Николай Слатински Петте нивА на сигурносттА

Споменах присъединяването на България към Евроатлантическата общност, защото в анализа на Първото ниво на сигурността има различни наративи, но един от най-значимите и интересните сред тях е наративът, чието основно съдържание са различията и разделителните линии, преминаващи вътре в света на Запада, между Европа и САЩ.

Както показах в своята книга „Националната сигурност — аспекти, анализи, алтернативи”, една от водещите тенденции в международните отношения в началото на ХХІ век е „стратегическият и ценностен, цивилизационен дрейф на САЩ и Европа в различни посоки”, което аз наричам „разширяване на Атлантическия океан”⁶².

Темата за различията между САЩ и Европа занимава множество автори. Тя е една от най-често дискутираните в съвременния дискурс на международните отношения и международната сигурност.

Алвин и Хайди Тофлър (Alvin and Heidi Toffler) изтъкват: „По отношение и на трите изследвани от нас дълбинни фактора — време, пространство и знание — САЩ и Европа се движат в различни посоки”⁶³.

Чарлз Купчан (Charles Kupchan) сравнява процесите в Евроатлантическата общност с решението на император Диоклециан (Gaius Aurelius Valerius Diocletianus, около 240—316) да раздели през 293 г. Римската империя на две части: западна (със столица Рим) и източна (със столица Константинопол). Това довело, независимо от общата им култура и наследство, до тяхното противопоставяне, което прераснало в остро геополитическо съперничество по ключови въпроси като тези за сигурността, статута и религията. Ето защо авторът предупреждава, че „съдбата на Рим не вещае нищо добро за единния Запад, който е насред пътя към разделяне на северноамерикански и европейски център на силата”, още повече че „днешното разделение става поради разлом, а не поради план, което повишава залога и възможността за лоши чувства”⁶⁴.

Робърт Кейгън (Robert Kagan) стига до следните горчиви изводи:

(1) крайно време е „да спрем да се преструваме, че европейците и американците споделят общ възглед за света или дори, че обитават един и същ свят”;

(2) САЩ и Европа „вече нямат обща стратегическа култура” и днес са „фундаментално различни”;

(3) стратегическата бездна помежду им „изглежда по-голяма от всякога и се разраства с обезпокоителна скорост" и тази „тенденция може да се окаже необратима”;

(4) „американците са все едно от Марс, а европейците от Венера: те постигат съгласие по много малко въпроси и се разбират все по-трудно и по-трудно";

(5) действителното разделение на труда е такова, че САЩ „приготвят вечерята”, а европейците „мият чиниите"⁶⁵.

Главното различие между САЩ и Европа, според тезата на Робърт Кейгън, е по „първостепенния въпрос за силата, доколко тя е ефикасна, морална, желана”⁶⁶.

Американците виждат „света като разделен между добро и зло; между приятели и врагове”, свят на Хобс^VI („война на всички против всички”⁶⁷), в който силата е основен регулатор на йерархии и отношения. САЩ клонят все повече към едностранни действия, проявяват все по-малка готовност да действат чрез ООН и да си сътрудничат с другите държави за преследване на общи цели; настроени са по-скептично към международното право и демонстрират стремеж да го заобикалят, ако сметнат това за необходимо или дори само за полезно; предпочитат принудата пред убеждението, поставят ударението върху наказателните мерки и санкциите, т.е. върху тоягите (sticks); САЩ „искат да видят проблемите разрешени, а заплахите отстранени”⁶⁸. Или както Робърт Кейгън пише: „Когато държиш в ръката си чук, всички проблеми започват да ти изглеждат като гвоздеи”⁶⁹.

Европейците са кантианци — те виждат света по-нюансирано по-комплексно, „влияят на другите по-внимателно и по-индиректно”, „по-толерантни са към неуспеха, по-търпеливи, когато решенията не се постигат бързо”. Те обръщат гръб на силата, движат се към общност на закони и правила, към транснационален диалог и сътрудничество, към постисторическия рай на „Вечен мир" и относителен просперитет. Изповядват мирното регулиране на споровете, позовават се на международното право, предпочитат преговорите и договорите, разчитат на убеждението, а не принудата, т.е. използват поощренията или морковите (carrots); изтъкват процеса пред резултата⁷⁰.

Американците търсят „съвършената" (т.е. абсолютната) сигурност, тъй като векове наред са били защитени от два океана. Те говорят за заплахи, отговорът на които е главно силов (hard) — „разпространяване на оръжията за масово унищожение, тероризма и бандитските държави". Докато европейците познават само несъвършената (т.е. относителната) сигурност, защото „знаят какво значи да живееш лице в лице с опасността, да пребиваваш в съседство със злото, тъй като са го правили много столетия”. И затова се съсредоточават върху предизвикателства, отговорът на които е преди всичко несилов (soft) — „етническите конфликти, миграцията, организираната престъпност, бедността и унищожаването на природната среда”⁷¹.

В същото време според Робърт Кейгън различията между САЩ и Европа са и материални, и идеологически, а те „се стимулират взаимно”. При това той признава, че „причините за това трансатлантическо разделяне са дълбоки, отдавна развиващи се и вероятно дълготрайни [курсивът мой — Н.Сл.]⁷².

Тимоти Гартън Аш (Timoty Garton Ash) пише за два дълбоко асиметрични феномена — антиамериканизма на европейците („обида, примесена със завист”) и антиевропеизма на американците („раздразнение, примесено с презрение”⁷³). Според него, отвъд океана смятат европейците за слаби, капризни, лицемерни, разединени и двулични, с една дума — евроидиоти. Те харчат своите евро не за отбрана, а за вино и ваканции, за прекалено раздутите си социални държави. Дори се надсмиват отстрани, докато САЩ вършат трудната и мръсна работа да поддържат света по-сигурен и за себе си, и за европейците. Американците, напротив, са силни, принципни защитници на свободата, те изпълняват с гордо изправено чело патриотичната си служба на последната истински суверенна национална държава в света⁷⁴.

