Общи норми, които се отнасят до обективното гп, до субектите, обектите и съдържанието на гражданските П/О. Тези н според господстващия възглед в бълг п литература образуват обща­та част на гп

П^ят режим на П/спос^та на Ф^теЛ се основава на чл. 4, ал. 2, чл. 6 от Конст и чл. 1 ЗЛС. Сп` чл. 4, ал. 2 от Конст РБ създава условия за свободно разв на човека и на гражд^то общ^во. Чл. 6 от Конс­т в своите две алинеи установява основния принцип на нашата П с-ма, който намира важно приложение в П/спос^та на Ф^теЛ. Пр-път за равенство на хората, поставен в основата на християнската религия в общочовешки план, е прогласен и утвърден като П принцип от Фр революция и конституциите и законите на цивилизованите страни от края на XVIII век до днес. Въпреки че по своята биологическа природа хората не са еднакви по способности, обек^то П следва да им създаде еднакви възможности за участие в П живот. Този пр-ип е важна придобивка от соц-ик^то и културно развитие на човечеството.

Продължит^та история на П^то познава п-ди, п` които в цивилизовани общ<sup>ва</sup> големи гру­пи от хора са били или напълно лишени от способ<sup>та</sup> да бъдат П субекти, или са били подлагани на същ<sup>ни</sup> ограничения. Това са епохите на робството в античните Д и в ново време на Амер континент, офиц отменено едва п` 2^та полов на XIX в, това е крепостнич^то п` среднов^то и съсловната организ на общ^та. В най-новата история с ограничения на П/с­пос^та на Ф^теЛ се х-рат П^те с-ми на тоталит^те Д.

Действащата Конст у нас изхожда в чл. 4, ал. 2, 6 и гл. II от пр-пите на равенство и пълнота на П/спос^та на Ф^теЛ. Сп` чл. 6, ал. 2 от Конст не се допускат както огра­ничения, така и привилегии, основани на биологич или соц^ни кач^ва и състояния, като раса, народ­ност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, политич убеждения и принадлежност, обществено, семейно или имуществено състояние.

П/спос^та е осн катег на П^то, която се определя по съдърж от закона. Чл. 1 ЗЛС съдържа нейните основни белези. Тази разпор гласи: „Всяко Л от момента на раждането си придоб способността да бъде носител на П и задълж.” Следва да изясним подробно съдърж^то на тази разпор. Тя се отнася до „всяко Л”. Тълк^то и във връзка със заглавието, което стои непосредств над нея налага извода, че под Л се разбира само ФЛ. Към тази катег субекти се отнасят само съществата, които принадлежат към човешкия биологч вид. Останалите живи организми не спадат към нея. Не­одушевените предмети, включит и изкуственият интелект на най-високо технич ниво (най-усъвърш^те микропроцесори), не са П субекти. При това нормативно решение са от значение не само П^и, но и нравствено-етични съображения.

Под „всяко Л” в чл. 1 ЗЛС се разбира кое да е живо човешко същество, без оглед на това дали е пълноценно физически и умствено или има недостатъци. В чл. 1 ЗЛС всички живи чов същ-ва са х-рани само от един зрителен ъгъл - ч`способ<sup>та</sup> им да бъдат носители на П и задълж, т.е. ч` кач^то им П^и субекти. За да не бъде определяна per idem П/спос^та, терминът „спос-ст” се заменя в ли­т^та с негови синоними и за такъв се смята от Ганев, Таджер и др. терминът „възможност”. Сп` нас те не се покриват по съдърж и това заменя­не може да доведе до грешки. П/спос^та не е възможност, която зависи от волята на субекта. Тя може само условно да се нарече възможност, защото пораждането на П^а и задълж за субекта зависи от осъщ^то на опред ЮФ^и. Когато наричаме С^тоП възможност, в това понятие влагаме др съдърж, а именно, че от но­сителя зависи осъщ^то на П^то.

Няма никакво съмнение, че в бълг език под спо­собност за действие или състояние се разбира качество на дадено Л. Определението на П/спос^та въз осн на чл. 1 ЗЛС би могло да гласи: признато и гарантирано от закона качество, годност на всяко живо същ^во да бъде носител на П и задълж. Ч` това общо понятие се х-ра човекът като възможен субект на всякакви П/О. Тъй като ЗЛС е чисто ГЗ, логично е да се смята, че той в чл. 1 има предвид Г СП^а и Г/П задълж. Определението на Г^та П/спос^ст на Ф^теЛ би ттябвало да гласи: признато и гарантирано от Г^яЗ кач^во, годност на всяко живо човешко същество да бъде носител на СГП^а и Г/П задълж. Същността на П/способ^та, без оглед на това какъв е правният обект, бе разгледана в предшестващия параграф.

