Николай Слатински Петте нивА на сигурносттА

Тази тенденция е свързана с ускоряващото се затваряне на много от процесите, засягащи конкретния човек в рамките на региона, с очевидното падане на интереса на населението в този регион към проблемите на други етноси или територии, макар все още да се намира заедно с тях под общата управленска шапка на държавата.

Най-често регионът се отделя по етнически и/или конфесионален принцип, но понякога това се случва при съчетание от географски (територия, ресурси, релеф, излаз на море) и икономически (цели, интереси, доходи, инвестиции) фактори, каквито са например теориите за различни образувания⁵¹³ от типа „банан” (силно интегриращи се трансевропейски области, например пространството, което тръгва от югоизточна Англия, върви през северна Франция и Бенелюкс, през долината на Рейн и до Швейцария; или от типа „триъгълник“ (например зоната, разположена между Лион, Торино и Женева, т.нар. „Алпийски диамант ”).

За глобализацията са изписани хиляди страници, без да се даде еднозначен отговор за ползите и вредите от нея. Но е осезаемо, че глобализацията изтощава ресурсите на държавата за въздействие и власт върху подчинената й територия и отслабва инструментите, техниките и процедурите, с които правителствата оказват контрол и влияние над събитията в собствените си страни. Това променя самото схващане за смисъла на външната политика и значително я усложнява, като повишава цената на всяка грешка. Глобализацията задава нови въпроси, а отговорите са оскъдни.

Светът все повече става свят на транснационалните компании и унификацията на мисленето и целите, на ценностите и морала, на критериите за успех, стандарт и просперитет. Преструктурират се геополитически пространства и интереси; разместват се пластове и велики сили; нарастват трансграничността и надграничността (трансдържавността и наддържавността, транснационалността и наднационалността) на всички основни политически, икономически, социални, културни и други процеси в днешния свят и най-вече на търговията, паричните потоци и инвестициите, на трудовите ресурси и „сивото вещество", на комуникациите, информацията и интелектуалната собственост, на културата, екологичните беди, престъпността и порнографията.

Ние, в България, си мислим, че нещата сами ще се подредят, че какво толкова — каквото за другите, това и за нас. Всъщност, изобщо не е така. В общества като нашето вече има тънък слой хора, радващ се на твърде висок материален статус от добре експлоатирана и изгодно продавана глобална идея (например атлантическата). Обективно те са оторизирани представители на ядрото „глобализатори” (което днес има решаваща дума в световните дела) и с подкрепата му все по-успешно заемат позиции в управлението на страната. Личности от този слой умело и вдъхновено пишат (или подписват), противоречащи на логиката и реалността, неща, като този пасаж: „Глобализирането е механизмът, чрез който богатите не само споделят трапезата си с гладните, но им дават know-how как да се нахранят. Глобализмът кара по-напредналите, по-богатите и по-интегрираните да прелеят капиталите си и другите придобивки на демокрацията в полза на по-бедните, по-изостаналите и по-изолираните държави”⁵¹⁴.

(3) Протичане на взаимно свързани, взаимно влияещи си, взаимно преплитащи се процеси на дезинтеграция и интеграция.

През годините след падането на Берлинската стена тези процеси постоянно набират сила и обхващат континенти (например Африка срещу Северна Америка), държави (например СССР, ЧССР, СФРЮ срещу Германия, Китай), или институции (например Варшавски договор, СИВ срещу ЕС, НАТО, НАФТА). Като по метафизичен закон енергията тук е константа: дробенето се съпровожда с укрупняване, рухването — с изграждане, разводът от нетърпимост — с брак по сметка. Обикновено деленето е при победените, докато умножаването е при победителите. При разделянето като правило губят всички, всички започват да живеят по-зле. При умножаването пък е обратното — печелят всички, всички започват да живеят по-добре. Не бива да се идеализират подобни процеси, но от тях могат да се извлекат много исторически поуки.

В този контекст е очевидно, че интеграцията не е просто дан на някаква мода и защото „така правят всички”, а верният отговор на точката на бифуркация^XLV, в която всъщност се намира страната ни.

Разбира се, присъединяването на България към НАТО и ЕС е несъмнен успех на държавата ни, но значението на нашите български заслуги за това не бива да се преувеличава. Успехът би изглеждал по един начин, ако на старта бяха застанали 20—30 претендентки за членство, но на финала се бяха оказали 2—3. А при условие че с много малки изключения практически всички преодоляха дългата дистанция от кандидатстването до членството, очевидно става дума за геополитическа тенденция, поток, вихър, посока, вектор. Както казва Луций Аней Сенека: „Съдбата води желаещия, а нежелаещия го влачи”. Едни държави предпочетоха Съдбата да ги води, други — да ги влачи. Едните плуваха ускорено по течението, други се държаха като попаднала съвсем случайно в бързия поток клонка — върти се насам-натам, блъска се в бреговете, понякога си мисли, че така постъпва самостоятелно, че прави това, което желае, но ако се погледне отгоре, за да се обозре ставащото, може да се види, че всъщност колкото и хаотично, брауново, нелогично да е било поведението на тази клонка, тя в края на краищата следва посоката на течението и постепенно се придвижва (придвижвана е) напред, само че с цената на много загубено време и много пропилени усилия.

Така че нашата евроатлантическата и европейска интеграция е функция, резултат от определено направление на геополитическото развитие и не е признак на висока стратегическа култура, нито на заслужено национално самочувствие, ако се гордеем прекомерно и самохвално, че се е случило нещо изключително. Защото това нещо се е случило масово и на почти всички (без Турция и Косово, засега). Въпросът е много повече в това как постигнатото членство да бъде пълноценно, истинско, как страната ни да печели от него, а да не е нетен донор, как нашите деца да остават тук, а да не напускат страната ни, обръщайки се с гняв назад: „Няма да ви живея в скапаната държава!”.

В допълнение към казаното по отношение на тази тенденция, ще поясня, че в една немалка степен членството на България в Европейския съюз (и донякъде, разбира се, в НАТО) може да се сравни с математическата задача за налагане на строго подредена, подчиняваща се на стриктни правила решетка върху анархистична система, която генерира хаос (и той не е пренебрежимо слаб) и чиято структура не е оптимална, т.е. има сериозни дефекти, силни вътрешни напрежения и „изгаря” много вътрешна енергия чрез триене.

Възможните решения на тази задача са няколко и те могат да бъдат описани по следния начин като реакция на анархистичната система спрямо наложената й строго подредена решетка:

Първо, системата се подчинява на решетката и разумно приема нейните правила и норми, нейната структура, нейните канали за вътрешен и външен обмен на вещество, енергия и информация.

Второ, системата отхвърля решетката и „излиза” от нея, защото категорично отказва да приеме нейните правила и норми, нейната структура, нейните канали за вътрешен и външен обмен на вещество, енергия и информация.

Трето, системата се стреми да се адаптира към решетката, но това става бавно, трудно, на приливи и отливи и по метода на пробите и грешките.

Четвърто, системата се съпротивлява на решетката, но макар и твърде продължително и нерядко против волята й, тя е принудена да я приеме.

Пето, системата се съпротивлява срещу решетката, която накрая се „отказва” от нея, принуждавайки я да я напусне или да остане изолирана в нейната периферия.

Шесто, системата мимикрира, т.е. „отгоре” се създава видимост сякаш се е адаптирала към решетката, но „отвътре”, като същност, тя си е останала по-старому съвсем същата.

