Олга харитиди влизане в кръга
Изтегляне 3.53 Mb.
|
| отдясно. Обхвана ме страх и за малко не изпищях. Пос-
ледвал ли ме беше някой? Обърнах се бързо към гласа и видях Умай близо до един процеп в снега. Стоеше в свет- лите лъчи на слънцето и отражението им в белия сняг беше така заслепяващо, че ми беше трудно да я виждам ясно. Но това определено беше Умай. Внезапно щастие нахлу в мене, сякаш срещам отново любим човек след дълга раздяла. Затичах се към нея през снега. Толкова се радвам да те видя отново, Умай! Дойдох специално да те видя - отговори тя на чист руски език. - Чувствам се много поласкана. - Олга, ние нямаме много време. Дойдох да ти кажа неща от голямо значение, които ти трябва да проумееш. Разбирам всичко, което става сега с теб. Зная, че Николай ти направи предложение, което сега обмисляш. Точно затова дойдох тук да се видя с тебе. Слушай внимателно. Ти си в средата на една невероятна борба. Твоят здрав разум не може да възприеме даже една хилядна част от това, за което става дума, така че разчитам на твоето разбиране. Искам само да повярваш. Почувствах пълно доверие в нея и погледът ми й показа, че ще повярвам на всичко, което ми каже. _ Бъди внимателна и слушай - продължи тя. - Тази борба е започнала толкова отдавна, че ти не би ми повярвала, ако ти кажа откога. Времето не е така просто, както ти си мислиш. Засега трябва да чуеш само, че времето има спирали и когато две спирали се съединят, човечеството ще мине през голяма промяна. Това се случва сега. Като се приближи до мене, тя докосна ръката ми и направи знак да я последвам. Тръгна към процепа в снега. И аз направих същото. Ние се движехме над блестящия сняг, който постепенно се превърна в лед. Блясъкът на слънчевите лъчи върху него беше толкова силен, че виждах трудно.
- Точно тук на леда. Погледнах я с недоверие. - Сложи отдолу коженото си палто и легни на него. Ще ти бъде добре. Последвах инструкциите, но в същото време моят ум на учен се опитваше да се противопостави. Исках първо да разбера за какво става дума, преди да се съглася. Какво биха си помислили за мен колегите психиатри, ако можеха да видят какво правех? Тази мисъл ме смущава- - Сега затвори очи и следи моята история. Ние не сме обвързани със земята. Твоето дишане е врата към места далеч отвъд тази земя и даже отвъд това тяло, което оби- таваш в момента. Не си позволявай да бъдеш въвлечена от страха, че ще загубиш себе си. Нека дишането ти да има свой собствен живот и го остави да бъде свободно Вярвай ми. Следвай моя разказ и аз ще те следвам. Ние сме защитени. Може би ярката слънчева светлина прави нещо със зрението ми, но вътрешното пространство през затворените ми очи става no-тъмно. След това се превръща в празнота, през която почвам да се движа с невероятна бързина. Има някакви проблясъци на светлина отляво и отдясно, навсякъде наоколо. Вече не чувам гласа на Умай. Съзнавам, че се движа сред звездите. Скоро една от тях във форма на многоъгълник ме приближава. Държа в ръцете си един от нейните ъгли. Звездата се завърта около оста си, а пространството и времето се обръщат с нея. Усещам, че скоро ще достигна до ново измерение на моето съществуване. Когато чувствам, че съм точно над мястото, където вероятно трябва да бъда, ръцете, ми изпущат звездата. Незабавно попадам в друга действителност, така бързо, че преходът е мигновен. Преди да разбера какво става, вече се чувствам удобно в тази нова действителност, напълно съзнавам това, което ме обкръжава. Аз съм в малка стая с няколко души. Те вземат нещо от някаква кутия, прилична на сейф. Това е стара изсушена мумия на мъж, обвита с изтъркани, пожълтели от времето ленти. Поставят я внимателно на пода в средата на стаята. Докато наблюдавам техните грациозни движения, започвам да чувствам, че у мен