Чл. 1 ЗЛС определя началото на П/спос^та „от момента на раждането”. Раждането като условие и начало на новия П субект е осъществено, когато плодът се отдели от тялото на майката, без да е необ­х да се отреже и пъпната връв. Не е необх да се извършат всички действия, които медицинската на­ука предписва при раждането, за да възникне новият П субект. Важно изискване за П/спос^та е пло­дът да е роден жив, т.е. детето да е поело въздух в бели­те си дробове. За възник^то на П/спос^та няма значение колко трае животът в живородения плод. В ЗЛС не се поставя изискване живороденото Л да е жизнеспособно. Обратно, това се изисква за наследст­вената П/спос^ст в чл. 2 ЗН. Законодателят улес­нява доказването на тази предпоставка с презумпция­та на чл. 2, ал. 2 ЗН, сп` която роденият жив се смя­та за жизнеспособен. Тази презумпция може да се обори само като се докаже, че детето не се е родило живо.

Сп` нашето законод<sup>во</sup> заченатият (nasciturus, conceptus) не се счита за П субект. Не представлява изключение от общото правило за възникване на П/спос<sup>та</sup> П<sup>та</sup> фикция, установена чл. 2 ЗН, че „заченатият се счита за роден, когато се отнася до придобиване от него на наследствени П”. Тази фикция е възприета от законодателя по съображения за справедливост. Ч` нея се цели да се запазят наследствени П за заченатия по време на откриване на наследството, защото кръгът на наследниците по за­кон се определя към този момент. Ако тя не действа, би трябвало заченатият да се изключи от наследниците, защото не е възникнал още като П субект. Тъй като заченатият придобива наследствени П само ако се роди жив, неговата П/способност също възниква едва след раждането.

Краят на П/спос^та настъпва със смърт­та на Ф^тоЛ. Това не е изрично уредено в за­к, но се подразбира, защото починалият няма сми­съл да бъде носител на П и задълж. Кога следва да се счита, че е настъпила смъртта, се определя в съответствие с разбиранията в медицинската наука. При възстановяване на временно спрени функции на важни човешки органи П/спос^та не се смята времен­но спряна.
3. Съдържание на гражданската правоспособ­ност

Съдърж^то на Г^та П/спос^ст не е уредено конкретно в ЗЛС. То е широко и обхваща всички СП и П задълж, които могат да се породят въз основа на Г^то законод^во. Известна определеност може да се внесе, като се ука­же към кой момент се определя нейното съдърж. Обект^то ГП се намира в непрекъсна­та динамика, обусловена от промените в соц-ик^те отнош и потребн^те на общ^то. Вс промени, засягащи вида и съдърж^то на С^теП и задълж, регламентирани от Г^теЗ, се отразяват и в` съдърж<sup>то</sup> на П/спос<sup>та</sup>. В съвр<sup>то</sup> ГП се забелязва тенденция към разшир на П/спос<sup>та</sup> на Ф<sup>те</sup>Л ч`обогат^то и с нови елем, свързани с осъщ^то на нови ЮФ, като различни ненаименовани или смесени договори, звукозаписи, програми за микропроцесори, ноу-хау и др.

Освен този възглед за съдърж^то на П/спос^та в съветската т-я е обосновано и едно по-тясно разбиране за нейния обхват. Сп` него при изяс­няване на съдърж^то на П/спос^та на едно Л тр да се подхожда конкретно и да се държи с/ка за конкретните взаимоотнош на субекта с други Л. Ако няма изгледи за конкретния субект да възникнат опред П и задълж, няма смисъл те да се включват в неговата П/спос^ст. Това раз­биране за конкретна П/спос^ст на П^те су­бекти е неприемливо, защото огранич възмож^те им. Преценката на изгледите да се придобият П или понесат задълж внася несигурност в Г оборот. Следователно внасянето на подобни огра­ничения противоречи както на интересите на П^те субекти, така и на обществения интерес.

