Няколко думи в началото
Изтегляне 2.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Процесът - морална деградация
- В края на този раздел позволявам си да приведа края от заключителните ми думи, произнесени на 15 септември 1995 г., последния ден от фарса, известен като Дело № 1.
- "Днес искам да подчертая за пореден път: Съдете Тодор Живков! Но ме съдете само чрез върховенството на своята институция и на закона.
- Съдете ме за политиката, която съм провеждал. Целта на тази политика беше нарастване на благосъстоянието на всеки български гражданин.
- Съдете ме за това, че българската държава повече от три десетилетия отстояваше политиката на мира и разбирателството на Балканите и по света.
- Съдете ме. На такъв процес бих отчел своите грешки и илюзии. Когато става дума за истината и за доброто на България, аз не бих прикрил никого и нищо, най-малко себе си.
- От народа бих поискал прошка и за грешките, и за илюзиите!
- "Колосална обида за нацията!... "
- За всичко и изречено, и неизречено, за всичко ви благодаря, уважаема госпожо Даниела Доковска!
- Не завиждам нито на Стефанка Стоянова, нито на Красимир Жеков. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта - не зная. Съдбата ще отреди своето...
- С Пенчо Кубадински умишлено не разговарях. Прецених на онзи етап, че не бива да внасям смут в "акцента" на партийното ръководство.
Искам категорично да заявя: този процес се оказа изгоден за повечето политически сили от 1990 г. насам. Не случайно Дело № 1 се насрочваше или при политическа криза, или в навечерието на избори - било парламентарни, било президентски, било общински. Мнозина знаят не само как е бил задвижен процесът. Знаят и кого ползва!... Когато беше започнат, а аз бях поставен под арест, той беше използван от "десетоноемврийските реформатори", за да коват инсинуации срещу мен и по този начин да компрометират целия период, когато аз ръководех партията и държавата. Всъщност целта им беше да компрометират и идеите на преустройството, за да наложат горбачовата перестройка у нас. След това други политически сили използваха процеса за своите антисоциалистически цели. За тях беше от жизненоважно значение да докажат, че по мое време България е била в упадък и криза. Това беше също политическа инсинуация. Какво по-добро "доказателство" можеха да намерят от обвиненията, които бяха представени на процеса от "горбачовистите"? Така че във всички случаи ставаше дума за политическа инсинуация. И юристите, и всеки грамотен човек знае, че когато в правосъдието се намеси политическата инсинуация, то се превръща в инструмент за потъпкване на правата и свободите, на най-елементарните принципи на човешкото общежитие. Превръща се в свой презрян антипод! Не е случайно, че спектакълът за разправа с мен се дирижираше от политическите централи. В началото от прословутата Комисия за деформации начело с Андрей Луканов. След това - от щабовете на отделни политически сили. И всички, буквално всички целяха едно. Уязвявайки Тодор Живков, да хвърлят кал върху сътвореното от народа по негово време. В такава обстановка процесът не можеше да не бъде политическа инсинуация. Тази инсинуация се разпространяваше с показни репортажи от екрана на Българска телевизия. От страниците на редица небезпристрастни вестници и списания. Случи се и нещо колкото комично, толкова и трагично. Става дума за привличането в процеса на Милко Балев. И това беше ход с политическа окраска. На народа тряваше да се покаже, че се касае за "голям" процес. А мишената беше избрана много удачно. Мишената в лицето на Милко Балев даваше възможност чрез манипулиране да се уязвят както активните участници в антифашистката борба (Нали М.