Николай Слатински Петте нивА на сигурносттА

Традиционните египтолози и археолози реагират много остро и при плахия опит да се лансира тезата, че Сфинксът може да е много по-стар от официално приетата дата. Ето какво например пише в Wikipedia: „Сфинксът — огромната статуя с човешка глава и тяло на лъв, която пази покоя на фараоните, погребани в пирамидите. Фигурата на Сфинкса датира от 2500 г. пр.Хр., с човешко лице, широко шест метра; издялан от варовик. Според експерти изображението е на Хефрен, син на Хеопс”²⁷³. Но тази общоприета теза за неговата възраст не дава отговор на очевидните признаци за интензивно изветряне под действието на влага, видими по Сфинкса и по издълбания в скалата ров около него. Тези следи от ерозия говорят, че този уникален паметник е на възраст над 12 000 години и е създаден, преди Сахара да се превърне в пустиня²⁷⁴.

Греъм Хенкок лансира теорията си, че група хора от унищожената от потопите на ледниковата епоха по-древна цивилизация са дошли в Гиза, създали са нещо като култ, с цел да съхранят и предадат на бъдещите поколения знанията на загиналата си култура. Те са привличали за целта най-умните и най-способните от местните египтяни. Техните идеи са били успешно пренесени през 8 хилядолетия, от 10500 г. пр.Хр. до началото на Старото царство в Египет (около 2700—2160 г. пр.Хр.)^XXV. И ако самият Сфинкс е построен може би към 10500 г. пр.Хр., то фараоните Хуфу, Хафра и Менкаур от Четвърта династия са построили трите пирамиди около 2500 г. пр.Хр., но по архитектурен план, който може да е бил разработен много по-рано. Всъщност, този план чрез разположението на пирамидите обозначава епохата, в която е направен — около 10500 г. пр.Хр. За да се разработи този план е нужно да се натрупват в продължение на много време сведения за звездите и да се разбира явлението „прецесия”²⁷⁵. (Прецесията е много бавно поклащане на земната ос — като поклащане на пумпал — с цикъл от 26 000 години, по-точно 25 776 години и както смятат редица учени, египтяните не само са знаели за нея, но са пресметнали и нейния цикъл²⁷⁶). С големите пирамиди древните египтяни „са се стремили да опознаят района в небето, през който са вярвали, че душите им ще минат след смъртта и които са наричали Дуат, между другото, този район в небето, също безспорен, включвал съзвездието Орион, Млечния път и съзвездието Лъв […] тези пирамиди са се използвали като места за посвещаване, подготвящи посвещавания за пътуването в отвъдното”²⁷⁷.

Преди Бовал и Хенкок, египтологът Швалер дьо Любич (Schwaller de Lubicz, 1887—1961) също е писал, че оцелелите от Атлантида са дошли в Египет някъде по това време, през 10500 г. пр.Хр., положили са на платото Гиза основите на свой храм, на който голяма купчина гранит била отъждествена с „първичния хълм", построили са Сфинкса, загледан към съзвездието Лъв, и са положили очертанията на пирамидите, чието подреждане напълно съвпада с това на трите звезди от Пояса на съзвездието Орион през 10500 г. пр.Хр. Те са направили това с намерението да завършат своя Храм на звездите, когато Орион приближи до небесното съответствие на платото Гиза, при което богът фараон ще извърши ритуала, който да изпрати Озирис обратно в дома му на небето и да даде началото на нова Златна ера²⁷⁸. Авторът на книгата „Змия в небето” Джон Ентъни Уест (John Anthony West) аналогично смята, че остров Атлантида загинал около 10500 г. пр.Хр. и оцелелите от нея са дошли в Египет и са построили ранния вариант на Сфинкса²⁷⁹.

По стара традиция всеки изследовател, историк или просто любознателен и неприемащ на лека ръка традиционното знание човек, който говори за Атлантида е обявяван за любител или дори малко или много смахнат. Но все пак има и сериозни изследвания, които обясняват странните факти, приликите и разликите в историята на древните цивилизации на Египет и Месопотамия с въздействието на предходна, по-древна „хипотетична трета” цивилизация, която им е доверила своите знания и култура²⁸⁰.

