ВТОРА ГЛАВА Второ ниво на сигурността: Сигурност на Групата от индивиди

Следва веднага да се подчертае, че не всяка група от хора е Група в смисъла на теорията за сигурността. За да бъде обект на изследване от гледна точка на сигурността, в групата от хора трябва да има вътрешно сцепление, консолидация и интегритет, вътрешногрупова лоялност и солидарност, породени от наличието на общи ценности, интереси или цели (и/или необходимостта те да бъдат отстоявани); необходимо е да съществуват общи потребности, нужди или желания, които да бъдат удовлетворявани, а така също и общи заплахи, опасности и страхове, на които трябва да се дават отговори, т.е. това са все процеси или състояния, свойства или дефицити, които позволяват на групата да се обособи и самоидентифицира като някаква общност с присъщи характеристики на сложна адаптивна система.

Антъни Смит (Anthony D. Smith) твърди: „Членовете на една група са еднакви точно в това, по което се отличават от другите, които не принадлежат към групата. Членовете се обличат и се хранят по един и същи начин и говорят един и същи език, по тези белези те се различават от другите, които не принадлежат към групата”¹⁴¹.

А видният френски социолог Емил Дюркейм (Émile Durkheim, 1858—1917) извежда принципа, че „при цивилизацията напредъкът на изкуствата и занаятите е свързан с увеличаване на нещастието и загуба на сигурната среда на вярата и принадлежността, в която единствено човек намира подслон от аномuята”¹⁴².

Един от най-мощните сплотяващи групата вътрешни мотиватори е Доверието — своеобразно „социално лепило”. Доверието „събира” групата, консолидира я, уплътнява я. То позволява да се осъществява в нея вътрешно разпределение на ресурси, при което количеството на тези ресурси фактически не се променя, но се поражда ново качество — чувството на взаимна зависимост и така от непрекъснатите микровзаимодействия се постига позитивен макроефект. Франсис Фукуяма (Francis Fukuyama) пише, че доверието е като „смазка, правеща по-ефикасно действието на всяка група или организация”, че то е „очакването в общността за правилно, честно и съпричастно поведение на другите членове, основано на общо споделяни норми”¹⁴³.

Доверието, метафорично казано, е кръвта, която се движи в жилите на групата, протичайки от човек към човек, карайки го не само да се чувства привързан и сходен, тъждествен с останалите, но и отговорен за другите и групата като цяло. Според друг забележителен социолог, американеца Толкът Парсънс (Talcott Parsons, 1902—1979), основата на доверието е в изкусния подбор и подреждане на социалните и институционни роли¹⁴⁴, а Киерон О`Хара (Kieron O`Hara) счита, че доверието има три основни функции:

(1) да сплотява хората (т.е. да им помага да приемат, че „работят за една обща цел");

(2) да подпомага сътрудничеството между тях (т.е. „теория на рационалния избор”);

(3) да намалява сложността (т.е. правене на заключения отвъд наличната информация, създаване на обобщени очаквания за поведението и намаляване на несигурността)¹⁴⁵.

След работите на Робърт Пътнам (Robert Putnam), в социологията и в социалната психология се отделя особено внимание на т.нар. „обществен” (или „общностен”) капитал, който е „качество, което възниква при преобладаващо доверие в обществото или в част от него”¹⁴⁶. Общественият капитал може да се дефинира като „комплекс от неформални ценности или норми, споделени от членовете на дадена група, за да се осъществи сътрудничеството между тях”¹⁴⁷. Освен осъществяването на сътрудничество между членовете на групата, редица автори добавят също и даването на отговор на външни заплахи, минимизирането на разходите, постигането на общи цели. С други думи, общественият капитал е форма на човешкия капитал, различаваща се от останалите негови форми „дотолкова, доколкото обикновено се създава и предава чрез механизми на културата като религия, традиция или исторически обичаи”¹⁴⁸.