Балев бе от редиците на РМС и БОНСС, получил смъртна присъда през 1943 г.), така и дейците, вложили сили, жар и енергия в строителството на новото общество. (Пак Милко Балев разви най-активна дейност в ЦК на РМС, а след това - в апарата на ЦК на БКП като началник на моя кабинет.) Запомнил съм Милко Балев от 1950 г. Винаги неуморен, всеотдаен, пословичен в своето трудолюбие. И като човек, който (не бих могъл да си го представя иначе) стриктно съблюдаваше и законите на страната, и устава на партията, и общочовешкия морал. Не случайно той бе избран за член на Политбюро. Милко Балев беше патриот в най-добрия смисъл на тази дума. Него никакви външни "приятели" не можеха да привлекат на своя страна. Може би и за това трябваше да плаща сега. Колко целенасочена беше политическата инсинуация, която се преследваше с Дело № 1, се вижда и от факта, че от това дело започнаха да се роят други недоносчета - дело № 2, дело № 3, дело № 4 и т.н. Общото между тях бе едно. Да се обслужват нечии политически поръчки, да се преследват и постигат недостойни политически цели. А всичко това беше и си остава откровена политическа инсинуация. Като се има предвид казаното, позволих си да предупредя политиците, които носят отговорност за днешна България. С тези процеси България се връща далеч в годините на Втората световна война. И в годините преди нея... А безпристрастният календар показва, че съвсем скоро ще влезем в ХХI век. Нито един политик няма шанс да оцелее, ако смята, че може да се крепи с мъст, злоба, манипулации и реванш. Осъден съм от български съд по мотиви може би нелепи за мнозина, но разбираеми за мен. Мотиви политически! Мотиви жалки! Мотиви, позорящи България. Колко ли време трябва да мине, за да бъде разбрана тази проста истина? Процесът - морална деградация На 4 септември 1992 г. Наказателна колегия към Върховния съд в състав: Председател - Стефанка Стоянова, членове - Кръстьо Петров и Димитър Гочев, съдебни заседатели - Константин Константинов, Христо Павлов, Стефан Държански, Полина Иванова, призна Тодор Живков и Милко Балев за виновни и наложи наказание. За мен бяха отсъдени 7 години лишаване от свобода, а за Милко Балев - 2 години лишаване от свобода. Съдията Кръстьо Петров и съдебните заседатели Христо Павлов и Константин Константинов бяха против и подписаха присъдата с особено мнение. На другите "подробности" няма да се спирам... Ето такъв беше финалът на позорния процес, за който разказах. Той се проточи две години. Две години се търсиха факти, за да бъда обвинен в престъпление. Какво ли не се криминализираше - като се започне от това колко пъти и къде съм ходил на гости, премине се през моите закърпени чорапи и Онова одеяло и се стигне до дребнави клюкарски историйки. На този фон бяха разположени "кардиналните" обвинения за представителните пари, за раздадените жилища и коли, за хонорарите и т.н. Всичко това, както вече споделих, беше и юридическа мистификация, и политическа инсинуация... Но разсъждавайки още за процеса, за неговия замисъл и съдържание, за неговите цели, преследвани с упоритост, достойна за друга участ, не мога да не допълня общата характеристика: този процес бе - освен всичко това и може би повече от всичко друго - проява и доказателство за морална деградация. Някои може би ще ме упрекнат, че в юридическата материя вплитам морални категории. Да! Аз ги вплитам, и то съвсем съзнателно. Вярно е, правото и моралът имат своя специфика и представляват различни форми на системата, която регулира обществените отношения, поведението на хората. В този смисъл те не трябва да се смесват. Но тъкмо тази специфика е доказателство колко недопустимо, колко, бих казал, опасно е, когато се излезе извън пределите на законността и се затъне в блатото на беззаконието. В подобни ситуации нещата не могат да бъдат квалфицирани иначе освен като морална деградация. Не случайно започвам този раздел с постановената присъда. Започвам с това, защото тази присъда е част от изградения в страната правен механизъм. Или по-точно казано, тя е резултат от механизма, от който зависи дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен във взаимно преследване и пълно морално разкапване... Как иначе да нарека нещата? Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от него. Не съм извършвал престъпления. Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и на българския народ. На съдиите заявих: "Ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури спокойствието и мирът в България, не се плаша това да бъда аз." Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебват моите мисли. Това, което става днес в България, това, което изстрадва народът - ето това ме измъчва. Тези неща не ми дават покой. Използвам квалификацията "морална деградация", защото във водовъртежа на Дело № 1 и на другите състояли се и несъстояли се процеси, някои от които и досега висят като Дамоклев меч, са въвлечени десетки и стотици драматични съдби на различни хора. Не съм безразличен към участта на тези хора. Боли ме за тях, за техните деца и наследници. Боли ме за цели поколения, за това, какво ще оставим на бъдещето... В процеса срещу мен и Милко Балев беше издигнато и обвинение, че сме подписали решение на Секретариата, с което се предоставя парична помощ от 20 хиляди лева на Георги Павлов. Партийните кадри, особено от моето поколение, знаят кой бе Георги Павлов. Нека да припомня, че той бе известен в нашите редици като комсомолския апостол от нелегално време. Съхранил пламъка от младежките години, той отдаде целия си живот за народното добруване. Заболял тежко, той имаше нужда от подкрепа, от другарското ни рамо. Нещо, което беше в съответствие с партийните принципи и с устава на нашата партия. Така че касае се не за нещо друго, а за помощ на изпаднал в беда наш боен другар, наш съратник!... Вече поясних, че решаването на такива въпроси беше изцяло от компетенциите на съответния партиен орган. И в никакъв случай не е в прерогативите на съдебните власти. Но аз бях осъден и за това... В края на този раздел позволявам си да приведа края от заключителните ми думи, произнесени на 15 септември 1995 г., последния ден от фарса, известен като Дело № 1. "Днес искам да подчертая за пореден път: Съдете Тодор Живков! Но ме съдете само чрез върховенството на своята институция и на закона. Съдете ме съобразно моите отговорности и задължения пред народа и пред държавата. Съдете ме за политиката, която съм провеждал. Целта на тази политика беше нарастване на благосъстоянието на всеки български гражданин. Съдете ме за опитите ми да лавирам и да търся изгода за България при една система, която изроди един чист идеал. Съдете ме за това, че българската държава повече от три десетилетия отстояваше политиката на мира и разбирателството на Балканите и по света. Съдете мен и само мен. Аз не случайно поех върху себе си отговорността за цялостното формиране и провеждане на политиката на България. Съдете ме. На такъв процес бих отчел своите грешки и илюзии. Когато става дума за истината и за доброто на България, аз не бих прикрил никого и нищо, най-малко себе си. От народа бих поискал прошка и за грешките, и за илюзиите! Аз съм ръководил българската държава повече от три десетилетия. Винаги съм знаел, че рано или късно - приживе или години след моята смърт - народът ще оценява моите действия. И ще отсъди, че не съм имал престъпления към него. Защото народ за дълго се не лъже. Вярвам, хората на България неминуемо ще прозрат, че целият ми живот е бил подчинен на една мисъл, на една цел - тяхното добруване!" "Колосална обида за нацията!..." ... Това, редом с други верни, професионално точни квалификации, заяви адвокат Даниела Доковска в една от защитните си речи по време на процеса срещу мен - бившия държавен глава на България. Но нека споделя най-напред нещо съществено, отнасящо се до нея като юрист и човек. Когато заедно с моята защитничка Даниела Доковска нищехме фактите и събитията, когато оглеждахме и съпоставяхме всеки детайл от моята истина и от изнесеното в обвинителния акт, придобих усещането, че тя в известен смисъл обича истината дори повече от себе си. Че може да бъде не само неуморима, но и безпощадна, и безкомпромисна дори към "най-дребничките" заблуждения и инсинуации, откъдето и да идваха те. Чуствах, че колкото повече навлизаше в същността, толкова повече разгръщаше своя духовен и професионален потенциал. По време на нашите много продължителни и изнурителни разговори и обсъждания придобивах убеждението, че тя е не само вискоерудиран юрист. Доковска се оказа личност, която пред нищо не се спира само и само да излезе истината наяве. Не я притесниха в онзи приод нито бясната