съхраняването на идентичността

Обществото като всяка общност от индивиди е лесно податливо на манипулациии и страхове, то се подвежда по идеологии, обещания и харизми и би могло да разбира своята сигурност по начин, който ерозира сигурността на собствената му Държава. Нима германският народ — организиран, с развита култура, отворен към новите технологии и открит към модерните социални науки и практики, — не вървеше като хипнотизиран след Хитлер (Adolf Hitler, 1889—1945)?

Обратното също е вярно — Държавата, със своята неизменност на потребностите си от сигурност може да изкривява разбиранията на Обществото и да го натоварва с разходи в сигурността, които на практика не произвеждат сигурност. Нима не са спорни като приоритети и обем разходите на държавата ни в т.нар. „твърди” аспекти на сигурността, в частност военният бюджет и купуването на кораби, самолети и хеликоптери? При условие че най-успешните европейски примери — Ирландия, Словения, Финландия — доказват, че страна като нашата би трябвало да преориентира разбирането си за политиката за сигурност към „меките” аспекти на сигурността, което ще рече инвестиции в качеството на човешкия потенциал и качеството на живота, образованието, науката, новите технологии, здравеопазването, социалната политика, екологията и устойчивото развитие!

Поставянето на акцента върху групата, върху общността, не игнорира интересите на най-голямата общност в държавата, т.е. на обществото. Не само сигурността на обществото е функция на сигурността на групите в него, но и сигурността на групите в едно общество е безспорна функция от сигурността на самото общество. За да се консолидира, обособи и съхранява една група като общност, неотменимото демократично право на самоорганизация за защита на индивидуални и групови интереси не бива да носи в себе си дезинтеграционен за държавата и обществото потенциал.

Не само от мнозинството се изисква да бъде толерантно, да щади чувствата и достойнството на малцинствата, а и от малцинствата се изисква да работят за единството, суверенитета и териториалната цялост на страната. Малцинствата не могат да черпят допълнителни права от малцинствения си статут, нито да рекетират мнозинството, нито да превръщат модела на тяхното сътрудничество на подобие на свещена крава. Този модел се развива заедно с демократичните процеси и трябва да следва техния ход, а не да си остава замразен и закостенял.

В международните отношения посоките на компаса означават, както следва: „Север” — богатите държави, „Юг” — бедните държави, „Запад” — демократичните държави и „Изток” — недемократичните държави. Така че има едно добре познато разделение „Запад”—„Изток” между демократичните и недемократичните държави и политически режими.

Има обаче и друго разделение. Редица автори определят Западните общества като индивидуалистични (Карл Юнг нарича съществения за Запада проблем „индивидуализация”, което може да се поясни като „свободна воля — отговорността на всеки индивид не да се подчинява, а да преценява и да взима решения”²¹⁹), а Източните общества — като „колективистични”. От тази гледна точка разделението „Запад”—„Изток” придобива качествено нови измерения, които също са свързани със сигурността.

Второто ниво на сигурността може да бъде разглеждано като изключително вълнуващ и интересен наратив за различията и разделителните линии, които минават между Запада и Изтока, именно в смисъла на индивидуалистичните и колективистичните общества. В тази посока, разкриваща удивителни страни на човешката еволюция и на еволюцията на човечеството, ще хвърля поглед сега с вълнението и любопитството на изследователя, но с известна горчивина за неизбежната ограниченост и вероятно — оспоримост на резултатите от моите усилия (поради спиращата дъха бездна^XVI на историческото Време и ограничаващото амбициите неизбродимо Пространство на познанието — Време и Пространство, чието осмисляне е по силите само на шепи енциклопедично знаещи, мислещи и можещи личности от мащаба, да речем, на Арнолд Тойнби (Arnold Toynbee, 1889—1975) или на споменатия вече Лев Гумильов.

Преди обаче да се опитам да систематизирам различията между индивидуалистичните общества на Запада и колективистичните общества на Изтока, аз ще си позволя да надникна за малко в едни времена и в едни пространства, далеч преди днешната наша човешка цивилизация или по-скоро преди днешната човешка общност от различни цивилизации. Ще направя това главно поради две причини:

Първо, защото при всичките им сложни и противоречиви различия, Западът и Изтокът имат общи корени. И тези корени вероятно водят началото си от една предходна Ноосфера (т.е. антропосфера плюс биосфера), която можем за целите на нашия анализ да наречем Цивилизация.

