ЗАКЛЮЧЕНИЕ За някои много важни теми, неразгледани

Тук обаче искам изрично да подчертая, че останаха незасегнати четири изключително важни и актуални теми и се чувствам длъжен да отделя по мъничко място за всяка от тях, защото иначе бих смятал тази книга за незавършена.

Само като се осъзнае българската реалност, която задушава науката, изтласква я по периферията на общественото внимание и я превръща в твърде неблагодарно занимание, в маргинална професия — крайно непрестижна в морален аспект и абсолютно неизгодна в материален (финансов) план, — може да се разбере защо нивото на българската наука е толкова незадоволително, включително в областта на националната и международната сигурност.

Преподавателите и научните работници в тази толкова важна и жизненонеобходима сфера на знанието са поставени в условия на непрекъснат физически и психичен стрес, те трябва да препускат от университет на университет, за да „вържат” някак двата края, не разполагат с нормални условия за научна дейност, мнозина от тях нямат нито пари, нито време, нито стимул да следят огромната като заглавия и обем must read литература, която се разпространява в интернет или излиза у нас в превод от английски и понякога от френски език.

Заедно с това, ние сме свидетели или дори преки участници в един буквално развихрил се процес на свръхпроизводство на доктори и доктори на науките, на доценти и професори. Фабриката за дипломи работи с пълна мощ и с нарастваща скорост. Критериите се занижават, качеството на разработките спада, създава се усещането, че да се напише докторска дисертация или хабилитационен труд е нещо елементарно, както казваше един руски филмов герой: „Ловкость рук и никакого мошенства!”^XLIX.

Знаейки от собствен опит цената и тежестта на научната работа, аз винаги съм се възмущавал от определени типажи сръчни и пробивни хора в науката, които съм класифицирал в няколко типа. Ето накратко техните названия и характеристики:

Тип 1 — „Великият комбинатор”

Това са хора а-ла Остап Бендер^L. Те като правило не се задоволяват само с това да бъдат „малки” доктори и доценти, а водят битката докрай — докато не станат „големи” доктори и професори.

Най-важните техни качества са неизчерпаема енергия, хъс, пробивност, изобретателност. Те си съставят план за действие и го следват неотклонно. В стратегията им непременно влиза вярната ориентация през кой научен Съвет и през коя Комисия на ВАК^LI могат да минат. Съставят си списък на членовете на съответните Съвет и Комисия (които ще гласуват после за тях) и започват да действат; особено силни са, ако разполагат с властови ресурс в някое учебно заведение, например ако са ръководители на програми или катедри, да не говорим пък за декани. Тогава любезно предлагат лекции на хонорар, половин или пълен щат на ключови фигури от така съставените списъци. По този начин се създават зависимости, които сработват гарантирано по-късно — при гласуването на съответната научно-образователна или научна степен.

Това е само един пример как се постига съкровената цел. Практиката ме е изумила колко и какви невероятни способи да „пробие” има даден „Остап Бендер” в науката! И неговият успех рядко е свързан с качеството на научния му труд. Дори по-скоро има обратнопропорционална зависимост между комбинативността и пробивността на човека и стойността на научните му резултати.

Това са относително добре (и относително интелигентно) маскирани компилатори или много по-безсъвестно откровени плагиати. Те използват различни тактики и похвати, за да „напишат” нужните научни работи. Винаги ми е било най-необяснимо как тези хора спят спокойно — не ги ли боли съвестта? Та нали някога моите прекрасни професори Георгий Домбровский, Леонид Шишкин и научният ръководител на кандидатската ми дисертация^LII професор Иван Тарапов ме бяха учили, че да се присвои даже една дума, даже една мисъл на друг автор е най-голям научен грях и омерзително плагиатство.

Не по-малко необяснимо е, че — дали защото вече посветилите се на науката четат доста по-малко, отколкото е нужно, дали тъй като научната литература днес е общодостъпна (а не както някога, когато редица изключително важни монографии на видни западни автори бяха отпечатвани в крайно ограничен тираж и се предоставяха само на избрани „свои” научни работници), дали заради интернет морето от информация — като че ли стана норма да се компилират и просто присвояват чужди мисли, възгледи и изводи. Достатъчно е да сложиш една препратка към книгата на съответния автор и сякаш си си измил ръцете. Кой ли ще ти проверява какво си цитирал и какво — присвоил!

Тип 3 — „Big Boss”

Това са персони, които имат реална власт — министри, заместник-министри, началници на кабинети, директори на дирекции, председатели на агенции, ръководители на служби и т.н. Използвайки своите позиции, те de facto си подаряват званието „доктор” (и „доктор на науките” — по-рядко, но с тенденция към непрекъснато нарастване). За тях няколко букви пред името — това е като брошка, като огърлица, като нагръден знак за украшение. Правят го от суета, за да си придадат тежест, а нерядко — поради глезотия и задоволяване на неустоим, парвенюшки каприз.

На тях никой не смее да им откаже, защото университетите са много зависими от властта, каквото и да се говори за автономия. Всъщност това си е една чиста проба корупционна практика.

Тип 4 — „Big Money”

Това са хората с много пари, но най-често с малко интелект. Те не си играят да пишат дисертации. Просто си плащат на някои закъсали финансово научни шерпи да им ги напишат. Съответно си плащат после и на други закъсали финансово или просто достатъчно разумни и съгласни на компромиси хора да им изготвят „правилни” рецензии и да прокарат дисертациите през съответния Съвет и съответната Комисия.

За мен тази практика, тази — ще кажа направо — мания, при подобен тип хора (странното е, че те вече съвсем не са малко) е избиване на комплекси и/или изпиране на биографии.

Втората тема е за противоречивата и изпълнена с провали и заблуди т.нар. „Глобална война с тероризма” (Global War On Terrorism, GWOT), по-конкретно за слабостите на българската външна политика, която именно по отношение на „войната с тероризма” допусна да се възродят стари синдроми, стремежи и чинопочитания — да бъдем отново най-верният сателит, най-послушният партньор, най-съгласният по-малък Брат.

По тези въпроси съм писал много и често, в т.ч. в научни публикации^554,555 и книги^556,557. Ето защо в тази монография ще кажа само следното. Пълната подкрепа за стратегията на САЩ по отношение на Ирак и за присъединяването на България към Коалицията на желаещите бе нагледна илюстрация как дори в държава с претенции да бъде демократична, политическият елит може да води непрозрачна, задкулисна политика, без да се опитва да убеди обществото в необходимостта от такава политика и в това дали тя съответства на националните интереси.

Подобно поведение е свързано с превърналото се в манталитет традиционно разбиране на българския елит, че светът си остава все същият и неизменен, точно както е описан още от великия древногръцки историк и баща на политическия реализъм Тукидид (около 455 г. пр.Хр.—около 400г. пр.Хр.), т.е. свят, при който „онези, които са по-силни, постигат онова, което е възможно, а слабите отстъпват"⁵⁵⁸; свят, където правото безусловно е на страната на силния и висша стратегическа мъдрост на слабия (за каквато те смятат държавата ни) е хитро и ловко да се присъедини на страната на силния и да се нареди до него на софрата при празничния пир след удържаната победа.

В продължение на пет години бях непосредствен свидетел на еволюцията (или революцията?!) в отношението на президента Георги Първанов към войната в Ирак. Признавам, че въпреки работата си като негов секретар по националната сигурност, не можах да си изясня всички вътрешнополитически и може би най-вече външнополитически причини, довели президента до това „завъртане” в неговата позиция на 180 градуса — от „Аз не приемам тази война!” до превръщането му в един от последните и най-последователни защитници на българското военно присъствие в Ирак.

Същите думи могат да бъдат адресирани към политическия ни елит и в частност към президента Първанов по отношение на военните операции на САЩ и НАТО в Афганистан. Там българските военни изпълняват широк спектър от задачи (включително и бойни) и се намират буквално в окото на тайфуна и в кратера на вулкана, досами мелницата за насилие и близо до конвейера от безцелни рискове, където политическият ни елит ги е пратил с неясна стратегия и неясни цели в неясно начинание, което рано или късно може да се окаже безсмислена геополитическа авантюра, а може би и геостратегически провал.

