ШЕСТА ГЛАВА Обхват на Националната и Международната сигурност

— днес, когато всичко се клати, когато цялата земя се тресе. А пък вие, като виждам с какви очи ме гледате, почти ми се струва, че вие търсите повече несигурност:

— повече страхотии, повече опасности, повече земетръси. Иска ви се едва ли не, поне на мене тъй се струва, простете ми, ако си внушавам това, о, вие, възвишени люде,

— иска ви се най-коварният, най-опасният живот, който на мене внушава най-много страх — живот на диви зверове, — искат ви се диви гори, пещери, стръмни планини и коварни усои.

• 
  Първите три нива на сигурността — съответно на индивида, на групата от индивиди и на държавата — определят Националната сигурност. Или по-точно, те обхващат с висока степен на пълнота и яснота обектите, които изучава Националната сигурност.
  
• 
  Последните три нива на сигурността — на държавата, на общността от държави и на света — определят Международната сигурност. Или по-точно, те обхващат с висока степен на пълнота и яснота обектите, които изучава Международната сигурност.
  

Този подход за дефиниране на приложните полета на националната и международната сигурност има редица достойнства и предимства.

Предложената от мен Схема на нивата на сигурността например отчита важността за националната сигурност на сигурността на различните групи от индивиди. Освен това Схемата е в съгласие със засилването на човешкото измерение на сигурността като елемент на националната сигурност. Тя отразява възгледа, че държавите са основни, но вече не единствени àктори (actors) в пространството на сигурността както на националната (затова няма знак на равенство между държавна и национална сигурност), така и на международната сцена. В нея се отдава дължимото на институционалната архитектура за международна сигурност, на сложната плетеница от организации и коалиции, включително се приема частичната логичност на тезата на Доналд Ръмсфелд (Donald Rumsfeld, той е най-младият и най-възрастният министър на отбраната на САЩ, съответно в периодите 1975—1977 г. и 2001—2006 г.), че не Коалицията определя Мисията, а Мисията определя Коалицията. Схемата отчита и глобалните процеси, превърнали света наистина в обща лодка и придали наднационален и трансграничен характер на много нови и качествено различни заплахи за сигурността, така че опазването на общата сигурност става все по-основен и жизненоважен приоритет за всички. Това е допълнителен аргумент да се счита, че предложената от мен Схема за Петте нива на сигурността много добре онагледява и очертава различните равнища на сигурността, а така също и основния обхват на Националната и Международната сигурност.

В либералната трактовка държавата обезпечава колективния интерес, в т.ч. и сигурността, а индивидът — частния интерес. Има немалко логика в становището на Татяна Алексеева, че съотношението „сигурност на държавата—международна сигурност” е изоморфно и възпроизвежда в същата трактовка, но на по-високо равнище, съотношението „сигурност на индивида/сигурност на държавата”, т.е. държавата е в качеството на индивида, обезпечаващ „частните” интереси, а международната общност обезпечава колективния интерес на всички представители на земната цивилизация⁵⁴¹.

Международната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за международни отношения или International Relations System. Националната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за във-държавни или вътрешно-държавни, във-национални или вътрешно-национални отношения, или чрез гъвкавостта на английския език — Intranational Relations System.

Нарастващата взаимозависимост в глобалните, континенталните, регионалните и националните процеси размива границите между различните нива на сигурността. Проблеми, присъщи за Системата за национална сигурност, придобиват аспекти, характерни доскоро за Системата за международна сигурност и/или обратно. Границата между националната и международната сигурност постепенно става все по-пропусклива и през нея се процеждат, просмукват, а нерядко и връхлитат рискове и предизвикателства в едната или другата посока. Държавата изпитва все повече и повече трудности да води адекватна и ефективна политика за сигурност в рамките на своята територия, защото е подложена на сериозни въздействия отвън. Но и международната среда за сигурност се поддава на въздействия, които произтичат от отделни държави и се оказват трудни за управление и контрол.

