Отговорност на продавача за недостатъци

Отговорност на продавача за недостатъци

Интереса на купувача по договора за продажба е да придобие собствеността и да получи фактическата власт върху една вещ, която може да ползва – да я ползва сам като я употребява или да получи нейната цена като я продаде в същия, преработения и т.н вид. Оттук цената, която той плаща е еквивалентна с това положение, че вещта може да бъде ползвана адекватно.

Според чл. 193: “Продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление”. Както е известно, от известно време има един закон (ЗЗППТ), който в допълнителните си разпоредби, т.9 казва какво е дефект. Според т.9 ЗЗППТ: “ "Дефект" е недостатък, който не осигурява безопасността на стоката или годността и да служи за договореното или обикновеното и предназначение”. От гледна точка на това ще трябва да допълним идеята за недостатък, като добавим, че недостатък би било не само това, което намалява стойността или годността на вещта, но и това което прави вещта опасна за ползване.

Коя стока е опасна ни казва т.8 ЗЗППТ : “ "Опасна стока" е всяка стока, която не е безопасна по смисъла на т. 7”. Значи недостатъка е такова отрицателно качество (свойство), което съществено намалява нейната стойност или годността и за обикновеното или предвиденото в договора употребление или пък я правят опасна. Всъщност, може би и без допълнението на ЗЗППТ, опасността на стоката би се разглеждала като дефект, доколкото ограничава годността и за ползване или пък обикновеното и предназначение. Например, книгата има бели страници. Тези бели страници ви пречат да получите представа за съдържанието и и намаляват годността на нейната употреба. Всъщност, в много случаи намаляването на годността има за последица и намаляването на стойността, но те са дадени алтернативно, за да се избегне всяко съмнение, че и нещо, което без да влияе на годността все пак намалява цената на вещта, е също така дефект.

Друг пример: ризата има дупка – някои поуплисти казват: “Ами дупката е отзад, ако си я носиш със сако, тя не се вижда ”. Тя не се вижда, но във всички случаи намалява стойността.

Недостатък е алиус. Алиус е друго нещо, различно от дължимото и алиус не е недостатък на вещта. Правилата за продажбата на вещ с недостатъци не се прилагат към престирането на друга вещ. Например, алиус би било, ако сме поръчали маслодайно семе, пък са ни докарали влакнодайно. То си е много хубаво като влакнодайно, но не е онова маслодайно, което ние сме поръчали. Туй не е недостатък, а просто друга стока и се прилагат правилата за пълно неизпълнение.

Предаването на вещ, която е не само с намалена годност, ами направо негодна за употреба също така се разглежда от практиката и теорията като пълно неизпълнение или неизпълнение с недостатъци и по този повод може да се цитира р. 246/62г. I ГО.

Скрити и явни недостатъци. Някои законодателства делят недостатъците на скрити и на явни. Така например, според чл.269 от стария ЗЗД, продавачът не отговаря за явните недостатъци, които купувачът би могъл да съгледа сам. Значи недостатък, който може да го види купувача е явен. Следователно, отговаря се само за скритите недостатъци, според стария ЗЗД.

Днешния ЗЗД не възприема тази мисъл. Той не говори за явни и за скрити недостатъци и поради тази причина проф. Кожухаров, като разглежда въпроса за недостатъците казва, че в модерното право се излиза от онази буржоазна доктрина – да си отваря очите купувача, кой му е виновен като не гледа.

Но все пак има останало нещо и в днешния ЗЗД. Продавача, според чл.193 ал.2, не отговаря за недостатъците, които са били известни на купувача при продажбата. На практика това би се отнасяло общо взето към индивидуално определени вещи, защото те се предават във вида им, в който са били при сключване на договора, съгласно чл.189, но е възможно да се приложи и при родовоопределени вещи, когато представителите на един род имат типичен недостатък – напимер, всички костюми са ушити от плат, който има някакъв дефект на нишката и този дефект се повтаря навсякъде или всички вещи са мръсни, защото са стояли десетки години в магазина и въпреки това не са били обезценени. Значи, продавача не отговаря за недостатъци, които са били известни на купувача. Оттук може да извадим едно житейско предположение, че това, което е очевидно, вижда се, няма как да не е било известно на купувача. Едно такова предположение, не само житейско, но и легално съдържа чл.460 БГБ: “Продавача не отговаря, ако купувача е знаел за недостатъците или поради груба небрежност не го е узнал, освен ако продавача не е изрично обещал липсата ”. Например, ако купувате нещо и казвате: “Абе, тук май има дефект”, а продавача ви отвръща: “А-а, нищо му няма, то това си е така, това не е дефект”

