ЕЗОТЕРИЧНИЯТ ХАРАКТЕР НА ЕВАНГЕЛИЯТА

„ .. .И когато седеше на Елеонската планина, дой­доха учениците Му при Него насаме и рекоха: кажи ни, кога ще бъде това и какъв ще е белегът за Твоето присъствие и за свършека на века?¹

Отговорът, даден от „Страдалеца", от Chrestos, при изпитанието му, но н по пътя към неговия триумф като Christos или Христос², е пророчески и много показате­лен. Всъщност думите му са предупреждение. Отгово­рът трябва да бъде цитиран изцяло:

„Пазете се да не ви .прелъсти някой; защото мнози­на ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина. Ще чувате боеве н вести за война... ала туй не е още краят. Защото, ще въстане народ срещу народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е на­чало на болки... Много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина ..., и тогава ще дойде кра­ят... кога видите да стои на свето място „мерзостта на запустението", за която е казано чрез пророк Да­наила ... Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос или там е — не вярвайте... И тъй, ако ви кажат: ето, в пустинята е Той, не излизайте; ето, в скришните стаи е, не вярвайте; защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде присъст­вието на Сина Човечески;" и пр.

Две неща от горните пасажи стават ясни за всички сега, когато неверният превод е коригиран з подобре­ното издание: (а) „пришествието на Христос" означава присъствието на Christos в един обновен свят, а съв­сем не фактическото идване на Исус в човешко тяло; (б) този Христос не трябва да бъде търсен нито в пу­стинята, нито в „скришните стаи", нито пък в светили­щето на никой храм или църква, построени от човек; защото Христос — истинският езотеричен Спасител — не е човек, а БОЖЕСТВЕНО НАЧАЛО у всяко човеш­ко същество. Този, който се стреми да възкреси Духа,? разпънат в него от собствените му земни страсти и погребан дълбоко в „гробницата" на грешната му плът; този, който има силата да избута камъка на материята от вратата на своето вътрешно светилище, той носи въздигналия се Христос у себе си³. Синът Чо­вечески не е рожба на окованата жена — плът, а на свободната жена — Дух⁴, рожба на делата на човека и плод на собствения му духовен труд.

От друга страна, описаните в Матея белези на предтечата никога от началото на християнската ера не са се проявявали тъй отчетливо и убедително, как­то в нашето време. Кога народ е въставал срещу народ тъй както днес? Кога гладът и морът, и гладуващите маси на .пролетариата са били по-жестоки, земетресе­нията — по-чести или тъй повсеместни, както през по­следните години? Нека твърдо вярващите хилиасти и адвентисти да си твърдят, че „пришествието на Хри­стос" (в плът) е скорошно, и да се готвят за „свършека на света". Теософите, или поне някои от тях — раз­бралите скритото значение на очакваните от всички Аватари, Месии, Сосиоши и Христоси — знаят, че то­ва, което бързо приближава, е не „свършека на све­та", а свършека на века, т. е. краят на един цикъл⁵ Ако нашите читатели са забравили заключителните па­сажи на статията „Знаците на времената" от октомврийския брой на сп. „Луцифер", нека ги прочетат от­ново и ще разберат значението на този цикъл.

