XI
ОНЕЗИ, КОИТО СА СЕ ЗАВЪРНАЛИ ОТТАМ
Метафизичното тяло проявява особено силно своята самостоятелност по време на кръвопреливания, припадъци, временна или по-продължителна кома.
Тогава цялото съзнание се пренася в двойника, който се носи над физическото тяло и го вижда като някакъв чужд предмет, проснат на леглото или върху операционната маса. В този момент усещанията и мисълта са преминали в метафизичния мозък. Това е изключително важно за разбирането на онова, което става в смъртния час. Състоянието на откъснатост и освободеност е толкова приятно, че онези, които идват на себе си, т. е. във физическото си тяло, често се провикват: „О, защо ме повикахте обратно! Чувствах се толкова добре!"
Обратният на гореспоменатия случай също е възможен: субектът, лежащ върху леглото си във физическото си тяло, вижда своя двойник, който се носи над него. В този случай съзнанието остава във физическия мозък.
Тези състояния на клинична смърт, последвани от истинско възкресение благодарение на най-съвременните клинични средства, станаха многобройни през последните години. Известно е, че хора, които в продължение на часове са показвали всички признаци на смъртта - спиране на сърцето и дишането, равна енцефалограма - са били върнати в нашия свят благодарение на изключителни реанимационни мерки.
В Съединените Щати д-р Елизабет Кюблер-Рос и д-р Реймънд Муди проучиха изключително грижливо стотици подобни случаи. Те изслушаха и записаха изявленията на онези, които са прескочили за миг в отвъдното, и техните доклади съвпадат изцяло с твърденията на писателите - спиритуалисти. В предговора си към книгата на д-р Муди „Живот след живота" г-жа Елизабет Кюблер-Рос пише:
„Всички тези болни са изпитали усещането, че се носят извън тялото си, усещане, придружено от впечатление за покой и пълнота. Повечето от тях са съзнавали присъствието на някаква друга личност, дошла да помогне при преминаването към друго ниво на съществуване. Почти всички са били посрещнати от скъпи същества, починали преди тях, или от някоя религиозна фигура, оставила отпечатък върху живота им, и, разбира се, съответстваща на техните вярвания."
От своя страна д-р Муди, обобщавайки множеството получени свидетелства, описва почудата на човека, който току-що е умрял: „ Той вижда като зрител собственото си тяло на разстояние. От това привилегировано място той наблюдава опитите за реанимиране на тялото му; той се намира в състояние на силно емоционално напрежение.
След няколко мига той се овладява и полека-лека привиква към необичайното си ново състояние. Тогава забелязва, че все така има „тяло", но това тяло е от много особено естество и способностите му са много по-различни от тези на тленните останки, напуснати от него."
Тези разкази на хора, които са направили няколко крачки по отвъдния бряг, и които след завръщането си на нашето ниво са разказали за онова, което са видели и почувствали, съвпадат по невероятен начин помежду си. Същевременно те не са изключително притежание на американските изследователи: следната история, случила се с една от моите читателки, е започнала в сърцето на Париж.
Двете пътувания до Бостън
През декември 1969 г. г-жа Естер Льоме не успявала да се възстанови от тежък грип. Тя губела равновесие, залитала, падала. Скоро вече не можела да ходи и трябвало да бъде приета в болница. Парализата й напредвала бързо и трябвало да поддържат живота й със сонди и кръвопреливания, от ден на ден все по-трудно. Всичките функции на организма й били засегнати, черният й дроб сякаш склерозирал, бъбреците блокирали, нивото на уреята стигнало до пределната си стойност.
Естер постоянно бълнувала: тя преживявала отново обиските и разпитите в Гестапо, на които било подложено семейството й и самата тя по време на Окупацията. Бащата на Естер, офицер, претърпял ампутация на единия си крак на 16 юни 1940 г., след битката на Ардените, една от последните от „странната война". Пленен и репатриран във Франция, още от 1942 г. той се включил в група от Съпротивата. Арестуван на 23 юли 1943 г., той бил депортиран в Бухенвалд. Освен това Естер присъствала при Освобождението и разрушаването на почти целия Хавър, родния й град; семейството й било изгубило всичко...
Тези спомени оживявали в бълнуването, предшестващо комата. По-късно за нея било твърде любопитно как някои хора, донякъде запознати с „психоанализата", тълкували с Едиповия комплекс онова, което било всъщност буквално изражение на един заплашван живот. Изглежда, че в наше време често подходът към истинските проблеми бива изкривяван по подобен начин.