Така, че с известна доза понижение и ЗЗД може да се приеме, че разглежда недостатъците като скрити и явни, без обаче дефинитивно да изключва отговорността за явни недостатъци, а казвайки, че не се отговаря само за тези недостатъци, които са били известни на купувача по време на сключването на договора.

Чл.25 ЗЗППТ, в рубриката “Право на рекламация” дели недостатъците на скрити и на явни, защото рекламацията за явни дефекти се предявява до три работни дни след закупуването на стоката, а рекламацията за скрити дефекти се предявява при откриването им, но не по-късно от срока на гаранцията, ако такава е предоставена. Скрит ще бъде значи този недостатък, който не може да се открие при нормален преглед, който се проявява едва при използването на вещта, макар неговата причина да е съществувала при предаването на вещта, при преминаването на риска, макар и в латентен вид.

Принципите, от които излиза уредбата на отговорността за недостатъци на продавача са следните:

1. 
   Недостатъка следва да е съществувал, поне в този латентен вид като причина при преминаването на собствеността и риска. Например, факта, че ви е продал един сироп, който изглеждаше добре, когато ви го продаде, а на следващия ден, като нищо не му е правено взе, че се захароса или вкисна – значи бактериите или другото нещо, което го разваля си е било в него и е представлявало недостатък. Кожухаров дава пример с кожа, инфектирана от молци. Значи, имало молци в латентен вид (още неизлюпени), не се виждали, но причината да се излюпят молците и да изядат кожата си е била в кожата към момента на предаването.
   
2. 
   Недостатъка следва да е рекламиран своевременно. Реакцията на купувача е ограничена във времето, както в интерес на сигурността, така и с оглед необходимостта да може да се провери състоянието на вещта, а не тя да е твърде употребявана, преработена и т.н.
   
3. 
   И последния принцип е че продавачът носи отговорност за недостатъците и когато не ги е знаел. Това ни казва чл.193 ал.3: “Продавачът отговаря и когато не е знаел недостатъка. Съглашението за освобождаване от отговорност е недействително”. Следователно, отговорността за недостатъци е обективна, не зависи от това дали продавача го е причинил, дали продавача го е знаел, дали се дължи на причина, за която той отговаря (така, както се оказва, че продавача отговаря и за евикция, без да е виновен за това, че трето лице има права върху вещта). В този смисъл отговорността за недостатъци е насочена по-скоро към запазване на еквивалентността на отношенията, отколкото към репариране на някакви други вреди, макар че се дължи обезщетение за вреди, но то е съгласно общите правила, когато ще може да се възразява за липсата на вина.
   

Правата на купувача, когато му е предадена вещ с недостатъци и той е рекламирал своевременно, в сроковете (3 дни, респ. срока на гаранцията, а по общите правила на ЗЗД, тези, които се виждат при първоначалния преглед – веднага, а останалите – когато бъдат забелязани, в крайна сметка не повече от 6м при движими вещи, но пък уведомяването, според чл.194 ал.2, не е необходимо, когато продавачът е знаел за недостатъка, от което пък и разбираме и смисълът на уведомлението – продавачът да може да се ориентира, да види основателна ли е рекламацията, наистина ли е дефектна вещта или просто купувачът не знае как да я използва) са уредени в чл.195 ЗЗД. Първата възможност на купувача е т.нар. редхибиторен иск – да върне вещта и да иска обратно цената, заедно с разноските. На практика това е едно разваляне на договора, поради недостатъците на вещта. То обаче, не се подчинява на правилата на чл.87, в смисъл, че е безпредметно да правите предупреждение, че ще развалите договора, ако недостатъка не изчезне в допълнително дадения от вас срок – няма как да изчезне.