Логично възниква въпросът „А не е ли твърде често нашето европейско интеграционно поведение с очевидни, дори понякога очевадни елементи и симптоми на мимикрия?”. Многократно, гледани „отгоре” и по-скоро „отдалеч”, от Брюксел (или Вашингтон) нещата у нас сякаш вървят нормално и се подобряват. Когато обаче погледът е „отвътре”, т.е. европейските и атлантическите политици, експерти, наблюдаващи и проверяващи дойдат у нас и видят нещата такива, каквито са, истината неизбежно излиза наяве...

Работата е там, че докато само ни наблюдава „отгоре”, решетката може да бъде заблудена, но когато тя „прогледне” „отвътре” за истината, която я касае пряко, за да не си имплантира чрез нас несигурност, тогава нейните думите и упреци са тежки.

Впрочем, връщайки се към така формулираната току-що математическа задача, изключително важно е да уточня, че последното възможно решение — „мимикрията” (колкото и парадоксално да изглежда) — е най-неефективното от всички възможни решения. Защото при него се хаби най-много енергия, пропиляват се най-много усилия, нерви и надежди. А това е така, защото при това решение, т.е. при такова поведение на системата, тя изразходва двойна енергия — от една страна, да създава видимост на промени, чрез които да „излъже” решетката; а от друга страна, да продължава да живее в хаос и безредие, които поглъщат безценни количества от нейните усилия и не позволяват да се роди така лелеяното ново качество на живот.

(4) Сериозно отслабване на позициите на националната държава.

Смачквана отвън и раздирана отвътре, националната държава вече става „твърде малка за големите проблеми и твърде голяма за малките проблеми”⁵¹⁵, шагреновата й кожа се свива болезнено и шоково пред очите на едно поколение. Губят съдържание такива сакрални понятия като: независимост, суверенитет, териториална цялост, държавна тайна. Националната държава вече не е главен, камо ли единствен притежател на информацията. Излизането на преден план на регионални (или групови) интереси често води до странни (не безобидни) съчетания на интереси, когато региони (или групи) в една държава са много по-близо и дори се кооперират с региони (или групи) в други държави за действия или натиск срещу собствените им правителства. Засилва се влиянието на външни интереси върху вътрешните процеси. Обществото все по-рядко се самовъзприема като единен организъм с общи цели и приоритети.

Отговор чакат редица екзистенциални въпроси: „Държавата физическо пространство ли е или тя ще се трансформира все повече в духовно пространство?”; „Дали след 50—75—100 години ще ги има всички днешни държави и народи и ако не — колко от нашата идентичност и памет да отстъпим, колко от суверенитета и независимостта си да съхраним, за да ни има и сетне, и нататък? ”.

А какво е най-ценното от българската държава, което трябва да оцелее и се съхрани на всяка цена? Територията, навярно. Но ако някой ден се окаже, че из нея бродят само несретници, изпаднали зад борда на времето, неуспели да се адаптират към стремглавия бяг на промените? Или е по-целебно да се опитаме да опазим у младите българи, пръсващи се по света (включително у тия, които си отиват, за да не се върнат обратно) паметта за българската им принадлежност, корени, род и родина? Но как да стане това? Как България, приобщавайки се към света да си остава притегателно гравитационно ядро за своите деца и внуци? Как да определим кой е по-полезен за родината — този, който тук и сега понася неволите на оцеляването и се мъчи да спре процеса на разпад на нрави, ценности и структури; или този, който търси реализация някъде по света, за да натрупа знания, пари и позиции, с които да се докаже като можеща личност? Какво значи да си българин в този свят на транснационалните компании, свят на унификация на мисленето, на ценностите, на начините по които се употребява Държавата за създаване на оптимални условия за защита на частните интереси?

Животът ще ни постави един ден (когато стане, ако не е станало, технологично възможно) въпроса за създаването и постоянното попълване на информационна банка от най-важните дати, събития, постижения, документи, личности, победи и поражения на нацията, съхранени в тримерни образи, които носят в себе си паметта, духа, историята и автентичния отпечатък от идентичността ни.

Дирейки отговор на рисковете, зрялата Държава разумно прехвърля правомощия и функции или по вертикала нагоре — към наднационални структури за интеграция и сигурност, или надолу — към регионални структури и органи за местно самоуправление, или по хоризонтала — към бизнеса, към различни религиозни общности, неправителствени организации и сдружения с идеална цел⁵¹⁶.

(5) Установяване на еднополюсен геополитически модел.

Двуполюсната конфронтация през Студената война бе сравнена от американския политолог Майкъл Манделбаум (Michael Mandelbaum) със схватка на двама свръхтежки сумо борци: „двама големи дебелаци на ринга, които изпълняват всички видове пози, ритуали и тропане с крака и между тях почти няма контакт, а в края на срещата, когато има кратко стълкновение, губещият е изтласкан от ринга, но никой не е убит”⁵¹⁷.

Така или иначе, в тази 45-годишна схватка окончателната победа беше на страната на Запада. След нея имаше миг на стратегическа неяснота накъде ще поемат международните отношения. Светът преживя кратък период на надежди (или илюзии) за изграждане на многополюсен свят на обща, неделима, споделена сигурност. Това бе краткото време на предчувствие за нова „пролет на народите”. Именно тогава, във вакуума на тази неяснота, от Джордж Буш-баща бе издигната парадигмата за Новия световен ред, предполагаща изграждането на свят, в който силата на закона ще замени закона на силата; свят, в центъра на чиято сигурност ще бъде поставена ООН (за Европа — ОССЕ). Постепенно обаче започна да се налага еднополюсен геополитически модел с една-единствена суперсила.

Историята познава подобно развитие, остава отворен въпросът дали то е предопределено или е въпреки всичко въпрос на избор. Попаднали в претоварено с глобални отговорности и привилегии положение, САЩ избраха да се опрат на организации, намиращи се под техен контрол, където важи не демократичният принцип „една държава — един глас”, а (de facto или de jure) принципът на богатия и силния: „един долар — един глас” (НАТО, МВФ, Г—7)⁵¹⁸.

Историята дава примери, че подобен недемократичен модел е неустойчив и лесен за изваждане от равновесие, с многобройни дефекти, с огнища на напрежение, нестабилност и източници на конфликти. Глобалните интереси са много по-пъстри, а заплахите — далеч по-сериозни, за да може една държава, дори и САЩ, да ги преодолява успешно. Търсенето на плуралистични алтернативи на този модел е задействано, както „отгоре” — в по-малка степен от държави като Франция, Германия, Япония и в по-голяма степен от държавите от неформалното образувание БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай); така и „отдолу” — от унижените и несъгласните (т.нар. контрареволюция на клетниците), от всички, които изпитват дискомфорт в новата геополитическа среда, които смятат, че тяхното оцеляване и тяхната ценностна система са поставени под заплаха от днешното развитие, които не виждат пред себе си и за себе си перспективи. Те ще са все по-радикални, безкомпромисни, мотивирани и терористични в битката с еднополюсното статукво. И е въпрос на време да се разбере, че това статукво е деструктивно.

Много учени и експерти разсъждават относно съдбата на сегашния еднополюсен геополитически модел. В самия край на Студената война, сякаш като спомени от близкото бъдеще, излязоха две симптоматични книги за перспективите на американското лидерство. Даже със заглавията си те отразяваха противоположни възгледи: „Възход и падение на Великите сили” на Пол Кенеди, (Paul Kennedy) преведена у нас⁵¹⁹, и „Обречена да води” на Джоузеф Най (Joseph Nye)⁵²⁰.

