Николай Слатински Петте нивА на сигурносттА

На Изток (в браманизма, будизма, даоизма) „крайната цел на религията е не праведната вяра, а праведното действие”, т.е. „религиозният дълг на човека е не да мисли праведно, а да действа праведно”, от което следва, че всеки може да търси пътя към Бога, главното е да се слее с него в процеса на медитация³²⁸. По-горе споменах, че човекът на Изток е само частица от неизвестен нему замисъл. А когато не разбираш дълбокия смисъл, ти нямаш друга цел, не ти остава нищо друго, освен чрез медитация да се отдадеш „на едно по-висше личностно осъществяване, себеразвитие ли осъзнатост, постигани чрез подчинението на собствения живот на контакта с по-висша сила”³²⁹, както и да подириш сливане с този, който е предопределил този смисъл. Та сливайки се с него, да се прелее в теб част поне от неговата идея за света. Само това ти остава, след като: „Няма нищо, което би могло да бъде спечелено нито за вселената, нито за човека чрез индивидуална изява и усилия. [...] Следователно първото задължение на индивида е просто да играе ролята, която му е отредена [...] без съпротива, без грешка; и после, ако е възможно, да подреди така ума си, че да отъждестви собственото си съзнание с вътрешния принцип на цялото”³³⁰.

Постигането на Нирвана (т.е. на възприятие за света, достъпно на постигналата просветление личност и характеризиращо се с необвързаност, търпимост и покой³³¹) е единствената възможност пред човека „да излезе от времето си, да разкъса железния обръч на съществуванията си [...] да сложи край на състоянието, в което се намира” — нещо, което той се стреми да направи, за да намери изход от това „космическо колело”, да избяга от действителността, да превъзмогне състоянието си на „съществуващ” и да се спаси от ужаса, „че милиарди пъти трябва да подхваща все същото, постепенно стопяващо се съществуване и да изтърпява все същите безкрайни мъки”. За човека „избавлението от земния свят и постигането на Спасението са равни на освобожда­ване от космическото Време”³³². Както казва Матийо Рикар (Matthieu Ricard): „Нирвана е всъщност нещо дори противоположно на безразличието към света, тя е безкрайно състрадание и любов към всички същества като цяло [...] Единственото нещо, с което скъсваме, е всъщност детинската и егоцентрична привързаност към безкрайното заслепление от стремежа към удоволствия­та, от притежаването, от славата и т. н.”³³³ .

На Запад, обаче, колкото и да е съществено праведното действие, по-важното е да се мисли праведно. Това води до създаване на догми, предопределящи кое е праведното мислене и всеки, който се отклонява от това мислене, е неверник или еретик и към него се проявява максимална нетърпимост. Най-важна в религията става „вярата в Бог". Това не изключва необходимостта човекът да живее праведно, но неизбежно се стига до ситуацията, при която „човекът, който вярва в Бога, дори да не прилага в живота си Божието учение, се чувства по-издигнат от онези, които живеят по провъзгласените от Бога принципи, без да „вярват" в него” ³³⁴.

За разлика от Изтока, където „идеалът е потискането, а не развиването на егото”, на Запад с доктрината за свободата на волята, индивидите са разделени както един от друг, така и от волята в природата и от волята на Бога. Затова върху всеки отделен човек пада отговорността „да влезе в някакъв вид взаимоотношение (не отъждествяване или претопяване) с цялото, пустотата, абсолюта, състоянието на нещата така, както са се стекли”, да чувства и да носи лична отговорност за решенията си, да води „живот не на добър войник, а на развит, уникален индивид”³³⁵. На Изток стремежът на обезличностения индивид е да се слее с Бога и затова отношенията му с него, с Бога се интерпретират по-скоро като „алтернативни терапии”, отколкото като „авторитарни директиви на свръхестествен баща”. На Запад обаче индивидът изживява агонията на своето разединение с Бога, интерпретирана като „скъсване с Бога, предим­но като чувство за вина, наказание и изкупление”³³⁶.

С други думи, на Запад личностната ори­ентация е отразена в идеята и познанието за Бог като личност и съответно западният герой е трагична личност, „обречена да бъде сериозно въвлечена в страданието и загадката на преходността”. Докато на Изток индивидуалният живот е сведен до проста грешка, поради „надделяващото усещане за абсолютно безличностен закон, който обема и хармонизира всички неща”, така че източният герой е „в същността си без характер; а образ на вечността, недокоснат от измамните обвързаности на смъртната сфера или успешно отхвърлящ тези обвързаности”³³⁷. Ето защо е прав Х. Байрън Еърхарт (H. Byron Earhart) когато твърди, че: „В смъртта, както и в живота религиозното съвършенство се постига по-скоро чрез групата, отколкото чрез индивидуалното съществуване. Акцентирането върху груповото участие в религията не означава липсата на индивидуално религиозно изживяване, а по-скоро означава, че религията се организира и преживява в контекста на групите” ³³⁸. Или както пише Жак Атали: „Азия се стреми да освободи човека от желанията му, а Западният свят иска да му даде свободата да ги осъществява. Азия възприема света като илюзия, а Западът вижда в него единственото място на въз­можно действие и щастие. Азия говори за прераждане на душите, а Западът — за тяхното спасение”³³⁹.

