Огнян стамболиев

2. 
   Зависимост м/у между конкретното субективно МП и конкретния ГПр.
   

1. 
   Зависимост на конкретния ГПр. От конкретното накърнено МП – проявява се различно при различните способи за защита, т.е. при различните процеси.
   

• 
  Изпълнителен процес – тук зависимостта е най-ярка. Ако не съществува субективното притезателно право, процесът е недопустим. Ако през висящността на процеса МП се погаси, принудителното изпълнение трябва да се прекрати.
  
• 
  Обезпечителен процес – обезпечението предхожда или съпровожда исковия процес, а това означава, че нуждаещото се от обезпечение МП е спорно. Така за да бъде законосъобразна обезпечителната мярка (т.е. да се реализира законосъобразно обезп. процес) е необходимо да има едно вероятно съществуващо право (вероятно, защото не е ясен изходът от исковия процес);
  
• 
  Исков процес – тъй като тук винаги има наличие на правен спор няма и сигурност, че спорното право съществува. !!! Затова съществуването на спорното право не би могло да бъде въздигнато в условие, за да може да започне исков процес. Зависимост обаче има – за да се развие исковият процес трябва да има едно твърдяно право (било от ищеца с + установителен, осъдителен или конститутивен иск, било от ответника, когато с/у него ищецът е завел – установителен иск). Без твърдяно право исковият процес би бил недопустим, защото няма да има правен спор. Защита се дава дори, к. Процесът завърши с отричане на твърдението на ищеца – защитата е за противната страна, а санкцията е за ищеца, тъй като неговото правно твърдение се отрича. !!! Ето защо исковият процес никога не се прекратява ако се установи, че твърдяното право не съществува (тогава исковият процес дава защита на ответника, потвърждавайки неговото положение по спора). Обратно, при изпълнителния и обезп. Процес, ако се установи, че притезанието/вероятно съществуващото право не съществуват, п-вата трябва да се прекратят.
  

1. 
   Зависимост на конкретното накърнено МП от конкретния ГПр.
   

• 
  Конкретният ГПр. Се явява спрямо накърненото МП необходима форма на неговия живот;
  

- Уредени са в глава 2 на ГПК, озаглавена „Основни начала”.

- За да бъде 1 правна норма основно начало (принцип) тя трябва да бъде основна, т.е. на нейна база да са изградени цели комплекси от правни норми и ръководна – когато съдът прилага една или друга правна норма и има съмнение ще се обърне именно към тази ръководна правна норма.
2. ВИДОВЕ – с оглед на това дали се проявяват само в ГПр. Или в цялата правна система биват:

А./ общо правови принципи – те са характерни за цялата правна система – например принципът на законност – чл.5 ГПК; чл.4,ал.1 К.;

Б./ междуотраслови – действат в няколко правни отрасъла – принцип за установяване на истината – чл.10 ГПК; има го и в НПК;

В./ Отраслови принципи, познати само на ГПр. – концентрационното начало.

3. 
   ЗАНЧЕНИЕ – Принципите на ГПр. Дават неговия облик и се намират в диалектическо единство. Всяка промяна в 1 принцип влече промяна и в останалите.
   

4. ПРИНЦИП НА ЗАКОННОСТ

4.1. уреден е в чл.5 ГПК и чл.4,ал.1 К.;

4.2. Той гласи, че всяко процесуално действие, както на органите на процеса, така и на страните трябва да бъде съобразено с изискванията на процесуалния закон, а когато постановява решението си, правораздавателният орган трябва да приложи точно материалния закон. В този смисъл се проявява в 2 направления – процесуално и материално.

4.3. Несъобразяването с този принцип води до ирелевантност на процесуалните действия на страните (чл.101,ал.3; 129, ал.3 и др.) и до атакуемост на порочните действия на защитния орган – обжалване на определенията и решенията на съдилищата, на действията на съдия-изпълнителя и извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни решения.

4.4. Освен горните съществуват и други гаранции за спазване на принципа на законността:

• 
  Независимостта и безпристрастието на органите на ГПр. – съд, арбитър – чл.117 К.; 22 ГПК и 14 ЗМТА;
  
• 
  Участието на прокурора в ГПр.;
  
• 
  Спиране на производството от ВКС, ако прецени, че приложимият закон противоречи на К. И сезиране на КС;
  
• 
  Неизгодните правни последици – процесуални тежести (виж по-горе), които настъпват при несъобразяване с изискванията на процесуалния закон.
  
• 
  Забрана за злоупотреба с процесуални права – чл.3 ГПК. Съгласно този член участващите в делото лица са длъжни да упражняват добросъвестно процесуалните си права, т.е. когато правото се упражнява с убеждението, че съществува, а когато се касае до право на иск, пр.из-ние или обезпечение, това убеждение трябва да се разпростира и по отношение на материалното право, чиято защита се търси. Така, злоупотребява това лице, което упряжнява процесуалното си право, макар да знае, че то не съществува или че не съществува материалното право, к. Цели да защити. (например – взискателят търси принудително изпълнение, макар да знае, че няма вземане). Когато обаче страната мисли, че правото съществува, злоупотреба няма, т.е. незнанието за несъществуването на правото изключва недобросъвестността. Този, който твърди недобросъвестност, трябва да я докаже.
  

1.1. Същност – по смисъла на този принцип съдът дава защита ако е поискана, докато се иска и само за това, което е поискано. Така, ДН има з направления:

• 
  Кога съдът дава защита – само когато страната е поискала, т.е. не може да се самосезира. Съгласно чл.6,ал.1 съдените п-ва започват само по молба или жалба на носителя на правото на защита;
  
• 
  Докога дава защита – докато страната я иска, т.е. докато п-вото не бъде прекратено, т.е. докато защитният орган не бъде десезиран (оттегляне или отказ от иск – чл.232 и 233; съдебна спогодба – чл.234; при оттегляне или отказ от жалба – чл. 264). Апогей на ДН е правомощието страните да възложат на избран от тях арбитражен съд разрешаването на спора;
  
• 
  В какъв размер е защитата – за това количество, което е поискано (напр. не може ищецът да е поискал 5000 лв., а съдът да присъди 10000, но може да присъди 3000, ако уважи иска частично). Качеството на защитата също зависи от волята на този, к. Има право на защита – може да поиска осъждане с осъдителен, установителен или конститутивен иск с различни пр. Последици – СПН, ИС и КД. Иначе казано съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска – затова именно съдът не може да уважи иска на непосочено основание или на незаявен петитум (например – съдът не може да постанови пълно осиновяване, ако е поискано непълно; не може да се произнесе по преюдициално правоотношение, за което това не е било поискано с инцидентен установителен иск и др.)
  

1.2. ДН е процесуално отражение на разпоредителната власт на носителите на гражданските права, която е вкл. в съдържанието на тези права. Както сбственикът на 1 имот може да се разпореди с имота, т.е. да упражни правото си на собственост чрези правомощието разпореждане или не, така и от него зависи дали ще предяви ревандикационен иск или не, когато друго лице без основание владее неговия имот.

• 
  Нарушение на ДН в позитивен план – например ако съдът се самосезира – съдебното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване; ако присъжда повече от поисканото отново е недопустимо в частта над поисканото и в тази част също следва да бъде обезсилено; съдът служебно е възобновил делото, спряно по взаимно съгласие; - т.е.
  
• 
  Нарушение на ДН в негативен план – съдът е сезиран, но не образува дело. Определението му тук подлежи на обжалване с частна жалба, а и ако е необходимо, на касационен контрол.
  

2. СЛУЖЕБНО НАЧАЛО (СН) – чл.7 ГПК.

