Огнян стамболиев

1.1. Определение: Процесуалните действия (ПД) са действия на съда и страните, които са насочени към учредяване, развиване и завършване на исковия процес и чийто фактически състав и правни последици се уреждат от процесуалното право.

2. 
   Процесуални Действия на Съда
   

Най-важни са съдебните постановления. Те са израз на решаващата и разпореждащата дейност на съда т.к. се използват за произнасяне по исканията на страните и по движението на делото (даване на ход, спиране, прекратяване).

Делят се на разпореждания, решения и определения.
2.1. Решение – актовете, към които са насочени и с които завършват различни самостоятелни производства (исковото, извънинстанционния контрол и т.н.).
С решенията съдът се произнася по съществото на делото. С него той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право.
Решението завършва исковото производство, но този белег е по скоро формален и вторичен. Той произтича от основния белег, който е да вземе становище по материалноправния спор и който е основната причина да се обозначава решението, като основният и най-важен акт на исковото производство, към който са ориентирани всички други процесуални действия.
2.2. Определенията – това са постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси.
2.2.1. Процедурни са въпросите дали и как съда да процедира по съществото на делото (пр: въпроси по допустимостта на производството, по неговото развитие).

Процедурните въпроси са винаги процесуални и по това те се различават от главния въпрос, въпреки че не винаги той е материално правен (пр: производството по обжалване действията на съдия-изпълнителя).

1. 
   Определения, които прекратяват производството поради неговата недопустимост.
   

Те съдържат отказ на съда да продължи да процедира. Те си приличат с решенията по това че подобно на тях не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил (чл. 253). Тяхното обжалване става отделно, с частна жалба, защото преграждат пътя на исковата защита.

• 
  определения, с които съдът дава ход на делото;
  
• 
  определения, с които той препраща делото на компетентния орган (чл. 118) или го спира (чл. 229).
  

• 
  определения по отстраняване на съдии, по участието на 3ти лица в процеса, по съедияване на искове и т.н.
  

0. 
   Правен режим на двете групи определения
   

Съдът постановил определение по движение на делото може сам да го измени или отмени. Съдът не трябва и не може да бъде обвързан от становищата си по допустимостта и подготовката на делото.

а/ промяна на обстоятелствата, при които е било издадено определението, като поради това то е станало безпредметно или нецелесъобразно. (пр: определение за събиране на доказателства, когато искът в частта му отнасяща се до непроверените факти бъде оттеглен)

3. 
   Призовавания и Съобщения
   

3.1. Цел – да уведомят страната за процесуалните действия, които са или предстоят да бъдат извършени от другата страна или от съда, за да може да вземе участие в тях. Обезпечават правото на страните да подготвят и осъществят правото си на защита.

Призоваването трябва да стане най-малко 7 дни преди заседанието. Ако този срок не бъде спазе решението подлежи на отмяна.

Страните се призовават само за първото заседание. След това сами следят развитието на производството. Съдът е длъжен да изпрати призовка отново когато заседанието, за което са били призовани е отсрочено в закрито заседание, както и в случаите на възобновяване на спряно дело (чл. 229, 230).

а) първо – връчване на пълнолетно лице от домашните на призовавания, т.е. лицето, което живее с него в едно домакинство. ! Да е дееспособно!

б) второ – работник, служител или работодател на призовавания, когато призовката се връчва по местоработата му.

в) призоваването на юридически лица става в канцеларията им, като се посочва длъжността и името на получателя (чл. 50)

г) новия ГПК в чл. 47 предвижда залепването на уведомление на входната врата или пощенската кутия на призовавания, в което се посочва, че книжата са оставени в канцеларията на съда. (явно вече не може да се връчва на съседи)
Ако призоваваният или домашнте му откажат да получат призовката/съобщението, отказът се отбелязва в разписката и се удостоверява с подписа на връчителя. (чл. 44, ал.1)
3.2.4. Смяната на адреса по време на висящ процес, (независимо дали на призовавания, неговия представител, адвокат или месторабота) поражда задължение за страната да уведоми съда за новия си адрес (чл. 41, чл. 50). Санкцията за неизпълнение е всички призовки да се прилагат към делото и да се считат връчени.