Тимоти Гартън Аш използва по-нататък още по-образен и жлъчен език. Антиамерикански настроените европейци си представят „американците” като хулигански държащи се каубои; а антиевропейски настроените американци виждат „европейците” като безволеви „меки китки”. Американците се виждат като потентни хетеросексуални мъжкари, докато европейците са за тях женствени, импотентни или кастрати, т.е. евнуси, eunuchs (или по-точно EU-nuchs), а прословутата европейската интеграция е просто една EU-topia⁷⁵.

Макар че според Тимоти Гартън Аш: „границата между Европа като Не-Америка и Европа като Анти-Америка не е ясно очертана на никаква карта”⁷⁶, той признава, че различията между двете страни на Атлантика са свързани с отношението към равенството и свободата (и съответно към съпътстващите ги ценности)⁷⁷: Европа означава повече социална справедливост, солидарност, защита на околната среда, социална държава и качество на публичната сфера. Америка означава повече свободен пазар, култура на предприемчивостта, либерални икономически отношения, ниски данъци и минимална държава.

Тимоти Гартън Аш привежда думите на Джеймс Гордън Браун (James Gordon Brown, премиер на Великобритания в периода 2007—2010 г.): „САЩ притежават предприемчивост, но не и справедливост, Европа притежава справедливост, но не и предприемчивост”⁷⁸.

И според цитирания вече Чарлс Купчан дистанцията между двете съвсем различни политически култури на Америка и Европа нараства, довеждайки ги до два различни социални пътя и два съвсем различни социални модела: „Докато американците говорят с пренебрежение за задръжките на растежа, до които води европейският модел, европейците гледат накриво неравенствата в доходите на американците, тяхната консумативност и готовност да пожертват социалния капитал за материални печалби”⁷⁹.

Даже Кондолиза Райс (Condoleezza Rice), в качеството си на държавен секретар (в периода 2005—2009 г.) заявява: „Ние не сме европейци, ние сме американци и имаме различни принципи”⁸⁰.

Може да се каже, че Европа е много по-близо, отколкото САЩ, до идеала на Мартин Лутър Кинг (Martin Luther King, 1929—1968), изразен в неговата реч от 1963 г. „Аз имам една мечта" (I Have a Dream), че „банката на справедливостта не е фалирала” и на всеки един човек ще се предостави част от „богатството на свободата и сигурността на справедливостта“⁸¹.

За да разберем по-добре мощта на принципите и традициите, направили САЩ това, което те са днес, трябва да се върнем в далечните времена на първите преселници от Европа. Сред тях, освен търсачи на по-добър живот и вярващи, устремени към място, където да изградят свой малък и праведен свят, има не малък брой неудачници, авантюристи, провалили живота си хора, маргинали и дори най-обикновена и примитивна утайка от престъпници, просяци и скитници. Можем само да си представим какво би станало, ако на американския бряг от корабите се бяха изсипвали тези разнолики маси от хора, въоръжени с недъзите на характерите си и с амбициите да преследват късмета си на всяка цена и с всички позволени и непозволени средства!

Това не се случва или се осъществява в много по-умерен вариант, най-вече заради великата роля на Протестантството. На американския бряг се побива не знамето с черепа и кръстосаните кости, а флаг, на който са изписани главно религиозни лозунги в калвинистко-провиденциалисткия вариант на протестантството — за разделението на хората на предназначени и непредназначени за Спасението, за вярата в земния успех като единствено доказателство за богоизбранността. Именно тези религиозни императиви са в основата на целеустремеността и високото самочувствие, на самолюбието и енергията, с които американските пуритани градят на новата Обетована земя своето човешко царство, а по-късно го разширяват с амбиции за световно господство⁸².

Америка се превръща в общност от хора, които са уверени, че държавата им е „избрана”, „предопределена” да води света (и дори да господства над него, ако не над целия свят, то със сигурност — над двете Америки или като минимум — над Северна Америка); че тя има свое, уникално, недостъпно предначертание на съдбата (manifest destiny); че върху техните плещи е стоварено „Бремето на белия човек”^VII, като това „бреме” е всъщност „божествено предопределение” на белия човек — не само да просвещава и цивилизова диваците и да умира за тях, но и да води „жестоки войни в името на света”⁸³; че САЩ са общество месия, общество с мисия („безмилостни мисионери”⁸⁴). Това става най-вече благодарение на уникалната роля на Протестантството. Именно поради тази причина американските политически, икономически, религиозни и културни лидери говорят като водачи на богоизбран народ и разговарят директно с историята, винаги когато се стремят да подчертаят величието на своята нация, нейното призвание да ръководи света. По-долу привеждам цитати в подкрепа на това твърдение.

Знаменитият писател Херман Мелвил (Herman Melville, 1819—1891) пише: „Ние, американците сме особен, избран народ, Израел на нашето време; ние носим кивота със свободите на целия свят. Бог е предопределил за велики дела и човечеството очаква от нас тези дела. Другите народи много скоро ще се окажат след нас. Ние сме първопроходци на човечеството, авангард, изпратен, за да мине през пустинята, където не е стъпвал човешки крак, и да прокара пътя към новия свят, към нашия свят”⁸⁵.