В същото време един от най-мощните външни дразнители, сплотяващи групата и „изработващи” спояващо я вещество от страхове и комплекси е Врагът — този, който може да посегне или е мислен като способен да посегне на групата, на нейните ценности, на смисъла на съществуването й, или се явява конкурент по отношение на разпределението на различни материални или символни ресурси, които са ограничени или са от такова значение за групата, че тя не е съгласна на компромис и не може да си позволи да отстъпи дори малка част от тях.

Майкъл Бейджънт (Michael Baigent), Ричард Лий (Richard Leigh) и Хенри Линкълн (Henry Lincoln) твърдят: „Племенните митове [...] черпят сила и енергия от несигурността, от слепотата, от предразсъдъците и от умишленото търсене на изкупителна жертва. Тъй като на тях им липсва вътрешно съдържание, трябва да бъде измислен някой или нещо, с ко­ето да мерят сили — враг, чийто образ трябва да е достатъчно раздут, за да може да вмести и поеме бремето на всичко, от което човек иска да се отърве и да прехвърли на някой друг. Племенните митове отразяват дълбоко вкоренената несигурност на вътрешната идентичност. Те гра­дят някаква външна идентичност посредством контраста и отрицанието. По тази логика бялото се определя като всич­ко, което не е черно, и обратно. Всичко онова, което врагът, ти не си. И всичко, което врагът не е, си ти”¹⁴⁹.

Както пише Ерих Фром (Erich Fromm, 1900—1980): „В съвременното западно общество спойката с групата е преобладаващият начин за борба с изолираността. В такова единство личността до голяма степен се изгубва и нейната цел е да не се отделя от стадото. Ако съм като всеки друг, ако нямам чувства и мисли, които да ме правят различен от останалите, ако се приспособявам към общоприетите обичаи, облекло и идеи, аз съм спа­сен; спасен съм от страшното чувство на самота”¹⁵⁰.

Ейбрахам Маслоу (Abraham Maslow, 1908—1970) отбелязва: „Човек жадyва за отношения с хора въобще, за място в група или семейство и се стреми с голяма енергия към тази цел. Постига­нето й ще има за него по-голямо значение от всичко друго на света” ¹⁵¹.

А Сьорен Киркегор (Søren Kierkegaard, 1813—1855) смята, че: „Човек по природа е създаден като животно. Следователно всички човешки усилия са насочени към образуване на едно общо стадо; „да се обединим" и т.н. Естествено това става под какви ли не благородно звучащи имена — любов, симпатия, ентусиазъм, осъществяване на велик план и други подобни; това е оби­чайното лицемерие на такива негодници като нас. Истината е, че в стадото сме свободни от стандарта на индивида и идеала"¹⁵².

Групата е консолидирана общност, тя се отличава и откроява от механичния сбор от индивиди по това, което Освалд Шпенглер (Oswald Spengler, 1880—1936) нарича „вътрешното преживяване на „ние”. Той пише: „Колкото по-дълбоко е това чувство, толкова по-силна е жизнената сила на обединението”¹⁵³.

Както пише, макар и по малко по-различен повод неотдавна починалият Самюъл Хънтингтън: „Народите и нациите се опитват да дадат отговор на най-основния въпрос, пред който може да бъде поставен човешкия род: „Кои сме ние?”. И те отговарят на този въпрос по традиционния начин, по който винаги са отговаряли човешките същества — като се позовават на нещата, които имат най-голямо значение за тях. Хората се самоопределят чрез предци, религия, език, история, обичаи и институции. Те се идентифицират с културни групи: племена, етнически и религиозни общности, нации и най-мащабно погледнато — с цивилизации. [...] Знаем кои сме ние само когато разберем кои не сме и често когато знаем против кои сме”¹⁵⁴.

Аналогично, Мануел Кастелс (Manuel Castells) твърди, че във всеки един колективен (общностен) език „първата дума е ние, втората е нас, а третата за съжаление е тях”¹⁵⁵. Групата се обособява, идентифицира се в очите и съзнанието на обществото главно чрез своята идентичност, която пак според Мануел Кастелс представлява „процес на конструиране на значение на базата на някакъв културен атрибут или сроден набор от културни атрибути, който (които) получава(т) приоритет над другите източници на значение”, а според Чарлз Тейлър (Charles Taylor)¹⁵⁶ идентичността може да се разглежда като „разбирането на хората за това кои са те, за техните фундаментални определящи ги характеристики като човешки същества” и е силно свързана с искането на групата за признаване (recognition) — на групата като такава и на нейната идентичност като уникална и достойна за уважение, а не изкривена по начин, който прави тази идентичност ограничена, а представата за нея — уронваща достойнството на групата.

