средство—цел”, а през съотношението „условие—следствие”, т.е. базира се на потенциала, заложен в дадена ситуация и се стреми да извлече максимална полза от неговото саморазгръщане³⁹².

И накрая, ще се спра на седмия подход от така приведените систематизации на различията между Запад и Изтока. Този е свързан с изключително проникновеното изследване, проведено от Анри Бергсон (Henri Bergson, 1891—1941) относно наличието на две основни разновидности на социалната организация³⁹³.

● Първият тип социална организация е затвореното човешко общество.

Това е общността, ръководена изцяло от инстинкти (кошер, мравуняк) — затвореното инстинктивно общество, в което всеки член изпълнява отредената му роля. Проектирайки го върху човешките общества, Бергсон отбелязва, че затвореното човешко общество не може да бъде автоматично приравнено към мравуняка или кошера, защото при хората инстинктите не действат толкова пряко и непосредствено, а се пречупват през съзнанието и карат хората да правят избор как да постъпят в една или друга ситуация. Например религията, традициите, обичаите, моралът са ориентири, държащи поведението на човека в определени граници, присъщи на племето или клана, чието прекрачване, чието нарушаване (например на дадена традиция или даден обичай), представлява влизане в разрез с природния начин на поведение и всъщност означава бунт срещу боговете.

С други думи, в затвореното човешко общество, за разлика от затвореното инстинктивно общество има регулиращи социални и нравствени норми и затова възникват морални и икономически дилеми, при чието разрешаване традициите и обичаите се съпротивляват, отбраняват се, „държат” на запазването на солидарността и приемствеността — подтикът към които у хората е инстинктивен и именно силата на инстинкта ги кара да тръпнат от страх и да се чувстват зле, когато са изправени пред избор да нарушат ли някое племенно или кланово, общностно табу. Непрекрачването на табуто е всъщност реакция на съзнанието, което принуждава човека да следва инстинктивните си импулси. Религията, която кара хората и обществата да следват своите инстинктивни импулси и така ги закрепостява към извечните им места, е наричана от Бергсон „статична”. Затвореното човешко общество се базира на традициите и архаичните правила, на обичая ограничаващ съзнанието.

● Вторият тип социална организация е отвореното човешко общество.

За разлика от света на инстинктивните социални организации в природата, човешката природа е податлива на учене и промяна. Или оставайки в света на инстинктите, може да се каже, че у хората има инстинкт за новото, различното, автономното — без този инстинкт те не биха могли да оцелеят и просперират. За Бергсон отвореното човешко общество е общество, в което този човешки стимул за промяна може да бъде удовлетворен. В такова общество закостенялостта бива преодолявана, старите солидарности не са непреодолими, традициите и обичаят вече нямат предишната принудителна сила. Отвореното човешко общество се базира на идеалите и стремежите, на съзнанието, преодоляващо обичая.

Разбира се, според Бергсон всяко реално общество или общност е някаква комбинация от елементи на затвореност и елементи на отвореност. Под въздействието на динамично променящата се среда, дори племенните народи се променят, престъпват през традиции и обичаи. Без това адаптацията им към динамичната и често агресивна среда би била невъзможна. В същото време дори в модерните индустриални общества се запазват традиции, обичаи, поведенчески стереотипи, които са присъщи на затвореното общество.

В духа на тези разсъждения и продължавайки анализа на Уолтър Ръсел Мийд (Walter Russel Mead), може да се каже, че Изтокът днес е повече цивилизация от (относително) затворени общества и общности, в които „традиционните роли и семейни връзки предла­гат топла, макар и понякога задушаваща, среда”. Докато Западът днес е повече цивилизация от (относително) отворени общества и общности, в които „индивидите са по-малко обременени от такива връзки, но отсъствието на тази сигурност и на тези отношения може да бъде отчуждаващо”³⁹⁴.

