Олга харитиди влизане в кръга

Тези, на които се поставяше тази диагноза, даже и да бяха съвсем психически здрави, страдаха от същите

последици на всяка друга шизофрения. Те бяха от почти всичко ценно в живота си. Загубваха работата и приятелите си. Не им се позволяваше да посещават училище или да участват в каквато и да е обществена дейност и организация.

Главният синдром в случая с Виктор, според сведени-ята на последния му лекар, беше метафизична интокси­кация. На картона пишеше: „Пациентът проявява анор­мален интерес към специален вид литература от фило­софски, религиозен, метафизичен характер. Той твърди, че може да прекара цял живот в четене на книги, без да Проявява какъвто и да е друг интерес. Няма много прия­тели, защото неговият критерий за приятелство е много висок. Говорът му е особен и заплетен. Той изявява ан-тисъветски идеи. Вярва, че съветското общество е несъ­вършено и можел да го докаже по много начини.

Престъплението на Виктор - неговата душевна бо­лест - беше, че на седемнадесет години бе решил, че жи­вотът в Съветския съюз може да стане по-добър и че хо­рата трябва да имат по-голяма свобода. Беше направил прости, написани на ръка листовки, опитвайки се да обясни как могат да се осъществят тези промени. Зале­пил тези листовки по стените на няколко обществени места в неговия малък град.

Събитията, които последвали, били типични. Мест­ната служба на КГБ го арестувала, била направена пси­хиатрична консултация, която определила диагнозата шизофрения. Предадена в съда, който изпраща Виктор на специално лечение.

Чудех се как въобще му е било позволено да се върне вкъщи. Може би най-сетне са разбрали колко абсурдно било да сложат етикета „опасна заплаха за обществото" или може би са решили, че той е излекуван. Когато прис­тигна при мен, наистина не изглеждаше изобщо на опа­сен. Имаше тънък, блед врат, очите му гледаха покорно към пода. Гласът му беше тих, показваше всички приз­наци на дълбока депресия.

Виктор беше първият ми пациент от специална кли­ника. Открих, че се страхува от всичко. Беше отзивчив и Послушно отговаряше на всички въпроси. Проблемът бе-

ше, че отговорите му бяха внимателно премислени и ре- петирани. Винаги бяха кратки, формални изречения повтаряни без промяна: „Аз съм болен. Сега го разбрах. Искам да продължавам да вземам лекарствата, за да се боря с болестта."

Само веднъж забелязах някаква следа от оживление на лицето му. Беше видял забранена, „самиздат" книга която ми беше преписана тайно на машина от един приятел. Тя беше от Шри Ауробиндо, индийски философ и мистик, и обикновено я държах скрита в бюрото си. След като Виктор я зърна, нашите взаимоотношения бавно за­почнаха да се променят. Това бе началото на неговото доверие към мен. Вратата към един много дълъг и сло­жен процес, за да му се помогне да сглоби колкото е въз­можно фрагментите на личността, която е бил преди своето така наречено специално лечение. Разчитах мно­го на антидепресивните и антитоксични лекарства, като създавах в същото време крехък мост, по който да се върне обратно в обществото и към себе си.

Виктор вече не мислеше, че обществото се нуждае от промяна, вероятно защото се беше отказал от идеята, че някога ще настъпят промени. Никога не го чух да казва каквото и да е, което да се приеме като антисъветска идея. Той беше биологично тренирай да избягва такива теми. Но постепенно започна да вижда някаква мъглява представа за бъдещето си.

Тя се дължеше на това, че бе пуснат от специалната клиника и че най-сетне ще има възможност да изкарва прехраната си с някаква обикновена работа в своя град и да се върне към любимите си книги. Съзнаваше, че на­деждите му да продължи образованието си бяха завина­ги погребани и аз не се опитвах да го убедя, че не е така. Университетът щеше да бъде завинаги затворен за него. Това беше много болезнено за блестящия му ум и силно­то желание да учи. Даже след двете години разрушител­на обработка, през която беше минал, все още усещаше страстен глад за знание. Това беше средството, което се опитвах да използвам, за да го свържа отново с действи­телността. Изтъквах му колко много книги от класиците още не е прочел, колко много вълнуващи открития би

могъл да направи даже в своята местна библиотека.