В Египет някак ненадейно от един период нататък изникват йероглифи „в напълно развит вид”, следи от които няма в останките от преддинастическия период (около 3600 г. пр.Хр.), и не бяха свързани със следи от писмо. После, продължава Греъм Хенкок, „ненадейно и необяснимо бяха започнали да изникват йероглифите познати ни от многобройните руини на древен Египет, при това в напълно развит вид”. Същото се отнася „за математиката, медицината, астрономията и архитектурата, както и за смайващо богатата и сложна египетска религиозно-митологична система”²⁸¹.

Нещо подобно по паралелен път протича и в Двуречието, където в периода 3500—2500 г. пр.Хр., „храмовите пространства в Южна Месопотамия са нараснали забележимо по размер и значение, а сетне, смайващо внезапно, на ключова дата, която може да се определи почти съвършено точно като 3200 г. пр.Хр. (в периода на археологичния пласт, известен като Урук Б), в тази малка шумерска блатиста градина, в нейните мънички градове, досущ внезапно разцъфнали цветове, се появява целият културен синдром, който от това време нататък се превръща в зачатъчното ядро на всички развити цивилизации по света”²⁸². Както отбелязва Джоузеф Камбъл: „Такова събитие не можем да припишем като постижение на разума на прости селяни. Нито пък е механична последица от просто натрупване на материални предмети, т.е. не е икономически детерминирано”²⁸³. Според него то е „във висша степен съзнателна творба (това може да се твърди с пълна увереност) на разума и научните познания на нов вид хора, каквито преди не е имало в историята на човечеството, а именно професионални, целодневно заети, посветени, строго организирани храмови жреци”²⁸⁴.

Не само в Египет и Месопотамия, но като цяло в Близкия изток и все в периода около 3200 г. пр.Хр., също има внезапна поява на система от жречески открития и изкуства, включително астрономически календар, писменост, приложна математика и опити да се съчетаят измерванията на пространство и време, както и изнамиране на колелото²⁸⁵. Греъм Хенкок цитира египтолога проф. Уолтър Емъри (Walter Emery, 1902—1971) за тези свидетелстващи за високо развитие колосални промени, характерни за цивилизациите край Нил и в Междуречието в монументалната архитектура, изкуствата и занаятите към 3400 г. пр.Хр.: „Всичко това било постигнато за сравнително кратък период от време, тъй като изглежда, че тези фундаментални промени в писмеността и архитектурата поч­ти нямат предистория. […] Оставаме с впечатление за косвена връзка и може би за съществуването на трета страна [...], чиито културни постижения независимо са били предадени на Египет и Месопотамия, [и която] най-добре би обяснила общите особености и фундаменталните различия между двете цивилизации” ²⁸⁶. Същото твърди и египтологът сър И. А. Уолис Бъдж (Е. A. Wallis Budge, 1857—1934): „Не може да се каже, че египтяните са заели от шумерите, нито че шумерите са заели от египтяните, а че учените на двата народа са заели своите теологични системи от някакъв общ, ала извънредно древен източник”²⁸⁷.
Му/Лемурия, Атлантида, както и да се наричала тази хипотетична предходна цивилизация, тя вероятно е имала стратези и лидери, които са смятали, че знаят как и накъде да водят обикновените хора. Но тя е извадила лош късмет, защото е нарушила някои фундаментални закони на духовно-материалния синергетичен синтез на интегративната връзка Природа—Човек. Или не е успяла да направи вярното приоритизиране на предизвикателствата и рисковете към нейната сигурност и очевидно е проспала необратими промени в климата, може би тогавашно глобално затопляне. Кой знае дали и тя не е била подвластна на масова обсесия на елита, под формата на асиметрична заплаха и дали не е наричала тази обсесия „тероризъм” или нещо не по-малко страшно от този род. Вероятно и тогава някой мозъчен тръст, също като Oxford Research Group, е публикувал анализ „Глобални отговори на глобалните заплахи”²⁸⁸ и е останал незабелязан, защото е имало по-важни неща. За всичко това ще стане отново дума малко по-нататък.