От тогава и до ден днешен огромното мнозинство публикации осцилират от едната крайна теза — всяка империя в края на краищата се пренапряга в стремежа за глобално превъзходство и глобален контрол; до другата — днешният шанс на човечеството е наличието на държава като САЩ, която е лидер не само по право, но и по задължение в името на световната сигурност и спокойния ден на всички.

Съществуват важни аргументи в защита и на двете тези.

„Оптимистите” за бъдещето на американското лидерство смятат, че:

● Огромната мощ на САЩ ще задълбочи тяхното превъзходство и чрез обратната връзка ще генерира такива процеси, които да правят това превъзходство още по-неизбежно и важно за международната сигурност. САЩ са натрупали такава критична маса, сила и енергия, че са в състояние да правят непосилни за когото и да било крачки, в невъзможно за поддържане от останалите темпо.

● САЩ в технологично, научно и комуникационно отношение са изпреварили не количествено, а качествено другите народи и държави и тази дистанция ще нараства. САЩ ще продължат да изсмукват сивото вещество на планетата и това прави лидерството им в тази област, а значи и като глобална сила още по-силно, още по-всеобхватно;

● Потребителското отношение към благата и културата ще продължи да нивелира, да „изглажда” съзнанието. То е кока-колонизация (coca-colonisation)¹³ в действие и поражда масови вкусове, които се прилепват бързо, стават самоцел и убиват националните духовни специфики. Заразен от американски ценности и нрави, светът едва ли ще може да оспори американското лидерство, едва ли ще намери мобилизационни ресурси за съпротива и конкуренция на САЩ;

● Развитите държави са заинтересовани САЩ да си останат лидери, да носят основното материално и морално бреме и основната отговорност за световните дела, за глобалните и регионални конфликти. Уникалната позиция на САЩ се дължи и все повече ще се дължи на отказа на богатите им и самодоволни партньори да се лишат от уюта на сегашната си второстепенна роля в системата за международна сигурност.

„Песимистите” за бъдещето на американското лидерство смятат, че:

● Страна с такива сериозни проблеми — престъпност, наркотици, порнография — нито може, нито има морално право да бъде световен лидер. Иначе съществува реалната опасност тя да поквари света, облъчвайки го с тези пороци.

● Значението на военната сила постепенно се изчерпва, т.е. намаляват ресурсите на САЩ да властват и подчиняват с груба сила, така както съветваше американският президент Джеймз Монро (James Monroe, 1817—1824, президент в периода 1817—1825 г.): „Дружеският тон на разговора не освобождава САЩ от задължението да държат зад гърба си тежка сопа”⁵²¹. Световната надпревара от бокс се превръща в канадска борба, а за нея вече има смелчаци, които, макар да отстъпват засега, наваксват, намаляват различията, знаят, че все още не могат да надделеят, но са в състояние дълго време да издържат на натиска, напрягайки всичките си жили.

● Ще възниква съпротива срещу ценностната експанзия на САЩ, срещу унификацията на мисленето, срещу лишаването на народите от парадигма на съществуването — какви са, за какво живеят, към какво се стремят. Роналд Стийл (Ronald Steel) заявява: „Трябва да приемем горчивия урок, че демокрацията индивидуализмът и капитализмът нямат в други култури онова позитивно звучене, както при нас. Ние сме шокирани, когато някой ни казва: „Ние не искаме да живеем като вас”. Ние проповядваме на хората: „Чуй, ние ще те спасим!”. В твой интерес е! Добре ще е за теб да възприемеш нашите ценности. Като че ли пазарната икономика сама по себе си е ценност? Ние просто трябва да разберем, че не всичко, което е добро за нас е добро и за другите”⁵²². Още по-суров в оценките е Ноам Чомски (Noam Chomsky): „Правото да се граби и експлоатира […] е централно ядро в доктрината на американската външна политика”⁵²³.

● С нарастваща сила ще се топи моралното лидерство на САЩ. Бедните, които знаят вече колко са бедни, лесно могат да насочат стрелите си към този, който държи нехуманно висок жизнен стандарт (според тях — за тяхна сметка). Със САЩ все повече ще се свързват и заплахи, до голяма степен изхождащи от техния хедонистичен начин на живот, от ненаситното потребление (със само 4 % от световното население, потреблението им на нефт е 1/4 от световното производство⁵²⁴; те консумират 27 пъти повече енергия от Африка). На САЩ все повече ще се гледа като огнище на разврат и СПИН, като на основен замърсител на атмосферата (27 %).

Парадоксалното е, че „оптимистите”, убедени в трайното американско лидерство, гледат на този факт песимистично: „Колкото по-добре, толкова по-зле!”. Причината е в това, че за тях увековечаването на това лидерство, умножено от неумението (и нежеланието) на САЩ да работят с другите съвместно, на равни начала и без да искат непрекъснато да налагат волята си, означава продължаване и засилване на американския ангажимент с всяко що-годе важно събитие по света, глобално присъствие, прекомерни разходи и пренапрягане, покана за мъст и възмездие към несъгласните и обречените.

В същото време „песимистите” за американското лидерство въздъхват с облекчение: „Колкото по-зле, толкова по-добре!”. Няма нищо страшно в отслабването на това лидерство — така САЩ ще се разтоварят от много непосилни тегоби, ще дирят общи усилия във взаимозависимия свят, ще обърнат внимание на самите себе си, на своите остри социални и етнически проблеми, а не на последно място и на застаряването си — до 2030 г. съотношението на работещото население (на възраст от 18 до 64 години) към възрастното население (на възраст 65 и повече години) в САЩ се очаква да спадне от днешното 3:1 до 2:1⁵²⁵. САЩ ще бъдат първи сред равни и това ще изисква от тях много сложна, многопланова и многовекторна политика, за да прокарват възможно най-успешно интересите си.

И „песимистите”, и „оптимистите” обаче са единодушни, че днес САЩ съвсем заслужено са колосална, велика сила, но едните смятат, че дните на този неин статут са преброени, а другите — че са неизброими. Добре е в този ред на мисли да цитираме две сходни и поучителни мисли на двама големи американци:

Джон Кенеди (John Kennedy, 1917—1963, президент на САЩ в периода 1961—1963 г.): „Трябва да приемем факта, че САЩ не са нито всемогъщи, нито всезнаещи, че ние сме само 6 % от световното население, че не можем да налагаме нашата воля на останалите 94 %, че ние не можем да оправяме всички злини по света и следователно не може да има американско решение за всеки световен проблем”.

Джордж Кенан (George Kennan, 1904—2005), патриархът на американската външна политика: „Нека ние най-сетне се опитаме да разберем границите на нашите национални възможности и цената, които сме длъжни да платим за нашите свободи. Нека признаем, че в този свят има проблеми, които ние не можем да решим, глъбини, в които е нито полезно, нито ефективно да се гмуркаме, дилеми в други региони, които ще намерят своето решение без нашата намеса”⁵²⁶.

А какви варианти има пред еднополюсния геополитически модел? Може да се очертаят четири възможни базисни сценария в обозримото бъдеще (следващите 20—30 години).

Първият сценарий е глобална безполюсна анархия. Остава ни само да се надяваме, че човечеството няма да допусне сриването на света в подобно Хобсово „естествено” състояние на война на всички против всички.