Страхувах се какво може да му се случи, когато бъде изписан, затова го задържах като пациент колкото мо­лех по-дълго. Но това не можеше да трае вечно. Един ден майка му - неомъжена жена, която работеше като счетоводител в местен завод, дойде да го прибере. Въп­реки че беше на средна възраст, беше облечена предиз­викателно, в стила на много по-млада жена. Опитът й да задържи младостта си беше толкова очебиен, колкото и безуспешен. Моите предишни опити да я заангажирам с възстановяването на сина й бяха пропаднали. Даде да се разбере ясно, че малкото време, с което разполага, й сти­га само за личния живот и че тя мъчно би примирила об­раза, който има за себе си като съблазнителка, с пример­на гледачка на своя болен син. Даже самата дума „ши­зофрения" предизвикваше израз на погнуса на грижливо гримираното й лице.

След изписването Виктор ми беше написал кратко писмо, в което ми съобщаваше за опитите си да си наме­ри работа. Бил отхвърлян от малкото места, където опи­тал, но все още се надявал да намери нещо. Също така споменаваше, че майка му продала всичките му книги, докато го е нямало.

Не бях чувала след това нищо, но често си бях мисли­ла за него. Няколко пъти исках да се свържа с неговия лекар, но нещо по-наложително сякаш винаги попречва-ше и аз го отлагах. След това бях прекалено заета с пъ­туването до Алтай и неговите последици и бях забравила за него.

Сега Виктор беше посегнал на живота си и аз имах чувството, че той беше отнел и част от моя собствен жи­вот. Наистина, след като мина първият шок, открих, че новината ме накара да изпитам не само мъка, но и чувс­тво на загуба - много по-дълбоко, отколкото би могла да предизвика силната ми привързаност към Виктор. Опит­вах се отново и отново да анализирам особеното състоя­ние на духа ми и да проумея какво всъщност бях загуби­ла. Накрая разбрах. След като се върнах от Алтай, се бях опитвала да продължа точно както преди професионал­ния си живот, като оставях настрана всичко, което се бе-

15
ше случило в Алтай, сякаш то не ми беше оказало никак­во влияние. Покъртителната трагедия на прахосания жи-вот на Виктор ме накара да разбера, че не мога вече да _Се преструвам, че животът ми беше разделен на две части.

Беше ми ясно, че без да приемам това съзнателно, аз бях станала различна личност. Пътуването до Алтай бе­ше променило много от моите основни убеждения ц схващания и нямаше изобщо смисъл да продължавам да живея и работя така, сякаш нищо не се бе променило. Вече не бих могла да се извинявам, като живея така на­речения нормален живот на преуспял психиатър в дър- жавна болница. Нямах абсолютно никакъв избор, ако -както винаги съм се гордяла, че правя - искам да живея живота си с ненакърнена вътрешна почтеност.

Смъртта на Виктор беше катализаторът, който ме на­кара да осъзная това - и аз си обещах да си го припомням винаги, когато бъда изкушена да направя компромис - да се върна към моя стар ограничен живот. Това беше отда­ване на последна почит към моя бивш пациент. Решени­ето ми донесе чувството на огромно облекчение.

Няколко дни по-късно извадих картичката на Дмитри-ев от бюрото си. Знаех, че вече е изписан от болницата, за­това набрах шестцифрения номер на служебния му теле­фон. Обади се лично той и веднага позна гласа ми. Казах, че приемам поканата му и се уговорихме да се срещнем в неговата лаборатория след два дни. Посещението в инсти­тута изискваше специално разрешение, затова той щеше да ме чака на главния вход, за да мога да вляза.

Когато пристигнах, той стоеше близо до главния вход на бялото девететажно здание. Изглеждаше доста по-различен от последния път, когато го видях в невроло­гичното отделение. Беше облечен в дълго черно палто, носеше кожена чанта за документи и изглеждаше по-ви- сок. Докато минавахме през фоайето, от начина, по кой­то се отнасяха към него колегите му, беше ясно, че им вдъхва респект. Отново бях изненадана от способността му да променя личността си така лесно като хамелеон.

Взехме асансьора до седмия етаж и се отправихме към лабораторията през дълъг празен коридор с еднакви врати от двете страни. Той спря, когато стигнахме до най-последната врата вляво. Скромният надпис на нея гласеше „Лаборатория". Когато бутна вратата, внезапно осъзнах, че не зная малкото му име.

- Здравейте - каза с весел глас. Тонът му показваше, че тримата мъже, които се приближаваха към нас, не бя­ха само колеги, но и негови добри приятели. - Това е Ол­га - им каза той. - Днес ще направим един експеримент. Нуждаем се от твоята помощ, Сергей, за да активизираш

огледалата.

Сергей ме погледна с добродушен интерес и каза:

- Готово.

• 
  Между другото - усмихна се Дмитриев - може да ме
  наричате Иван Петрович. И мисля, че нямате нищо про­тив да ви наричам Олга, защото вероятно съм два пъти
  по-стар от вас. Чували сте, Олга, за астрофизика Козирев?
  
• 
  Не. Съжалявам, не съм.
  
• 
  Е, това не е изненадващо. Първо, би трябвало да
  предположа, че физиката не е включена в главната сфе­-
  ра на интересите ви. Вярно ли е?
  

• 
  И второ, доскоро беше забранено да се споменава
  името му. Той прекара много години в Гулаг. Беше мно-­
  го интелигентен и талантлив. Негов колега е бил доста­
  тъчно завистлив, за да напише писмо, с което да го нак­
  левети, и разбира се, Козирев бил прибран от КГБ.
  
• 
  Зная как може да се случи това - го прекъснах аз. -
  Моят прадядо служил като лекар в царската армия през
  Първата световна война. Написал доклад до царя за
  ужасните медицински условия, в които се намирали вой­-
  ниците. Заради това бил изпратен в Сибир на заточение
  за много години. Неговият син, моят дядо, бил също ле-­
  кар в голям завод в Сибир. Написал доклад до сталинс­
  кото правителство за нечовешките условия на работа.
  Бил сметнат за виновен по някакви политически параг­
  рафи на закона и също бил изпратен в Гулаг. Бил пуснат
  след смъртта на Сталин, почти двадесет години по-къс­
  но, и живял само една година. Никога не съм го вижда­
  ла.
  
• 
  Такава е историята, както изглежда, и с Козирев.
  Следователно знаете, че най-блестящите умове са били
  държани в Гулаг заедно с духовници, шамани и стотици
  криминални. Козирев прекарал там много години. Имал
  

• 
  Да. - Всъщност не разбрах много от това, което ка­
  за, но му повярвах и бях готова да изпитам неговата тео­рия. - Ще се нуждая от инструкциите ви за това, което
  трябва да направя.
  

• 
  Разбира се. Не се безпокойте - отговори Дмитриев.
  

Свалих ботушите и бях доволна, че съм с удобни джинси, а не с други дрехи. Тогава се изкачих в тръбата и веднага започнах да изпитвам странни усещания. Разб-pax защо го наричат огледало. Виждах само заоблени ме-тални стени, така излъскани, че повърхността образува, ше неясни, неконкретизирани образи. Никога не бях по­падала в подобно пространство и ми беше трудно да раз. положа удобно тялото си в него. Опитах различни поло- жения и най-сетне избрах една ембрионална поза, в коя-то бях наполовина седнала, наполовина легнала в тръба­та.

Сергей ми подаде слушалките. Не можех да видя ли­цето му от мястото, в което бях, и сякаш някаква нете-лесна ръка на странно същество ми ги подаде. Сложих слушалките и се опитах да се отпусна, както бях инструк­тирана. Далечна мелодия, приятна и хармонична, нахлу нежно в душата ми. Очите ми бяха все още отворени, но особеният ритъм в мелодията ми създаде чувството, че вече съм заспала.

Опитах се да се съсредоточа в една от познатите си редовни релаксиращи техники, но огледалните стени из­глежда влияеха на моя вътрешен диалог и почти напъл­но ги потискаха. Усещането ми напомни за едно от пре­дишните ми състояния - да съм будна и вътрешно напъл­но нащрек, като съзнавах, че е сън. В сърцето си усетих същите познати чувства на дълбока радост, примесена с болка.

