Олга харитиди влизане в кръга
Изтегляне 3.53 Mb.
|
|
Тази вечер записах всичко в дневника си, като открих, че записването на неуспехите ми не беше много лошо упражнение, тъй като ми помагаше да ги приема и ми вдъхваше поне чувство на облекчение. Не бях виждала Люба през следващите четири дни поради почивните дни и други спешни случаи в мъжкото отделение. На петия ден най-сетне отидох да посетя моите пациентки. Определих си три часа за престоя в отделението и реших да използвам част от времето, за да попълня официалните документи за Люба. Нямаше причина за отлагане, колкото по-рано го направех, толкова по-малко срочни неща ще останат за свършване до края на месеца. Марина пак беше дежурна този ден. Тя явно се зарадва, че ме вижда, а аз бях доволна да открия, че не бях затаила някакво смущение или неприятно чувство във връзка с неотдавнашния неуспех с Люба. - Здравейте, докторе - каза тя. - Страхувах се, че сме ви загубили. Ако не бяхте дошли днес, имах намерение да ви се обадя.
- Люба иска да ви види, докторе! - Марина посочи към стаята, така че се обърнах и застанах на прага. В началото Люба не ме видя. Седеше на леглото си и четеше местния вестник. Нейното хубаво, оживено лице изразяваше интерес и съсредоточеност. Косата й беше грижливо сресана. Даже устните й бяха с червило. Беше облечена в своя плетена рокля, донесена от къщи - една привилегия, позволена само за пациенти, които ще бъдат изписани след няколко дни. Не можех да повярвам на очите си. Стоях на прага слисана, като я гледах със смес от страхопочитание и възхищение. Внезапно тя ме видя. Веднага изпусна вестника, скочи от леглото и изтича към мен с широка усмивка, сякаш поздравяваше дълго отсъстващ приятел. - О, толкова съм щастлива да ви видя, докторе! Очаквах ви с такова нетърпение. Благодаря ви за това, което направихте! Благодаря ви много, много пъти! - Тогава спря, неуверена дали да продължи, като видя мо ята реакция. Аз бях смаяна до занемяване. - Здравей, Люба. Радвам се да те видя. Хайде да оти
Тръгнахме към същата стая, където седеше срещу мен - пасивна и инертна като камък - само преди няколко дни. Сега тя беше абсолютно нова личност, жива, общителна, едва успяваше да сдържи енергията и ентусиазма си.
Слушах я, като премислях думите й и се опитвах да разбера това, което виждах и чувах. Люба определено беше преминала в напълно неочаквана, почти невъзможна ремисия. Същевременно знаех, че няма начин тривиалната работа, която бях провела с нея, да доведе до такъв резултат. Това беше напълно невъзможно. Нещо друго трябва да е помогнало и аз бях склонна да приема идеята, че някакъв биохимичен ендогенен цикъл беше причинил нейната ремисия, като е следвал свои неизвестни закони. - Добре, Люба, оценявам твоята идея, че аз съм ти
- Не сте направили нищо за мене? Моля ви, не каз- вайте това. Вие, само вие бяхте тази, която ме измъкна от кошмара! - Тя беше наистина разстроена. - Оставете ме да ви разкажа какво се случи, след като си отидохте оттук миналата седмица. Марина ме изведе от кабинета ви и аз легнах на леглото си, както правех през всичките предишни дни. Душевното ми състояние преди това бе- ше много странно, но по това време ми беше напълно безразлично. Аз не бях своето истинско аз. Бях станала нещо чуждо, лишено от всякакви мисли, чувства, даже движение. Бях мъртва, изсушена част от ада. Когато Ма рина ме остави в кабинета ви, можех да чувам какво ми говорите. Разбрах това, което казвате, но бях абсолютно безразлична към думите ви. Разбира се, по това време бях безразлична към всичко, даже и към собствените си деца. Но вие посяхте едно мъничко семе на интерес у мен, когато ми казахте, че ще стана като Лариса Чернен- ко. В началото интересът ми беше твърде слаб, за да се надигна и да тръгна да я търся. Но мисълта продължава ше да се върти в почти празната ми глава, което ми съз- даваше слаба връзка с външната действителност. Бавно преобръщах в ума си въпроса коя може да е тази личност и първо попитах Марина за нея. „Ние нямаме пациентка с това име в отделението", ми отговори тя. Това беше ис- тинското начало на промяната у мен. Нейният отговор ме изненада, това чувство на изненада беше първата емоция, която се върна в мен. Мислех известно време за това. После започнах да поглеждам към другите пациен- тки по време на закуската, обеда и вечерята, като се опитвах да си представя коя може да бъде Лариса Чер- ненко. Накрая осъзнах, че това, което ми каза Марина, е вярно. Нямаше такава пациентка в отделението. Тази мистерия засили чувствата ми, интереса и растеше като