В първото си бълнуване Естер вероятно посещавала местата на четвъртото си измерение, все още изградени от страхове и заплахи, места, където животът и смъртта вече се били срещали в схватка.
На 24 януари 1970 г. лекуващите лекари я сметнали за безнадеждна. „Тя няма да изкара нощта" - заявили те; д-р Андре Льоме, съпругът й, очаквал телефонно обаждане, което щяло да го повика по спешност при нея. Той се занимавал с научни изследвания, бил специалист по някои бактериални токсини и заедно с някои свои колеги си задавал въпроса дали жена му не била засегната от една разновидност на полирадикулоневрит, който тогава се проучвал в болницата „Салпетриер", и който днес се нарича „болест на Гийен-Баре". С няколко думи: това заболяване води до бърза смърт или оставя болния парализиран с известна надежда за подобрение.
Докато очаквали всеки момент смъртта й, Естер изживявала невероятното приключение на раздвояването. Тя станала от тялото си, изправила се, тръгнала или по-скоро плъзнала се около леглото си, видяла самата себе си лежаща, жалка и нещастна, забелязала различни детайли, като например устройството за кръвопреливане, което я поддържало в състояние на „биологична единица". Тя се държала за напречната тръба на леглото и се удивила от това, че видимо здравата й ръка преминавала през метала.
- Този детайл ме изненада много повече от това, че напуснах тялото си - ми каза г-жа Льоме.
- Всички наскоро починали и екстериоризирани живи са изживели тази опитност.
- Изведнъж видях баща си, починал преди шест години. Той, който при смъртта си беше еднокрак, той, който почина на 63 години, преждевременно остарял поради депортирането си в Бухенвалд, изглеждаше тридесетгодишен. Имаше два крака; косите му блестяха, кожата му бе с розов цвят, погледът му - проницателен, весел и същевременно изпълнен с мъдрост. Той изрече: „Внимавай, тялото ти няма клетка!" (И наистина, устройството, предназначено да ме придържа, не беше поставено.)
- Баща ви каза ли ви нещо друго?
- Не, нищо; присъствието му ми се виждаше естествено. Докато моето собствено физическо тяло ми беше твърде безразлично, той изглеждаше загрижен за неговата цялост.
- Какво усещахте тогава?
- Огромно блаженство, голяма свобода, фантастична яснота на мисълта. Мислите ми ме носеха, те създаваха и градяха. Те сякаш не бяха затворени в главата ми, а бяха едновременно в мен и вън от мен.
- Притежавахте ли тоталното зрение, впечатлението, че виждате във всички посоки?
- Да, чувствах се проникната, обгърната от нещата.
- А можехте ли да видите самата себе си?
- Не, но се чувствах наистина жива; бях цялата изпълнена със сила и здраве, всичко около мен беше реално, обективно, логично.
- Това няма нищо общо със съня.
- О, не! Нямаше нищо от абсурда, объркването и неяснотите на сънищата. Мисля, че именно в този момент открих постоянното съществуване на една реалност, по-висша от нашата обичайна реалност. След като видях, че баща ми бди над физическото ми тяло, изпитах желанието да изляза от стаята... и се озовах в парижките предградия, без съмнение във Ванв, където някога живеех. Пристигнах в една къща на няколко етажа, където бяха събрани прачичовци и пралели, братовчеди и братовчедки, всичките починали.
- Какво правеха те?
- Нищо! Те дори не ме погледнаха. Трябва да кажа, че останаха безразлични към мен също както бяха някога в живота.
- Фактът, че сте видяла всички тези покойници, започвайки от баща ви, е доказателство, че сте навлязла в света на духовете. Тези чичовци и лели говориха ли с вас?
- Не, а освен това аз много исках да се махна оттам. Тяхната атмосфера ми изглеждаше сива и тесногръда. След като пожелах да се отдалеча, аз се озовах в Арас (град, където никога не съм била). Там една непозната дама, строга и изтънчена, ме покани в много красив древен замък; тя ме настани в пищна, украсена с драперии стая; но там като че ли се задъхвах, усещах стягане в областта на слънчевия възел. Нямаше светлина; цялата сцена беше сякаш забулена в мъгла.
Напуснах притежателката на замъка и след като „прелетях" над острови, обвити в дъждовна пелена, се озовах в Дубровник, където съм ходила веднъж преди сватбата си. Очаквах някого, който не идваше, предполагам, че това е била майка ми. Отидох на пристанището с намерението да се кача на някой кораб, спомням си, че имах затруднения с чакъла, който лепнеше по подметките ми, помислих си, че сигурно това е задържало онези, които чаках; накрая все пак не се качих на кораба.