Ейбрахам Линкълн (Abraham Lincoln, 1809—1865, президент на САЩ в периода 1861—1865 г.) прокламира: „Ние сме народ, който не може да избегне историята, защото сме последната най-сигурна надежда на земята”⁸⁶.

Теодор Рузвелт (Theodore "Teddy" Roosevelt, 1858—1919, президент на САЩ в периода 1901—1909 г.) е убеден: „Могъщото разклонение на англосаксонската раса трябва да господства в Западното полушарие в осъществяване на интересите на цивилизацията на Съединените щати”⁸⁷.

Удроу Уилсън (Woodrow Wilson, 1856—1924, президент на САЩ в периода 1913—1921 г.) заявява: „Ние дойдохме да спасим света, давайки му свобода и справедливост”⁸⁸.

Хари Труман (Harry Truman, 1884—1972, президент на САЩ в периода 1945—1953 г.) призовава: „Искаме ли ние или не, но сме длъжни да признаем, че удържаната от нас победа възложи на американския народ бремето на отговорността за по-нататъшното ръководство на света”⁸⁹.

Дуайт Айзенхауер (Dwight Eisenhower, 1890—1969, президент на САЩ в периода 1953—1961 г.) не се съмнява, че: „Постоянна база на ръководството на света в името на достигането на човешките стремления — мир и справедливост в условията на свободата — трябва да бъдат САЩ”⁹⁰.

Линдън Джонсън (Lyndon Johnson, 1908—1973, президент на САЩ в периода 1963—1969 г.) твърди: „Историята и нашите собствени достижения възложиха преди всичко на нас отговорността за защитата на свободата на Земята”⁹¹.

Роналд Рейгън (Ronald Reagan, 1911—2004, президент на САЩ в периода 1981—1989) проповядва: „Винаги съм смятал, че тази благословена земя е била по един необикновен начин отделена от останалите, че Божият промисъл е разположил този велик континент между два океана заради това, че да го открият хора от всички краища на земята, надарени с особена любов към вярата и свободата”⁹².

Джордж Буш-младши (George Bush-Junior, президент на САЩ в периода 2001—2009 г.), обосновавайки целта за „глобална демократична революция”, провъзгласява като основополагаща задача на външната политика на САЩ „разпространението на демокрацията из целия свят и смяната на недемократичните режими”⁹³.

Да добавим, че Уорън Кристофър (Warren Christopher, държавен секретар на САЩ в периода 1993—1997 г.) счита, че американското лидерство е първият принцип и главният урок за САЩ от това столетие. Ако Америка не ръководи, „то никой няма да ръководи”⁹⁴, а Мадлин Олбрайт (Madeleine Albright, държавен секретар на САЩ в периода 1997—2001 г.) нарича САЩ „необходима”, „незаменима” нация (indispensable nation)⁹⁵.

Протестантството, заедно с религиозната си същност, е социален проект, изтъкан от отприщеното човешко Его и от стремежа на първите заселници да се освободят от оплитащата ги с прекалено много възли и връзки, условности и традиционни йерархии, патерналистични и патронажни зависимости система от източната страна на Атлантика. Система, в която доминира монолитът на Англиканската църква, а значимостта на отделния човек се измерва според неговия произход и отредената му роля в обществото, според това дали принадлежи на плебса, търговското съсловие или аристокрацията.

На западния бряг на Атлантика свободата идва с възможността да поемеш съдбата си в свои ръце и да започнеш отначало, хвърлил веригите на предишните зависимости, ограничения и условности, рангове и старшинства, както и да се обособиш автономно в малка евангелистка общност на равноправни и също като теб религиозно и икономически свободни, разчитащи преди всичко на себе си и на своите индивидуални решения, братя по протестантска вяра, без значение на произхода и без обиждащото ги и смазващо тяхното човешко самочувствие дворянско високомерие с неговия блясък, богатство и изтънчени маниери отвъд океана⁹⁶.

Както пише Владимир Согрин: „В колониалния период основните клетки на гражданското общество бяха протестантските общини, обединяващи мнозинството от американците. Те служеха като главен институт на гражданската самоорганизация”⁹⁷. А Джовани Сартори сякаш го допълва: „Значението на опита на пуританите до голяма степен се съдържа във факта, че той дава тласък за деполитизирането на обществото, като разкъсва връзката между Бога и кесаря, премествайки по този начин центъра на тежестта на човешкия живот върху независимите от държавата доброволни сдружения. Вътрешната връзка между членовете на тези сдружения става по-силна от връзката с политическата организация като цяло”⁹⁸.

За първи път в човешката история една религия, Протестантството, снема от човешкото съзнание моралната укоримост (дори нравствената забрана) да си богат (нали Иисус Христос казва на учениците си: „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие”^VIII; нали чорбаджиите са винаги изедници...). С това е разрушена старата Аристотелово-католическа доктрина, че човекът трябва да придобива само толкова богатство, колкото му е нужно за да живее добре⁹⁹.

Да се вгледаме в Православието — в него има много мистика, ирационалност, размисъл — за праведността; за престъплението, което винаги получава своето наказание; за това как живеем, дали са богоугодни делата ни. Православието обръща човека към Бога. В църквата ние сме замислени, интровертни, терзаещи се, мъчително търсим отговори на измъчващите ни въпроси, защото няма ясни, проверими, обективни критерии за това дали смислено извървяваме жизнения си път. Ето защо никой друг освен православният гений Фьодор Достоевски (Фёдор Достое́вский, 1821—1881) не може да напише „Братя Карамазови” — роман страст, роман изповед, роман — размисъл за Вярата, за Дълга, за Отговорността, за Човека, за Бога, за Човека като Бог и за Бога като Човек.