Пребиваващите у нас чужденци се призовават на адреса, посочен при съответните административни служби (чл. 53).

1) Да изхождат от процесуално правоспособна и дееспособна страна, или страна с преставителна власт.

2) Да са в предписаната от закона форма и във времето определено за тях.

3) Да са насочени към съда, не пряко към другата страна.

4) Да бъдат предприети като безусловни и безсрочни изявления. Може да има обаче евентуални ПД – тези, които страната предприема в зависимост от сбъдването на едно процесуално събитие (пр: евентуален иск, ако главния иск бъде отхвърлен).

5) Чрез ПД да се упражнява съществуващо процесуално право. Липсва ли такова, предприетото действие е опорочено (пр: предявяване на иск без право на иск).

6) ПД да не са предприети недобросъвестно или при злоупотреба с процесуално право.
3.3. Процесуалните действия са оттегляеми. Следователно е безпредметно да се допуска атакуването им поради порок на волята, както при гражданските сделки (грешка, насилие…). В случай, че ги има се атакува направо решението по реда на отмяната на влезли в сила решения (чл. 303).
ПД са оттегляеми до приключване на устните състезания. Не могат обаче да бъдат оттеглени ПД, след извършването на които другата страна е придобила права (съгласие за заменяне на страна в делото - чл. 226).
3.4. Видове ПД на страните:

1. 
   Искания – насочени са да предизвикат желаното ПД на съда. Биват искания по същество (предопределят съдържанието на решението) и процесуални.
   
2. 
   Твърдения – изявления за знание на страната относно съществуването или несъществуването на определени факти. Биват правни (претендирани права) и фактически (имат за предмет факти).
   
3. 
   Доказвания – действия на страните, с които те сочат, представят доказателства или участват в тяхното събиране (пр: разпитват вещи лица)
   

4. 
   Форма на Процесуалните Действия
   

4.1. ПД трябва да се извършват на съдебния език – български. Чужденците – с преводач.

5. 
   Време на Процесуалните Действия
   

Периодите от време, в които следва да се извършат ПД, са заседанията и сроковете.

пд на страните под страх, че правото ще бъде погасено. Що се отнася до ПД на съда, които са обвързани от срокове – тяхното неспазване не пречи да се извърши ПД по-късно. Санкцията е само дисциплинарна.

• 
  погасяване на правомощието да се извърши валидно процесуално действие.
  
• 
  Непораждане на изгодни за страната последици (пр: необжалването пречи делото да се пренесе пред втора инстанция)
  
• 
  Независимо от Процесуалното пропускане развитието на делото е обезпечено (пр: неявяването на редовно призована страна не пречи на разглеждане на делото)
  

Когато имаме Пропускане, негативните последици от пропускането на срок могат да бъдат отстранени чрез възстановяване на срока (чл. 64 ал.2). Молбата се подава в 7 дневен срок от съобщението за пропускане и се основава на непредвидени обстоятелства (пр: природни стихии, заболяване, неполучаване на съобщение).

б/ Неизпълнение на процесуални задължения - страната се подчинява на неизгодно за нея положение, за да се обезпечи целта на задължението.
26 ВЪПРОС ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА. ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ

1. 
   ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА
   

Чл.125- искът е предявен с постъпването на ИМ в съда. Освен първоначалното ПИ имаме и последващо ПИ. То става в процес, вече образуван чрез първоначално ПИ. До последващо ПИ се стига при предявяване на насрещен, обратен, инцидентен установителен иск, а също и при изменение на иска.

Б) името и адреса на ищеца и ответника, на техните законни представители или пълномощници ако има такива, както и ЕГН на ищеца и номера на факса и телекса ако има такива (тук целта е да се индивидуализират страните и техните представители. На така посочените адреси става връчването на всички отнасящи се за страните призовки и съобщения.

В) индивидуализиране на спорния предмет, което става като се посочат основанието и петитумът на иска

1. 
   Основанието на иска или както законът казва „обстоятелствата на които се основава искът”- обхваща фактите, от които произтича претендираното с ИМ материално субективно право, а не самото спорно право
   
2. 
   За да се индивидуализира конкретното спорно право, трябва да се посочи неговото съдържание; в какво се състои претендираното или отричаното право (напр. вземане в размер на 10000 лв., собственост върху определена вещ). Това се прави чрез петитума.
   