ан-архия

Третият сценарий води до налагане на нов двуполюсен модел. Но кой в такъв случай би могъл да се окаже, че е втори полюс? В този базисен сценарий е допустимо разглеждането на четири подсценария:

Подсценарий 4 — Освен за горепосочените три подсценария може да се помисли по въпроса: „Защо като втори полюс да не се самозаяви и мрежова структура, покрила с паяжина Земята?” Подобна структура могат да изградят чрез преплитането си мрежите на организираната престъпност и тероризма. Да я наречем мрежова структура на организираната престъпност и тероризма или Organised Crime & Terrorism Network (OCTopus-N).

Докато Китай „може, но не иска”, Европейският съюз „нито може, нито иска”, а ислямският свят „иска, но не може”, то ако не се реагира навреме, би могло да се окаже, че OCTopus-N структурата „и иска, и може” да предяви претенции да бъде втори полюс.

Четвъртият сценарий логично води до вариант на многополюсна система. И Збигнев Бжежински⁵²⁷ (анализирайки бъдещото ядро на трансконтиненталната сигурност), и Хенри Кисинджър⁵²⁸ (описвайки новия световен ред през 21-и век), разсъждават върху подобна перспектива. Двамата включват в своите прогнози най-малко шест основни играча в бъдещата система на международната сигурност: САЩ, Европа, Китай, Япония, Русия и Индия. Джоузеф Най⁵²⁹ чертае бъдещ многофакторен модел, при който първо, от гледна точка на военната мощ, светът ще е еднополюсен (САЩ); от гледна точка на икономическата мощ той ще бъде триполюсен модел — Северна Америка, начело със САЩ, Европа, начело с Германия (все повече тази роля ще играе ЕС) и Азия, начело с Китай; от гледна точка на всеки друг аспект на сигурността (социален, културен, екологичен, информационен и т.н.) светът ще е многополюсен, с различни по брой и състав полюси, т.е. това, което той нарича „разсейване на силите”.

(6) Установяване на свръхлиберален геоикономически модел.

Налагащият се в глобален план икономически модел се базира на абсолютизацията на пазара и частната собственост; на гонитбата на икономически ръст и конкуренцията; на пълната либерализация на икономиката и оттеглянето на държавата от нея; на свободната от ограничения и граници търговия; на безпрепятственото и бързо придвижване на капитали. За първи път в историята в планетарен мащаб цялата власт е под контрола на мощния транснационален капитал. Той събаря и въздига правителства, премахва и прокарва граници, определя световния дневен ред и правилата на играта.

Този модел „изяжда” невъзстановимите ресурси и околната среда и изостря противоречията между петте типа различни в материално (а и в морално) отношение държави: (1) свръхразвити; (2) развити; (3) развиващи се; (4) изостанали в развитието си; и (5) деградиращи.

Колкото и динамичен да е, свръхлибералният геоикономически модел е елитарен и агресивен модел. И най-важното — не е универсален, защото е твърде добър за т.нар. „златен” 1 милиард богати и сити хора, които разполагат с 80 % от световния БВП. Ала е твърде лош за другите 5 милиарда бедни и гладни хора с 20 % от световния БВП. За тях е отредена участта на второ качество население. Докато Западът вече прекрачва в Третото хилядолетие, голяма част от света страда от недъзи, характерни за Средновековието. Семейството на бедните, на болните телом и духом, на водещите мизерно съществуване, на лишените от шанс и цел не само не намалява, но расте и взема заплашителни размери.

Онеправданите мислят, че социалното им бедствие още дълго време ще бъде тяхна неизбежна съдба и това ги радикализира, зарежда ги с желание за реванш, за решения, отричащи сегашния ред. Първо идва, разбира се, желанието им да „споделят” бедите си с охолния свят и да го държат отговорен за тях. Той пък ще се отделя от новите варвари чрез нови Берлински, Китайски и Израелски стени. Берлинските стени ги събарят, Китайските остават безполезни, а Израелските са просто абсурдни... Ето това ни учи историята, стига да усвояваме правилно уроците й.

(7) Нарастваща роля на природни, антропогенни и техногенни (съчетание на технологии и човешка дейност), бедствия, аварии и катастрофи и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие и ликвидиране на последиците.

Високите технологични и конструктивни достижения на човека; както и ескалиращото му и ненаситно потребителско отношение към природата; концентрацията на огромни по мащаби енергия или сложни химически и биологически производства; експериментите на генно свръхмикроравнище; както и растящото безразсъдство на тероризма, могат да променят изцяло представите ни за кризи и кризисни ситуации и да доведат до качествено нова структура на цялата система за управление на кризи и при кризи. Неотдавна се видя как дори в развити държави при големи наводнения тяхната система за национална сигурност показа удивителна неефективност.

Разпространението на пандемични болести от типа на SARS (тежък остър респираторен синдром) би могло да нанесе опустошителни човешки и икономически загуби, ако не се овладее с адекватни и понякога безкомпромисни мерки.

Много от тези предизвикателства имат или глобален, или най-малкото надрегионален характер, т.е. те се разпространяват и преминават лесно през границите от една държава в друга. Това несъмнено изисква коопериране на усилията и изграждане на сложни наземни и все повече космически системи за наблюдение, контрол и ранно сигнализиране с цел изпреварваща или навременна превенция.

Нужни са и усилия за подготвяне и възпитаване на населението за действия в кризисни ситуации. Но не само при внезапни подобни ситуации, а при хипотезата за тяхното все по-често присъствие в ежедневието ни. Умението за кризисно поведение и самоконтрол по време на криза ще се превръщат в най-сериозна предпоставка за справяне в такива екстремални изпитания и минимизиране на човешките и материалните щети, за запазване на нормалния ход на живота, за надеждно функциониране на политическата система.

(8) Известно изместване на фокуса на големите страни към Азия и отстъпване на Балканите към периферията на голямата политика.

Независимо дали това се харесва или не на народите от нашия регион, вижда се, как улисани със събитията в Афганистан и Ирак, САЩ и НАТО следят с далеч по-малко внимание какво се случва на Балканите, а НАТО дори прехвърля свои отговорности на ЕС. Това налага внимателно преосмисляне на външната ни политика, превързването й към реалните проблеми и жизнените приоритети.

Понякога възниква усещането, че тя прекалено се геополитизира и сякаш се напряга да решава проблемите на далечни страни като Ирак или Афганистан за сметка на региона, в който живеем, губи представа за собствените си способности, роля и значимост. Доста по-логично е да помним, че българската роля би била най-значима именно тук, в уникалния стратегически триъгълник, чийто размирни върхове са Западните Балкани, Кавказ и Близкия Изток. България може да генерира сигурност в този регион, да доказва, че европейските принципи и норми за отношения между страните, за човешки права и демокрация са приложими в него. Регионът ни е интегрална част от Европа и активната роля на България за неговата сигурност е съществен принос за сигурността на Европа. Това е множо важно за нас, защото, дори и присъединили се към НАТО и ЕС, ние оставаме географски и геополитически на Балканите.

Именно като член на НАТО и ЕС върху България ще легне по-голяма отговорност за процесите в региона. За съжаление, регионът ни все така генерира опасности и рискове за европейската сигурност. Проблемите се изострят заради голямото социално, етническо и религиозно напрежение, поради крехките демократични практики. Нерешените спорове в двустранните връзки, историческите вражди и взаимното недоверие внасят добавъчна доза непредсказуемост. Слабата развитост, огнищата на домодерност и на неставаща демокрация възсъздават криминализирана политическа и икономическа тъкан, която е хранителна среда за терористични и престъпни групи. Нека не се забравя генезисът на някои от съвременните политици в региона, нито пък техните връзки с организираната престъпност. Трудно е да се повярва, че хора с обременено криминално минало ще се превърнат в искрени демократи, последователно работещи за нормализиране, демократизиране и модернизиране на региона.