Помислих си „Алже" и се озовах в Алже, просната на легло в една изцяло бяла болница. Уточнявам, че не познавам този град, нямам нито приятели, нито роднини в него. „Не оставайте тук, това е опасно" - ме посъветва един френски лекар, придружен от две арабски медицински сестри; едната от тях добави: „Мис Карла ви чака в Ню Йорк". Не знам и така и не узнах коя е мис Карла, но тъй като винаги съм искала да отида в Съединените Щати, внезапно се озовах на един кей в Ийст Сайд.
- Откъде знаете, че това е бил Ийст Сайд?
- Разпознах го, когато през 1976 г. пътувах до Ню Йорк. И така, там чаках мис Карла... но тя не пристигаше. Някакви невидими хора, от които долавях само сенките, ме посъветваха да отида в Бостън.
- Чувахте ли гласовете им?
- Не, нямаше никакви думи, беше нещо като телепатично излъчване. И така, значи трябваше да отида в Бостън, нямаше друга възможност. Впрочем, тези съвети съответстваха на моята свобода и на желанията ми. Пожелах да се озова в Бостън и се намерих там.
- Това съответства на логиката на отвъдното!
- Бях смаяна... не си представях един американски град по този начин. Тръгнах и навлязох в една италианска уличка, не виждах небостъргачи, а елегантни постройки с позлатени куполи; улиците не се пресичаха под прав ъгъл, а лъкатушеха и се изкачваха. Усетих, че съм гладна, и си купих салам от магазинчето на един дебел италианец. Изядох го права на едно малко площадче; нямах нито хляб, нито хартия, за да го държа, но той не изцапа пръстите ми. Впрочем, в света, в който се намирах, всичко беше чисто, лесно, рационално.
След като изядох с удоволствие салама си (а това не е храна, която особено обичам), влязох в един параклис и се доближих до статуя, обкръжена от множество многоцветни и блещукащи електрически свещички: тя представляваше пражкото изваяние на детето Исус. След като излязох от параклиса, се разходих из града; понеже продължавах да изпитвам глад, влязох в една сладкарница и взех със съгласието на продавача, също така италианец, едно парче бял сладкиш, покрит с червен конфитюр. Докато ядях този забележителен кекс, забелязах в далечината гробище, и реших да отида дотам.
Изведнъж усетих огромна липса, помислих за мъжа си, който не беше в тези места, където аз се чувствах тъй добре. „Какво прави Андре?... Защо не пристига? Къде ли може да бъде? Много искам да бъда с него!" Изпитах угризения, че не съм помислила по-рано за него, и реших да тръгна да го търся. Започнах да се плъзгам през приятни селца със сенчести и отрупани с цветя площади.
До мен имаше някакво младо момиче. Отначало го забелязах като някаква лека сянка, то беше облечено с тъмна рокля, падаща до глезените, а високо вдигнатият му кок се открояваше ясно и привлече вниманието ми: знаех, че жените са се обличали и сресвали така в края на миналия век. След едно село, в което имаше стара къща със заострен покрив, която момичето ме посъветва да избягна, ние пристигнахме близо до една постройка, приличаща на супермаркет; момичето ми обясни, че това е параклис, засмя се и аз се досетих: Лизийо! Разбрах, че ме придружава Тереза Мартен, Тереза от Лизийо! Предадох й по телепатичен път, че тази църква е по-грозна от някои църкви у нас. Тя отново се засмя, не каза нищо, но вървеше пред мен, подвижна, лека, пъргава... свежа като бистра вода.
- Изпитвате ли по-особено преклонение към нея?
- Оттогава да; а преди - не толкова... но аз съм нормандка, католичка, и майка ми е казвала, че светицата ме е изцерила, когато съм била тежко болна през 1931 г., била съм шестгодишна. Сега знам, че тя е била до мен в Бостън, по време на това пътуване, което като че ли много я забавляваше. Тя се показваше пред мен такава, каквато е била, преди да влезе в манастира.
- Има снимка, която я представя такава, аз едва вчера я получих...
- Тогава аз не знаех за тази снимка. Тереза ме заведе пред красива къща с веранди, разположена на брега на езеро, което засега ще наричам Онтарио, обърна се и сложи пръст на устните си. Намирах се в стая, която сякаш бе със стъклени стени. Тереза си беше отишла; аз се чувствах добре, още бях гладна; една двойка седеше пред писалищна маса; пак ми донесоха от белия сладкиш. Гледах залива, а по езерото блещукаше пътека от отблясъци, по която можех да вървя. В дъното различих архипелаг от светлина и отново златни куполи; помислих си, че сградите там сигурно са великолепни, това ми напомни за златния град от Апокалипсиса. Разбрах, че това езеро разделя този свят от другия, обозначен от далечния архипелаг, но съвсем реален. Изпитах усещането за пълна реалност, при което субективното се превръща в обективно. Тогава видях една мъжка фигура, загърната в наметало с цвят на синя нощ, истинско наметало, скроено от истинска нощ, кадифена и блещукаща. Не видях лицето на този мъж, но то беше навсякъде, изпълваше вселената, без при това да я скрива или да се слива с нея. Светлината, която се излъчваше от него, не заслепяваше и не пречеше да виждам гледката, която беше напълно земна, без нищо сюрреалистично; всичко беше нормално. Този мъж се обърна към мен, без да ми говори в обичайния смисъл на думата; знаех, разбирах онова, което той ми казваше, превеждах си някаква модулация, без да трябва да разсъждавам.
- Сигурно именно това е вдъхнатото знание...
- Всичко бе обгърнато от много бляскава, но не ослепителна светлина и в приятна топлина, която се усещаше в областта на слънчевия възел. Мъжът с наметало от синя нощ ми предложи да премина от другата страна; трябваше само да кажа една дума, да направя едно движение: достатъчно щеше да бъде да се оставя да се нося по пътеката от отблясъци. Непрекъснато долавях безмълвния глас: „Ще дойдете ли?" Отговорих му: „А мъжът ми? Не, не искам да отида там, искам отново да съм с него, не искам да тръгвам без него" И тогава този мъжествен и ясен глас произнесе: „Вие ще оздравеете".
- Това „вие" е изненадващо! Съществата от светлина винаги говорят на „ти"!
- Това „вие" изненада и мен, запитах се дали не подразбира и Андре, но тогава той не беше болен; по онова време не знаех, че той страда от резки покачвания на кръвното налягане, че е „здрав носител" на високо кръвно налягане, от което впрочем и почина в края на 1977 г. Тогава, през 1970 г., той беше в чудесна форма.
- Видяхте ли лицето на мъжа със синьото наметало?
- Не, защото той не се обърна. Мисля, че е постъпил така от уважение към моята свободна воля за избор. Смятам, че ако се беше обърнал, аз щях да го последвам по пътеката от отблясъци; щях да тръгна с него към островите, които виждах в далечината и които ми изглеждаха все по-привлекателни.
Той ми беше казал: „Вие ще оздравеете" и удържа на думата си...
Когато се събудих във великденската утрин на 1970 г., усетих, че органите ми отново започват да функционират. Разбирате ли, аз не се бях задоволила с това да кажа, че искам да се върна при Андре, а бях извършила и нужното действие: вместо да се поддам на болестта, аз се бях изправила енергично срещу нея; бях избрала напълно съзнателно да се върна в този свят на страдания, но заедно с мъжа си. В този момент си дадох сметка колко силна и всеобхватна е нашата брачна връзка. Събудих се на болничното легло... Бях започнала да оздравявам, макар и все още парализирана; комата ми или поне онова, което наричам с тази дума, беше продължила три месеца. Не бих могла да уточня продължителността на моето пътуване. Това беше дълъг период, който се простираше във време, различно от това на часовете на деня и нощта; това беше съвършено друго време, което не беше фиксирано в някакво статично настояще.
След това изживяване аз казах на Андре: „ Сега знам, че смъртта не съществува, това е само привидност, която има своята реалност единствено тук..."
Той ми отвърна:
„Ние сме откъм страната на ентропията, а ти си била навлязла в област, която не е подчинена на това явление. В нас има някаква частица, която може да й се изплъзне, част от твоето същество е била в онова, което можем да наречем Живота. Онова, което наричаме „смърт", е всъщност от тази гледна точка „смърт ни смъртта".
Бих искала да можем да предадем тази сигурност, която ние с теб споделяме, и на хората около нас. Бих искала да използвам по най-добрия възможен начин това хоризонтално време, което ми бе отново дадено, този втори живот, който ми бе подарен. Бих искала да кажа на всички, че животът продължава - обективен, веществен, рационален - и че раздялата е само временна. Смятам, че нямам право да запазя само за себе си това чудно изживяване, от което излязох преобразена през една великденска нощ.
