Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Наистина, по мое време България се ползваше с финансов авторитет. Не си спомням да ни е отказван някога заем от напреднали страни. Имахме доверието на западните банки.
- Още за някои нагли лъжи
- Така стои и периодично раздухваната тема за "моите" резиденции и ловни стопанства. Всички тези фантасмагории са не просто абсурдни. Те са неокачествими.
- Едва ли има много хора, които да притежават такава строга отчетност и документация за разходите си, каквато има моето семейство и която беше предоставена на следствието...
- Оставям фактите без коментар!
- Заблужденията и манипулациите около резиденциите произтичат и от погрешното обявяване на ловните стопанства за резиденции. А те имаха съвсем други функции.
- Ще повторя. В България се правеше това, което отдавна бе обичайна практика и на Запад, и на Изток - във всяка модерна държава.
- Бих искал да споделя и за още един съвсем личен въпрос, с който за най-голямо мое изумление се занимаха в следствието.
- Кому беше нужно това, което се разигра
- Интригуващата версия
- Процесът - юридическа мистификация
- В какво се състои същността на въпроса Искам да разкрия именно тази същност, защото всичко останало е само следствие от нея.
В друга лекарска комисия имаше професор от Франция, който каза, че ще ме прегледа не като следствен, а като обикновен пациент. След това, шепнейки, той ми каза на руски: "Дръж се!" И отново аз почувствах желание за подкрепа... Тези хора не можеха да се купят дори с един щедър хонорар. Те... не се продаваха! След като бях приведен в домашен арест, бе отделено много време и голямо внимание на проблемите на т. нар. икономическа криза. Тъй като този въпрос има принципно значение, ще се спра по-подробно на него. Цели 15 дни идваха при мен от прокуратурата, за да ме разпитват. Имах искреното желание да помогна, за да се установи истината. Междувременно бях успял да събера необходимите данни и солидна документация, от които ставаше ясно, че в България от три десетилетия не само не е имало икономическа криза, но че страната е направила качествен прелом в социално-икономическото и духовното си развитие. Представих тази документация на следователите. Казах им: "Щом търсите катастрофа, търсете я след 10 ноември 1989 г. Тогава още в близките месеци могат да се видят нейните контури." Уточних, разбира се, че става дума само за първоначални, все още повърхностни прояви. Големите трусове предстояха тепърва. И заключих: "Дали ще наречете това криза, национална катастрофа или с по-нежното име - потъване, както препоръчват някои западни експерти, това си е лично ваш проблем. Вие ще извършите обаче престъпление, ако стоварите върху непровинилия се с нищо трудолюбив и рядко търпелив народ някаква измислена криза през периода преди 10 ноември." След време прокурорът дойде при мен и ми предложи: "Живков, налага се да започнем отначало." "Господин прокурор, - отвърнах му, - за мен е съвършено ясно, че двамата с вас просто не сме изпълнили дадената ви поръчка. На драго сърце ще ви улесня. Ще подпиша заключителния протокол от нашите разговори. Няма да се съглася повече да разговаряме на тази тема. Да се въртим в някакъв омагьосан кръг и да не стигаме до нищо. Отново ще повторя това, което говорих досега. То е подкрепено не с общи съждения за реалността, в която всички сме живели, а със сухите, точни, неопровержими данни на статистиката. Повтарям: По мое време в България не е имало нито икономическа криза, нито катастрофа". За мен бе пределно ясно, че периодично се спускат политически поръчки на поредния прокурор и той послушно ги привежда в изпълнение. Нямах никакво намерение да участвам в подобен сценарий. Това не прилягаше нито на характера, нито на принципите ми. Но след време бих искал да прочета спомените на някои от участниците в тази мръсна игра с мене. Заслужават внимание например някои от основните въпроси, при това въпроси реторични, около които се водеше разпитът. Първо - искаха да свидетелствам, че СССР е ограбвал България, налагал е у нас користните си интереси. Истината бе точно обратната. Съветският съюз не само че не ни ощетяваше с нищо, но ни и предоставяше щедро пазари, суровини, заеми с ниска лихва, дори безлихвени помощи. Това аз заявих твърдо и категорично. Второ - настояваха да посоча ръководни дейци в държавата и партията, пряко виновни за "катастрофата". Дори услужливо ми подхвърляха имена... Слушах, слушах и отсякох в себе си: "Съжалявам, но очевидно твърде малко познавате Тодор Живков. И напразно се надявате да изтръгнете нещо от него. За нищо на света не бих прехвърлил отговорности другиму. Не бих споменал име, за да оневиня по този начин себе си. Напротив, в положението, в което съм поставен, аз дори съм принуден да защитавам дейците (дори и подлеците сред тях) от моето време. Да ги защитавам убедено и отговорно." Разпитващите явно не проумяваха, а може би и съзнателно се правеха, че не разбират за какво става дума, защо аз никога не бих хвърлил вината, ако изобщо има такава, върху другиго. Че елементарното човешко достойнство ме задължава да поема върху себе си и чужди вини. Затова направих изявление, което чрез БТА стигна до медиите. В него декларирах, че изцяло моя е отговорността за формирането и провеждането на политиката и държавния курс във визирания период. Независимо от факта, че по мое време нищо не е било предприемано, а още по-малко извършвано без колективни решения. Без колебание аз поех цялата отговорност върху себе си... Какви ли небивалици за миналото се фабрикуваха. Разпространяваха се например версии за крупни далавери и масово разигравани "червени пари". Пред прокуратурата многократно подчертавах, че при предишното управление не можеха да се извършват такива престъпления. Известни корумпирани кадри имаше, но истината бе, че дори отделни опити за машинации на едро не можеха да просъществуват дълго. Не е тайна, че Държавна сигурност бе внедрена плътно в почти всички звена на външнотърговската ни система. Не за друго, а за да обслужва и да защитава интересите на България. Така че Държавна сигурност обслужваше не държавния глава, не "номенклатурата", а националните ни интереси. Давах си сметка, че една малка страна, каквато е нашата, не може да води масирано разузнаване и в Европа, и в други райони на света. И ние превърнахме разузнаването в икономическо, промишлено, в разузнаване за придобиване на новости. Което не означаваше кражби на технологии. Самите фирми искаха да търгуват с нас, без да афишират връзките си. Това бе гъвкава политика, търговия, усвоена до най-малки детайли. Смея на твърдя, че през времето на моето управление имах точна представа за нещата. И затова съм категоричен: напразно усилие е да се търсят през тези години злоупотреби в големи размери. Съществуващият ред не ги позволяваше. Аз продължавах да защитавам не себе си, а делото на своя живот. Обстоятелствата ме заставяха да изживявам всичко отново и отново. Не се уморявах на всяка поредна среща да питам разпитващите ме, защо не се готви процес и срещу настъпващата икономическа катастрофа. Мълчаха и вдигаха рамене. А отговорът беше толкова прост... След като бях приведен под домашен арест, ме информираха, че през декември 1989 г. в емисия на Би Би Си като коментар или информация е съобщено, че заемите, отпускани безрезервно от западни банки на Живкова България, засега са блокирани. И че ще е необходимо време на Петър Младенов и хората около него да заслужат авторитет на сигурни партньори. Наистина, по мое време България се ползваше с финансов авторитет. Не си спомням да ни е отказван някога заем от напреднали страни. Имахме доверието на западните банки. Спомням си за моята среща с представители на делови среди на ФРГ през юни 1987 г. Когато стана дума за заеми, един от тях любезно ме прекъсна с думите: "Господин Живков, отдавна сме убедени, че вие сте лоялни партньори. И сега няма да ви откажем. Въпросът е как да отидем по-нататък, към инвестиции, които да влагаме у вас." Мисля, че тези думи нямат нужда от коментар... Още за някои нагли лъжи Затруднявам се сега в мемоарите си да посоча коя от лансираните тогава лъжи за мен трябва да се изведе на преден план. Какво ли не ми се приписваше! Но като че ли особен акцент се поставяше върху милиардите и изобщо върху несметните богатства на Тодор Живков. И забележете, за милиарди, вложени в чуждестранни банки. За имоти не къде да