По същата причина и когато разсъждаваме по максимата, че само изправната страна можела да разваля срещу неизправната, според мен, не би трябвало да се мисли, че правата на купувача да разваля договора, поради недостатъци се губят, ако той не е платил още цената. Идеята, че изправната страна разваля срещу неизправната се свързваше с обстоятелството, че ако кредитора, който иска да развали договора е в неизпълнение, което дава насрещно възражение за длъжника, то тогава длъжника няма да бъде в неизпълнение и следователно няма да отговаря за неизпълнението си, няма да може да развали договора. При недостатъци обаче, е очевидно обратното: от това, че ние не сме платили цената, никак не е обусловен недостатъка на вещта и тя няма сама да се поправи като платим цената. Продавача не може да каже, че упражнява възражение за неизпълнен договор – вещта ще има недостатъци, докато не му се плати цената.

Втората възможност е т.нар. квантиминорен иск – да задържи вещта и да иска намаляване на цената, да редуцира цената, така че тя да отговаря на действителната стойност на вещта, заедно с недостатъците.

Третата възможност на купувача е да отстрани недостатъците за сметка на продавача. Обикновено се казва следното нещо: да иска поправяне на вещта. По ЗЗД обаче, такава възможност директно не е предвидена – купувача може само да поправи вещта за сметка на продавача или пък да я даде на поправка за сметка на продавача. Той няма директна претенция срещу продавача да му поправи вещта и това следва най-малкото от обстоятелството, че ЗЗД съдържа общите правила за продажбата, общите правила за всякакви продажби, а не за търговски продажби, не за потребителски продажби. Съгласно чл.26 ЗЗППТ, купувача, освен да върне вещта и да иска отбив от цената, може да иска и безплатно извършване на ремонта. Разбира се, тези възможности са алтернативни. При продажбата на родовоопределени вещи, съгласно чл.195 ал.3: “…купувачът може или да упражни правата по първата алинея, или да иска предаване на вещи без недостатъци, както и обезщетение за вредите и в двата случая”. Тези последици, всъщност представляват особената отговорност на продавача за недостатъци, особената гаранция (не в смисъл на гаранционна отговорност), неговата безвиновна отговорност за недостатъци. Тези последици са независими от вината, те не могат да бъдат ограничени със съглашение между страните, за тях продавача отговаря и без да е знаел за недостатъците и е нищожно освобождаването му от отговорност.

Извън тези последици, съгласно чл.195 ал.2: “Той може да иска и обезщетение за вредите съгласно общите правила относно неизпълнението на задълженията”. Общите правила на договорната отговорност вече включват липсата на вина у длъжника, като предпоставка за едно негово възражение и освобождаване от отговорност, както и изискванията за доказване на вредите. Общо взето, в тази отговорност, понеже е договорна, ще се окаже, че тя не обезщетява неимуществените вреди, съгласно онова разбиране, което посочихме при имуществената отговорност.

Също така, съществува едно разбиране, че отговорността, която е имал в предвид законодателя в чл.195 ал.2 се отнася до т.нар интерфектни вреди – тези, свързани със самата вещ и нейното използване, а не за налични увреждания (например, за други вещи на купувача), макар закона да не го казва изрично, съществува такова обяснение и по отношение на стария ЗЗД то е било до голяма степен утвърдено. Значи, вредите, които се имат в предвид тук са преди всичко вредите, които са свързани с нарушения интерес от ползването на вещта.

Като са ви продали дефектна ютия, която не топли, не можете да си изгладите панталона и не можете да отидете на изпит или пък не можете да извършвате гладене срещу пари, не можете да ползвате вещта – тези вреди ще бъдат обезщетени, съгласно общите правила за договорната отговорност, към които препраща чл.195 ал.2.

Изборът как да се ликвидират отношенията между продавача и купувача при недостатъци на вещта принадлежи на купувача – той е този, който избира.