Мануел Кастелс следва неотклонно разбирането, че „от социологическа гледна точка всички идентичности са конструирани” и „конструирането на идентичностите използва градивни материали от историята, географията, биологията, производствените и възпроизводствените институции, колективната памет и личните фантазии, апаратите на властта и религиозните откровения”, като „индивидите, социалните групи и обществата притежават всички тези материали и преподреждат значението им според социалните определения и културните проекти, вкоренени в тяхната социална структура и пространствено-времева рамка”, а „кой изгражда колективната идентичност и с какви цели, до голяма степен определя символното й съдържание и значението й за онези, които се идентифицират с нея или се поставят извън нея”¹⁵⁷. При все това, групата не само се отграничава от другите чрез своята идентичност (пасивна функция на идентичността), но и се самоосъществява, изгражда себе си, обединява се за постигането на мисията или предназначението си (активна функция на идентичността). Както, в известна степен доста крайно, твърди Чарлз Тейлър: „Ние имаме потребност от отношения, за да реализираме, а не да определяме себе си”¹⁵⁸.

Разбира се за всяка група, но също и за всеки индивид „е възможно да съществуват множество идентичности. Въпреки това подобен плу­рализъм е източник на стрес и противоречие както в репрезентациите на Аз-а, така и в социалното действие”¹⁵⁹. Но има една „основна идентичност (т. е. идентичност, служеща като рамка на останалите), която се само поддържа във времето и пространството”¹⁶⁰. За нея Харолд Айзакс (Harold Isaacs, 1910—1986) пише: „Функционирането на основната групова идентичност е свързано най-решително с две ключови съставки от личността и жизнения опит на всеки индивид — чувството за принадлежност и степента на самоуважение”¹⁶¹.

Груповата идентичност, не е статична, „замръзнала” характеристика, не е закостенелост, която не дава на групата да се променя. Тя може да се развива, като съчетава качества и норми, дошли от изминали, а много често — от отдавна отминали, исторически времена (наследеното) заедно с нови елементи и комплекси, отчитащи външни влияния и необходимост от адаптирането й към новите условия (придобитото), т.е. съчетава наследеното от хората и придобитото от тях. Груповата идентичност, следователно, е „нещо живо и то расте, променя се, избуява или увяхва според повишаването или на­маляването на собствената си жизненост и условията, при ко­ито съществува. Тя също умира или се вкаменява. Тя изчезва в някакъв друг развиващ се групов организъм или се проявява наново в нов съюз от стари елементи, обединени по нов начин”¹⁶².

Изключително важна характеристика на групата от хора е нейната култура. Високо цененият на Запад български философ и културолог Цветан Тодоров цитира класиците на антропологията Бронислав Малиновски (Bronisław Malinowski, 1884—1942) и наскоро отишлия си на достолепната възраст от 100 години Клод Леви-Строс (Claude Lévi-Strauss, 1908—2009). За Бронислав Малиновски културата е „внушителен апарат [...], позволяващ на човека да се справя с конкретните проблеми, които възникват пред него"¹⁶³. Клод Леви-Строс смята, че културата включва „всички поведенчески навици или способности, усвоени от човека в качеството му на член на дадено общество”, а накрая заключава, че „в този смисъл културата е представата, която обществото изгражда само за себе си”¹⁶⁴. Ивайло Дичев дефинира „културата” в широкия, антропологически, смисъл като „система от кодове за поведение, общуване и произвеждане на смисли: приватизираната от индивида или групата култура днес наричат идентичност... идентичността се има, не се живее”¹⁶⁵. Според Димитър Йончев „културата [...], подобно на атмосферата, по-скоро се диша, отколкото се мисли”¹⁶⁶.