Безброй пъти предупреждението за „лъжехристосите" и лъжепророците, които ще прелъстят хората, е било тълкувано от добродетелни християни, боготворя­щи мъртвия текст на своите евангелия, като сочещо мистиците и по-специално теософите. Последната кни­га на г-н Пембър „Най-ранните векове на Земята" е доказателство за това. Въпреки всичко изглежда оче­видно, че думите в Евангелието на Матея и в другите не се отнасят за теософите. Защото те никога не са твърдяли, че Христос е „Тук" или „Там”, в град или пустиня, а най-малко в „скришните стаи" зад олтара на някоя съвременна църква. Езичници или християни по рождение, те отказват да материализират к така да опорочат онова, което е най-чистия и най-велик идеал — символ на символите — а именно, безсмърт­ният Божествен Дух у човека, без значение дали се нарича Хор, Кришна, Буда или Христос. Досега никой от тях не е казал „Аз съм Христос", защото родените на Запад се чувстват все още само хрестияни (от Chrestos, б. пр.), колкото и да се стремят да станат християни по дух. За онези, които в своята голяма самонадеяност и гордост отказват да спечелят право­то на това име, като най-напред водят живота на Chrestos⁷, за .онези, които надменно се провъзгласяват за християни (славените, миропомазаните) поради факта, че, още невръстни, са били покръстени, за тях именно най-силно се отнасят горните слова ла Исус. Нима може пророческата интуиция на изреклия това забележително предупреждение да бъде подлагана на съмнение от който и да било свидетел на многоброй­ните „лъжепророци" и лъжеапостоли (на Христос), кръстосващи днес целия свят? Те именно са раздели­ли единствената Божествена Истина на части и са разбили скалата на Вечната Истинност на 350 (само в лагера на протестантите) странни парчета, които сега представляват множеството отклонили се от вярата секти. Ако приемем, че техният брой е 350, н ако прие­мем, с оглед на опора, че поне една от тях е близо до истината, пак остават 349, които са задължително лъжливи⁸. Всяка от тях твърди, че Христос се намира само в нейната „скришна стая" н не го отстъпва на другите, докато всъщност огромното мнозинство от техните съответни последователи ежедневно убива Христос на дървения кръст на материята — .,дървото на позора" на древните римляни. Така е!

Преклонението пред мъртвия текст на Библията е просто още един вид идолопоклонничество, нищо по­вече. Една фундаментална догма на вярата не може да съществува под формата на двуликия Янус. „Опро­щение" от Христос не може да бъде получено според нечий избор или желание, нито според ..вярата", нито според „делата", и следователно в противоречието между Иаков (2:25) и'Павел (Евр. 11:13)⁹ единият би трябвало да греши. Значи Библията не е „Божието слово", а в най-добрия случай съдържа думите на погрешими хора и несъвършени учители. Но езотерично прочетена, тя наистина съдържа ако не цялата истина, то поне „нищо друго освен истината", скрита под едни или други алегорични одежди.

„Христовото начало", пробуденият и прославян Дух на истината е всеобщ и вечен, и истинският Christos не може да бъде монополизиран от един човек, дори този човек да е решил да си припише титлата „Викарий на Христос" или „Глава" на тази или онази дър­жавна религия. Духовете на „Chrest" и „Christ" не могат да бъдат ограничени в никоя вяра или секта са­мо защото тази секта се.е избрала да се издигне над всички останали религии.или секти. Името е било из­ползвано по начин толкова догматичен и безочлив, особено в наше време, че днес християнството пред­ставлява par excellence, религията на надменността, стълба за амбицията, синекура за богатство, измамничество и могъщество, удобен параван за лицемерието. Благородният стар епитет, този, който накара Юстин Мъченик да каже, че „заради самото име, което ни се вменява в престъпление, ние сме най-съвършените, сега е опорочен. Мисионерът се гордее с т. нар. обръ­щане на езичника, той често приема християнството като професия, но рядко като религия; като източник на доходи от мисионерския фонд, и извинение (защото Христовата кръв е измила всички) за всяко дребно престъпление — от пиянството и лъжата до кражбата. Обаче същият мисионер не би се поколебал да заклей­ми и обрече на вечно проклятие и огньовете на ада и най-големия светец, ако той не е преминал през без­плодната и безсмислена форма на кръщение с вода, придружено с молитви на думи и празна обредност.

Съзнателно употребяваме изразите „молитви на думи" и „празна обредност". Измежду миряните мал­ко християни са наясно дори с истинското значение на думата Христос; а духовниците, които случайно го зна­ят (защото са възпитавани в идеята, че да изучаваш тези неща е греховно), го пазят в тайна от своето па­ство. Те изискват сляпа, няма вяра л забраняват търсенето като най-непростимия грях, въпреки че ни­що от това, което води към 'познанието за истината, не може да бъде друго освен свято. Защото какво е „Бо­жествена мъдрост" или Гносис, ако не абсолютната истинност зад нетрайната външност на нещата в при­родата — самата душа на изявения Логос? Защо тряб­ва хора, стремящи се да постигнат единение с единст­вения вечен и абсолютен Бог, да потръпват при мисъл* та да надзърнат в неговите тайни, колкото и ужасии да са те? И защо, преди всичко, трябва да използват имена и думи, самото значение на които е затворена за тях тайна — просто звук? Защото безскрупулната, жаждаща власт институция, наречена Църква, е вди­гала тревога при всеки такъв опит и, осъждайки го като „богохулен", винаги се е опитвала да убие духът на търсенето. Но теософията, .„Божествената мъдрост", никога не е обръщала внимание на тази тревога и от­стоява възгледите си. Светът на скептиците и фанати­ците може да я нарече празнословие (първите) и сатанизъм (другите). Те не могат никога да я разберат. Теософите са били наричани атеисти, противници на християнството, врагове на Бог и 'боговете. Те не cи нито едно от тези неща. Затова се съгласиха да публикуват тези дни ясно изложение на своите идеи и вя­ра — поне доколкото те засягат монотеизма и хри­стиянството — и да го представят пред безпристраст­ния поглед на читателя, за да съди тях н тези, които ги хулят, според достойнствата на техните вери. Ни­кой любящ истината ум не би се възпротивил срещу такъв справедлив и честен подход, нито пък би бил за­слепен от новата светлина, хвърлена върху въпроса, колкото и, от друга страна, да е изненадан. Напротив, такива умове ще благодарят на „Луцифер”, а тези, за които е казано „qui vult decipi decipiatur" нека се залъгват!

Издателите на това списание предлагат да отпеча­тат серия от есета върху скрития смисъл или езотеризма на Новия завет. Заедно с всяко друго писание на големите световни религии Библията принадлежи към онзи клас алегорични и символични творби, които от праисторически времена съхраняват тайните учения за посветителните тайнства, къде по-ясно, къде по-мъгляво. Древните автори на Логията (сега Евангелията) със сигурност са знаели истината, при това цялата истина, но също толкова сигурно техните последователи са има­ли само догма и форма, което е довело повече до вът­решното усещане за йерархия, отколкото до духа на т. нар. Христови учения. Оттук идва и постепенното из­кривяване. Както Хигинс правилно отбелязва, в Христологията на св. Павел и Юстин Мъченик ние вижда­ме езотеричната религия на Ватикана, един изискан гностицизъм за кардиналите и друг по-грубоват — за народа. Последният, но още по-материализиран и обез­образен, е достигнал днес до нас.

Идеята за написването на такава серия ни беше подсказана от едно писмо, публикувано в октомврийския ни брой под заглавието „Противоречиви ли са уче­нията, приписвани на Исус?". Въпреки това ние в ни­какъв случай няма да се опитваме да отслабим или да се противопоставим на казаното от г-н Джералд Маси в неговата критика. Противоречията, посочени от еру­дирания лектор и автор са достатъчно очевидни, за да могат да бъдат обяснени от който и да е „проповед­ник" или защитник на Библията; защото казаното от него, само че в по-сбит и енергичен стил, е това, което е казано за потомъкът на Пандира (или Пантера) в „Разбудената Изида" (т. 2, стр. 201) от талмудическия „Сефер Толдос Йешу". Следователно неговите възгле­ди по отношение на лъжливия характер на Библията и Новия завет се споделят и от автора на настоящата работа. Що се отнася до последното издание на Биб­лията с хилядите грешки, невярно преведени пасажи и интерполации в него (някои признати, други — не), то няма да е честно, който и да е опонент да държи няко­го отговорен за това, че не вярва в авторизирани текс­тове.

Но издателите ще възразят срещу едно кратко из­речение в разглежданата критика. Г-н Дж. Маси пише:

Какъв смисъл има в това да се закълнем с ръка върху Библията, че нещо е истина, ако книгата всъщност представлява, сборник с лъжи, които.вече са изобличени или тепърва ще излязат наяве?

Наистина, едва ли символа със знанията и способностите на г-н Маси би нарекъл „Книгата на мъртвите", или Ведите или всяко друго древно писание „сборник с лъжи"¹⁰. Защо тогава да не разгледаме в същата светлина Стария завет, а и Новия (за което имаме още no-големи основания), както разглеждаме всичко останало?

Всички те са сборници с лъжи, ако се приемат в съот­ветствие с екзотеричните тълкувания на мъртвите им текстове, предложени от древните и особено от техните съвременни глосаристи-теолози. Всеки от тези текстове на свой ред е служил като средство за постигане на властта и като поддръжка на амбициозната политика на едно безскрупулно духовенство. Всички те са раз­пространявали суеверия, всички са превърнали бого­вете си в кръвожадни и всепроклинащи синове Молохови и са накарали народите да служат тям, а не Богу Истинному. Но докато лукаво съчинените догми и не­верни интерпретации на схоластите са извън всякакво съмнение „излезли наяве лъжи", самите текстове са на­ходища на универсални истини. Но за света на непо­светените и грешниците те са приличали и приличат на тайнствените знаци, изобразени от „пръстите на човеш­ка ръка" на стената на Двореца на Валтасар: трябва им Даниил, за да ги прочете и разбере.

Първият ключ, който трябва да използваме, за да разнищим тъмната тайна, свързана с мистичното име на Христос е ключът, който отваря вратата към древ­ните мистерии на старите арийци, сабейци и египтяни. Гносисът, по-късно заменен от християнската схема, бил универсален. Той бил ехото на стародавната религия на мъдростта, принадлежала някога на цялото чо­вечество; и, следователно, ще бъде вярно твърдението, че в своя чисто метафизичен аспект Духът на Христос (божественият логос) е бил сред хората от самото им създаване. Авторът на „Клементинови хомилии" е прав; тайнството на Christos — проповядвано от Исус от Назарет, както сега се смята — „било идентично" с онова, което от самото начало било поверявано на онези, които били достойни, както е цитирано в друга лекция — „Гностическо и историческо християнство". От Еван­гелието според Лука можем да научим, че „достойни" били посветените в тайните на Гносиса, тези, които би­ли считани за достойни да постигнат „възкресение от мъртвите" в този живот. . . . „тези, които знаели, че вече не могат да умрат, бидейки равни на ангелите като си­нове на бога н синове на Възкресението". С други ду­ми, те били великите адепти на която и да е религия; и думите се отнасят за всички онези, които, без да бъдат Посветени, се стремят и успяват чрез собствените си усилия да живеят живота и да постигнат естествено произтичащото духовно просветление в сливането на техните индивидуалности — „Синът" с „Бащата", тех­ния собствен божествен Дух, Богът в тях. Това „въз­кръсване" не може никога да бъде монополизирано от християните. То е духовното право по рождение на вся­ко човешко същество, надарено с душа и дух, независи­мо от религията му. Такъв човек е Христов човек. От друга страна онези, които предпочитат да пренебрегнат Христос (и неговото начало) у себе си, трябва да умрат като непоправими езичници, въпреки тяхното кръщава­не, жертвоприношения, църковни тайнства, молитви на думи и вяра в догмите.

За да проследи това обяснение, читателят трябва да има предвид истинското архаично значение на сло­весната игра при двата термина Chrestos и Christos. Първият безспорно означава повече от просто „добър", „превъзходен човек", докато вторият никога не е бил използван за никой жив човек, освен за всеки посветен в момента на неговото второ раждане и възкресение.¹⁴ Този, който открие Christos в себе си п го познае като своя единствен „път" става последовател и Апостол на Христос, въпреки че може никога да не е бил кръщаван, дори да не е срещал християнин, още по-малко пък да е наричал себе си такъв.

II

Думата Chrestos е съществувала векове преди някой да чуе за християнството. Открива се употребена през пени век пр. н. е. от Херодот, Есхил и други класически гръцки автори, като се е отнасяла както за хора, така н за предмети. При Есхил („Хоефори", 901) четем за Manteumata Pytho-chresta „предсказанията, изречени от питийски бог „чрез питията; a Pythochrestos е аноминатив единствено число на прилагателно, получено от chrao (Евритаид, Йон, 1218). По-късните значения, сво­бодно образувани от тази ранна употреба, са. много­бройни и разнообразни. Класиците езичници изразява­ли повече от една идея с глагола chraomai („допитвам се до оракул"); защото той означава още н „предопре­делен", обречен от оракул в смисъла на жертва за приношение по своето предопределение или „според Сло­вото"; както и chresterion е не само „седалище на ора­кула", а също и „приношение за или към оракула"¹'⁵. Chrestes.означава човек, който тълкува или обяснява думите на оракула, „гадател", „прорицател", a chreste-rios означава „пророчески", „принадлежащ или в служба на оракула или на прорицателя, на бог, или на Учи­тел"¹⁶, въпреки усилията на Канон Фарар¹⁷.

Така, че Исус от Назарет или от Люд²⁰ е бил Chres­tos, е толкова неоспоримо, колкото и факта, че той ни­кога не е имал правото на името Christos приживе и преди последното си изпитание. Вероятно е било така както предполага Хитинс, т. е. че първото име на Исус е било Chreistos, второто — Chrestos, и третото — Christos. „Думата Chreistos се е използвала преди в гръцкия да навлезе „Н" (главно ета)". Но Тейлър (в своя отговор до Пай Смит, стр. 113) се цитира с думи­те: „Ласкателният епитет Christ не означавал нищо по­вече от „добър човек"."

И тук можем да изтъкнем ред древни автори, които свидетелстват, че Christos (или, по-скоро, Chreistos) е било, заедно с Chrestos, прилагателно, с което евреите са наричали друговерците. Във „Филопатрис" се казва: Ei tjuhoi chrestos rai eu ethuesin, т. е. „Случва се и chrestos измежду друговерците".

В третата глава на своята „Апология" Тертулиан обявява, че думата „Christianus" е произлязла вслед­ствие на умела интерпретация²¹. Д-р Джоунс, от друга страна, .сочейки сведенията, потвърдени от на­деждни извори, че Chrestos е било името, дадено на Христос от шестиците ,и дори от неверниците, ни уве­рява, че истинското име трябва да е Christos* като та­ка повтаря н .поддържа .първоначалната благородна лъжа на Отците, довела до материализирането на ця­лата християнска система. Но аз ви предлагам да раз­крия толкова от истинското значение на всички тези термини, колкото ми позволяват скромните сили и зна­ния. Christos или състоянието Christ винаги е било синоним ,на ,,състоянието Махатма", т. е. — съюза :на човека с божественото начало у нето. Павел казва (Ефес. 3:17) Katoikesai tou Christen dia tes pisteos en tais kardias hjumon „И чрез знание да се всели Христос в сърцата ви", а не „чрез вярата", ккато е преведено, защото Pistis означава „знание", както ще покажем по-нататък.

Съществува още едно и далеч по-убедително доказа­телство за това, че името Christos е предхристиянско. Откриваме го в пророчеството на Еритрейската си би­ла - „IESOUS CHREISTOS THEOU HUIOS SOTER STAUROS". Прочетено езотерично, това подреждане на отделни, лишени от съдържание .съществителни имена, което за непосветения .изглежда безсмислено, съдържа едно истинско пророчество — но не свързано с Исус — и стих от мистичния катехизис на посветения. Проро­чеството се отнася до слизането на земята на Духа на Истината (Christos), след което пришествие — още веднъж, то няма нищо общо с Исус — ще настъпи Златният век; стихът се отнася до необходимостта да преминем през разпъването на плътта и материята, преди да достигнем блаженото състояние на вътрешна (или субективна) теофания и теопневстия (Блаватска вероятно има предвид единение с Божествената душа (Б. пр.)) Прочетени езотерично, думите lesous Chreistos theou huios soter stauros, значещи буквално „Исус, Christos, Син на Бо­га, Спасител, Кръст" са отлична основа за изграждане­то на едно християнско пророчечство, но те са езически, а не християнски.

Ако поискат от нас да обясним името IESOUS CHREISTOS, отговорът ще бъде — изучете митология­та, т. нар. „литература" на древните, и тя ще ти даде ключа. Размишлявайки над Аполон, соларният бог и „Лечителя", над алегорията за неговия син Янус (или Йон), ;и жреца му в Делфи — единствено чрез него молитвите можели да достигнат до безсмъртните бого­ве, и неговия друг син, Аоклетшй, наричан Soter, или Спасител. Ето ви една страница от езотеричната исто­рия, издържана в символичната фразеология на стари­те гръцки поети.

Градът Chrisa²², или Crisa (Криза) бил построен в памет на Kreusa или Creusa (Креуза) — дъщеря на цар Ерехтей и майка на Янус (или Ио«) от Аполон, в памет на опасността, избягната от Янус²³. Научаваме, че Янус, оставен от майка си в една пещера „за да скрие срама на девицата, родила син", бил намерен от Хермес, който занесъл детето в Делфи и го отгледал при светилището и оракула на неговия баща, където под името „Chresis" Янус станал първо Chrestes (жрец, прорицател или посветен), а после почти Chresterion (жертва за приношенне²⁴, тъй като без малко щял да бъде отровен от собствената си майка, която в ревност­та си погрешно го взела, след неясния намек на оракула, за син на своя съпруг. Той я проследил до самия олтар с намерението да я убие, но тогава тя била спа­сена от Питията, която им разкрила тайната и а тяхна­та връзка. В памет на тава щастливо избавление Creusa, майката, издигнала град Chrisa, или Krisa. Такава е алегорията, и тя просто символизира изпитанията на посвещението²⁵.

Откривайки, че Януе, соларният бог и син на Апо­лон — Слънцето, означава „Посветител" и „Отварящ вратите на Светлината", или «а скритата мъдрост на мистериите; че е роден в Krisa (езотерично Chris) и че е бил Chrestos, чрез когото говорел Бог; и накрая, че е бил Йон, бащата на йонийците, и, според някои, но­сещ елементи на Асклепий, друг Аполонов син, ще ни бъде лесно да хванем нишката на Ариадна в този ла­биринт от алегории. Но не тук трябва да доказваме странични въпроси от .митологията. Достатъчно е да покажем връзката между митичните герои от най-дъл­бока древност и по-късните легенди, които отбелязват началото на .нашата ера на цивилизацията. Асклепий (Ескулап) бил божествения лекар, „Лечителят", „Спа­сителят", Soter, както са го наричали — име, давано и на Янус от Делфи; a IASO (Ясо), дъщерята на Ас­клепий, била богинята на лечението, покровителка на всички, които искали да бъдат посветени в храма на баща й — послушници и chrestoi, наричани „синовете на laso".

Сега, ако си припомним, първо, че имената на lesus в техните различни форми, като lasius, lasion, lason и lasus са били много разпространени в древна Гърция, особено сред потомците на Jasius (наричани Jasides), а също и броя на „синовете на laso" — Mystoi и бъде­щи Epoptai (Посветени), защо да не могат загадъчните думи от Книгата на сибилите да бъдат прочетени в светлината на .истинското им значение — това, което няма нищо oiosuio с християнското пророчество? Тайна­та доктрина учи, че първите две думи „IESOUS CHRE-ISTOS" са означавали просто „Син на laso, Chrestos", или слуга на пророческия бог. В действителност IASO е IESO в йонийския диалект и изразът lesous ib стара­та си форма означава просто „синът на laso или leso, „лечитедката".

Със сигурност не може да има възражения " срещу такова тълкуване или срещу изписването на името leso вместо laso, тъй като формата laso е атическа, следо­вателно неправилна, защото името е йонийско. leso, откъдето идва „Но lesous" (син на leso) — т. е. генитив, а не номинатив — е йонийско и не може да бъде друго, ако отчетем времето, по което е писана Книгата на сибилите. Нито пък е възможно Еритрейската сибила да го е написала по друг начин, тъй като Еритрея — мястото, където е живяла — е град в Йония (от Йон или Янис.) срещу остров Хиос; а и Йонийската форма предхожда Атическата.

Като оставим в този случай настрана мистичния смисъл на днес известната фраза на Сибилата ,и като представим само нейния буквален превод на базата на всичко казано дотук, досега загадъчните слова ще оз­начават: „Син на laso, Chrestos (жрецът или слугата) (на) Бога (Аполон) Спасителя от Кръста" — (от плът и кръв)²⁶. Наистина, християнството никога не може да се надява да бъде разбрано, докато не изтрие ох себе ой всяка следа от догматизъм и не пожертва мъртвото слово заради вечния Дух на Истината, който е Хор, който е Кришна, който е Буда също толкова, колкото е и гностическият Christos и истинският Хри­стос на ш. Павел.

В „Пътешествия" на д-р Кларк авторът описва от­крит от него езически паметник:

„В светилището, зад олтара, видяхме фрагменти от мраморна катедра, върху чийто гръб открихме следния надпис, точно както е написан тук — нищо от него не беше повредено или изличено — който ни предоставя може би единствения досега известен случай на над­гробен надпис върху подобен паметник.

Надписът гласеше: CHRESTOS PROTOS THESSA-LOS LARISSAIOS PELASGIOTES ETON IE, или Chrestos, първият, Тееалониец от Лариеа, пеласг, „го­дишен херой". Chrestos, пърият (protos), защо? Бук­вално прочетен, надписът не значи точти нищо; преве­ден езотерично, той се изпълва със съдържание. Както сочи д-р Кларк, думата Chrestos се среща в епитафиите на почти всички древни жители на Лариса; но тя вина­ги е предхождана от собствено име. Ако прилагателно­то Chrestos е следвало името, то е означавало просто „добър човек" — посмъртен комплимент, отдаван на покойния, какъвто често откриваме в съвременните над­гробни надписи. Но думата Chrestos, когато е самостоя­телна и следвана от „protos", придобива съвсем раз­личен смисъл, особено когато мъртвият е определен ка­то „херой". Според окултистите човекът е бил неофит, умрял в осемнадесетата година на своето неофитство,²⁷ и е бил в първата или най-високата степен на ученичеството си, след като е преминал предварителните из­питания като херой. Той умрял преди последната мис­терия, която би го направила „Christos, помазан, но­сещ Духа на Christos или Истината вътре в себе си. Той не е стигнал до края на „Пътя", въпреки че е преминал героично през ужасите на първите божествени изпитания.

Имаме достатъчно основания за такъв прочит след като научихме къде точно д-p Кларк е открил плочата, а то, както Джефри Хипшс отбелязва, е било там, къ­дето „трябваше да очаквам да го открия — в Делфи, в храма на бога IE", който при християните станал Йах Или Йехова, идентичен с Исус Христос. Мястото се намирало в полите на Парнас, в гимназион, непосредстве­но до Касталийския извор, който тече покрай руините на Криза" и пр. По-нататък: „В първата част от течението си, след като тръгне от Касталийския извор, ре­ката отделя останките от гимназиона от долината на Кастро" — а в миналото вероятно от Делфи — „седа­лището на великия оракул на Аполон, на града Krisa (или Kreusa), големия център на инициации и на Chrestoi по повелята на оракулите, където кандидатите за последното усилие са били помазвани със свещени мас­ла²⁸, преди да бъдат хвърлени в последния си, 48-чаоов транс (както и до днес е на Изток), от който излизали като прославяни адепти или Christoi".

В „Климентови възпоминания"' се казва, че бащата намазал сина си с „маслото, извлечено от Дървото на Живота, и след това намазване той се наричал Хри­стос"; откъдето идва и християнското име. Тази история също е египетска. Хор е синът, помазан от бащата. Начинът на намазваме, от Дървото на Живота, изобра­зен върху паметниците, е наистина много примитивен; а египетският Хор намира продължение в гностическия Христос, който е представен върху камъните на гностиците като междинната връзка между Кarest и Христос, а също и като двуполовия Хор." („Името и природата на Христос — Джеръдд Маси).

Г-н Дж. Маси свързва гръцкия Christos или Хри­стос с египетската Karest, „мумийния тип безсмъртие", и задълбочено доказва тази връзка. Той започва с твърдението, че на египетски „Истинно Слово" е Ма-Kheru, ,и че така наричат Хор. Следователно, както по­сочва той, Хор е предхождал Христос като вестител на „Истинното слово", Лотоса, или като изразителя на божествената природа на човека. Г-н Маси пише:

Гносисът имал три фази — астрономическа, духовна и доктринна, и всичките могат да бъдат отъждествени с египетския Христос. В астрономическата фаза съз­вездието Орион се нарича Саху лли мумия. Душата на Хор била представяна възнасяща се на небето сред звездите на Орион. Образът на мумията бил съхране­ният, спасеният образ и следователно портрет на Спа­сителя — вид безсмъртие. Херодот и Плутарх ни раз­казват за тялото на мъртвец, което било разнасяно и показвано на египетските пиршества, а гостите били поканвани да го погледнат, да пият, да ядат и да се веселят, защото, когато умрели, те щели да станат това, което символизирал образът — т. е. също щели да бъдат безсмъртни! Наричали този вид безсмъртие Karest или Karust и той бил египетският Христос. Каres означава „намазвам, балсамирам, правя мумия ка­то символ на вечното; вече готова, тя се наричала Ka­rest — така че не става въпрос просто за замяна на едно име с друго, на Karest с Христос.