е, а в такива страни като Швейцария и Канада. Но къде ли не се търсеха мои богатства. Материалите по този "невралгичен" момент в следствието са събрани в няколко тома от наказателно дело № 1/1990 г. Много държах тези материали и резултатите от проведените следствени дирения да се обнародват. Няколко пъти поставях този въпрос. Имах предвид, че обикновено така се постъпва с подобни шумни "афери". Набеденият или е невинен, или е извършил съответното престъпление според органите, образували производство срещу него. Това щеше да бъде не само обичайна процедура. На народа, на нашата и международната общественост щеше да стане ясно, че аз не съм влагал пари нито в България, нито в чужбина. Не съм осигурявал нито себе си, нито наследниците си. Но и досега е жива и битува целенасочената кампания, която се натрапваше на народа за милиардите на Живков. Нагли, безпочвени лъжи, в които, сигурен съм, не вярваха и авторите им. Но те изиграха своята роля. Тази лепкава клевета върху името на бивш държавен глава във всяка демократична страна би предизвикала търсене на съдебна отговорност на нейните автори. Чужд съм на стремежа да търся реванш за лъжите, които се изсипаха върху мен. Но държа българският народ да знае истината. Истината и до ден днешен се прикрива. Никой не излезе да информира, че приказките за моите милиарди са били безпочвени. Случи се нещо още по-трагично. Когато следствието по това обвинение беше приключило, а аз бях под домашен арест, в три вестника, претендиращи за обективност, се появиха съобщения, че аз, Тодор Живков, съм собственик на авиокомпания в Австрия, на сгради в Канада, че внучката ми Евгения има фантастична вила там, че съм платил един милион долара, за да получи внукът ми Тодор американско гражданство. На тези и други подобни измислици и инсинуации аз вече се спирах по различни поводи, в това число и в книгата "Тодор Живков срещу някои лъжи". Ще ми се да повторя нещо, което е характерно за стила на същия този Тодор Живков. И така. Аз декларирах още преди време: "Всичко, което се издири или очакват да открият по света, принадлежащо на Тодор Христов Живков, всичко, за което осведомяваха обществеността повече от пет години, им приписвам и дарявам. Нека си го поделят. Предлагам им да пропилеят малко пари по "живковски". В Монте Карло, на любимата рулетка на сина ми, според един самонарочил се за писател партизанин-генерал, могат да разиграят част от парите. Ако имат лека ръка, така както е лековата съвестта им, ако хазартните игри им се удават поне наполовината на манипулациите им, то може и да припечелят. Искам да ги успокоя, защото и транспортът им е осигурен. Предоставям им всичко. Нали след ноември се пише и говори за "мой" самолет, за "моя" яхта, за "мой" влак... А аз не само никога не съм притежавал свое превозно средство, дори велосипед. Живков е пътувал след решения на Политбюро, определящи и транспорта, и придружаващите го - кои, колко журналисти и пр. Така стои и периодично раздухваната тема за "моите" резиденции и ловни стопанства. Всички тези фантасмагории са не просто абсурдни. Те са неокачествими. Още някои детайли. По време на следствието, когато ми беше отправено обвинение, че съм изнесъл от България милиарди, аз попитах в каква валута могат да се изнесат тези милиарди. Отговориха ми, че могат да се изнесат само в западна валута. Тогава пак попитах дали се е установила липса на валута в България, с която съм злоупотребил. Обясних също, че съм имал възможност да закупя валута за лично ползване, но никога не съм се обръщал към българска банка за това. Нито пък към чужда. При третия разпит по този въпрос и двамата с прокурора избухнахме в смях. Но в протоколите е записано, че се е смял... само Тодор Живков. Както се изясни и в следствието, никога в моя съзнателен живот материалните блага не са били самоцел. Никога не съм си мислил, че мога да имам влогове в чужбина. Не случайно за 35 години активна работа не съм направил за себе си и за семейството си това, което някои "колеги" направиха за няколко години. Чак в последните три години си позволих да осигуря поне децата си, като с парите, които съм получавал, построих две вили в един двор. Едва ли има много хора, които