С други думи, като правило Групата носи в себе си базисни материални и духовни ценности, култура, идентичност, памет, език, традиции и обичаи. Тяхното опазване и зачитането им са важни аспекти на нейната сигурност. Групата е особено чувствителна към тези идентификационни маркери, чрез тях тя се отграничава от други групи, с които например е в конкуренция за някакви ограничени ресурси и много често a priori смята, че върху тях се посяга отвън и от страна на обществото, мнозинството или от другите групи. В този смисъл се говори за своеобразен комплекс на уязвимост на Групата. От своя страна мнозинството нерядко се самонатоварва с вина за тази уязвимост и така позволява на Групата да експлоатира своя комплекс и да черпи дивиденти от него.

Дейвид Джонсън (David Johnson) и Франк Джонсън (Frank Johnson) дават следното определение за Група: „Групата е от двама или повече индивиди, които се намират в непосредствено взаимодействие, като всеки съзнава своята и на другите принадлежност към групата и положителната си връзка с тях в стремежа им да постигат групови цели"¹⁶⁷.

Според Карл Дойч (Karl Deutsch, 1912—1992) групата „са събрани заедно лица, които са свързани от две неща: (1) те споделят някои важни общи характеристики; и (2) те изпълняват (най-малко две лица) взаимозависими роли. Това означава, че от една страна, индивидите от тази съвкупност си приличат един на друг донякъде, за да бъдат разпознати като членове на една група; а от друга страна, те действат по достатъчно различни, но взаимозависими начини, така че да бъдат способни да си сътрудничат и да действат свързано „като група”¹⁶⁸.

За всяка една Група от индивиди, в смисъла на настоящия анализ, са в сила четирите базисни функции, предложени от Толкът Парсънс (Talcott Parsons)¹⁶⁹ като присъщи за всяка малка или голяма социална система, а значи и за всяка група, организация, общност и общество, която е устойчива и способна да оцелява и се развива. Тези четири базисни функции, известни с абревиатурата AGIL^XV, са следните:

(1) Адаптация (adaptation) — приспособяване към постоянно променящата се среда, извличане от нея на необходимите средства за съществуване и приспособяване/привикване към промените в нея;

(2) Целепостигане (постигане на целите) (goal attainment) — става дума за целите, които групата се опитва да постигне, или членовете на групата желаят да постигнат (и в зависимост от които нейното поведение претърпява промени извън простите изисквания за запазване на моделите и адаптация);

(3) Интеграция (integration) — основно това е обединяване на членовете и подгрупите от членове на групата, както и полагане на усилия различните дейности да бъдат направени съвместими и да бъдат поддържани като такива, както и пораждане и поддържане на очаквания и мотивации на хората, съвместими с ролите, които те трябва да изпълняват;

(4) Запазване (поддържане) на латентните модели (latent pattern maintenance) — тези същностни модели (образци) трябва да бъдат възпроизвеждани непрекъснато, така че да бъдат съхранявани.

В допълнение, за по-развитите системи, Толкът Парсънс добавя още две базисни функции:

(5) Целеполагане (поставяне на цели) (goal setting) — докато обикновената система просто преследва определени цели, по-развитата система има способността да поставя пред себе си цели, т.е. както да внася промени в преследването на един обширен репертоар от съществуващи цели (като прави промени в избора си кои от съществуващите цели да преследва приоритетно), така и да си създава нови цели, към които по-рано никога не се е стремяла (като си създава качествено нови цели);

(6) Способност за обучаване (learning capacity) — способността на системата да се „обучава” какво поведение да има и как да отговаря на процеси (или събития) в средата по нови (или поне по-различни) начини и с по-голям ефект (т.е. носещи й повече удовлетворение или полза)¹⁷⁰.

Групата може да се организира по различни признаци — етнически, религиозен, териториален, социален, професионален, корпоративен, както и по някои други особени критерии, като сексуална ориентация, специфични възможности (например увреждания) и др.