Сега да оставим тази потънала „атлантическа” цивилизация насаме с горчивите поуки — тя и без това е заплатила твърде висока цена за неспособността си да различи реалните от идеологизираните опасности и големите от малките рискове. Ние сме homo sapiens, и можем да си позволим наивността да мислим, че нашата човешка цивилизация е по-разумна и няма да я сполети подобна съдба.

За нашата цивилизация традиционно се смята, че като организирани общности с елементи на протодържавност на кланова, племенна или друга колективна солидарност, далеч надхвърлящи първосигналното сплотяващо сцепление на стадото, се е зародила от една страна по течението на р. Нил в Древен Египет, или в Едноречието; от друга страна — в пространството между река Тигър и река Ефрат (в „земята между двете реки”, т.е. Месопотамия), или в Двуречието. Тези две територии, две огнища на съвременната цивилизация са споделяли не само много общи като драматичност и последователност процеси, както вече бе споменато, но и твърде различни съдби, повлияни от различния нрав на техните реки — майките на живота, връзките с вечността.

В Едноречието Голямата река Нил е била пълновластен господар на ориста, съдбата и участта на общностите по нейното течение и ги е принуждавала да си сътрудничат, за да оцеляват, за да имат поне някакъв шанс тя да бъде укротена, а нейните разливи — обуздани, за да се справят с нейните капризи и стихия и да организират максимално ефективно напояването²⁸⁹. В Египет Нил не само определя характера и задава правилата на съществуването на общностите живеещи край неговите брегове, но сякаш се съобразява с тези общности, с хората, с Човека. Нил за Човека е Бог, Господар, Баща, но въпреки всичко го уважава, цени го и води диалог с него, дори води този диалог в някаква степен като равен с него. Нил може да е капризен, но е предвидим. Той приижда като по разписание и то не по време на дъждовния сезон, а в най-голямата суша, в самия разгар на лятото, когато земята се е изтощила, напукала се е от жажда, а старата реколта е прибрана; реката се разлива за около стотина дни, после се отдръпва и оставя след себе си оплодена и напоена земя, която отпочиналите хората могат да засеят отново^290,291.

Херодот (около 484 г. пр.Хр.—около 425 г. пр.Хр.) пише след посещението си в Египет около 450 г. пр.Хр.: „Защо Нил се държи точно така, не можах да науча нито от жреците, нито от когото и да било. Най-много ми се искаше да разбера защо водите започват да се надигат около лятното слънцестоене за около стотина дни, след което се отдръпват и остават така през цялата зима, докато отново не дойде лятното слънцестоене”²⁹².

При подобна предвидимост и последователност, човекът не само знае какво планира и какво да прави, но той логично започва да възприема себе си като съществена част от великото уравнение на природата. Както отбелязва Щефан Бройер (Stefan Breuer), ивицата плодородна, удобна за живеене площ край Нил е много тясна — от изток и запад е пустиня и не е възможна по-значителна концентрация на население, т.е. това е „цивилизация, чиито градове са предимно церемониални центрове и наброяват малко жители, най-често само между   000 и 2 000 души”. Околната среда по долината на Нил не благоприятства особени външни контакти, доколкото „съседите” от пустинята са малобройни племена. Възможностите за по-оживена „международна” дейност има най-вече на север, в делтата на р. Нил и отчасти на юг край границата с Нубия, но това са зони, лесни за контрол от гледна точка на външната сигурност²⁹³.