3. 
   Всяко право се конкретизира чрез носителите на правоотношението (кредитор и длъжник; носител на потестативно право и лицето в чиято правна сфера ще настъпи ).
   

Според Стамболиев правната квалификация, направена в ИМ дава един добър старт на ИП.

4. 
   Вида на търсената защита с иска. Видът на защитата се сочи от петитума на иска. В него ищецът трябва да заяви дали търси само установяване на съществуването или несъществуването на спорното право или в първия случай търси още и осъждане или правна промяна.
   
5. 
   Цената на иска представлява паричната стойност на оценимото в пари спорно право. Тя е от значение в две важни насоки: а) тя обуславя родовата подсъдност; б) и в зависимост от нея се определя държавната такса. За да знае дали искът му е подсъден и дали ДТ е платена, съдът трябва да знае цената на иска. Неоценяеми са исковете относно неимуществени права, както и установителните искове относно факти.
   

6. 
   В ИМ ищецът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях и да представи заедно с нея всички писмени доказателства.
   
7. 
   Подпис на ищеца, защото той символизира неговата воля да търси защита, а във волеизявлението да се разреши правният спор, конкретизиран в ИМ се състои искът.
   

1. 
   пълномощното, когато молбата се подава от пълномощник (удостоверява упълномощаването и обсега на представителната власт на пълномощника) Законната представителна власт на законния представител се предполага и не подлежи на нарочно удостоверяване при подаване на ИМ.
   
2. 
   документ за внесените ДТ и разноски, когато такива се дължат (квитанцията за платена дт се прилага към ИМ като доказателство за заплатена дт. Дължимата дт се определя съобразно с цената на иска (виж Тарифа за държавните такси, които се събират по реда на ГПК); виж чл.83- освобождаване от такси и разноски
   

3. 
   Проверка на редовността на ИМ –чл.129
   

Тази проверка се прави не от състав на съда, а еднолично от районния съдия или от съдия от окръжния съд. Всяко отклонение от изискванията на чл.127 и чл.128 прави Им нередовна, без значение дали се отнася до съдържанието или приложенията на ИМ.

Когато ИМ не отговаря на изискванията по 127 и 128 на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за възможността да ползва правна помощ ако има необходимост и право на това.

Чл.129 (3)- когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, ИМ заедно с приложенията се връща. Против връщането на ИМ може да се подаде частна жалба от която препис за връчване не се представя. Проверката на редовността на ИМ се развива само между ищеца и съда. В нея ответникът не взема участие.

2. 
   ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ИСКА
   

1. 
   Процесуалните последици от ПИ се проявяват в няколко насоки
   
   • 
     ПИ предизвиква състояние на висящо дело между страните пред сезирания съд. Висящо дело означава започнато и още неприключено исково производство, което може да се развие до нормалния си край- влязло в сила решение по съществото на спора. Връчването на преписа е част от развитието на вече висящо дело.
     
   • 
     Състоянието на висящо дело е пречка да бъде упражнено повторно правото на иск по същия правен спор. Същият иск не може да бъде предявен отново между същите страни относно същия спор. Забраната предпоставя пълно тъждество на двете дела: по-рано и по-късно заведеното. Целта на забраната да се образува второ дело по същия спор е да се избегнат противоречиви решения. (чл.126- прекратяване при висящ процес).
     
   • 
     Състоянието на висящо дело стабилизира подсъдността, каквато е била при ПИ
     
   • 
     Стигне ли висящото дело до положението на връчен препис от ИМ, откриват се редица възможности, които преди това не съществуват: за предявяване на насрещен, инцидентен установителен иск, главно и допълнително встъпване и т.н.
     
   • 
     Предопределя се предмета на делото (в основни насоки е определен, но има определени фактори, които могат да му повлияят.
     
2. 
   Материалноправните последици от ПИ са правозапазващи и правоувеличаващи. (те настъпват в материалните отношения между страните
   
   • 
     Правозапазващи са: покъсване на течението на погасителната и на придобивната давност( чл.116, б. „б’’ ЗЗД и чл.84 ЗС), както и спиране на течението на давността, докато делото е висящо (чл.116, б. „ж” ЗЗД). Когато искът е предявен като частичен, давността се прекъсва само за предявената част от вземането.
     
   • 
     Правоувеличаващи са: правото на лихви поради забава, в която ответникът изпада от деня на ПИ, ако преди това не е бил вече в забава, както и правото за получаване на плодовете, което ищецът добива даже срещу добросъвестния владелец на вещта (т.е режимът става на недобросъвестен владелец).
     

3 хипотези:

1. Пасивно поведение- ответникът не реагира;

2. Признаване на иска;

3. Защита на иска

1. 
   Пасивно поведение на ответника
   

Съдът ще постанови неприсъствено решение и ще уважи иска (не е необходимо съдът да е напълно убеден че искът е основателен чл.239 (1) т.2). Неприсъственото решение не се мотивира по същество. В него е достатъчно да се укаже, че то се основава на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение. Когато съдът прецени че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, той отхвърля искането с определение и продължава разглеждането на делото.

В едномесечен срок от връчването на неприсъственото решение ответникът може да поиска от въззивния съд неговата отмяна, ако е била лишена от възможност да участва в делото поради ( В този случай въззивният съд не проверява дали решението е правилно):

1. ненадлежно връчване на преписа от ИМ или призовките за съдебното заседание

2. невъзможност да узнае своевременно за връчването на преписа от ИМ или призовките за съдебното заседание поради особени непредвидени обстоятелства.

3. невъзможност да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее.

2. 
   Признаване на иска- чл. 237, активно поведение (не е доказателствено средство)
   

При такова поведение на ответника ще се стигне до постановяване на решение против него. В този случай обикновено ще се стигне до освобождаване от разноските по делото.

По искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието. Тук не е необходимо да има доказателствени средства, които да правят иска основателен. В мотивите на решението се указва, че то е постановено при признаване на иска.

Чл.237 (3) Съдът не може да постанови решение при признание на иска, когато:

1. 
   признатото право противоречи на закона или на добрите нрави;
   
2. 
   е признато право, с което страната не може да се разпорежда
   

3. 
   Защита на ответника срещу иска- 2 вида защита (процесуална и по същество). По-ефективна е защитата по същество. Процесуалната защита в най-добрия случай води до прекратяване на делото с определение. Но искът може да бъде предявен отново! Докато ако защитата по същество е успешна и се постанови съдебно решение, с което искът се отхвърля- този иск не може да се повдига отново (СПН)
   

1. 
   Процесуална е защитата на ответника, когато той оспорва правото на иск на ищеца или неговото надлежно упражняване. Тогава ответникът предявява отвод. Отводът е искане да се прекрати или спре делото поради липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка.
   

• 
  може например да се твърди че делото не е подведомствено на съдилищата (отвод за арбитраж като ответникът представя арбитражно споразумение) или да има възражение за местна или родова подсъдност
  
• 
  малък резултат от процесуалната защита: препращане делото на друг съд или арбитраж
  
• 
  максимален резултат: прекратяване на делото без СПН
  
1. 
   Защита по същество- такава защита имаме когато ответникът по един допустим иск оспорва неговата основателност. Тогава ответникът противопоставя на правното твърдение на ищеца своето правно твърдение, като иска от съда да отрече твърдението на ищеца и да потвърди със СПН това правно положение, което ответникът твърди. Чрез защитата по същество ответникът осъществява по повод на заведения от ищеца процес своето право на иск относно същия правен спор. Докато при процесуалната защита ответникът се противопоставя на решение по съществото на делото, при защитата по същество ответникът настоява за решение по съществото на делото, с което предявеният иск да бъде изцяло или частично отхвърлен.
   

• 
  Правоизключващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, осуетяващи възникването на правото. Такива са възраженията за нищожност или относителна недействителност на акта, от който ищецът извежда правото си.
  
• 
  Правоънищожаващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, опорочаващи правопораждащия факт и водещи до унищожаване на правото, извеждано от този факт. Такива са възраженията за грешка, насилие, измама, недееспособност и т.н.
  