Ако е обособена по етнически или религиозен признак, Групата обикновено се нарича малцинство. Такива в България са ромите, както и българските граждани с турско етническо самосъзнание, мюсюлманите (впрочем, със средствата на политическия и идеологическия, а може би и геополитическия инженеринг вече се правят опити у нас за подмяна на етническия организационен принцип на тази група с религиозен).

Световно известният руски историк, географ и етнолог Лев Гумильов (Лев Гумилëв, 1912—1992) твърди: „Несъмнено е едно — извън етноса няма нито един човек на Земята. Всеки човек на въпроса: „Кой си ти?” — ще отговори: „руснак”, „французин”, „перс”, „масаи” и т.н., без да се замисли и за минута. Следователно, етническата принадлежност в съзнанието е всеобщо явление. […] Етносът не е аритметична сума от човекоединици, а „система”¹⁷¹. Именно системните характеристики на етноса позволяват на Лев Гумильов да предложи следното сложно, но показателно с дълбочината си определение за етническа цялост: „Динамична система, включваща в себе си не само хората, но и елементите на ландшафта, културната традиция и взаимовръзките със съседите. В такава система първоначалният заряд от енергия постепенно се изразходва, а ентропията постоянно се увеличава. Затова системата трябва постоянно да отделя натрупващата се ентропия, обменяйки енергия и ентропия с околната среда. Тази обмяна се регулира от управляващите системи, използващи запасите от информация, които се предават по наследство. В нашия случай ролята на управляващите системи се изпълнява от традицията, която взаимодейства както с обществената и така и с природната форма на движение на материята. Предаването на опита към потомството се наблюдава у повечето топлокръвни животни. Обаче наличието на оръдия за производство, реч и писменост отделят човека от останалите млекопитещи, а етносът е форма на колективно битие, присъща единствено на човека”¹⁷².

За етническата общност Антъни Смит привежда шест атрибута:

(1) колективно собствено име;

(2) мит за общи прадеди;

(3) споделени исторически спомени;

(4) един или повече отличителни елемента на обща култура;

(5) обвързаност с определено „отечество”;

(6) чувство за солидарност, обхващащо значителни сегменти от населението¹⁷³.

Когато разглежда проблема за религиозните идентичности, Антъни Смит смята, че „те са свързани с групирането на културата и нейните елементи — ценности, символи, митове и традиции, по правило кодирани в обичаи и ритуали. Следователно те проявяват тенденция да обединя­ват в общността на вярващите всички, които чувстват, че споделят определени символични кодове, ценностна система и традиционни вярвания и ритуали, включително и представи за ня­каква надемпирична реалност, колкото и обща да е тя, и белези на специфична организация, била тя и съвсем неуловима”¹⁷⁴. Или както сякаш продължава мисълта му Харолд Айзакс: „Религията осигурява на членовете на всяка такава група здравата спойка на традиционно споделяните вярвания за значението на тяхното съществуване”¹⁷⁵.

Не е трудно да се посочат примери за различни групи — група на българите от Западните покрайнини или на живеещите край АЕЦ Козлодуй (организирани по териториален признак); група на прослойката свръхбогати българи (по имуществен признак), т.е. най-много спечелилите от Прехода, когато те осезаемо се опитват чрез олигархичен модел на притежание на реалната власт у нас да циментират статуквото и да подкрепят политици и партии, обслужващи интересите на статуквото); група на гей общностите (по признака сексуална ориентация); група на пилотите от гражданската авиация, в чиято безопасност се инвестираха значителни средства след 11 септември 2001 г. (по професионален признак); група на хората, обединени от преследването на някаква икономическа, финансова, пазарна, материална или друга меркантилна цел (по корпоративен признак — това се включва в предметното поле на фирмената сигурност); и т.н.

Групите, организирани по корпоративен признак често са отделяни в особена категория, притежаваща свойства и особености, които коренно ги отличават от другите групи.

Светлана Христова различава групиранията, възникнали организирано, „породени от нуждата да се постигат утилитарни цели”, наречени „организации“, от групиранията, възникнали спонтанно, в отговор на „човешката потребност от съпричастност, от споделяне на живот, от „съвместност", наречени „общности”¹⁷⁶. Струва си обаче да припомним думите на Хосе Ортега и Гасет (José Ortega y Gasset, 1883—1955), че „хората не се събират просто за да бъдат заедно, а за да вършат нещо заедно"¹⁷⁷.