Това, че Делтата и долината на река Нил са отвсякъде обградени с морета (Средиземно и Червено) и пустини показва, че географията е „защитавала” Египет от външни заплахи и това го е предпазвала от нападения и битки със завоеватели и войнствени племена²⁹⁴. Египет е много по-малко склонен да завоюва чужди територии (каквито обективно трудно биха могли да се намерят) и много повече склонен да брани с цената на огромна човешка и ресурсна мобилизация собствената си територия (която не е безгранична). А общата цел, свързана с напояването, е сплотявала общностите по течението на реката, карала, както казахме, хората да си сътрудничат, за да обуздават ежегодните разливи на реката, да организират напояването, по този начин е играла ролята на могъща обединителна сила и „положително е допринесла за създаването на политическата държава през 3100 г. пр.Хр.”²⁹⁵.

Затова писатели от древност­та, описвали египтяните като спокоен и доволен народ²⁹⁶. При такива географски и климатични дадености и благодарение на плавателната река, египетската цивилизация става много по-етноцентрична от други цивилизации, в нея не се разрастват големи градове както в Двуречието и тя развива далеч по-единна политическа и обществена структура, в която няма различни центрове на сила и центробежните тенденции и стремежите за автономност са незначителни, а фараонът, представител на един прероден бог, е на върха на държавната пирамида с централизирана и затова строго йерархична и силно бюрократизирана администрация, като разполага с пълен монопол над вътрешната власт и външните отношения^297,298.

Според Толкът Парсънс, божествената монархия в Египет е развита институция, която акцентира не върху обожествяването на фараона, а върху действителната му божественост и същевременно го разглежда като човек. Фараонът е и цар, и бог („син на Ра, бога на слънцето, за който се вярвало, че е източникът на всичко живо”) едновременно; той е „обединяващият център на системата [...], свързващото звено в непрекъснатата йерархия на всички явления, които имат смисъл”. Така египетското царство е едновременно религиозно и политическо, монархията е „аспект на самия порядък на свещеното (в който обикновените хора не могат да участват, а могат само да бъдат свързани с него) и на неговата функция да управлява космическия ред”. Неразделна част от този божествен ред е управлението на човешките дела. Толкът Парсънс пише, че обществото в Египет, макар диференцирано, постига централизирана интеграция; въпреки силната авторитарност на управлението, то има система на стратификация, която включва и нисшите класи, поражда у тях чувството на приобщеност към обществото. Освен това то се характеризира с ниска секуларизация и слаба диференциация между порядъка на свещеното и светския порядък, като египетските богове, чиито действия са предвидими, не се намесват в човешките дела и не управляват и не манипулират действията на управниците, ето защо египтяните нямат особен страх от боговете, а как иначе, след като са положени в „един порядък, който е уреден по такъв божествен начин, че само изисква правилно поддържане”²⁹⁹.

Животът и Времето в Едноречието са текли от Миналото към Бъдещето, както самата Голяма река тече от Високите планини (Горен Нил) до равнинната Делта (Долен Нил). Нил е символизирал Стрелата на Времето — еднопосочна и неумолима, непреодолима и пронизваща духа и тялото. Всичко е преходно. Единственото, което е вечно, е Реката, а тя е другото име на Времето.

Логично е да се предположи, че от Египет тръгва схващането за Времето като еднопосочна Стрела, като протяжност, преминаваща от Миналото през Настоящето към Бъдещето, които са ясно отделими едно от друго и едно след друго следват своя ход в строго определен ред, съгласно който Миналото поглъща Настоящето, но не преди то да бъде преживяно и да се е превърнало в Минало, а Настоящето поглъща Бъдещето, но не преди то да е достигнато и вече да се е превърнало в Настояще. Така само в тази една-единствена посока тече това уникално, всепоглъщащо, навяващо горчива тъга със своята непредотвратимост, триединно цяло Минало—Настояще—Бъдеще. И това триединно цяло е Времето, което толкова много прилича на змия, пълзяща напред и само напред.