На Балканите се сблъскват два важни принципа на международното право: правото на самоопределение и принципът на ненарушимост на границите. Актуална задача, не само за държавите в региона, а и за международната общност, е да се търси своевременен, съвременен баланс между тях в интерес на сигурността и стабилността.

Обаче главното, магическата формула за възраждане на региона е, че проблемите му се лекуват само с повече евроинтеграция. В частност, независимо от коя страна на границите на интегрираща се Европа се намират нашите държави, това de jure или de facto са европейски граници. Каквито заплахи за сигурността проникнат в региона, те рано или късно (по-скоро рано, отколкото късно) ще намерят порите, през които ще се разпълзят из Европа. Границите на региона не са само регионален проблем, а и проблем на НАТО и ЕС. НАТО и ЕС трябва да инвестират в сигурността на тези граници.

Държавите на Балканите трябва да изградят съвременни системи за сигурност, които са ефективни и адаптивни; адекватно нормативно, финансово и кадрово обезпечени; отчитащи нормите и практиките в демократичните страни; подлежащи на граждански контрол.

(9) Стратегически и ценностен, цивилизационен дрейф на САЩ и Европа в различни посоки — „разширяване на Атлантическия океан”.

Тази тенденция се изразява, в частност, в стремеж заплахата от т.нар „глобален тероризъм” да служи като силов и ефективен заместител на комунизма, в качеството му на фундаментална опасност, т.е. като нова скрепителна скоба за трансатлантическата връзка. Нека да припомня, че през десетилетията на Студената война САЩ и Европа (по онова време, естествено, Западна Европа) бяха здраво скрепени със скобата на общата заплаха от СССР, комунизма и Варшавския договор.

С падането на Берлинската стена и счупването на тази скрепяща скоба, САЩ и Европа се оказаха без предишното идеологическо сцепление, възникна база за разминаване на техните стратегически интереси, или това, което се нарича „разширяване на Атлантическия океан”. Ще дам следния пример с два гранитни блока в постройка, например в пирамида, са скрепени с мощна скоба. Ако се махне тази скоба, те могат дълго време да останат като съединени, а при сътресения сякаш „помнят” че са свързани. Но има винаги риск при някакъв трус те да започнат да се отделят — постепенно или отведнъж. Така и тези два гранитни блока — САЩ и Европа — 45 години бяха здраво скрепени от съветската угроза. След 1989 г. те дълго време стояха плътно един до друг, сякаш още са скрепени здраво; преодоляха заедно Първата война в Залива, Босна, Косово, Афганистан. Но дойде Ирак. И стана ясно, че между тях има сериозни несъгласия. Вече коментирахме изводите в този дух, направени от Робърт Кейгън в неговата нашумяла книга „За рая и за силата”⁵³⁰.

Въпросът за САЩ и Европа е дали това отдалечаване, този техен стратегически дрейф — а може би цивилизационен дрейф (разлом), — в различни посоки ще продължи, дали ще се окаже траен и дали ще се намери ефективен заместител на скрепящата скоба на комунизма. Като безспорен кандидат № 1 за такава уникална скрепяща скоба е глобализиращият се тероризъм. Но има съществен нюанс, или поне го имаше до бомбените атентати в Мадрид от 11 март 2004 г. Ако СССР заплашваше Европа, по-слабия партньор, по-малката сестра в свръзката „САЩ—Европа”, а тя, Европа, се притискаше към по-силния партньор, към по-големия брат САЩ, то тероризмът заплашваше (поне доскоро) по-силния партньор, по-големия брат САЩ. Ето защо по-слабият партньор, по-малката сестра Европа, очевидно се стремеше да се дистанцира от по-големия брат. Заплахата от тероризма не се възприемаше по един и същи начин от двете страни на Атлантическия океан. За САЩ това е заплаха от екзистенциално значение, можеща да застраши самото съществуване на страната. Европа няма(ше) такова сюрреалистично, апокалиптично схващане за тази заплаха. За Европа войната, която САЩ водят с тероризма не бе вярното решение на проблема с тероризма или най-много беше само част от неговото решение и затова накрая стана част от самия проблем.

Съвсем условно казано, пред Франция имаше два избора: (1) за да не й разрушат Айфеловата кула, да участва във войната с тероризма; или (2) да не участва във войната с тероризма, за да не й разрушат Айфеловата кула. Франция избра втората опция, а именно: Това изобщо не е нашата война, това е война на САЩ; тероризмът е основно асиметричен отговор на имперското поведение на САЩ, на наложения от тях геополитически и геоикономически модел.

Изводът, направен далеч преди 11 март 2004 г., беше, че за да стане тероризмът скрепяща скоба, която пак здраво да занити САЩ и Европа един към друг, Европа трябва да изпита ужаси, подобни на тези от 11 септември 2001 г. Тя трябва също да започне да се оглежда със страх и подозрение навсякъде — в транспорта, в местата за отдих, развлечение и спорт. И тогава до Айфеловата кула ще бъде дислоцирана батарея със средства за противоракетна защита, а пред Лувъра ще разполагат бронетранспортьори. И само на пръв поглед животът ще тече съвсем по-старому.

(10) Завръщане в международните отношения на силовите методи за преодоляване на споровете, управление на кризите и решаване на конфликтите, за опазване на глобалното статукво, за контрол, манипулиране и потискане на несъгласните с това статукво.

Употребата на въоръжена сила и при най-малкия повод, става отново основно средство за доказване на правотата и за налагане на волята. И ако за страни от т.нар. „Трети свят” това е донякъде разбираемо, макар и да не е оправдано, то е наистина удивително как демократични страни, разсъждават като каубои, чиято поразяваща ръка е винаги на кобура — на принципа „Най-добре се смее този, който стреля пръв”. Така правото на силните се превръща в сила, а силата им — в право. Тогава за слабите остава една алтернатива — да прибягват до асиметрични отговори и удари в гръб и от засада, да си служат с тероризъм — евтино средство за скъпи последствия. Казаното изобщо не означава, че има добър и лош тероризъм. Тероризмът е чумата на ХХІ век. А няма добра или лоша чума…

(11) Нарастващи амбиции за много по-значима глобална роля на трите едномилиардни общности, преди всичко на ислямския свят, но също така на Китай, а напоследък и на Индия.

Китай е динамично развиващ се, силен интелектуално, с древни традиции, религия, философия и култура, с мощна диаспора. Нещо повече — той расте по територия, връщайки си Хонгконг и Макао, а на дневен ред е Тайван. Обаче за Китай да бъде активен глобален фактор е много скъпо удоволствие, изискващо пренапрежение, отговорност за събития буквално из целия свят. Съдбата на СССР е отлична илюстрация за такова пренапрягане. Освен това Китай е „затворен” в един етнос („китаецът е само жълт”), ценностната му система не е универсална, тя не би била възприета и споделена от останалите. Китай е травмиран от досега си със Запада през последните векове, защото е бил само разграбван, разбиван, унижаван. Съмнително е, че ще има амбиции за експанзия, дори и като борба за сфери на влияние. Времето за Китай тече различно, търпеливо, бавно. По-скоро Китай ще се стреми към позиция, при която всеки ще е длъжен да се съобразява с него, без той да трябва да се съобразява с всеки. Идеалният втори. Философски вярна позиция. Само в САЩ Вторият — това е всъщност Първият сред губещите.

Индия е специален, и ще става все по-специален, случай в международните отношения. Доскоро се смяташе, че единственото, за което си струва тя да се споменава в голямата игра е нарастващото й с невероятна скорост население. Този 1 милиард души сам по себе си, по закона на големите числа е способен да влияе както количествено, така и качествено на световните процеси. Но притежаването на ядрено оръжие, тежките етнически и религиозни проблеми, новата роля, която САЩ, Русия и Китай, имайки всеки свои собствени съображения, приписват на Индия — всичко това означава, че в глобалната система от уравнения трябва да се добави още една не съвсем известна променлива. А страната освен това е пример за отговор, който едно традиционно общество може да даде на предизвикателствата на новото време. Вместо да се затваря в себе си, благодарение на демократичните практики, тя бързо се адаптира към новите информационни технологии и доставя на развитите държави огромни маси креативна работна ръка и „сиво вещество”. А от допира на тези млади хора със Запада, в Индия се връщат нагласи и навици за адаптиране и просперитет в условията на отворено общество, конкуренция и глобализация.

(12) Нарастване на влиянието на организираната престъпност и тероризма и заплаха от превръщането им в геостратегически фактор.

Вече подчертах заплахата от припокриване и взаимодействие на организираната престъпност и тероризма и възникването на тяхна преплитаща се, оплитаща Земята мрежова структура, OCTopus-N, която не бива да бъде подценявана. С преливането на кадри, ресурси, методи на дейност, с огромния акумулиран капитал, с проникването практически на всички нива на властта дори в демократични(те) държави и във всички печеливши бизнеси, организираната престъпност и тероризмът са способни да развият амбиции и да предявят претенции на влиятелен геостратегически фактор.

Налице е концептуална недостатъчност, мъглявина, а защо не и криза, в схващането какво всъщност става в глобален план след като светът изпадна в плен на насилие чрез терористични атаки. Различни експерти имат различни версии по въпроса кой стои зад атентатите от 11 септември 2001 г. и 11 март 2004 г.; какви са крайните цели на терористите; дали атентатите в Мадрид сплотяват или отслабват ръководената от САЩ коалиция?

Ако разделителната бразда в съзнанието на терористите минава по линията САЩ—останал свят, САЩ като самотната сила (the lonely power) по Хънтингтън⁵³¹, то перспективите за света, Европа и България ще бъдат едни; обаче ако тя минава по линията Запад—останал свят (West vs. Rest) отново по Хънтингтън⁵³², тогава САЩ и Европа са от едната страна на барикадата и трябва да се сплотят отново и то още по-здраво, дори ако имат различни, даже несъвместими стратегически интереси в други сфери. Защото висша задача на тероризма в този случай се оказва да атакува Запада; да сее хаос, страх, насилие; да спре модернизацията.

Терористичните мрежи се разрастват много бързо, в тях влизат всякакви недоволни от развитието, от статуквото, от провалите си, от неуспешния отговор на предизвикателствата, от неспособността да догонят света, от нежеланието да променят мисленето си. Дали не става въпрос за някакво планетарно несъгласие, за психологическа катастрофа на различни типове общности и хора, невярващи или неприемащи ставащото, защото другите версии са по-стряскащи. Като например тази, че тероризмът е сблъсък на два типа мощни капитали. Единият тип — капиталът на ХХ век, акумулиран до промените през 1989 г., който е реакционен, желае запазване на статуквото, иска стабилност и да живее от своите лихви, търси минималната, но гарантирана печалба, държи се консервативно, рентиерски. Другият тип — капиталът на ХХІ век, натрупан след падането на Стената, е много по-динамичен, революционен, обича рисковете, търси максималната печалба, нещо възможно при много динамика, хаос, при рушене и липса на институции, при рушене и липса на правила.

Но е очевидно, че основания за изплитане на мрежи, за бунт има. А ядрата тип „Ал Кайда” доставят know-how и шахиди (камикадзе-та). Джовани де Луна (Giovanni De Luna) говори за хората бомби, които превръщат силата на безсилните в безсилие на силните⁵³³. Какво метафора за самоубийците терористи! Те нямат нагласата, че се самоубиват, че са инструменти на отмъщение, изпълнени са със съзнанието, че извършват военна операция. Подвластни са на културата на смъртта, на философията на тялото, чиято смърт превръща жертвата в палач. Как да се възпре шахидът, екзалтиран от мисълта, че неговото тяло е оръжие, в което е заключена съдбата на множество хора и той може да упражни последна власт над тях, един-единствен път, преди да умре?!

Мрежите на организираната престъпност и тероризма са като паяжини: гъвкави и мутиращи, високо адаптивни ядра и ядки от типа на секти и тайни братства; бързо усвояващи новите комуникационни технологии и владеещи манипулирането както на човешки маси, така и на отделни личности. Тези мрежи се превръщат в държава без територия или в територия без държава. Те оперират с все по-неизчерпаеми и мащабни ресурси. Може би се снабдяват с тях чрез разпълзяване на различни нива във все повече страни: като Индонезия, Пакистан (предавал им дори ядрени технологии!), Саудитска Арабия, Иран…

Организираната престъпност и тероризмът „пишат” гръмките заглавия в медиите и насочват камерите къде и какво да отразяват. Те са изобретателни в насилието, имат монопол над времето и пространството, в които оперират, постоянно менят формите, способите, целите, ресурсите за въздействие. Ние — Западът, САЩ, НАТО, ЕС — сме re-active, те са pro-active.

(13) Развитие на демографски тенденции, постепенно променящи етническия, религиозния и расовия баланс в глобален мащаб.

Колко значим деструктивен потенциал съдържат бързите промени в демографските съотношения се убедихме тук, на Балканите. Във всяко едно измерение на демографските процеси — етническото, религиозното и расовото, България е сред губещите или поне сред потърпевшите. Видни учени демографи бият тревожна камбана, че българският етнос се топи и сме в преход от демографска криза към демографска катастрофа. Православната религия също така намалява в процентно отношение спрямо другите големи религии, а бялата раса, както се вижда най-вече по разгръщащите се тенденции в Европа, но също така и в Русия и САЩ, е в непрекъснато и необратимо отстъпление.

Без да се правят генерални обобщения, нека все пак да се подчертае, че подобни промени са драматични, защото водят до преоценка на редица, присъщи най-напред и най-малкото доскоро, на тези етноси, религии и раса разбирания за право, етика, морал, справедливо и несправедливо, добро и зло, за художествени образци и ценности. Не става дума за това дали тези разбирания са по-добри или по-висши, а че когато те ерозират, нашият свят няма да е същият.

Най-важните елементи на нашата идентичност — православието, славянският произход, българският език, кирилицата — се намират под натиска на обективни процеси и субективна воля, подлагани са понякога на демонизация, осмиване, хули и дори на изчегъртване. Не бива да допускаме в желанието да докажем, че сме досущ като Запада в цивилизационно отношение, да се стига дотам, да си мислим, че съзиждащи неща от нашата същност са малоценни, че това, което ни отличава от Запада, ни прави второсортни, че то е резултат на историческа заблуда, ход в задънена улица, грешен стратегически избор, варварство или на други неща от този род. А точно това се случва у нас напоследък и се създава впечатление, че съзнателно се провежда кампания, в която — поради незнание или други съображения — участват видни наши политици. Убеден съм, че предишният български президент Петър Стоянов^XLVI бе наказан на изборите и заради грешки именно в тази деликатна сфера („История славяноболгарская”^XLVII, орден на „учен” искащ отказ от кирилицата^XLVIII).

Българският народ не живее само Днес и Сега; изкушава се, мъчи се, стреми се да мисли с исторически категории, спастря в своите съждения нравствени подбуди. Той е отговорен за родината, миналото, паметта и чувства дълг към всички воини и будители от Аспарухово време, та чак до днес. У всеки от нас дреме (или дремеше доскоро) по един Балканджи Йово, сега изглежда някому е изгодно той да бъде задушен или изчегъртан.

Не бива да секват у нас изворите на просмукалата се в гените ни гордост, че сме частица от народ с удивителна историческа съдба, плод от съчетаване във феноменална, жилава смес (посред толкова тревожен кръстопът), на два коренно противоположни свята — на прабългарина и славянина, на конника и земеделеца, на ловеца и сеяча, на скиталеца и домоседа. Напук на историческата логика, нашият народ е оцелял през тези 13—14 века и често е инжектирал в околния свят сигурност и интелект, бил е преграда за лоши влияния, поемал е у себе си злото, премилал го е, за да ражда добро, вяра, космос. Тези разсъждения не са шовинизъм, а усещане, че да си българин е не прокоба, зла орисия, а историческа привилегия.

Постоянните и понякога яростни разделения на народа и обществото ни — на червени и сини, на комунисти и демократи, на русофили и русофоби, на американофоби и американофили, на жертви и мъченици, на лоши и добри — са все опити за вкарването на българина в опростени схеми, които са му чужди, които са несъвместими с неговата претоварена от история лична и общностна памет. Подобно чернобяло мислене е по-присъщо на младите, самоуверени и агресивни народи. Нашето възприятие за действителността е по-сложно, по-нюансирано. Българинът е търпим към Другото, към Другия. Надникнем ли в народното творчество, в митологията, в нашия епос, ще видим редица примери, при които е трудно еднозначно да се посочи кой е добрият и кой — лошият, кой — правият и кой — кривият, кой — праведният и кой — грешният.

У нас има много от прабългарското, от прабългарския дух — ездачът, степта, поривът да видиш какво има зад хоризонта, те са в сърцата ни. Навярно прабългарите са били от онези племена и народи, за които родината е там, където може да се живее по-добре, където има повече сигурност.

Но още повече от прабългарското, а затова и по-определящото, основното, мотивиращото в нашата същност е славянското. То е обгърнало всичкото ни житие-битие — пространството, времето, съзнанието, обичта към земята, към семето и плода, впръснало го е в тестото, в глината, от която са изваяни душите и телата ни. Ето в този смисъл ние сме славяни, в този смисъл славянството е мироглед, светоусещане, шанс и съдба, то завинаги е влязло в нашата историческа ДНК.

Славянинът, като спре някъде, впива корените си колкото се може по-навътре в земята, гъне се, но стои здраво, отстоява себе си, съпротивлява се на всички брулещи го ветрове и ветрища. За славянина родината е там, където е гробът на дядо му, където е бащиният му дом, където той самият се е родил, където децата му са станали човеци, където неочаквано бързо са пораснали внуците му. Дори да го прокуди враг или мизерия от там, той все се завръща, ако другояче не може, то поне с мислите и спомените си.

В политическия речник е нужна голяма прецизност. Решаването на краткосрочни тактически цели може в по-дългосрочен аспект да ни донесе стратегически загуби. Тезата за членството в НАТО като цивилизационен избор носи риск да ни даде по-малко дивиденти и повече минуси. Смяната на цивилизационната принадлежност е отстъпване от собствената идентичност, тя би могла да се сметне от обществото за безусловно приемане на чужди норми, за даване на нещо скъпо срещу доста неясни гаранции. Преекспонирането на цивилизационното новопричастие привнася излишни емоционални нюанси, извежда на преден план не получаването на нещо реално (сигурност) в резултат на рационално поведение и прагматизъм, а загуба на нещо изконно (идентичност) и така оценката навлиза в сферата на ирационалното, на моралните категории, на етиката.

Членството в НАТО има цивилизационни аспекти, но е пресилено то да да бъде обвързвано с отказ от неща, които са част от това, което ни прави българи. Не бива да подлагаме народа на такива изпитания, да го караме периодично да прескача от една цивилизация в друга. Нашият народ е с ясна цивилизационна идентичност и тя не е прекъсвана и унищожавана от векове. Да се посяга върху нея е заплаха от деидентификация. Това може да задълбочи в страната ни кризата на идентичността, за която вече има редица симптоми и тя да прерасне в политически СПИН — Синдром на придобитата идентичностна недостатъчност. Единствената ефективна профилактика срещу него е позитивният патриотизъм като проникнат с уважение към другите народи прагматизъм при формулирането и отстояването на националните интереси, съчетан с много повече обич и болка към България.

Има още слаби места на нашата душевност, които могат да бъдат ерозирани от неумело или престараващо се „надпрепускване" към Европа. Нашата история е твърде беззащитна срещу тенденциозна намеса. Много събития в нея се нуждаят от преосмисляне, трябва да отсеем зърната на истината от идеологическата плява. Но това не означава тя да бъде охулена тотално. Ние сме такива, каквито сме, и отричането на всичко, което се е просмукало в същността и гените ни, е равносилно на духовна инквизиция над нацията. Илюзия е, че без него ще станем по-големи и по-добри европейци. Така само можем да продадем на безценица собствената си идентичност, без да получим в замяна повече почит, доверие и европейска принадлежност.

(14) Промяна в международната политика с бързото навлизане на модерни и свръхтехнологични комуникации, когато всичко, което се случва и на което трябва да се реагира ще бъде в режим on-line.

Това е една изключително сериозна тема, защото динамиката на събитията е на път да промени тотално самите понятия за външна политика и дипломация. Пространството се стеснява, а времето се ускорява неимоверно, което изисква изключително бързи реакции, нараства ролята на отделните политически личности. Механизмите на демокрацията са твърде тромави, процедурите — доста сложни, а ситуацията се мени понякога стремглаво. Затова силно нараства ролята на вярно разработената стратегия, на ясно определените приоритети, които да ръководят държавниците в сложните ситуации, да са техни ориентири и ограничители. Успоредно с това става изключително приоритетна потребността от политическа визия и политически характер на тези държавници да могат да поемат отговорност, да не губят присъствие на духа, да действат разумно и отговорно тогава и ако събитията вземат неочакван ход и възникнат нови обстоятелства.

На кръстопът стои професията на дипломáта. Изобщо не е тайна, че ефективността на големите дипломатически представителства в чуждите столици намалява. В интернет пространството и в света на планетарните комуникации дипломатите зад граница се оказват изправени пред двойния риск както да не са информирани (качествено) повече от своите колеги и политиците в собствената си държава, така и да се окажат същевременно твърде изолирани от процесите в нея, при което да отслабне връзката с реалната ситуация в родината им, а заедно с това и с нейните приоритети и интереси в момента. В новата комуникационна среда дипломацията, ако иска да бъде достатъчно ефективна, трябва да търси ново лице, в което рутина, паркетни навици, натруфени маниери, отчасти лежерно поведение и патината на старата професия са принудени да отстъпят на доста различна, с компресирана енергия и напрежение динамика, в която събирането на информацията отстъпва на нейното анализиране, наблюдаването на процесите дава път на тяхното прогнозиране.
Очертаните тенденции в международните отношения показват и доказват колко сложна и рискова е външната среда, за да мислим, че външната политика се прави лесно, по линията на най-малкото съпротивление или по посока на геополитическия вятър. Затова е нужно точно да се дефинират възможните параметри на нашето поведение. А това изисква мобилизация на експертния ресурс за дебат по цялостната политика на България на международната сцена — външна политика, отбранителна политика и политика на сигурност, още повече в сегашното драматично и изпълнено с рискове и предизвикателства време. Време, възраждащо много стари стереотипи на политическия реализъм, но и време, пораждащо много нови възможности. Да, светът е обща лодка, в която всички трябва да гребат в една посока и всеки един е в състояние да обърне тази лодка с неразумни действия.

Светът се намира в ключов период на развитието си, когато се решава по какъв път ще тръгне:

(1) по сравнително стабилен път на устойчиво развитие, в който дори да има рискове и предизвикателства, те ще могат да бъдат в някаква степен управляеми и под контрол, нашата политика към предизвикателствата и рисковете ще бъде проактивна (proactive), а планирането на действията ни ще се осъществява със сравнително висока степен на вероятност (поне 60—70 %); или

(2) по много по-рискови сценарии и ще преминава от една криза през друга към трета, като управлението и контролът ще бъдат почти условни, политиката към предизвикателства и рисковете ще бъде реактивна (reactive) планирането на действията — с ниска степен на вероятност (не повече от 10—15 %), при която всъщност ще се разчита повече на случайностите.

Ще напомня само, че през 1987 г. Световната комисия по околна среда и развитие, ръководена от Гру Харлем Брундтланд (Gro Harlem Brundtland), даде следното определение в доклада „Нашето общо бъдеще": „Устойчивото развитие е такова развитие, което позволява да се задоволяват потребностите на настоящето поколение, без това да накърнява възможността на бъдещите поколения да задволяват своите съответни нужди”⁵³⁴. При втория сценарий ние ще се задоволяваме не да обръщаме хода на негативните процеси, а да забавяме тяхното развитие. Ако например пропуснем шанса да намерим алтернативни заместители на нефта като стратегическа енергийна суровина, то единственото, което остава е да се мъчим да удължим от 50—70 на 100—110 годините на изчерпване на нефта.

Както пише Ал Гор: „Време е да променим начина, по който живеем заедно на тази планета”⁵³⁵.

Ненапразно говорих за предишната цивилизация („Атлантида”). Може би причини за бедите, сполетели тази „атлантическа” цивилизация, се крият в разпадането на ценностите и пренебрегването на природните закони. „Лемурийската мистика учела, че моралният закон не са­мо е неотделимо обвързан с космическия закон, но и че тези два закона са всъщност едно и също. И тъй като цялата енергия е взаимно свързана — или по-скоро не е нищо повече от различни прояви на една-единствена енергия — добрите или лошите хора генерират съответните обратни въздействия в обществото и природата. Това бил фундаменталният принцип, пренебрегнат от жителите на Атлантида при изграждането на империята им. Но истината, скрита в тяхната метафизика, се стоварила върху самите тях при окончателния катаклизъм, който погубил транснационалното им предприятие, потопил столицата им в океана. Бронзовата ера, в която те доминирали в продължение на 1800 години, приключила, както подчертава Платон, „само за един ден и една нощ”⁵³⁶. Именно за да бъдат наказани обитатели на Атлантида за техните прегрешения и високомерие, започнали „невъобразимо силни земетръси и наводнения и само за едно страшно денонощие островът Атлантида бил погълнат от морето и изчезнал”⁵³⁷. По този трагичен начин „отскоро могъщата, бляскава и тъне­ща в охолство и корупция столица, заедно с повечето от изпадналите в паника нейни обитатели, потънала на дъното на океа­на, над който властвала от дълги столетия — същия океан, от който получила името си”⁵³⁸.

Франк Джоузеф заключава: „Като биологичен вид, ние някога сме се издигнали до висотите на цивилизованото си величие, след което обаче сме съгрешили пред същите тези сили, които са подпомагали нашия възход, и с това сме предизвикали съдбата да ни накаже с всеобща гибел и опустошения, които едва не изтрили цялата човешка цивилизация от лицето на Земята. Атлантида ни очаква в мрачните океански дълбини, при то­ва вече най-малко от тридесет и две столетия. [...] Очевидно нищо не може да излекува хората от тяхната болезнена склонност към са­моунищожение, от суетното им желание да се самоутвържда­ват чрез материалното. Природата може дълго време да пона­ся дори най-големите злоупотреби с нея. Тя предоставя щед­ри възможности на нарушителите да коригират поведението си. Ала тези възможности не са безгранични и когато най-после тя реши да накаже грешниците, наказанието й ще бъде безмилостно, безвъзвратно и съкрушително. В цялата човешка история няма по-добър пример за подобно възмездие от Атлантида. Ако хората проумеят ужасяващото значение на този върховен урок, може би ще осъзнаят, че не могат безнаказано да ограбват природата. [...] Светът днес бързо се приближава към един момент от своето развитие, който удивително напомня за последните дни на Атлантида. В общи линии нашите цивили­зации си приличат, тъй като хората и от едната, и от другата са затънали в безразборните оргии на вулгарния материализъм, об­ществата им се раздират отвътре от страхове, престъпления и упадък. Отделната личност изглежда безпомощна. „Докъде ще ни доведе всичко това?", питат се хората. Ако искат да намерят отговора, нека си спомнят за Атлантида”⁵³⁹.

Да, ние също, като част от човечеството, трябва да се запитаме: „Докъде ще ни доведе всичко това?”. Защото предишната атлантическа цивилизация загина, тъй като бе наказана от Боговете (а всъщност се самонаказа) за начина, по който живее, за отношението си към ценностите, за липсата на стратегически приоритети, за неуважението към Другия, особено ако той е и по-слаб, ако мисли различно, вярва различно, действа различно.

България вече е част от сегашната атлантическа цивилизация. За жалост, тази цивилизация в главното, в същественото, в най-важното и най-нужното, повтаря грешките, прегрешенията и греховете на предходната атлантическа цивилизация. Къде е гаранцията, че няма да бъде повторена и горчивата й участ?

Всяко свое външнополитическо решение, всяко свое автоматически дадено съгласие, нашият елит обосновава с необходимостта страната ни да бъде последователен и надежден партньор. Но моето убеждение и моята позиция, отстоявани вече толкова години, са, че истинският партньор не е този, който винаги и във всичко се съгласява, който си мисли, че липсата на собствено, национално отговорно мнение е единствено правилната позиция на държавата ни. Истинският партньор е този, който поставя стратегическите приоритети на общността на преден план, който задава жизнено важни за тази общност въпроси, който прави максималното, за да не се откъсне общността от целите, интересите и стремежите на човешката цивилизация.

В днешно време политикът наистина е голям толкова, колкото големи са неговите принципи, колкото голяма е способността му да отстоява националните интереси. Това, че ние сме балканска държава не означава, че нашето мислене, нашата визия трябва да бъдат ограничени, местни, локални. Трябва да се надигаме на пръсти и да се стремим да видим какво има зад хоризонта. И така да помагаме на нашата общност да се подготви за идните рискове и предизвикателства. Само ако не бъде изненадана от тях, ако намери сили и смелост, морал и мъдрост да им даде верен отговор, сегашната, втората атлантическа цивилизация ще избегне участта на своята предшественица, първата атлантическа цивилизация.