снежна топка. Беше толкова важно за мен да проумея какво означава това, което имахте предвид, така че вниманието ми беше напълно обсебено от него. Не можех да мисля за нищо друго, освен да се разхождам по коридора, между жените в отделението, търсейки отново и отново Лариса Черненко. Накрая достигнах до състояние, когато цялото ми съществуване зависеше от разпознаването на тази жена. Но тя не беше в отделението. Накрая дойде неделята, денят, когато се разрешаваше на роднините да ни посетят. Моето семейство беше толкова разочаровано и разстроено от предишните си опити да говорят с мен, че никой от тях не дойде. Разхождах се между другите пациентки и техните роднини, като продължавах да бъда погълната от горещото желание да намеря Лариса Черненко. Внезапно чух, че една санитарка повика друг член на семейство, дошъл на посещение. „Лариса е тук да се види с майка си." Това име беше като електро-шок за мен. Веднага отидох до вратата и зачаках тя да влезе. „Горкото момиче, продължава да идва да види майка си" - чух да казва една санитарка. „Майката си е винаги майка, без значение каква е. Но нищо не може да се направи за нея", отговори друг глас. Тогава видях, че санитарката води младо момиче към стаята, където държаха най-буйстващите пациентки. „Тамара Черненко, твоята дъщеря Лариса е тук", извика санитарката в стаята, където държаха жената, която всички наричаха „ужасната Тамара". Тя беше временно освободена от усмирителните колани и когато видя дъщеря си, започна да я ругае с най-отвратителни и ужасни думи. Лариса стоеше на прага, като плачеше тихо, не смееше да направи крачка към разбеснялата си майка. Тамара продължаваше да й крещи и да я ругае. Тогава внезапно се втурна към дъщеря си и я заудря с юмруци по лицето. Лариса избяга навън, докато няколко санитари хванаха Тамара и я завързаха обратно на леглото. Беше й сложена незабавно инжекция, за да я усмирят, но продължаваше да крещи, плюе и кълне в продължение на близо тридесет минути, докато най-сетне успокоителното подейства. Не видях кога Лариса напусна отделението. Все още стоях до стената, замаяна. Най-сетне разбрах кого имахте Предвид и защо използвахте името на дъщерята вместо това на майката. Това беше просто един трик, за да ме объркате, да ми дадете някаква малка част от нещо извън мен, за което да се хвана. Нещо се случи с мен в момента, когато разбрах това. Имах чувството, че някой буквално ме е хванал за косата и ме изтръгна от болестта ми. Бях залята от мисли за моя съпруг и синовете ми и как трябва да са се чувствали с моята болест. Сякаш някакъв бент се разруши внезапно и огромната енергия, която освободи, навлезе в тялото ми и отново го изпълни. Почувствах се напълно излекувана, просто в няколко минути,, докато стоях неподвижно близо до стената. Зная, че без вас това никога нямаше да се случи, докто-ре. Ето защо ви благодаря. Слушах я удивена. Моята грешка с „Лариса Черненко" беше напълно несъзнателна грешка на езика. Никога моят съзнателен разум не би могъл да измисли такава странна стратегия на лечение. Но някак си това се беше случило и беше подействало. Люба беше доказателството. Тя стоеше срещу мен, здрава и красива. Моята следваща стъпка щеше да бъде много приятна, щях да забравя за нейните инвалидни документи, а вместо тях ще подготвя процедурата, която ще й позволи да се върне вкъщи. Чувствах такова невероятно вълнение, облекчение и щастие, че едва можех да се въздържа да не се разплача. Съветът на Умай наистина действаше. Моят Вътрешен лечител се беше появил и беше помогнал на тази жена. Бях готова да разцелувам Люба, да танцувам с нея и да изтичам и да кажа на всички в болницата какво се беше случило. В същото време мисълта да разкажа истинската история на другите лекари ме отрезви. Беше невъзможно Даже да си представя да споделя мистериозната идея на някакъв Вътрешен лечител с моите колеги в психиатричната общност. Така че, вместо да изтичам развълнувана навън и да разглася новината, аз поговорих известно време с Люба за връщането й у дома, за работата й и за нейното бъдеще. След това я изпратих да се приготви за изписване.
Георгий се беше върнал току-що от обед и закачаше дългото си вълнено палто в гардероба, когато влязох.
Люба си отиде при семейството. Беше се отказала от възможността да бъде учителка, защото етикетът, че е била в лудницата, не й. даваше никакъв избор. Въпреки това си намери работа като библиотекар в местната библиотека и изглеждаше щастлива. Следях нейния случай още три години, през което време тя беше все в тази стабилна ремисия. 