Докато в Двуречието нещата са били коренно различни. Там реките Тигър и Ефрат са във вечна разпра помежду си, те не зачитат човека, той за тях е само някакво несъществено неизвестно в голямото уравнение на Природата. Тези две реки са непредвидими и несигурни, като че безразлични към съдбините на народите помежду тях. Двете реки мо­гат да придойдат по всяко време и да залеят посевите, тогава, когато най-малко ги очакват³⁰⁰. Ако Нил носи в себе си посоката, перспективата и движението, а животът върви напред заедно с него, то в тясното пространство между Тигър и Ефрат се завихрят сякаш само стремглави пустинни ветрове, преминаващи в пясъчни бури; човекът е прашинка от пясъка на времето, той няма пространство, в което да се устреми напред, а е обречен да се върти в кръг и да се повтаря, непрекъснато да се повтаря и самоповтаря, както се повтаря животът.

Пространството между двете Реки е нехомогенно и максимално диференцирано, накъсано, с многобройни възможности за военни и/или комерсиални контакти, включително по море, за миграция навън или навътре в Двуречието. Това позволява оформянето на далеч по-децентрализирана и разединена политическа и обществена структура, с множество центрове на власт и раздробени полицентрично външни отношения³⁰¹. Толкът Парсънс пише: „Отрано социалната структура приема формата на относително автономни градски общини, които контролират обкръжаващите ги зе­меделски територии. Доминиращите им елементи са класове от ро­дословни групи от висшата класа с еднакъв формален статус. Официал­ната власт принадлежи на съвет на старейшини, съставен от главите на тези родословни групи. Централизираните аспекти на структурата на властта също са плуралистични”³⁰².

Толкът Парсънс говори за „по-асоциационен модел на организация”, който се е развил най-напред в Месопотамия „и там е достигнал мащаб и политическа ефективност, които надминават Египет”. Той сочи, че географските фактори тук (няма я например териториалната ограниченост и затвореност на земите край Нил) не допринасят за дълготрайната стабилност, а „политическата връхна точка на обществото на Месопотамия далеч не е толкова стабилна като тази на Египет”. В Месопотамия, за разлика от Египет, въпреки първенството на религията монархическата институция не се слива с божественото и не се определя в общия случай като божествена (нито царското родословие е било схващано като божествено), тя носи „отпечатъка на своя повече или по-малко ad hос произход”. Относителната децентрализация на религиозната система в Месопотамия съответно е позволила на съставящите структурни единици по-голяма автономия, съпътствана с по-тясна интеграция на местно ниво, за сметка на по-хлабавата във вертикално отношение централна власт. Децентрализацията в Двуречието е функция на божествения (т.е. на боговете на различните народи) политеизъм, а защо не и плурализъм. Боговете в Месопотамия, за разлика от тези в Египет, много повече и по-често се намесват в човешките дела, те управляват и манипулират политическите водачи на различните човешки общества и общности. Така управлението на човешките дела е вече „неразделна част от самия божествен ред”, неизбежно „боговете се схващат като в последна сметка истинските собственици на земята, а храмовете са главните единици на икономическа организация, [а] [...] големият град държава се формира от конфедерирането на няколко владеещи земя храма, като най-големият, вероятно този от глав­ния градски център, става primus inter pares (пръв сред равни). Тогава главният жрец на този храм придобива положението на управител и поема отговорност за инструменталните функции на общността, особено за действието на напоителните системи и ръководството на търговските връзки с други общини”³⁰³.

В Месопотамия, за разлика от Египет, има по-висока секуларизация, по-голяма дистанция между божественото и човешкото и по-голяма диференциация между порядъка на свещеното и светския порядък. Боговете владеят обществата, техните, на боговете, действия са непредвидими, а царете, които нямат в себе си нищо божествено стават всъщност само „посредници между пантеона на боговете и всички общества в тяхното владение”. Това, както бе вече посочено, прави местните градове държави по-независими, то пречи и не създава условия за интеграция на системата (цената за което, както ще покажем и по-долу е много висока) и нито една династия „не е могла да осигури здрав контрол пред лицето на толкова много точки на кристализация за нови режими, особено в ико­номически значими градове от историческа и религиозна важност”. Постоянните тенденции към фрагментизация са принуждавали царете да изтъкват своята религиозна легитимация³⁰⁴.

Нестабилността и непредсказуемостта са били естественото състояние за народите в Месопотамия поради непредвидимите богове и разнормализираната и постоянна разкъсвана от центробежни сили полицентрична политическа структура. Тази структура се характеризира с много силни вътрешни напрежения и елементи на анархичност, логично поради това подвластна постоянно дилемата на (не)сигурността, с нейните самосбъдващи се предсказания.

В Двуречието едни племена са покорявали благодатната Равнина между Тигър и Ефрат, като при това покоряване са я разрушавали, разоравали и разорявали, после отново са я облагородявали и възраждали за нов живот, прокарвали са напоителни канали, създавали са същински рай на Земята. И точно когато е трябвало да избършат морните чела и да се радват на плодовете на своя труд, от Планините към Равнината стремително се спускали други племена, които са разрушавали, разоравали и разорявали създаденото от тях и са ги покорявали, за да започнат всичко отначало, докато и те превърнат благодатната Равнина между Двете Реки в рай на Земята и ги сполети същата участ, защото от Планините стремително са се спускали следващите племена.

Ако страничен Наблюдател се взира отдалеч към Двуречието, то той няма да различава детайлите и да се пита кои племена са връхлетели и кои племена са имали печална участ от това, а ще вижда само един и същ кръговрат — картина, повтаряща се по един и същ начин постоянно, магически, неотменимо, вечно. За този Наблюдател, естествено, неумолимо Времето ще тече в Кръг — циклично и повторяемо. И той ще си каже: Няма закъде да бързаш, та ти си само част от някакъв, неизвестен никому от простосмъртните дълбок и неразбираем замисъл. В Двуречието индивидът е обречен да осъзнае, че той „няма значение по-голямо от това на отронен лист” и фокусът безвъзвратно е изместен от него към „вековечната група”³⁰⁵.

Логично е да се предположи, че от Месопотамия тръгва схващането за Времето като кръг, като една повторяема в главното и същественото цикличност, в която Миналото, Настоящето и Бъдещето са условни понятия, определими и измерими от гледна точка на конкретния днешен момент, но всъщност неотличими, редуващи се части от едно цяло. И това цяло е Времето, което толкова много прилича на змия, захапала опашката си.

Затова на Изток никога „не е имало време, когато не е имало време”, „нито ще има време, когато тази калейдоскопична игра на вечност във времето ще спре”³⁰⁶. И затова, както пише Томас Ман: „На Изток е почти непознато естествено отдаваното от хората на Запад внимание към течението на времето; там на времето и живота се предоставя много по-равнодушно да си текат, без те да бъдат подхвърляни на някакво особено измерване и броене, и въпросът на колко години е някой е там така изненадващ, че запитващият трябва да бъде готов да чуе недоумяващо без­грижен отговор, колебаещ се в границите на десетки години, например от рода на „ами трябва да е към четирийсетте, а дали не е и към седемдесетте?”³⁰⁷.

Ще се опитам да докажа тази моя теза или най-малкото, да приведа някои аргументи в нейна защита.

Веднага ще подчертая, че всъщност човечеството, нашето човечество, дали като резултат от собственото си развитие (така, както учи традиционната наука), или като завещание от предходната, „атлантическата”, цивилизация, загинала в резултат на световния катаклизъм „Всемирен Потоп”, е било просветлявано, било е учено, насочвано, предразполагано и възпитавано да възприема Времето като Спирала, с две съставляващи: Стрелата и Кръгът, които се разгръщат постепенно, така че да има и развитие и повторяемост; и насоченост, и цикличност.

Майкъл Бейджънт, един от авторите на знаменития бестселър „Светата кръв и свещеният Граал” (The Holy Blood and The Holy Grail), пише, че древните египтяни са различавали два вида вре­ме, които действат едновременно нехех и джет³⁰⁸:

• Нехех е цикличното време, т.е. движещото се време, то е безкрайно и участва в природните процеси, например сезоните, движението на звездите. Това е принципът на „промяната” (светът е динамичен и изменчив), на „Вечната повторяемост” — процесът, при който циклите на слънцето и всички живи неща се променят и развиват непрекъснато.

