Третата тема е за енергийната сигурност на България

Самият факт, че Русия е богата в суровинно отношение държава, не означава автоматично, че тя може да превърне своето ресурсно богатство (и най-вече нефта и газа) в стратегическо „оръжие”. Естествено, че за да стане това е необходимо нефтът и газът да достигнат до потребителите, т.е. на преден план излизат тръбопроводите. И затова е разбираемо, че Русия, както всяка друга страна, не може да гледа на трасетата за нефто- и газопроводите само от гледна точка на цената за тяхното изграждане и експлоатиране. Прокарването на тръбопроводите е императив на руската стратегически визия и неговото реализиране на практика — с идентифициране, анализ и оценка на рисковете с цел оптимизиране на ползите и минимизиране на щетите е въпрос на висша национална политика на Русия, който може да се сравни със стратегията на САЩ и НАТО за „изнесена напред отбрана” (forward defense), а самите тръбопроводи биха могли да се използват като аналогия с разполаганите от САЩ на територията на други държави „съоръжения за съвместно ползване” (евфемизъм за бази).

Ако по-рано, по време на Студената война, в руската външнополитическа стратегия напред вървеше политиката, а след нея в сферите на политическо влияние идваше икономиката, сега е обратното — напред върви икономиката, а в отвоюваните от нея сфери на икономическо влияние идва политиката. С други думи, поради прагматизма на днешното ръководство на Русия (то си дава сметка, че трудно може да предложи някаква ценностна алтернатива, а политическите инструменти остават неефективни), външната политика на Русия частично се деполитизира и в същото време се икономизира. Има логика в споменатото по-горе твърдение, че постепенно Панславянското братство и Православната ос като стратегически опори и ориентири на руската външна политика се заменят с пан-„Лукойл”-ското братство и „Газпром”-овата тръбопроводна ос. Това е така, защото геополитиката по отношение на стратегическите суровини е много сложна игра. Тази геополитическа игра е по-сложна от шаха, тя е по-скоро като древната китайска игра „ГО” (Gas & Oil). Това е стратегическа игра, която е много трудна, многопланова и многопластова, качествено различна и твърде сложна — и като нагласи, и като мислене, и като правила, и като цели.

Ще кажа няколко думи за мястото и ролята на нашата държава в сложната геополитическа, геоикономическа и геоенергийна стратегия. Както вече подчертах, България се намира в центъра на своеобразен триъгълник с реални и потенциални източници на нестабилност, чиито върхове са Западните Балкани, Задкавказието и Близкият Изток. Това означава, че в националната ни стратегия трябва да има много сложна калкулация на ползите и щетите от всеки ход, от всяко решение в областите, които имат пряко отношение към сигурността на региона. Няма съмнение, че енергийната политика е една от водещите сред тези приоритетни области. В този смисъл поведението на България не може да бъде рисково, непредсказуемо, идеологизирано по отношение на ключовите играчи. Ние в момента нямаме нито необходимия ресурс, нито нужната икономическа тежест, нито желания авторитет за водене на сложна, заплетена и „тънка” политическа игра. От друга страна, ще изтъкна отново, че ключов стратегически ориентир за страната ни е членството в ЕС. Което означава, че там, където има изработена единна европейска позиция България трябва да се присъединява към нея, а там, където такава единна позиция отсъства, България трябва да се ориентира към защита на националните си интереси, но като не го прави демонстративно за сметка на други държави — членки на ЕС, а като го обяснява ясно, открито и прозрачно, като го отстоява с разумни аргументи и с приемственост в политиката си, независимо от смяната на правителствата и посочвайки, при възможност, прецеденти на аналогично поведение на други европейски държави, преди всичко от по-влиятелните (например Германия, Франция, Италия).

За да изясня какви могат да бъдат базисните принципи, върху които България да гради своята политика по отношение на тръбопроводите, ще очертая някои допълнителни елементи на регионалната среда, в която е разположена страната ни. Може да се каже, че иначе традиционните политически интереси на Русия на Балканите сега се заменят с икономически благодарение на стратегическите суровини. За Русия нашият регион има все по-малка самостоятелна стойност и това е така, защото геополитическото му значение се определя от факта, че Русия разглежда Балканите преди всичко като транзитен регион, през който тя може да стигне до европейските пазари.

