Огнян стамболиев

• 
  Материалноправна теория – проф. Абрашев – правото на иск е материалното право в бойно състояние, т.е. когато материалното право бъде нарушено то се превръща в право на иск. Ищец става този, който е титуляр на нарушеното материално право. + страна на тази теория е, че държи сметка за функционалната връзка м/у материалното и процеусланото право, а – страна е, че обуславя правото на иск от основателността на иска. (Работата е там, че ПИ е ключът към вратата на ГПр. Той ни е необходим за да започнем процеса. Основателността на иска, т.е. дали има материално право, се разбира чак със съдебното решение. Образно казано се получава така, че за да започне процеса ищецът трябва да докаже основателността на иска, а тя се доказва в самия процес и така „ключът за вратата на ГПр. Се оказва от вътрешната страна на вратата.”); Затова ПИ не е обусловено от основателността на предявения иск, напротив ПИ има и този, чийто иск в последствие се окаже неоснователен.
  
• 
  Процеусалноправна теория – ПИ е самостоятелно, независимо от мат. Право субективно публично право да се иска от съда да се произнесе по молбата, с която е сезиран. В тази теория не се държи сметка за връзката между материалното и процесуланото право. Излиза, че с Пи може да разполага всеки и за всичко – това обаче не е вярно, защото ПИ на всяка от спорещите страни е ориентирано към определно нейно право, което тя иска да брани с помощта на исковия процес.
  
• 
  Дуалистична теория (така и Стамболиев) – ПИ е правомощието чрез иск да се задължи съда да разреши конкретен граждански спор, посочен в иска. Това правомощие има този, който твърди, че негово материално право е засегнато от правния спор (арг. Чл.26 ГПК). Възникването и съществуването на ПИ зависи от процесуалните предпоставки (В.20), т.е. от допустимостта на иска.
  

2. 
   Определение - ПИ е едно субективно публично потестативно динамично право.
   

• 
  Публично е, защото на него кореспондира задължението на държавата чрез съда да постанови съдебно решение. (!!! Не е публично само при арбитраж);
  
• 
  Потестативно – от неговото упражняване настъпва правна промяна и в отношенията съд-ищец и в отношенията съд-ответник;
  
• 
  Динамично – в рамките на неговото упражняване получава все по-богата характеристика. В рамките на свояето развитие, то се погасява, когато стигне до апогея си. (ПИ възниква в момента на възникване на правния спор. В този момент то е право да подадем искова молба. Когато я подадем ПИ не се погасява, а се преобразува в право на съдебно заседание; право на съд. Състезания и т.н. докато не достигне апогея си, когато съдът е постановил определение, че ще се произнесе на определена дата. Това е последната фаза от ПИ – правото да се получи съдебно решение.) !!! Според проф. Сталев с това решение ПИ не се погасява, а се преобразува в право на въззивна жарлба, а после евентуално и на касационна. Според него ПИ се погасява, когато има влязло в сила решение. Стамболиев – ПИ се погасява в момента на постановяване на съд. Решение, а не на влизането му в сила. Именно тогава съдът е изпълнил задължението си по чл.2 ГПК. Правото на въззив/касация са нови права, различни от ПИ.
  
• 
  Отново трябва да се каже, че ПИ като право на правосъдие принадлежи и на ищеца, и на ответника. Ищецът, подавайки иска, вкарва в играта и ответника. Последният не може за същия спор да предяви иск пред дург съд. Той обаче може ько ищецът каже край – искам делото да се прекрати, ответникът може да не се съгласи и делото ще продължи – ето това е проява на ПИ на ответника като право на правосъдие.
  

• 
  Да е налице правен спор – наличността на такъв поражда нуждата и интереса от защита. Чл.124, ал.1 ГПК поставя изрично изискването за наличие на правен интерес само при установителните искове, защото при осъдителните и конститутивните интересът произтича директно от естеството на търсената защита. По проекта на ГПК беше предвидено, че ако страната тръгне по заповедното п-во (виж чл.404 и сл.) тя не може да предяви иск за същото право. Стамболиев е съгласен, че така би трябвало да е – ако можеш да се възползваш от по-лекото заповедно п-во, нямаш интерес от ПИ. По новия ГПК обаче можеш да си избереш и исков път, дори да имаш на разположение и основание да започнеш заповедно п-во по чл.417;
  
• 
  Процесуална легитимация;
  
• 
  Подведомственост – ако не е насочено спрямо съд, ПИ не съществува;
  
• 
  Правоспособност – само правоспосособно лице може да притежава ПИ. Ако такова няма ПИ няма да има субект;
  

Всички тези предпоставки дотук са положителни, т.е. трябва да са налице, за да съществува ПИ. Те са абсолютни и за тях съдът следи служебно;

В учебника на Сталев пише и че изтичането на давонстен или преклузивен срок, от който ПИ е обусловен, ще доведе до отхвърляне на иска като недопустим, а не неоснователен, защото тези срокове погасяват ПИ, а не материалното право. От друга страна ВКС приема, че искът предявен след изтичане на преклузивен срок, се отхвърля като неоснователен!!!

• 
  Положителни
  

- родова подсъдност (тя е абсолютна) – например ако се подаде иск до ВКС, той ще го препрати на компетентния 1-воинстанционен съд;

- местна подсъдност (тя е относителна, т.е. съдът не следи служебно за нея, а се взема предвид само ако ответникът направи възражение);

- процесуална дееспособност на страната или представителна власт на представителя (абсолютни)

• 
  Отрицателни
  

- наличие на висящо дело между страните за същия правен спор;

2.1. такива, които се отнасят до възникването и съществуването на ПИ и такива, които се отнасят до надлежното му упражняване (виж по-горе);

2.2. положителни – те трябва да са налице, за да съществува или може да се упражни ПИ и отрицателни – тяхното наличие е пречка за съществуването или упражняването на ПИ;

2.3. абсолютни – те водят до недопустимост на съдебното решение, ако ги няма и за тях съдът следи служебно; относителни – вземат се предвид само ако ответникът направи възражение

3. 
   ЗНАЧЕНИЕ
   

1. 
   – Процеуалните предпоставки имат непряката функция да обуславят самия исков процес, защото те обуславят съществуването и надлежното съществуване на ПИ. ПИ от своя страна, ако съществува и е надлежно упражнено, искът и исковият процес са допустими, а ако не съществува или не е надлежно упражнено – процесът е недопустим, а предявеният иск е опорочен и затова недействителен. Порочността на недопустимия иск обаче е поправима, и то с обратна сила – ако липсвашата предпоставка възникне или наличната пречка отпадне. Ако въпреки липсата или ненадлежното упражняване на ПИ съдът постанови решение – то ще е не нищожно, а недопустимо.
   
2. 
   Ако съдът установи, че липсва положителна ППр. Или е налице процесуална пречка, съдът в зависимост от естеството на самата ППр. Може:
   

• 
  Да вземе мерки, за да се поправи порока (чл.129 за исковата молба и чл.101 за проц. действия);
  
• 
  Да препрати делото на компетентния орган (чл.118,ал.2) – това е в случаите на сгрешена подсъдност – била тя родова или местна;
  
• 
  Да спре делото (чл.229, ал.1, т.4 и 5);
  
• 
  Да прекрати делото като обезсили всчики извършени по него процесуални действия, вкл. И постановеното съдебно решение (виж чл.126 и чл.270 ГПК)
  

Съдът установява дали са налице или липсват ППр. В отделно производство по повод на висящия исков процес и с участието на същите страни. !!! Това производство не представлява исков процес или част от него, защото има различен предмет – не материалното спорно право, а ПИ. То се нарича условно „процес относно процеса”. Той се различава коренно от самия исков процес в следните направления:

- при ПоП съдът се произнася по претендирано спярма него право –ПИ и затова се произнася с определение, а не с решение;

- най-ярко се усеща разликата, когато в резултат на проверката се установи, че липсват положителни ППр. И исковият прозес трябва да се прекрати – виж чл.126 и 270. Тогава всички извършени процесуални действия, заедно със самото решение се обезсилват. Обратното, всички процесуални действия по ПоП запазват пълната си валидност, защото на тях се крепи обезиславането на исковия процес => двата процеса са различни.

Понеже правните спорове бързо прерастват в нарушаване на граждански права, УИ са много по-редки от осъдителните. От друга страна УИ е най-приспособеното средство за защита срещу правната привидност (нищожност и особено симулативност), заплашваща интересите на страните и на третите лица.

Естеството на правоотношението е без значение. Предмет на УИ могат да бъдат: вещни, облигационни, наследствени, семейноправни, търговски и трудови правоотношения.

• 
  За да съществува интерес от УИ е достатъчно се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право. Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита чрез УИ, защото смущава нормалното упражняване на правата на ищеца. (липсва обаче интерес от УИ относно размера на наследствен дял, определен от закона и неоспорван от наследниците).
  
