ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ПИСМЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО

ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ПИСМЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО

1. 
   Понятията ‘писмено доказателство’ и ‘документ’ са идентични за ГППраво.
   

2. 
   Писмен документ и електронен документ
   

1. 
   Писмен документ
   

Вещта трябва да съществува за относително продължителен период от време.

2. 
   Електронен документ
   

2. 
   Правното значение на едно или друго изявление е качество, което
   

2. 
   Видиве писмени документи
   

1. 
   Според качеството, в което издателят на документа прави изявлението
   
   1. 
      Официален документ (чл. 179 ГПК)
      

2. 
   Частни документи
   

Според О. Стамболиев това разделение е без значение при частните документи (арг. Чл. 179 ГПК) , затова той разглежда тези видове като подвидове на официалните документи.

Това деление О. Стамболиев разглежда само при частните документи – ако един официален документ не е подписан, той не би бил официален.

- Подписаният частен документ, съгласно чл. 180, има същата формална доказателствена сила като официалния документ – задължава съда да смята, че лицето, подписало документа, е и негов автор (документът обаче следва да отговаря на изискванията за редовност от външна страна – да няма зачертавания, изтривания, добавки, поправки – външни намеси, които поствят под съмнение автора).

- Съществен белег е подписът. Подписът е саморъчно изписване на името на издателя на документа, макар и нечетливо, стига да е обичайно за лицето (Ж. С.) / начинът, по който лицето обикновено идентифицира себе си писмено, макар и на друга азбука или с неазбучни знаци (О. С.).

- Пълномощникът може да подписва с името на представлявания. Нотариалната заверка не е условие за валидността на подписа, а доказва авторството на документа.

- Когато издателят на документа е неграмотен, вместо подпис – отпечатък от десния палец и приподписване от двама свидетели (чл. 189 (1)). При невъзможност за полагане с десния палец – опоменаване на причината за това в документа, отпечатък от друг пръст и отбелязване кой пръст. Неграмотно е лице, което не може да пише и чете на езика, на който не написан документа. Неграмотно е лице, което може да се подпише, не разбира обаче съдържанието на документа. Правилото се прилага и при невъзможност грамотно лице да се подпише поради недъг (съдебно решение). Свидетелите трябва да установят, че на лицето е известно съдържанието на документа.

- В случаи, че грамотно лице е сляпо, то документът се приподписва от двама свидетели (чл. 189 (2)), ако е написан на азбука, която лицето не разбира (не е на Брайлова азбука). При нотариално и съдебно удостоверение на подписа, присъствието на свидетели е излишно.

Неподписаният документ е документ, без да има формална доказателствена сила.

О. С. отнася делението към частните документи

Създадени с цел да бъде доказан фактът, съдържаш се в документа. Мотивът има значение за достоверността – доказателствената им стойност е по-висока.

Не са съставени с цел доказване на съдържащите се в тях факти, доказателствената им стойност е по-малка.

Правилото, че “написаното от пишещия нищо не доказва, освен ако е против пишещия”. И изгодните, и неизгодните документи имат формална доказателствена сила. Частният документ няма друга, освен формална доказателствена сила. Между двата вида няма разлика в доказателствената сила. Разликата е в доказателствената стойност (съдът преценява всички доказателства по делото по вътрешно убеждение с оглед събрания доказателствен материал).

Проф. Сталев разделя документите на истински и неистински.

- истинките документи следва да са автентични И верни

Неистинските документи намат доказателствена сила.

- неверността може да се дължи на т. нар. интелектуална подправка, както и на грешка.

Проф. Стамболиев я отграничава от доказателствената стойност убеждаващото възедействие в/у съдията. ДС е характерна само за документите. Тя се определя в закона и не може да се изменя чрез договор.

Всеки автентичен документ удостоверява, че материализираното в него изявление е било направено – той е създаден именно като резултат от това. Наличието на подпис доказва и авторството на подписалия се с МДС. Чл. 180 приписва ФДС само на частните документи, с нея обаче се ползват и официалните. Отнася се както за свидетелстващите, така и за диспозитивните документи.

Формалната ДС се накърнява от наличието на видими външни недостатъци (чл. 178), както и нечетливи и повредени документи. В случая съдът оценява ДС с оглед всички обстоятелства по делото.

- ФДС винаги обхваща факта на писменото изявление и неговото авторство.

- при официалните документи, ФДС обхваща и датата и мястото на

издаване, посочени в него от длъжностното лице (при съдебните решения релевантните дати са много – постановяване, обявяване и др. ).

- при частните документи това не е така – при тях се допуска възможността за антидатиране и посочване на различно място.

Антидатирането може да има за цел да се увредят трети лица – 181 ГПК. При договорите, датата, написана в документа е обвързваща за страните. Достоверността на датата може да бъде оспорена само от трети лица, когато документът им е противопоставим или може да засегне техни интереси – за тях датата е непротивопоставима – не и от други трети лица – те са обвързани от посочената дата. . Трябва да може да се установи по достоверен начин, че към определен момент даден документ е съществувал безсъмнено, за да стане датата противопоставима. Законът примерно изрежда възможности за такъв момент – чл. 181 (1). Факт, съставляващ такъв момент, може да бъде доказан и със свидетели, но с тях достоверността не може пряко да се доказва (1326-84-1У, Сб. 179).

Когато Д няма дата, а също когато трябва да се установи датата на разписки за извършено плащане (чл. 181, ал. 2), съдът може да се позове на всякакви доказателства, вкл. свидетели, за да я установи.
3.2 Материална ДС

3.2.1 Понятие

МДС се състои в доказателственото значение на свидетелстващия документ за този стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в документа удостоверително изявление. Само свидетелстващите документи разполагат с МДС.

Официалните СД създават за всички (съд, държавни органи, страни, тр. л.) задължение да приемат, че засвидетелстваните факти са се случили както са описани в Д. (чл. 179), докато не бъде доказана невярността на Д. МДС предпоставя:

- че Д е издаден от дл. л. (на публичната власт или не)

- че е издаден в кръга на компетентността на издателя му

- че са спазени реда и формата за издаване
3.2.3 Частни свидетелстващи документи

ЧСД се ползва с доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти – тогава той има силата на извънсъдебно признание и важи срешу своя издател (с. пр.). Ако издателят удостоверява изгодни за себе си факти, Д няма никаква ДС (с. пр.). Той не може да се противопостави на страната, която не го е подписала. Този Д е извънсъдебно писмено твърдение, което не може да има ДС – правилото scriptum pro scribente nihil probat sed contra scribentem.

Лицата, които водят счетоводни книги, могат да се позовават на тези издадени от самите тях документи. ДС на счетоводните книги обаче не е равна на ДС на официалните свидетелстващи документи – тя се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед всички доказателства по делото (с. пр.). Законът изисква книгите да бъдат редовни, т. е. Да се озновава на надлежен документ – това означава, че ДС на счетоводните книги е производна.

Редовността на книгите не се предполага, а трянва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях. С. пр. приема, че ако книгите не бъдат оспорени, вписаното в тях се приема. Според проф. Сталев това не бива да бъде така и вписването в счетоводните книги не може да е достатъчно за уважаване на иска. Чл. 55 ТЗ ограничава субектно и предметно ДС на търговските счетоводни книги: тя важи само между търговци, и то за доказване на търговската сделка.
3.4. Други частни документи със свидетелстващо съдържание.

Такива документи се преценяват от съда по вътрешно негово убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото. При тях проф. Сталев говори също за ДС в тези граници, а проф. Стамболиев смята, че те нямат ДС.

В съда се представят оригинали или заверени от страните копия на документите. Ако съдът намери за необходимо, може да задължи страната да представи оригинала. Съдът сверява копието и оригинала, констатира съответствието, действието се вписва в протокола. От този момент копието има за съда сила на нотариално заверено.

- При оспорването страната, която оспорва, се стреми да преодолее ДС на Д.

- При диспозитивните документи се цели да се докаже, че те са неавтентични / неистински, т.е. подправени, както при официалните, така и при частните документи.

- при свидетелстващите документи се твърди или че те са неавтентични / неверни – така се отрича формалната ДС, или че те са неверни – така се отрича материалната ДС, т. е. така могат да се атакуват само Д, които имат материална ДС.

- при частните свидетелстващи Д защитата не е подчинена на изискванията за оспорване на истинността на документи (освен при счетоводните книги). Издателят обаче не може да ги оспорва със СПоказания (чл. 164(1) т. 6), освен в случаите на чл. 165 (2). В трайната си практика Върховния държавен арбитраж допуска да се оспорва по реда на чл. 154 СГПК/193 НГПК чрез свидетели истинността на констатациите в двустрани протоколи, макар да ги счита за частни документи.
4.3 Ред на оспорването

- След представянето на един документ, другата страна следва да заяви недвусмислено, дали го оспорва в същото с.з. Ако не присъства, оспорването трябва да стане най-късно в следващото с.з. Представените документи с исковата молба се оспорват най-късно с отговора на исковата молба. Ако при представянето на документа другата страна не присъства, а се представлява, процесуалният представител може да поиска срок за запознаване и оспорване. Такъв срок може да поиска и самата страна??? Срокът е преклузивен и след изтичането му оспорване е невъзможно. Ако съдът не е дал на страната възможност да оспори на първата инстанция, страната има това право на следващата инстация.