Въпреки драматичното възстановяване на Люба известно време след това моите преживявания в Алтай продължаваха да ми създават доста професионални неяс-ности. Открих, че е трудно да тегля ясна черта между теоретичната нереалност на психозата и предполагаемата сигурна нормалност на здравия разум. Тогава с помощта на писането на дневника и чрез откриването на моята вътрешна лечителна сила объркването ми се замени с па-дълбоко разбиране на човешката природа, което ми помогна да стана по-уверен и ефективен лекар. Започнах да изучавам народните ритуали и лечебни церемонии и да ги прилагам в моята практика заедно с конвенционалните методи, създавайки нова форма на лечение. Местните сибиряни вярват, че всичко, което съществува, е живо, има свой собствен дух, и че е възможно да се свързват с него. Разбрах какво имат предвид шаманите, когато казват, че всяка болест има свой собствен дух. Един от стотиците примери е, че хората от Алтай вярват, че восъкът имал способността да абсорбира отрицателната енергия. Лечителят трябва да обикаля постоянно около пациента с един съд с горещ, разтопен восък, като пее заклинания, за да извика болестта, докато пациентът се намира в състояние, подобно на транс, с плътно затворени очи. Когато лечителят изтегли всичката отрицателна енергия, пациентът трябва да наблюдава, докато изливат горещия восък в студена вода. Восъкът образува странни форми, докато изстива и се втвърдява, като поз- волява на пациента да види и да изтълкува по свой начин За да избегна спорове, обяснявах този специален лечебен метод на пациентите, а и на колегите си, като една нова експериментална техника и го практикувах само уединена в кабинета за хипноза. Същата хитрост използвах и при другите езотерични практики, които прилагах. Забележително беше да наблюдавам как всичко зависи от това как обясняваш и представяш нещата. Можех да облека почти всяка древна традиционна лечебна техника в модерно одеяние и то автоматично се приемаше от колегите около мене. Тези старо-нови методи действаха и засилваха новооткрития източник на лечебна сила в мене. С тяхна помощ бях в състояние да изтръгна няколко от пациентите от мрака на умопомрачението им. Сега приемах съвсем различно шизофренията. Тя вече не беше някаква неясна идея за мен, а едно отделно, враждебно, реално същество, едно извънредно умно същество със своите собствени злобни намерения. Тъй като вече имах възможност да разпознавам тези намерения и да предскажа как ще се проявят, бях в състояние да се боря по-успешно с болестта. Сега знаех, че даже шизофренията може да бъде победена и вече не изпитвах същата безпомощност и страх, когато я виждах да гледа жестоко през очите на моите пациенти. След това, колкото повече научавах за методите на алтернативното лечение, толкова и моята практика постепенно се разширяваше извън тази с душевно болни пациенти и при лечение на сериозни физически болести. Взех решение да опитам да живея живота си по Първото правило. Започнах да преценявам всяко решение -както важните, така и всекидневните и маловажните -въз основа на критериите за истина, красота, здраве, щастие и светлина. Съблюдаването на Първото правило доказа, че то е опорната точка, която ми дава възможност да вземам решения, които по-рано не бих взела. Понякога тези решения бяха много трудни, но винаги се оказваха правилни. Практикуването на Първото правило бързо доведе до важни промени в моя политически живот, който преди това беше оскъден. Но трагедията със смъртта на Виктор ме накара да осъзная, че трябва да направя всичко, което мога, за да предпазя някой друг от неговата съдба. Въпреки риска аз се присъединих към малобройна група хора в Новосибирск, които се бяха включили в организация, наречена Международна асоциация на независимите психиатри. Като експерти психиатри отправяхме препоръки на хора като Виктор, който беше политически репресиран чрез неправилно прилагана психиатрична дейност от страна на държавата. Успяхме да помогнем на доста от тези измъчени хора да се върнат като активни членове в обществото даже след като са били обявени за шизофреници. Все още беше опасно да си политически въвлечен в действия, които се противопоставяха на системата, и много от моите приятели платиха висока цена за тази си дейност. Не след дълго всички членове на Международната асоциация на независимите психиатри в Новосибирск, освен мен, бяха разпитвани и след това изхвърлени от болниците. Но въпреки рисковете аз никога не съм се съмнявала в своето решение. Знаех, че като върша това, съм избрала истината, красотата, здравето, щастието и светлината. Знаех, че това е правилно. Накрая дойде и моят ред да бъда извикана пред шефа на болничната администрация. Очаквах същата съдба като на колегите, но преди да вляза в кабинета му, повиках моя Духовен