СЕДМА ГЛАВА За съвременните тенденции в науката за сигурността

Прекрасна илюстрация за това са научните търсения например на Иля Пригожин. Неговите изследвания в областта на неравновесната термодинамика и статистическата механика на необратимите процеси и разработената теория на дисипативните структури му донесоха световно признание, в т.ч. и Нобелова награда по химия за 1977 г.

В същото време, както и по-горе отбелязах, днес вече е трудно да си представим изучаването на човешките общества без прилагането в тях на разработките на Иля Пригожин, а значи — без понятията ентропия, атрактор, дисипация, самоорганизация, неравновесие, неустойчивост, нелинейност и други⁵⁴⁷. Разбира се, пресичането на естествените и обществените науки и техният взаимен обмен на идеи, модели, подходи и не на последно място — термини, не се изчерпва, разбира се, само с името на Иля Пригожин. Да се твърди това, би било несправедливо най-малкото към забележителния „баща” на фракталите Беноа Маанделброт (Benoît Mandelbrot).

Извършването на детайлен анализ на взаимодействията и взаимните припокривания и преливания на естествените и обществените науки е едно изключително интересно, но сложно предизвикателство, което излиза далеч извън рамките на моите скромни изследователски амбиции към днешна дата.

На този етап само ще изтъкна две важни съображения:

Първо, нарастващата сложност на света, в който живеем вече и повече не може да бъде изучавана без привличането на широк спектър от различни науки. В огромна степен традиционните подходи са се изчерпали, те са достигнали границата, ръба, предела на използваемостта и продуктивността на присъщия само на тях категориален и методически апарат. Да се смята, че и нататък ще бъде възможно всеки научен работник да „копае” своето парцелче в съответната наука, оставайки ограден от нейните межди и синори, без най-малкото да надзърта зад тях, е вече илюзия, на която не вярват дори блажените верующи от фабриката за дипломи, научни степени и звания, която у нас работи с пълна мощ и нерядко обратнопропорционално на реалните достижения в непрекъснато притисканата и пренебрегвана от държавата българска наука.

Второ, естествените и обществените науки много често използват едни и същи категории и понятия (например, само за илюстрация — време, пространство, система, енергия, сложност, адаптивност, стабилност, хомеостаза, напрежение, сила), което никак не е странно, защото в края на краищата и двата тези клона на научното познание изследват един и същи свят — нашия, само, че едните (естествените науки) описват този свят с формули, а другите (обществените науки) — с думи. Но светът е един — той е обиталището на човешкия род и на всяка друга жива и нежива материя. И се оказва толкова крехък, толкова уязвим, с толкова и изключително сериозни и трудно управляеми рискове.
Казаното току-що ми служи за преход към съвременните тенденции и еволюцията на една от най-важните релации в съвременната наука за сигурността — релацията (връзката) „Безопасност—Сигурност—Риск”.

Само за 20—25 години малко преди и след края на Студената война (не на последно място и поради събитията от 11 септември 2001 г.) ние станахме свидетели на двуетапна забележителна еволюция в разбирането за сигурността. Нещо повече, макар че говорим за еволюция, всъщност по-скоро би могло да се твърди, че за този кратък период в изучаването на сигурността протекоха забележителни процеси, които се характеризират като две последователни смени на парадигмата, т.е. имат измеренията (най-малкото в известна степен) на научни революции в духа на изследванията на Томас Кун (Thomas Kuhn, 1922—1996).

Томас Кун разглежда развитието на науката не като плавен, а като скокообразен процес, който може да бъде схематично описан така:

„Стара парадигма” (господство на нормалната, традиционната наука) à „Криза на старата парадигма” (сблъсък на подходите, нормите и категориите на старата и новата парадигми) à „Смяна на парадигмата” (научна революция по Томас Кун) à „Нова парадигма” (господство на екстраординарната, революционната наука).

Научната революция по Кун, се изразява именно в смяна на парадигмата⁵⁴⁸.

Следва да се поясни, че като говори за ключовата роля на парадигмите, под това понятие Томас Кун разбира „Някои общоприети примери от фактическата практика на научните изследвания — примери, които включват закона, теорията и тяхното практическо приложение и необходимо оборудване, — всичко това в своята съвъкупност ни дава моделите, от които възникват конкретните традиции на научното изследване”⁵⁴⁹.

