Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения

Европейците, посещаващи Америка, се дивят на пищното многообразие на нейната есен. Подобно явление няма възпято в английската поезия, понеже тамошните дървета отсенят съвсем малобройни ярки цветове. Единственото, което Томсън отбелязва по тоя въпрос в своята "Есен", се съдържа в стиховете -

"Но вижте гаснещия пъстър лес –

Как вредом сенки върху сенки плъзват

Сред здрач; надиплени и мрачносиви,

С оттенъци от чезнещо зелено

До плътна чернота."

и сетне, когато споменава за

"Есен, грееща над пламнал лес".

Есенното преобразяване на нашия лес все още не е намерило подобаващо отражение в литературата ни. Октомври едва е обагрил поезията ни.

Преобладаващата част от хората, прекарващи живота си в градовете, тъй и не случват да излязат през тоя сезон в природата, та да видят пукналия цвят или по-скоро зрелия плод на годината. Помня как яздихме веднъж с един от тия граждани и как, макар и цели две седмици след като бяха преминали най-пищните багри, той бе направо изумен и не можеше да повярва, че са били и още по-ярки. Не само че повечето граждани изобщо не са виждали това великолепие, но и от година на година все по-малко хора се сещат за него.

Мнозина бъркат променилите цвета си листа с увехнали, което е все едно да бъркат узрели ябълки с гнили. Мисля, че промяната на листата към по-богата палитра доказва, че са достигнали късна и съвършена зрелост, съответстваща на зрелостта на плодовете. Обикновено по-нискоразположените и старите листа се променят първи. Също както насекомите с прекрасно оформени и най-често яркоцветни криле живеят кратко, тъй и листата узряват преди да паднат.

Поначало когато един плод узрее и малко преди да падне, подхванал вече по-независимо и самостоятелно съществуване и нуждаещ се от по-малко хранителни вещества - черпени при това не толкова чрез ствола от земята, колкото от слънцето и въздуха - той придобива ярък цвят. Същото е и с листата. Физиолозите казват, че се дължало на повишеното поглъщане на кислород. Това е научната постановка на въпроса, нищо повече от просто потвърждение на факта. Само че мен повече ме вълнуват розовите бузки на едно момиче, отколкото хранителния режим, който спазва. Самите гори и треви, които са кожата на земята, се нуждаят от ярки цветове, за да докажат своята зрелост - сякаш и земното кълбо е плод, увиснал на дръжката си с постоянно обърната към слънцето страна.

Цветята не са нищо друго освен разноцветни листа, плодовете пък - зрели листа. Ядливата част на повечето плодове, според както отбелязват физиолозите, е паренхим, сиреч месестата тъкан на листата, от които са се развили. Апетитът обикновено ограничава представата ни за зрелост и нейните проявления като цвят, сочност, восъчност, до плодовете, които ядем, та сме склонни да забравяме, че огромна част от родитбата, която не ядем и почти не използваме, ежегодно узрява в Природата. На редовните говедовъдски и градинарски изложби представяме великолепни, както си мислим, екземпляри, на които обаче е отреден доста позорен край, понеже тяхната стойност е не само красотата им. Ала в градовете и околностите им ежегодно преминава в несравнимо по-големи размери друга изложба на плодове, предназначена единствено за нашия вкус към красотата.

Октомври е месецът на разнобагрите листа. Пищното им сияние озарява целия свят. Тъй както плодът, листото и самият ден придобиват ярки цветове, преди да угаснат в земята, тъй и годината наближава тогава своя заник. Октомври е нейният гаснещ небосвод, ноември - сетният й здрач.

Преди време си мислех, че си заслужава да откъсна за образец по едно листо от всяко променящо баграта си дърво, храстовидно или тревисто растение точно когато е достигнало най-яркия характерен за него цвят в самия преход между зеленото и кафявото, да очертая контурите му и точно да възпроизведа цвета му с бои в една книга, която да се казва "Октомври или есенните багри", като започна с най-рано почервеняващите орлови нокти и листа на водните лилии, продължа с кленовете, кестените и тетрата и завърша с най-късните дъбове и трепетликите. Какво великолепно възпоминание би била такава една книга! Само разгръщаш страниците и щом поискаш, тръгваш на разходка из есенните гори. А успея ли да опазя самите листа да не избледнеят, би било още по-добре. Не съм направил много за една такава книга, но за сметка на това се опитах да опиша всичките тия багри в реда, по който се появяват. Следващите страници представляват извадки от бележките ми.

 

Лилавата трева

Около 20 август вече всичко из горите и блатата ни подсеща за есента - богато изпъстрените с точки папратови листа, завехналите и чернеещи листа на скунксовото зеле, чемериката, както и тъмнеещите вече пирени край реката.

По това време на годината лилавата трева (Eragrostis pectinacea) е в разцвета на своята красота. Още помня кога за първи път забелязах тая трева. От един хълм край Конкордската река видях на разстояние тридесет-четиридесет рода от мен, в покрайнините на гората точно където земята се скосява към една ливада, лилава ивица с дължина около половина дузина рода. Цветът бе наситено-морав като на рексията, макар и не тъй ярък, но затова пък още по-тъмен, като плътно боровинково петно. Отидох да я огледам и се оказа, че цъфти - особен вид трева не по-висока от един фут, сред която само тук-там се мяркаха зелени стръкчета, с красиво разперени метлички от лилави цветчета - трептяща моравееща мъглица наоколо ми. Отблизо лилавото бе тъй бледо, че едва се забелязваше, а откъснеше ли човек едничко стръкче, оставаше удивен колко тъничко и почти безцветно е то. Но гледана отдалеч и при подходяща светлина, тревата преливаше в свежи лилави разцветки, напомняйки голямо, разкрасяващо земята съцветие. Ето как незначителни първопричини се обединяват, за да произведат такъв силен ефект. Удивлението и възторгът ми нараснаха допълнително поради факта, че обикновено багрите на тревите са строги и скромни.

С красивите си лилави метличини тая трева ми напомня преминаващата вече рексия, чието място запълва, превръщайки се в едно от най-интересните явления през август. Най-красиво избуява тя по голите ивици земя в подножията на сухите възвишения, точно където свършват ливадите и алчният косач не се решава да разкривява косата си; пък и това е слаба, хилава трева, която той не забелязва, а възможно е и поради прекомерната й красота изобщо да не знае за нея, понеже погледът, навикнал на тимотейката, е неспособен да я съзре. Косачът внимателно сбира за сено всички по-хранителни треви, които растат по ливадата редом с нея, ала тая красива лилава мъглица оставя като реколта за скиталеца - един вид фураж за склада на въображението му. По-нагоре по хълма навярно растат боровинки, джонсънова трева, както и различни други остри и сухи треви. Колко радостно, че лилавата трева расте тъкмо по такива места, а не сред тревите, които ежегодно окосяват за сено. Така Природата разграничава полезното от красивото. Зная много места, където лилавата трева не пропуска година да обагри земята със свенливото си очарование. Тя расте по полегати склонове било на по-големи петна, било пръсната на малки туфички от по един фут в диаметър, и издържа, додето я порази първият голям студ.

При повечето растения баграта е най-силна във венчето или чашката, поради което тая им част е най-красива; при много други това се отнася до семенната кутийка или плода; при трети, като например червения клен, до листата, докато при четвърти самото стъбло представлява цвят, сиреч цъфтящата част.

Типичен представител на последните е мастилникът, наричан още поук (Phytolacca decandra). Той расте по скалите край нашия град и направо ме удивлява с лилавите си стъбла - било сега, било през септември. Интересува ме също както и повечето растения, а при това е и един от най-важните плодове на масачусетската есен. Всяка негова част е цвят или плод, същинско багрено великолепие: клонки, стъбла, та дори дръжчиците, разперващи се в лилавите жилки на инак жълтеникавите листица. Цилиндричните, шест-седем инча дълги гроздове от плодчета в различни отсенки от зелено до тъмнолилаво грациозно виснат от всички страни, предлагайки богата гощавка на птиците, а дори и малките дръжчици, от които птиците вече са откъснали плодчетата, ярко алеят в пурпурно-огнени отблясъци, които с нищо не могат да се сравнят - всичко лумнало в пламъците на восъчна зрелост. Връз едничко само стръкче едновременно има цветни пъпчици, цветчета, зелени, зрели и тъмнолилави плодчета, както и подобни на цветчета чашелистчета.