• Джет е застиналото време и всъщност изобщо не е време, то е вечно и съставлява състоянието на битуване изцяло извън времето. Това е принципът на „стазата” (представата за сътворението като съвършено и завършено), на „Вечната еднаквост", състоянието на „съществуване”^309,310.

В Месопотамия също се развиват две концепции за времето — бала и дару.

• Бала (шумерска дума) отразява кръговрата на времето, т.е. това е образ на кръговото и повтарящо се време. Бала „обозначава един времеви сегмент, едно затворено времево пространство, една отсечена част в континуума на социалното време. Този сегмент се характеризира с начало, което съответства на поемането на функцията; с продължителност, сиреч времето, през което дейността бива извършвана; и край, обявяващ прекратяването на тази дейност”³¹¹.

• Дару (акадска дума) обозначава време, което тръгва от начална точка в миналото, но което не познава граница в бъдещето. Дару отбелязва „някаква продължителност, някакво време, което изтича в непрекъснат поток от разгърналото се минало към неопределеното бъдеще”. Смисълът на дару най-добре е предаден в едно писмо от това време: „ден след ден, месец след месец, година след година”, като всяка от единиците в него си има своя цикличност: денонощието — с редуването на ден и нощ, месецът — със своя лунен цикъл, годината — с кръговрата на сезоните³¹².

При определени обстоятелства обаче, или под системно въздействие на политическата, религиозната, икономическата, географската и други среди, е започнало разпадането на тази уникална, синергетична връзка, символизираща Времето — връзката между Стрелата и Кръга, между развитието и повторяемостта; между насочеността и цикличността. Така в Египет връх взема Стрелата, а в Месопотамия — Кръгът. И Западната цивилизация, чиито корени са в Египет, започва преимуществено да гледа на Времето като на Стрела, като на еднопосочен процес. А Източната цивилизация, чиито корени са в Месопотамия, започва да гледа на Времето преди всичко като на Кръг, като на цикличен процес.

Тук съм длъжен да подчертая, че става дума за метафори. Когато си задава въпроса „Що е метафора?”, Робър Низбет отговаря така: „Метафората е начин на познаване, един от най-старите, най-дълбоко вкоренените, дори неотменими методи на познанието в историята на човешкото съзнание. Най-просто, тя е начин за преминаване от известното към неизвестното. Тя е метод на познанието, при който идентифици­ращите качества на едно нещо са пренесени в мигновен, поч­ти несъзнателен вътрешен проблясък върху нещо друго, което поради своята отдалеченост или сложност е неизвестно за нас. […] Метафората е нашето средство за постигане на мигновено сливане на две отделни сфери на опита в един просветляващ, иконичен, всеобгръщащ образ”³¹³. Малко по-нататък той продължава: „Да обелим езика от неговите метафори и ще трябва да махнем и голяма част от онова, което „знаем". [...] Метафората може не просто да предхожда личния опит, но и да го причинява. [...] От много изследвания на когнитивния процес изобщо и в частност на творческото мислене става ясно, че мисловният акт в неговите най-интензивни фази е често неотделим от метафората — от това интуитивно, иконично, всеобгръщащо схващане на една нова същност или процес”³¹⁴.

Развитието на човека през детство, младост, зрялост и старост, както и на всяко живо същество, естествено е подсказвало на древните народи, че времето има еднопосочна съставляваща. Но повтаряемостта на сезоните и на движението на звездите на небето са подсказвали, че времето има и кръгова съставляваща. Както пише Мирча Елиаде: „За „първобитния” човек, Времето е цик­лично, светът периодически е сътворяван и унищожаван и лунната символика за „раждане—смърт—ново раждане” се открива в множество митове и ритуали”³¹⁵. Нещо повече, допълва го Жан-Жак Гласнер (Jean-Jacques Glassner): „В традиционните общества времето не е нищо повече от възпроизвеждането на един-единствен и единосъщен цикъл, което се осъществява чрез пресъздаването на първоначалния мит, докато историята няма друг избор, освен да се отъждестви с този неуморно възпроизвеждан мит”³¹⁶.