Н^теА, които уреждат С^ниП и следва да се имат предвид при определяне на съдърж^то на П/спос^та, са гл. II на Конст, ЗС и ЗСПЗЗ, ЗЗД, ЗГР, ЗАвПСП и др.

П/спос^та тр да се отличава от притежанието на конкретни СП. То е резултат от осъщ^то на конкретни ЮФ или фактич състави, като договори за продажба, дарение и др., извършване на непозволено увреждане, съдебно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и др., които Г^то законод^во урежда като основания за придобиване на П. Придоб^то на П може да настъпи само в полза на П/способни Л. Равна е само П/спос^та на Ф^теЛ, а не и притежаваните от тях СП.

П/спос^та тр да се отличава и от дееспособ^та на Ф^теЛ. Последната представлява соц/П кач^во, въз осн на което Ф^теЛ със свои лични П действия пораждат П последици. Докато П/спос^та съпътства Ф^тоЛ в течение на целия му живот, дееспособ^та възниква тогава, когато то става способно да извършва разумни П действия, с навършване на Г^то пълнолетие.
5. Ограничаване гражданската правоспособ­ност на физическите лица

Г^та П/спос^ст на Ф^теЛ не може да бъде напълно отнемана. Бълг^то законо­д^во не познава гражд^та смърт като отне­мане П/спос^та на жив човек. Г^та П/спос^ст също така не може да бъде ограничавана въз основа на волеизявления на Ч/П су­бекти, включит и на такива на самия носител, защото е уредена в обществен интерес с повелителни ПН.

По изключ наказ^то и Г^тоП допускат в изрично уредени случаи да се ограничава частично общата и Г^та П/спос^ст на Ф^теЛ. Такива възможности са уредени в 2 гр случаи, които се различават коренно по основанията за допускане на ограниченията.

а) В едната група случаи огранич^то се налага като санкция за извършени тежки престъпления. Такива мерки могат да се прилагат само когато са предвидени като вид наказание в съотв^те състави на НК. Гаранция с` злоупотреби при налагането им е, че те се постановяват от наказат^те съдилища при разглеждане на наказат^те дела с присъди, подлежащ на обжалване и върх съдебен надзор. Огранич^ята на Г^та П/спос^ст по правило действат временно и само в редки изключ, ако законът допуска това, до края на живота на Л^то. Огранич^та на Г^та П/спос^ст, които могат да бъдат предизвикани от наложено с присъда наказ са главно: лишаване от възможности за свободно придвижване, за свободен избор на адрес и на упражнявана професионална дейност, като лекар, аптекар, шофьор, отчетник и др.

Преди 1990 г. у нас се допускаше ограничаване на Г^та П/спос^ст с актове на ДО^и без това да е уредено в закон. При действащата Конст такива действия или подзаконови Н^иА, които ги допускат, следва да се считат за про­тивоконституционни

б) В бълг^та П лит^ра е дискусионно какво ограничение се установява с чл. 73, ал. 3 СК. Сп`тази разпор „дарение, отказ от П, даване на заем и обезпечаване на чужди задълж ч` залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни”. Систематичното място на разпор^та и нейната буквална редакция, в която се говори за извършване на изброените П действия от ненавършили пълнолетие Л, насочват на пръв поглед към отнасяне на тези огранич^я към Г^та дееспособност. Такова е разбирането, изразено в нашата П лит^ра от Н. Вълчев. Сп` нас е правилно разбирането, че посочената разпор ограничава временно П/спос<sup>та</sup> на ненавършилите пълнолетие ФЛ в техен интерес, което също има привър­женици в лит<sup>та</sup>. Най-важният аргумент в негова подкрепа е постановената нищожност на посоче­ните в чл. 73, ал. 3 СК П действия, когато са извър­шени от ненавършили пълнолетие Л. П<sup>те</sup> дейс­твия, извършени при несъблюдаване на правилата за де­еспособност на Ф<sup>те</sup>Л сп` чл. 27 ЗЗД, са унщожаеми. Ч` по-тежката санкция по чл. 73, ал. 3 СК проличава намерението на законодателя да попречи задължения от изброените П действия да възникват за ненавършили пълнолетие Л, което означ огранич на тяхната П/спос^ст. Правилно Н. Вълчев нарича огранич^ието по чл. 73, ал. 3 СК „непрео­долима недееспособност”, което подкрепя нашата теза. Ако целта на разпор^та беше да се ограничи само де­еспос^та, би трябвало да се допусне извършване­то на тези П действия при опред гаранции за П^та на ненавърш^те пълнол, напр. раз­решение на районния съд. Аргументите на противното разбиране не са достатъчно убедителни. Конфронтация на два конституционни пр-па, както смята Н. Вълчев, няма, защото ограничението е постановено в ин­терес на ненавършилите пълнолетие. Изключения от оп­ределени принципи законодателят може да допуска, стига това да е оправдано от социална гл.т. При­мерите, които Н. Вълчев дава с наследяването, показ­ват единствено, че ограничението по чл. 73, ал. 3 СК дейсва в определени граници, а не и при заместване на наследодателя от ненавършил пълнолетие наследник. Законодателят определя в какво приложно поле ще действа ограничението.

Огранич^то по чл. 73, ал. 3 СК се отнася за изчерпат изброените в него случаи: ненавършилите пълноетие ФЛ с изключ на встъпилите в брак непълнолетни не могат: да прехвърлят свои П безвъзмездно като дарители по договор за дарение; да се лишават от П^та си ч`едностранно волеизявление за отказ; да са страна по безвъзмезден договор за заем като заемодатели; да обременяват свои вещи със залог или ипотека или да поемат задължения като по­ръчители за чужди задължения. Това са все безвъзмезд­ни разпоредителни П действия, които биха довели до намаляване или обременяване имущ^то на ненавършилия пълнолетие. Тъй като целта на това ограни­чение на П/спос^та е да се защитят интере­сите на ненавършилия пълнолетие, посочените в чл. 73 ал. 3 СК П действия ще са нищожни и когато са извършени от законен представител на Л^то– негов родител или настойник от негово име.

Чл. 73, ал. 3 СК е предмет на остри критики в лит^та. Наистина разпор^та не дава възможност за конкретна преценка дали в даден случай някое от П^те действия по нея не би било полезно за ненавършилия пълнолетие. Уместно е режимът по чл. 73, ал. 2 СК да се отнася за всички разпоредителни дейст­вия.

С Г П/спос^ст се ползват у нас и ФЛ, които не са бълг граждани. Тяхното П положение се опред в закона за чужденците в РБ (ДВ, бр. 153/1998 г.; изм. бр. 70/1999 г.). Такива Л могат да придобиват СП, доколкото отделни ограничения не са пречка за това и да ги защитават по реда, който важи и за бълг^те гражд. Чуждите гражд или Л без гражд^во носят Г^а, админ^на и наказ отговорност по бълг^те закони.

Със спец^ни Н могат да се установят ограничения относно П/спос^та на Л, които не са бълг граждани, или специален ред за извършване на опред П действия. Напр чл. 22 от Конс­т^та не допуска чужденци да придобиват П на собсвеност в` земя освен ч` наследяване по закон. Такива ограничения по принцип важат за всички Л, които не са бълг граждани, освен ако на принципа на взаимността друга Д установява наци­онален режим за бълг^те граждани.

Ф^теЛ обикн пребивават постоянно или преимуществено в опред населени места. Ненор­мално състояние е, когато едно Л отсъства продъл­жит време от нас^то място, което обитава, и няма сведения за него. Липсата на сведения за причина­та на отсъствието създава несигурност и опасност от увреждане както интересите на отсъстващия, така и на други Л, с които той се намира в П/О. Защита на интересите, заплашени от отсъствието на едно Л, за което няма каквито и да било сведения, се осъщ^ва ч` действието на П<sup>те</sup>Н, които уреждат обявяване на отсъствие и на смърт на ФЛ. Произходът на този П институт се свързва с необх<sup>та</sup> от уреждане на отнош<sup>та</sup> с Л, които п` среднов^то поради участие във войни, кръстоносни походи и др. продължит време не се завръщат в своето обичайно местопребиваване. Първоначално съдилищата прилагат презумпцията, че при продължит отсъствие и ако Л^то е достигнало опред възраст` в Италия 100 год, по-късно в Саксония 70 год то е починало. В първите Г кодекси се създават и ПН, които регламентират обяването на отсъствие и П^те му последици, а в някои законод^ва, като напр герм^то, и обявяването на смърт.