двойник, за да бъде с мен и да запази работата в болницата, която беше моят живот. Още веднъж познатата вълна на топлина премина през гърдите ми и се появи една светкавица, която ме накара да помисля, че чувствам света от мястото на сърцето си. Тогава отворих вратата и влязох. Срещата с шефа завърши скоро. Поради някаква причина, въпреки че се чувствах вътрешно спокойна, забравих всичките трезви отговори, които си бях приготвила, за да се защитя. Вместо това открих, че говоря без прекъсване, бръщолевейки като идиот почти всичко, което ми дойде наум. След няколко минути суровият израз на лицето му изчезна. Скоро започна да нервничи. Не след дълго негър- Не след дълго се сетих, че в тревогата си бях забравила да отменя успокоителните средства за един от пациентите. Това беше тревожен пропуск, защото за този пациент съществуваше риск да развие злокачествен невро-лептичен синдром - потенциално усложнение в лечението, при което успокоителните средства биха си взаимодействали с метаболичната му система и биха я ускорили прекалено, причинявайки много висока температура. Ако се случеше това, ще бъдат необходими в най-добрия случай спешни мерки, а в най-лошия може да му коства и живота. Опитах се да позвъня в отделението, но всички линии бяха заети. Въпреки че беше против правилата, сестрите вероятно използваха спокойните вечерни часове, за да проведат частните си разговори. Накрая се отказах от опитите да се свържа с отделението, но успях все пак да се добера до главния административен офис. Попитах за дежурния лекар, но никоя от дежурните сестри изглежда не знаеше къде се намира. След още половин час, във все по-отчайващи опити да се свържа с отделението, неохотно облякох палтото и тръгнах обратно към болницата. Бях в лошо настроение, като си представях неприятното дълго пътуване с авто-буса и обратно, но нямаше друго решение. И, разбира се, трябваше да призная, че тази ситуация се дължеше отчасти на моя грешка. Всичко беше спокойно и наред, когато пристигнах в отделението. Пациентът, за когото се тревожех, спеше спокойно в стаята си. Нямаше температура, което беше добър знак. Записах необходимите промени на лечение- то в картона му, поговорих с нощната сестра за няколко минути и си тръгнах. Когато излязох вън, почувствах свежия, хладен въз-дух върху лицето си. Постройките изглеждаха тайнстве-ни на светлината на новата луна, която блестеше на за- падния хоризонт. Скоро беше валяло и почвата беше кална. Бях доволна, че съм облякла дългото велурено палто, което предпазваше дрехите ми от неизбежните кални буци пръст, които ритах с ботушите, докато мина- вах през двора. Сюрреалистичната форма на стария счупен тролей- бус се мержелееше пред мен по пътеката; имах странно- то чувство, че ме очаква. Забавих стъпките си, като приближих. Забелязах, че неговият ръждясал корпус изг- леждаше по-голям на лунната светлина и че е наведен на една страна. Старата му врата беше отворена и имах налудничавата идея, че ме кани да вляза. Силно ме привлече тайнствената, тъмна празнота, както и неговото символично присъствие, което вече бе- ше станало част от моето ежедневие. Приближих тихо до него. Беше трудно да виждам в тъмнината, затова внимателно потърсих рамката на вратата и влязох. Бледата лунна светлина осветяваше само най-предната част на колата, така че седнах на мястото на шофьора. То беше твърдо и неудобно. Сложих ръце на студеното кормило и опитах да си представя, че карам това счупено синьо същество. Тогава погледнах през изпотрошените прозорци към небето. Тънкият сърп на новата луна беше обграден от хиляди блестящи, далечни звезди. Имах чув- ството, че пътувам с тролейбуса през пространството на някаква непозната, далечна и безкрайна вселена. Порази ме мисълта, че тази метафора чудесно приляга на положението, в което се намирах. Сега бях водач, на когото беше поверено да направлява новата посока на Моя собствен живот. Бих могла да избера къде да отида и кои посоки да изследвам сега, когато Умай ме освободи от тясната килия на реалността, в която бях заключена. Внезапно някакво слабо шумолене зад мен ме накара
- Добър вечер. Тялото ми се скова от страх. Имаше някой в катране-вечерната тъмнина на задната редица. Бях напълно беззащитна. Ние редовно бяхме предупреждавани за бегълци от близкия затвор. Какво по-добро място от този тролейбус да се скрие през нощта. Бях замръзнала от страх, като се боях даже да обърна глава.
Обърнах се назад и видях малка като връх на топлийка светлинка от цигара. Тя припламваше, докато вдъхваше, като се отразяваше върху познатите очила с оцветени стъкла, и успях да зърна бегло приятелското лице на Анатолий.
Анатолий отново се засмя. Изглежда, че всичко, което го различава от другите лекари, му доставя удоволствие.
задават и се отговаря на въпроси?
|