Казано накратко, за определен период науката се развива в рамките на старата парадигма. На един етап обаче, старите методи на изследването и използваните до този момент понятия вече не могат да описват удовлетворително протичащите процеси. Според Томас Кун това означава, че са възникнали аномалии, които не могат да бъдат обяснени в рамките на съществуващата парадигма и „нормалната наука излиза от пътя през цялото време”. Когато това се стане, т.е. „когато специалистът не може повече да избягва аномалиите, разрушаващи научната практика”, се слага началото на „нетрадиционните изследвания, които в края на краищата довеждат целия отрасъл на науката към нова система от предписания (commitments), към нова база за практиката на научните изследвания”⁵⁵⁰. При този скокообразен, качествен преход (революция) от една научна парадигма към друга, естествено е, че в известен период подходите, нормите и категориите на старата и новата парадигма влизат в конфликт — това е етапът на кризата; на сблъсъка между адептите на старата и привържениците на новата парадигма; на промяната на схващанията, която понякога е мъчителна. Този конфликт е още по-сложен, защото става дума не за установяването на някакъв набор от нови правила и нов символен език (т.е. норми и понятия, засягащи отражението на ставащото), а за промени, които засягат пряко мирогледа, ценностите, етическата оптика, отговорите на предизвикателствата, логиката на нашите реакции, мотивите на поведението ни.
И така, нека, както казах по-горе, да маркирам еволюцията на релацията (връзката) „Безопасност—Сигурност—Риск”.

По отношение на сигурността и преди всичко в опазването на държавата (аналогично и на корпорацията) и отстояването на нейните интереси, стабилност и нормално и ефективно функциониране, също може да се говори за ТРИ ВЪЛНИ (без да се правят аналогии със знаменитата теория на Алвин Тофлър за трите цивилизационни вълни⁵⁵¹).

Този период може да се определи условно като „наследен” от Студената война и продължаващ приблизително до 1994 г., когато САЩ излязоха от стратегическото си лутане из вакуума, настъпил след падането на Берлинската стена (вакуум, осцилиращ от геополитическа полиархия до геополитическа анархия и породил много кризи, конфликти, нестабилност и несигурност, в т.ч. на Балканите) и поеха по пътя на укрепването на силно еднополюсния модел, превръщайки организациите, които се намират под техен контрол в инструменти на поддържането на този модел (например НАТО — ненапразно тогава бе взето решението за разширяването на НАТО „на Изток”) и минимизирайки в същото време ролята на организациите, в които те трудно можеха да прокарват и налагат своите решения (например ООН).

Когато говоря за тази Вълна на Безопасността, ще подчертая, че при нея безопасността бе разбирана, включително буквално, като „без-опасност”. Това не беше само въпрос на лингвистика, а и начин на мислене, начин на действие и противодействие, начин на изграждане и начин на определяне на приоритетите на системата за безопасност.

Ставаше дума за статика, т.е. за СЪСТОЯНИЕ, за стремеж към обезпечаване, по възможност, на АБСОЛЮТНА (ПЪЛНА) СИГУРНОСТ. Всяка заплаха, всяка опасност изискваше мобилизация на силите и ресурсите и се смяташе за нещо крайно нежелано, способно да извади системата от равновесие, затова към него се подхождаше с цялата налична сила, за да се запази СТАТИЧНОТО РАВНОВЕСИЕ НА СИСТЕМАТА.

С други думи, всички усилия на системата (държавата, фирмата) бяха насочени към ЗАЩИТА НА БЕЗОПАСНОСТТА.

Така че нека да го подчертая още веднъж:

• 
  Безопасността е състояние.
  
• 
  Безопасността се защитава.
  
• 
  Целта е постигане на абсолютна (пълна) сигурност.
  
• 
  Стратегията е РЕСУРСНО ОРИЕНТИРАНА, т.е. базира се на наличните ресурси и затова се стреми максимално да ги умножи.
  

Отново условно, може да се каже, че този период бе твърде кратък — от 1994 г. до 11 септември 2001 г., когато след варварските терористични актове в САЩ светът се оказа в качествено нова ситуация. Тогава тероризмът бе определен като стратегическо предизвикателство към сигурността на света, или най-малкото на Западната цивилизация и в частност — преди всичко на САЩ.

При тази Втора вълна на Сигурността, е изключително важно да се изтъкне, че Сигурността тук е разбирана като много повече от „без-опасност”. И това, дори в още по-голяма степен, не беше само въпрос на лингвистика, а и начин на мислене, начин на действие и противодействие, начин на изграждане и начин на определяне на приоритетите на системата за сигурност.