Тук ще поясня само накратко, че в древността с „ноосфера”^XVII са наричали магнитната сфера на Земята или сферата на Разума на планетата. Но най-вече след философските и човеколюбиви идеи на руския естествоизпитател и мислител Владимир Вернадски (Влади́мир Верна́дский, 1863—1945) под „ноосфера” се разбира сферата на взаимодействие между обществото и природата, в пределите на която разумната човешка дейност става определящият фактор за развитието. Както пише Вернадски: „В биосферата съществува велика геологическа, а може би космическа сила, планетарното действие на която обикновено не се взема под внимание в представите за космоса. [...] Тази сила е разумът на човека, устремената и организирана негова воля като обществено същество”²²⁰.

Какво се е случило с тази предишна Цивилизация, защо е загинала и как част от нейните могъщи знания са стигнали до нашата Човешка цивилизация? Защо тези знания са получили в немалка степен различни, а понякога взаимноизключващи се и трудно съвместими посоки на развитие — Западна (индивидуалистична) и Източна (колективистична)? Това са все въпроси, чиито отговори могат да спомогнат да си изясним какви са днес Западът и Изтокът и как те да комуникират с максимална достоверност и разбираемост на интерпретациите на цивилизационните им кодове. А още по-важното — как да обединят усилията си в оцеляването на Човечеството пред лицето на толкова сериозни рискове и предизвикателства.

И второ, едно от всеобщо известните и утвърдили се в науката и в масовото съзнание названия на предишната цивилизация е Атлантическа (от Атлантида). Това ми позволява да направя аналогията с днешната Атлантическа (т.е. Северноатлантическата) цивилизация^XVIII.

Предишната Атлантическа цивилизация (с уговорката — ако е съществувала) е имала водеща роля (т.е. „господстваща” или „лидираща” — така, както вижда тези роли днес по отношение на САЩ Збигнев Бжежински²²¹) в тогавашния свят, но после е изчезнала, допуснала е да бъде погубена, станала е жертва на обстоятелства, към които по всяка вероятност е била причастна.

Възниква въпросът дали сегашната Атлантическа цивилизация която има водеща (всеки от нас може да избере дали да я нарече „господстваща” или „лидираща”) роля в днешния свят, няма да допусне стратегически грешки от такъв мащаб и с такива последствия за нея, че да се оттегли от голямата (геополитическата) сцена, да стане жертва на обстоятелства, към които тя е съпричастна...

За Атлантида като континент, който най-вероятно е съществувал, споменава дори големият германски писател Томас Ман (Thomas Mann, 1875—1955) в първата част от своята знаменита тетралогия „Йосиф и неговите братя”. Той пише за „континента, чийто силует неясно се мержелее като едва видима предпланина, като едва видима кулиса сред мъглата на далечното минало”²²⁸. Според него гибелта на Атлантида не може да е била причинена от големия потоп, а тя също „трябва да е била повторение, само ново наставане на нещо, случило се през най-дълбоката древност, само ужасно оп­ресняване на страховития спомен; истинското начало на тази история трябва да бъде отнесено към онова неизчислимо далечно време, когато островът, наречен Лемурия, който от своя страна е бил само остатък от древния континент Гондвана, е изчезнал безследно във вълните на Индийския океан”²²⁹.

Когато говорим за тези поръсени с митологичен прах истории, трябва да бъдем много внимателни, защото рискуваме да попаднем сред заклеймената от Мирча Елиаде група хора, която „се опитва да задоволи законното си любопитство, като чете много лоши книги за тайните на Пирамидите, за чудесата на йогизма, за „големите разкрития" или за Атлантида накратко, интересува се от отвратителната литература на дилетантите, на неоспиритуалистите или на псевдоокултистите”²³⁰.