Така следването на парадоксалната философия на Изток води „до търпи­мост и до стремеж към самопреобразяване”, а „обичта към Бога е изживяване на интензивно чувство на единение, неделимо обвързано с изява на тази обич във всяка форма на житейско поведение”. Докато Аристотеловата философия води „до догмата и до науката, до католическата църква”, а „обичта към Бога е предимно проява на мисълта” и по принцип „не се различава от вярата в Бога, в съществуването на Бога, в Божията правда, в Божията обич”³⁴⁰. Логично по-късно, когато Християнството става господстваща религия на големи пространства от Запада, то се отказва от цикличното време и се налага необратимото Време”³⁴¹ .

На Изток „господства идеята, че в последна сметка върховното основание за съществуването е недостъп­но за мисълта и въображението. То не се поддава на дефиниране, не може да се окачестви”³⁴². Там човекът не може да бъде автономен, да се стреми към самоизява, която надхвърля отредената му жизнена роля. Както пише Джоузеф Камбъл, „върховната задача на източния мит не е да ус­танови някое от тези божества или свързаните с него обреди като реално съществуващи, а да предаде посредством тях из­живяване, което отива отвъд тях — тъждественост със Съществото на съществата, а то е едновременно иманентно и трансцедентно, и при все това нито е, нито не е”³⁴³. Задачата и правото на човека е да стане частица от Многообразието на Природата, без да нарушава тъждествеността със Съществото на съществата. „Също като диамант, който обръща фасетките си към светлината и привидно се мени, но всъщност не се променя, тази представа за Космоса от Бронзовата епоха, която все още господства на Изток, представя неизменен свят с неизменни задължения, роли и възможнос­ти, не представя процес, а състояние; докато индивидът, бил той човек или божество, е всъщност само проблясване сред фасетките”³⁴⁴.

На Запад човекът се стреми да освободи човека в себе си, да изпълни своя живот в максимална степен — с емоции, с удоволствия, със самоудовлетворение, с притежание и с индивидуална воля да прави това, което личният негов морал му диктува. На Изток обаче човекът подтиска човека в себе си, гаси емоциите, изсушава свободната си воля, води „скромен начин на живот, който отхвърля привързаността към земните богатства и е отдаден на морала и самопознанието чрез дисциплина”, а целта на самодисциплината е „умиротворението на ума и тялото посредством угасяване на желанието”³⁴⁵.

Западът поощрява засилването на индивидуалността, Изтокът смята, че хората са играчка в ръцете на привързаността към Аз-а и затова непрекъснато се стреми „да разпръсне илюзията за Аз-а”, да разобличи „самозванството на егото" — това „его", което изглежда толкова всемогъщо и ни причинява толкова тревоги, без да има никакво съществуване само за себе си. [...] Става дума за освобождаване от ограниченията, наложени от привързаността към Аз-а, а не за някакво упояване на човешката воля”; „признаването на несъществуването на Аз-а изобщо не се противопоставя на решимостта, на душевната сила и на действието, а напротив, отваря очите ни за причините за щастието и страданието”. За разлика от Запада, който е цивилизация на действието — „действие върху човешката история чрез прилагането на политическото изкуство, на действие върху света чрез прила­гането на знанието за законите на природата, с убеждени­ето, че по този начин светът може да бъде трансформиран, пригоден към нуждите на човека”, Изтокът „никога не е целял да трансформира външния свят посредством физическо действие, а да го трансформира по пътя на създаването на по-съвършени човешки същества, давайки възможност на човешкото същество да развива духовно познание”³⁴⁶.

На Запад човекът не е частица от Съществото на съществата, той е творение на Създателя, отделило се и различно от него, а поради това тъждествеността не е възможна — „човекът сам, обърнат навътре към себе си, е в състояние да изживее единствено собствената си душа на създание, която може да е или да не е подобаващо свързана със Създателя си”. Така „върховната функция на западния мит и обред е да установи канали на взаимоотношения — на Бога с човека и на човека с Бога”³⁴⁷. И човекът съхранява не само автономност, но и отговорност за своите постъпки, които минават чрез неговите индивидуални решения, които после подлежат на преценката на Създателя.

Сред причините за това разделение и различие между Запада и Изтока Джоузеф Камбъл вижда формирането на европейския дух на базата на палеолитните ловни дейности, при които решаваща е била индивидуалната преценка. Това означава, че светът не е възприеман като веднъж завинаги подреден съгласно божествени закони, а като свят, в който човекът е имал свобода и право на рационално поведение. Личността е трупала авторитет и признание, заедно с това и благосъстояние на база на своите самостоятелни и независими постижения³⁴⁸. А там, където главното действащо лице е бил Ловецът с неговите индивидуални ловни умения, там „и самото схващане за безсмъртие било индивидуално, а не колективно. Освен това духовно водачество упражнявали преди всичко шамани, т.е. индивиди, дарени с духовна власт по пътя на лично духовно изживяване, а не обществено издигнати жреци, станали чле­нове на някаква организация по пътя на назначаване и помазване”³⁴⁹. Ето защо принципът на Его-то като просветена, разумна способност за отговорна преценка („принципът на реалността") е станал велика основа на хуманистичния индивидуализъм на Западния Човек³⁵⁰.

Докато на Изток, с настъпването на неолитната революция (земеделието и скотовъдството), индивидът се подчинявал на интересите на групата и постепенно е бил сведен до нейна съставна част. [...] Така „в целия ход на смутната история на вза­имодействие между двата културни свята с редуващите се от­мествания на махалото в едната и другата посока, нерешимият конфликт между принципите на палеолитния индивид и неолитната изведена до святост група е създал и поддържа до сега състояние едновременно на творческа реципрочност и взаимно презрение”³⁵¹. За Колин Уилсън (Colin Wilson) „груповото съзнание" е ограничено като потенциал. То е „статично по природа” и „не може да роди леонардовци или бетовеновци, или айнщановци”³⁵².

Хората на Запада, следвайки написаното от Джоузеф Камбъл за древните гърци, се гордеели, че могат „да живеят не като подкастрени дейци на някакъв въртящ се, вечно въртящ се кос­мически ред, а като рационално преценяващи хора. [...] Разкритият космически ред не се тълкувал като модел за човешки ред, а като негова рамка или ограничение. Освен това Обществото не се освещавало, за да стои над съставящите го Хора”³⁵³.

През Египет, а след това, чрез допира на видни гръцки държавници, философи, мъдреци (Солон, Питагор, Платон и др.) с тази древна земя и най-вече с нейните жреци, през Гърция и Рим, и нататък, чрез Християнството, Ренесанса и Модерността, се формира днешният Запад — пласт върху пласт, ценност върху ценност, мисъл върху мисъл.

Според Михаил Коростовцев (1900—1980) са безспорни гръко-египетските контакти в духовната сфера през VII—VI век пр.Хр. Гърците са познавали основните постановки на различните египетски теогонии и космогонии, но „не са копирали египетските възгледи, а са взели от тях онова, което би могло залегне в основата на натурфилософските учения”³⁵⁴.

Особено интересно е влиянието на религията и светогледа на древния Египет върху развитието на Християнството, „чието оформяне било в значителна степен подпомогнато от древната религия на Египет”, като „редица египетски елементи проникват в християнството в оригиналния си, почти директен вид”. Този проблем има два взаимосвързани аспекта — най-напред е приносът на египетската религия за формиране на ранното християнство, а след това е нейното влияние върху вече формираното християнство³⁵⁵.

Анализирани са дълбоките връзки между египетските Поучения и библейските книги Псалми и Притчи, между египетските митове за сътворението и юдейската и християнската доктрини за сътворението. Очевидно е, пише Розали Дейвид (Rosalie David), че „египетската религия е повлияла на християнството не само чрез Стария и Новия завет, но и чрез египетско-елинските традиции на Александрия, където християнството е пуснало първите си корени”³⁵⁶.

Михаил Коростовцев намира убедителни паралели между утвърдения (макар и временно) в края на XVIII династия — с религиозната реформа на Аменхотеп IV (около 1353 г. пр.Хр.—1335 г. пр.Хр.), фараон еретик, известен като Ехнатон, сочен като един от предтечите на монотеизма и смятан от някои автори за самия Мойсей³⁵⁷), — монотеистичен култ (за един и единен Бог) към Атон и монотеизма на юдейството и християнството. Очевидно е сходството, в частност, между химна в чест на бог Атон, съставен и записан тогава и Псалом (Псалм) 103 (Псалом Давидов за сътворението на света)³⁵⁸.

Според Коростовцев в източниците от XIX династия (1300 г. пр.Хр.—1200 г. пр.Хр.), потвърждаващи култа към Амон също се открива нещо общо с библейските псалми. В Библията намират отражение и египетските възгледи за задгробния живот, в частност представите за психостазията, както и влиянието на египетските представи за произхода на света (най-вече хермополската космогония) върху библейската космогония³⁵⁹. Нека да добавя тук и култа към Изида, който „се разпространил в античния свят едновременно с християнството и бил породен от същите социални и морални потребности на масите - необходимостта от утешение, защита, справедливост приживе и след смъртта”³⁶⁰.

И така, за Западната култура, чиито корени са в Едноречието, Времето е Стрела от Миналото, през Настоящето към Бъдещето. Ето защо тя е толкова динамична, прагматична и енергична.

Западната култура е индивидуалистична култура.

Западният човек знае, че е само Тук и само Сега — кратък отрязък от Пътя, малък отрязък от Пространството, мимолетен отрязък от Времето. Времето тече като Стрела, чийто край сочи към Миналото, а чийто връх сочи към Бъдещето. Животът на Западния човек е само миг от полета на тази Стрела. Миг, който е единственият негов шанс, като втори няма да има, изпусне ли го той — и край.

Западният, Индивидуалистичният човек е в постоянен стрес от това. Поради тази причина той е безумно чувствителен към своето здраве и ужасно се бои от Смъртта. Той мрази Смъртта, защото тя може да му отнеме едничкия шанс да се реализира, да постигне нещо в живота, да остави диря след себе си.

Западният човек много повече предпочита да има, отколкото да бъде, защото това, което притежава, е знак и доказателство, че го е имало и него, че е постигнал нещо, а „стремежът за придобиване на богатство, слава и власт се е превърнал в смисъл на живота”³⁶¹.