С други думи, има известно изместване на центъра на тежестта в региона, в който е разположена България. Ако по-рано Черноморският басейн бе междинна зона между Русия и Югоизточна Европа, и следователно бе периферия на Балканите, то сега Балканите се превръщат в периферия на Голямото сърцевинно черноморско пространство. Характерно е, че някои държави (например Словения и Хърватска) искат да „избягат” от Балканите, т.е. да бъдат смятани като граничещи с Балканите, докато за Черноморското икономическо сътрудничество действащите сили са не центробежни, а центростремителни^LIV.

В условията на световна криза, остра динамика на процесите, повишена несигурност и нарастваща непредсказуемост, рисковете пред България са много повече и по-трудни за управляване, отколкото са те за по-развити, по-влиятелни, по-сплотени и по-богати държави. Всяка стратегия и политика, които са в проблемното поле на националната сигурност, трябва да се разработват и осъществяват не през идеологизираната призма и конфронтационното мислене, а прагматично и принципно.

Много сложен по отношение на енергийните ресурси е въпросът за диверсификацията, която е стратегически приоритет за нашата страна и едновременно с това — мантра за политическия елит. Като европейска държава, България не може да не разглежда тази диверсификация в европейския интеграционен контекст. А това означава да се отчита наличието на разбираеми и логични предпоставки за сериозни противоречия между Русия и ЕС в тази сфера, породени от техните противоположни приоритети: на Русия — да диверсифицира потребителите на добиваните от нея нефт и газ, а на Европейския съюз — да диверсифицира доставчиците на нефт и газ.

Очевидно е, че подобна противоположност на приоритетите предполага възникването на спорове, т.е. въпросът е не „Дали?” между ЕС и Русия ще има конфликти, а „Как?” тези конфликти ще бъдат разрешавани или поне контролирани. В същото време, на отношенията между ЕС и Русия не бива да се гледа като на конфликти с нулева сума, т.е. на конфликти от типа „или—или”, при които печалбата на едната страна задължително води до загуба на другата страна.

Несъмнено диверсификацията е ефективно превантивно средство срещу зависимостта от някой монополист — зависимост, която винаги крие опасност в кризисна ситуация този монополист да извива ръце и да налага политически позиции. Диверсификацията е също така здравословен подход, към който прибягва по възможност всяко националноотговорно управление. Диверсификацията обаче е и калкулация на икономически и геополитически ползи и изгоди. Тя е важен стратегически приоритет, но не и самоцел. Защото би могло цената на геополитическата печалба да бъде икономическа катастрофа. И обратното, икономическата печалба да стане геополитически колапс.

Да не говорим, че диверсификацията също не е чист откъм компромиси процес, особено по отношение на демократичните ценности и принципи. Така се е разпоредила природата, че стратегическите суровини не са се разположили в съгласие с коефициента на демократичност на държавите. И както и да се отнасяме към Русия, не може да се отрича, че тя изобщо не е от най-недемократичните сред страните, богати на стратегически ресурси.

На основание на гореизложетото, мога да споделя убеждението си, че за определянето на българската стратегия по отношение на енергийните коридори и нефтените и газовите тръбопроводи би било логично и разумно базирането на следните няколко постулата:

• 
  Стратегическа цел: България да не бъде заобиколена от нито един от тези тръбопроводи (така както ни заобиколи реализираният от Русия, Турция и Италия газопровод „Син поток”, минал по дъното на Черно море и продължил към Турция).
  

• 
  Стратегическа цел: Не саботиране на даден тръбопровод, а усилия за включване на по-голям брой европейски държави към неговото изграждане и експлоатация.
  