Мануел Кастелс намира фундаментална разлика между два типа организации: „бюрокрации” — организации, за които възпроизводството на тяхната система от средства се превръща в основна организационна цел; и „предприятия” — организации, в които целите и тяхната промяна оформят и постоянно реорганизират структурата на средствата¹⁷⁸. Освен това той разграничава допълнително „организациите”, които са насочени към постигането на определени цели, от „институциите”, които също са конкретен тип организации, но са обезпечени с необходимата власт да изпълняват определени задачи в полза на обществото като цяло¹⁷⁹.

Но стремежът към ясно и категорично отграничаване на „организацията” от „общността”, разбирана като всяко (в немалка степен) консолидирано и интегрирано, исторически или спонтанно възникнало множество хора, едва ли ще позволи да поставим точка в процеса на диференциация и класификация, а напротив — този процес може да стане верижен и трудно управляем. Достатъчно е да включим в анализа такъв важен параметър като „мащаба”, големината на „общността”. Защото е ясно, че както в математиката действа Законът на големите числа, в съгласие с който при големите величини логиката коренно се променя, така и в големите множества от хора се появяват нови явления, свързани с цената (позитивна — „ползи” и негативна — „щети”), която тези множества трябва да платят за мащаба.

Ненапразно вътре в „общността” (както я разбира Светлана Христова) Фердинанд Тьонис (Ferdinand Tönnies, 1855—1936) прокарва разделителна линия между gemeinschaft (т.е. „общност”) и gesellschaft („общество”). Gemeinschaft е „гъста мрежа от лични взаимоотношения, основани преди всичко на роднинските връзки и на прекия, личен контакт в малката, затворена община. В огромното си мнозинство нормите са неписани, а личностите са обвързани помежду си чрез мрежа от взаимна зависимост, която засяга всички аспекти на живота — от семейството и труда до оскъдните забавления, които са имали този вид общества”, докато Gesellschaft е „рамката от закони и други формални правила, която характеризира големите, градски, индустриални общности. Обществените връзки там са по-формализирани и безлични; индивидите не зависят от взаимната си подкрепа в толкова голяма степен и следователно имат много по-малко морални задължения помежду си”¹⁸⁰. В тази връзка Пламен Макариев подчертава: „В общността човек се отнася към другия като към цел. Другият представлява интерес сам по себе си — като конкретно, уникално човешко същество. Общността е първична по отношение на индивида, тя е даденост за него. Отношенията на общност предпоставят непосред­ствения интерес на човека към живота на другия и готовността „да сподели неговите радости и мъки”. В обществото пък субектът третира другия като средство за постигане на своите цели. В тези отношения се встъпва съзнателно, като се изхожда от стремежа към взаимна изгода. Другият е по същество анонимен партньор, който е ценен като носител на свойства или изпълнител на функции. Отношението към него не е обвързано с неговата личност — той е заменим от всеки, който притежава необходимите качества”¹⁸¹.

От друга страна, британският културен антрополог Виктор Търнър (Victor Turner, 1920—1983) смята, че има два противопоставени и редуващи се типа на социални отношения на консолидация:

(1) Societas, където моделът на обществото е структурирана, диференцирана и често йерархична система на политико-юридически и икономически позиции с много видове оценяване, разделящи хората чрез термините „повече” и „по-малко”.

(2) Communitas, където моделът на обществото е неструктурирана или рудиментарно структурирана и сравнително недиференцирана общност, или дори ко­муна от равнопоставени индивиди, които заедно се подчиняват на общата власт на ритуалните старейшини.

И както пише Зигмунт Бауман (Zygmunt Bauman): „Състоянията на societas и communitas са взаимно противоположни потенциално във всеки аспект. [...] Ако societas се характеризира от своята хетерогенност, неравенство, разпределение по статус, номенклатурна система, то communitas е белязана от хомогенност, равенство, липса на разделение по статус, анонимност¹⁸².

Според Димитър Йончев, във