Ставаше дума вече за ХИБРИДНО СЪЧЕТАВАНЕ на статика, т.е. на СЪСТОЯНИЕ и на ПРОЦЕС, за стремеж към гарантиране на определено ниво на сигурност, т.е. на ОТНОСИТЕЛНА (ПРИЕМЛИВА) СИГУРНОСТ. Извършваше се анализ и оценка на заплахите и опасностите, като някои от тях се приемат като неизбежно съществуващи, а по други се работи, разработват се стратегии, мобилизират се ресурси, насочени към поставянето им под максимално възможен контрол, така че да се гарантира приемливо ниво на сигурност и да се запази ДИНАМИЧНОТО РАВНОВЕСИЕ НА СИСТЕМАТА.

С други думи, всички усилия на системата (държавата, фирмата) бяха насочени към ГАРАНТИРАНЕ НА СИГУРНОСТТА.

Така че нека да го подчертая още веднъж:

• 
  Сигурността е хибридно съчетаване на състояние и процес.
  
• 
  Сигурността се гарантира.
  
• 
  Целта е постигане на относителна (приемлива) сигурност.
  
• 
  Стратегията е РЕСУРСНО ОРИЕНТИРАНА, т.е. базира се на наличните ресурси и затова се стреми те да бъдат изградени на принципа на разумната достатъчност.
  

Периодът на тази вълна, започнал, условно казано, след 11 септември 2001 г., продължава до ден днешен, има всички основания да се предполага, че още дълго ние ще се намираме под нейното въздействие. Следователно в един момент вероятно така ще свикнем с нея, тя ще стане другото име на нашето ново „естествено състояние”, ще се превърне в нашите, взаимодействащи си на принципа на обратната връзка Битие и Съзнание, че предишните две вълни ще ни се струват само кратки, останали далеч в близкото минало прелюдии.

При тази вълна рискът се разбира като въздействие на несигурността върху целите на системата (държавата, корпорацията), т.е. това са възможни, с голяма степен на неопределеност събития или процеси, които могат да въздействат върху визията, мисията, стратегията и ресурсите на системата. Очевидно е, и то в максимална степен, че това също не е само въпрос на лингвистика, а е качествено различен начин на мислене, качествено различен начин на действие и противодействие, качествено различен начин на изграждане и на определяне на приоритетите на системата за сигурност.

Става дума за процес, в който е въвлечена системата, при това за процес със сложна динамика, подчинен на определена логика и разпознаваем и подлежащ на осмисляне само чрез висока степен на абстракция. Процес, който трябва да се управлява и, тръгвайки от целите на системата, да се формират пулове от ресурси, способности и хора, чрез които да се постига приемливо ниво на МИНИМИЗИРАНИ РИСКОВЕ. В зависимост от характера, честотата на проявяване и възможните щети, които може да причини, спрямо риска се следват основно четири базисни подхода — той се приема, избягва, споделя (прехвърля, трансферира, хеджира) или се ограничава.

С други думи, всички усилия на системата (държавата, фирмата) вече се насочват към УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКА.

Така че нека да го подчертая още веднъж:

• 
  Общуването с риска е процес.
  
• 
  Рискът се управлява (приема, избягва, споделя, ограничава).
  
• 
  Целта е постигане на минимизирани рискове.
  
• 
  Стратегията е ЦЕЛЕВО ОРИЕНТИРАНА, т.е. базира се на целите, които системата се стреми да постигне.
  

Следва да поясня още нещо. Тъй като акцентът се премества от Безопасността през Сигурността към Риска, все повече в мениджмънта на компаниите се говори не за защита на сигурността (като се подразбира — защита на безопасността) и не за гарантиране на сигурността, а за УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКА.

Съдейки по новите стратегии за национална сигурност на Холандия, Великобритания (както вече подчертах) и отчасти на САЩ⁵⁵², подобна нова стратегическа логика се залага не само за корпорациите, но и за държавите. На преден план излиза не гарантирането на сигурността, а идентификацията, анализът, оценката, въздействието и мониторинга на рисковете, т.е. УПРАВЛЕНИЕТО НА РИСКА, което съответно премества и акцента от охраната от заплахи, през превенцията на опасности към ранното сигнализиране на рискове.

А без да влизам в по-нататъшни теоретични дискусии и дисекции, за пълнота на изложението ще подчертая, че ако при защитата на безопасността говорим за АБСОЛЮТНА СИГУРНОСТ, а при гарантирането на сигурността — за ОТНОСИТЕЛНА СИГУРНОСТ, то при управлението на риска вече говорим за ТРАНСФОРМАЦИОННА СИГУРНОСТ.

Накратко ще поясня какво означават тези три вида сигурност.

Сигурността, както ще бъде показано в други мои разработки, може да се разглежда като мяра за устойчивостта на равновесното положение на една система (ако се разглежда равновесното положение като статическа точка — точков хомеостазен атрактор); или като мяра за устойчивостта на динамическата траектория на системата (ако се разглежда една предварително определена траектория във времето и пространство — траекторен хомеостазен атрактор).