Науката за сигурността — такава, каквато бе изложена тук, продължава да бъде базирана върху разбирането за критичната, жизненоважна роля на държавата в обезпечаването на националната сигурност и за най-ефективното, отговарящо на националните интереси участие на страната в международната сигурност. Или както пишат Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде: „Ние не казваме, че сигурността се свързва само с държавата, въпреки че е много вярно твърдението, че държавата е идеалният àктор (actor) за сигурност, нито че сигурността е на разположение еднакво за общодържавни и други обществени действия. Сигурността е зона на конкуриращи се àктори, но е изпълнена с предубеждения, където държавата като цяло е все още привилегирована като àктор, на който исторически са предоставени права [за изпълнение] за задачи, касаещи, сигурността и който има най-адекватна структура за целта. Това обяснение признава разликата между държавоцентричния подход и сферата, доминирана от държавата”⁵⁴².

Естествено е да си даваме сметка, че тази роля на държавата ще еволюира. Но в близките десетилетия вярното и правилното планиране на политиката за сигурност ще бъде свързано със създаването на условия, при които системата за национална сигурност ще продължи да съществува така, че държавата да бъде главният фактор за обезпечаване на сигурността на обществото и отделния човек, както и главният фактор за постигането не само на формално, но колкото се може по-пълноценно и пълноправно членство в ЕС и НАТО, и за поведение на страната ни на международната сцена, което да има приносен характер в обръщането на света към най-сериозните предизвикателства пред човечеството.

В този анализ водеща беше мисълта, че размиването на границите между структурите за вътрешна и външна сигурност обективно не би могло да следва динамиката, с която се развиват процесите в света и се променя парадигмата за глобалната сигурност. Държавата (с нейната система за национална сигурност) е устойчива структура и нейното разрушаване, без да са изградени нови институции за защита и укрепване на сигурността, без да са намерени и проверени на практика механизмите за тяхната координация, управление и контрол, би могло да доведе твърде бързо до опасни, непоправими щети — и за държавата, и за нейната сигурност.

Това, че цялата система за национална сигурност е създадена и продължава да съществува така, че държавата е главният фактор за обезпечаване на сигурността на обществото и отделния човек, може да създава проблеми, да затруднява сътрудничеството ни с нашите партньори и съюзници. Факт е, че системата за национална сигурност още е така структурирана, че дели предизвикателствата и търсенето на отговори за тях на външни и вътрешни. Армията се грижи за противодействие на външни заплахи и участва в борбата с тероризма зад граница, а полицията се грижи за противодействие срещу вътрешни заплахи и се бори с тероризма вътре в страната.

Разбира се, поради проспаните по време на Прeхода години — години, изпълнени с лутане и вътрешнополитическа конфронтация, укрепването на държавността и модернизирането на страната ни са още в самото начало на своя демократичен път. Определени обществени отношения извървяха немалка еволюция, старата система отдавна е разградена, макар че главните печеливши от нея се оказаха наследниците на нейните архитекти (заемали и заемащи през последните години ключови позиции в държавата — премиер, главен прокурор, директор на Българската национална телевизия, министри, депутати, посланици, представители на България в международните организации). Но в областта на националната сигурност в нейните основни приложни полета — концептуално, нормативно, ресурсно, кадрово, планиращо, контролиращо и т.н., направеното в градивен план е още твърде малко. Ние виждаме преди всичко напасване и приспособяване на стари структури и практики върху националните и интеграционните приоритети или механични промени в резултат на които и разделянето (при което 3 = 1 + 1), и сливането (при което 1 + 1 = 1) остават твърде далеч от синергетичния ефект (когато 1 + 1 = 3) и по никакъв начин не постигат ефекта на засилената конструктивна конкуренция и целевата професионална специализация (1 = 1 + 1). А това от своя страна води до периоди на пълна парализа на трансформираните структури; до изхвърляне на можещи кадри за сметка на далеч по-слабо квалифицирани партийно или лобистки промотирани хора; до хиляди разбити или разтърсени човешки съдби.

Тук е „закодирана” и причината за ниското и неефективно ниво на гражданския контрол в системата за национална сигурност. А то е ниско не толкова заради управляващите, колкото заради управлението, защото липсва модерна, устремена към бъдещето, европейска по форма и национална по съдържание политика, която да бъде контролирана.

В този смисъл нашата система за национална сигурност се нуждае от подреждане, бих казал от преподреждане, от приемането на редица важни документи, от сериозен и задълбочен анализ на приоритетите на нейното развитие и финансиране, както и одит на дейността на влизащите и взаимодействащите с нея институции — одит не само финансов, но и на целите и задачите, на структурата, на управлението, та дори и на смисъла от тяхното съществуване в този си вид и при това си подчинение.

Първата стъпка обаче, която е задължително да бъде предприета (и над която, ако не с достатъчно качество, то поне с необходимо количество енергия към датата на приключването на тази книга, работи правителството на „ГЕРБ”) е приемането на нова Стратегия за национална сигурност. Именно Стратегия за национална сигурност, а не просто Стратегия за сигурност, както се предлагаше от едно от предходните правителства. Само така ще бъде ясно подчертано, че става дума за националите измерения на сигурността, за поне отчасти националния характер на документа, а не за някаква стерилна, абстрактна общология на сигурността. Правителствата на НДСВ—ДПС (2001—2005) и БСП—НДСВ—ДПС (2005—2009) не успяха да се справят с тази задача, макар че по време и на двете бяха разработени проекти за Стратегия, а през 2005 г. проектът дори беше обсъден от висшия съвещателен орган в системата за национална сигурност — Консултативния съвет за национална сигурност при президента.

Нито един разумен експерт не би се решил да твърди, че подобен документ не е нужен. Несъмнено за страната ни е и полезно, и правилно да разполага със съвременна стратегия за национална сигурност поради следните причини:

Първо, защото старата Концепция за национална сигурност от 1998 г. е с изтекъл „срок за годност” — в нея се казва, че тя „определя целите и задачите в периода на присъединяването на Република България към ефективна колективна система за евроатлантическа и европейска сигурност и с оглед на рисковите фактори, които заплашват по сегашния начин сигурността на страната”⁵⁴³.

С други думи, в нормалните държави е нормално да има приета Стратегия за сигурност и наличието й също е някакъв белег за нормалността на държавата.

В същото време, важността на Стратегията не бива да се надценява! Тя сама по себе си не може да повиши равнищено на сигурност на държавата, обществото и отделните граждани. Стратегията не би повишила пряко конкурентните предимства на страната. Така че към нея не трябва да има завишени очаквания. Всъщност никъде, освен в САЩ и отчасти в Русия, системата за сигурност не е изпитвала особена „тръпка” от приемането на Стратегия за национална сигурност. Документът като правило събира прах по бюрата на началници и служители в сигурността, рядко е цитиран, още по-рядко — ползван по същество. Макар че има държави (Холандия⁵⁴⁴ в по-голяма степен, Великобритания⁵⁴⁵ донякъде), където с новите Стратегии за сигурност напоследък бе стимулиран научен, модерен, дори оспорван дебат върху сигурността като такава (security as such).

А у нас... Можем да не се съмняваме, че каквато и Стратегия за национална сигурност да разработи правителството, тя веднага ще бъде разкритикувана остро от опозицията и ще бъде направена на пух и прах в експертните среди. Защото българският опозиционер е убеден, че трябва да критикува всичко, което прави управлението и то да го критикува не принципно, а по принцип. И защото българският експерт е убеден, че всичко, в което той не е участвал лично, е като правило непрофесионално, негодно, непригодно и просто слабо.

Да не забравяме също така спецификите на т.нар. елит, който по принцип гледа на един подобен документ като на стратегия за своя (на елита) и външна (за Брюксел, Вашингтон) употреба, а не като на стратегия, която обществото да разпознае като отговаряща на националните му цели и приоритети. Ето защо всеки досегашен проект е всъщност стратегия за и на елита, а не Стратегия на и за Обществото.

Но по-малко важно, а може и главно, обаче, е друго — самата глобална, регионална и национална среда днес не е ползотворна и плодотворна по отношение на Стратегиите за сигурност. Ние живеем в свръхдинамично, нелинейно, трудно за прогнозиране време. Време, в което не работи конвенционалната логика. Време на сриване от криза в криза. Време на кръстопът — какъв отговор да дадем на най-сериозните предизвикателства? А в такова време документи тип „Стратегия” рискуват да станат неактуални преди тонерът по тях да е изсъхнал. Освен ако не се условим, че „стратегически” ще означава хоризонт от 3—5 години напред. Това са документи, присъщи на други периоди, периоди на линейна зависимост между причина и следствие: слаба причина — слаба последица, силна причина — силна последица. Докато сега най-слабата причина може да има най-големи последици. Средата сега е благодатна за „черни лебеди”, в духа на известната книга на Насим Талеб (Nassim Taleb)⁵⁴⁶. „Черен лебед” е събитие, което:

(1) се случва изключително рядко;

(2) случването му не следва от нормалната логика на процеса;

(3) ако се случи, ефектът от него е огромен.

Безспорно, всяка достатъчно добре подбрана група експерти у нас може да произведе приемлива и одобрима Стратегия за национална сигурност. След като експертите си свършат работата, обикновено настъпват бедите за съответния документ, защото с него се захващат политиците. Те се стремят да го „фризират” и „окастрят”, нерядко без да са го чели или най-често без да са вникнали в него. Особено важно е обаче дали мнозинството в парламента е готово да подкрепи европейска по форма и българска по съдържание Стратегия за национална сигурност, или ще отбие номера, предпочитайки компилативен текст от правилно, обтекаемо и абстрактно звучащи параграфи, пунктове, абзаци и булети, който ще бъде незабавно разпознат от бюрократите, чиновниците и клерковете в Брюксел и Вашингтон, обаче ако не се прочете внимателно заглавието на документа, няма да се разбере за коя държава всъщност се отнася.

Най-важната си „протективна” функция Стратегията за национална сигурност може да осъществи, ако стане повод и причина за неидеологизиран, адекватен, професионален и без заклинания разговор сред експертната общност за новите тенденции, средата, рисковете и предизвикателствата, определящи рамката, в която се разполага държавата ни и нейната сигурност в днешно време и в близките няколко години. Аз така виждам скромния си принос — да посоча какво смятам за важно да се отчете в една модерна, адекватна и актуална Стратегия за национална сигурност. В тази връзка ето накратко някои тезиси, като ключове и репери, кодове и шифри при разработването на такава Стратегия, които ако бъдат отчетени, ще се подпиша с две ръце под нея, че това е Стратегията за национална сигурност, която бих желал да има България.

(1) Държавата (българската държава) не е вече само и единствено физическо пространство (територия), тя е и духовно пространство, далеч надхвърлящо нейните граници. Затова трябва да мислим не само за хората, живеещи вътре в тези граници, а за всички българи по света, които само на Запад са 1 милион. Едно след друго правителствата отказват да забележат този 1 милион българи и да се обърнат с лице към него. Макар че през последните години именно неговите пари, систематично превеждани в България в помощ на родителите и роднини, крепяха страната финансово и надвишаваха всички чуждестранни инвестиции. Чуждестранните инвеститори обаче не са състрадателни, мислят основно за печалбата, не се чувстват ангажирани към държавата и пренебрегват всякаква социална или екологична отговорност към обществото (вината за това е най-вече на властта, изоставила контролните си функции спрямо поетите от тези инвеститори ангажименти).

(2) Държавата ни е отворена система, през границите на която в двете посоки (отвътре навън и отвън навътре) се осъществяват различни преноси и потоци, трансфери и трафици. Ние не можем да мислим в понятията на обсадената крепост, да издигаме високи стени, зидове, огради, с които да пречим на тази процеси, а трябва да имаме визия, стратегия и политики за управляването им, или поне за минимизиране на щетите и за оптимизиране на ползите от тях.

(3) Сигурността трябва все повече да се схваща не като състояние и статукво, а като процес и динамика. Това значи, да говорим не с акцент върху „защита” и „оцеляване”, а с акцент върху „съхранение” и „развитие”, като например:

(а) за нас е важно не само „оцеляването на българската нация”, но и нейното развитие;

(б) за нас не е цел само „преодоляване на негативните демографски тенденции” — едно са „позитивни демографски тенденции”, които повишават раждаемостта и пълнят страната с доволни, здрави, румени хора, без значение от кой етнос, религия и култура са те, съвсем друго обаче са разработването и провеждането на такива и само такива демографски стратегия и политика, които се стремят да запазят българския характер на българската държава в европейското пространство. Да добавим и това, че за нас не е водещо само постигането на членството в ЕС и крепенето някак, донякъде, пряко сили и „над водата”. Трябва да се стремим, това е наш жизненоважен интерес, членството в ЕС да е максимално ефективно, модернизиращо, пълноценно и пълноправно.

(4) Суверенитетът е ценност, за която трябва да се говори на всяка цена, и едва ли някой би дръзнал да го „отпише”, колкото и малко от него да ни е останало на практика. Но акцентът трябва да е на точното място — да се говори за споделяне на суверенитета като съзнателен избор на държавата. Без да се слага точката тук! Защото добре, съзнателно споделяме суверенитета си (т.е. отдаваме от него колкото е нужно), но това не е всичко! Трябва да можем да управляваме рисковете, които възникват при споделянето на суверенитета. Защото ако не управляваме тези рискове, дори най-съзнателно и най-суверенно споделеният суверенитет може да донесе значителни вреди на страната и обществото ни. Споделянето на суверенитет не е еднократен акт или множество от еднократни актове, а е непрекъснат процес, който трябва да се наблюдава и контролира.

(5) Винаги досега, отчасти по инерция от минали години и минали схващания, говорим за ред — конституционен, обществен, вътрешен. Модерното разбиране обаче отдавна замества понятието „ред” със „сигурност”, например, по налагащата се формула:

Вътрешна сигурност = Вътрешен ред + Гражданска сигурност.

(6) Стратегията за национална сигурност — с извинение за играта на думи — трябва да бъде преди всичко стратегия. Тя трябва да има вградена в себе си мисъл, която не просто дели пицата на сигурността, жалвайки се, че е постна, а се стреми да прави пицата най-напред по-голяма, а после да полага усилия за нейното делене. В никакъв случай новата Стратегия за национална сигурност не трябва да бъде поредната производна от досегашното късогледо и лишено от дългосрочност мислене на управляващите, което акцентира на днешното статукво, на разпределението и преразпределението на ресурсите. Тя трябва да бъде не дистрибутивна, а синергетична, т.е. визионерска, фокусирана върху създаването на добавена стойност и допълнителни ресурси, а едва след това да се съсредоточим върху тяхното разпределение и преразпределение.

(7) Продължавайки това мислене, Стратегията трябва да е целево ориентирана („ХХІ век”), а не ресурсно ориентирана („ХХ век”) — и като философия, и като технология. В частност, нека не бъркаме жизненоважните със съществените интереси. Жизненоважните интереси са от ранг, мащаб и калибър на Цели, т.е. такива интереси, които трябва да бъдат реализирани на всяка цена или поне с цената на максимални усилия, консолидация и сътрудничество в обществото. Бъдат ли „пробити” се губи смисълът на революционната трансформация, на радикалния реинженеринг на държавата, наречен Преход. Докато съществените интереси са много повече Средства за реализирането на жизненоважните интереси.

(8) Стратегията за национална сигурност не може да остави в „трета глуха” меките аспекти на сигурността (здравеопазване, образование, жизнен стандарт, околна среда) за сметка на твърдите (силови) аспекти. Езикът й трябва да бъде съвременен, надрастващ сиромахомилството на социалистическото мислене. По-вярното е например да се говори не за „повишаване на благосъстоянието”, а за качество на живота, за качество на човешкия потенциал, за устойчиво развитие и т.н.

(9) Народът, обществото ни, целокупната общност от български граждани не може постоянно да бъде възприемана само като обект на външни процеси и функция на външни въздействия. Трябва да се проникваме и от мислене, че като народ, общество и целокупна общност от български граждани сме субект на вътрешни процеси и функция на вътрешни въздействия, които не са епизодични или периодични събития, а са процес, дълбоко ерозиращ нашата идентичност, нашата култура, културност, образованост и интелигентност. Да, наводнението е бедствие или поне беда, но много повече от беда и дори от бедствие са опростачването и опримитивяването на съзнанието на цели маси хора и на общественото съзнание като цяло, свръхпроизводството на двукраки същества, с атрофиращо сиво вещество, за които няма нищо ценно и които се сриват до приматно ниво, до битието и съзнанието на дегенерати. Това не е по-маловажна част от гражданската сигурност в нейното социетално измерение.

(10) Новата Стратегия за национална сигурност ще бъде наистина нова, наистина стратегия, наистина национална и наистина за сигурност, ако е обърната към младото поколение и то открива в нея волята България да бъде подредена, нормална, достойна за уважение и нормален живот в нея държава.

В заключение, на базата на горния анализ, на моите схващания за целите и задачите в сигурността, и на разсъжденията за националната и международната сигурност и тяхното взаимно проникване, ще очертая 10 водещи стратегически приоритета на българската външна политика и политика за сигурност и отбрана след реализирането на стратегическата цел — членството в ЕС (съзнавайки, че европеизацията не е еднократен акт, а продължителен и сложен процес, че тя е съзнателно усилие и на елита, но и на цялото общество). Ето сега и приоритетите:

(1) Качеството на живота — което ще означава, че социалната политика, екологията и устойчивото развитие трябва да бъдат първите точки в дневния ред на управлението на национално, областно и общинско ниво.

(2) Качеството на човешкия потенциал — което се постига най-вече с дългосрочна стратегия на инвестиции в човешкия капитал и преди всичко в здравеопазването, образованието и науката, във високите технологии.

(3) Пълноценното интегриране на България в ЕС — това засяга всички сфери на социалния, икономическия и културен живот, в т.ч. бизнес, транспорт, селско стопанство и гражданско общество.

(4) Младото поколение — става дума за реализацията на младите българи в ЕС, за насилието сред тях и за ценностите, които се възпитават у тях, за морала, дълга и патриотизма, за отговорността към България.

(5) Съхрани Българското — това означава опазване на българския характер на нашата държава и на нейната идентичност, съхраняване на паметниците ни, на нашето историческо и културно наследство.

(6) Българите в чужбина — тук се включват и тези на Запад, и тези на Изток, и тези на Север, и тези на Юг. България трябва да ги приобщава и реинтегрира, ако не тях лично, то техния талант, опит и умения, контакти, капитали и позиции.

(7) Реформите в системата за национална сигурност — те са необходими за да бъде тази система адекватна по отношение на новите предизвикателства и да даваме нашия национален принос за сигурността на ЕС и в региона.

(8) Енергийната сигурност — тя включва всички аспекти на нашия енергиен баланс (нефт, газ, АЕЦ, ток и енергия от възобновяеми източници), постигането поне на частичен енергиен суверенитет.

(9) Издигането на ролята на България в региона — именно тук, на Балканите и в Черноморския басейн, е реалното значение на България като значим фактор в международните отношения.

(10) Достойното участие на България на световната сцена — това участие трябва да бъде осъществено чрез разумно и отговорно поведение на древна като история и европейска като самочувствие държава, съизмеримо с нашите възможности и отговарящо на нашите национални интереси.

Този списък от стратегически приоритети не претендира да е пълен. Той само показва, че ако до влизането ни в НАТО нашият стратегически хоризонт бе близък и се измерваше с 2004 г., а после до влизането ни в ЕС сакралната дата, максималният обхват на „стратегическото” ни мислене, бе 2007 г., сега вече, виждайки, че само формалното членство в НАТО и ЕС не стига, а то трябва освен това да стане наистина пълно и пълноценно, ние сме длъжни и дори обречени да се повдигнем на пръсти, да виждаме отвъд тези близки линии на хоризонта, да гледаме поне с 10—15 години напред.

Вече на няколко пъти подчертавах, че Държавата всъщност е нещо просто и ясно — механизъм за производство на сигурност, система с прости и ясни правила и инструмент за спазването на тази правила.  За да се случат нещата, България, трябва да се модернизира, европеизира и демократизира. Това не може да се постигне по метода на пробите и грешките, с импровизации и волунтаризъм.

В днешното време на стратегически предизвикателства и в утрешния ден на стратегически рискове, управлението на държавата ни може да се оприличи на стрелба със завързани очи по движеща се мишена. И за да не се превръща това управление в игра на сляпа баба с живота, здравето, собствеността, надеждите и амбициите на българския народ, най-напред трябва да се свали поне превръзката от очите на управляващите.

Този парадигмален в истинския смисъл на понятието императив веднага извиква като първа и остра необходимост разработването на една друга, изкючително важна и нужна стратегия — Стратегия за национално развитие. Ако имаше такава стратегия, тогава и стратегията за национална сигурност щеше логично да се впише в нея. Щяхме да знаем за каква Държава България се борим. Щяхме да знаем също така и каква национална система за сигурност и отбрана ни е необходима като неин стратегически важен, структурен, интегративен и синергетичен елемент.