Протестантството, за разлика от Православието, е много по-прагматично, рационално и разбираемо. То обръща човека към живота. В църквата протестантите са озарени, радостни, усмихнати, екстровертни. Протестантството им дава ясни, проверими, субективни критерии за праведен, богоугоден живот — да си здрав, щастлив и богат. Или както пише Ал Гор: „Според едно от теченията в протестантството, което има голямо влияние в Америка, просперитетът може да е сигнал, че Бог е набелязал даден човек като един от малцината избрани, които ще отидат в рая”¹⁰⁰.

Следва изрично да се подчертае, че макар и да поражда ново отношение сред заселниците към натрупването на богатство и благосъстояние (вместо потискане и възпиране — поощряване и стимулиране), Протестантството проповядва за целта добродетели като упорит личен труд, пестеливост и пренебрежение към леността и бездействието. Но по-важното е, че в съзнанието на хората е пропукан бент от хилядолетни предразсъдъци, вниманието им е фокусирано върху постоянния стремеж, обоснован като богоугодно дело, днес да имаш повече от вчера, утре — повече от днес, другиден — повече от утре. Отприщена е колосална съзидателна енергия да се печели, да се гради, да се постига, да се създава. Светът е присъствал на раждането на Западния Запад, в който човек знае, вярва и уповава, че ако следва тези нови ориентири, „Бог ще го улесни да помогне сам на себе си да изпълни своите желания. Западът като цяло приема тези ценности и забогатява”¹⁰¹.

Това е постигнала нация с вяра и верую — протестантската вяра и либералното верую; нация, за която Ричард Хофстетер (Richard Hofstadter, 1916—1970) казва: „Нашата съдба като нация не е да имаме идеология, а сами да бъдем идеология”¹⁰², а Самюъл Хънтингтън (Samuel Huntington, 1927—2008) допълва: „Вярата на американските протестанти в индивидуалната отговорност поражда американската идея за успеха и представата за самоизградилия се човек [...]. Американците са убедени, че успехът или неуспехът в живота зависи преди всичко от таланта и характера на индивида”¹⁰³. Това упование в собствения труд и убеждението, че човек може да успее, стига да бъде упорит и неуморен ковач на своята съдба, е предадено много точно в думите на президента Бил Клинтън (Bill Clinton, президент на САЩ в периода 1993—2001) за Американската мечта: „Проста, но могъща идея, че ако се трудиш упорито и играеш по правилата, ще получиш своя шанс да стигнеш дотам, докъдето те отведе даденият ти от Бог талант”¹⁰⁴.

Ще посоча само за пълнота, без да се спирам на това по-подробно, че други автори търсят различни от Протестантството и либерализма причини за американския индивидуализъм. Такава е тезата за неговия шамански произход. Коренните жители на Северна Америка, а още повече техните шамани, определени от Мирча Елиаде (Mircea Eliade, 1907—1986) като индивидуални герои на съзнанието и изключителни майстори на екстаза, са били ориентирани към индивидуализма. Така че американецът първопроходец и търговец има психика, която в своите дълбини е сходна с психиката на ловеца шаман. Оттук и обяснението защо колективните идеологии — анархизъм, марксизъм, социализъм, комунизъм — са били и остават чужди за американския народ. Те са изкуствено привнесени от Европа и са намирали поддръжници само сред довчерашните имигранти. „Ценността и властта на индивида винаги са били основният стълб в мисленето на народа на тази земя и този стълб би могъл да се обвърже със скритото, но заедно с това доста мощно влияние на нашите архаични психологически основи”¹⁰⁵.

Вече два века и половина Западният Запад е изпращал, изпраща и ще изпраща към своята прародина от другия край на Атлантика, на Източния Запад изкусителни сигнали да приеме и той същата религия и етика на успеха, като висш измерител на постигнатото в живота. Американското общество — чрез свободата, която поражда, подобно на древните сирени, — омайва постоянно с песните си европейските общества.

За добро или зло, Източният Запад остава, като Одисей^IX, завързан за мачтата на своите принципи и ценности, вслушан в тяхната прекрасна мелодия, сякаш излязла изпод струните на Орфеевата лира^X. Това не му е позволило да бъде също толкова свободен и освободен (защото постоянно си повтаря, че „свободният човек неизбежно е несигурен”¹⁰⁶ и някъде дълбоко вътре в себе си се страхува от „палещото пладнешко слънце на несигурността”¹⁰⁷), динамичен и рискуващ (в поговорката „риск печели, риск губи” Европа акцентира на втората част и дава по-голяма застраховка срещу неуспех, а САЩ — на първата, давайки по-голямо възнаграждение при успех), но пък навярно така е избягнал съдбата на онези моряци, които омаяни от песните на сирените са тръгвали към тях и, завлечени в морските дълбини, са се удавяли.

Европа е с повече солидарност между различните слоеве и прослойки от обществото, по-загрижена е за слабите и онеправданите и споделя идеята за „социална пазарна икономика”, като не вижда несъвместимост между свободния пазар и мрежата за социална сигурност. В голяма степен тя изповядва вярата на ордолибералите в силната държава и в силния обществен морал и може да се подпише под мисълта на Вилхелм Рьопке (Wilhelm Röpke, 1899—1966), че напълно свободната пазарна икономи­ка, основана на конкуренцията „не би могла да се носи свободно в социалния, политически и морален вакуум, а трябва да бъде поддържана и закриляна от силна социална, политическа и морална рамка. Правосъдието, дър­жавата, традицията и моралът, непоклатимите стандар­ти и ценности [...] са част от тази рамка, досущ като икономическата, социалната и фискалната политика, които извън пазарната сфера балансират интересите, защитават слабите, обуздават крайностите, съкращават разходите, ограничават властта, определят правилата на играта и се грижат те да бъдат спазвани"¹⁰⁸.