Правата на купувача, свързани с развалянето на договора или с подмяната на вещта зависят от възможността той да представи дефектната вещ, да я върне – за да си искате парите обратно, разваляйки договора, трябва да върнете вещта. Ако не можете да върнете вещта, излиза че няма как да развалите договора. Това обаче, не винаги е така, защото не би било винаги справедливо. Според чл.196 ал.1: “Купувачът има правата по предходния член и когато вещта е погинала или е била повредена, ако това е станало поради нейните недостатъци или поради случайно събитие”. Този текст дава да се разбере, че се прехвърля риска за съществуването на вещта върху продавача, макар вещта да е предадена на купувача и купувача се освобождава от необходимостта да върне вещта, за да развали договора тогава, когато тя е погинала, поради недостатъците си (няма как да върна крушката, когато е гръмнала), но също така и когато вещта е погинала, поради случайно събитие, защото все едно купувача да не е приел като изпълнение на договора, защото това изпълнение е неточно и риска от случайното събитие не тежи върху него.

В кои случаи това няма да бъде така, разбираме от чл.196 ал.2: “Ако повреждането или погиването са станали по вина на купувача или на лицата, на които вещта е била прехвърлена от него, той може да иска само намаляване на цената и обезщетение при условията на предходния член. По същия начин се ограничават правата на купувача и в случаите, когато вещта е била преработена”. От което в крайна сметка разбираме, че купувачът може да иска намаляване на цената след като е прехвърлил вещта и не може да я върне поради тази причина или че въобще прехвърлянето на вещта не лишава купувача от възможността да рекламира недостатъците. Всъщност, той ще може и да развали договора и да си иска обратно цената, в който случай обаче ще трябва да върне вещта, удовлетворявайки по този начин рекламацията на следващия купувач.

Правата за предявяване на тези възможности са ограничени в сроковете по чл.197: “Исковете на купувача по чл. 195 се погасяват с изтичане на една година при продажбата на недвижими имоти и на шест месеца при продажбите на движими вещи. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка, срокът е тригодишен. Срокът може да бъде продължен или съкратен със съгласие на страните”.

Първият въпрос, който възниква е: какъв е този срок? Законът е казал “давност”. Като си дадем сметка обаче, че правата на купувача в този случай са повечето пъти преобразуващи – правото да иска редуциране на цената, правото да развали договора, единствено правото да поправи вещта за сметка на продавача може би не е преобразуващо. Като съобразим трудността потестативно право да се погасява тъкмо чрез давностен срок и като прибавим и туй, че закона, под давност обикновено разбира какъв да е срок, можем да направим извод, че срока е по-скоро преклузивен, отколкото давностен.

И още нещо – как се предявяват правата на купувача? Исковете на купувача се погасяват с изтичане на тези срокове. Значи купувача може да предяви правата си само по съдебен ред и иска трябва да бъде предявен в тези срокове. Така, общо взето, мисли Кожухаров.

Според мен, обаче под иск, в случая трябва да разбираме претенция, иск в материалния смисъл на думата, а не в процесуалния смисъл (т.е. че правата се упражняват по съдебен ред). Кожухаров казва следното нещо: те, правата се изпълняват извънсъдебно, обаче ако продавачът не е съгласен с предложеното от купувача, купувачът трябва да предяви иск.

Ако приемем това, ще имаме следният парадокс: правилата за ликвидиране на отношенията във връзка е недостатъците целят да улеснят купувача. Ако сравним с общите правила на чл.87, по чл. 87 развалянето е извънсъдебно. Излиза, че общия текст за разваляне е извънсъдебно разваляне, развалянето поради недостатъци трябва да бъде направено пред съд. Собствено, текста за исковете е дошъл от стария ЗЗД, където също така не е кристално ясно дали действително те са се предявявали по съдебен ред.

Ето защо, според мен, правата на купувача могат да бъдат упражнени и сроковете се отнасят до заявяването на тези права, до правенето на рекламация, която съдържа недостатъка и искането за ликвидиране на отношенията или пък ако е направена рекламация по-рано: “Ела да видиш каква дупка има телевизора!” и след това, в срока по чл.197 вие сте казали: “Искам тоя телевизор да ми го смениш” и т.н

Тази по-нова мисъл е изложена и от Асен Николов в книгата “Отговорност за неизпълнение на договора”, а също така е възприета и в някои решения на ВС (например, р. 1770/95г, V ГО и 799/95г, 5-чл. състав)

Има състави, които приемат (правилно според мен), че срока е преклузивен и ако това е така, то за него ще се следи служебно.