нахлува поток от енергия. В следващия момент разбирам, че това ще ме научи какво трябва да направя с изсушеното тяло. Преживявам всичко като в проблясъците на калей- скоп, като кинолента, която се прехвърля от сцена е толкова бързо, че няма видим преход помежду им. коленича до мумията, развивам внимателно лентите, за да запазя оригиналните форми на изсъхналите мускули - да не се отделят един от друг. Отдясно има купа със сол. Вземам малко с лявата си ръка и правя с нея бял кръст на лицето на мумията, от челото надолу до брадата и след това през двете му затворени очи. Докато правя това, мога да го почувства толкова осезаелю, сякаш докосвам собственото си лице. Отляво има купа с пръст. С дясната си ръка вземам тази пръст и правя черен кръг около белия кръст. Зная, че мумията трябва да се върне към живота и че притежавам познанието как да го направя. Трябва да започна с това да му внуша желанието да живее. Вдишвам дълбоко над тялото му, като създавам с всяко мое вдишване това желание у него. Усещам неговия отклик с поява на желание в неговата мъжка натура. Това създава буря от енергия, която ще го изхвърли в новия му живот. Сега той е нетърпелив отново да изпита удоволствието от физическото си тяло, но не е все още напълно подготвен за това. Неговото мумифицирано тяло трябва първо да се трансформира по такъв начин, че да стане мост към новото му съществуване. Друг мъж ми дава факел. Пламъкът му е толкова горещ и интензивен, че ме плаши. Тогава си спомням нещо важно за факела и страхът от него изчезва. Спомням си, че тялото ми не е подчинено на огъня. Спокойно поставям ръката си право в пламъците и те се сливат безболезнено в едно, защото естеството на тялото ми и естеството на огъня са едно. Прокарвам факела върху мумията, докато не остава недокоснато от пламъка място. Тогава един глас над мен казва: „ Сега той е готов да се роди." Мигновено стаята започва да се изпълва с мъгла. Зная, че времето ми тук наближава своя край и че мъглата идва да ме отдели от тази реалност. Преди всич-ko да изчезне, чувам гласа си: „ Чакай! Чакай! Покажи ми как аз самата дойдох до своето раждане." Стаята е на- половина пълна с мъгла. Тя намалява за няколко минути и през нея мога да видя своята собствена неподвижна форма, просната на пода. Три фигури се навеждат над мен, направляват моята сегашна жизнена сила, докато тя постепенно се влива в тялото ми. Видението внезапно изчезва и мъжки глас ми казва: - Ние не можем да ти позволила да видиш нещо пове- че от това, защото то би направило сърцето ти да страда. Ти извърши днес всичко правилно. Върни се! Не мога да си спомня къде съм и отново изпитвам страх. Не люга да си спомня нищо за себе си. Чувам се да крещя. Тогава една мека, топла ръка докосва челото ми. Бавно започвам да си спомням неща. Аз съм с жената, която се грижи за мен. Въздъхвам спокойно, с облекчение. Умай започва да говори: -Има нещо, което ти трябва да знаеш. За камите се предполага, че трябва да пазят само една линия на безсмъртие, но в действителност има повече. Ти и Мамуш принадлежите на различни линии. Олга, ти трябва днес да си заминеш! Ако останеш, както иска Мамуш, той ще се опита да разстрои твоята линия. Той пази своята собствена линия да продължи, като използва смъртта на друг човек. Това камите винаги правят. Неговото безсмъртие съществува в зависимост от смъртта на друг човек. Ти си важна плячка за него. Той възнамерява да те научи как да приемеш, смъртта и впоследствие ще очаква от теб да се откажеш от безсмъртието. Но не това трябва да направиш - да се откажеш от безсмъртието. Ти трябва да приемеш безсмъртието." Тялото ми става невероятно тежко, докато я слу-шaх. Не мога да отворя очите си. Не мога да помръдна и най-малкия мускул, но все пак още съм в състояние да говоря с нея.