кампания в медиите срещу "злодея Живков", нито масираните "истини" на "реформаторите" за "кризите и катастрофите", до които аз съм бил довел България! Казват, че всеки си имал своята истина. Нека да си я има. Но истината е една. Даниела Доковска търсеше тази истина и нищо освен истината. А тя бе моята, нашата, цялата истина. Ръководейки се от максимата, че само цялата истина може да бъде истина. Част от истината, взета отделно, понякога може да бъде и лъжа. Изрекъл го бил умен мъж преди десетилетия. Радваше ме настървеността, с която моята защитничка "дълбаеше", търсеше, противопоставяше, разобличаваше лъжите и клеветите, върхлетели ме като градоносен облак. И тя, и аз бяхме дълбоко убедени, че не само Тодор Живков има нужда от голямата истина. А че и българският народ трябва да я знае тази истина, че има право да я знае така, както има право на живот и на свобода. Когато до изнемога обсъждахме най-различни аспекти от повдигнатите обвинения, радостен и удовлетворен бях, че нашите виждания винаги съвпадаха. Мислехме и търсехме истината в една посока. Адвокат Доковска ме слушаше много внимателно, аналитично, критично, аз пък се съобразявах с нейния висок професионализъм. Е, ще си призная, че по време на заседанията, макар понякога не по установения ред, протестирах, намесвах се за съществени неща. Дано вече Даниела Доковска да ми е простила за това. Нали казват - признат грях не било грях. Какво да се прави - характер, пък и...темперамент! Проявени макар и не по каноните на Темида. Това, че моята защитничка беше изключително добросъвестна в своите проучвания, че познаваше до изумителност всякакви параграфи, алинеи, букви и закони, просто няма смисъл да се споменава. Защото най-силният, най-впечатляващият аргумент за нея като изключителен юрист, като адвокат, като личност с голяма ерудиция са блестящите й защитни речи и на първата, и особено на последната инстанция. Четете сами и отсъдете: "... Аз приключвам, уважаеми госпожи и господа върховни съдии с това, че на Тодор Живков не му беше нужно да придобива пари по неправомерен начин. Той имаше власт. На Тодор Живков не му беше нужно да нарушава законите. Те се създаваха под ръководството на БКП, която той оглавяваше." "Този процес е исторически, защото за първи път, откакто съществува българската държава, се прави опит да бъде осъден държавният глава, и то по един примитивен и колосално обиден за нацията начин. Обиден за страната и за нейните държавни институции. Някои хора поискаха чрез това дело да влязат в историята. Не искам да съм на тяхно място. Един ден те ще се мъчат да излязат оттам." "Този процес е и първият крупен политичесски процес в България след 10 ноември 1989 година... Вашата присъда ще бъде знак за законност или за беззаконие. От вас се иска да осъдите Тодор Живков на 10 години лишаване от свобода за политическата му дейност, да институционализирате едно политическо насилие, но и една смърт. Позволете ми да ви напомня мисълта на Ларошфуко, че смъртта не може да бъде гледана втренчено. Позволете ми да ви кажа с думите на Лихтенберг, че не бива да се бесят хора на дървото на свободата. И да завърша с горчивите слова на Лец: "Присъни ми се действителността. Събудих се с облекчение." Това, драги читателю, е само една частица от неколкодневната блестяща защитна реч на адвокат Даниела Доковска. Уверен съм, че журналисти, публицисти, писатели, юристи могат само да завидят! А аз продължавам нататък. Няма да отмина оценката, която направи адвокатът на Милко Балев, заявявайки пред всички в залата по време на заседанието, че защитната реч на Даниела Доковска ще бъде изучавана и от настоящи, и от бъдещи студенти по право като образец. В такива случаи се казва - останалото е мълчание... За всичко и изречено, и неизречено, за всичко ви благодаря, уважаема госпожо Даниела Доковска! Не мога да отмина ролята и приноса в упоритата борба за истината и на другите двама мои защитници - Рени Цанова и Йордан Школагерски. Адвокат Рени Цанова участва в първата съдебна инстанция, а адвокат Йордан Школагерски трябваше да се оттегли след кратко време, тъй като