Така Западът разполага съществуването си във Времето и мисли, че то, е съществувало винаги. Исак Нютон (Isaac Newton, 1643—1727) е смятал Времето и Пространството за абсолютни и неизменни обекти, осигуряващи „невидимо скеле, което придава на Вселената форма и структура” и образуващи заедно статична всемирна сцена³⁹⁵, върху която текат процесите в материалния свят. Освен това за Нютон Времето е необратимо в живота, за разлика от физическите уравнения, където то е обратимо, в смисъл, че точно както се описва движението на обекта Х по траекторията от точка А до точка Б, така може знакът плюс да се смени на знак минус и да се опише обратното движение на обекта Х от точка Б до точка А. Този възглед господства като единствено възможен във философията, физиката и математиката, докато Алберт Айнщайн открива пръв, че Времето е свързано с Пространството в един четиримерен континуум.

За разлика от Запада, Изтокът смята, че времето е илюзорно, а поради това може да се каже, че то не съществува никога³⁹⁶, че „нищо не е имало, нищо няма да има; всичко е, всичко съществува в настоящето”, и че „реката навсякъде е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, по едно и също време, и че за нея съществува само настоящето, а не сянката, наречена минало, нито пък сянката, наречена бъдеще”³⁹⁷.

Тъй като Западът мисли времето като Стрела, еднопосочно и линейно, във всички процеси той се стреми да види еволюцията и прогреса. Дейвид Найп (David Knipe) пише: „Съвременният Запад е цивилизация с исторично мислене, получила в наследство склонността към реалистично критично изследване и анализ. „Митът" се омаловажава като нещо, което е невярно; прокарани са граници между минало, настояще и бъдеще; целият материал на човешкия опит е подреден и в заключение номериран по страници, скрепен, обхванат, покрит с историята на даден отрязък от време”³⁹⁸. Трудно би ни било на Запад да мислим другояче, защото за нас, „ако времето се движеше в кръг вместо по права линия, ако събитията отново се повтаряха, вместо да се движат в една-единствена посока, това щеше да означава, че [...] еволюцията и прогресът не са нищо повече от илюзии — сенки по стената на времето”³⁹⁹.

Научните открития на Исаак Нютон, Джеймз Максуел (James Maxwell, 1831—1879), Алберт Айнщайн и цяла плеяда гении на Запада, допринасят за менталното, психологическото, цивилизационното схващане за Времето като Стрела да се „съгласува” с т.нар. „термодинамична стрела на времето” — нарастването на ентропията. Както е известно, стрелата на термодинамичното време е свързана със стрелата на космологичното време, която се основава на разширяването на нашата вселена⁴⁰⁰. Без да навлизам по-сериозно във физиката, ще посоча, че ентропията е функция на състоянието на една система, с която се измерва безпорядъкът в нея⁴⁰¹.

За физическия свят, от който сме частици и ние, са в сила т.нар. Първи и Втори закон на термодинамиката. Далеч по-известен и разбираем е Първият закон на термодинамиката за съхраняването на енергията (E): E = const. Всеки помни нещо от това, че енергията не се създава и не се унищожава, а само преминава от един вид в друг.

Вторият закон е за нарастването на ентропията (S). Ако обозначим с dS промяната на ентропията, то Вторият закон на термодинамиката се записва така: dS ≥ 0⁴⁰², което ще рече, че ентропията е величина, която никога не намалява. Това неравенство е валидно за всяка изолирана система, т.е. система, необменяща с околната среда нито вещество, нито енергия (да добавим и информация). Ако процесите в системата са обратими, имаме равенство dS = 0 и ентропията е постоянна; а ако те са необратими, каквито всъщност и за жалост са реалните физически процеси, имаме неравенство dS > 0, т.е. ентропията винаги нараства.

По нечия воля — на Бога, на външен за този свят Разум (което може би е едно и също) — или като резултат от нелепа Случайност, нашата Вселена е обречена нейната ентропия да нараства, т.е. да нараства хаосът в нея. Драмата на Вселената ни е, че тя неизбежно ще се стреми към онова състояние на последното равновесие и най-големия безпорядък, при което ентропията достига своя максимум⁴⁰³. Краят на нашата Вселена изглежда предопределен. Като ентропийни създания, ние, човеците, носим в себе си същата орис на предопределения край. И животът ни е път към финалния акорд на последното равновесие и максималната ентропия. Именно тази термодинамична „стрела” на времето кара немския физик Херман фон Хелмхолц (Hermann von Helmholtz, 1821—1894) да възкликне: „Вселената върви към своята смърт!”⁴⁰⁴.

Неизбежността на съдбата не означава примирение с нея. Нашият свят не може да спре растежа на ентропията (а значи на хаоса), но може да направи този растеж много по-бавен и да отдалечи в необозримото бъдеще вещания си и предизвестен разпад. Нека посочим лъч надежда в този ентропиен апокалипсис. Все пак в горния си вид Вторият закон се отнася за изолирани системи. Ако една система А е неизолирана и заедно с друга система В образуват изолираната система С = A + B, с ентропия, равна на сумата от ентропиите на двете системи: dS_C = dS_A + dS_B, тогава Вторият закон за С се записва по познатия начин: dS_C ≥ 0. За промяната dS_A на ентропията на системата А, обаче, нищо определено не може да се каже, тя зависи от промяната dS_B на ентропията на системата В. Не се изключва възможността дори dS_A да е отрицателна, т.е. ентропията на системата А да намалява и в нея да нараства редът. Принципът на компенсацията на ентропията гласи: „Ентропията на системата може да бъде намалена само когато системата взаимодейства с друга или с други системи така, че в процеса на взаимодействието протича компенсиращо увеличение на ентропията”⁴⁰⁵. Ето защо, ако съществува друга Вселена освен нашата, и ако контактът с нея се окаже възможен, то тогава има надежда, че чрез този контакт общата ентропия и хаосът в родната Вселена ще започнат да намаляват, а нейният безпорядък ще започне да се превръща в ред. Това означава, че „термодинамиката не пречи във вселената да възникват области на ред и на организация, стига това локално увеличаване на реда да върви редом със създаването на по-съществено безредие другаде”⁴⁰⁶.

А ако този лъч надежда ни се стори твърде безнадежден, то тогава можем да се насочим към идеите на големия учен и хуманист Иля Пригожин. Чрез своя синтез на науката и философията той се стреми да докаже, че дори да изглежда обречена, за всяка една система има шанс чрез върховно усилие на самоорганизация, тя да избегне края на ентропийния максимум (наричан още „топлинна смърт”) и да премине към ново структурно състояние, позволяващо й да оцелее. Така че при определени условия от хаоса може да се роди нов ред!⁴⁰⁷.

Трябва изрично да изтъкна, че това схващане на Запад за Времето като Стрела, както и схващането на Изток за Времето като Кръг, не може да се изведе в абсолют и като безалтернативно възприятие. Длъжен съм да приведа твърдението на Никлас Луман (Niklas Luhmann, 1927—1998): „Съществуват линейни, както и циклични представи за време. [...] Не вярвам, че проблемът „циклично versus линейно” днес все още може да бъде дискутиран сериозно” ⁴⁰⁸.

Египетските жреци са наблюдавали с хилядолетия движенията на звездите и това ги е довело до извода, че в живота много от събитията се развиват циклично и че вселената се управлява от 6 основни цикъла — три краткосрочни (1 ден — слънчев ден; 365 дни — слънчев цикъл; 365,23 дни — сотическа година) и три дългосрочни (1460 години — сотически цикъл; 1506 години — голям слънчев цикъл; 26 000 години). Това навярно дава основание на някои автори, например Робърт Бовал, да твърдят, че „за египтяните времето било не линейно, а циклично”⁴⁰⁹.

По-горе се спрях на двата типа логика: Аристотеловата логика и Парадоксалната логика. Нужно е да се уточни, че Парадоксалната логика е била характерна не само за китайската и индийската философия, но и за философията на такива древногръцки мислители като Хераклит („Всичко тече, всичко се променя” и „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река”); и Сократ (469—399 г. пр.Хр.) („Знам само, че нищо не знам” и „Опознай себе си”)⁴¹⁰.

Що се отнася до идеята за цикличното време, то тя може да се открие в древна Гърция у Платон, Аристотел и Питагор. Платон например, вярва „в съществуването на големи космически цикли, продължаващи десетки хиляди години, в рамките на кои­то са разположени по-малки и в някаква степен концентрични цикли за една или друга сфера на съществуването. В „Държавникът” Платон пише: „Има време, когато Бог лично направлява и помага света да върви по своя път, но има време, при приключ­ването на даден цикъл, когато го оставя на себе си, и светът, бидейки живо същество, получил отначало разум от своя създа­тел и творец, се извръща и по свойствена необходимост се завърта в обратната посока”⁴¹¹.