да притежават такава строга отчетност и документация за разходите си, каквато има моето семейство и която беше предоставена на следствието... Всички подаръци, които съм получавал по различни поводи в качеството си на държавен глава, бях разпоредил да се събират, инвентаризират и водят на строг отчет. Правех това не само защото винаги съм смятал, че техният притежател е българският народ. Исках след тази публична процедура примерът ми да бъде последван от останалите членове на Политбюро и правителството. За съжаление - останах единствен. Според някои експерти формиралата се колекция от подаръци, която по време на следствието се намираше в резиденция Бояна, се оценява на десетки милиони долари и лева. В нея се съдържат художествено изработени златни изделия, уникати, сребърни предмети, кристали, картини и т.н. Също така всички автомобили (над 20), които съм получавал като подарък в качеството си на държавен глава, съм предоставял на държавата. Неотдавна научих от пресата, че моите подаръци, чиито притежател, повтарям отново, е единствено българският народ, са пръснати вече на три места: в резиденция Бояна в тъй наречения дом № 3 (преди година НСО е складирала ценностите в насипно състояние, за да освободят залата); 120 дарове, получени по партийна линия, доскоро са прашасвали, набутани в кашони в едно мазе на бившия Партиен дом; само 239 подаръка са в Националния исторически музей, и то натъпкани в някаква сумрачна стая. Оставям фактите без коментар! Колекцията ми от ловни трофеи, която се оценява на няколко милиона долара, бях подарил на Българския ловно-рибарски съюз. По време на разпитите нейната съдба е решена крайно некомпетентно и трофеите са били разпръснати из различни краища на България. Нещо, което намалява стойността на колекцията и по същество я обезсмисля. Какво е станало по-нататък, не зная. Боя се, че в днешните времена на повсеместни кражби и присвоявания това народно достояние може да бъде оплячкосано. Що се отнася до "моите" резиденции, ще добавя още, че по някое време ограничихме, а след това и спряхме тяхното строителство. А това, което имахме, съхранявахме и поддържахме грижливо. Използвахме резиденциите за делова работа и за приемане на гости от висок ранг. Впрочем такава е практиката във всички цивилизовани страни. Заблужденията и манипулациите около резиденциите произтичат и от погрешното обявяване на ловните стопанства за резиденции. А те имаха съвсем други функции. Ще повторя. В България се правеше това, което отдавна бе обичайна практика и на Запад, и на Изток - във всяка модерна държава. Надявам се, тук едно малко "лирическо" отстъпление ще ми бъде позволено. През последните няколко години мои чести гости са земляци от Ботевградско. Срещите ми с тях са истинска радост за мен. Посещават ме и журналисти от в."Ботевградски вести". Веднъж в интервю с тях споделих, отговаряйки на въпрос за "моите резиденции" и за несметните ми "богатства", че от деня, в който съм се родил и майка ми ме е повила в пелени, та до днес аз не съм имал никаква собственост. По всяка вероятност, казах им, когато майка ми ме е повивала, зла орисница ме е орисала до края на дните си да остана само с дрехите си. Млади бяха двете журналистки, изненадаха се: "Нима не разполагате с никаква лична собственост?" Бих искал да споделя и за още един съвсем личен въпрос, с който за най-голямо мое изумление се занимаха в следствието. През 1971 г. почина моята съпруга д-р Мара Малеева, а през април 1981 г. - и дъщеря ми Людмила Живкова. След тяхната смърт (за това вече писах) аз се почувствах много самотен. Започнах да бягам от самотата, търсейки спасение в работата. В следствието се установи, че за тези последни 10 години освен протоколно аз съм ходил само 2 - 3 пъти на гости, тъй като не съм имал време за това. На разпитите казах, че веднъж съм бил на гости у един писател-юбиляр. Следствените органи ми напомниха, че съм бил ходил веднъж и при сестра си. След като имах възможност да си помисля, сетих се и допълних, че веднъж съм бил на гости и у Добри Джуров по случай рождения му ден... Работният ми ден, въпреки че невинаги протичаше в кабинета ми в ЦК на БКП, продължаваше по 12 - 14 и повече часа. Животът ми беше изцяло отдаден на работата. Продължителното ми стоене начело на партията и държавата не е било, за да използвам тези постове за лично облагодетелстване (фактите за това вече изложих). Доказателства има предостатъчно и в материалите на следствието. Не си спомням за 33 години да са преследвани и унижавани кадрите, които слизаха от политическата сцена по мое време. Осигуряваха им се спокойни старини и не се преследваха техните деца. Провеждах тази линия не от щедрост или "широка душа", а защото вярвах, че дори в политиката са нужни морал и почтеност. Дългите ми години начело на България не разколебаха това мое дълбоко убеждение. Кому беше нужно това, което се разигра? Мисля, че то бе необходимо за успокоението на нечия гузна съвест, съвест, която с отчаяни действия искаше да отклони милиони човешки очи от собствените й тъмни дела. А методите поразително напомняха за най-престъпните и мръсни методи от времето на Сталин и Берия! Не говорят ли те за някаква дълбока генетична връзка? Връзка не само по дух, но и по кръв... А темата за "деянията" на Тодор Живков ще оставя отворена за талантливи пера, хладен ум и горещи сърца. Бих им препоръчал: повече находчивост, повече кураж! Има толкова неразкрити убийства, недоказани или оспорвани версии. Защо да не се намеси името на Тодор Живков и в тях? Още повече във време, когато някои не държат сметка нито за своето име, с което приподписват "сензациите". Нито пазят името на България... Интригуващата версия По-абсурдна, по-идиотска от лъжата, че съм бил агент на Гешев, не ми бе приписана. И тя до днешни дни си остава неопровергана от съответните институции. Просто я пуснаха, използваха я и после я... забравиха. Сложиха я в долапа да седи мирно - докато пак потрябва... А на мен така ми се иска народът да знае, че месеци наред бяха пропилени време и умения на квалифицирани юристи от Главно следствено, за да се убеждават - бил ли е Тодор Живков агент-провокатор, доносничил ли е на Гешев? Или не?! При живи свидетели за това време, между тях доскорошни мои "другари", при наличието на документация от Дирекция на полицията! Арестуван съм неведнъж. Инквизиран съм до загубване на съзнание. Това са факти! Омръзна ми, додея ми да обяснявам, да изяснявам - бил ли съм агент на Гешев или не съм! Защо пък да не е възможно и обратното - Гешев да е бил мой агент?! Но така или иначе, много бяха лъжите, с които се заиграваше от "героите ноемврийци". Не ме обвиниха само в това, че съм... извънземен! Оказа се, че моята оценка за Гешев, интересно защо, много ги дразнеше. Впоследствие твърдо разбрах защо. Гешев беше умен, признаваха му го и други мои бивши "другари". Не може да му се отрече - беше проницателен. И предан на делото си, което беше станало негова съдба. Не зная доколко е вярна версията, че той е служил на друго разузнаване - английското ли, друго ли... Каквото и правителство да дойдеше, Гешев оставаше. Министри уволняваха - него не. Не участваше в инквизициите, но ги ръководеше. Сред безспорното, което може да се каже за него, не на последно място може да се постави и това, че беше отявлен антикомунист. А да бъдеш антикомунист, и за това се изискват качества... Много добре си спомням какво се случи последния път, когато ме арестуваха. Гешев ме попита: "Къде си ти, десет дена те търсим? Обърнахме София наопъки." Тогава ме предадоха и полицаите ме арестуваха от засада на улица "Черковна" в Подуене. Започнах да му разправям нещо. Той слушаше внимателно. Лицето му беше както обикновено. Отдъхнах си мислено. Накрая Гешев каза: "Свърши ли?" И се обърна към хората си: "Той ни занимава с фантасмагории. Съвсем за мезе ни взема. С него ще се разправяме нощно време. Водете го..." Процесът Някъде през лятото на 1995 г. журналистка от в."168 часа" ме запита дали през годините, откакто съм под домашен арест, съм променил с нещо мнението си за процеса срещу мен. Бях категоричен в отговора си. Нямам никакви основания. Защото това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България. Така го оцених още от самото начало. Повече от шест десетилетия участвах в политическия живот. Днес вече седма година съм под домашен арест и се опитвам да се добера до информация има ли аналог моят случай на планетата. Много справки правих. Много разговори водих. И с юристи, и с учени от други области. И с известни личности от България и чужбина, които идват при мен. Май че друг случай като моя няма. И такъв процес няма. Процес, който е позор за съдебната власт. Позор е за България... Има съдебни процеси, които санкционират престъпни деяния. Има обаче и такива съдебни процеси, които сами по себе си са престъпления, защото мечът на Темида е вдигнат срещу самото общество, срещу държавата. Срещу личността... Делото срещу мен протече според сценария на едно фрапантно нарушение на българската законност, на законите и обичаите на европейската и изобщо на човешката цивилизация. То беше и ще остане едно от деянията по разрушаването на държавата, опит за цинично оправдание пред историята на недостойни дела. Процесът срещу мен бе уникален в много, да не кажа - във всички отношения. Той бе уникален преди всичко с това, че "хармонично" съчета в себе си юридическата мистификация, политическата инсинуация и моралната деградация. Наистина рядко се постига такава "хармония". При това всеки един от компонентите на тази "хармония" бе предоставен в най-мерзкия, най-недостойния си вид. Така зад юридическата мистификация стои рядко срещано нарушение на законността, като се започне от "а" и се свърши с "я". А политическата инсинуация разкрива недостойните политически спекулации в средите на така наречения политически елит. Естествено следствие от всичко това е моралната деградация, която беше и си остава неотлъчен спътник, а и част от съдържанието на процеса срещу мен. Процесът - юридическа мистификация Размишлявам дни и нощи, размишлявам вече месеци, години и нямам покой. Искам и ще се боря до сетния си дъх истината за този позорен процес, за юридическата мистификация, истината за мен и моето управление да стигне по-скоро до народа. До всеки българин. Искам тази истина и ратувам за нея не от жажда за мъст. Не! А защото, за добро или зло, повече от три десетилетия моето име бе свързано с развитието на България. Не се отъждествявам, разбира се, нито с историята, нито с България. Но аз съм частица от народа. И от това, дали ще се каже истината за Тодор Живков, зависи до голяма степен ще се представи ли правдиво обликът на страната ни. Няма да се откажа от намерението си, докато мога, ще продължавам да питам. Ще питам и сега: "Докога, господа пазители на законността, ще мълчите и преиначавате истината по наченатата преди седем години юридическа мистификация по Дело № 1?" Често ме питат - грешил ли съм. Разбира се, че съм грешил. Имал съм пропуски. Пред следователите, които ме разпъваха "на кръст", аз заявих, че съм един съвсем обикновен човек. Да, грешил съм, но престъпления нямам! Опитът да се докаже, че съм извършвал престъпления, е най-ярката проява на юридическа мистификация, с която толкова се мъчиха да "украсят" процеса срещу мен... И така. През януари 1990 г. започна сензационното дело № 1. Един процес, при който обвинението се концентрираше в ред измислени конкретни обвинения - за представителни пари, за жилища, леки коли, хонорари и т.н., - но всъщност той бе една грандиозна провокация срещу законността. Една абсурдна проява на юридическата мистификация. Направи се дори опит за "голям" процес с привличането и на Милко Балев... Моделът беше познат от големите "сталински процеси" в Съветския съюз през 30-те години. В какво се състои същността на въпроса? Искам да разкрия именно тази същност, защото всичко останало е само следствие от нея. И пред съда няколко пъти подчертавах, че три десетилетия съм стоял начело на държавата и на комунистическата партия. Моите отговорности са били определени от конституцията и от устава на БКП. И главното е (върху това аз неизменно съм поставял и ще поставям акцента), че срещу мен никой не е предявил обвинения за нарушаване на конституцията на България. А един държавен глава може да бъде съден само за нарушаване на конституцията. На този момент ще се спра по-подробно след малко, но искам да изтъкна, че току-що казаното поставя въпроса - убедителен ли беше опитът този процес да бъде представен като криминален? Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|