Безспорно е обаче, че купувачът може да предяви правата си, вкл. за разваляне на договора поради недостатъци, като възражение срещу иска на продавача за заплащане на цената. Добре е, обаче и това възражение да бъде направено в срока по чл.195.

Отговорността за недостатъци не се прилага при публичната продан.


Особени правила за защита на купувача-потребител
“"Потребител" е всяко лице, което придобива стоки или ползва услуги за свои нужди или за нуждите на свои близки, а не за продажба, производство или упражняване на професия или занаят” (§1 т.1 Допълнителни разпоредби на ЗЗППТ).

“"Търговец" е всяко лице, което продава или предлага за продажба стоки или предоставя услуги на потребител, както и производител или вносител, който продава или предлага за продажба стоки директно на потребител” (§1 т.2 Допълнителни разпоредби на ЗЗППТ).

Законът претендира да е доста по-широк, отколкото нещата, които би следвало да следват като дава да се разбере, че той урежда не само отношенията във връзка с продажбата на стоки на потребител, но и във връзка с продажбата услуги (а какво точно е услуга е доста деликатно).

Според чл.1 ЗЗППТ, той урежда защитата на потребителя, правилата за осъществяване на търговия и взаимоотношенията между държавните органи, сдруженията на потребителите и съсловните организации на търговците, а неговата цел е да защити основните права на потребителите, които според него, така, както са посочени в чл.2 са: “Целта на този закон е да защити основните права на потребителите:

1. право на защита срещу рискове от придобиване на стоки и услуги, които могат да застрашат живота, здравето или имуществото им;

2. право на защита на техните икономически интереси при придобиването на стоки и услуги;

3. достъп до съдебни и специални извънсъдебни процедури за защита на потребителите;

4. право на сдружаване с цел защита на техните интереси;

5. право на информация”.

От особено значение за нас са някои части от ЗЗППТ. Това е най-вече отговорността за вреди, причинени от дефектни стоки, гаранционната отговорност и някои от правилата за особените продажби.

Продавача дължи обезщетение за вредите, причинени от недостатъци. Това обезщетение обаче, се подчинява на общите правила на договорната отговорност и следователно в контекста на нашето разбиране, така както се е утвърдило в практиката, на договорно основание не може да се търси обезщетение за неимуществени вреди.

Вредите, които би обезщетявал продавача са тясно свързани преди всичко с ползването на вещта или т.нар. интерфектни вреди, а не вредите, нанесени, предизвикани чрез повреждане на други вещи на купувача или пък на самия купувач или негови близки. На всичкото отгоре, договорната отговорност за обезщетение за неизпълнение на договора се погасява с 3-годишен срок.

За да се илюстрират всички тези мисли трябва да се даде случая с препарата “АЛ 12” – ослепяването на художничката. Т. р. 54/84г на ОСГК излиза извън рамките на догмата, че договорната отговорност изключва деликтната и прави една много широка крачка напред, даже отива в другата крайност и казва, че кредиторът имал право да избира какъв иск да предяви – деликтен или договорен и че производителя на стоката с дефекти отговаря пред потребителя за причинените му вреди, макар да не бил в договорни отношения с него. Това е първата крачка да се използва или да се създаде нещо подобно на доктрината и практиката на производителя в развитите страни.

Въпросната доктрина и практика е англо-американска, но след войната и особено през последните 20г е силно наложена в Европа и в целия цивилизован свят. Първия известен американски случай е едно дело, по което съда на Ню Йорк за пръв път е изоставил идеята за пряка облигационна връзка между производителя и увредения, като е приел, че производителя е отговорен за небрежно причинените на потребителя вреди от лошото производство на неговите стоки, което лошо производство включва и лошо проектиране, необезопасени стоки и т.н.

Първият английски прецедент е делото за гадната бира в кутия. Съда казва: “Вярно, че няма пряка облигационна връзка между госпожицата и кафенето, а още по-малко между нея и производителя на бирата. Обаче, всеки е длъжен да се отнася с грижа към ближния, а ближни на един производител са всички тези, които по какъвто и да е случаен начин, в качеството си на потребител могат да бъдат поставени в досег с неговия продукт. И той, ако произвежда питиета в затворени съдове, така, че да не се вижда какво има вътре, трябва да се грижи, така че да не се стигне до това положение” и производителя е бил осъден.

По-късно, в Австралия има един случай с обрив от бельо, който случай е бил решен в полза на потребителя по вече създадената доктрина за ближния.

От това начало, с течение на времето отговорността на производителя, въобще отговорността за продукцията се превръща в стриктна, т.е не е длъжен ищеца да доказва вината на производителя, а е достатъчно да установи от какво нещо е пострадал и как е пострадал. Тя се разглежда като стриктна, а не като безвиновна, защото производителя може да се освободи от отговорност като докаже някои стриктно посочени основания – например, неправилна употреба, неспазване на указанията и т.н.

През 1985г. е приета Директива на Европа за хармонизация на вътрешното право в областта на отговорността за продукцията на Европа, която влиза в сила през 1988г, т.е до 1988г. страните трябва да хармонизират вътрешното си право с тази директива, а ако не го направят, тя ще придобие пряко действие.

Тази директива, тръгвайки от англо-американското разбиране, приема че производителя и всеки, който е докарал продукта до купувача, включително и търговеца, отговарят солидарно за вредите, причинени от дефекта на продукцията. Общата отговорност обаче, е ограничена до някакво число и не е решен изрично въпроса за това кои вреди се обезщетяват – имуществените или неимуществените. Този въпрос е оставен на националните законодателства във връзка с това, че едни гледат с едно око на неимуществените вреди, други като немското, разглеждат неимуществените вреди като нещо, което се присъжда лимитативно и все пак ограничено, за посочени случаи, а не като принцип.

Възможността да се освободи от отговорност производителя е също ограничена, но директивата касае само промишлени стоки и способите за освобождаване от отговорност са свързани главно с неправилното манипулиране със стоките, неправилната употреба, при положение, че са дадени адекватни инструкции.

Нашият закон възприема някак си тази директива. След т. Р. 54/86, което бе вече цитирано, за известно време в България имаше, в Наредбата за договорите между социалистическите организации, признато правото да се съди производителя от друга социалистическа организация. За гражданина обаче, го нямаше. Едва със ЗЗППТ тази отговорност намери някаква легитимна уредба.

По ЗЗППТ производителя носи отговорност само за имуществените вреди, причинени от дефектите на произведената от него стока, при това дори и да няма вина. Когато, обаче производителят не може да бъде намерен, тогава отговаря търговеца. Отговорността за вносни стоки се носи от вносителя на стоката, но ако не може да бъде установено кой е той – тогава отговаря търговеца. Когато неколцина отговарят – те отговарят солидарно. Разликата обаче, с принципа на запад е очевидна – у нас отговаря производителя и вие трябва да го издирите пряко и едва като не можете да го издирите пряко, тогава може да се обърнете към търговеца. Там принципа беше обърнат – всеки, който участва във веригата по докарване на стоката до потребителя, отговаря солидарно, пък помежду си да се разбират.

Имуществените вреди по този раздел включвали претърпяната загуба и пропуснатата полза. Те не включвали цената, от което не бива да се разбира, че вещта, ако е унищожена или пък върната и т.н, няма да се върне цената. Просто идеята е че те са нещо допълнително към цената.

Лицето, което е претърпяло вреди, следствие дефектна стока (това може да бъде купувача или някой от неговото семейно-приятелски кръг), трябва да докаже вредите, дефекта и причинната връзка между тях. Това, което се обезщетява са вредите, причинени от телесно увреждане или повреди на други вещи.

Общия размер на отговорността за един тип увреждане, за един дефект е ограничен до 100000 лв.