Чувствам през тялото ми да преминава студ. Може дa съм се простудила. Спомням си, че лежа на леда, не зная колко дълго време. Земята започва да се люлее под мене. В далечината чувам тропот на галопиращи коне. Той става все no-силен и no-силен. Мога да усетя тежкия тропот на копитата върху земята. И ето - един бял кон се появява. Цялото му същество излъчва пламенна енергия. Един глас ми казва:
Конят и сънят се стопиха и аз се събудих. Знаех, че някакъв далечен звук ме беше събудил, но не знаех какво беше това. Учудих се колко дълго съм лежала на ле-да. Тогава отново се чу звукът и разпознах разтревожения глас на Ана. Тя обикаляше по ниските склонове и ме викаше. Беше доста далеч от мястото в планината, където бях, но можех да я чувам ясно. - Олга! Къде си? Отговори ми! Ще закъснеем за ав- тобуса и никога няма да се измъкнем оттук. Скочих бързо от леда, наметнах палтото на раменете 12
От изражението на шофьора разбрах, че сме достигнали до автобуса точно навреме. Имаше само няколко пътници и те гледаха гневно към нас, когато се качвахме. Почувствах се неудобно, че сме ги накарали да чакат на студа толкова много. В последната минута забелязах, че Николай стои близо до вратата на автобуса. Изглеждаше изненадан и ме попита:
-Да.
Думите му ме смаяха. Всичко, което можах да кажа, беше: - Сбогом, Николай. Предай моите благодарности на Мария. - Вратата се затвори зад мен. 
Обратният път на автобуса изглеждаше безкраен. Плачех през цялото време и Ана безуспешно се мъчеше да ме успокоява. Накрая я помолих да престане. В първия момент тя не можа да разбере, но накрая се отдръпна и заспа. Когато най-сетне слязохме от разнебитения автобус, трябваше да чакаме с часове на студената гара влака. Ана продължаваше да ме наблюдава, като се надяваше на някакво обяснение за поведението ми, но не можех да й го дам. Обикновено не криех нищо от нея, но още не бях намерила подходящи думи, за да обясня даже на себе си какво се беше случило. Беше твърде скоро, за да се опитам да й го обясня. Нуждаех се от време, като се върна в Новосибирск, за да подредя мислите си. Въздъхнах с облекчение, когато най-сетне отворих вратата на малкия си апартамент. Бях сигурна, че завръщането у дома ще ми помогне да се върна към, както си мислех, моята нормална действителност. Оставих чантата на пода и отидох в кухнята да си направя чаша силно кафе и запаля цигара. Смущаващите събития от пътуването все още ми се струваха поразителни и трябваше да се съсредоточа за пълно отпускане. Съзнавах, че съм се завърнала като съвсем различен човек от този, който тръгна за Алтай само преди няколко дни. Сега бях тук, взирах се в огледалото, откъдето ме гледаше същото ли-це, като се надявах да възвърна сигурността си в моето, старо познато „аз". Прегледах пощата, като отделих вестниците за по-
Като разгръщах страниците на вестника, заглавието „Наука в Сибир" привлече вниманието ми. Под заглави- ето имаше увеличена снимка, показваща отварянето на древен гроб в планината Алтай, Снимката изглеждаше интересна и продължих да чета. Статията описваше откриването през миналото лято на гроб на млада жена. Била на около двадесет и пет години, когато умряла. Била погребана високо в планината в скалиста пукнатина, която през краткото лято се напълвала с ледена вода, която замръзвала дълбоко всяка зима. Археолозите предполагали, че жената вероятно била жрица на някаква забравена религия, съществувала преди две или три хиляди години. Гробът й действал като дълбок фризер през хилядолетията, запазвайки съдържанието му във великолепно състояние. Парче месо било положено до нея за подхранване през дългия й път