- Олга! Слушай! - Беше мъжки глас, но нито на Сер­гей, нито на Дмитриев, а нов, непознат глас. Мелодията се сливаше хармонично с гласа. - Зная, че оценяваш ме­тафорите. Опитай тази. Научихме от физиката, че еле­ментарните частици имат двойствена природа, която зависи единствено от положението на наблюдаващия. Те могат да съществуват като дискретни частици, но ед­новременно могат да бъдат и вълни. Ти може би вече знаеш това, но вероятно не знаеш, че човешкото същес­тво има същата двойственост. Ние сме отделни части­ци и вълни в същото време. Зависи от положението на

наблюдаващия вътре в нас. Ние вярваме, че сме независи-мu индивиди и възприемаме себе си като частици, които си напълно самостоятелни. Но в същото време сме и вълни, без всякакви граници.

Ритъмът у мен внезапно се променя. Мелодията из­чезва, трансформира се в странни, неестествени звуци, които не мога да идентифицирам. Гласът ми говори в рщпъма на биещо сърце и осъзнавам, че е точно като ри-щъма на собственото ми сърце, сякаш то е скенирано и отразено обратно в мен.

- Би трябвало сега да бъдеш в състояние да проме-­
ниш възприемането за себе си, за да почувстваш естест-­
вото на тази вълна като вълна на твоето собствено съ-­
щество. Тази вълна е част от всичко, което съществува.
Тя може да пътува навсякъде и да спира навсякъде. Оста­-
ви тялото си да открие ритъма на своята вълна и ста-­
ни едно с нея.

Сега чувствам, че границите, които оформят физи­ческото ми тяло, стават no-тънки и no-слаби. След то­ва изчезват и съзнанието ми мигновено избухва извън границите си, за да поеме цялото пространство около мене. Сега аз съм едно безкрайно същество, свързано с вселената и неотличимо от нея. Линеарното време из­чезва. Всичките преживявания в Алтай блясват едновре­менно в съзнанието ми.

Сега съм в средата на една градина от бели цветя, обиколена от дървета. Хора, облечени в бяло, се разхож­дат мълчаливо в градината.

Един мъж ме доближава и аз го разпознавам като съ­щия човек, когото бях последвала в стаята с пияните ко­вачи, където придобих първото си разбиране как реал­ността може да се промени. Приемам го като учител. Неговото спокойно лице на средна възраст е сърдечно и приятелско, но в същото време изразява необикновена енергия и решителна воля. Взема ръката ми и ме води до дървена пейка под едно дърво. Сядаме, но никой не говори.

Изглежда, че очаква първа да заговоря, но нямам идея какво да кажа. Продължаваме да седим мълчаливо, дока­то накрая питам:

- Какво се предполага да направя тук?

• 
  Объркана съм - това е най-доброто, което мога да
  отвърна.
  
• 
  Ако се освободиш от объркването си, какво би по­
  мислила за своето присъствие тук?
  
• 
  Бих си помислила, че се срещам с една част от сво­
  ята реалност, която по-рано не съм осъзнавала, и че то­
  ва има голямо значение не само за мен, но и за много
  други.
  
• 
  Правилно. Твоето присъствие тук е важно не само
  за тебе, но и за други хора. Също така е вярно, че знаеш
  твърде малко за различните аспекти на реалността, в
  която живееш. Човечеството от твоето време е резул­-
  тат от определен път на еволюция, който част от чо­-
  вешкия род трябва да измине. Твоите хора развиваха спе­
  циални качества на човешката природа, които бяха
  свързани главно с интелектуалната мисъл. Тази еволю­-
  ционна пътека изисква от тебе да създадеш една стрик­-
  тна митология, в която реалността и нейните закони
  са много сковани. Тези ограничения на възприемане, от
  една страна, ти дават възможност да осъществиш за­
  дачите, които са ти възможни, но от друга страна, те
  те и ограничават.
  

• 
  Не. Аз съм човешко същество, но принадлежа към
  различен клон на еволюцията. Твоите хора не са единст-
  венитe представители на човечеството. Те са клонове
  от разновидността на човешката раса. Всеки от тези
  

ността, че няма и да забележат нещо. Ще ти кажа и това. Много е важно, че сега ме слушаш, без да ме пре- късваш. Знаем колко много усилия са необходими, за да разбереш и възприемеш това, което ти казвам, но тряб­ва да го направиш. Наистина нямаш друг избор, освен да