• 
  Правопогасяващи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които погасяват възникналото право или отговорността на ответника за него, респ. лишават ищеца от правото. Такива са възраженията за плащане, за прихващане, за опрощаване на дълга, за отказ от наследство, за прехвърляне на вземането и т.н.
  
• 
  Правоотлагащи са възраженията, с които ответникът твърди факти, които отлагат изискуемостта на вземането. Такива са възраженията за различни модалитети на сделката (условие, срок), за право на задържане, за неизпълнен двустранен договор.
  

Разглеждането на делото обхваща съвкупността от процесуалните действия на съда и страните, състоящи се в подготовка на делото, събиране на доказателства и устни състезания. Тези действия се извършват публично в открити съдебни заседания, освен ако законът предвижда това да стане в закрито заседание.

1. 
   Делата се разглеждат в съдебни заседания, които биват открити и закрити- чл.134, ал.1. В ал.2 се казва че закрити заседания (разпоредителни) се провеждат в предвидените от закона случаи без участие на страните (т.е. участва само съставът на съда).
   

• 
  Общественият интерес налага това;
  
• 
  Защитата на личния живот на страните, на семейството или на лицата под попечителство налага това;
  
• 
  Делото е свързано с търговска, производствена, изобретателска или данъчна тайна, чието публично огласяване би накърнило защитими интереси;
  
• 
  Са налице други основателни причини.
  

Чл.138- задължение за пазене на тайна- Когато е проведено заседание при закрити врата, публичното огласяване на неговото съдържание се забранява. С разрешение на съдията може да се допусне и трето лице (136, ал.2), но то няма право да разгласява станалата му известна информация

2. 
   Съдебното заседание се ръководи от председателя на състава. Именно той следи за реда в съдебната зала и може да налага глоби за нарушаването му. Съгласно чл.143, ал.3 председателят може да отстрани всеки, който не спазва реда. Когато въпреки предупреждението за отстраняване редът в залата се нарушава от страна или неин представител, съдът може да отстрани нарушителя за определено време. След като отстраненият се завърне в съдебната зала, председателят го уведомява за действията, които са били извършени в негово отсъствие чрез прочитане на съдебния протокол.
   
3. 
   При разглеждане на делото се съставя протокол. Съгласно чл.152 протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия. Неудостоверените в протокола действия се смятат за неизвършени. Протоколът се съставя под диктовката на председателя на съдебния състав. Той съзнателно редактира това, което се казва. (чл.150 ал.2). Протоколът се подписва от председателя и от секретаря.
   

- съдът задава въпроси по твърдените от страните факти (чл.143 ал.1, чл.145, ал.1- тези въпроси имат за цел да се отдели спорното от безспорното. По чл.144 ответникът може да поиска допълнителен срок, за да вземе становище по направените в това заседание доказателствени искания от ищеца и да посочи допълнителни доказателства във връзка с направените оспорвания. Когато това искане бъде уважено, съдът се произнася по направените оспорвания и искания в закрито заседание с определение, което се съобщава на страните.

- чл. 145 ал.2- Съдът указва на страните да допълнят и конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. След това съдът приканва страните към спогодба и посочва нейните последици. Ако спогодба не се постигне, съдът прави доклад, който се отразява в протокола. Ако се стигне до спогодба, съдът следва да я потвърди с определение след което пак с определение да прекрати делото. Определението за прекратяване (преграждащо определение) подлежи на обжалване с частна жалба.

3. Доклад по делото- чл.146

• 
  Обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения (правно релевантни обстоятелства). Целта е да се ограничат твърденията на ищеца и ответника.
  
• 
  Правната квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възражения на ответника;
  
• 
  Кои права и кои обстоятелства се признават;
  
• 
  Кои обстоятелства не се нуждаят от доказване (т. нар безспорни);
  
• 
  как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти
  

(3) Съдът предоставя възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия

(4) съдът се произнася с определение по доказателствените искания на страните, като допуска доказателствата, които са относими, допустими и необходими.
Устен доклад!!! Така завършва първата фаза. Исковото съдопроизводство преминава в 2 фази. Първата фаза има за цел да подготви разглеждането на делото по същество. Втората фаза цели събирането на доказателства (съдебно дирене). В новия ГПК тези две фази трябва да са в едно заседание.