За да илюстрирам първия случай, достатъчно е да се вземе за пример махалото, което се колебае около срединното, най-ниско положение. Тогава за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от равновесното положение, системата запазва способността си да се завърне в него или поне да се движи с минимални колебания около него.

За да илюстрирам втория случай, достатъчно е да се вземе като пример една траектория на движение, която системата (например една космическа ракета) следва. Тогава за сигурност може да се говори, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от нейната траектория, системата запазва способността си да се завърне към нея или поне да се движи с минимални колебания от нея.

На това място, говорейки за въздействията и реакциите на тях, се налага да уточня, че за изясняването на всички системни и структури подходи, приоритети и проблеми, свързани с управлението на сигурността е необходимо винаги да бъдат определяни и анализирани няколко изключително съществени неща:

Първо, на кого трябва да бъде гарантирана сигурността и защо трябва да бъде гарантирана сигурността (например ако става въпрос за обществото, общността и/или индивида — кои сме ние, а кои са другите; какво опазваме — суверенитет, обществен ред, идентичност и т.н.).

Второ, от кого се защитаваме и от какво се защитаваме (например държави, организирани престъпни мрежи, различни бедствия, аварии, катастрофи и т.н.);

Трето, кой определя заплахите и как определя заплахите (например властовите институции, но и не само те; с какви приоритети, по какви методи и с какви процедури);

Четвърто, кои са най-ефективните агенти за въздействие и кои са най- ефективните мерки за въздействие (чрез кои институции и по какъв начин).

Следователно управлението на сигурността включва:

• 
  идентификация на обекта на сигурността;
  
• 
  идентификация на субекта на заплахата;
  
• 
  идентификация на агента, управляващ сигурността;
  
• 
  идентификация на отговора на заплахата⁵⁵³.
  

В случай а) се подразбира, че не съществуват никакви въздействия върху системата, или ако съществуват, от гледна точка на нейната сигурност те са незначителни като моментна стойност и като тенденция за развитие във времето. Подобна сигурност, може да се нарече условно „абсолютна” („идеална”), защото до голяма степен тя е гарантирана без прякото участие на системата, а е повече резултат от стеклите се обстоятелства.

В случай б) се говори за въздействия, носещи в себе си потенциал за значително нарастване, но системата е в състояние да блокира това развитие или да го държи под контрол, така че критичната точка, след която тя напуска равновесното положение, да не бъде достигната. Подобна сигурност може да се нарече условно „относителна”.

В случай в) въздействията са над критичната точка за системата, но тя извършва такива структурни трансформации, с които усилва потенциала си и съумява да ги неутрализира и управлява успешно. Такава сигурност може да се нарeче условно „трансформационна”.

Тъй като все по-често в нашето динамично и изпълнено с предизвикателства и рискове време на преден план ще излиза трансформационната сигурност, тя може да бъде определена като такова динамично и променящо се във времето и пространството ниво на сигурност, при което ако възникнат сериозни въздействия върху сигурността на системата, тя разполага с ресурси и е способна да извърши такива структурни трансформации, с които да управлява и минимизира тези въздействия без те да се отразят в неприемлива степен на целите на системата.

Една държава може да постигне подобна трансформация, като:

● предприема извънредни усилия, нетипични за нейното нормално функциониране, например превъоръжаване на армията, нарастване на военния бюджет; минаване на икономиката на военни релси; обща мобилизация; извънредно законодателство; патриотична агитация.

● сключва двустранни договори с други държави (и в ущърб дори, ако се налага, на собствения си суверенитет и независимост);

● встъпва в съюз, алианс, коалиция или система за сигурност;

● доброволно влиза във федерация с (става част от) друга страна.

За изработването на вярно дългосрочно поведение за България, е необходимо да се изгради представа (т.е да се прогнозира) как ще изглежда светът утре. Екстраполацията на развиващите се процеси, отчитането на евентуални събития тип „черен лебед”, както и прилагането на съвременни методи за сценарийно планиране биха ни дали различни възможни алтернативни модела на утрешния свят.

Като илюстрация ще представя тук два такива модела, които имат, според мен, висока степен на вероятност за реализиране:

1. „US”-world — задълбочаване на силно еднополюсния модел и съхраняване на американското доминиране (лидерство, господство).