• 
  Стратегическа цел: Отказ от идеологизиране и неподдаване на външен натиск, обусловен главно от геополитически аргументи, оставяне на крайната дума по строителството единствено на икономическата ефективност и на приноса към националната, регионалната и европейската енергийна сигурност.
  

• 
  Стратегическа цел: България да запази собствеността върху тръбопроводната мрежа, преминаваща през страната ни и да „диверсифицира” печалбите си от преминаващите тръбопроводи така, че те да не бъдат само от транзитните такси (например създаване на работни места при участието на наши фирми в реализацията на проектите и поддържането на съоръженията).
  

• 
  Стратегическа цел: България да води политика не по ексклузивната (изключваща) дилема „Или ЕС, или Русия”, а по инклузивната (включваща) релация „И ЕС, и Русия” (достатъчно е да се види примерът на други държави — Германия, Италия, Испания, Румъния).
  

През последните 20 години в държавната ни политика имаше твърде често не просто негативизъм към Русия, а явна русофобия. Това е една от причините — макар и не единственат, — България да е „мръсна приказка”, неприлична дума, за руския елит, а за жалост и за огромна част от руското общество. И сме длъжни да приемем горчивия факт, че България е поне на 99-то място в руските геополитически приоритети, че без да са изоставили своята нелепа и нищо недонесла им любов към Сърбия (но и без да са се отказали от вечния македонизъм, който винаги е работил срещу нашите интереси), руските лидери — на политическия живот и на общественото мнение, на военните и на бизнеса — провеждат стратегическо сближаване не с кого да е, а с Турция (!). Затова е крайно време да се освободим от някои свои заблуди, от присъщото за твърде много хора у нас безрезервно и безкритично русофилство и да започнем да виждаме Русия такава, каквато е, и съответно — да осъзнаем, че в днешно време много от нейните национални интереси са противоположни на нашите национални интереси или най-малкото не съвпадат с тях. Ние трябва да избистрим възприятията си, да отрезвим съзнанието си, което продължава да плаща данък на крайните, нетърпящи упрек и критика виждания, носи бремето на дългогодишни исторически наслагвания и наноси, искрени чувства и откровени манипулации.

В това отрезвяване няма нищо страшно, то ни е полезно. Защото колкото силно русофилството може да ни обогати и да пречисти душите ни в личен план, почти толкова силно осмислянето, че в политиката и обществените дела ние трябва да бъдем единствено и само българофили, би ни дало сила и аргументи за изработване на вярно и точно отношение към нова Русия — Русия, която търси нова стратегическа роля в голямата политика и вижда себе си като един от основните участници в изграждането на алтернативен световен ред, отхвърлящ крайно непродуктивния, нестабилен и de facto недемократичен еднополюсен модел и даващ шанс на нови центрове на влияние и развитие, като споменатия вече т.нар. „БРИК” (Бразилия, Русия, Индия и Китай).

Четвъртата тема е свързана с лансираната най-напред от мен в медийното пространство идея за ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА⁵⁵⁹. Ето най-същественото от моите съображения защо ни е необходима именно ТРЕТА РЕПУБЛИКА:

● ПЪРВАТА РЕПУБЛИКА — това беше социалистическата република, установена малко след 9 септември 1944 г.

● ВТОРАТА РЕПУБЛИКА — това е републиката на Прехода, установена малко след 10 ноември 1989 г.

● ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА — това ще бъде европейската република, която трябва да изградим в условията на постигнатото членство на България в Европейския съюз, т.е. за нея ще се говори като за установена малко след 1 януари 2007 г.

Сегашната българска държава е много лошо конструирана. Редица от нейните дефекти са в резултат на Конституцията, приета през 1991 г. Направените под натиска на ЕС няколко поправки на тази Конституция не можаха да доведат до съществени подобрения, а някои от тях дори допринасят за задълбочаването на хаоса.