до духовния свят и когато било размразено, още имало структурата и миризмата на овнешко. Снимката и описанието на гроба ми напомниха за сцената от последната ми среща с Умай, и докато четях по-нататък, сърцето ми заби по-бързо. Според статията едно от откритията в гроба предизвикало голяма археологическа сензация. Ръцете на жената били покрити с татуировка със странни символични животни, виещи се в кръг и се сливащи се едно в друго. Оказало се, че нейната татуировка е от същия вид като, откритата върху друга мумия - на мъж, чийто гроб също бил открит в Алтай преди пет години. И за мъжа се считало, че е жрец на някаква древна религия. Инстинктивно разбрах, че това е същата жена, която се яви в съня ми. Почувствах се замаяна. Качих краката си на малкото канапе и легнах, избутвайки вестниците и пощата безразборно на пода. Сложих възглавница под главата си и затворих очи. С глас, който прозвуча спокойно само поради твърдо-то ми решение да бъде такъв, си казах: „Не искам да мисля повече. Искам да спя. Моля, оставете ме да спя, както съм свикнала, без повече странни сънища." Това не ми помогна да се успокоя, но продължих, като си на-поне гласът ми да звучи спокойно: „Просто се от- пусни и не мисли за нищо!" - Правилно. Сега не е време за мислене. Имаш да вър
-Искам да чуя най-важното нещо, което мога да разбера в сегашното си състояние. -Добре. Последвай ме. Приемам гласа му като на учител, така че когато виждам фигурата на мъж в бяло, го последвам без никакво колебание. Любопитна съм да открия какво ми е приготвил. Той се движи решително и скоро започва да слиза по стълба, която води дълбоко под земята. Това ме учудва, защото, когато поисках откровение, очаквах, че то ще дойде някъде отгоре, от небето. Следвам го, като слизаме все по-надолу. Става все no-горещо и съвсем тъмно. Накрая виждам, че влиза е една стая зад тежка черна желязна врата. Бързо го следвам, не искам да остана сама. Червени огнени езици ограждат стаята. Голи мъже държат чукове до огромна наковалня. Виждам, че бялата фигура на моя учител напуска стаята през друга врата на отсрещната стра-на. За да го последвам, трябва да мина през кръга на тези мъже, а те изглежда нямат намерение да ме пуснат да мина. Усмихват се и си шепнат нещо, като ме гледат с неприкрито презрение. Пламъците почти докосват косата ми. Мъжете се движат бавно към мен. Мълчат, но аз зная, че са решили
Мъжете ме приближават, виждам, че са пияни Страхът изпълва цялото ми същество. Не мога да избягам никъде. Започвам да пищя. Тогава, неизвестно откъде, едно просто обяснение ми идва на ума. Това място и мъжете, които ме обграждат, са творение на моите собствени страхове. Обра-зите в този сън са мои видения. Аз мога да се контролирам и да върша всичко, което поискам. Това съзнание ме кара да се чувствам много силна; пристъпвам доверчиво към пияните мъже. Червените пламъци избледняват и мъжете първо се свиват на малки аморфни форми, след това напълно изчезват. Вървя през празната стая и минавам през другата врата. Там ме очаква мъжът в бяло. - Спомни ли си урока? - пита той. -Да, спомних си. - Сега разбирам, че някъде в центъра на съществото си мога да контролирам това, което ние наричаме реалност, променяйки я чрез собствената си воля. Спомням си какво ми беше казала Умай за двете задачи, които хората трябва да изпълнят - да сътворяват своята реалност и да сътворяват самите себе си. Зная, че трябва да ми обясни повече и силно желая да говоря с нея.
Но нищо не люже да ме спре.
Обръщам се към Умай с радостно очакване. На лице-тo й е изписана чудесна, мила усмивка и аз разбирам, че мога да й доверя живота си.
|