П^та уредба на този институт в нашето законод^во се съдържа в чл. 8-19 ЗЛС и чл. 16, ал. 4 и чл. 443-448 ГПК. Докато фр^то и герм^то законо­д^во претърпяха п` посл^те десетил промени за осъвремен на режима, нашата П уредба е прекалено усложнена.
2. Правни последици от безвестното отсъствие

Основен ЮФ, чиито П последици се уреждат в чл. 8-19 ЗЛС, е отсъствието на ФЛ, за което няма сведения. В чл. 16, ал. 4 ГПК Л^то се нарича „безвестно изчезнал”. В ЗЛС се използва тер­минът „отсъствие”, а в лит^та се използва съ­четанието „безвестно отсъствие”.

За да бъде налице П релевантно отсъствие по смисъла на чл. 8-17 ЗЛС, е необх първо Ф^тоЛ да е изчезнало, т.е. да не се появява в мястото, къ­дето то обикновено пребивава. Законът не изисква това да е станало при особени обстоят^ва, въпреки че на практика това са най-честите случаи. За изчезване се говори, когато не се знаят причините за отсъствието, къде се намира Л^то, дали е живо. На 2 място, в чл. 8 ЗЛС се изисква и да няма сведения за Л^то. Това означ липса на известия както от самия отсъстващ, така и от други Л за него дали е жив, къде се намира. За да бъде налице и втората необх предпост, се налага да се потърсят сведения за Л^то от ДО^и в стр^та и в чужбина. Ако се установи, че Л^то е живо, макар да не се знае точният му адрес няма основание то да се третира като безвестно отсъстващо.

ЗЛС урежда 3 групи П последици на безвестното отсъствие в завис от това колко време продължава то.

При безвестно отсъствие на ФЛ по иска­не на заинтересуваните или на прокурора районният съд назнач представител, за предпочитане е измежду роднините или близките на отсъстващия. Ако отсъстващият има законен представит, друг представит не е назначава, а когато той има пълномощник, предста­вител се назнач за онези действия, които пълномощ­никът няма П да извършва. Назначеният от съда представител е овластен да извършва само П дейс­твия на управление и да предприема всякакви П и фактически мерки за запазване интересите на отсъст­ващия. Той може да предявява искове и да отговаря по предявени с` отсъстващия такива.

От съд^то реш за назнач на предста­вител и волеизявл^то на последния, че е съгласен да поеме управл^то, възниква м` него и отсъства­щия П/О, което по съдърж е аналогич­но на това при договора за поръчка. Представителят се задълж безвъзмездно да извършва действия на управление спрямо имущ^то на отсъстващия. Съдът може след сезиране от заинтер^ни Л да освободи представителя и да назначи друг или други такива.

През време на отсъствието разпоредителни дейст­вия с П^а на отсъстващия може да извършва само пъл­номощник, ако е упълномощен за това.

Когато безвестното отсъствие продължи повече от 1 год, заинтересуваните или прокурорът може да поискат районният съд по последното местожит^во на отсъстващия да обяви отсъствието - чл. 9 ЗЛС. П^та и задълж^та на обявения в отсъствие се запазват, но се спира изпълнението на задълж^та спрямо отсъстващия, които се погасяват с неговата смърт, като издръжка, пенсия и др., защото се предполага, че той няма нужда от тях - чл. 12, ал. 2 ЗЛС.

Втора важна последица след обявяването на осъствие е възможността за евентуалните наследници на отсъстващия, определени към момента, за който се отнася последното известие, да поискат да бъдат въведени във владение на имотите му. Ако се постанови въвод на наследниците, пълномощието и представит^то, ако има такива, се прекратяват.

Заветниците и Л^та, които имат П^а, зависещи от смъртта на отсъстващия, могат да искат да бъдащ допуснати временно да се ползват от тези П - чл. 12 ал. 1 ЗЛС.

Въведените във владение Л имат П да придоби­ват приходите от имотите на отсъстващия, да извършват действия на управление спрямо тях и да го предс­тавляват пред ДО и частни Л. Те не могат да извършват действия на разпореждане с П^та на отсъстващия, като напр да ги прехвърлят на други Л, да ги залагат или ипотекират, освен ако от такива действия има нужда или очевидна полза послед­ният, и то с разрешение на районния съд - чл. 11, ал. 2 ЗЛС.