За мен това е особено чувствителна тема, защото знам много неща по въпроса от непросредствения мой „допир” с реалността на Афганистан, когато бях аспирант в СССР в периода 1982—1986 г. Виждал съм как докарват ковчези и съм чувал какъв душераздирателен плач, вой, писък и крясък надават майките, сестрите и съпругите на младежите, лежащи — според уверенията на военните — в тези пломбирани ковчези.

Сериозните анализи на водещи специалисти по въпросите на международната сигурност, исляма, тероризма, бившия Съветски съюз, Югозападна Азия, наркотиците и т.н. говорят какво означава да изпратиш войски в Афганистан — в територия, където тегне проклятие над всеки окупатор, над всеки изпълнител на интернационален дълг и над всеки демократизатор. Там талибаните нерядко организират нападения, включително в самата столица Кабул, за да унижават войските на НАТО и личната охранителна гвардия на т.нар. „Кмет на Кабул”, т.е. на афганистанския президент Хамид Карзай (Ḥāmid Karzay, президент на Афганистан от 2004 г.); за да дискредитират целия смисъл на американските и натовски операции; за да покажат, че в Афганистан има какво ли не друго — има безумен ръст на засетите с опиумен мак площи, както и на добивите и печалбите от тях; има безнаказана корупция, безпрецедентна контрабанда, безспирно насилие, — но няма сигурност, няма стабилност, няма демокрация, няма защита на човешките права, няма държава.

Ето защо в Афганистан България участва в една стратегически сбъркана мисия. А тя е сбъркана, защото липсват не само ясни, а изобщо някакви критерии кога тази мисия ще се смята за приключена поне относително успешно! И това допълнително придава обреченост на мисията. Абсолютно необяснимо е за здравия разум защо НАТО, един мощен съюз, изграждан над 60 години, залага цялото си бъдеще и смисъла на своето съществуване в тази обречена мисия.

Нека да си дадем сметка, че дори при толкова оспорваната от глобалното обществено мнение война срещу Ирак имаше определени критерии, според които да може да се твърди, че е постигнат успех:

• 
  сравнително демократичен Ирак (управляема, включително силово, демокрация);
  
• 
  прозападно или проамериканско правителство;
  
• 
  сили за сигурност, частично контролиращи реда и законността;
  
• 
  хлабава, дори имитирана федерация;
  
• 
  започнала бавно да се възстановява от войната икономика;
  
• 
  засилен добив на нефт.
  

И накрая, ако в Ирак можеше най-малкото да се очаква някакво осребряване на нашето участие, то в Афганистан за такова нещо и дума не може да става, ние калкулираме и ще продължим да калкулираме само загуби.

Толкова за българското участие в недостатъчно добре дефинирани и повърхностно обосновани „мисии зад граница”. Нека сега поставя борбата с тероризма в по-широк контекст и да подскажа защо тя е предизвикателство за демократичните държави. А тази борба е наистина много сериозно предизвикателство, защото не само обединява демократичните държави и им дава политически мотиви за укрепване на техния съюз, но и едновременно с това поражда проблеми, които могат да разединят и разделят демократичния свят.

Най-напред за това, което обединява демократичните държави (или най-малкото може да се смята, че е налице относителен консенсус помежду им):

(1) Тероризмът не признава граници, религии, култури, цивилизации.

(2) Никакъв терористичен акт не може да се оправдава и обяснява с каквито и да било идеи и съображения от политически, философски и идеологически, расов, етнически и религиозен или от друг характер.

(3) Необходимо е още повече да се укрепва водещата роля на ООН в борбата с тероризма.

(4) Все по-остра е необходимостта от реформи и трансформация на другите съществуващи структури — НАТО, ЕС, ОССЕ — и на регионалните организации, както и от засилване на сътрудничеството между тях.

(5) Нужно е всички държави — членки на ООН, да се присъединят към съществуващите международно-правни инструменти за борба с тероризма и да бъде изготвена всеобхватна конвенция срещу международния тероризъм.

(6) При противодействието на тероризма всяка страна има правото и призванието да се защитава, дори ако се налага да го прави сама и дори ако се налага да действа превантивно и даже изпреварващо. Рамката обаче е стриктното съблюдаване на Устава на ООН.

(7) Държави, които дават убежище на терористи или спонсорират тероризъм, трябва да бъдат най-строго наказвани, включително чрез санкции, наложени им от Съвета за сигурност на ООН.