- След оспорване, страната, представила документа трябва да заяви дали иска да се ползва от него. Тя може да се откаже, за да спести време, а и защото при установяване на подправка, документът се изпраща на прокурора. Ако страната желае да се ползва от документа, проверката се извършва с всички доказателствени средства, при ограниченията за свидетели на чл. 164. Проф. Стамболиев смята, че при оборване на автентичността / истинността не могат да се използват свидетелски показания, защото не се използва производството по чл. 193. ?????
4.4 Тежест на доказване

При официалните документи оспорващият следва да докажа неистинността. Ако се твърди, че Д носи подпис на страната, която го оспорва, то до доказване на противното от нея Д се смята за автентичен. Ако подписът е на някой друг, тежестта е за този, който желае да се ползва от документа.

Съдът или отхвърля оспорването, или го уважава, ако е доказано безсъмнено. В този случай Д се изключва от доказателствата и при данни за подправка се изпраща на прокурора.

Съдът изразява становището си или с определение, или с решението, като становището има сила на пресъдено нещо. Определението се обжалва заедно с решението.
4.6 Други способи за оспорване

- чл. 124(4) – отделен иск. Може да се използва при изтичане на срока за оспрване по чл. 193.

чл. 124(5) – в случаите на извършено престъпление
4.7 Особености при електронния документ

Чл. 184 предвижда, че ако съддът не разполага с технически средства и специалисти, даващи възможност възпроизвеждането на елктронния документ и надлежната проверка на електронния подпис да бъдат извършени в съдебната зала в присъствието на явилите се страни, електронни копия на документа се предоставят и на всяка от страните по делото. В този случай истинността на електронния документ може да бъде оспорена в следващото съдебно заседание.

1. 
   Определение
   

Качеството свидетел и съответните задължения се пораждат от конституирането – получаването на призовка. Свидетелят не е доказателствено средство – свидетелските показания са д. с.

Свидетелят дава показания само устно, по предвидеия в ГПК ред. Писмените показания са частен документ.

2. 
   Несъвместимост
   

- Законният представител на ф. л (не и на ю.л. – чл.177), както и попечителят могат да бъдат разпитани като свидетели (чл. 172). Показанията се преценяват с оглед възможната заинтересованост.

- Свидетел може да бъде и недееспособно лице, като показанията се преценяват с оглед недееспособността (с. пр.).
2. Задължения и права на свидетеля

Свидетелството е обществен дълг. Никой, с изключение на предвидените от закона лица, не може да откаже да свидетелства.

Свидетелските показания имат значение само за делото, по което са събрани. Те не могат да се използват след оттегляне на иска при повторното му предявяване, освен ако за това има труднопреодолима пречка (чл. 232)

Свидетелските показания са допустими за доказването на всякакви юридически и доказателствени факти, освен ако не е предвидено друго в закона (чл.164 ГПК). В случаите на забрана, допустими са всички други доказателствени средства, не само документи.

Предвидените в закона хипотези на забрана целят подпомагане на установяване на обективната истина, насърчават съставянето на документи. Те са въведени и за да се прекрати практиката на лъжесвидетелстване, и поради трудностите, възникващи при доказване на съдържанието на сложни договори със свидетелски показания. Забраните не би трябвало а важат за лица, положили необходимата грижа за да се снабдят с документи. Ограниченията следва да се тълкуват стриктно-стеснително.

За визираните в закона хипотези св. п. са недопустими.
4.2.2 Хипотези на забрана

1) Юридически актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извършени в писмена форма (чл.164 (1), т.1).

В случая следва да се има предвид, че когато предписаната от закона писмена форма не е спазена, договорът е нищожен. Правни последици не се признават не на основание недоказаност, а нищожност. Това стеснява приложението на хипотезата. Ако се твърди, че документът е изгубен или унищожен, по чл. 165 се допускат свидетелски показания.
2) Установяване на обстоятелства, за които закон изисква писмен акт (чл.164(1)т.3, хип 1).

Става въпрос за случаи на форма за доказване – тя не обуславя действителността на акта. Следва за всеки предвиден от закона писмен акт да се преценява, дали законодателят го предвидил като задължителен за доказването, или само с оглед улесняване на доказването.

В някои случаи е предвидено писменият документ да се състави от трето лице, обикновено – длъжностно лице. При случаи на невиновно несъставяне, следва да се допунат сидетелски показания. Освен това, според съдената практика, дл. л., които са били длъжни да съставят документ, а не са го направили, въпреки че са възприели съответните факти или лично са участвали в осъществяването им, могат да бъдат разпитвани като свидетели.
3) За установяване на договори на стойност над 5000 лв. (чл. 164(1) т.3, хипотеза 2).

Става въпрос за стойност към момента на сключване на договора. Няма значение стойността на търсеното по съдебен ред – то може да е по-малко от 5000лв., ако е по договор над тази сума, доказването е с писмен акт. При договори с продължаващо изпълнение – сборът на платежите; наем с неопределен срок – стойността за сбора на предизвестието; заем за послужване – стойността, ако договорът беше за наем. Необходимият писмен документ може да бъде от всякакъв характер. Забраната не важи за договори, в които страната не участва. Обхванати са само договори, не и едностранни сделки. Законът позволява свидетелски показания за договори между съпрузи, роднини по права линия, по съребрена до четвурта степен и по сватовство до втора степен включително.

Актът може да бъде не само договор, а и писмено признаване, съдебно решение, публичноправен акт и др. Договори на стойност на 5000 лв. не могат да се доказват със свидетелски показания, това обаче, според съдебната практика, не важи за изпълнението по тях. Така лесно би могло да бъде заобиколено ограничението на т. 3, хип. 2. Проф. Сталев предлага да се приеме, че забраната за свидетелски показания важи за изпълнение по договори на стойност над 5000 лв.

Законът има предвид самото писмено съглашение, диспозитивния документ, а не свидетелстващи документи. Съгласявайки се с писмена форма за изявяване на правнорелевантната воля, страната не може да доказва със свидетелски показания. Наличието на уговорки, които не са вклщчени в писмения договор, също не може да се доказва със свидетелски показания.

Двете хипотези се разглеждат заедно поради сходността на правилата. Документите трябва да бъдат нарочни (създадени с доказателствена цел), подписани от страната (Ж. Сталев).

Законът забранява опровергаването на съдържанието на частен или официален документ. Проф. Сталев ограничава значението на понятието “съдържание”, т.е. допуска доказването чрез свидетелски показания в следните случаи:

- оспорване на валидността на волеизявлението, материализирано в документа на основание нищожност или унищожаемост

- оспорване на истинността на документа, като се приема, че е неавтентичен или с невярно съдържание. В такъв случай би се приложил пежимът за оспорване на истинността на документи по чл. 194.

В резултат на това, проф. Сталев свежда хипотезите по т. 2 и 6 до симулативните изявления – забраната за оборване със свидетелски показания е налице само за тях, както при частните, така и при официалните документи. Проф. Стамболиев приема, че оспорване на съдържанието на документ означава оспорване на истинността му, и че допусканото от проф. Сталев оспорване на официални документи със свидетели в редица случаи е недопустимо (прим. – Констативен протокол при ПТП).

В случаите на чл. 164(1), т. 3, 4, 5, 6, законът (чл. 164(2) допуска доказване със свидетелски показания при изрично съгласие на страната, която не е заинтересована от допускането на доказателствата. Необходимо е съгласие, не само липса на възразяване.

Документите трябва да са изгубени или унищожени невиновно. Вината в случая е само под формата на умисъл – небрежността позволява да бъдат призовани свидетели.

В случаите на диспозитивни документи, не може да се допуснат свидетели, защото в случая съставянето на документа в във властта на страната.

Чл. 165 (2) Могат да бъдат допуснати свидетели за оборването на документ, ако страната, имаща интерес от това, успее да породи съмнение, че изявлението в тях е симулативно. Възможностите за пораждане на такова съмнение:

На подобен документ са приравнени направени от страната самопризнания.

След пораждането на съмнение, следва доказване със свидетелски показания. Според проф. Сталев, ако документът напълно доказва симулацията, няма нужда от свидетелски показания.
Началото на писмено доказателство не важи за третите лица и за наследниците на страната, ако има за цел да ги ощети. В този случай свидетелски показания са допустими по начало.
5. Доказателствена сила (Проф. Стамболиев – доказателствена стойност) на СП

Необходимо е СП да съответстват на действителсността. Убеждаващото въздействие, което свидетелските показания имат върху познаващия субект (съдията) – не е отнапред определено. При различни съдии тя ще бъде различна. Съдът се ръководи от възможната заинтересованост на свидетеля (ако е заинтересован, показанията му подлежат на по-сериозна преценка), възможността на свидетеля адекватно да възприема околната среда, възможността му сериозно да запамети възприетия факт, да го възпроизведе, интелектуалното и културното ниво на свидетелите.

6.1 Чл. 169 - Свидетелите се призовават на посочения от страната адрес; при невъзможност – срок за страната да посочи друг адрес; при непосочване – не се призовава; свидетел може да бъде доведен от страната без призоваване

Законът не урежда отделно веществените доказателства (ВД), въпреки че ги предпоставя като неободими и допустими в редица случаи (чл. 194(1), чл. 204(1).

ВД е всеки предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт (включително лице, обект на освидетелстване при спорове за вреди от телесни повреди. Кръгът на ВД не еограничен. Те са близки до доказателствените факти, обаче, за разлика от тях, са пряко доказателствено средство за непосредствено възприемане от съда. ВД може да съвпада с подлежащия на доказване факт или да представлява дадено негово състояние (повредена вещ) – съдът чрез ВД възприема пряко подлежащия на доказване факт, което прави ВД най-сигурното доказателство в случая.
2. Способи за възприемане

- Огледът се отнася се за движими и недвижими вещи, а освидетелстването се отнася до лицата.

- Това не са доказателства, а способи за събиране на доказателства (чл. 204(2). Те могат да бъдат назначени от съда по молба на страната или по негова преценка (чл. 204(1). Целият състав на съда, делегиран член или друг делегиран съд извършва действията, като за предпочитане е първото. Могат да уастват свидетели и вещи лица (чл. 204 (1,2).

- Освидетелстването е свързано с личното достойнство на освидетелствания и може да се извърши само с негово съгласие. Възможно е да отсъства съдията, а да се извърши от вещо лице (което означава, че доказателственото средство е становището на вещото лице (УПР./свидетелско показание – проф. Сталев), не вещественото доказателство).

- Ако лицето откаже да бъде извършено освидетелстване или не се яви на огледа, вземайки предвид всички доказателства съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, чието доказване е било осуетено.
Б. Вещи лица

1. Понятие

Вещо лице (ВЛ) е лице - носител на специални знания по въпроси на делото от областта на науката, изкуството, занаятите и др., с които съдът не разполага, което е призовано от съда, за да му даде своето становище (заключени) по тези въпроси (чл. 195 (1).

Необходимостта от ВЛ следва от невъзможността съдът да бъде всезнаещ. ВЛ дава на съда информация за съответствието на един обект с общите изисквания, степента на отклонение и причините, под формата на извод, наречен заключение.

ВЛ се назначава с определение от съда по искане на страна или по негова инициатива (преди законът е предвиждал само искането на страна, а ТР е позволявало служебното назначаване). В определението се включват предметът и задачата на експертизата, материалите, които се предоставят на ВЛ, както и данни за неговата смоличност и специалност, както и срок (чл. 197).Заключението трябва да бъде допуснато и събрано от съда. Заключение по друго дело е недопустимо. Съдът не е длъжен да допусне ВЛ, ако е допусал и не е назначил обаче, това е съществено нарушение.

- Заключението се преценява с оглед всички данни по делото, режимът му е като на останалите доказателствени средства. За разлика от тях обаче ВЛ не показва само фактите, а предлага и изводи за тях, с което наподобява дейност, характерна за съда, като форма на помощ за него.

- За разлика от свидетелите, ВЛ може да бъде заменено от друго такова. ВЛ е допустимо за изясняване на факти, а не за заключения по прилагане на закона. - - Изключение от това правило е ВЛ за установяване на чужд закон, неизветен за съда – ВЛ е компетентно не да тълкува чуждия закон, а само да установи неговата наличност (чл. 132 СГПК/?НГПК).
5. Правен режим

- Сходства със сидетелските показания: Даването на заключение е обществен дълг. Основанията за освобождаване са като при свидетелите, допуска лицето да заяви, че е некомпетентно, както и че е възпрепятствано поради болест. ВЛ се освобождава и когато не е изготвило своевременно заключението (чл. 198). Съдът не еобвързан от заключението, а го оценява съобразно обосноваността му. Оспорването от страните трябва да бъде е аргументгирано.