4. 
   Втора фаза- чл.148 ГПК
   

Чл.147- до приключване на съдебното дирене страните могат:

• 
  да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно;
  
• 
  да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото, и да посочат и представят доказателства за тях.
  

5. 
   Устни състезания- чл.149 ГПК
   

Всяка от страните представя пред съда един модел за съдебно решение. Ищецът пледира, след това пледира ответникът. Ищецът има право на реплика, а ответникът съответно- на дуплика.

Ал.2- Когато делото е разяснено, съдът обявява устните състезания за приключени и посочва деня, в който ще обяви решението. Устните пледоарии приключват с определение на съда. Такова определение се постановява, когато съдът счита че делото е напълно изяснено и ще се произнесе в срок. Новото в ал. 2 е че съдът е длъжен да посочи денят, в който ще обяви решението (не в срок а самата дата)
Ново!!! Ал.3- При фактическа и правна сложност на делото по искане на някоя от страните съдът може да определи подходящ срок за представяне на писмени защити. Писмените защити се представят с преписи според броя на страните.

Съдът определя по-кратък срок за ищеца и по-дълъг за ответника.

1. 
   по фактическата страна на спора;
   
2. 
   по юридическата страна на спора
   

1. 
   Съобразно с целения с доказването резултат различаваме пълно и непълно Д
   

• 
  Пълно е Д, което цели да създаде сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Такова Д законът изисква относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право.
  
• 
  Непълно е Д, което цели да създаде вероятност- не напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответните фактически твърдения. Такова Д законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.
  

2. 
   Когато Д има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствена тежест, то е главно. Насрещно е Д на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно Д. Ищецът претендиращ спорното право, ще проведе главно Д относно факта, който го поражда, и насрещно Д- относно фактите, върху които ответникът гради своите правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи факти. Обратно е положението на ответника.
   

!!!! От насрещното Д трябва да се различава обратното Д. С него се опровергават законни оборими презумпции или законната доказателствена сила на официални удостоверения (напр. на ревизионен акт).Доказването на противното, което се цели чрез обратното Д, трябва да бъде винаги пълно, за да е успешно.

3. 
   В зависимост от това, дали Д цели да удостовери пряко правнорелевантен факт, или пък цели да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правнорелевантния факт, различаваме пряко и косвено Д.
   
   • 
     Пряко е Д на самата сделка;
     
   • 
     Косвено е Д на факта на преговори относно тая сделка- предмет на косвено Д са т.нар. доказателствени факти. Това са такива факти на действителността, които стоят в някаква връзка на зависимост с факт, релевантен за спорното право. Поради тази връзка те са едно указание, че този факт се е осъществил
     

Прякото Д е обикновено пълно (договорът се доказва с документа, който го материализира). Косвеното Д е обикновено непълно. Доказателствения факт създава вероятност, но не и сигурност относно съществуването на индицирания факт. Фактът на преговорите прави вероятно, че след тях и възоснова на тях се е стигнало до сключване на договор, но е възможно преговорите да са завършили безрезултатно.

1. 
   Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят, или към човешката психика. Факти са както сключването на договор, сблъскването на две коли, така и умисълът, знанието на един факт. Факти за правото са и т.нар. отрицателни факти (липсата а определено поведение- бездействията, и липсата на определено психическо състояние- незнанието, липсата на дължима грижа).
   

2. 
   макар и да се включват във фактическия състав на спорното право, не са факти преюдициалните правоотношения, обуславящи спорното право (например ПС при иск за вреди от разрушаване на вещта на ищеца).
   
3. 
   Не са факти, а правна квалификация на факти „ дълбокото разстройство на брака”, „важно основание”, „невъзможност за изпълнение” и др.
   
4. 
   Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват явления на действителността. Тези връзки се разкриват с помощта на т. нар. опитни правила. Това са правила на общия житейски опит, а също така и на отделни професии или клонове ( с помощта на такива правила се разкрива дали дадена стока дава фира; дали даден документ е подправен или не)
   

5. 
   Не всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за делото, се нуждаят от Д.
   