(8) Необходими са саниращи мерки и строг контрол над провалилите се и провалящите се държави.

(9) Не можем да се ограничаваме с борба срещу последствията от тероризма, а трябва да се атакуват коренните причини на тероризма, тласкащи хората към насилие — бедност, изостаналост, експлоатация, репресивен режим, разпаднала се държавност, слабо образование и здравеопазване, влошена околна среда, престъпност и несигурност.

(10) Въпреки че постигнатото по Целите на хилядолетието за развитие досега е крайно недостатъчно, те трябва да бъдат реализирани до 2015 г.^LIII

(11) Необходими са много по-интензивни усилия за пресичане на финансовите корени на тероризма и в борбата срещу преплитането и симбиозата на тероризма и организираната престъпност.

(12) Все по-съществена става ролята на образованието, във всички аспекти и особено в сферата на културата и религията, в ограмотяването, в прекратяването на образователни практики в редица държави, където децата се учат да мразят различните от тях.

(13) Развитите общества трябва да полагат много повече усилия за интегриране на имигрантите и за повдигане на техния материален, обществен и психологически статус.

А ето къде е възможно разминаване в гледищата, оценките и позициите между демократичните държави. Следва примерен списък с идеи, които не се възприемат навсякъде еднакво убедено и категорично.

(1) Тероризмът с комплексно, многостранно явление. Всъщност има не тероризъм, а тероризми, различни тероризми. Всеки тероризъм трябва да се разбира в неговия уникален културен, етичен, религиозен, социален, исторически, политически контекст.

(2) Спорен е комплексът от проблеми „Война с тероризма” vs. „Борба с тероризма”, тъй като терминът „Война” предполага и прилага Law of War, законите на Войната, а терминът „Борба” — законите на Мира, Law of Peace. Същностният въпрос е дали тероризмът е война или е престъпна дейност. През отговора на този въпрос преминава разделителната линия между вижданията за тероризма и за средствата на борбата с него в САЩ и Европа. Според САЩ това е война с тероризма („а на война — като на война”) и тя трябва да се води с армия и специални части. Според Европа това е борба с тероризма, при която на тероризма трябва да се противодейства с полиция и специални служби.

(3) Спорно е също така твърдението, че единствени авторитарните, тоталитарните и репресивните режими раждат тероризъм, а демокрацията и развитието са противоотрова срещу тероризъм. Тероризмът е вътрешен проблем за демократични държави като Испания и Великобритания.

(4) Спорни моменти има и в тезата, че Демокрацията и Сигурността са неразривно свързани; че не може да се гарантира едната за сметка на другата; че укрепването на едната укрепва другата и обратното.

(5) Остри дискусии има по въпроса дали да се преговаря с терористи.

Факт е, че държавите, отказали да преговарят с терористите в Ирак, най-често получаваха в замяна обезглавени тела на сънародниците си. Факт е и, че държави, които явно или тайно влизаха в преговори с терористите, нерядко успяваха да спасят своите сънародници. Това е изключително деликатен въпрос с уклончив отговор (не политически декларативен, а в скритата си, дълбока същност!). В смисъл, че дали да се преговаря с терористи зависи от обстоятелствата, например от пленените хора (ами ако са деца?); от възможността да се спечели време; и че да се водят преговори, невинаги означава да се тръгва на безпринципни отстъпки.

(6) Болезнен въпрос е и този за „ползата” от тероризма. Тероризмът е много сериозен проблем, но това е така и защото той се използва за постигане на политически цели и, образно казано, той „си струва”, възнаграждава се щедро — ние виждаме и в нашия регион как брутални терористи се превръщат в политици, с които Западът разговаря, преговаря и се договаря. Подобни случаи са фактическо послание към други подобни „борци” — използвайте тероризма, постигайте политическите си цели и после ще ви признаят (защото ще влязат в сила свършените факти), ще решават с вас регионалните проблеми!