За Платон, по думите на Робърт Низбет, най-интересни са циклите, свързани с човечеството, с цивилизацията, като вечността е само тяхното безкрайно следване. Един от тези цикли завършва с огромна катастрофа и останалата шепа индивиди започват следващия цикъл на цивилизацията, който както всички безбройни предшестващи го и следващи го цикли, „ще се придвижва от първобитната простота към увеличаващата се сложност и накрая до своето собствено разпадане в някаква огромна катастрофа”⁴¹². Аристотел е убеден, че „всичко, което е естествено и необходимо в света, е органично, намира се в постоянен процес на възникване и упа­дък, а оттук следва цикличната промяна”⁴¹³.

И обратно, според Алвин Тофлър идеята за линейното време е господствала в Китай⁴¹⁴. Той цитира Джералд Джеймз Уитроу (Gerald James Whitrow, 1912—2000): „През целия средновековен пе­риод, цикличната и линейната представа за времето били в конфликт. Линейната представа се подкрепяла от търговската класа и появяването на паричната икономика. Защото тогава, когато властта се концентрирала в собстве­ността върху земята, се създавало усещане, че времето е в изобилие и се свързвало с неизменния земен цикъл [...]⁴¹⁵.

В заключение, възприятието, схващането за Времето винаги е било едно от най-значимите, най-човешките начинания на различните общности и общества, народи и нации. Опитвайки се да разберат Времето и да осмислят неговия ход, те всъщност са се опитвали да намерят себе си, да видят себе си отстрани, да разберат какъв е смисълът на Живота, какви са неговите цели и цена, на какво са те залог и защо всичко се случва точно по този начин, дали има в далечината точка на бифуркация, от която техният Живот да тръгне по друг, по-различен начин при това, без те да се променят или той да ги промени до степен, че те да престанат да бъдат Те.

В светлината на тези разсъждения тук не бих могъл да не спомена забележителната книга на Карл Ясперс (Karl Jaspers, 1883—1969) „За произхода и целта на историята”, в която той обявява епохата от 800 г. пр.Хр. до 300 г. пр.Хр. за осево време (die Achsenzeit). Тогава синхронно (което Ясперс нарича „загадката на едновременността”) във всички развити общества от Юдея и Гърция до Индия и Китай протичат сходни процеси — велики пророци, мъдреци, политици и пълководци, живеещи на разстояния от хиляди километри, говорещи на различни езици и често неподозиращи за съществуването на останалите и въпреки това в резултат на загадъчното съгласуване на тяхната дейност възниква „такъв тип човек, който се е съхранил и до ден днешен”. Той има качества, които дотогава са били на периферията на културата, а сега историята ги извиква и поставя на преден план, настъпва масово прозрение на хората. „Осевата революция, пише Акоп Назаретян, слага началото на критическо мислене. Критиката ражда нова степен на рефлексия, а с нея идва и способността да се различава доброто и лото, да отличава себе си от социалната роля. Оттук води родословието си личността, индивидуалната отговорност, моралният избор и, потенциално, съвест. А неизбежната цена за рядката когнитивна сложност — раздвоеност, вътрешни противоречия, колебания, преживявания, нови неврози, остра потребност в „рационализиране” на жестокостта и другите защитни механизми⁴¹⁶. Тогава приключва магическо-митическата епоха и вследствие на това — и праисторията или доисторическата епоха, като човечеството прави крачката към трансценденталността, към духа, към рационалността; поставило е въпроса за смисъла и чрез това е узряло за универсални решения. Това, според Карл Ясперс личи в големите световни религии, които се оформят през този период (първа признаци на осевото време проявява юдейската религия, но драматичната съдба на евреите ограничава тази проява); както и по световните империи, основани във връзка с осевото време⁴¹⁷.