В случай, че обявеният за отсъстващ е жив, по него­во искане определението на съда за обяв^не на отсъс­твието се отменя. Той има П да иска връщане на имотите от въведените във владение Л и събраните от тях доходи след поканата за връщане.

След изтичане на 5 год от деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, може да бъде обявена неговата смърт по искане на заинтересованите или на прокурора. Обяв^то на отсъствие и неговите П последици не са предпоставка за обявяване на смъртта. Единственото изискване е да е минал 5 год п-д, п` който да няма известия от Л^то и за него. Нашето законод^во не възприема саксонската с-ма при обявяване на смърт, която допуска това само при достигане на опред възраст от отсъстващия. Герм^то законод^во прилага двойно изискване за обявяване на смърт - как­то изтичане на определен срок на отсъствие 10 или 5 год, така и достигане на опред възраст от от­състващия.

Освен при 5 год безвестно отсъствие ЗЛС урежда особени случаи, при които смъртта може да бъде обя­вена и при по-кратки срокове. Сп` чл. 15 ЗЛС, ако Л^то е изчезнало при военни действия или при събитие, ко­ето дава основание да се предполага, че то е загинало, обявяване на смъртта може да се иска след изтичане на 2 год от прекрат на военните действия или от събитието. При силно развитата мрежа на съобщи­телни ср-ва срокът в тази разпор е неоправдано дълъг. В герм^то законод^во се допуска обявя­ване на смърт на Л^а, изчезнали при морски катастро­фи, ако няма сведения за тях в 6 мес срок от зло­полуката, а при самолетни катастрофи - в 3 мес срок.

Смъртта се обявява с решение на районния съд по последното местожит^во на отсъстващия, като в него се опред денят, а по възможност и часът на пред­пол^та смърт. Датата на смъртта е свързана с важни П последици с оглед на П^а, придобити от отсъстващия по наследство или вземания за пенсия и издръжка, както и за определяне кръга на неговите наследници. Въз основа на реш^то за обявяване на смъртта се съставя акт за смърт в общината по последното местожит^во на Л^то.

Реш^то за обявяване на смъртта поражда сп` чл. 17 ЗЛС същите П последици, които произтичат от деиствит^та смърт на Л^то. Тази разпор не тр да се схваща буквално, при логич^то й тълкуване се оказва, че редакцията й е по-широка от смисъла, който следва да се вложи в нея. Реш^то на съда се основава на оборима презумпция, поради което до оборването й се счита, че имущ^те П на обявения за починал са преминали към неговите наследници. Личните П, които има докато е жив, като П на издръжка, пенсия и др., се прекратяват само при естес­твена смърт. По съображения за П сигурност бра­кът му се прекрат и дори при оборване на презумп­цията за смърт не се възстановява. Но, ако обявеният за починал е жив, реш^то за обявяване на смъртта не прекратява неговите П/спос^ст, дееспо­собност, лични П, свързани с неимущ^ни бла­га на личността като живот, здраве и др. В този случай реш^то за обявяване на смъртта не се обезсилва служебно, а по искане на заинтересованото Л.

Ако обявеният за починал е жив, той има следните П:

- да получи обратно имотите си, които наслед^те и други Л са придобили вследствие на обявената смърт, ако са налице;

- да му се върнат безвъзмездно отчуждените имоти от техните приобретатели;

- да му се върне всичко, което е придобито с` отчуждени по възмезден н/н негови имоти и да получи цената, дължима от трети Л с` прехвърляне на негови П;

- да му се върнат имотите, отчуждени по възмезден н/н, ако приобретателите в момента на придобиването им са знаели, че обявеният за умрял е жив.

П^та, които се погасяват при смърт, като издръжка, пенсия и др., не се прекратяват по силата на реш^то за обявяв на смъртта, ако Л^то е живо. До обезсилване на реш^то изпълнението на тези задълж се спира. Изпълнението им се възсатов от деня на поканата, отправена до задълж^те Л – чл. 18, б. „в” ЗЛС.

Ако след постанов на реш^то за обявяване смъртта се установи, че в него не е отразена точната дата на действит^та смърт, последната може да се установи по съдебен ред. Неговите наследници към тази дата имат П^та по чл. 18, б. „а” и „б” ЗЛС.

П^та уредба на обявяването на отсъствие и смърт се нуждае от осъвремен, като се използва опитът на герм или фр законод.