(7) Каквото и да си говорим за тероризма, винаги остава открит един въпрос — за разликата, за границата между тероризма и съпротивата. При отхвърляне на разрушителното насилие няма яснота какво да правят онези, които са изчерпили всички средства за мирен изход, за мирно постигане на техните стремежи, идеали, политически цели? Това наистина е много тежък проблем къде минава различието между терористи и борци за свобода, между терористи и бойци от съпротивата, въстаници, партизани? Може ли да се поставя знак на равенство между едните и другите?

Спорно е, но когато се опитваме да си изясним какво е тероризъм, не трябва ли, акцентът при употребата на насилие да се поставя не на това „Какво се прави?”, а „Защо се прави?”. Когато насилието се прилага за постигането на Свобода (от робство, от чуждо управление или от налагане на чужда култура, идеология, идентичност), то тогава имаме не Терористи, а Борци за Свобода. Докато ако насилието се прилага за да се създава хаос, да се разрушава нормалният ход на нещата, да се налага своята воля, своята култура, идеология и идентичност над другите, тогава това е тероризъм. Тънката разделителна черта тук минава през пълната, категорична неприемливост да се разрушават — съзнателно! — животът, здравето и собствеността на невинни хора (вж. по-рано разсъжденията за религиозните и философски принципи на богомилите).

(8) Дали тероризмът е спонтанно възникнал феномен или е отговор на обективни процеси? А целите и средствата на тероризма — какви са? Не действат ли и терористите по пазарните методи — с търсенето на най-голяма и бърза печалба, със застраховане и хеджиране на рисковете, с акции от бъдещи сделки, с игра на повишение и понижение? Не е ли тероризмът едно перверзно проявление на властващата култура на насилието, порнографията, разпадането на ценности (любов, морал, семейство, вярност, дълг, отговорност, солидарност, състрадание и съпричастност), на личния егоизъм и интерес, на разкъсването на социалните връзки и на използването на хаоса за постигането на максимална добавъчна стойност и субективна изгода? При такава „култура” задръжките падат, все по-лесно е да отнемаш и убиваш.

Тероризмът е средство, тактика и инструмент. Той е бизнес, чийто продукт, произвеждана и търгувана стока, е насилието, а средата, в която се постига най-висок дивидент от него, е атмосферата на страх.

(9) Още сме далече от разбирането на дълбочинната психология на тероризма, от намирането на поне донякъде приемливи обяснения защо хората прибягват до суицидни действия; до такава саможертва; защо преминават разумната черта и се просмукват с насилие; какви са тия форми на наркотично пристрастяване към подобни действия?

(10) Тепърва предстои да се изясни ролята (а и смисълът) в борбата с тероризма на Международния наказателен съд и неговата юрисдикция.

(11) Липсва единен кодекс на поведение, който да регулира нашето сътрудничество в борбата с тероризма с недемократичните страни.

(12) Необходимо е преосмисляне, а не отрицание, на национализма. Трябва да си изясним какво означава „Демократичен национализъм”, как да бъдеш националист, в т.ч. и краен, без да ти бъдат предявявани обвинения, че си терорист.

(13) Когато търсим съгласие по обща дефиниция за тероризма, нека да си даваме сметка доколко тя обхваща „държавния тероризъм”.

(14) Много сериозни дебати се водят по въпроса дали войната на САЩ в Ирак (както и продължаващите операции в Афганистан) действително водят до позитивни резултати в противодействието на тероризма, дали наистина е вярна тезата, че трябва да воюваме с терористите „там”, за да не дойдат те „тук”.

(15) Въпрос, излизащ на преден план, като проблем на сигурността е този за ролята на медиите. Те все повече се превръщат в среда, без която ефектът от дейността и размахът на терористите щяха да бъдат далеч по-малки. Медиите се оказват de facto мощно оръжие в арсенала на тероризма — медии за масово унищожение. Нужно е по някакъв начин да се овладее и употребата на медиите за пропаганда на нехуманни и неморални ценности, за сеене на омраза, насилие, перверзии.

16) Ами въпросът за релацията „тероризъм—обществено мнение”? Във войната (или борбата) с тероризма централно място заема спечелването на общественото мнение в собствената страна и подкрепата на хората в държавата, където водим тази война, т.е. съществен елемент от тази война е битката за сърцата и умовете на народите и обществата (Hearts-and-Minds Campaign), включително операциите за стратегическо влияние (Strategic Influence Operations). Една победа, извоювана на бойното поле, може накрая да се обърне в поражение на идеологическото и пропагандно поле, особено в сегашната епоха на информационното общество.

(17) Разминаване има дори в оценката за връзката между бедността и тероризма. Политическата класа в развитите страни налага тезата, че няма пряка връзка между бедността и тероризма и че бедността сама по себе си не води до тероризъм, а създава плодотворна почва за тероризъм. И едва ако в тази почва попаднат семена на агресията и насилието, това, което ще покълне би могло да породи тероризъм.

Но ако подобни семена има навсякъде (както е логично да мислим), то тогава акцентът вече не трябва да бъде върху семената, а върху почвата. А бедността при такава логика се оказва едно от базисните условия да има тероризъм. Ето защо тя не може и не бива да бъде търпяна и дори възпроизвеждана. Десетки държави и милиарди маргинализирани, даже почти обречени, хора се нуждаят от шансове — да оцелеят, да живеят поне сносен живот, да имат някаква надежда.

(18) Противоречиви са и разбиранията за глобализацията. Нужно е без да се отречем този обективен процес, да се оптимизират онези й проявления, които са общополезни за народите и да се минимизират също така щетите, които тя нанася на развитието и бедните страни. Глобализацията не трябва да се демонизира, а да се хуманизира. Нуждаем се от глобална култура на солидарност, съпричастност и взаимопомощ.

(19) Необходимо е да се създават условия за Диалог, за Алианс на цивилизациите — една изключително хуманна и прогресивна идея на Хосе Луис Родригес Сапатеро (José Luis Rodríguez Zapatero, министър-председател на Испания от 2004 г.) за стимулиране на контактите между различните етноси, култури и религии, за възпитание в дух на търпимост и толерантност, а не на сблъсък между цивилизациите. За да се изгради обаче доверие между цивилизациите, трябва да схващаме действителността не според нашите нагласи, стереотипи и предубеждения, а според реалността; да чуваме чрез ушите и да виждаме през очите на другите — с повече етническа и религиозна, етична и културна чувствителност. Ако не искаме идеята за Алианс на цивилизациите да остане пропагандна теза, трябва да направим твърде много, за да има поне относителна равнопоставеност в този Диалог и за да има поне относително равноправие в този Алианс.

(20) Слава Богу, малцинство са онези, които смятат, че Ислямът е „бременна” с тероризъм религия и категорично връх взема тезата, че нито една от религиите не е сама по себе си и изначално, в своята същност „обречена” да ражда тероризъм и да проповядва насилие. Религията е деликатно нещо, там не може да се стъпва с ботуши по оголените нерви на вярващите и ние трябва да уважаваме всяка една религия, която в дълбоката си своя същност е хуманистична. А такъв е и Ислямът. В същото време не трябва да си затваряме очите за религиозните елементи в мотивите и действията на ислямските терористи. Нужен е анализ, но вътре в тази велика, хуманна религия, защо възникват основания тя да бъде използвана по този деструктивен начин. Впрочем ние сме длъжни да признаем, че нито една религия не е чиста от насилие, не е „девствена” исторически по отношение на насилието. Всъщност една от функциите на всяка религия при нейното възникване е да дава лесни решения, лесни обяснения на случващото се, да снема отчасти неопределеността. Това спомага за пораждането на огромна енергия и страст тези лесни решения да се реализират, по възможност час по-скоро, т.е. преди да се обръща навън и да се опитва да променя света, всяка религия трябва да се обърне навътре в себе си: може би отговорите, които търси са и там.

(21) България не може да стои настрана от борбата с тероризма. Но всичко е въпрос на калкулация, способности и възможности. Все пак държавата ни е малка, (трябва да) извършва сложни реформи, има ограничени финансов и човешки потенциал и не би имала сили дълго да носи отговорности, които са над пряката грижа за националната сигурност и касаят повече процеси от световен мащаб и глобалната сигурност. Страни, които искат по-голяма роля в глобалната сигурност, трябва да поемат и по-големи отговорности. А ние като европейска страна, като държава, членуваща в ЕС, трябва да се учим да синхронизираме позициите си с Европа и по въпроса за борбата с тероризма. В тази борба е необходима повече Европа.