- Нямаме правото да крием истината.
- През 1973 г., когато се бях възстановила до задоволителна степен, помолих Тереза от Лизийо да ми помогне да разбера какво бих могла да направя, тъй като Андре, научният работник, ми казваше: „Не е достатъчно да твърдиш нещо, то трябва да бъде обосновано на разумно ниво, без да се затваряш в собствените си убеждения."
Тогава реших да предприема обширни проучвания, за да открия онова, което Светото Писание, църковните Отци, светците, съвременните изследователи са казали или дори видели за нашето единствено бъдеще: възкресението и вечния живот. Когато споделих намерението си с Андре, той ми заяви: „Смятам, че идеята ти е прекрасна, може би ще ти бъде дадено да намериш някоя открита метафизика, готова да си послужи с опорните точки, които науката й предлага наготово."
- Нека се върнем отново към вашето раздвояване: никога ли не сте изпитвала желание да предприемете пътуване до Бостън?
- О, да, но това се осъществи едва шест години по-късно. Пристигнахме през август 1976 г., когато се празнуваше двестагодишнината от независимостта на Съединените Щати. Започнахме престоя си в Ню Йорк, където разпознах мястото в Ийст Сайд, за което ви говорих. То се намира близо до авиотерминала в този квартал.
В Бостън първата ни вечер завърши с разочарование: намирахме се в съвременен американски град. Като смяташе, че ще ни достави удоволствие, хотелиерът ни изпрати да разгледаме китайския квартал; но на другата сутрин той ни посъветва да тръгнем по Freedom Trail - обиколка на местата, отбелязващи първите крачки на Независимостта. Минахме по улици, на които се издигаха сгради, по-ниски от нюйоркските, и стигнахме до центъра на Бостън. Срещу Фаньол Хол се озовах пред елегантна постройка с позлатен купол. Тръгнахме по Принс Стрийт и се намерих в италианското градче от моето пътуване през 1970 г.!
Развълнувана и потресена, аз открих магазинчето за италиански продукти, недалеч от къщата на Пол Ривиър, героя на Бостън. Магазинчето се намираше на ъгъла на Норт Стрийт и Ричмънд Стрийт; малкото площадче беше също там, почти срещу дома на Пол Ривиър. На това площадче измежду старите бостънски къщи от 1770 - 1800 г., се издигаше един манастирски параклис. Там още от входа видях пражката статуя на Детето Исус и многоцветните лампички, които впрочем можеха да бъдат запалени срещу няколко цента, пуснати в една касичка. Изпитах усещането за пълно разпознаване пред една къща, разположена на ъгъла на Флийт Стрийт и Норт Стрийт. Отново минахме пред магазинчето и забелязах дебелия италианец, който обслужваше клиентите си.
Като се изкачихме по-нагоре, към онази част на стария град, която се извисяваше над пристанището, открих гробището, което не бях имала време да посетя при първото си „пътуване" - „Копс Хил", където бяха погребани героите от времето на началото на независимостта. На Хановър Стрийт видях сладкарницата и научих, че белият сладкиш, покрит с конфитюр от касис, беше местен специалитет, наречен cheese cake. Тази улица беше търговската улица на италианския квартал.
Останахме в Бостън 12 дни, като посветихме цялото си време на историческата част на града. Чувствах се като у дома си, разпознавах къщите, сградите и водех мъжа си като опитен екскурзовод. Това бяха дванадесет дни на голямо щастие, самите ние бяхме удивени от това, не вярвахме на очите си, искаше ни се да се молим във всички тези места, които ни изглеждаха така живи, но се намираха редом с „онзи свят", където мъжът ми се намира сега, в който той премина година и два месеца след това изживяно и споделено преживяване. Затова знам въпреки страданието си, че връзката, нашата брачна връзка, а значи и щастието, продължава да съществува, едновременно различна и все същата.
Между две пребивавания в Бостън ние заминахме за Улфиборо в Ню Хемпшир, където щеше да се проведе симпозиум, в който мъжът ми щеше да участва като специалист по анаеробните микроорганизми. Организаторите му бяха казали: „Ще отседнете в една от сградите на университетското градче на „Гордън Академи." Влизайки в отредената ни стая, видях, че тя се намира на партера, имаше стъклени стени като оранжерия и беше разположена на брега на езерото, което веднага разпознах. Това бе езерото, което ми бе предложило пътеката с отблясъци, достигаща до светлинния архипелаг, и което разделяше настоящия от бъдещия живот; не беше Онтарио, а Уинипезоки. Тази прекрасна област, разположена всред гори и езера, водеше до канадската граница и до Онтарио.
Една вечер, докато очаквах Андре, сърцето ми се сви, бях научила, че той трябва да пази здравето си... дали това не беше предчувствие? Боях се от прекомерния му жизнен динамизъм, страхувах се да не бъде „отнесен" от собствения си устрем. Така и стана. Това също ме принуди да живея на две нива: нашето и онова, в което бях направила няколко крачки.
На отиване в Улфиборо бяхме минали по магистралата и не бях успяла да видя или по-точно да видя отново селцата, които бях прекосила заедно с Тереза. Когато се върнахме в Бостън, тръгнахме по обикновения път, за да разгледаме няколко града. Посетихме един от тях. Стори ми се, че разпознавам къщата с островърхия покрив, от която Тереза ме бе предупредила да се пазя. Не зная дали това се дължи на въображението ми, но ми се стори, че това беше същата къща, само че сега тя имаше седем върха на покрива; това бе къщата, където се бе разиграла отчаеш драмата със Салемските магьосници... Дали по време на комата си през 1970 г. бях преминала през Салем? Задавам си този въпрос, защото не съм много сигурна в това.
Като ви разказвам сега, разбирам, че това приключение с двете пътувания до Бостън озарява пътя на страдания, в които ме тласна „смъртта" на съпруга ми. Моята сигурност не намалява силната ми болка, защото нашата вяра не е опиат, но собственият ми опит потвърждава тази вяра. Съпругът ми изживя изцяло тази победа над ентропията, тази „смърт на смъртта", за която ми бе говорил. Онова, в което вярвам, ми се вижда по-реално и по-свързано с любовта и изключителната надежда: понастоящем Андре е по-жив от мен, по-жив от всички нас. Когато отново се срещна с него, когато го видя лице в лице, аз ще съм станала също толкова жива, колкото и той.
Не трябва да се смята, че този вид опитности, станали сравнително чести благодарение на изумителните медицински техники днес, никога не са се случвали преди нашия век.
Преди повече от сто години по време на пътуване из Холандия Виктор Юго срещнал един възкръснал покойник. Морис Лоран разказва за този малко познат епизод от живота му в „Спиритуалистко списание" от октомври 1922 г.:
„През 1868 г. Виктор Юго пътувал из Холандия със синовете си и посетил град Зирикзее. Независимо че прочутият поет сметнал за необходимо да предприеме всички желателни предпазни мерки за запазване на своето инкогнито, славата му била толкова голяма, че всеки го разпознавал, а децата навсякъде му подарявали цветя като на кралска особа. Две хубави момичета му поднесли букет.
- Това са дъщерите на един възкръснал покойник! - обяснили му хората.
- На възкръснал покойник ли? - възкликнал изненадан Виктор Юго.
Тогава му разказали любопитната история. Бащата бил неутешим след сполетялото го нещастие: загубил жена си и едно от децата си. Оставали му едно момче и две момичета. Един ден той минавал заедно със сина си с кола по тясна пътека, край която имало ров със застояла вода. Конят се подплашил, подхлъзнал се и целият впряг паднал в рова. Детето, което успяло да се вкопчи в крайпътните храсти, закрещяло за помощ и замолило услужливите селяни „да му върнат таткото". Те извадили счупената кола, мъртвия кон и безжизнения баща. Увили го в одеяло, разтрили го, но, както смятали, напразно, тъй като той не проявявал никакви признаци на живот. Малко по малко обаче той започнал да излиза от своето вцепенение; бавно дошъл на себе си, отворил очи... и тогава този човек, спасен от ужасна смърт, промълвил измъчено:
- Какво сторихте? Толкова добре ми беше там, където бях! Бях с жена си и детето си. Те идваха към мен, а аз отивах към тях. Виждах ги. Бях в небето. Бях в светлината. О, Боже мой, какво сторихте? Вече не съм мъртъв!
По-късно този „възвращенец" отново привикнал към живота. Раните му зараснали, нравствените му рани - също. Сигурността, че един ден отново ще се съедини със съществата, видени в отвъдното, му възвърнала смелостта.
Открихме разказа за това „чудо" в една малка книжка, изчерпана от половин век насам, публикувана през 1868 г. от неизвестен автор под заглавието „Виктор Юго в Зеландия".
Сподели с приятели: |