стана депутат. Благодарен съм им, че те намериха морални сили и със своя висок професионализъм съдействаха за установяването на обективната истина. Да, благодарен съм, защото чуствах и тяхното рамо, рамото на двама изявени и известни със своята компетентност юристи. С горчивина само ще спомена, без да коментирам, фактите, белязали с "лош знак" - поне в очита на управляващите тогава деятели - професионалния път на много прокурори, имали злощастието да бъдат свързани с Дело No 1. Един от тях, Георги Георгиев, написа постановление за прекратяване на делото и демонстративно напусна Главна прокуратура. После напуснаха и други. Някои бяха уволнени. "Хвръкнаха главите" и на двама главни прокурори... Не се спирам на всички. Прокурорите по моето дело, с едно изключение, се държаха достойно. Но одисеята ми по коридорите на българското правосъдие още не е завършила. Не е приключило и описването й в моите мемоари. При следващите издания на спомените ми със съгласието на самите прокурори и другите действащи лица ще допълня тази тъжна глава от моя живот. Моята истина се оказа горчив хап, неприятен не само на вкус. Дано да е от полза за оздравяването на България! Между впрочем, пропуснах нещо от "кухнята" на Наказателната колегия, което е многозначително. По време на едно от заседанията й, когато обсъждали размера на моята присъда, председателката на съдебния състав Стефанка Стоянова едва не се разплакала (доколко е истинаq не зная - така ми го предадоха), споделяйки нещо от рода на "Какво да правя?! И аз трябва да работя!" Не завиждам нито на Стефанка Стоянова, нито на Красимир Жеков. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта - не зная. Съдбата ще отреди своето... Отново за тези, които се страхуват да се погледнем Когато ме обвиниха, поех цялата отговорност. Стигнах дори до абсурда да поемам вината за неща, които не са ми били известни. Конкретни имена до сега не съм споменавал никъде и при никакви поводи. За мен най-важното беше да се подходи така, че да не се посегне върху положението и спокойствието на хората. Държах за това категорично. Дори с цената да бъда оплюван и съден като държавен глава. Независимо от всичко това, независимо от усилията на "легендарните превратаджии", независимо от масираната пропаганда, която има чудното свойство да превръща лъжата в истина, когато се повтори десет пъти, не се съхрани онова спокойствие, онази вяра на хората, че нещата ще тръгнат, оня оптимизъм, който е така присъщ на нашия народ. Не обвинявам десетоноемврийците, че сами повярваха в легендите за себе си. Човешко е, ще каже някой. Въпросът е в това, че зад тези легенди стоят маса фалшификати и деформирани представи за хора, събития, факти... Сега съм убеден, че е настъпил моментът народът да научи цялата истина. Как? Просто да се публикуват стенограмите от заседанията на Политбюро на ЦК на БКП, на Секретариата и на самия Централен комитет. Вярвам, ще се намери фирма, която да спонсорира подобно начинание. И твърдя, че тя няма да е на загуба. Какво биха могли да научат хората от стенограмите? Оставям настрана обстоятелството, че те още веднъж ще получат представа за това, с какви кардинални проблеми и с каква отговорност, с грижа за възхода на страната, за благото на народа са се занимавали висшите партийни органи. И каква е била моята позиция. От друга страна, ще се разкрие едно прелюбопитно явление: каква беше в най-общ вид картината, която наблюдавах. Голям беше меракът на моите съратници "да сверяват часовниците си" с моя. Някои от тях (Петър Младенов, Андрей Луканов) дори гонеха преводачите ми, за да научат какво съм говорил на срещи с чужди лидери. Не за друго, а за да ми представят същите мисли като "свои". Демек - имаме пълно "единомислие". Наскоро разбрах, че непосредствено след 10 ноември Луканов и Младенов са се опитали да заставят преводача ми от руски език да "препише" записката си за мои разговори с Горбачов в съответствие с техните указания. Искали са да използват фалшификацията за обвинения срещу мен. Когато той отказал, "перестройчиците" го изгонили от работа и не го допуснали до Външното министерство, макар че той беше опитен дипломат. Не изключвам подобни манипулации с истината в други случаи и с други хора да са успявали... Неокачествима беше и страстта на колегите ми от Политбюро към надприказване, която прикриваха с интригантство, с фарисейски жалби. Пред мен се играеше театро, на което се надяваха да ръкопляскам. И... да награждавам. Спомням си, дойде веднъж при мен Петър Младенов. После и Андрей Луканов. И двамата приплакаха, че не могат да се изкажат, да се вредят в Политбюро от словоохотливите Добри Джуров, Гриша Филипов, Пенчо Кубадински, които говорили твърде много на заседанията на Политбюро. Пък те, Младенов и Луканов, били загрижени и за мен - уморявал съм се бил от тяхната многословност. По принцип бях съгласен с това. Вярно е, всяка постановка може и трябва да бъде поднасяна сбито, без излишна обстоятелственост. За това, естествено, се иска добра предварителна подготовка. Поговорих с Гриша Филипов. Разбра ме, стана по-стегнат в изказванията си. Видях се и с Добри Джуров. Казах му: "Добри, моля те, бъди по-кратък. Преценявай кое е важното, не се увличай в много приказки, защото важното се губи, потъва. Пък и човек не може да бъде компетентен по всички въпроси. Някак несериозно е да вземаш веднага отношение по всичко." Джуров ме изуми с реакцията си. Парира ме с думите: "Мога да говоря и дълго. При това не мисля, че съм некомпетентен. При мен има всякакви специалисти..." С това разговорът ни приключи. Имал съм и други, да ги нарека преживелици, с Добри Джуров, но не им е времето сега. Не можех и не го винях за настъпващата постепенно неадекватност в оценките и самоанализите му. Божа работа. Годините са неумолими... С Пенчо Кубадински умишлено не разговарях. Прецених на онзи етап, че не бива да внасям смут в "акцента" на партийното ръководство. Бих си позволил едно обобщение. В стенограмите от заседанията на Политбюро са съхранени изказвания от всякакъв характер: конструктивните, стегнатите преобладаваха. Ще си доставя удоволствието, споменавайки и за свенливо спотаените "сентенции" и щедри хвалебствия по мой адрес, изричани неведнъж от главните "герои" на ноември 1989 г. - Андрей Луканов и Петър Младенов. Прочитайки все същите стенограми, ще стане ясно и какви са били стилът и методите на "диктатора" Живков. В каква обстановка е работено. Впрочем, убедително доказателство за това са показанията на някои от членовете на Политбюро пред съда, част от които приведох в главата за Идеалите. С това, естествено, не изчерпвам поставения в заглавието въпрос. Съзнателно правя така. Вярвам в проницателността на читателя... Личности През дългите години на моята активна политическа дейност съм работил с много талантливи, интересни и всеотдайни личности. Сега често си мисля за тях с чувство на уважение, с благодарност за тяхното благородство, принципност и честност. За любовта им към България и към нашите идеали. Тук нямам намерение да разказвам за всички тези хора. Те са стотици, а може би и хиляди, изброяването им едва ли е възможно. А струва ми се, че е и излишно. Но е важно да припомня, че имаше дейци, споменът за които и днес ме изпълва с гордост и задоволство, с вяра в принципите на социалната справедливост, моделирали толкова много опитни и душевно чисти ръководители. Съвсем естествено е, така както е и в живота, пишейки за тези мои другари по дейност и по идеи, да не ги представям за ангели от Светото писание. И те, подобно на всички нормални човеци, са хора и с достоинства, но и с недостатъци, с положителни, но и с отрицателни страни. Ала в крайна сметка, оценявани с критериите на моралните и политическите приципи, те са останали в съзнанието ми, в спомените ми преди всичко с положителното. За някои от тях ми се иска да разкажа накратко, запазвайки правото си да се върна към тази глава, към персонифициране в дълбочина на мемоарите си, в едно следващо, второ издание. Не се съмнявам, че повече имена на мои съратници, повече подробности - и прозаични, и "пикантни", ще обогатят спомените ми, ще предизвикат още по-голям интерес. Но всичко с времето си! Изтегляне 2.85 Mb. Сподели с приятели:
|