Производителят може да се освободи от отговорност, ако докаже, че:

“1. не е пускал стоката на пазара;

2. дефектът, причинил вредата, не е съществувал към момента на пускането на стоката на пазара;

3. не е произвел или разпространил стоката с цел нейната реализация на пазара;

4. дефектът се обуславя от съответствието на стоката със задължителни изисквания, определени от държавни органи;

5. състоянието на научно-техническите знания към момента на пускане на стоката на пазара не е позволявало установяването на дефекта;

6. той е производител на съставна част и дефектът се дължи на разработването или комплектоването на стоката от друг производител или на инструкции на последния за транспортиране, съхранение или експлоатация”. Така, както са формулирани, тези изисквания, също така създават възможност на производителя за измъкване от отговорност. Значи, общата идея по света, особено англо-американската, е че се отговаря за всяко нещо, което е опасно, вкл. и дизайн, конструкция и т.н, че не е дообезопасена, че не е помислено, че в дадени особени съчетания ще може да причини вреди.

Иска, според чл.19: “…за обезщетение на вреди от дефектна стока може да се предяви до пет години от деня, в който увреденият е узнал или следва да е узнал за вредата, дефекта и идентичността на производителя, респ. вносителя, но не по-късно от десет години от деня, в който дефектната стока е пусната на пазара”. Така, както са формулирани тези срокове, от една страна дават да се разбере, че не са ограничени в трите години, и че срока започва да тече не от предаването на вещта, а от откриването, от узнаването на тези три неща, които са ни необходими – вреди, дефект и производител, когото да съдим. Все пак обаче, десет години, откакто е пусната вещта на пазара - да е пусната за първи път на пазара или да е произведена дефектната стока, за която ни е се борим? Защото като си дадем сметка, че има неща, които се произвеждат в първоначалния си вид повече от 30-40 г (“Трабант”-и и други такива неща), може да се окаже, че за тях въобще не се носи отговорност.

По-нататък има правило, което дава да се разбере, че съда ще определи начина, по който за сметка на ищеца ще се публикуват данни за уврежданията и дефектите на стоката.

Аз отново настоява, че отговорността по ЗЗППТ е ограничена до имуществените вреди. Съгласно чл.15 ал.4: “Разпоредбите по този раздел не ограничават увреденото лице да търси по общия ред обезщетение за неимуществени вреди, а за имуществени вреди - само когато искането му за обезщетение по този закон не е уважено”. Ако се върнем към директивата, тя не взема отношение, относно това дали се обезщетяват имуществените вреди за да не бъде прекалено външна на тези европейски законодателства, които имат особено отношение по този въпрос. Но общото разбиране за това какво са имуществените вреди от увреждания на здравето е свързано с всички придобивания, от които ние се лишаваме във връзка с това увреждане. Казано иначе, ако се окаже, че е увреден един мъж на 35г, който вече има добра работа, например, адвокат и е умрял или е ослепял или нещо друго му се е случило, обезщетението, като не съобразяваме горната граница на ограничение ще обхване такива неща като пълното му придобиване на хонорари и въобще на благополучието, което той би имал в следващите години на базата на прогнозата за неговото развитие – изключително голямо обезщетение.

В България, под имуществени вреди, обикновено се присъждат много дребни неща – понеже всички сме осигурени и ще получим пенсия за инвалидност, може би може да се даде (по досегашната практика) разликата между пенсията за инвалидност и трудовото му възнаграждение плюс повредата на другите му вещи. Така, че начина, по който е формулирано това правило, изключвайки изрично отговорността за неимуществени вреди, отново поставя потребителя в едно много особено положение, защото нашата традиция е повечето неща във връзка с уврежданията на здравето да ги възприемаме като неимуществени вреди, а изключвайки това обезщетение, ще се окаже, че трябва да съдим по общия ред, който ще се окаже общо деликтно обезщетение. Вярно, там има предположение за вина, но все пак отговорността е виновна, а не е така ясно посочена, като стриктна или безвиновна, както е в ЗЗППТ.

Има също така, един текст, който ограничава отговорността с долна граница – исковете могат да се предявяват при положение, че претърпените вреди са повече от една минимална работна заплата или нещо подобно, от което пък отново става ясно как е толериран производителя.

Собствено и по директивата има подобно ограничение, но при положение, че изключваме другата отговорност, тук ще се окаже, че ако са претърпели по-малки вреди – например, по-малки имуществени вреди в смисъл такъв, че тази чанта, понеже е дефектна ми е скъсала панталона, но той е по-малко от една минимална работна заплата и следователно нищо няма да мога да направя.