Също така не е възможно да се говори по-нататък за Времето, без ключовите разсъждения за Сигурността. Бих могъл да парафразирам великия наш Апостол на Свободата по следния начин: Времето е в Сигурността и Сигурността е във Времето. Ето в духа на тези разсъждения един пасаж на Жан Делюмо (Jean Delumeau): „Основна идея на Свети Августин в „За града Божи” е, че времето е място на несигурността. То е опасно, защото предлага едновременно възможност за подобрение и за поквара. То е опасно за преминаване място, където всичко може да се случи: най-доброто и най-лошото. Но в момента, в който времето спре и историята свърши, вече няма възможност нито за грях, нито за зли постъпки, нито за изкупление, вече е прекалено късно. Такова е определението за края на времената. Времето е изчезнало. То е заместено от вечността”⁴¹⁸. Или както пишат Франсоа Шатле (François Châtelet, 1925—1985) и колектив: „Августин определя времето като линеарна история с начало Сътворението и край Възкресението на праведните. Тя е и история на човечеството, замислена според формулата на Паскал „като история на един единствен човек”, изградена от отделни събития и притежаваща смисъл, т.е. едновременно ориентация и значение”⁴¹⁹.

Приведох тези цитати, както заради тяхната дълбока същност, разопаковаща, разомагьосваща връзката Време—Сигурност, така и заради гениалния мъдрец Свети Аврелий Августин (Августин Блажени, Aurelius Augustinus, 354—430). Той е смятал, че Времето е възникнало заедно с появата на света и е намирал за смешна представата за Бог, който чака безкрайно дълго, преди да реши да създаде све­та. Според Свети Августин светът и времето са се появили едновременно и светът е създаден не във времето, а заедно с времето⁴²⁰.

За мен Свети Августин е Първият Европеец. А папа Бенедикт XVI е Последният Европеец. Това е тема за друг разговор. Тук само ще посоча огромната роля на папа Бенедикт XVI за съхраняването на европейското в Европа, за опазване на нейната европейскост; както и за енергията и просветлената мисъл, с която той се обръща към Европа, опитвайки се да й вдъхне, съвсем като Свети Августин, вяра и упование в себе си и в своята мисия, в своята кауза.

Когато в края на III и началото на IV век Европа е била разбита, разединена, насилвана и изнасилвана от препускащи през нея езически или повърхностно и прибързано покръстени племена, когато е останала без Римската империя и без лидери и обединители, тя пасивно и покорно, унило и отчуждено е съзерцавала участта си. Отчасти нейното поведение е такова обречено, безволево и примирено, защото новозаветното Християнство я е учело да не се противи на насилието и когато й ударят едната буза, да подаде и другата. Тогава именно Свети Августин е този, който в името на оцеляването на Европа дръзва да прекрачи отвъд послушанието пред насилието и да заяви, че да, ние не трябва да му се съпротивляваме в нашия личен живот, но като общности, като народи, има войни, които сме призвани да водим, които са свещени и богоугодни — това са справедливите войни. А справедлива е онази война, чиято кауза е справедлива.

Няколко века по-късно, едно зародило се по българските земи явление, което е сред най-забележителните наши приноси в човешката история, философия, религия и култура (почти колкото славянската азбука, а може би като глобално въздействие и по-значимо от нея?!), — богомилство отива по-далеч дори от Свети Августин. Защото ако за Свети Августин справедлива е тази война, която се води за справедлива кауза, за богомилите дори в справедливата война (т.е. за войната, водена за справедлива кауза), не може да се воюва по несправедлив начин! Както пише Емил Александров: „От едната страна богомилите допускали водене на военни действия когато трябвало да се защитят от злосторници или завоеватели, от друга страна те обявявали както несправедливите така и справедливите войни за престъпни по отношение на убийците в тях […] Тези, които защитават народа от злосторници и нападатели се оправдавали от богомилите, но тези, които при справедлива война или военен конфликт си служат с неналагащи се от обстановката убийства и мъчения, с основание се осъждали от богомилското учение. […] Войната се отрича, отбраната при нападение се допуска, но и при нея се води борба за защита на живота на хората и другите живи същества от различни посегателства. Забраната за убийства и мъчения по време на отбранителните войни би трябвало да се разбира като избягване на убийства, които не се налагат от военната необходимост”⁴²¹.