1. 
   Общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг от лица. Достатъчно е фактът да е известен на неопределен кръг от лица в населеното място, където е седалището на съда (например природна стихия, засегнало това населено място)
   
2. 
   Съдебно известни са тези факти, които съдът служебно знае, защото се състоят в извършени от него действия (например поставяне под запрещение; допускане на осиновяване, развод; вписване в регистри). Съдът е длъжен да уведоми страните, че третира даден факт като общоизвестен или съдебно известен, за да даде възможност на страната, която го оспорва да проведе обратно доказване. (чл.155). За да се вземат предвид общоизвестните или съдебно известните факти, не е нужно те да са били изнесени в делото с твърдения на заинтересуваната страна.
   
3. 
   Фактите, презюмирани по силата на законни оборими презумпции, не се нуждаят от Д (154 ал.2). Законната оборима презумпция е доказателствено правило, което задължава съда да приеме, че щом е налице фактът визиран в хипотезиса на законната презумпция, налице е и презюмираният факт. Оборването е в тежест на този, който твърди друго. (напр. презумпция за вина при непозволено уреждане (чл.45 ЗЗД); презумпцията за знание при сделки между длъжника и негови роднини, увреждащи кредитора 9чл.135 ал.2 ЗЗД), презумпцията за бащинство на съпруга (чл.32 СК))
   

1. 
   ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ТЕЖЕСТ
   

Въпросът за ДТ е въпрос за последиците от недоказването, ДТ се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто ЮФ не е доказан. (щом фактът не се е осъществил, не могат да възникнат и неговите правни последици).

Обективно ДТ се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто ЮФ не е доказан. В краен резултат вследствие на ДТ решението ще се яви като санкция спрямо тази страна, която претендира отречената правна последица, и като защита спрямо тази страна, която е оспорвала отречената от съда правна последица. В това въздействие върху правната сфера на страните по делото с е състои субективната страна на ДТ. Самото й наименование (тежест) води произхода си от неблагоприятните последици от недоказването за страната, претендираща правната последица черпена от недоказания факт. От гледна точка на този неблагоприятен за страната резултат казваме, че тя носи тежестта да докаже факта, от който извлича претендираната изгодна за себе си правна последица.
Общото правило за разпределение на ДТ между страните гласи, че всяка страна носи ДТ относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили (чл.154 ГПК).

За разпределението на ДТ е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната (ищец или ответник) и какъв вид страна представлява (главна, контролираща, подпомагаща; претендираща правото като свое или бранеща го като процесуален субституент). Решаващо е само едно: каква правна последица страната претендира като настъпила. Относно факта, обуславящ тази последица страната носи ДТ. Затова при отрицателен установителен иск ответникът трябва да докаже, че спорното право е възникнало, а ищецът трябва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право ( при иск за връщане на недължимо платено ищецът трябва да докаже плащането, а ответникът- правното основание за да го получи; при т. нар иск за реално изпълнение доставчикът трябва да докаже договора за доставка, както и че стоката, която купувачът трябва да вдигне е отделена и стои на негово разположение; когато се претендира привидност на продажбата, а противната страна се позовава на дарение, тя трябва да го докаже; не наемодателят следва да докаже че не е получавал наем, по-голям от отбелязания в разписката, а наемателят следва да докаже,че е плащал по-голям наем. Последното не значи че отрицателните факти не подлежат на доказване: при иск за оспорване на бащинство ищецът следва да докаже липсата на полово общуване.

Отклонение от общите правила на ДТ предвижда чл. 162. според него ако основанието на иска е доказано, а няма данни за неговия размер, съдът може да го определи по своя преценка или въз основа на заключението на вещо лице. Това правило означава, че ДТ на ищеца по иск за вземане включва доказване на ЮФ, от който то произтича, но не и размера му. Искът не може да бъде отхвърлен заради недоказване на размера. Разбира се ищецът е заинтересуван да представи доказателства и за размера на иска, за да избегне риска той да бъде установен по преценка на съда.