При този модел всяка държава ще бъде изправена пред дилемата да сътрудничи или да е опонент на САЩ. Основните конфликти ще се породят от съпротивата срещу този модел и ще бъдат на най-различна основа — етнически, религиозни, политически, икономически, демографски, социални, екологични и др. Всеки проблем ще бъде пречупван през призмата на безпрецедентния глобален статут на САЩ. Ще има множество групи, несъгласни с този модел и те ще се обединяват и консолидират в своеобразен алианс на недоволните и губещите от еднополюсния модел, а САЩ ще бъдат за тях огромен дразнител и в същото време основание за тяхното сплотяване. Това ще прави САЩ особено уязвими. Но и всеки, който е близък сателит на САЩ е неизбежно застрашен да се окаже обект на възмездие. България, ако съхрани сегашната проамериканска ориентация на външната си политика, ще навлезе във време и пространство на уязвимост.

Характерът на съпротивата срещу доминирането на САЩ ще се проявява чрез асиметричните насилия, разпространяващи се по мрежовите структури, чиито различни нива, гнезда и резервоари ще се преплитат. В такъв свят на разпространяване, припокриване, и мутация на мрежови структури (те са практически неизтребими), тероризмът ще бъде ежедневие, а борбата с него много трудна. В тази борба първа жертва ще се окажат много от демократичните свободи. Ще живеем в нестабилност и непредсказуемост. На насилието ще се отговаря с насилие. Ожесточението ще нараства и ще се търси безпощадно изкореняване на терора, което ще ражда още терор.

2. „EU”-world — постепенно осъществяване на преход към един многополюсен свят, където САЩ ще са само първи сред равни.

Това е „EU”-world, защото Европейският съюз дава добър пример как големи държави впрягат своите ресурси, воля, разум и мощ в плуралистична, солидарна структура, за да се изгради общество, което се бори задружно за просперитет на всеки отделен член чрез просперитет на общността, което решава споровете си по мирен начин. Кавичките тук са още по-важни, защото става дума за метафора.

В този различен свят САЩ ще желаят или ще бъдат принудени да съучастват в съвместни колективни усилия, да ангажират своето превъзходство за работа в името на общото благо. Те ще действат заедно с развитите страни, ще спомагат за решаване на реалните проблеми на човечеството, ще се опитват да атакуват не толкова и не само проявите на тероризъм, колкото причините за тях. Така ще се създадат условия по-ясно и по-зримо да бъдат идентифицирани реалните конфликти. Ресурсите няма да се влагат само в армии и части за специални операции, а и в модернизация на изоставащите общества, на които ще се предлагат (но за доброволен избор от тях) различни стратегии за догонващо развитие (това донякъде ще облекчи и демографските проблеми — модернизацията е най-мощното ефективното средство). Опонентите на САЩ, на Запада, на развитите държави ще бъдат лишени в значителна степен от основания да фокусират своя гняв срещу САЩ и да опаковат разрушителните си действия с антиамериканизъм; ще се окажат без оправдание за насилието си, а фактът, че се полагат усилия за лекуване на реалните язви на света ще отнеме на недоволните от наличието на тези язви немалко мотиви за съпротива и така ще ги затрудни в намирането на масова подкрепа, в рекрутирането на още и още недоволни, с които те да попълват своите редици.

Независимо от идеализираното му описание, този втори свят — „EU”-world, съдържа в себе си конструктивни елементи с напълно постижима практическа реализация. Той би могъл да се осъществи, като САЩ — отчасти доброволно, отчасти принудително, под натиска на събитията — възприемат подхода на колективните действия. В такъв свят по-трудно ще възникне база за сплотяване на недоволните, по-сложно ще се изплитат мрежови структури на насилието, защото ще отсъства основният дразнител — „имперското поведение на САЩ”, който да обединява всевъзможните гнезда, ядра и ядки от радикали и екстремисти. Тяхното консолидиране ще се натъква на прегради, ще намалеят стимулите и енергията им за обединяване и взаимна подкрепа — различните региони имат различни проблеми; различните прослойки имат различни проблеми; различните идеологии имат различни проблеми. И при това проблемите не се оставят да се възпаляват, а се атакуват, най-малкото показва се воля за решаването им.

Разбира се небето над света няма да е безоблачно. На редица места ще възникват гроздове на ярост и клетки на съпротива. Но те ще са атомизирани, много по-малки и по-уязвими, лидерите им ще могат по-леко да бъдат идентифицирани и елиминирани, актовете ще бъдат изолирани, по-лесно предотвратими. С тия общности ще може да се води борба — леговище след леговище; терористичните групи ще бъдат бити — една по една; изтръгвани като кътни зъби — един след друг, докато остане беззъбото чене на тероризма, на всичко онова деструктивно, озлобено, навъсено и нахъсено, което заедно със себе си иска да завлече към дъното и човешката цивилизация.