Когато се търси същността на европейската идентичност (нали затова казваме „в Европа е така”), можем да се опрем на приведената от Антъни Смит (Anthony Smith) система от ценности (списък от идентификатори), споделяни в различна степен от европейските народи, в които той търси паневропейския културен национализъм: „Наследството на римското законодателство, юдео-християнската етика, ренесансовият хуманизъм и индивидуализъм, просвещенският рационализъм и наука, класицизмът и романтизмът в изкуството и преди всичко традициите на гражданските права и демокрацията, които са се появили в различни времена и на различни места в континента, са създали общо евро­пейско културно наследство и са оформили уникално културно пространство, което прекрачва националните граници и обвързва различните национални култури посредством общи мотиви и традиции”¹⁰⁹.

А Пол Валери (Paul Valéry, 1871—1945) нарича европейски онези народи, които са претърпели през хилядолетната си история влиянието на Рим — с организираната държавна власт, правото и институциите; на Йерусалим — със субективния морал, съда над собствената съвест, универсалната справедливост; и на Атина — с вкуса към познанието и към рационалната аргументация, идеала за хармония, идеята за човека като мярка за всички неща. Затова той заключава, че „който се позовава [...] на това тройно наследство, може с право да се смята за европеец”¹¹⁰.

Стремежът за превръщане на Америка в нова Обетована земя е формулиран още през 1630 г. от пастор Джон Уинтроп (John Winthrop, 1588—1649), който в проповед, произнесена на палубата на кораба „Арабела”, говори за необходимостта да се построи Град на хълма, „град навръх планина” (City upon a Hill)^XI, образцов и чрез примера си осветяващ пътя на другите фар, показващ им какво може да бъде истински благочестивото общество¹¹¹. От тази реч води началото си нишката на неистовия до фанатизъм порив Америка да стане опора на демокрацията, да бъде фар, притеглящ вредом със светлината си „онеправданите, нещастни и страждущи хора”.

През последната четвърт на ХVІІІ век се води ожесточен спор между федералистите и антифедералистите дали САЩ да се формират като общество, базирано върху преследването и отстояването на личните интереси (както настояват федералистите) или да се изградят като общност, основана на моралното съгласие, близостта и братството между хората (за което се застъпват антифедералистите). Връх в този спор вземат федералистите¹¹², като техните възгледи са вградени във всеки елемент на американската държава и са втъкани във всяка фибра на американското общество. В резултат на това се изгражда особен тип пазарна демокрация с нагон за печалба и успех. Навярно точно за такава „демок­ратична система на пазара” говори много по-късно Лудвиг фон Мизес (Ludwig von Mises, 1881—1973)¹¹³. Но тази демокрация е особено жизнена, въпреки или поради цената, платена за нея — цена, в която са включени и вулгарност, и материализъм, и липса на здрави, дълбоки корени, и антиинтелектуализъм¹¹⁴. Такъв е пътят, по който Америка поема. Тя ще бъде велика не благодарение на милостта на Съдбата да я надари с шепа виждащи в далечината мъже, бележити със своя гений и с възвишените си, просветени души, а преди всичко чрез изграждането на проспериращо свободно общество, принадлежащо на скромни, редови хора, които имат делнични грижи и техните материални представи за щастието, т.е. „обикновени хора с техните обикновени интереси за правене на пари и преуспяване”¹¹⁵.

В идеалния си вид такава демокрация ще отговаря на идеите на Айн Ранд (Ayn Rand, 1905—1982) за „свободно, мирно, процъфтяващо, доброжелателно, рационално общество”¹¹⁶, където всеки преследва рационално личния интерес и така способства максимално за реализирането на общите интереси; общество, в което „всяко живо същество е цел на самото себе си, а не средство за постигане на целите или благоденствието на другите, и поради това, човек трябва да живее за самия себе си, без да жертва себе си за другите, нито да жертва другите за себе си”¹¹⁷. В подобно общество физическата сила е изключена от човешките взаимоотношения и именно Държавата е средството тя да бъде поставена под властта на обективен контрол (под властта на обективно формулирани закони)¹¹⁸. Държавата има единственото „присъщо, морално” предназначение — „да защитава правата на човека, което означава да го защитава от физическо насилие, да защитава неговото право на живот, право на свобода, право на собственост и правото му да преследва собственото си щастие”¹¹⁹, т.е. да е като полицай и да използва сила „само във връзка със и само срещу тези, които първи прибягват до нейното използване”¹²⁰. Необходимо е действията на Държавата да бъдат контролирани, „строго определени, ограничени и поставени в ясно очертана рамка”. Държавата не може да проявява никакви приумици и своеволия и трябва да бъде „безпристрастен робот, чиято основна движеща си­ла са законите”¹²¹. Всичко, което нахвърля тази първостепенна и първопричинна роля на Държавата в стопанския и социалния живот на обществото, е като отрова. „Някои отрови действат бързо, други — бавно. Държавната намеса в икономиката е като бавна отрова. В дългосрочен план тя причинява последици, оценявани като бед­ствени дори от най-запалените й привърженици”¹²².

Разбира се, за разлика от идеалния модел на общество, в което всеки, като преследва рационално личния интерес, ще способства максимално за реализирането на общите интереси, при практическата му реализация се плаща данък на реалните недостатъци и недъзи на човешката същност, когато нейният носител човекът гледа на живота като на борба, а основният критерий за успеха има преди всичко материални измерения.