На Запад Човекът е мярата за всички неща^XXVI. Тук в една река не можеш да влезеш два пъти^XXVII Защото втория път тя вече, заедно с всичко останало, ще бъде друга.

За Източната култура, чиито корени са в Двуречието, Времето е Кръг, по който Природата и хората се въртят повторяемо, циклично, вечно. Ето защо тя е толкова пасивна и съзерцаваща, ирационална и медитираща.

Източната култура е колективистична култура.

Източният, Колективистичният човек е спокоен, мислещ, нирванен. Той знае, че ако в този живот шансът не е с него и на негова страна, то при следващото завъртане по Кръга на Времето би могло да му се падне и по-добър жребий. Затова на нещата може да се гледа по-философски, няма за къде, за кога и за какво да се бърза, нужно е търпение. Ако приседнеш до брега на една река и умееш да чакаш достатъчно дълго, хладнокръвно и търпеливо, ще доживееш край теб по реката да мине трупът на твоя враг. Индивидът на Изток е приел този бавен, сангвиничен възглед за нещата от живота. Той не бърза, а размишлява, търси смисъла. За него много по-важно от намирането на смисъла (ако това е възможно!) е самото му търсене.

Източният човек предпочита преди всичко да бъде, отколкото да има, защото това, че е бил, че е устремен към духовното е знак и доказателство, че е изпълнил своя малък дълг в осъществяването на дълбокия и неразбираем за самия него висш замисъл. Затова Ерих Фром пише: „Модерният човек не може да разбере духа на общество, което не се гради около собствеността и алчността”³⁶².

От казаното дотук става ясно, че в нашия свят има глобално разделение: на култури с висока степен на индивидуализъм (т.е. индивидуалистични култури) — това са Западните общества; и култури с висока степен на колективизъм (т.е. колективистични култури) — това са Източните общества.

• 
  Ето как и защо, когато се говори за индивидуалистични общества, се разбира „Запад”, а когато се говори за колективистични общества се разбира „Изток”.
  

• 
  Ето защо и как релацията „Запад—Изток” придобива нови дълбочини и ни кара да преобръщаме културологични, антропологични и цивилизационни пластове.
  

На Запад с много повече основание се смята, че една група от индивиди е в състояние на сигурност, когато всички индивиди (по-скоро повечето от тях) са в състояние на сигурност. Може би ще бъде по-ясно, ако отново за малко думата „сигурност” се замени с „щастие” (защото „сигурен съм” има двоен смисъл: „в състояние на сигурност съм” и „убеден съм [че нещо е така])“. Тогава ще парафразирам горното твърдение по следния начин: „На Запад една група индивиди е щастлива, когато всеки от нейните индивиди е щастлив”. Водещата ценност тук е сигурността (щастието) на индивида, докато сигурността (щастието) на групата е следствие от индивидуалната сигурност (т.е. от индивидуалното щастие) на всичките нейни членове (или по-скоро повечето от тях). Това на практика означава, че обществото е индидуалистично — то поставя в центъра Индивида.

На Изток е точно обратното — далеч по-вярно е виждането, че един индивид е в състояние на сигурност, когато общността, на която той принадлежи е в състояние на сигурност. Водещата ценност тук е сигурността на Групата, а сигурността на всеки един от съставящите я индивиди (или отново поне на повечето от тях) е само следствие от сигурността на Групата. Или по-разбираемо: На Изток един индивид е щастлив, когато групата, на която той принадлежи е щастлива. Тук съответно, водещата ценност е сигурността (щастието) на групата, докато сигурността (щастието) на всеки един от изграждащите я индивиди е само следствие от сигурността (щастието) на групата. Това на практика означава, че обществото е колективистичното — то поставя в центъра Групата.

Индивидуалистичните култури са ориентирани към решаването на проблеми и изясняване на алтернативите за решаването им. При тези култури хората общуват главно за да постигнат нещо заедно и отношенията им с това могат да се изчерпят. Ключовата дума за такива култури е „контракт” (contract)³⁶³, т.е. ние сме заедно, защото ни свързват общ бизнес и общи цели, свързва ни обща кауза и след нея всеки може да продължи по пътя на личните интереси.

Колективистичните култури разглеждат решаването на проблеми само в контекста на изграждане на отношения между страните, на създаване на такава атмосфера, в която преодоляването на възникнал между страните конфликт на интереси ще бъде естествено следствие от тази атмосфера, от този климат на съвместно общуване. За тези култури ключовата дума е „контакт” (contact)³⁶⁴, т.е. първа, най-важна и главна задача е да се постигне степен на обвързване на интересите и сътрудничество; а след това вече проблемът може да се реши, като се съхранят и отношенията.

Индивидуалистичните култури са култури на ниския контекст³⁶⁵, т.е. при тях казаното и извършеното трябва да се възприемат точно такива, каквито са, без условности, пряко: „Да” е „Да”, „Не” е „Не”, „Искам” е „Искам”, „Мога” е „Мога”, „Знам” е „Знам”. При тези култури винаги се предполага някакъв избор от две възможни взаимноизключващи се алтернативи „или—или” на базата на инструментални, ориентирани към постигането на целите, критерии; стилът е „can—do” („мога—правя”), духът е „problem-solving” (ориентиран към решаване на проблемите), методът е „give and take”, („ти — на мене, аз — на тебе”). Поведението на човека е прагматично, рационално и далеч по-решително. Смята се, че човекът си поставя цели, строи план за тяхното постигане, а после може да манипулира средата, обстоятелствата и проблемите в свои цели и интерес и в съответствие с избрания план. Следователно се отделя сравнително малко внимание на обстоятелствата (които се смятат променими) и на опонентите (те са част от проблема, а не част от решението му), на техните цели, стремежи, амбиции и притеснения, защото се приема, че на тях, на опонентите може да се влияе³⁶⁶.

Колективистичните култури са културите на високия контекст³⁶⁷, т.е. при тях казаното и извършеното трябва да се възприемат само в конкретния контекст, условно, в зависимост от обстоятелствата. Нищо не е винаги точно това, което изглежда, а трябва да се разшифрова, да се превежда, за да се отгатне точният му смисъл. Много важен е езикът на тялото. Държи се на статуса, уважението, зачитането, „съхраняването на лицето”. Или както някъде се шегуваха, двама японци не могат да се разберат на тъмно, защото няма да виждат поклоните, мимиките и жестовете един към друг, а те са носители на важна информация. При културите на високия контекст светът е сложен, нюансиран, двусмислен, противоречив. Решенията на проблемите са различни, алтернативите са взаимновключващи се, допълващи се, с избягване на простите дихотомии, т.е. предпочитат се възможности от типа „и—и”. Стилът на поведение е адаптивен, приспособяващ се към обстоятелствата, отхвърлящ идеята, че човекът може да манипулира средата, да я променя по свой вкус, а се предполага, че той трябва да се адаптира, да се напасне, да се приспособи и пристрои към нея. Затова човекът е ориентиран не толкова към проблема, а към изграждането на отношенията с другите хора, с опонентите и поради тази причина в нещата се виждат различни нюанси и пъстрота. Изграждането на връзката е по-важна от самото разрешаване на проблема, което се търси в контекста на изградените отношения. Много важни и въздействащи аспекти на взаимоотношенията са символите, статусът, лицето, жестовете, комуникацията е сложна, избягваща конфронтацията. Избягва се директното противопоставяне, изваждането на повърхността на противоречията, а ако възникне конфликт, то той не толкова трябва да бъде решаван, колкото да се възстанови предишният характер на отношенията и те да бъдат укрепени. И само в контекста на подобрените отношения има смисъл да се решава и самият конфликт³⁶⁸. А идеалната, всъщност желаната ситуация, е конфликтът да бъде избегнат, защото самото негово допускане е беда, разкъсване на отношенията между хората и общностите. Ако на Запад предпочитат резултата пред процеса, на Изток предпочитат процеса пред резултата.

На Изток хармонията в обществото е цел, а не е естествено, изначално състояние, тя се преследва от несъвършени хора и се постига чрез самоограничения, толерантност, прощаване и сътрудничество помежду им. Смята се, че краткосрочната мъдрост, т.е. ориентирана към конкретната ситуация и с краткосрочни позитиви, може да бъде дългосрочна глупост, т.е. погрешна в дългосрочен план³⁶⁹.

А на Запад, обратно, конфликтът е другото име на отношенията между хората, общностите и държавите. Той е просто взаимодействието между интересите на различните хора, общности и държави. Употребявам думата „Взаимодействие”, защото „Сблъсък”, а впрочем и „Конфликт”, са натоварени — особено по нашите географски ширини — с деструктивен смисъл. Точно както „Компромис” тук звучи като нещо прекалено лошо.

Впрочем, Конфликтът не е изначално зло, той може да бъде двигател на развитието, може да спомага за преструктуриране на отношенията и за оптимизирането им. Не бива да се бърка Конфликтът с начина на неговото разрешаване, който може да бъде несилов (мирен) или силов. В тази връзка обичам да се шегувам на лекциите си, че единствената разлика между Европа и Балканите е, че при конфликт в Европа казват: „Седни тук да се разберем!”, а на Балканите казват: „Излез навън да се разберем!”.

Дори и през призмата на възприятието за ролята на Конфликта, може да се разбере, защо на Запад дават приоритет на хоризонталните отношения в обществото. На Запад доверието е въпрос на личен избор. Тъй като свободата и самостоятелността са поставени над реда и стабилността, а личните интереси стоят над общностните и човекът преследва преди всичко своите собствени цели и приоритети, той е принуден да осъзнае, че да бъде надежден е в негов интерес³⁷⁰.

На Изток Конфликтът в отношенията между хората трябва да бъде избягван и това, че всеки човек има свои лични интереси, е предпоставка за възникването на конфликти. Ето защо на Изток се дава приоритет на вертикалните отношения, а доверието е въпрос на дълг — не се ли прояви, следва санкцията на общността, към която индивидът принадлежи. Тъй като редът и стабилността са поставени над свободата и самостоятелността, а общностните интереси стоят над личните, то човекът, комуто е гласу­вано доверие, е длъжен да бъде надежден³⁷¹.

От епохата на модерността индивидуалистичният Запад става носителят на прогреса, демокрацията, човешките права и свободи. Той пробужда колосални съзидателни сили, дава бурен тласък на развитието и е лидер на човечеството.

Обаче проблемът на индивидуалистичния Запад е, че той се базира на пазара и конкуренцията, на частната собственост и егоистичния интерес, на състезанието и постоянния стремеж да се побеждава, да се изпреварва, да се постига колкото се може повече — днес повече от вчера, утре повече от днес. В подобни условия, с подобни усилия и при подобни стремежи, неизбежно се нанасят огромни щети на междучовешките отношения, на ценностите, на морала и етиката. Целите започват да оправдават средствата, а средствата не се подбират при преследване на целите. Неизбежно става разкъсването на социалните връзки. Разпиляват се социалният капитал и чувството за общност. Пренебрегват се взаимопомощта, солидарността, сцеплението, човещината. Загубва се хуманната чувствителност към проблемите на другите. Партньорът става опонент, опонентът става враг и разделителните линии на индивидуалните, груповите, корпоративните интереси се превръщат в гранични бразди между хората, а после се оказват и барикади.

В този аспект индивидуалистичните култури имат много, от което да се поучат от колективистичните, при които материалният успех не е единственият критерий за достойнствата на човека. Там съществува социална среда от връзки — родови, приятелски, общностни или други, която да поглъща част от негативните преживявания, да компенсира част от разпиляната енергия, да подава ръка на падналия и болния, слабия и неудачника. Точно от такива корективи, позитивни примери и общи усилия, солидарност и взаимопомощ, има огромна потребност всяка индивидуалистична култура, за да не загуби ориентири, опори, нравствени ограничители и стимулатори, и ценности, за да не се окаже без нравствени ограничители, без морални стимули, за да не се изроди, за да не се превърне в непрекъснато състезание за материални блага...

Всяка човешка общност (общество, култура, цивилизация) има шанса да оцелее и да се усъвършенства само ако е в състояние да си създаде ценностна система и да се самоорганизира в такива сдружения и групи от просветени хора, които доброволно, всеотдайно и солидарно да се нагърбят с огромното бреме да помагат на хората и обществата да запазват човешкото си лице, да не се отклоняват от своя път на служене на висшите истини, на възвишените цели, на високия дух. Винаги, дори на най-индивидуалистичните общества, в най-проспериращите им периоди, са били необходими такива сдружения и групи от просветени хора. Защото човекът на Запада, както в Европа така и в САЩ, изпитва понякога вътрешната потребност — да избяга от свободата³⁷², от егоизма на пазара, от това преследване на успеха с цената на всичко и да намери подслони и убежища на състрадание, грижа и утеха, където да удовлетвори стремежа си за общност³⁷³.

Загнивали и загивали са онези общества и народи, които не са намирали в себе си енергия, сгъстъци на воля и просветени помисли и пориви, така че да изградят подобни сдружения и групи, подобни общности — готови безкористно да се борят, готови да работят енергично за по-добро качество на отношенията, за тържеството на символи, знаци, норми — носители на нравствена енергия от по-висш порядък. За западните индивидуалистични култури, заплашени от известно (а някои от значително) атомизиране (на ниво хора) и фрагментизиране (на ниво прослойки), мрежите от междинни общности (междинни в смисъл между отделния Индивид и цялото Общество) са изключително ценни, защото те дават колективистичен коректив (и шанс!) на обществата и с всеотдайност инжектират в тези общества съпротивителни сили срещу възможните и видими деструктивни въздействия на днешния трудно възпиран, нерядко обезкървен от ценности индивидуализъм.

Обществата с индивидуалистични и колективистични култури може да бъдат назовани съответно „Индивидуалистична цивилизация” и „Колективистична цивилизация”. Между тези две култури или цивилизации се разполагат т.нар. „между-култури” (in-between cultures) и „между-цивилизации” (in-between civilisations).

Тук възниква сакралният въпрос: „Къде сме ние?”. Вероятно българите, особено що се касае до възприятията за сигурността на индивида и групата, сме от т.нар. „in-between общества” (in-between societies), между-общества, между тези два полюсни типа култури — индивидуалистичните и колективистичните. Даже когато най-много държим на индивидуалната си свобода и независимост, едното ни око гледа към групата, за да се мушне на завет под нейното крило, ако положението стане „напечено”. И обратното, дори най-дълбоко стаили се в групата, нещо от нас мисли преди всичко за себе си, без да си прави сметка понякога какви могат да се окажат последствията от това за цялата група. Следователно ние не сме нито отляво, нито отдясно на тирето, а сме самото тире или поне част от него, като това не е повод нито да се гордеем с този факт, нито да се срамуваме от него. Тук не може да се прави градация коя култура е по-морална и по-достойна или пък „по-прогресивна”.

В психологията на народа ни (а това се отразява и на неговото възприятие за сигурността) се интегрират черти, присъщи на индивидуалистичните общества (прагматизъм и егоизъм, адаптивност и изменчивост, рационалност и динамика, вземащи връх над традициите), но и в немалка степен — черти, присъщи на колективистичните общества (преобладаване на устойчивите форми, ирационалните мотиви, традициите). Ето защо животът в България редува периоди на стабилност, достигаща до непроменимост с периоди на бурни промени. Ние приличаме ту на скала, която сякаш от векове седи непокътната на мястото си, ту на подвижни пясъци, по които написаното изчезва веднага, без следа потъват енергия, надежди, усилия, емоции...

Тези разсъждения ми позволяват да погледна от още един ъгъл т.нар. „Преход към демокрация” у нас.

България живя няколко десетилетия в условията на тоталитарен тип общество. То също по своето съдържане бе израз на колективистичност, макар и доста особена, защото колективистичността не би трябвало да означава цялостна загуба на индивидуалистичността, на специфичното у отделните индивиди, тя не би трябвало да е и размиваща обществото в безлика, сива маса. Както вече казах, индивидуалистичната общност и колективистичната общност се различават основно по това на какво се дава приоритет — по отношение на сигурността, щастието, материалното благополучие и т.н. — дали на индивида пред общността или обратното. И затова колективистичното не значи пълно унищожаване на индивида, както и индивидуалистичното не значи пълно унищожаване на колектива.

В този смисъл България по стечението на историческите обстоятелства бе отвикнала от индивидуалистичното общество и бе загубила имунитета си срещу някои крайни, стигащи до агресивност и деструкция прояви на индивидуализма. Ненапразно през последните 20 години имаше толкова примери на безогледен и хищен индивидуализъм, на конфронтация, омраза и насилие, на морална криза и нравствен разпад. Липсват възпиращи котви, обществото се носи като на гребена на сляпа стихия, няма кой да му дава ориентири, да работи за неговото освестяване. Няма лидери, няма държавници.

Ние непрекъснато забиваме нос в пъпа на ежедневните нужди, показваме остър дефицит от стратегическо мислене. Отчасти това се дължи на живота, който векове наред сме водили на това кръстопътно и взривоопасно място — Балканите. Тук сме се изправяли твърде често пред непосредствената заплаха от външен враг, нужно е било постоянно да мислим за оцеляване, за това как днешния ден да бъде преживян и дали ще има утрешен ден. В такива условия, при подобен стрес, много трудно е било да се формират способности и нагласи към дългосрочно визионерство, към стратегическо мислене. Не сме развили тези способности, тези сетивности — и защото никога не ни е било до тях, и защото всяко отпускане, всяко залисване в нещо, което надхвърля жизнения отрязък на еднодневките, винаги ни е струвало много скъпо, винаги сме били наказвани от Съдбата, Великите сили или поредните нашественици.

Също така, ние много трудно се сплотяваме — и пред трудностите, и за по-значими цели. Нашето неизменно себеусещане е, че като народ вечно се делим и винаги сме разделени. Не на последно място това е така, отново заради изпълнената с рискове среда на Балканите, заради ограничените ни човешки и материални ресурси. Разбира се, твърде героично е когато врагът измъчва и избива твоите сънародници в съседното село или в близкия град, да се вдигнеш целокупно с хората от твоята махала и да се притечеш на помощ на жертвите. Но дали това красиво, романтично и героично решение е било и прагматичното, вярното и правилното? Когато сънародниците ти гинат срещу превъзхождащ ги десетократно враг, дори ти да отидеш с всички налични сили в тяхна защита, врагът пак ще те превъзхожда в непосилна, макар и не десетократна, а вече в „само” петкратна степен.

Така че решението, което е възпирало от безсмислена саможертва и е тласкало към снишаване, скриване, скатаване, се е оказвало по-адекватното решение. Защото е позволявало да се запази българското семе, българското племе. Да, далеч по-героично е да погинеш в сечта и клането заедно със своите сънародници от съседното село или близкия град. Но това понякога, макар и страшен, е по-лесният и по-лекият Избор. Другият Избор — да не погинеш мърцина, а да направиш всичко, за да оцелееш, макар и изглеждащ ужасно неестетичен и неетичен, — всъщност е спасителният, съхраняващият рода и племето Избор. И ние сме го правили, когато дилемата е била погиване днес или живеене утре. Написаното току що в никакъв случай не омаловажава героизма на лудите глави, на нехранимайковците, на мечтателите безумни и образите невъзможни, които измиха лицето на България пред тогавашната (и почти все същата) Европа. Впрочем, да се чуди човек откъде тези титани — Васил Левски (1837—1873), Христо Ботев (1848—1876), Георги Бенковски (1843—1876), Панайот Волов (1850—1876), Васил Петлешков (1845—1876), Тодор Каблешков (1851—1876) — намираха в сърцата си толкова любов към България?! Защото край тях тогава е една примирена и сплашена рая, която материално живее сносно, макар и в пълна несигурност, не вярва в себе си и в бъдещето си, разсъждава, че преклонена главица сабя не я сече и че да би мирно седяло, не би чудо видяло... И в същото време си казва: „Че какво толкова му е лошо на положението? Ами ако стане още по-лошо?”. Но не, нашите отчаяни революционери, макар и толкова различни един от друг, си приличат неистово по едно — обичта към България.

Разбира се, много ми се иска заедно с тези революционни гении ние да се научим да тачим и другите, радетелите на мирното променяне на народа и земята ни, тръгнали по пътя на освестяването на българското племе не чрез кървава революция, а чрез духовна еволюция, чрез Вярата и Църквата — Неофит Бозвели (1785—1848), Иларион Макриополски (1812—1875), Стефан Богориди (1780—1859), Стоян Чомаков (1819—1893), Петко Славейков (1827—1895), Тодор Бурмов (1834—1906)...

Главното в тези мои разсъждения е разбирането, че в името на оцеляването, както много пъти е разсъждавал на тази тема Димитър Йончев, нерядко е трябвало да изберем да се разпадаме на малки групи. Ето защо ни е толкова трудно сега да се обединяваме, да се сплотяваме и консолидираме около някаква цел или идея.

Тези две „исторически наследства” у българския народ — дефицитът от стратегическо мислене и трудното му обединяване — са приведени не като оправдание, а като обяснение на някои наши, присъщи ни и трудно променими черти. Но тук е ролята и мястото на елита и особено на лидерите на нацията да помагат на народа и обществото да променя онези черти от националната ни идентичност, които ни дърпат назад, които носят рискове за страната ни и нейната модернизация, демократизация и европеизация, както и да съхраняват всичко онова в идентичността ни, което работи за добруването на България като българска държава в европейското цивилизационно пространство.

Това е много остро необходимо, още повече че редица дисипативни и ерозиращи битието и съзнанието ни процеси набират ход. В резултат на това у нас застрашително бързо се развиват в изключително остра степен метастази на всичко онова, от което са заплашени западните индивидуалистични общества — от атомизиране, апатия и аномия; от липса на общи идеи и начинания, които да инжектират в обществата съпротивителни сили и ваксини срещу деструктивните въздействия на днешния трудно възпиран, обезкървен от ценности и морал индивидуализъм.

Необходими са структури — острови на най-солидарен, безсребърен и съзидателен колективизъм, обединяващ хора, абсолютно доброволно обединили се за да помагат на народа си, да помагат на региона, да помагат на континента и на света. А всички те се нуждаят от вдъхновяващия дух и напътстващата ръка на високата идея, на каузата, на сплотяващата общност. Защото пред нас са много сериозни предизвикателства, трансформации и мутации на глобалното ни пространство и ние можем да намерим отговор на тях само ако има сплотяващи и просветляващи човека сили. Това е Мисията на сдруженията, в които понятията Свобода, Братство и Равенство се изпълват с истинското и изначално съдържание.

Защото всяка една човешка общност (общество, култура) има шанса да оцелее и се усъвършенства само ако е в състояние да си създаде ценностна система, на която да се опира; принципи, които да отстоява; каузи, които да преследва; хора и общности, които са готови безкористно да се борят, да работят за по-добро качество на живота, обществото и човека. Дебатът за ценностите и хуманните измерения на това, което се случва у нас предстои. Този дебат може би ще роди нови лидери, качествено различни от сегашните, тъй като на карта е заложено бъдещето на България именно като държава с българска национална идентичност.

Първият подход, който хвърля своеобразен мост с досегашния анализ, е свързан с класификацията на етническите общности, проведена от Лев Гумильов, според която народите биват „статични” („персистентни”) и „динамични” в зависимост от това дали те възприемат Времето като циклично или като линейно³⁷⁴.

● Статични, според Гумильов са тези народи, при които жизненият цикъл се повтаря без изменения при всяко ново поколение. Това, че тези народи са „статични”, не означава, че живеят в инвариантни, постоянни условия — те също са подложени на външни въздействия и често загиват, когато настъпят изменения във външната среда. Понякога статичните народи избягват да взаимстват каквото и да било у съседните народи, а когато го правят, възприемат, и то много леко, само това, което им подхожда, без да променят привичния си ритъм на живот. Статичните народи възприемат и „пресмятат” Времето като циклично, т.е. в моите интерпретации то за тях е като постоянно повтарящ се Кръг. Ето защо, оставайки в понятийните рамки на дихотомния анализ „Изток—Запад” би могло да се каже, че източните етнически общности са много повече статични, както това понятие се използва от Лев Гумильов

● Динамични, според Гумильов са тези народи, при които жизненият цикъл се мени непрекъснато — променят се техните идеали, вкусове, обичаи, появява се категорията „мода”, постоянно възниква проблемът „бащи и деца”. Естествено, заедно с появата на Новото се забравя Старото и именно тези промени се наричат „развитие на културата”. Динамичните народи също не са вечни. Те или изчезват без следа, защото са се „размили”, след преминаването на определен цикъл на развитие, се превръщат в статични, които на свой ред, след различни трансформации, се превръщат в динамични, но вече коренно различни от предходните. Динамичните народи възприемат и „пресмятат” Времето като линейно, т.е. в моите интерпретации то за тях е като насочена от Миналото през Настоящето към Бъдещето Стрела. Ето защо, оставайки отново в понятийните рамки на дихотомния анализ „Изток—Запад”, би могло аналогично да се каже, че западните етнически общности са много повече динамични, както това понятие се използва от Лев Гумильов.

Вторият подход е свързан с изследването на западното и източното мислене. Големият познавач на източната философия (и последовател на Дзен-будизма) Дайсецу Судзуки (Daisetsu Suzuki, 1870—1966) прави следните изводи³⁷⁵:

● Западното мислене е дуалистично, обективно, диференциращо, индуктивно, количествено, понятийно, вербално, логически ориентирано, рационално, позитивно.

● Източното мислене е монистично, субективно, интегриращо, дедуктивно, качествено, образно, символично, емоционално ориентирано, ирационално, описва чрез отрицания.