КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО И КУЛТУРЕН ТУРИЗЪМ

2.2 Общи тенденции в България и организация на културното наследство

През последните години се наблюдава стремеж към децентрализация на управлението и финансирането на културните обекти и институти, но е видно, че процесът на реализация на тези намерения върви твърде трудно. Към момента финансирането се осигурява от бюджета на общините и Министерство на културата, но поради липсата на бюджетни средства и неизпълнени ангажименти от страна на министерството към общините, развитието на местна културна политика и стратегия е все още по-скоро добро намерение, отколкото факт. В настоящия момент има три основни елемента в процеса:

Законът за културното наследство / В сила от 10.04.2009 г., последно изм. ДВ. бр.82 от 26 Октомври 2012г./ определя обхвата на културното наследство в България (с което заменя остарелите концепции за "паметници на културата" и "културно-историческо наследство") и въвежда основните сфери на неговото опазване и съхраняване. Законът въвежда нови категории на културното наследство: "нематериалното и материалното недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност".

По мнение на експерти съществуват несъответствия и разминавания между разпоредбите в тези два закона. Законът за паметниците на културата и музеите определя държавните органи, които са оторизирани да осъществяват ръководството и надзора по издирване, изучаване и опазване на паметниците на културата. Разделените им компетенции обаче създават проблеми, защото в практиката един недвижим паметник на културата съдържа в себе си множество движими, за които отговаря друго ведомство.

Проблемите, които възникват при опазването и популяризирането на паметниците на културата в голяма част от случаите са свързани с недостатъчното финансиране на тези дейности. Законът обаче не предвижда стимули и облекчения за частни собственици на недвижими паметници на културата, като същевременно им вменява поддържането на паметника в добро състояние, осигуряване на достъп до него и редица други задължения. Пряко свързан с въпроса за финансирането е и въпроса за собствеността на различните културни ценности. Публичната държавна собственост заема лидерски позиции, като оставя скромни проценти за останалите форми на собственост. Същевременно липсват специализирани държавни органи по места, което затруднява необходимото стопанисване на обектите. Това поставя проблеми и пред децентрализацията на управлението на културното наследство и не позволява ефективното използване на възможностите на местните власти.
Институционална организация на културата

Върховен централен изпълнителен орган в областта на културата с право на законодателна инициатива е Министерството на културата. То е органът, който формулира и реализира основните принципи на държавната културна политика. А самостоятелни юридически лица, второстепенни разпоредители с бюджетни средства са „Националния институт за недвижимо културно наследство” и Национален фонд Култура". Междуведомствена работна група е Националният Съвет по опазване на нематериалното културно наследство, създаден през 2006.

Като инструмент на културната дипломация от 2006 г. към Министерство на външните функционира Държавен културен институт с предмет на дейност: формулиране на политиката на Министерството на външните работи в областта на международното научно, културно и образователно сътрудничество на Република България като един от външнополитическите приоритети на страната. Сред основните цели на Института са: да участва в конструирането на положителния образ на България като съвременна държава с богата древна и динамична съвременна култура, която има принос в глобалните процеси на междукултурен диалог и международното културно сътрудничество.

След Италия и Гърция, България има третото най-голямо културно-историческо наследство в света. Съществуващите паметници на културата, запазените традиции и самочувствието на местните общности, са в основата на съхраненото национално богатство. Неговото популяризиране в страната и зад граница залага на реални културни традиции, на образовани и квалифицирани специалисти, на инвестиции за развитие на рекламно-информационната среда.

Нарастващата роля на местната власт и възможностите за активизиране на публично-частното партньорство, дава шанс на държавата и на неправителствения сектор да инвестират реално и да печелят от развитието на културния туризъм. В последните години засилване на ролята на кметствата и общините, на различните регионални структури и професионални организации, е част от промененото мислене на общността за привличане и задържане на мотивираните туристи. Факт е, че културно -историческото наследство у нас е силно концентрирано главно на територията на определени региони, където известните градове винаги са разполагали с реални шансове за професионално развитие на културния туризъм. Те традиционно са предлагали голямо разнообразие на туристически продукт, мотивирано от потребността на туристите да обогатяват и разширяват своята обща и специална култура. Характерна за културния туризъм е неговата универсалност, което на практика означава възможност за комбинирането му с почти всички останали видове туризъм". Най-успешно той се съчетава с еко и селски туризъм.

Все по-категорично в държавния и неправителствения сектор на туризма се налага мнението, че страната изостава в развитието и предлагането на културния туризъм. Представителите на научните среди и бизнеса подчертават, че „съществено ново значение трябва да придобие не застиналото представяне на културно-историческото ни наследство, а е необходимо то да бъде представено по подходящ начин като връзка с настоящето, като оживяло минало чрез съвременно експониране и предлагане в качеството на културно-исторически продукт и културно-историческа туристическа стока”.

От своя страна „Културният туризъм е пътуване на хора до специфични културни атракции като: исторически обекти, културни прояви, далеч от постоянното им местожителство с цел задоволяване на културни потребности” .

Културният туризъм заема челно място сред различните видове туризъм, които България рекламира. Именно той е сред аргументите, с които в последните няколко години се ангажира все по-настоятелно българското общество и туристическата индустрия. Въпросите, свързани с това как съхраняваме културното наследство, са част от публичните проблеми, които десетки български градове решават в желанието да бъдат част от европейското културно многообразие. В този смисъл, връзката между популяризирането им и включването им в картата на българския културен туризъм, е продължение на голямата тема за съхранението и рекламирането на културното наследство.

Характеристики на културния туризъм:

България е привлекателна дестинация за културен туризъм. Страната ни притежава основните предпоставки, необходими за привличането на туристи от този тип. При избора на дестинация за културен туризъм няма „маловажни” фактори и туристическият бранш не може да разчита единствено на природните дадености и културни паметници;

Културният туризъм се характеризира с многообразие на дейностите и преживяванията в рамките на почивката;

Културният туризъм се съчетава много успешно с еко и селски туризъм. При практикуващите културен туризъм е налице потенциал за комбиниране на „приключението” със „забавлението”;

Практикувалите културен туризъм използват активно почти всички възможности за организация на пътуването. Като цяло, туристите определят като недостатъчна информацията и рекламата на България, като дестинация за специализирани видове туризъм;

Пътуванията на практикувалите културен туризъм се съчетават добре с приятелска компания. Ето защо дестинациите за културен туризъм трябва да предлагат задължително повече възможности за забавление;

Регистрирана е висока удовлетвореност от осъществената в страната почивка;
Културният туризъм дава достъп не само до традициите и атмосферата на миналото, а и до ценностите и културата в съвременния бит на други народи. Той е устойчива форма на туризъм и е предпоставка за опазването на културното наследство. В този смисъл се разглежда и като форма на „щадящ” туризъм.