Обобщавайки, трябва да се признае религиозното, идеологическото и прагматическото първенство на Протестантството като един от главните източници на политическата и духовната свобода. То, преди всичко то и най-вече то, „дава религиозна независимост на човека, отнема властта на църквата и я предоставя на личността, а концепцията му за вярата и спасението се свежда до субективен, личeн въпрос на самия човек, а не на някаква власт, заела се да му осигурява онова, което той не може да постигне със собствени сили”. В същото време трябва, разбира се, да се отбележи, че пряко следствие от Протестантството е това, че „съвременната свобода поставя личността в състояние на изолация и безсилие”¹²³.

Докато Европа инвестира в социална справедливост и равенство, САЩ са принудени непрекъснато да превъзмогват проблемите, породени от приемането като аксиоми на изначалната несправедливост при разпределянето на способностите сред хората и на поставянето на първо място на личната свобода. При такъв подход и такива принципи е неизбежно в обществото да не взема своята лепта и социалдарвинизмът, свързван преди всичко с Хърбърт Спенсър (Herbert Spencer, 1820—1903).

Всъщност, ако в икономическите отношения Хърбърт Спенсър е дарвинист, то по отношение на живия свят Чарлз Дарвин (Charles Darwin, 1809—1882) е спенсърист, доколкото в стремежа си да обясни принципите на биологичната еволюция, той заимства от Спенсър концепцията за „Естествения подбор” (Suvival of the Fittest), т.е. оцеляване на най-приспособените). Съгласно схващанията на Спенсър ще се появи толкова жесток капитализъм, че при него „икономически непригодните" буквално ще умират от глад и ще „изчезват" като вид¹²⁴.

Хърбърт Спенсър дава много крайна гледна точка върху социалните процеси. Той смята, че „моралното оправдание на капитализма е оцеляването на вида, на човешкия род; че онзи, който няма стойност за групата, трябва да загине”¹²⁵; че икономически силните трябва да преследват икономически слабите, докато не ги изтребят¹²⁶; че бедните и обречените са слабаци­те, чиято евтаназия е начинът на природата да подобри видовете; че „отчасти чрез отстраняване на тези с най-ниско развитие и отчасти поставяйки останалите под непрекъснатата дисциплина на опита, природата осигурява растежа на расата, която трябва едновременно и да разбира условията за съществуването, и да бъде способна да реагира в съответствие с тях“¹²⁷, като това е само прилагане на идеите на Чарлз Дарвин към човешката раса, така че „само тези, които напредват (под натиска на наложената система) [...], евентуално оцеляват”¹²⁸.

Въпреки това развитието на САЩ е всмукало в себе си ако не месестата част на предлагания от Хърбърт Спенсър плод, то поне неговия аромат. Затова в омекотена, донякъде приемлива, форма системата, за която е пледирал Спенсър може да бъде различена в самото ядро на американското общество. Джон Кенет Гълбрайт (John Kenneth Galbraith, 1908—2006) пише: „Не може да не се изрази възхищение пред изчерпателния начин, по който Спенсър и социалдарвинизмът служат за защита на системата. Неравенството и трудностите се правят социално приемливи. Смекчаването на трудностите се представя като вредно за обществото [...]. Вижданията на Спенсър са водеща сила за своето време, особено в Съединените щати. Във все още младата република е лесно и удобно да се вярва, че тези, които не могат да оцелеят, са изключително недостойни хора, позор за расата, които основателно трябва да бъдат пожертвани”¹²⁹. А в Америка според Жак Атали (Jacques Attali): „Тези обезсърчаващи явления произтичат от една дълбока културна мутация: култ към незабавно задоволяване на желанията, самодоволство, липса на социална солидарност”¹³⁰. Именно затова самият Збигнев Бжежински (Zbigniew Brzezinski) горчиво заключава: „Как може обществото ни да представи морална алтернатива на света, когато самото то е разядено от себеугодничество, сребролюбие и хедонизъм [...]. За нас нравствените ценности сякаш са поредният продукт по щандовете на кварталния супермаркет”¹³¹.

Разбира се това, че САЩ — държава, която едва наскоро достигна население от 300 милиона, е успяла да си извоюва благосъстояние и статут на единствена суперсила, налагайки се на света едновременно политически (установяване на еднополюсен геополитически модел) и икономически (установяване на свръхлиберален геоикономически модел), силно дискредитира левичарските или сиромахомилските оплаквания по адрес на американското общество. Но точно както глобализацията съдържа в себе си много силно измерение на американизация, така и развихрилата се след 2008 г. глобална финансова криза съдържа в себе си много силно измерение на американската финансова криза. Така че остава да се види как САЩ ще преодолеят тази най-тежка криза за тях самите след годините на Великата депресия (1929—1933).

Може да се каже обаче, че колкото и най-силната икономика в света да тегли мощно напред цялото си общество, колкото и да се смята, че „прииждащият прилив повдига всички лодки”, колкото и преуспяващият й елит чрез процеждането (trickle down) да прехвърля част от ползите, облагите и доходите към по-ниските в материално отношение обществени прослойки (ако по-богатите обезпечат ред и чистота в квартала, от нея се ползват и по-бедните), все пак идеологията на минимално ограничения откъм държавна намеса пазар, т.е. принципът laissez-faire практически винаги поражда сериозни системни и структурни дефекти и изтънява (а понякога и раздира) цели части от социалната тъкан. Ненапразно Джовани Сартори изрично подчертава, че: „Либерализмът е инструмент на демокрацията, демокрацията не е сама по себе си носител на либерализма. Формулата на либералната демокрация е равенство чрез свобода, посредством свобода, а не свобода посредством равенство”¹³².

Ето защо Патрик Кенън (Patrick Kennon) възкликва: „В един laissez-faire свят никога не биха били построени пирамидите в Гиза и в Тикал, нито пък биха били издигнати катедралите в Париж и в Кьолн. Ако зависеха изцяло от пазара, Микеланджело^XII никога не би изрисувал Сикстинската капела, Колумб^XIII не би отплавал в океана, Теди Рузвелт никога не би прокопал Панамския канал, държавни и подкрепяни от държавата магнати никога не биха опасали света с железопътни и телеграфни линии. Жълтата треска, маларията и детският паралич биха били ендемични болести, а атомната енергия все още не би била позната. Човек никога не би стигнал до Северния полюс, да не говорим за Луната. Пазарът поощрява скромните амбиции, които носят бързо материално удовлетворение и комфорт, но обезсърчава грандиозните мечти, върху които се строи цивилизацията. Той се превъплъщава изцяло в Санчо Панса и не оставя място за Дон Кихот [...]. Ако древните племена се състояха от пазарно ориентирани бизнесмени вместо от самовеличаещи се лидери или от претенденти за лидерска позиция, не би било възможно да се натрупа достатъчно капитал за изграждането на цивилизация или дори на най-прост материален просперитет. Ако по някакъв каприз на съдбата пазарният индивидуализъм бе възможен през палеолита, човечеството никога не би достигнало неолита. Близко до ума е да се предположи, че в съвършения laissez-faire свят човешките същества биха съчетали максимум потребление с максимум избор, а бъдещите поколения биха останали с празни ръце”¹³³.

В същото време дори Франсис Фукуяма (Francis Fukuyama) е длъжен да признае: „Индивидуализмът, крайъгълният камък на съвременните общества, започва да избледнява от някогашната горда самостоятелност на свободни хора до някаква затворена себичност, при която гонитбата на максимум свобода без оглед на задълженията спрямо околните се превръща в самоцел”¹³⁴. А Робърт Низбет (Robert Nisbet, 1913-1996) пише: „Като резултат от индивидуализма се появяват огромни, лишени от социални норми маси необвързани и несигурни хора, които губят дори способността си за самостоятелен живот”¹³⁵.

Робърт Низбет твърди също така, че се нуждаем от нов laissez-faire. Ако целта на стария laissez-faire е била „да създаде условия за преуспяване на автономните индивиди, условия, в които те ще могат да се освободят от сковаващите връзки на рода, класата и общността”, то целта на новия laissez-faire трябва да бъде „да създаде условия за процъфтяване на автономните групи”, защото „либералните ценности на автономността и свободата на личния избор са насъщни за истински свободното общество, но ние ще можем да ги постигнем и задържим само ако ги поставим в условията, необходими за процъфтяването на либералната демокрация — многообразие на културата, плурализъм на асоциациите и разделение на властите”¹³⁶.

В Европа като нагласи и мислене, като манталитет и политическа култура не се толерира прекомерно разслоение в обществото и се приема за разумно преразпределянето на значима част от националния ресурс в полза на хората, изпаднали и изпадащи на социалното дъно. Условно казано, това води до известно хоризонтално „удължаване” и вертикално „сплескване” на т.нар. „Средна класа”, които са свързани с частично снижаване на нейното равнище на материално благосъстояние и сигурност. Средната класа се разпростира в по-обширен диапазон, обхващайки повече обществени слоеве и прослойки, като относително е с по-голямата си част под и с по-малката си част над чертата, изчислена като среден доход в даденото общество (например средно аритметично от материалното състояние и доходите на десетте процента най-богати и десетте процента най-бедни хора).

С други думи, малко повече от Средната класа е „потънала” под и малко по-малко от нея е „изплувала” над тази черта на средните доходи. Нека си представим плаващо тяло, което с малко по-голямата си част е под водата, а с малко по-малката си част е над водата. Логично е да се предположи, че това тяло би могло да плува — стабилно и продължително.

За европейския тип общество подобна устойчивост се постига, именно защото Средната класа „дава” част от доходите и богатството си на долните („дънните”) прослойки, за да скъси дистанцията си от тях и за да не ги тласка към отчаяние и радикални действия. Европа добре е усвоила горчивите исторически уроци, че ако в нейните общества настъпят силни разслоения, това лесно може да доведе до социални революции и до различни тоталитарни и авторитарни „изми” — фашизми, нацизми, комунизми. Средната класа в Европа, ако може така да се каже, има доходи, които са частично по-ниски от средните за обществото, защото „собственоръчно” доплаща за своята сигурност и за стабилността на обществото.

В САЩ като нагласи и мислене, като манталитет и политическа култура се толерира доста по-голяма степен на социално разслоение и затова се осъществява далеч по-малко преразпределение на национален ресурс в полза на бедните и обедняващите хора. Условно казано, това води до известно вертикално „удължаване” и хоризонтално „сплескване” на т. нар. „Средна класа”, свързани с частично повишаване на нейното равнище на материално благосъстояние и на сигурност. Средната класа се разпростира в по-ограничен диапазон от обществени слоеве и прослойки, като относително е с по-малката си част под и с по-голямата си част над споменатата по-горе черта на средния доход в съответното общество (спрямо указаната вече средноаритметична величина от материалното състояние и доходите на десетте процента най-богати и десетте процента най-бедни хора).

С други думи, малко повече от Средната класа е „изплувала” над и малко по-малко от нея е „потънала” под тази черта на средните доходи. Или ако пак си представим плаващо тяло, което вече е с малко по-малката си част под водата, а с малко по-голямата си част е над водата, то е логично да се очаква, че това тяло трудно би могло да плува, да не говорим пък — стабилно и продължително.

За американското общество такава неустойчивост е възможна, защото там Средната класа не е склонна да „дава” (и го прави с голяма неохота) част от доходите и богатството си на долните („дънните”) прослойки. Както вече коментирах по-горе, причините за подобно „сурово” поведение са закодирани в гените на американеца — чрез вярата (Протестантството) и веруюто (Либерализмът). Американецът е убеден, че бедният човек в голяма степен сам си е виновен за своето състояние, защото всеки е отговорен за своя живот и е длъжен да се бори за собствения си успех, без да чака наготово от държавата (чието основно задължение е не да преразпределя доходи, а да бди за спазването на правилата), както и че хората се раждат с различни способности и не могат да бъдат равни, а животът им преминава в непрекъсната конкуренция и борба за успех.

Това е искал сякаш да поясни Лудвиг фон Мизес, когато пише: „Важно е да се разбере, че възможността да се състезаваме за наградите, които обществото трябва да разпредели, е социална институция. Тя не може да отстрани или да премахне вродените недъзи, с които природата е ощетила много хора. Тя не може да промени факта, че мнозина са родени болни или са станали инвалиди в по-късен етап на живота си. Биологичните възможности на човека строго ограничават полето, в което той може да служи”¹³⁷. Или както много точно е казано, в САЩ „да победиш не е нещо, то е всичко”, а „класиралият се на второ място е първият сред загубилите"¹³⁸. Тъй че Средната класа в САЩ, все така според моя условен изказ, има доходи, които частично са по-високи от средните за обществото доходи, защото отказва да доплаща „от своя джоб” за неудачите на падащите към социалното дъно.

Подобно съзнателно и осъзнато поведение се дължи на убеждението й, че прекомерният трансфер на публични финанси към социално слабите само ще ги демотивира да се борят за своето оцеляване и ще ги превърне в паразитни групи^XIV. Това, което Средната класа в САЩ смята, че може най-ефективно да се направи за тези обедняващи и маргинализиращи се прослойки, е държавата да създава условия, в които те чрез воля, труд, риск и предприемчивост, да получат повече шансове за по-добър живот.

Може би подобни обобщения ще се сторят на някого пресилени. Затова е наложително да се приведат допълнителни аргументи, които да докажат горните тези. Следват още малко разсъждения все по този кръг от проблеми.

Нека да вземем координатна система от две оси, като хоризонталната ос е Равенство, а вертикалната — Свобода. Нека да ориентираме двете съставляващи на Запада — Европа и САЩ — спрямо тези оси. За Европа можем да кажем, че е ориентирана повече по оста Равенство и по-малко по оста Свобода. Ако я очертаем като някакво множество, то ще бъде подобно на разположена хоризонтално („полегнала”) елипса — дълга и тясна. САЩ обаче са ориентирани повече по оста Свобода и по-малко по оста Равенство, т.е. на картинката тяхното множество ще прилича на разположена вертикално („изправена”) елипса — тясна и висока.

Отново от гореспоменатата картинка се вижда, че европейският тип общество е като че ли по-устойчиво от американското, но и по-ригидно, по-малко склонно към промени, към динамика и енергични усилия. Няма как да не бъде така поради следните причини:

• Равенството съдържа в себе си статика, търсене на стабилност, стремеж за поддържане на статуквото. То се аргументира с морални, нравствени, етични и религиозни идеи. Това, което може да навреди на обществото, е достигането на такава висока степен на равенство (например чрез силно преразпределение на доходите), че по-способните и повече можещи хора да бъдат демотивирани да са креативни, търсещи, борещи се и предприемчиви, защото колкото и да се напрягат, колкото и да са всеотдайни, все едно всички получават горе-долу едно и също и все повече едно и също с по-малко способните и по-малко можещите; а независимо че хората са толкова различни, всички живеят сравнително еднакво, цари голяма уравновиловка в жизнения стандарт на едните и на другите.

Затова Джовани Сартори пише, че равенството е „като двуликия Янус и затова има уникалното свойство едновременно да се асоциира с еднаквостта и със справедливостта” и че когато говорим за справедливост, трябва да различаваме социалната справедливост (всички получават приблизително еднакви дялове) от индивидуалната справедливост (всеки получава такъв дял, какъвто заслужава)¹³⁹. В този смисъл Европа разглежда равенството като справедливост, но разбирана като социална справедливост, докато САЩ смятат, че равенството означава еднаквост и преместват акцента от социалната върху индивидуалната справедливост.

• Свободата носи със себе си динамика, нестабилност, стремеж към промяна. Тя е фокусирана върху собствената значимост на личността и отприщва колосални творчески сили. Това, което може да навреди на обществото, е достигането на такава висока степен на свобода (например всеки в максимална степен да получава това, което е заслужил), при която по-неспособните и по-малко можещи и с по-скромни способности хора да бъдат демотивирани да са креативни, борещи се, търсещи и предприемчиви, защото колкото и да се напрягат, колкото и да са всеотдайни, все едно, те получават много по-малко и все по-малко, отколкото по-способните и повече можещите, а понеже хората са толкова различни, се установява колосална ножица в жизнения стандарт на едните и на другите.

Не само за пълнота, а и защото се откриват изключително интересни и удивителни препратки към мрежовите структури, бих могъл да включа и третата координатна ос — Братство¹⁴⁰. Тогава ще стане дума за мрежовостта на обществата, процесите, структурите, àкторите (actors) и рисковите фактори, но това излиза наистина много далеч от целите на този анализ. На тези проблеми ще отделя дължимото и полагащо им се място в следваща моя книга.