• 
  Интересът от УИ най-добре се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, което ищецът отрича. Никаква нужда от доказване на интереса тогава не съществува. Излишно е да се доказва интересът от УИ във всички случаи, когато се касае за предвидени от самия закон УИ (напр. Искове за дирене и оспорване на произход; искове по 124, ал.3 и ал.4, исковете по чл. 646, чл.694 ТЗ).
  
• 
  Липсва интерес от УИ, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск. Защото и чрез тези искове ще се разреши със СПН гражданския спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъщите им защитни цели.
  

4. 
   Кой е надлежна страна по УИ се определя по чл.124 (1) с формулата, че всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение, може да предяви УИ. Заинтересуван да предяви УИ е именно този, чието право се засяга от правния спор. Това не е само носителят на спорното право, които го предявява с положителен УИ. Легитимиран е и този, чието право се засяга от правото, претендирано от друго лице, напр. Длъжникът по изпълнението, срещу когото взискателят е насочил едно несъществуващо притезание.
   

5. 
   Различаваме няколко вида УИ
   
   1. 
      Според това дали УИ цели да установи съществуването или несъществуването на спорното право, той бива в първия случай положителен, а във втория- отрицателен.
      

• 
  Особен вид УИ относно преюдициално правоотношение е инцидентният установителен иск
  

6. 
   Отделно от УИ за правоотношения трябва да бъдат разгледани УИ за факти, които законът допуска не общо, а само по изключение в изрично предвидени от закона случаи, като сочи фактите, които могат да се установят с УИ. 124 ал.4 ГПК
   

• 
  Иск, целящ да се установи истинността или неистинността на документ. Понятията истински или неистински документ, които чл.124 ал4 използва са същите , с които законът си служи при инцидентното оспорване истинността на документа (чл.193-194).
  

• 
  Според чл.124 ал.5 допустим е УИ за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение. Всяка от посочените в ал.5 основания за невъзбудено или прекратено в последствие наказателно производство, прави УИ допустим в качеството му на сурогат на недопустимия НП.
  

7. 
   УИ за други факти, които законът не е въздигнал изрично в предмет на УИ са недопустими. Те са неподведомствени на съдилищата и противоречат на изискванията за процесуална икономия. Всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение, може да бъдепроверен и установен по повод на делото относно това правоотношение.
   
8. 
   Важна особеност на всички УИ е, че тяхното предявяване е безсрочно.
   

I. С осъдителния иск (ОИ) ищецът иска от съда а) да установи със СПН, че в полза на ищеца срещу ответника съществува неудоволетворено гражданско притезание; б) да допусне принудително удоволетворяване на притезанието срещу ответника. Допускането на принудителното удоволетворяване срещу ответника намира израз в неговото осъждане. Затова ОИ включва винаги искане за осъждане на ответника.

Понеже се ползва с изпълнителна сила, осъдителното решение е изпълнително основание.

2. 
   Предмет на ОИ
   

Предметът на ОИ в сравнение с този на УИ е по-ограничен. Въпреки това на практика много по-често се търси защита чрез ОИ. Осъдителни са: искът за цената на продадена вещ; за наема на жилище; за трудово възнаграждение, за издръжка, ревандикационният, владелческият иск и др.

1. 
   Дали притезанието е изискуемо ни казва гражданското право. Ои относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен. Той не е недопустим, а е неоснователен. Този, който няма право да иска доброволно изпълнение, очевидно няма право да иска принудително изпълнение, а към него е насочен ОИ.
   

2. 
   В някои случаи законът допуска да се предявява и уважава ОИ, макар че притезанието още не е станало изискуемо.
   

• 
  Според чл. 124 ал.2 може да се предяви ОИ за повтарящи се задължения, макар и тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на осъдителното решение. Интересът на такъв ОИ се състои в опасението , че слъжникът може да бъде неизправен относно всяко следващо плащане, така че да се наложи да се водят редица последователни ОИ за всяко последвашо плащане. (първото плащане обаче трябва да е станало изискуемо; при това изискуемостта на следващите плащания трябва да зависи само от настъпването на срока, но не и от предварителното или едновременното изпълнение на насрещна престация от страна на ищеца. Затова Ои по чл.124, ал.2 е възможен при задължения за издръжка; за прехрана срещу вече прехвърлен имот, за застрахователни премии (387, ал.4 ТЗ); за периодично дължимо обезщетение при непозволено увреждане. Не може обаче да бъде уважен ОИ за още неизискуемо трудово възнаграждение по ТД, зашото ТВ се дължи срещу вече престиран труд!!!
  