И в същото време, ето как, на базата на своите геоложки и механични проучвания, самият Леонардо да Винчи (Leonardo da Vinci, 1452—1519) описва потопа: „Надигналите се реки преливат и потапят всички околни земи заедно с населението. Скупчени по върховете могат да се видят какви ли не подплашени твари и домашни животни в компанията на мъже и жени, потърсили там спасение с децата си. Бурните води, удавили полята, са покрити с маси, дървени табли на легла, лодки и всякакви средства, измислени от немай къде и от страха пред смъртта; по тях се крепят мъже, жени с деца сред вайкания и стенания на ужас пред урагана, шибащ вълните, които подмятат трупове на удавени. Всичко, що можеше да се държи на водата, бе покрито с различни сдобрени животни, скупчени на уплашени групи: вълци, лисици, змии, всевъзможни твари. [...] Ах, колко стенания! Колко обърнати кораби, цели или на парчета, захлупили хора, които се борят с отчаяни жестове и движения, известяващи ужасяваща смърт”²³¹.

За Атлантида разказва Платон в диалозите „Тимей” и „Критий”. Преди около 11 600 години (считано от наше време) „имало земетресения и потопи с невероятна сила и за един-единствен ужасен ден и една нощ [...] островът на Атлантида […] бил погълнат от морето и изчезнал”²³².

В редица книги видни антрополози, етнолози и културолози проследяват митовете, легендите, сказанията и сагите на множество народи и народностни групи и практически неизменно откриват в тях дълбоко врязали се в общностната памет спомени от Големия потоп (или Големите потопи) — вж. например блестящото изследване на Джеймс Фрейзър (James Frazer, 1854—1941) „Златната клонка”²³³, прекрасната четирилогия на Джоузеф Камбъл (Joseph Campbell, 1904—1987) „Маските на Бога”²³⁴ или удивителната книга на Иван Венедиков (1916—1997) „Раждането на боговете”²³⁵.

За Потопа се разказва в Библията, в първата глава на Стария завет. Потопът е наказанието, което Господ праща, за да изтреби хората заради техния голям разврат и за това, че всичките им сърдечни мисли и помисли са зло във всяко време. Господ казва на Ной^XIX: „Аз ще направя на земята потоп от вода, за да изтребя под небесата всяка плът, в която има жива душа; всичко, що е на земята, ще се лиши от живот”. И наистина, Божието възмездие не закъснява: „Валя дъжд на земята четийрсет дена и четийрсет нощи” и „се лиши от живот всяка плът, която се движи по земята: и птици, и добитък, и зверове, и всички гадове, които пълзят по земята, и всички човеци”, „всичко по сушата, що имаше дихание за живот в ноздрите си, умря”, „изтреби се всичко, що съществуваше по лицето (на цялата) земя; от човек до скот, гадове и птици небесни — всичко биде изтребено от земята; остана само Ной, и каквото беше с него в ковчега”, „а водата се издигаше над земята сто и петдесет дена”^XX.

Също така за Потопа и отново като наказание, което боговете изпращат към хората, заради това, че не изпълняват задълженията си към тях, се говори в шумерския епос за Гилгамеш^XXI: „Стреснаха се боговете от потопа. / Надигнаха се. Отидоха в небето на Ану^XXII. / Пред него се проснаха, като псета се свиха. / Като в родилни мъки закрещя Ищар^XXIII / — да обрекат на гибел моите хора! / Нима наспорих толкова хора, / та като пасажи да задръстят морето?” ²³⁶.

Масовият интерес към темата за това наше тихоокеанско праотечество води началото си от книгата на Джеймс Чърчуърд (James Churchward, 1851—1936) „Изчезналият континент Му”, излязла през 1926 г. и „основана на преводи на текстове от древни глинени плочки, претендиращи да описват потъналата цивилизация”. Всъщност, още през ХІХ век английският учен Филип Лътли Склатър (Philip Lutley Sclater, 1829—1913) постулирал съществуването на Лемурия, за да обясни съществуването на нисши примати от двете страни на Индийския океан, а неговият съвременник, германският биолог Ернст Хекел (Ernst Haeckel, 1834—1919), стигнал до извода, че развитието на човешка­та раса е започнало от Лемурия²³⁷.

Независимо в коя точно епоха след трагичното бедствие шепата оцелели атланти са се разселили по света, закодирани древни знания и следи от това, което те са оставали и на което са научили местните народи, могат да се открият в различни паметници, светилища, мегалити и други титанични постройки. През 1882 г. бившият американски конгресмен Игнейшъс Донъли (Ignatius Donnelly, 1831—1901) публикува сензационната книга „Атлантида: предисторическият свят”, в която привежда множество интересни прилики на древните южноамерикански цивилизации на инките с ранните европейски цивилизации. Той предполага, че Азорските острови са планинските върхове на потъналия континент Атлантида. Британският политик Уилям Гладстон (William Gladstone, 1809—1898, министър-председател в периодите 1868—1874 г., 1880—1885 г., 1886 г. и 1892—1894 г.)^XXIV, впечатлен от теориите на Игнейшъс Донъли, се опитва (неуспешно), в качеството си на премиер, да накара британския кабинет да финансира изпращането на кораб, който да търси потъналата Атлантида²³⁸.

Историята, според Франк Джоузеф (Frank Joseph), е приблизително такава: Десетки хиляди години лемурийците (т.е. обитатели на обкръжения отвсякъде от моретата континент Му, съставен само от архипелази) създавали своето царство. Но преди 40 000 години огромни природни бедствия започнали да ги принуждават да се разселват към далечни земи. За лемурийците най-важното божество било Слънцето, олицетворяващо Състрадателния разум. Разнасяйки навсякъде своите знания и своята мистична вяра, лемурийците изградили първата глобална цивилизация, подчинена не на политически, икономически или военни планове, а действаща в съгласие с природата и развиваща технологии за преобразуване на енергията на природните бедствия в продуктивна сила и обуздаване на сеизмичните енергии за културно и духовно развитие²³⁹.

Но преди около 12 000 години дошъл краят на последната ледникова епоха, а с нея се повишило рязко морското равнище. Под водата се оказала голяма част от Му, което накарало много от неговите обитатели да потеглят в различни посоки — към двете Америки и Азия²⁴⁰. Един от островите, където те основали колония, е и Атлантида, намиращ се сред Атлантическия океан, на около 400 км западно от Гибралтарския пролив. Климатът там бил умерен, а почвата — плодородна²⁴¹. Около 4000 г. пр.Хр. островът бил превзет, без да се стига до война, от пришълци, за които се смята, че са мореплавателите, построили мегалитните паметници в Западна Европа²⁴².

Срещата на тези два коренно различни народа, родила процъфтяваща хибридна цивилизация между лемурийската духовност и неолитната технология, е описана от Платон. Морският бог Посейдон пристигнал на острова и се оженил за една жена от местните — Клейто (или Клито). Първородният му син бил Атлас (т.е. Подкрепящ — алегоричен образ на титан, крепящ на раменете си цяла планина, на която пък се опирали небесата). Самият той полубог, Атлас оставил името си на острова, чиято столица е наречена на неговата дъщеря Атлантида²⁴³. Той бил основател на астрономията и астрологията. Огромният спящ вулкан на острова, който с изригването си щял да се превърне в проклятие за този остров бил също персонификация на Атлас.

Островитяните били изкусни корабостроители, постоянно развиващото се знание по астрономия им давало средства за точна навигация, затова те се превърнали в смели морски пътешественици, които кръстосвали Земята и колонизирали най-плодородните територии. В своя апогей империята на атлантите се простирала от Големите американски езера в Северна Америка и полуостров Юкатан и Колумбия в Южна Америка — до Северна Африка, Иберийския полуостров и Британските острови в Атлантика, и през Средиземно море до Италия. Стичащите се към острова несметни богатства превър­нали жителите й в много богати хора. Столицата Атлантида била неземна по красота с редуващи се концентрични пръстени от земни участъци и водни канали — истински мегаполис, бляскав като градоустройство и архитектура²⁴⁴.

Ала през 3100 г. пр.Хр., когато кометата Енке преминала край Земята, започнала поредица катастрофи и опустошителни за голяма част от нашия свят бедствия. Отново големи части от Му се оказали под водите на океана и мнозина от оцелелите за пореден път се отправили по света. Пострадал и Атлантида — не само материално и с огромни жертви сред нейните жители, но най-вече духовно, защото оцелялото население загубило вярата си в хармонията с природните закони и в съответствие с волята на боговете. На острова започнало да взема връх чувството, че те са предадени от своите богове и от почитания от тях Състрадателен разум. Това ерозирало уповаването в хилядолетните духовни принципи и претопило сплавта от лемурийци и строители на мегалитни монументи в нови хора, в атланти, които преименували дори и империята си, давайки й името на своята столица Атлантида. Благодарение на умението си да добиват скъпоценни метали и висококачествена мед, толкова необходима на останалите народи от бронзовата ера за военни цели, атлантите от съзидатели и духовни личности станали търговци²⁴⁵.

А какво става с континента Му? При едно следващо завръщане на кометата Енке той пострадал жестоко от метеоритните бомбардировки, но някак оцелял и дори започнал да се съживява. Ала през 1628 г. пр.Хр. Енке се появила отново, причинявайки силна вулканична дейност и сеизмична активност. Това донесло такива бедствия в Тихия океан, включително трийсетметрово цунами, че голяма част от Му, заедно с церемониалните центрове и „критичната инфраструктура” изчезнали под повърхността на оке­ана. С това дошъл краят на нашето праотечество Му. За пореден и последен път оцелелите от бедствията лемурийци се разпръснали по света, оплодявайки с идеите си редица общества и цели цивилизации в Азия и Америка²⁴⁶.

За разлика от други автори, които приемат разказа на Платон буквално и отнасят гибелта на Атлантида много назад във времето, например към 10500 г. пр.Хр., Франк Джоузеф смята, че това се е случило през 1198 г. пр.Хр. Тогава имало „глобално опустошение, което буквално е помело тогавашния свят”, в резултат на появяването на две големи комети, като Земята е преминала през опашката на Халеевата комета, а „фараонът Рамзес III е отбелязал потъването на Нетеру в океана сред огнено зарево, което е очевидно указание за гибелта на Атлантида“²⁴⁷. Другата комета е Енке-Олджато. Енке (която непрекъснато се приближава до Земята) придружава метеоритния поток от съзвездието Телец при приближаването му към земната орбита. Някога е била вероятно твърде страховита, но вече е загубила много от масата и големината си и е с доста смалени размери. Сега има придружител, Олджато, странна космическа скала с диаметър около 1,6 км²⁴⁸.

Според Франк Джоузеф, с приближаването си към Земята, тази двойна комета Енке-Олджато (тя „трябва да се е виждала денонощно, представлявайки кошмарна гледка, като второто най-ярко небесно светило след Слънцето, способно да разпръсва мрака и да създава призрачен, неземен здрач”²⁴⁹) със своите дъждове от метеоритни отломъци играе катастрофална роля във всички бедствия — пожари, земетресения, вулканична активност, сполетели Земята от падането на Троя през 1240 г. пр.Хр., до гибелта на Атлантида през 1198 г. пр.Хр.²⁵⁰.

По това време в едно огромно пространство в Европа, Близкия Изток и Северна Африка настъпили драматични събития — империята на хетите била заличена от лицето на земята, за Асирия започнал продължителен период на упадък, паднала Троя. Атлантите, които влизали в сериозни въоръжени сблъсъци с египтяни, микенски гърци, хети, изпратили свои войски в помощ на знаменития обсаден град. Тогава била съкрушена Микенската цивилиза­ция, а редица средиземноморски острови, били завзети от „морските хора” — нашественици, дошли откъм океана²⁵¹.

И все така, до дните между 1 и 4 ноември 1198 г. пр.Хр., когато остров Атлантида потънал. Тогава кометата Енке и съпровождащите я метеоритни потоци достигнали най-голямо сближаване със Земята и настъпила кулминацията на тяхното опустошително въздействие. В същото време към Земята се приближила и Халеевата комета! Резултатът бил потресаващ: „Един или няколко астероида или метеорита се стоварили в океана и достигнали до дъното. Колосалният сблъсък поставил началото на поредица от гигантски катаклизми, обхванали огромни участъци от океанското дъно по проте­жението на геологически нестабилния Средноатлантически хребет. Разкъсван от сеизмични трусове и вулканични изригвания, остров Атлантида рухнал под вълните само за „един ден и една нощ” сред адски пламъци и вихрени бури”²⁵². Остатъците оцелели хора след този природен катаклизъм (може би това са били тези, които са имали най-много шансове да се спасят — висшите жреци, военни предводители и аристокрация) се разпръснали по света — едни отплавали към колонии на потъналата империя, други — към днешни Северна и Южна Америка, трети — към Египет²⁵³.

Съгласно друга теория — предложена през 1959 г. от американския професор Чарлз Хапгуд (Charles Hapgood, 1904—1982) в книгата „Подвижната земна кора" (чийто предговор е написан от ... Алберт Айнщайн (Albert Einstein, 1879—1955) и по-късно доразвита в книгата му „Пътят на полюса”, — резките промени в климата се дължат на това, че под влияние на големи маси лед на полюсите земната кора (дебелата около 50 км литосфера), заедно с всички тектонични плочи на Земята се приплъзва, завърта се върху дебелото близо 13 000 км земно ядро. За да го поясня, нека да си представим как кората на необеления портокал под натиска на нашите ръце се завърта около месестата част на портокала. Огромни части от Западното полукълбо, намирали се в съвсем поносим климат, се придвижват на юг към екватора, оттам към Южния полярен кръг и внезапно се оказват в смъртоносния за тях студ на полюса. А североизточният сегмент на Северна Америка (Северният полюс дотогава се намирал в Хъдзъновия залив) се измества на юг извън Полярния кръг и попада в по-умерени географски ширини, докато, в същото време северозападният сегмент (Аляска и Юкон) се завърта на север към Полярния кръг заедно с големи части от Северен Сибир. Така мамутът от Березовка, в Сибир, открит през 1901 г., е замръзнал прав, а в стомаха му са намерени пролетни растения — лютичета. Материкът, който сега наричаме Антарктида, с голяма негова част, намирала се в умерени и дори топли географски ширини, изцяло се измества в Южния полярен кръг. „Цялостното движение е в границите на тридесет градуса (приблизително 3200 км) и като цяло е съсредоточено в периода 14500—12 500 г. пр.Хр., но с огромни последствия в планетарен мащаб, продължили на отделни интервали докъм 9500 г. пр.Хр.” ^254,255.

Според трети учени, всемирната катастрофа се дължи на „катурване" на Земята, т.е. на промяна на наклона на земната ротационна ос, което довело и до промяна на ъгъла, под който падат слънчевите лъчи. Отново станало разместване на огромни пространства от земната повърхност, например полюсите попаднали под прякото въздействие на слънчевите лъчи, което разтопило снежната им покрива, това повишило рязко нивото на Световния океан поне със 120 метра и оставило под водата значителна част от сушата. Освен че се променил наклонът на земната ос, Земята променила орбитата си на въртене около Слънцето и се отдалечила от светлината му. В резултат от тези фатални промени, започнала серия от катастрофически явления, например образуване на огромна разрушителна и всичко помитаща по пътя си вълна²⁵⁶.

Древните атланти, според Франк Джоузеф са били „високи, добре сложени, с овални глави, русокоси, със светли очи, като някои от тях са били червенокоси”. От тях до наши дни са оцелели вероятно само две популации — обитателите на Канарските острови и баските²⁵⁷. Към изолираните общности, носители на първоначалния атлантски език, Дейвид Чайлдрес (David Childress) причислява също берберите и етруските²⁵⁸. Той предполага, че хетите са потомци на оцелелите от Атлантида общности на мореплаватели, наричани „Атлантски съюз” и че именно те някъде около 6000 г. пр.Хр. са положили началото на финикийците²⁵⁹.

В съгласие със своята теория за гибелта на Атлантида в самото начало на ХІІ век пр.Хр., Франк Джоузеф свързва спасяващите се от разрушения си остров атланти с „морските народи”, и смята, че след като се преминали Гибратарския пролив, атлантите са нападали срещаните по пътя острови и крайбрежни народи и са се опитали да завладеят Египет. Там били победени от Рамзес III (управлявал от 1184 г. пр.Хр. до 1153 г. пр.Хр.) — „най-войнствения владетел от онази епоха”, чиито стрелци с лъкове им нанесли поредица от тежки поражения. Остатъците от атлантите и конфедерацията на „морските хора" били унищожени. Атлантите престанали да съществуват като на­род. Войските на египтяните взели в плен около 20 000 от тях. Това е отразено в стенописи, например по стените на Храма на победата, издигнат от Рамзес III в Западна Тива, върху глинени плочки и папируси. Египетските жреци разказали около 550 г. пр.Хр. цялата история на атинския законодател Солон (около 634—559 г. пр.Хр.). Той не успял да довърши епичната си поема за Атлантида, но ръкописът му попаднал у Платон, който в началото на IV век пр.Хр. обезсмъртил гибелта на Атлантида в своите „Диалози"²⁶⁰.

Оцелелите от древната цивилизация жители на Атлантида са искали да завещаят на идващото след тях човечество мъдрост и знания. Но как са могли да направят това? Ако го запишат на камък, папирус или друга материя, то може да се разруши или изтрие. А дори и да оцелее, дали ще бъде разшифровано след столетия и хилядолетия? И ако бъде някак разшифровано, дали ще бъде разбрано? [...] Затова се допуска, че древните атланти са оставили своите послания на потомците от следващите хилядолетия чрез „уни­версалния език на звездите”²⁶¹. Аз бих казал по-обобщено, че те са ни оставили послания и предупреждения на единствения инвариантен за всички времена език — този на математиката. Нека да поясня това с пример. Независимо от различния опит, от различните технологии, от различната памет и различното мислене, и при атлантите, и при нас сумата от квадратите на катетите е равна на квадрата на хипотенузата съгласно теоремата, носеща името един от най-големите философи и учени за всички времена Питагор (570—495 г. пр.Хр.), впрочем, дължащ мъдростта си може би на египетските жреци.

Разбира се, скептиците ще кажат, че много от удивителните знания, които ние дешифрираме сега или пък установяваме, че са били известни още преди хилядолетия, биха могли да са резултат от творчески полет на мисълта и от упорито многовековно търсене и наблюдение на „нашите” древни цивилизации като тази в Египет. Но как да си обясним съхранените географски карти, за които пише през 1966 г. Чарлс Хапгуд в книгата си „Карти на древните морски царе"? Тези карти, показват, че далеч преди познатите ни култури, една силно развита и в много отношения по-напреднала дори от Гърция и Рим цивилизация е разполагала със знания в картографията, станали ни известни едва през ХVІІІ век, когато е изнамерен практически начин за определяне на географската дължина и за първи път точно е изчислена обиколка­та на Земята, и дори през ХІХ век, когато плавателни съдове започнали да изследват арктическите или антарктическите морета. Древните карти сочат, че народът, който ги е съставил е умеел да прави всичкото това, имал е кораби, с които е предприемал околосветски плавания. При това на тези карти Антарктида е нарисувана от времето, когато още не е била заледена и е била обитаема²⁶²!

Каквото и да мислим по този въпрос, ще трябва да се изправим лице в лице с различни факти — или трудно обясними, или просто потресаващи. Например трите пирамиди в Гиза като разположение са пълно отражение (което изключва всякаква случайност и съвпадение) на разположението в небето на трите звезди Дзета, Епсилон и Делта, от пояса на съзвездието Орион! При това Дзета отговаря на знаменитата Голяма Хеопсова пирамида, която според Робърт Бовал (Robert Bauval) е построена между 2475 г. пр.Хр. и 2400 г. пр.Хр. и е ритуална постройка, предназначена да изпрати душата на фараона Хеопс (също Хофу или Хуфу, царувал в периода 2551—2528 г. пр.Хр. или 2589—2566 г. пр.Хр.) именно към Дзета (Ал-Нитак за египтяните), където тя ще властва завинаги като Озирис²⁶³.

Чудесата, за които говори Робърт Бовал продължават. Той си задава въпроса кога разположението на тези три пирамиди е съвършено отражение на трите звезди от пояса на Орион и установява, че това се случва само един-единствен път, когато е и най-ниската точка на Орион в небето - към 10450 г. пр.Хр. Вероятно някъде по това време според него и Робърт Хенкок (Robert Hanckok) „протоегиптяните" или истинските „жреци” дошли в Египет, построили Сфинкса и са планирали и може би дори са започнали да строят пирамидите в Гиза. Тогава е времето и на последното обръщане на магнитните полюси на Земята според списанията „Нейчър” (Nature) от 1971 г. и “Ню Сайънтист” (New Scientist) от 1972 г. Тази дата, впрочем е относително близка до датата, на потъването на Атлантида според диалога „Тимей” на Платон. Държавникът Солон посещава Египет около 600 г. пр.Хр. и египетските жреци му разказват как Атлантида била унищожена около 9 000 години преди това. Ненапразно по отношение на египтяните Платон възкликва: „Ние, гърците, сме като деца в сравнение с този народ, чиито традиции са десет пъти по-древни. И докато нищо от безценните спомени от миналото не е било запазено в нашата дър­жава, в Египет са документирали и запазили завинаги мъдростта на миналото. Стените на храмовете им са покрити с надписи и това божествено наследство е винаги пред погледа на жреците. [...] Поколенията без прекъсване си предават тези свещени реликви без никаква промяна: песни, танци, мелодии, ритуали, музика — всичко това идва от незапомнени вре­мена, когато боговете са управлявали на земята в зората на цивилизацията.“²⁶⁴.

А ако мислено се върнем назад във времето към 10500 г. пр.Хр. (а това е епохата на Лъва, т.е. слънцето изгрявало в съзвездието Лъв) и на зазоряване по време на пролетното равноденствие застанем между лапите на Сфинкса и гледаме на изток — в посоката, в която е вгледан и Сфинксът, то няколко минути пред пукването на зората ще видим нещо удивително, което не може да бъде случайно съвпадение — съзвездието Лъв се издига над хоризонта. С други думи, Сфинксът наблюдава равноденствения изгрев на Слънцето на фона на своя небесен аналог и следователно е построен като исполински лъвски равноденствен знак за началото на тази нова епоха на Лъва. Да припомним казаното по-горе, че по това време трите звезди от пояса на Орион съвпадат като разположение с трите пирамиди! Може би това е едно от посланията, които са ни оставили хората, построили тези пирамиди. По всяка вероятност те са възприемали земята, в която са живели (т.е. Египет) като съответствие на небето, при което Нил е земното съответствие на Млечния път^265,266. Това е позволило да се направи съответствие между двете триади: звездната триада Орион, Голямо куче и Сириус; и божествената триада Озирис, Изида и Хор²⁶⁷, т.е. „древноегипетската теокрация се е регулирала от космически ред, известен като Маат, който е не друго, а редът в небето” и древните египтяни са вярвали, че „този космически ред влияе на материалния свят и най-вече на жизненоважното годишно прииждане на Нил”, от което зависи целият им живот. […] и затова било необходимо да се намерят магически средства, за да се осигурят добри разливи на Великата река²⁶⁸.

Както пише по-нататък Робърт Бовал, около 2800 г. пр.Хр. започнал да се реализира амбициозен план, който може да се характеризира с херметическия принцип „каквото горе, това и долу”, т.е. да се „свали долу”, на земята, космическият ред. Така започнал мащабният проект за построяване „на групи от „звездни" пирамиди на предварително определени места, които да представят Орион и Плеядите, както и огромни „слънчеви" храмове от двете страни на Нил”²⁶⁹.

Странното е наистина, че според Робърт Бовал земният план от 2500 г. пр.Хр. съответства на образа на небето 8 000 години преди това — през 11541 г. пр.Хр. Това го подтиква да направи извода, че може би Голямата пирамида и нейните шахти са звезден часовник, отброяващ епохите след загадъчното египетско