2.1. Същност –

• 
  По силата на новия ГПК, както беше и по стария, съдът е длъжен служебно да извършва необходимите процесуални действия по п-вото от момента, в к. Е сезиран до момента на обявяване на съдебното решение. СН не противостои на ДН. Молбата за защита е искане да се развие цялото производство – така когато искането за защита е заявено и с поддържа съдът по свой почин извършва процесуалното действие, без да чака нарочна молба от заинтересуваното лице (веднага след получаването на исковата молба съдът я изплаща на ответника – чл.131; съгласно чл.230 когато делото е спряно то си възобновява не само по искане на заинтересуваната страна, но и служебно от съда, ако основанието за спирането му е отпаднало.) По този начин защитата става бърза и икономична и по-достъпна. След като подаде молбата за защита страната е освободена от това изрично да предизвиква последващите процесуални действия. Това обаче не означава, че тя не може да го прави, т.е. не й е забранено – именно затова ако съдът не извършва своевременно необходимите действия страната може да подаде
  
• 
  молба за бавност – уредена е в чл.255, 256 и 257 ГПК. Съгласно 255, ал.1, във всяко положение на делото, когато съдът не извърши своевременно определено процесуално действие, страната може да подаде молба за определяне на подходящ срок до по-горестоящия съд чрез този, който се бави. Съдът обаче може и незабавно да извърши съответните действия, при к. Молбата се счита оттеглена – чл.256, ал.1. Ако не – молбата се разглежда в едноседмичен срок от съдия от по-горестоящия съд. Ащко той прецени, че бавност има дава срок за извършване на действието, който е задължителен за забавилия се съд. Ако прецени, че няма забавяне, отхвърля молбата и определението за това не подлежи на обжалване. – чл.257, ал.2, изр. Последно. Ж. Ст. - По аргумент за по-силното основание правилата относно молбата за бавност трябва да се прилагат и за неисковите п-ва, напр. Изпълнителния процес, защото за страната, която бързо се нуждае от защита в изп. Или обезпечителния процес, забавянето е почти равнозначно на отказ от защита.
  
• 
  Съдът не е обвързан от правната квалификация на фактите от страните, а е длъжен по свой почин да издири приложимия материален закон. (арг. От чл.235,ал.2)
  

2.2. СН във въззивното и касационното п-во – Съгласно становището на ВКС, изрично прокарано в новия ГПК въззивната и касационната инстанция служебно проверяват дали съдебното решение е процесуално допустимо или не; дали е нищожно и т.н.

1.1. Същност – всяка страна има право да участва в п-вото (може и чрез свои представители, а не задължително лично) и да въздейства чрез своите процесуални действия върху неговото развитие и върху съдържанието на акта, с който то ще приключи. Това право включва: а) право на всяка страна да бъде уведомена за исканията и възраженията на противната страна; б) право на всяка страна да подкрепи своите искания и възражения чрез факти и доказателства, които защитният орган е длъжен да обсъди; в) право на всяка страна да бъде призована за съдебните заседания и да бъде уведомена за актовете на съда, постановени вън от съдебното заседание; г) право на всяка страна да участва в събиране на доказателствата и в разискване на фактическата и правната страна на делото (т. нар. устни състезания;) д) право на всяка страна да атакува порочните действия на защитния орган, за да наложи законосъобразно развитие и приключване на процеса.

1.2. Съст. Начало по новия ГПК се проявява в 2 направления

• 
  По силата на този принцип страните са тези и само те са тези, които посочват фактите. Съдът няма право да се позовава на факти, непосочени от страните. Той обаче е длъжен да й укаже съдействие при посочване на фактите, но тя не е длъжна да се съобрази;
  
• 
  Страните и само и единствено те могат да посочват док. С-ва. Съдът е длъжен да съдейства на страната при посочване на доказателствените с-ва, в смисъл да ги насочи, че за един или друг факт не са посочили док. С-ва.
  

3. 
   Законът предоставя редица гаранции за правото на участие на страната в п-вото:
   

• 
  Призоваване за заседанието най-малко 1 седмица преди него – чл.56, ал.3;
  
• 
  Представяне на заключението на вещото лице най-малко 1 седмица преди заседанието – чл.199;
  
• 
  Отмяна на влязло в сила решение, когато страната е била лишена от възможност да участва в делото – чл.303,ал.1,т.5 ГПК и др.
  

2. 
   РАВЕНСТВО НА СТРАНИТЕ – чл.9 ГПК
   

2.1. Същност – страните имат еднакви процесуални права за да защити в процеса материалните си права съобразно с процесуалната роля, която заема (не може да имат еднакво процесуално положение, защото например само ищецът има право да оттегля или се отказва от иска. Ако би го имал и ответникът, щеше да може да осуети веднага исканата с/у него защита). ПРИМЕРИ ЗА РС: право на всяка страна да участва в делото с представител – чл. 32; право на всяка страна да иска да бъде отстранен от участие в делото заинтересуван член от с-ва на решаващия орган – чл.23 и др. Принципът има и типични проявления само в исковия процес – правото на всяка страна да предяви инцидентен установителен иск – чл.212; да привлече 3-то лице за свой помагач – чл.219,ал.1 и др.

• 
  Законност на правната помощ – ако страната няма средства може да си издейства служебен защитник в процеса;
  
• 
  Съдът оказва съдействие на страните във връзка с равенството в процеса
  

1. 
   Уреден е в чл. 10 ГПК
   
2. 
   Какво е истината – нещо, което съществува вън и независимо от нашето съзнание.
   
   • 
     Формална истина – при спазване на принципа на формалната истина съдът изгражда своите констатации само въз основа на фактическия и доказателствен материал, представен от страните по делото. Решението ще е правилно ако отговаря на този материал и без значение, че реалното положение може да е друго. Това е характерно за английския процес, при който, както се твърди „съдът няма за задача да търси истината, а да реши спора”;
     
   • 
     Обективната истина – това е реалното положение, т.е. онези факти, които са се осъществили в действителността преди делото. Тази истина съдът се стреми да установи, но съдебното решение ще бъде правилно ако отговаря на формалната истина, т.е. на събрания по делото доказаталествен материал, а страните трябва да направят така, че формалната истина да съответства напълно на обективната истина като представят фактически и доказателствен материал за това.
     

3. 
   Принципът за дирене на истината не само изисква всяка страна да посочи факти и док-ва в подкрепа на своето твърдение, но задължава и съда да им съдейства затова – чл.10 ГПК. НАПРИМЕР съдът изяснява пред страните правното естество на спорното право съобразно с основанието и петитума и ги напътва към релевантните факти;
   
4. 
   Гаранции
   

• 
  Задължението да се говори истината – чл.3, изр.2 ГПК. Това задължение се отнася до всички фактически твърдения, без значение дали се отнасят до релевантин за делото факти, до доказателствени или процесулани факти. Задължението се отанся както до изгодните, така и до неизгодните факти. Страните са длъжни и да не премълчават съзнателно факти, които са от значение за изхода на делото (обективната неистинност или непълната сигурност в твърденията обаче не са нарушения на чл.3);
  
• 
  Доказването
  

• 
  ако доказателствата са недостоверни това заплашва сериозно истината в процеса – затова ГПК предвижда изискванията за публичност, устност и непосредственост;
  
• 
  пристрастие на съда също е опасност за истината – ГПК и тук е намерил гаранция чрез възможността за отстраняване от участие на съдията, прокурора или секретаря, за когото има такова съмнение – чл.22, 23 и 24 ГПК;
  
• 
  неправилността на фактическите констатации на съда са трудно отстраними, защото установяването им е резултат от сложна мисловна дейност на съда, а на регулиране се поддават само външните й проявления – затова ГПК изисква съдът да вземе предвид всички данни по делото при решаването му (чл.12 и чл.235,ал.3 ГПК), както и съдебното решение за бъде мотивирано – чл.236,ал.2;
  

!!! Всяко нарушаване на принципа за търсене на истината е винаги съществено процесуално нарушение и като такова е основание за отмяна на съдебното решение чрез обжалване или ако е влязло в сила – по реда за отмяна на влезли в сила решения – чл. 303

1. 
   Подведомственост (Понятие) –
   
   • 
     От гледна точка на органа ПВ означава дали е компетентен да се произнесе по конкретен въпрос).
     
   • 
     От гледна точа на въпроса (делата, които органът е овластен да разрешава) – подчинеността на конкретния спор на властта на даден орган. Т.е. правото и задължението да се издаде съответният акт. Органът е овластен и същевременно длъжен да упражни своята компетентност при наличие на предвидените в закона условия.