Така че би било напълно погрешно да се абсолютизират и да се противопоставят в абсурдна степен схващанията за Времето в Египет (като Стрела) и в Месопотамия (като Кръг). Става дума обаче за онова Главно схващане, което се трансформира в представа за Процеса, наречен Живот. Схващане, през призмата на което се пречупва цялостното разбиране за нещата, за тяхната вътрешно встроена логика, за техния смисъл и тяхната цена. Точно както пише Жан-Жак Гласнер: „Всяко човешко общество създава свое господстващо време, което налага на социалното тяло своя ред, своята логика и своя начин на организация. То пред­ставлява резултат от синтеза на различните единични времена, онагледявайки разнообразието от дейности, на които те се стремят да придадат ритъм, да бъдат техен координатор и измерител”³¹⁷.

И така, нека мислено се пренесем към Иранското плато. От едната му страна се простира Изтокът, от другата — Западът. Както казва Джоузеф Камбъл, Иранското плато е „географският вододел между източните и западните пространства на мита и обреда. На изток са двете духовни сфери на Индия и Далечният изток, а на запад — на Европа и Близкият изток³¹⁸.

В известна степен онова, което в схващанията за времето не би могло да бъде известно за Месопотамия, навярно ще може да се открие в Индия. Още повече че народите от долината между реките Тигър и Ефрат са поддържали контакти и са обменяли стоки и идеи с народите от цивилизацията в долината на река Инд, към която са принадлежали и градовете Мохенджо-даро на река Инд и Харап(п)а на река Рави, вливаща се в река Инд, от които са намерени удивителни останки^319,320. Впрочем, индийската цивилизация също се е развивала свое Двуречие — реките Инд и Сарасвати (тя се споменава във Ведите, но е пресъхнала през около 1900 г. пр.Хр. ³²¹).

Мирча Елиаде смята, че в паниндийското учение астрономическият аспект на юга, за който ще стане дума по-долу „навярно е бил повлиян от космологическите и астрологически умозрения на вавилонците”³²².

Индийските митове и предания, вплетени в индийската философия и закодирани във великите индийски книги „Махабхарата“ и „Рамаяна“, разглеждат Времето като безкрайно и циклично, т.е. „земята и всички живи твари върху нея са зак­лючени в един огромен цикъл на раждане, растеж, осъществяване, смърт, прераждане и обновление”³²³. В този цикличен времевъртеж се редуват т.нар. „Калпи”. Всяка Калпа³²⁴ или т.нар. „Ден на Брахма“ е период от време равен на 4 320 000 000 човешки години.

„Денят на Брахма” продължава хиляда махаюги (познати на хората епохи) и е „време на проявеното, на съществуването на вселената; тогава Брахма чрез дихание съзижда всичко различно от себе си, докато през своята „нощ“ той е недействен, „почива си“ и няма нищо друго освен него”. Съответно всяка махаюга се равнява на 4 320 000 човешки години и съдържа четири юги, които по своята продължителност се отнасят помежду си както 4:3:2:1 — критаюга (1 728 000 човешки години), третаюга (1 296 000), давапараюга (864 000) и калиюга (432 000). След калиюга настъпва пралая, унищожаване на света с вода и огън, след което започва нова махаюга и се завърта отново колелото на живота „от развалините на отминалата епоха, подобно на раждащия се от пепелта феникс, започва новата ера”³²⁵. Само във връзка с вече споменавани дати ще допълня, че ние живеем в една от поредните калиюги и тя е започнала на 18 февруари 3101 г. пр.Хр. (по Юлианския календар).

Значителни отлики между Запада и Изтока има и в отношението им към религията. За да разкрие тези различия, Ерих Фром тръгва от логическите конструкции на великия Аристотел, в основата на които са трите закона: