Олга харитиди влизане в кръга

Както винаги в случаите на потенциално опасни па­циенти, беше извикан шефът на болницата за консулта­ция. Той беше предписал комбинация от лекарства, кои­то да потискат у Сергей преднамереното поведение и да го накарат да говори истината. Още не бях му дала ле­карствата, въпреки че те сигурно ще ми покажат истин­ското душевно състояние по отношение на жена му.

Подобно решение винаги създаваше морална дилема пред мен. Как бих се чувствала на мястото на Сергей, ако някой без мое разрешение проникне в психиката ми с ле­карства, за да получи отговори на всичките въпроси, ко­ито иска да ми зададе? Отрицателното ми отношение по този въпрос никога не се промени и винаги ме смущава­ше, когато се предписваха тези лекарства.

Надявах се да намеря друг начин да се справя със слу-

чая със Сергей. Вече знаех, че трябва да се срещна с жена му и да настоя да се разведат. Необходимо беше да я нака­рам да разбере, че трябва да бъде колкото може по-далеч от него. Болестта му криеше голяма опасност да я убие в безразсъден пристъп на яростна ревност. За жалост бях ви­дяла вече трагичния завършек на много подобни случаи.

Докато си мислех за Сергей, чух, че сестрата ме вика да се върна в кабинета. Майката на моя нов пациент, младия войник Андрей, беше току-що пристигнала. Ня­кой от военната администрация влязъл във връзка с нея и тя веднага дошла. Много от роднините, даже майките на пациентите, не идваха обикновено толкова бързо в лудницата.

Имаше типични руски маниери. Тя и синът й си при­личаха много - същото простодушие, открито лице с прями черти. Нервното движение на ръцете й ми напом­няше за сина й, и докато стоеше права, мачкаше тъмна­та си зимна селска дреха, като се боеше да седне без мое позволение. Знаех от документите на Андрей, че живее в близко село със съпруга си и двамата си сина, единият от които сега беше тук.

Личеше си, че никога преди не е била в психиатрична болница. Все още не можеше да разбере какво се беше слу­чило с нейния по-голям син. Всъщност се радваше, че той има възможност толкова скоро да се върне от казармата, и изглеждаше благодарна за това. Нямаше да се тревожи за него през тези две години, през които щеше да го очак­ва. Все още не беше разбрала разликата между шизофре­ния и инфлуенца.

Първият й въпрос беше като на всяка загрижена май­ка - кога ще се почувства по-добре?

Ако й кажех веднага цялата истина, щях да й отгово­ря така: „Никога." Вместо това казах: - Може би ще минат две седмици, докато го върнем при вас.

Лицето й се преобрази от щастие. По-късно щях да се опитам да й обясня, че той ще се възстанови от сегаш­ната остра психоза след три седмици, но когато се завър­не при нея, ще бъде съвсем различен от преди. Може би в началото разликата ще е малка, но постепенно ще нас­тъпят повече промени в личността и поведението му.

Опитът също така ми казваше, че в началото тя ня­ма да ми повярва. Щеше да чака синът й да се завърне от болницата и да се възстанови напълно с помощта на се­мейството, което го обича. Тя и баща му ще очакват той да им помага в ежедневната работа в малкия селски дом. За известно време нещата може би ще изглеждат нор­мално, докато един ден този трън ще атакува тялото му отново и ще го накара да избяга към друга железопътна линия, срещу друг движещ се влак. Нещо подобно сигур­но ще се случи - и след това майка му ще живее в страх за времето, когато и другият й син, нейното малко дете, също ще бъде изпратен да служи във войската. Но за мо­мента тя чу достатъчно и си тръгна, за да съобщи на мъ­жа и сина си добрата новина, че Андрей до две седмици ще се завърне у дома.

Чувството на отчаяние от професионална невъзмож­ност, липсата на всемогъщество като лекар беше една от най-трудните страни в моята работа. Не можех да свик­на с факта, че трябва често да се примирявам с частич­ното или пълно поражение в борбата си с болестите. Не знаех дали и другите лекари специалисти смятат това за нормално, но ми бяха добре известни професионалните рискове, свързани с работата на психиатрите. Не същес­твуваха нито хапчета, нито други лекарства, нито бърза хирургическа намеса, за да се възвърне разумът на паци­ента, В момента затворих очи, въздъхнах дълбоко, про­чистих съзнанието си. Когато ги отворих, чух някой да чука на вратата на кабинета.

Благодарна за прекъсване на мислите ми, извиках: -Влез. - Беше моят приятел Анатолий и бях благодарна да видя някого, с когото разговарях с удоволствие.

- Здравей! Хайде да обядваме и да пием по един чай - предложи той.

Сутринта премина бързо и не разбрах, че е време за обяд. Това беше любимото време за персонала на болни-

цата, защото ни даваше възможност да посетим различ­ните отделения, да поговорим, да хапнем обеда, който си носехме от къщи. Това беше обикновено сандвич или са­лата и чаша силен чай или кафе. Само в специални слу­чаи, като рожден ден или национални празници, можех­ме да донесем любимите си деликатеси - десерт или хай­вер, защото бяха твърде скъпи, за да се купуват редовно.

Обичах Анатолий. Беше млад, физически здрав, с кестенява коса и сини очи. Неговата способност, интели­гентност и чувствителност го правеха един от най-добри­те лекари. Често говорехме за него. Професорите и коле­гите му очакваха да направи много добра кариера в пси­хиатрията, но това все още не беше се случило. Често си мислех да повдигна този въпрос пред него, но все ми се струваше, че не е настъпило подходящото време. Днес най-сетне реших да го попитам.

Той седеше на кушетката срещу мен с традиционната чаша чай, облечен в задължителната бяла престилка. Очи­те му бяха, както обикновено, скрити зад тъмни очила.

- Ти знаеш, Анатолий, много хора смятат, че си гени­

Той прие думите ми като комплимент, с видимо задо­волство.

- Но аз имам много добра кариера - отговори той.
После с иронична усмивка добави: - А може би знаеш, че
това не е психиатрична болница?

Не показах никаква изненада, защото бях свикнала вече с неговия начин да си играе с думите.

- Това изобщо не е болница - продължи той. - Това е
огромен полудял кораб и ние, които сме екипажът му,
всъщност си вярваме, че работим като лекари. Даже вяр­
ваме, че можем да лекуваме хора. Но не смятам, че е
много добра идеята за кариера на един луд кораб. Всич­
ко, което можем да направим, е да го управляваме сляпо
в океана на действителността, която ни обгражда, като
си вярваме, че съзнаваме какво вършим. Ще продължа­
ваме да управляваме кораба в непозната посока, защото
не можем да спрем. Всеки от нас тук е направил своя из­
бор да се носи с този кораб през реалността и не можем

• 
  Смяташ ли, че има някакъв начин да избягаме? -
  попитах, разбирайки уловката, която използва, за да от­
  клони сериозен отговор на моя въпрос.
  
• 
  Е, мисля, че все пак съществува някакво средство, с
  което бихме могли да избягаме в действителността. Мо­
  жеш веднага да го видиш. Погледни там.
  

Анатолий се засмя. Все още не беше дал конкретен отговор на моя въпрос за кариерата, а в очите си имаше присъщия им мефистофелски проблясък.

- Благодаря ти много за чая и разговора. А сега тряб­ва да се върна на работа и да се занимая с историите на повече пасажери, извинявай - искам да кажа пациенти.


2

По-късно, когато бях завършила писмената си рабо­та и вече се ужасявах от мисълта за дългия път с автобу­са обратно до моя малък апартамент, телефонът в каби­нета иззвъня. Вдигнах слушалката и чух:

- Здравей, Олга!

Веднага познах гласа на Ана. Тя също беше лекар, бяхме близки приятелки от много дълго време. Бях свик­нала да разпознавам различните настроения на нейната сложна личност по интонацията на гласа й. Днес тя зву­чеше уморена и разтревожена.

Както обикновено, говорихме за всичко и нищо. Ако някой ни слушаше, би намерил разговора ни за тривиа­лен, но винаги, когато разговаряхме дори и за съвсем обикновени неща, преоткривах значението на нашето приятелство. Винаги имаше някаква фраза, някакво въл­нение или просто изблик на енергия между нас, което ме караше да се чувствам щастлива и изпълнена с живот. Знаех, че същото се отнася и до нея.

Главната причина да ми се обади днес се изясни, след като попита дали имам възможност да прегледам неин съсед, който се страхувал, че има сериозен психически проблем. Не можех да откажа на молбата й, затова й ка­зах да го изпрати на другия-ден в три часа в кабинета ми. Ана никога не беше ме посещавала в болницата, затова й обясних как да дойде съседът й и отбелязах уговорката в календара си. Уговорихме се да се видим и се сбогувахме.

На следващия ден точно в три часа сестрата въведе в кабинета млад мъж. Той застана нерешително до вратата.

- Добър ден, докторе. Аз съм Николай. Вашата пр

Николай беше млад сибирец с красиво монголско ли­це. С годините лица като неговото често изразяваха суро­ва мъжка сила. Този мъж беше все още доста млад и за­това лицето му изразяваше видима стеснителност и чув­ствителност. Явно беше притеснен и се чувстваше нелов­ко, че се намира в кабинета на психиатър.

Освен че бе нервен, младият сибирец със сигурност не беше психически болен. Помислих, че има чувството да е попаднал в сериозна неприятност, като се е доверил на Ана и след това по собствена воля е дошъл тук. В мо­ята професионална практика малцина сами пожелават да потърсят помощта на психиатър. Смяташе се за ужа­сен позор да съществува каквато и да е следа на психи­ческа ненормалност. Това не само разубеждаваше хора­та да потърсят помощ, но тези, които вече го бяха стори­ли, по всякакъв възможен начин се стараеха да го запа­зят в тайна. Ако тяхното състояние станеше известно на близките приятели и колеги, неминуемо водеше до диск- риминация.

Николай се приближи и застана в средата на кабине­та, като продължаваше да изглежда неловък и несигурен в себе си. Казах му да се почувства удобно, като посочих стола срещу бюрото ми. Наблюдавах го, докато отива да седне. Изглеждаше като работник от завод. Беше обле­чен в спретнат тъмносив костюм, бяла риза и черна връзка. Разбирах, че той възприема нашата среща като много важно събитие. Седеше нервно на края на стола. Не го притеснявах да бърза и просто чаках да разкаже своята история. След кратко мълчание, за да събере мис­лите си, той започна:

- Благодаря ви, че се съгласихте да ме видите. При­чината да съм тук се появи преди около месец.

Говореше руски със слаб планински акцент, който намерих за приятен. Ана ми беше казала, че е от Алтай - един изолиран, етнически различаващ се район със свой собствен език. Не бях изненадана, че имаше типич­но руско име, защото на всички местни хора даваха рус­ки имена, когато подаваха молба за получаване на личен паспорт от съветската държава. Това беше умишлено

зло, с което искаха да ускорят унищожаването на тяхна­та култура чрез съзнателно заличаване на наследството, което се съдържа в имената им.

Докато говореше, Николай не ме поглеждаше. Явно още бе много притеснен, но вече си беше обещал да го­вори с мен и твърдо решил да го изпълни. Несъмнено му беше трудно да разкрие душата си пред непознат и се страхуваше от моята реакция за това, което ще разкаже.

- Тези неща започнаха, когато майка ми ме помоли да отида в моето село в Алтай. - Изразът на лицето му показваше, Че не беше склонен да говори за селото си. Това беше нещо обикновено. Много от младежите, кои­то идваха да работят в града, предпочитаха да скриват своя провинциален произход от страх да не им се прис­миват. Той продължи бавно: - Вуйчо ми Мамуш се раз­болял сериозно и майка ми се нуждаеше от мен, за да й помогна да се грижи за него. Бяхме единствените му род­нини и той живееше сам, настрана от другите хора в се­лото. Нямах желание да прекарам известно време с него, но не можех да откажа на молбата на майка ми, взех без­платен отпуск и заминах. Прекарах там десет дни. Вуйчо ми умря на петия ден. Беше на 84 години и, както пове­чето от хората на неговата възраст, знаеше, че времето му беше дошло. Не искаше да опитва да живее по-дълго. В нашето село вярвахме, че всеки на неговата възраст е изживял един завършен живот и би трябвало вече да ис­ка да умре. Никога не съм обичал вуйчо си и нямах ни­какво желание да променям нещата, освен да му помог­на всичко да свърши no-скоро и да се завърна към живо­та си в града.

Докато Николай говореше, гласът му затрепери и той започна да спира все по-дълго между изреченията. И през цялото време подчертаваше, че никога не е бил бли­зък с вуйчо си. Чудех се защо е толкова нервен. Чувстви­телността му не беше достатъчна, за да обясни защо е толкова разстроен от смъртта на възрастен роднина, ко­гото даже не познава добре. Знаех, че историята му все не се връзва, но нито му задавах въпроси, нито го прекъс­вах. Работата ми засега беше само да слушам и да го ос­тавя да разказва историята си по свой начин. Николай

скачаше от мисъл на мисъл, като разказваше колко трудно било за майка му да се грижи за умиращия вуйчо и какво той, Николай, направил, за да й помогне. След това сподели с мен някои свои предположения за естест­вото на болестта на вуйчото, като скачаше от една въз­можна болест на друга. Забелязвах, че страхът отстъпва­ше на желанието му да бъде излекуван и че се опитва да събере смелост да разкаже истинската същност на исто­рията си.

Накрая реших да го прекъсна, като се опитах да го

върна към причината да дойде при мен.

- Николай, искаше да кажеш, че това, което те е на­

Той се съгласи, без да проговори и без да ме поглед­не, просто кимна с глава.

• 
  Какво се случи след смъртта на вуйчо ти?
  
• 
  Ами, това е една странна история...
  
• 
  Чувала съм много странни истории. Какво е толко­
  ва странно на твоята?
  

не той, а аз съм в затруднение. Не знаех почти нищо за шаманството. Думата шаман имаше много негативно значение в нашето общество, като някакъв нездравосло­вен символ на примитивни културни и духовни вярвания. Трябваше да бъда много внимателна в отговора си.

- За съжаление знам само, че шаманството има връз­
ка със старата религия на хората от Сибир далеч преди
християнството. Това е всичко, което зная. Но вярвам в
съществуването на шамани.

Постепенно, все още без да ме гледа, разбра, че аз приемам неговите думи, без да ги съдя. Тялото му се от­пусна в по-удобна поза и гласът му вече не звучеше тол­кова нервно.

- Моят вуйчо беше шаман - продължи той, - затова
не желаех да прекарам времето си с него. Той живееше в
самота на края на селото. Много от хората там вярваха,
че той притежава твърде голяма шаманска сила, но ни­
кой не беше сигурен, че я използва за правилни неща.
Може би бяха прави. Хората се страхуваха от него и го

избягваха, освен когато се нуждаеха от помощта му за свои проблеми и болести. Аз самият никога не съм се ин­тересувал от такива неща. Още от времето, когато бях съвсем млад, моето единствено желание беше да напусна не само него, но и селото. Знаех, че няма какво да правя в провинцията, особено през зимата. Тогава е много студено и отегчително. Никога не съм се съмнявал, че след като завърша средното си образование, ще замина за града. Исках да служа в казармата, но не минах през медицинските прегледи. Зрението ми е ужасно. Така че можете да си представите колко бях щастлив, като наме­рих настоящата си работа. Работя тук вече почти година, дори са ми обещали апартамент за догодина. Много рядко това се случва толкова бързо. Засега, разбира се, жи­вея в общежитие.

Знаех, че скоро след като младите хора получат рабо­та в завод, имената им се записват в списък за получава­не на собствен апартамент. Понякога минават и двадесет години, докато стигне името в началото на списъка. По­някога името се загубваше и щастието да се живее в собствено жилище не се осъществяваше изобщо. Тези нещастници трябваше да прекарат целия си трудов жи­вот в общежитие, където трима или четирима споделяха малка стая. Понякога 15 или даже 20 стаи ползваха една малка част от кухнята, един душ и една тоалетна. Разбрах колко много означава за Николай обещанието да получи скоро апартамент. Той продължи:

- Имам приятелка и сме решили да се оженим. И та­ка, бихте могли да кажете, че мечтите на живота ми ско­ро ще се осъществят. Сега обаче вече се страхувам, че може би ще загубя всичко. Наистина имам нужда от ва­шата помощ, докторе. Готов съм да направя всичко, да взема всякакви лекарства, за да възстановя здравето си. Да възвърна нормалната си психика.

Гледаше ме с отчаяна надежда, която рядко съм виж­дала у моите пациенти. Все още ми беше трудно да сгло­бя неговата история. Вуйчо му шаман беше умрял, и се­га той се страхуваше, че е психически болен. Все още не ми беше ясен неговият проблем. Опитвах се да отсроча заключението си за някакъв вид психоза, въпреки че то-

ва, което вече чух от неговата история, ме изкушаваше да направя точно това. Той отново заговори колебливо: - Разболях се в деня след смъртта на вуйчо ми. Дока­то умираше, той пожела да остана за малко насаме с не­го. Не бях особено доволен от предложението, но се съг­ласих, защото това беше последното му желание. Той живееше в малка мрачна къща без електричество. В нея имаше някаква колекция от много странни неща: полу-сухи треви, камъни (някои с изображения върху тях), тъ­пан, парцаливи дрехи. Всичко в малката му къща беше необикновено. Страхувах се, но нямах друг избор, освен да прекарам с Него последните му дни. Тогава вуйчо ми започна да говори за силата - шаманската сила. Първия път ми говори за нея повече от два часа. Не внимавах много. Звучеше ми като фантазии на умиращ, затова се опитвах просто да бъда учтив с него. Имахме много раз­говори, но си спомням само последния. Това се случи късно една нощ. Болестта му се влошаваше все повече, но той не ми позволи да извикам друг при нас. Дишане­то му беше станало ускорено и трудно. Говореше с пре­късвания, изглеждаше объркан. Разбрах, че краят му е близко. Поиска да отида до леглото му. Стаята беше тъмна. Само ъгълът, където беше неговото тясно, висо­ко легло, бе слабо осветен от пламъка на единствената свещ, която гореше на малка масичка сред странни аму­лети и изсушени билки. Вуйчо ми лежеше покрит с топ­ла завивка от разноцветни парчета плат. Когато се приб­лижих, той сграбчи грубо ръката ми в своите сухи горе­щи ръце. Неизвестно как гласът му внезапно стана мно­го силен и ясен. Погледна ме напрегнато. Цялото му съ­щество се беше променило драматично, така че в един момент помислих, че се е справил с болестта. С голямо съсредоточаване, сякаш се опитваше да ме хипнотизира, каза: „Шаманската сила живее с нас на този свят и тя трябва да бъде оставена на този свят. Аз умирам и моя­та сила няма да ме последва там, където отивам, преда­вам я на тебе, защото така беше решено от духовете." Докато говореше, усетих ужасен спазъм в ръката си, ко­ято той стискаше силно. Сякаш някакъв огън премина през тялото ми. Бях толкова смаян, че не забелязах, че

Той сякаш отново преживяваше всичко, докато го описваше. Лявата му ръка изглеждаше като схваната, до­като говореше. Лицето беше покрито с пот, сякаш отно­во е чул гласа на мъртвия.

- Да направим малка почивка и да не говорим за твоя
вуйчо. Може би ще ми разкажеш повече за живота си в

града.

• 
  Какво искате да ви разкажа? - попита, като нере­
  шително сви рамене.
  
• 
  Разкажи ми за работата си, за работниците в заво­
  да. Как се отнасят с теб?
  

• 
  Добре. Много добре.
  

напрежение.

- Те са добри хора, но са съвсем различни от тези в

моето село.

• 
  Какви са различията?
  
• 
  Е, трудно е да се каже. Никога не съм се замислял.
  Просто го чувствам. Те пият много, даже на работа. Мо­
  ите хора също обичат водка, но никога не стават толко­
  ва груби, след като са пийнали дори и повече.
  

• 
  Опитвал ли си се да ги харесваш?
  
• 
  Не, не мисля. Разбрах, че трябва да свикна, ако ис­
  кам да остана. Мое беше желанието да живея в голям
  град, но очаквах много повече. Мисля, а и все още вяр-
  

Обикновено никога не позволявам пациент да пуши в кабинета. Сега реших да наруша правилото. Чувствах, че това ще му помогне да се почувства по-удобно и да гово­ри по-спокойно. Извади пакет цигари без филтър от джо­ба на сакото и като луд затърси кибрита, ръцете му се движеха бързо от джоб на джоб, но не го намериха. Ста­нах и отидох в ъгъла на кабинета. Отгоре на хладилника имаше кибрит и чаена чинийка, която обикновено замес­тваше пепелника, и му ги .подадох. Малките дръжки го­ре на прозореца бяха прекалено високи за мен, затова преди да се върна на бюрото си, използвах дълга пръчка, за да мога да го отворя малко. На единия край на пръч­ката беше издялана човешка глава. Преди няколко годи­ни беше направена за мен от възрастен пациент, който в продължение на двадесет години вярваше, че е бог и неп­рекъснато се опитваше да сътворява хора от дърво. Чо­векът умря преди година, стар и самотен като мнозина от нашите пациенти. Нямаше роднини, които да го пог-