Но да се върнем към Свети Августин и папа Бенедикт XVI. Също както Свети Августин мобилизирал загубилата ценности и кауза Европа да се съпротивлява срещу варварството и обричането си на без-бъдеще, така и папа Бенедикт XVI се опитва с интелект, мъжество и вдъхновение да събуди задрямалата европейска съвест, размиваща се европейска идентичност, заглъхващата европейска (Християнска) вяра, зовейки и призовавайки европейците да осъзнаят, че Европа не може непрекъснато да отстъпва, да не се съпротивлява когато нахлуват в ценностното й пространство, когато посягат на вековните й традиции. Има каузи, за които е справедливо Европа да се бори — да се бори по справедлив начин.

И още нещо — папа Бенедикт XVI иска Европа да влезе в диалог с Исляма, но не от позицията на по-правия, по-мъдрия, по-силния, а със загриженост за благото и бъдещето на Планетата, като помогне на Исляма да си даде сметка, че оцеляването и просперитетът на нашия Свят са съвместна, кооперативна и интегративна цел на Човечеството и всяко действие, което поставя под съмнение нейното оцеляване и просперитет не може да бъде вътрешен проблем на неговия извършител, а е наш, общ, цивилизационен въпрос. Именно поради това, вътрешните сблъсъци в Исляма, острото противопоставяне на умереното и фундаменталистко крило в него не са само вътрешен проблем на тази велика религия, те са проблем на всички ни и могат да бъдат разрешени само с общи усилия, със споделяне на исторически опит, даже на горчивия исторически опит. Защото тази наша Цивилизация, образно казано, ние не сме я намерили на пътя, в нейното изграждане и развитие са вложени, вградени, вплетени, втъкани мислите, делата и стремежите на множество забележителни и истински европейци. Ето защо за нашата Цивилизация, за нейната сигурност и нейното бъдеще е призвана и призована да допринася общността на европейските народи. Такава е мисията на Европа и това е квинтесенцията на изпълненото с философски разум и религиозна вяра послание на папа Бенедикт XVI.

Папа Бенедикт XVI се стреми да ни подскаже, че Европа не може да разсъждава опростено и линейно: „Ами Ислямът е с 6—7 века по-млад от Християнството, той сега е някъде на възрастта на Европа от времената на Кръстоносните походи и затова трябва да имаме търпение, да дочакаме ислямската реформация, ислямските Мартин Лутер и Джон Калвин”. Човешката цивилизация няма технологично и природно време да чака още 6—7 века умните да се наумуват, лудите да се налудуват, най-малкото — заради ширещите се технологии за масово унищожаване, каквито по времето на кръстоносните походи не са съществували.

Още преди да стане папа, като кардинал Йозеф Ратцингер, Последният европеец писа за необходимостта от установяване на взаимозависимост между разума и вярата, разума и религията, които са призвани да оказват един на друг пречистващо и оздравяващо въздействие и които са свързани с общата необходимост един от друг и са длъжни да признаят това: „И без съмнение, основните партньори в дадения случай са християнската религия и западният светски рационализъм. Нито една друга културна сила не определя ситуацията в света в такава значителна степен. Това, обаче, не означава, че другите култури могат да бъдат пренебрегвани като някакви „нищожно малки величини”. Това би било в някаква степен проявяване на западната горделивост, за която ще ни се наложи да се разплащаме скъпо и прескъпо и за която отчасти ние вече си плащаме. За двете велики съставляващи на западната култура е важно да започнат да се вслушват в другите култури, да установяват истинска взаимовръзка с тях. Трябва да ги привличаме в опита да установим полифоническа взаимозависимост, при която западното взаимно допълване на разума и вярата ще станат достъпни и за тях. Това ще доведе до разширяване на универсалността на процеса на пречистване, който е необходим за да засветят с нова светлина западните ценности и норми, за които хората така или иначе знаят или се досещат. Така това, на което се крепи света отново ще стане действена сила”⁴²².

Но нека по тези вълнуващи и може би най-съществени, жизненоважни за Човечеството тревоги и рискове, спрем дотук. Те изискват много повече внимание и по-нататъшното им разглеждане би ни отвело далеч от главните задачи на настоящата книга.