Кому не е приятно да види червено сред растителността в умерения пояс! Червеното е цветът на цветовете. Това растение говори на кръвта ни. То иска ярко слънце, за да блесне в цялата си красота, и тъкмо в тоя сезон трябва да бъде видяно. По топлите склонове стръковете му достигат зрелост до към 23 август. Точно на тая дата се разхождах веднъж из цяла една такава чудно красива горичка на височина шест-седем фута, покриваща едни склон край Конкорд, където има условия за по-бързо узряване. В основата си стръковете бяха наситено тъмнолилави, а цветовете контрастираха с още яснозелените листа. Да извае такова съвършенство изглеждаше изумително тържество на Природата, като че достатъчно за едно лято. Каква само безупречна зрелост достига това растение! То е символ на успешен живот, завършващ с непреждевременна смърт - живот, който прави чест на Природата. Какво ли щеше да е, ако и ние като него достигахме тъй съвършена зрелост, от корените чак до клонките на съществото ни, цветущи в самия си залез! Признавам, че го гледам с вълнение. Отрязвам си едно за бастун, понеже ми е приятно да се подпирам на него. С удоволствие притискам плодчетата му между пръстите си и гледам как сокът им омастилява ръката ми. Да се разхождаш сред тия виснали на клонки бъчонки лилаво вино, събрало в себе си и разпръскващо блясъка на слънчевия заник, да отпиваш от него с очи, наместо да броиш комините на някой лондонски док - какво предимство! Защото в Природата гроздовата реколта не е предназначена за вино. Нашите поети възпяват виното, произвеждано от чуждоземно растение, което най-често не са виждали, сякаш у нас сокът в плодовете е по-малко, отколкото са певците. Вярно, че някои наричат растението, за което говоря, американско грозде и, макар да вирее само в Америка, сокът му се използва в някои страни за подобряване на цвета на виното; та всъщност стихоплетците се възторгват от достойнствата му без самите да знаят това. Тук има толкова много плод, че може наново да се оцвети цялото западно небе, а при желание може и вакханалия да се направи. А какви само флейти биха станали от кървавочервените му стъбла, та да пригласят на такава една оргия! Това е наистина царско растение. Прекрасно би било да прекарам цяла вечер сред тия стъбла, унесен в мисли! А може би в тия лилави гъстаци най-сетне ще се роди нова школа във философията или поезията. Това великолепие трае през целия септември.

Същото това време на годината, сиреч краят на август, е времето и на едни особено любопитни за мен треви - тъй наречените брадати треви: Andropogon furcatus, клонеста брадата трева или да я назовем пурпурнопръста брадата трева; Andropogon scoparius или пурпурна горска трева; и Andropogon (Sorghum) nutans, индианска трева. Първата е много висока и тънкостеблена, достига от три до седем фута на ръст и има четири-пет кръстоподобни, щръкнали нагоре класовидни съцветия. Втората е също доста тънка, расте на туфи с височина два фута и един фут широки, стъблата й често са някак вълнисти, а когато прецъфти, придобива белезникави, неясни очертания. Тия две треви преобладават през есента по сухите и песъчливи поля и склонове. Стъблата и на двете, да не говорим за цветовете им, струят пурпурна багра и допринасят за оповестяването на настъпващата зрелост на годината. Навярно са ми толкова мили и поради това, че фермерите ги презират, както и защото виреят по безплодни, неупотребяеми земи. Те са в наситения цвят на зряло грозде и изразяват зрелост, за каквато пролетта не е дала знак. Само августовското слънце е могло да придаде такъв блясък на тия стъбла и листа. Фермерите отдавна са окосили по-високите места и не биха се принизявали да дойдат с косите при тия най-сетне нацъфтели диви треви - често помежду стръковете им се провижда гол пясък. Ала аз ведър вървя по пясъчните просеки между лилавите туфички горска трева, покрай клонестите церове и се радвам при вида на тия безхитростни свои съвременници. С мисли, замахващи в широк откос, аз ги "прибирам", с мисли-гребла ги трупам на купи. До префинения слух на поетите навярно достига свистенето на косата ми. Тия два вида треви бяха може би първите, които се научих да различавам, и тъй започнах да разбирам от колко много приятели съм заобиколен - дотогава за мен това бяха чисто и просто треви. Лилавите им стръкове ме вълнуват също като стъблата на американското грозде.

Помислете само каква разтуха от колежанските задължения и изолацията на обществото има тук в края на август! Аз честичко забягвам в лилавите туфички горска трева. А където и да се разхождам през тия августовски следобеди, лилавопръстата трева като пътепоказател насочва мислите ми по пътечки, далеч по-поетични от ония, по които скитам напоследък.

Човек може с години да подминава или стъпква треви на бой колкото него и пак да не знае, че съществуват, па макар да е окосил тонове от тях, да е застлал с тях оборите си и да ги е давал за храна на добитъка си. Но ако поне веднъж внимателно ги загледа, красотата им навярно ще го покори. Всички низвергнати растения или, според както ги наричат, бурени, са тук, за да изразят наши мисли или настроения, ала как често всуе! Толкова пъти през август се бях разхождал из тия просторни поля и тъй и досега не бях забелязал лилавото присъствие из тях. Бях порил с тялото си туфите им, бях стъпвал върху им и ето че сега най-сетне те се изправяха пред мен и ме благославяха. Красота и истинското богатство винаги са били тъй евтини и презрени. Затова и раят може да бъде определен като мястото, което хората отбягват. Нима някой ще възрази, че тия треви, които фермерите не признават, биват донякъде обезщетявани чрез възторга, който будят? Не бях ги съглеждал досега, ала въпреки това, щом обърнах лице към тях, обля ме лилавото им сияние от предишните години: дотолкова, че където и да отида вече, само това виждам - кралството на андропогоните.

Едва ли не и самите пясъци признават зрелостоносното въздействие на августовското слънце, та започват сякаш да отразяват лилавата багра на поклащащите се над тях треви. Дори и самите тия неопурпурени пясъци! Ето следствието от всичката тая слънчева светлина, всмукана в порите на растенията и земята. Мъзга и кръв са сега виненобагри. Най-сетне разполагаме не само с пурпурно море, но и с пурпурна суша.

Кестеновата брадата трева, наричана още индианска, която достига на височина до четири-пет фута и расте тук-там по голите места, ала по-нарядко от преждеспоменатите, е дори още по-красива и в още по-живи разцветки, та неслучайно е привлякла погледа на индианците. Има дълги, тесни, приплеснати и леко приведени класове с ярко лилави и жълти цветчета, сякаш знаменца, развети над тъничките стъбълца. Тия ярки флагове настъпват сега по хълмищата в далечината, ала не на армии, а на отделни отряди, също като червенокожите хора. Възправят те красиви и яркоцветни стъбла, напомняйки расата, по която са именувани, и също като нея най-често остават незабелязани. Тая трева има изражение, което ме преследва цяла седмица, след като за първи път я видях - все едно поглед на човек. Сякаш индиански вожд се прощава с любимите си ловни поля.

 

Червеният клен

Около 25 септември червените кленове обикновено са навлезли в зрелост. Повечето големи дървета видимо се промениха през последната седмица, а някои направо се обляха в силноярка багра. Виждам малък клен на половин миля оттатък поляната пред мен, открояващ се на зеления горски фон с едно червено, по-наситено от разцветката на което и да е дърво през лятото. Няколко поредни есени наблюдавах как това дърво все се променя преди събратята си, също както плодовете на едни дървета узряват по-рано от плодовете на други. Навярно е предвестник на сезона. Ще ми е мъчно, ако го отсекат. Зная още два-три такива клена в различни части на Конкорд, които вероятно са потомци на също такива ранозрели септемврийски дървета - ако малко повече мислехме за тия неща, щяхме да извадим на пазара семената им, също както правим с репичките.

Понастоящем тия горящи клонаци растат най-вече покрай ливадите и тук-там по възвишенията, където се различават отдалеч. Може да се случи да попаднете и на многобройни малки кленове, потопили някое блато в алено великолепие, а дърветата наоколо, още съвсем зелени, силно открояват яркото петно. Тъй рано потънали в червено, те предизвикват удивление, сякаш виждате сред полята бивак на червенокожи или други някакви горски обитатели, за чието местонахождение не сте знаели.

Отделните кленове, целите облени в ярко алено, гледани на фона на другите, още свежозелени дървета от същия вид или пък на фона на иглолистните, правят по-силно впечатление сега, отколкото подир време цели горички като тях. Каква само красота е, когато отделното дърво е сякаш грамаден ален плод, напиращ от зрели сокове, когато всяко листо, от най-долното клонче, та до самия връх, е като лумнал пламък, особено ако човек гледа към слънцето! Какво по-прекрасно в един пейзаж! Вижда се от мили разстояние и е твърде хубаво, за да изглежда истинско. Ако беше еднократно явление, за него би се говорило от поколение на поколение, додето накрай влезе в митологията.

Първото поаленяло дърво придобива над останалите превъзходство, което понякога запазва за седмица или две. Такова удоволствие ми доставя да го гледам как развява високо в небесата аления си флаг над цял полк зеленоодежди дървета, че съм способен да се отклоня и половин миля от пътя си, та да го видя отблизо. Тъй едничко дърво събира в себе си върховната красота на цяла тревиста долина, а гората отведнъж става по-одухотворена заради него.

Да си представим как малкото червено кленче незабелязано е расло дълбоко навътре в затънтената долина, където цяла миля го дели от всички пътища. Там то всеотдайно, зиме и лете, е изпълнявало задълженията си на клен без ни едно да пренебрегва, наддавало е на бой с присъщото за един клен достолепие, растейки бързо в продължение на толкова месеци, без да се помайва нито за миг, та вече е много по-близо до небето, отколкото е било през пролетта. То всеотдайно се е наливало със сок, предоставяло е подслон на прелитащите птици, отдавна е отгледало семената си и ги е предоставило на вятъра, та навярно сега изпитва удовлетворение от това, че хиляди малки, благовъзпитани кленчета започват вече своя самостоятелен живот. Заслужило е напълно Почетния легион на кленовете. Шептейки, листата му навремени са го питали: "Кога ще почервенеем?" И сега, през септември, месецът на пътешествията, когато хората бързат към морето, към планините и езерата, тоя скромен клен, все тъй без да помръдва и на инч, пътува към своята слава - издига на хълма аления си флаг, обявявайки, че е приключил лятната си работа преди всички останали дървета и се оттегля от надпреварата. Така, запреваля ли годината, това дърво, което до неотдавна, когато е било най-продуктивното му време, дори най-внимателният поглед не би могъл да различи сред останалите, сега с баграта на своята зрелост, със самото си червено най-после се открива в далечината пред ведрия скиталец и насочва мислите му от прашния път към дръзновеното уединение на селенията, които обитава. Пламти ярко с всичкото благородство и красота на един клен - Acer rubrum. Сега вече ясно разбирам названието му - от rubric, ясен. Не греховете му, неговите добродетели са алени.

Въпреки че аленият цвят на червения клен е най-наситеният измежду дърветата, тая есенна багра дори не се споменава от Мишо в съчинението му "Sylva" и всички възторзи остават за сладкия клен. До 2 октомври както големите, тъй и малките кленове достигат върховата точка на зрелостта си, макар тук-там още да зеленее по някой. По това време те сякаш започват да се състезават помежду си и все някой от множеството ще се окаже обагрен в особено чисто алено, с наситения си цвят отдалеч ще привлече погледа и ще отнесе палмата на първенството. Голямо блато с червени кленове във върховия миг на тяхното преображение е несъмнено най-яркоосезаемото петно измежду всички пъстроцветия, сред които бродя - изобилстващи по нашите места, червените кленове менят както очертанията, тъй и цвета си. Много са просто жълти, други - алени, трети - тъмноалени до кървавочервени, по-червени от обичайното. Погледнете към оня мочур, обрасъл с кленове, тук-там примесени с борове, в основата на онова инак цялото покрито с борове възвишение на четвърт миля оттук, и ще усетите цялата сила на ярките цветове - без да различавате отделните несъвършенства на листата, ще видите техните жълти, алени и пурпурни огньове във всевъзможните им отсенки, размесени и контрастиращи със зеленото. Някои кленове са още зелени, само краищата на листата им са поръбени в жълто или пурпурно като ръбчетата на лешниковите шапчици; други са целите яркоалени, струящи във всички посоки - подобно соковете, пулсиращи в листните жилки - равномерно и красиво сияние; а трети с по-неправилни очертания - извърна ли леко глава, за да забравя земния им произход и да скрия ствола от взора си - ми изглеждат тежко отпуснати връз листата си, сякаш жълти и алени облаци, накамарени един над други венци или снежни преспи, трупани от вятъра. За красотата на такова едно блато през есента допринася много и това, че дори и да не са размесени с други дървета, кленовете не образуват еднородна цветова маса, а, бидейки в различни цветове и отсенки, отделните дървета ясно открояват висинните си върхари и очертанията си сред плътното обкръжение на другите. Ала едва ли някой художник би се осмелил да ги нарисува тъй ясно откроени от четвърт миля разстояние.

Тоя ясен следобед вървя през една поляна право към нисък хълм и съзирам на около петдесет рода разстояние по посока към слънцето кленови върхари, които тъкмо изплуват над ръждиво-лъскавото било - една ивица, явно дълга поне двадесет рода и десет широка, обагрена в най-наситеното искрящо алено, оранжево и жълто, които не отстъпват пред баграта на никакви цветя или плодове, пред никакви ръкотворни цветове. Продължавам напред и билото на хълма, създаващо предния план или долната рамка на картината, започва да се снишава, при което дълбините на откриващата се яркоцветна гора стават все по-тъмни, подсказвайки, че цялата долина отвъд е обляна в тия багри. Да се чудиш защо оракулите и покровителите на града не са тук, та да разгадаят какво мълвят със своите наситени багри и преливаща одухотвореност дърветата, тревожни от замътването на някакво зло. Не виждам какво са могли да правят първите пуританите по това време на годината, когато кленовете засияват в алено - очевидно не са можели да се молят из горите. Навярно заради това са започнали да издигат молитвени домове и да ги заобикалят отвсякъде с високи огради.

 

Брястът

Пак по същото време, сиреч в началото на октомври и малко подир, брястовете достигат връхната точка на есенната си красота - огромни кафеникавожълти маси, още топли от септемврийската пещ, надвиснали над пътищата. Листата им са навлезли в съвършена зрелост. Питам се има ли съответстваща зрелост в живота на хората, живеещи под тях. Плъзна ли поглед по нашата улица, обточена с две редици брястове, те ми напомнят както с очертанията, тъй и с цвета си на житни снопи - сякаш натежалите класове сами са дошли в града, та най-сетне може да се очаква известна зрелост и ДЪХАВОСТ в мисленето на жителите му. Та как под тия шумолящи яркожълти снопи, готови всеки миг да паднат връз главите на минувачите, би могла да тържествува недозряла, сиреч зелена мисъл или постъпка? Застана ли пред къща, над която са провесили клони половин дузина големи брястове, усещам се сякаш във вътрешността на издълбана тиква, тъй омекнал, като че съм заместил изваденото й месо, макар все пак да съм запазил известна жилавост, както и твърдостта на семките си. Какво е закъснялата зеленина на английския бряст - все едно краставица, сбъркала сезона и натрапваща несвоевременното си присъствие, - в сравнение с ранната златна зрелост на американския? Улицата е сцената на голямата жътва. Би си струвало да започнем да отглеждаме тия дървета, та дори и само заради есенната им прелест. Та помислете за тия огромни навеси или слънчобрани, надвесени над главите и къщите ни, правещи от града едно цяло - един ulmarium⁵⁰, който в същото време е и развъдник на хора. И как тихо и незабележимо свличат товара от себе си и пропускат слънцето, когато има най-голяма нужда от него - листата им безшумно падат по покривите и улиците, с което градския слънчобран се затваря и прибира! Виждам как в града влиза търговец и заедно със своя товар жито изчезва под навеса от брястови клонаци, все едно е влязъл в огромен хамбар. Изкушавам се и аз да отида там и да вея мисли, сухи и налети като зърно, готови да бъдат отделени от обвивките си; но уви, предчувствам, че триците ще са много, а мислите малко, че ще преобладава царевица, годна само за фураж - защото каквото посееш, това ще пожънеш.