Аз участвах в групата от 39 народни представители от СДС, предприели през май 1991 г. безпрецедентната и странна — естествено — за парламентарните традиции, десетдневна гладна стачка. Формално ние се решихме на този драматичен акт като протест срещу подписването и приемането на новата Конституция^LVII, но всъщност основната ни битка беше срещу сценария, който ръководството на БСП и някои лидери на СДС готвеха за страната ни, след като Конституцията стане факт, а именно — Великото народно събрание^LVIII да се трансформира в Обикновено и да изкара останалите 3 години от мандата си! Това за нас бе чудовищно, несправедливо към обществото и изцяло неприемливо — България вече не бе същата, тя настояваше категорично за реални демократични промени.

Впоследствие стана ясно какви мини със закъснител са заложени под демократичния Преход с тази Конституция. Ето защо къде на шега, къде с горчивина, нееднократно съм си казвал: „Трябвало е да се гладува. И то не 10, а много повече дни, защото наистина е имало за какво!”.

От всички изключително грешно конструирани (не казвам, че всички те са били направени съзнателно и с пъклен замисъл) от Конституцията основи на ВТОРАТА РЕПУБЛИКА аз ще посоча тук само следните:

● Създаване на независима от всичко и от всички, включително от обществото, от редовите граждани данъкоплатци, от живота, разума и нормалната логика Прокуратура: над ръководството й — небе, Бог и Извънземен разум. Може би затова неизбежно всеки един Главен прокурор изпада в безтегловност, зацикля в нереализирани намерения, а дейността му се оказва провал.

● Граничещ с абсурда факт, че президентът на България е единственият политик, който е избран от целия български народ, но има предимно представителни функции. Може би затова рано или късно идва момент, в който за всеки един Президент Президентството тясно за душата му става и той започва да се мъчи, независимо от своите човешки качества, да добие нови правомощия. Като вече всичко е въпрос на личен морал и лично чувство за мисия и призвание дали ще го прави заради своята Държава, заради своята Партия или заради своето Его. (За да не бъда неправилно разбран, все повече съм убеден, че в парламентарна република като нашата, президентът трябва да бъде избиран с някакво квалифицирано мнозинство от парламента, да е преди всичко заслужаващо уважение Лице на Българската Държава и да заема този пост като резултат от достойно проживян обществен, личен и — ако е възможно, — политически живот.)

● Разминаващо се със съвременните тенденции разпределение на правомощията между Центъра (свръхконцентрираната държавна власт в столицата) и окръзите (където са органите за местно самоуправление), което съхранява държавата ни като силно централизирана и с това изкушава непрекъснато всяко следващо управление да концентрира власт и ресурси и да иска отново и отново все повече държава, все повече права и все повече подчинение от местната власт.

● Прекомерен акцент върху т.нар. „твърди”, силови аспекти на сигурността, отразяващи предишните, в условията на тоталитарното управление, армейско-полицейско-разузнавачески инструменти за гарантиране на националната сигурност, за сметка на меките аспекти на сигурността — здравеопазване, образование, наука, качество на живота, качество на човешкия капитал, качество на екологичната среда.

Давам тези примери за сбъркани с нормалната логика и оказали се фатални за нашата страна системни, структурни и архитектурни дефекти, породени от Конституцията и предизвикващи сътресения и напрежения в политическия процес и обществения живот, само за да покажа, че няма как ВТОРАТА РЕПУБЛИКА да бъде частично отремонтирана, малко поукрепена, леко реорганизирана — необходими са демонтаж и нов, модерен, европейски строеж.

България не може да бъде поставена на крака, държавата не може да бъде реабилитирана, управлението не може да бъде далеч по-ефективно, нашата политическа класа не може да бъде по-отговорна и по-европейска, ако се ограничим само с палиативни мерки, с първосигнални отговори на постоянно множащите се проблеми. Ако по този начин би могло да се извършат коренни подобрения на състоянието на страната, нейният управленски елит вероятно би го направил, тъй като не е изначално злонамерен, вредителски, антинароден. Та кой политик не иска да бъде успешен, да бъде преизбиран и да пишат за него учебниците по история!?

Не. Така няма да стане. Така не може да стане. Нужни са не ре-активни, приспособяващи се към средата и обстоятелствата действия и решения, а про-активни, формиращи обстоятелствата и средата решения и действия!

В същото време искам изрично да подчертая, че не смятам, че проблемите ни се дължат единствено на Конституцията. Ето защо трябва да се направи Стратегически преглед на българския преход, т.е. много сериозно проучване и осмисляне на всички детайли от конструкцията на днешната ВТОРА РЕПУБЛИКА:

● Конституция;

● концептуални и стратегически документи;

● законодателство;

● система за държавно управление, в т.ч. и всички нейни подсистеми — система за национална сигурност, система за управление при кризи, система за оценка и управление на риска;

● структура на институциите от системата за власт и управление;

● взаимоотношения и разпределение на правомощията и отговорностите между централната власт и местните власти;

● ресурсно обезпечаване на държавата и обществото;

● кадрово обезпечаване на управлението на всички нива;

● приоритети на държавното управление.

Слагам тази точка като последна, въпреки нейната стратегическа важност, за да мога да се спра малко повече на нея. Аз съм категорично убеден, че държавата ни се управлява по инерция, чрез подходи от сферата на управленската общология и на принципа: „Така правят всички” или „Защото така е било, значи така трябва да бъде”. Но за държава като нашата е въпрос не само на оцеляване, а и на просперитет, да се спре разхищаването на финанси и усилия по този демодиран и — дано не се окаже гибелен за нас — начин, който не отчита националните потребности и цели, базира се на действия по шаблон, без да изисква креативност, визионерство, лидерство.

Именно защото ни е нужно много сериозно преосмисляне на модела, по който е конструирана държавата ни, на начина, по който тя се управлява и на приоритетите, които трябва да се следват за демократизиране, модернизиране и европеизиране на страната, аз свързах създаването на новата, на ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА с провеждането на това, което нарекох „Стратегически преглед на българския преход”.

Разбира се идеята за ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА казва само Какво трябва да се направи. Ако се постигне съгласие, че ние не можем да ревитализираме разнормализираната си държава и не можем да спрем крайно негативните процеси, които дискредитират демокрацията вътре в страната ни и в същото време дискредитират страната ни в Европа, тогава вече можем да мислим Как това да се направи.

Историята подсказва, че реализацията на всяка радикална идея, която идва да отпуши развитието на държавата и обществото и да даде тласък на модернизацията на хората и нравите, би могла да стане, като тя си намери нужния Субект на промяната. Този Субект може да бъде отделна личност (генерал Шарл дьо Гол^LIX); може да бъдат група прозорливи, зорки и зрящи личности (бащите — основатели на САЩ, бащите на съвременна Европа); може да бъде също някое политическо движение, партия, сила („Солидарност”^LX); а може да бъде и цялото общество или огромна част от него, когато тя съзрее за необходимостта от промяна. Промяна, която да се базира на най-широк обществен консенсус („зеленото чудо” на днешна Ирландия, която за мен е държавата образец, държавата модел).

Важното е да се осъзнае, или най-малкото да се даде шанс за започване на осъзнаването, че така повече не може да се продължава, че — както се вижда, — дори дисциплиниращите мерки на ЕС, на тази последна надежда за демократизиране, модернизиране и европеизиране на България, се провалят. На риск са изложени основните цели и стремежи на страната ни, под риск е всичкото онова, което придава смисъл на една държава, за да бъде тя не просто коридорна територия с обслужващи функции и населявана от спасяващи се поединично индивиди, а единно, интегрирано и консолидирано цяло от отделни хора, общности от хора и общество, обединени от общи цели, ценности и идеали.

Това са само щрихи, с които искам да завърша защитата на тезата си, че ВТОРАТА РЕПУБЛИКА, тази на Прехода след 1989 г., вече се е изчерпала, тя започва все повече да генерира несигурност и неподреденост в страната ни, да разкъсва социалната тъкан на обществото, да спъва България в нейните усилия да бъде модерна и уютна за живот, реализация и бизнес държава. И отново ще изтъкна, че всякакви отделни, козметични, имитиращи, симулативни, хвърлящи прах в очите на Европа и на българските граждани, мерки са само изяждане на историческо време, палиатив, който изсмуква ресурси, усилия и надежди. Ние се нуждаем от нов обществен договор, от нова като система, структура, приоритети и управление държава, т.е. именно това, което аз наричам „ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА” — Европейската Република България.

Убеден съм, че тези български политици, които ще подкрепят ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА и ще работят по национално отговорен начин за нейното конструиране, реализиране и консолидиране, имат бъдеще, имат мисия, имат дългосрочно, стратегическо мислене, имат шанс да променят и модернизират България и да я извадят от нелепата, позорна и унизителна ситуация да бъде смятана за най-неевропейската държава в Европейския съюз.

А този политик, който свърже името, визията и делата си с ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА, той ще стане първият български държавник на ХХІ век, първият европейски по мащаб и дела лидер на съвременна България.

Лансирам идеята за ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА без каквито да било политически амбиции. Аз съм част от политическата класа, която каквото можà да направи през тези 20 години на Прехода, го направи. Хубаво или лошо, това е. Намерят ли се обаче критична маса поддръжници на идеята за ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА (както и да се нарича тази идея — важно е не нейното название, а нейната същност), аз съм готов, ако бъда поканен, да дам своя скромен принос с предложения и решения най-вече в системата за национална сигурност.

Сред моите конкретни идеи за промяна на политическата конструкция на държавата ни, неизменно бих отстоявал следните:

• 
  намаляване на народните представители от 240 на 120;
  
• 
  преминаване към наистина парламентарна република — с президент само с представителни функции, избиран от Народното събрание (като например в Германия, Гърция, Турция и т.н.);
  
• 
  премахване на поста „вицепрезидент” — формална, бутафорна, куха, излишна и поглъщаща човешки и финансови ресурси длъжност, каквато няма в нито една от бившите социалистически държави — понастоящем членки на НАТО и ЕС, както и (предполагам) във всички държави — наследнички на бившата съветска система, а също и (допускам) в цяла Европа;
  
• 
  предефиниране на мястото и отговорностите на Прокуратурата;
  
• 
  свеждане на силно централизираните, изградени по командно-административен модел, структури до институции, преди всичко координиращи дейността на мрежи от организации и органи;
  
• 
  засилване на мажоритарния елемент, например 60 на 60 и дори 100 на 20, при избора — съответно мажоритарен и пропорционален — на народни представители.
  

Младите хора у нас трябва да се размърдат, да се захванат с отвоюването на България от дегенериращия и абсолютно неспособен да бъде строител, съзидател и сътворител „елит”. Те трябва да отнемат от този „елит” решаващата за страната ни роля и да поемат тази роля смело и силно, за да си построят България такава, в каквато те искат да живеят — европейска, модерна, демократична, а не да се оставят да бъдат изтласквани и пропъждани от нея.

Младите хора — в осъществяването на тази задача над задачите — трябва да се самоорганизират, да използват възможностите на интернет, да създават мрежи от мрежи — за контакти, за обмяна на идеи, за социални взаимодействия и мобилизация при отстояването на каузи и принципи. Ако се наложи да се направи партия или движение, то това нека да бъде не в началото на процеса, а в неговия край и то само ако няма друг начин да се намесят в битката за съдбата на България. В противен случай те рискуват чрез своята пасивност да оставят България в ръцете, по-скоро (по-скоро — в краката) на този „елит”, който е провинциален, андрешковски, користолюбив, имитационен, разсъждаващ егоистично и мислещ сателитно.

А такива като мен — нека да го кажа отново, категорично и убедено, —ако има нужда от нас и от нашата помощ, ще помагат според възможностите и съвестта си. Но ние да водим, ние да сме лидери, инициатори, мотиватори, интегратори, консолидатори — не, не бива! Да сме могли, да сме го направили. Вярно, не сме за изхвърляне, но нямаме право да се изхвърляме и да се самопредлагаме на България. Тя сега разчита и се уповава на младите. На ход са те — и никой друг!