• 
  Подвид на иска по чл. 124 ал2 представлява ОИ да се изоставят занапред такива действия, с които ответникът нарушава правото на ищеца (напр. Да се осъди ответникът да не преминава през имота на ищеца; да не употребява неговото име чл.326). Решението по такъв ОИ ще бъде изпълнено по реда на чл.527.
  
• 
  До ОИ относно притезание , което не само не е изискуемо, но не е даже още възникнало се стига, когато ОИ се съединява с друг иск, чието уважаване ще породи и ще направи изискуемо притезанието, предмет на ОИ. Такъв е напр. Случаят когато се предявява иск за унищожаване или разваляне на договор и с него се съединява ОИ за връщане на даденото от ищеца или пък се предявява иск по чл. 19 ал.3 ЗЗД и с него се съединява иск за осъждане на ответника да предаде владението на имота, който ще бъде придобит от ищеца възоснова на конститутивното решение.
  

2. 
   Интересът от ОИ е предпоставка за неговата допустимост
   

Липсата на такъв налага да се прекрати делото по ОИ. Интересът от ОИ е налице, когато ищецът твърди че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удоволетворява. Дали вземането съществува и дали то е изискуемо е въпрос не на допустимост, а на основателност на иска. На него ще се отговаря с решението, т.е. не в началото, а в края на процеса.

За разлика от установителния иск интересът от ОИ ще е налице, ако ответникът нарушава правото на ищеца, макар и да не оспорва неговото съществуване (напр. Владелецът на ревандикираната вещ не оспорва собствеността, но не връща вещта; длъжникът не оспорва дълга, но не плаща; собственикът не оспорва правото на ползване, но възпрепятства упражняването му от ответника, като го лишава от достъп до имота).

Ще липсва интерес от ОИ, когато с него се търси осъждане за такива притезания, за осъществяването на които не е допустимо принудително изпълнение, тъй като в него е смисълът на ОИ. Такъв е случаят при естествените задължения, при задълженията да се престира работна сила.

2. 
   Легитимация
   

Поначало само този, който материалноправно е овластен да получи дадена престация и който е материалноправно задължен да я даде (разбира се съобразно с твърденията на ищеца), са надлежни страни по ОИ.

1. 
   Същност на потестативното право
   

2. 
   Искът, с който се предявява потестативно право, което може да се упражни само чрез съд, като се иска от съда да го потвърди със СПН и да постанови следвашата от него промяна на гражданските правоотношения между спорещите страни се нарича конститутивен иск (КИ)
   

Чрез съдебната намеса спорното потестативно право се защитава като се установява и осъществява.

3. 
   Същността и функциите на КИ предопределята предмета, интереса и легитимацията при КИ
   

1. 
   Предмет- предмет на КИ могат да бъдат само потестативни права и то такива, които не могат да се упражняват извънсъдебно, а само съдебно. Затова с КИ ищецът може да си послужи само в случаите предвидени от закона. Ето защо в сравнение с другите искове тяхното приложно поле е най-ограничено.
   

2. 
   Интерес- винаги когато ищецът твърди, чев негова полза съществува потестативно право, подлежащо на съдебно осъществяване е налицеинтерес от предявения КИ. Защото ищецът не разполага с друг път да постигне дължимата правна промяна. Затова е налице интерес от КИ, целящ да се придобие собствеността на вещ, която ищецът само владее. Липсва интерес от КИ, когато целената с него промяна е настъпила по силата на други факти или може да бъде постигната чрез извънсъдебно изявление на ищеца.
   
3. 
   Надлежни страни- Това са лицето, което претендира че е носител на потестативното право, и лицето, в чиято правна сфера ищецът цели да предизвика правна промяна. То е легитимирано да се брани срещу нея, ако счита, че тя е за него неизгодна.
   

4. 
   Отграничения на КИ от други случаи на конститутивна намеса в гражданските правоотношения
   

1. 
   Не сме пред КИ и решение при конститутивните охранителни актове. Докато конститутивното решение принудително осъществява потестативното право и е поради това защита спрямо носителя му и санкция спрямо противната страна, конститутивният охранителен акт (назначаване на представител; разрешаване сделки от името на непълнолетен- чл.73, ал.2 СК) създава изгодна за молителя правна промяна, без да посяга върху правната сфера на друго лице. Той не е акт на правораздаване, а е безспорна администрация на гражданските правоотношения.
   

1. 
   
   Изтегляне 2.82 Mb.
   
   Сподели с приятели: