Като „кисел тензионен (дайков) комплекс” се разглежда за първи път от Йорданов (в: Саров и др., 1997ф).
Р. Иванов (1960) включва тези скали в „екструзията на киселите риолити” от „хоризонт на III кисел вулканизъм”. Горанов и др. (1960) отнасят риолитите и перлитите в района на селата Мишевско, Устрен и Воденичарско (к. л. Джебел – М 1: 50 000) към „Устренски ефузивен район”. В следващи изследвания тези скали са разглеждани към „IV хоризонт на олигоцена – риолити и перлити” (Кацков и др., 1966ф) или като част от „задpуга на тpети кисел вулканизъм” и „дайков комплекс – тензионен” (Геоложката карта на България в М 1:100 000 – к. л. Кърджали).
В регионален план комплексът е изграден от риолитови, трахириолитови, дацитови и трахидацитови тела, дайки, куполи, маломерни изливи и (локално) пирокластити, които пресичат или покриват целия палеогенски вулканогенно-седиментен разрез, както и скали от метаморфната подложка.
Киселият тензионен комплекс е подразделен на Устренски и Пчелоядски вулкански подкомплекси (Йорданов – в: Саров и др., 2002ф) В пределите на картния лист се разкриват единствено телата, свързани с Устренския вулкански подкомплекс.
Рангът и принадлежността на единицата са определени за първи път от Йорданов (в: Саров и др., 1997ф). Географското име е заимствано от Горанов и др. (1960).
Като официална неслоеста литостратиграфска единица се въвежда в Обяснителна записка към Геоложка карта в М 1: 50 000 – к. л. Джебел.
В структурно отношение киселите тела и дайки се причисляват към Устренската подзона от Галенитската тензионна зона, а тези от района между селата Траве, Баните и Любино – към Давидковски клон на Устренската подзона.
Взаимоотношенията с метаморфната подложка, скалите от Кърджалийската вулкано-седиментна група и Чифлишкия вулкански подкомплекс са секущи. Контактите обикновено са стръмни и резки, като в някои случаи се наблюдават заграбени късове от вместващите скали. Пукнатините по протежението на телата понякога служат за проводящи зони на по-късни хидротермални разтвори.
Скалите от състава на подкомплекса са представени главно от средно- до дребнопорфирни и фелзитови риолити, трахириолити и перлити, изграждащи секущи, линейно удължени, сложно устроени и неправилни по форма тела, екструзивни куполи и дайки. При някои от по-големите риолитови тела се наблюдава „няколкократно приотваряне на пукнатините и запълване с нови порции от същата лава и нейните пирокластити” (Р. Иванов, 1960). Вулканизмът е протичал в субаерални условия.
Характерна особеност за дайките и линейно удължените тела от Давидковския клон е преобладанието на сиви и бели фелзитови риолити и трахириолити, по които често са наложени хидротермални промени.
Със субмеридионално направление са големите удължени екструзивни тела южно от Ардино. При тях се установява недобре изразена призматична напуканост.
Риолитите са бели до бледорозови, преобладаващо масивни, дребно- до среднопорфирни. Фенокристалите са представени от магматично кородиран кварц, санидин, редки плагиоклази и единични биотитови люспи. Основната маса е изградена от взаимно прораснали кварц, К-фелдшпат, дребни биотитови люспи и рудни минерали.
ЮЗ от с. Търносливка се разкриват големи удължени в изток-югоизточна посока екструзивни тела, за които са описвани локални и слаби по интензитет прояви на субаерална пирокластика (Саров и др., 1999ф).
Южно от с. Мишевско се разкрива голямо екструзивно тяло, изградено от сиво-бели с розов оттенък до червеникави масивни и ивичести средно- до дребнопорфирни риолити. Наблюдава се наклонена до субхоризонтална призматична напуканост с ориентация на призмите напречно на повърхностите на застиване. Структурата е порфирна. Първичните минерали изграждат до 20% от обема на скалата и са представени от магматично кородиран кварц, санидин и еднични люспи от биотит. Амфиболът е в незначително количество, определен като паргасит (Yanev, 1998). В основната маса присъства голямо количество микрографически прораснали К-фелдшпат и кварц, ксеноморфен кварц, тънки биотитови люспи и рудни минерали. В периферните части на тялото се разкриват локално червено-кафяви перлити, което е признак за субаерален вулканизъм. Подобно малко тяло от кафяв и сив зърнест перлит описват северно от с. Търновци Горанов и др. (1960) и Янев (1985).
В района на с. Жълтика се разкрива екструзивно тяло с неправилна морфология, изградено от дребно- до среднопорфирни бели до розови риолити с локални перлити. Наблюдават се и кафяви с лек зеленикав оттенък „игнимбритоподобни” скали със стъклени фрагменти с неясен петнист вид (удължени до 1 сm), които микроскопски наподобяват фиаме. Структурата е сферолитова и аксиолитова. Порфирната генерация е представена от магматично кородиран кварц, санидин и цялостно опацитизиран биотит. Основната маса е девитрифицирана до микрозърнест вероятно кварц-К-фелдшпатов агрегат.
В петрохимично отношение скалите от Устренския вулкански подкомплекс са средно- до високо-калиеви риолити и трахириолити (Табл.1, Фиг. 4 и 5). Наблюдава се силно набогатяване на K, Rb, Ba, Th, Ta, Nb и обедняване на Hf, Zr, Sm, Y и Yb (Фиг.6). Подобни закономерности са характерни за гранити, образувани в колизионна обстановка (по Pearce et al., 1984). На диаграмите (Y+Nb)/Rb (Фиг.8) и Rb/Zr към SiO2 (Фиг.9) киселите вулканити от подкомплекса попадат в полето на синколизионните гранити. Наблюдава се добре изразена Eu аномалия, която вероятно е свързана с фракционирането на фелдшпати (Фиг.7).
Според Yanev (1998) температурата на кристализация на риолитите в околностите на с. Мишевско е 645ºC, а тези при с. Щерна е 648ºC.
За риолити от екструзивният купол южно от с. Мишевско е определена изотопна възраст по K/Ar метод – 31 Ма (Lilov et al.1987). Сходни определения по K/Ar метод за тела, разкриващи се извън разглежданата площ, са в рамките на 31,0–31,5 Ма (Lilov et al.1987; Georgiev et al., 2003). Тези данни определят възрастта на риолитите от Устренския вулкански подкомплекс като рупелска.
4.1.11. Загражденски вулкански комплекс (ZψdOl1)
Като самостоятелна единица с посочения ранг се разглежда за първи път тук. Въвеждането като официална неслоеста литостратиграфска единица е в Обяснителна записка към геоложка карта в М 1: 50 000 – к. л. Комунига. Наименованието произлиза от с. Загражден (Смолянско).
Р. Иванов (1960) отнася базичните и кисели по състав тела и дайки в района на селата Загражден и Вълчан дол към „хоризонт на трети среднокисел вулканизъм” и „хоризонт на трети кисел вулканизъм”, обединявайки ги в Загражденски тензионен сноп. Боянов, Маврудчиев (1961) отделят базичните и средни по състав тела от района като „дайки и латити от четвъртия хоризонт на приабона”, а киселите – към „долна ефузия на дацитите, риодацитите и риолитите и техните пирокластити”. На Геоложкатa
карта на България М: 100 000 (к. л. Искра) скалите от комплекса са отделени като „дайков тензионен комплекс” с олигоценска възраст. В рамките на картния лист Йорданов (в: Саров и др., 1999ф) ги отнася към „кисел тензионен дайков комплекс” и „базичен и среднокисел тензионен дайков комплекс”.
Характерна особеност за Загражденския вулкански комплекс е неговият пъстър набор от скални разновидности, към които спадат дайки с шошонитов, мелалатитов, латитов и риолитов състав. В рамките на картния лист комплексът е представен от единична шошонитова дайка, разположена непосредствено източно от с. Любино.
Дайката е внедрена в мигматизирани биотитови гнайси от Старцевската литотектонска единица. Тя е със субекваториално направление. Контактите ù са отчеливи, ясно секущи, равни.
Табл. 1. Данни за главните оксиди (wt%), редки и елементи следи (ppm) за скали от Устренския вулкански подкомплекс