2. 
   Доказателствени средства (ДС)
   

Разликата между ДС и доказателствения факт е че ДС може непосредствено да бъде използвано за целите на доказването, а доказателственият факт трябва преди това да бъде винаги доказан и то с ДС

5. 
   Допустими са тези ДС, върху които съдът има право да изгради своето убеждение. Недопустими са съответно тези ДС, върху които съдът няма право да изгради своето убеждение. Основе ли на тях своето решение, то ще бъде опорочено и ще подлежи на отмяна. Недопустими са непредвидените от закона ДС, както и тези, предвидени от закона ДС, чието използване законът е забранил при доказване на посочени от него факти. (напр. чл.164- недопустимост на свидетелски показания).
   
6. 
   От допустимостта на ДС трябва да се различава неговата относимост.
   

7. 
   Деление на ДС:
   

• 
  На лични и веществени според това дали носителят им е лице (свидетел, вещо лице) или вещ (документ, веществени доказателства)
  
• 
  На гласни и писмени според това дали ДС доставя сведението устно или писмено.
  
• 
  На преки и косвени според това дали ДС се отнася непосредствено до главния факт или доказва доказателствен факт. На това деление се придава и друг смисъл: пряко ДС е това, което позволява само един извод за подлежащия на доказване факт; косвено ДС е това, което дава основание не за един, а за повече вероятни изводи.
  
• 
  На първични и вторични (производни) според това дали ДС стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт (например свидетел-очевидец; оригинален документ) или пък възпроизвежда съдържанието на друго ДС (свидетел, възпроизвеждащ разказа на друг свидетел; препис от оригиналния документ; протокол за разпит на свидетел). Това деление е с най-важно значение, защото хвърля светлина върху различната степен на достоверност на ДС. Първичното ДС претендира за по-голяма достоверност спрямо вторичното ДС.
  

Чл. 185- документ, представен на чужд език, се придружава с точен превод на български език, заверен от страната. Ако съдът не може сам да провери верността на превода или верността на превода бъде оспорена, той назначава вещо лице за проверка.

1. 
   Обясненията (показанията на страните) психологически не се различават от свидетелските показания. Като тях те се градят върху възприятие и запаметявание и представляват тяхното възпроизвеждане.
   

Понеже обикновено участват в осъществяването на факта, а не само го възприемат, страните могат да бъдат източник на показания, по-пълни и по-точни от тия на свидетелите.

2. 
   Има обаче такива ОС, които представляват важно и ценно доказателствено средство. Такива са признанията.
   

2. 
   П се отнася до факти, релевантни за спорното право. Ако във ФС на спорното право се включват и преюдициални правоотношения, П може да се отнася и до тях. Но П на отделни факти е винаги съвместимо с оспорване на иска. Ответникът може да признае, че е получил заема, но може да възрази че е платил. В тази насока се състои разликата между П ипризнанието на иска, с което ответникът зяаявява, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение, че предявеният иск е основателен. Признанието на иска е несъвместимо с оспорване на иска, зашото е отказ на ответника от защита срещу иска.
   
3. 
   П е едностранно явление за знание, отправено до съда. П може да бъде направено устно пред съда в съдебното заседание или да се съдържа в отправено до съда писмено заявление.
   
4. 
   От направеното пред съд П трябва да отличаваме извънсъдебното П. Това е П, направено не пред съда, а пред противната страна или пред трети лица. Доказването на извънсъдебното П става със свидетелски показания, или с документа, който го материализира, напр. разписката на кредитора, че е получил плащането. Доказаното извънсъдебно П има същата сила като направеното пред съда П.
   

3. 
   Обясненията на страните могат да бъдат опора на доказателствени изводи не само в случай на П. Съгласно чл. 176 ал.3- съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняването на които странат не се е явила или е отказала да отговори без основателна причина, както и когато е дала неясни или уклончиви отговори. Предпоставка тук е съдът да е отправил въпроси до страната. Целта на въпросите е да се отдели спорното от безспорното. Именно поради тази причина съдът може да разпореди страната да се яви лично, за да даде обяснения за обстоятелствата по делото.
   

На страната, която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите, на които трябва да отговори, като я предупреждава за последиците от неизпълнение на това задължение (чл.176 ал.2)

1. 
   
   Изтегляне 2.82 Mb.
   
   Сподели с приятели: