Олга харитиди влизане в кръга
Изтегляне 3.53 Mb.
|
| ресват. Така те обединяват миналото, настоящето и
бъдещето, за да се самосътворят. Ако си внимателна, ще откриеш, че това се случва с всеки човек и при всяка ситуация. Огледай се. Ще намериш много интересни примери. Но когато осъзнаеш всичко за този процес, ще си достигнала до другото аз, което е осъзнаване на всичко това и независимо от него. Това е твоето аз на съриещо, от него започва истинската свобода и магия. То е източникът на голямото изкуство да направиш избора си. Но засега това е достатъчно за теб. Бях изтощена, тежък сън скоро покри съзнанието ми. Когато най-сетне отворих очи, почувствах тялото си тежко и вдървено. Масажирах бавно краката си, за да им възвърна чувствителността и чак тогава станах да си направя кафе. Когато беше готово, седнах на малката кухненска маса и бавно започнах да пия от стара китайска чаша, като изпитвах удоволствие не толкова от самото кафе, колкото от неговия познат, успокояващ аромат. Още беше светло и през прозореца можех да виждам децата, които се гонят в двора, викайки и смеейки се радостно. Децата изглеждаха доста далеч от моя прозорец на третия етаж, така както самата действителност ми се струваше далечна. Чувствах главата си все още тежка и тялото ми се луташе между съня и будността. Знаех, че трябва да премисля всичко поред, за да разбера преживяното, но все още не бях готова да го направя. Съзнанието ми беше още твърде объркано, за да се опита да върне живота ми към нормалния. За в бъдеще трябваше да оставя това на моето подсъзнание. Непосредствената ми задача беше да се подготвя за връщането си обратно на работа следния ден. Имах да върша много неща и затова си легнах доста късно. Това ми помогна, защото бързо заспах дълбоко и най-сетне без сънища. На следната сутрин всекидневието ми се стори както познато, така и странно; осъзнах, че го възприемам през филтъра на моите неотдавнашни преживявания. Даже и нормалната ваканция създаваше противоречиви чувства. В началото ти се струва такова блаженство да оставиш зад себе си работата, лицата на болните, неприятните миризми, неизбежните крясъци и огромния -куп ненужна писмена работа. След известно време бях смаяна да открия, че започват да ми липсват всички тези неща. Накрая се надявах, че времето ще мине бързо и ще се върна в моята болница. Днес не беше по-различно и се почувствах развълнувана, а и облекчена, че се завръщам към успокоителната болнична ежедневна работа. Като се движех през познатите слабо осветени коридори и говорех със сестрите и пациентите, направих преглед на промените, които са станали през малкото дни на моето отсъствие. Затворената бяла врата на спешното отделение ме уплаши в момента, когато погледнах към нея. Всичко ми напомни за мъртвата жена и върна надигащия се стрих. Но аз бях на работа и трябваше да изпълнявам задълженията си, така че се съпротивлявах да се поддам на страха. Започнах да преглеждам пациентите. Не беше изненадващо да открия, че малко от тях бяха показали някакъв прогрес, Голямата част бяха живо свидетелство за уязвимостта на крехката човешка психика. За щастие Андрей, моят млад войник, ме зарадва. Когато влязох в кабинета, той вече седеше на кожения стол пред бюрото ми. Беше се възстановил напълно от състоянието на акутна психоза и показваше всички признаци, че е готов да се върне у дома. Стоеше небрежно с кръстосани крака и забелязах леко треперене на ръцете му. Представляваше смешен контраст с огромния, грубовато изглеждащ, нов санитар, стоящ до него, който се предполагаше, че трябва да ме защити от буйстващ пациент. Санитарят изглеждаше много по-опасен и буен, отколкото момчето, което седеше срещу мене.
- Това не е точно така, Андрей. Ние ти помогнахме да се отървеш от тях с нашите грижи и лекарства. Без та- зи помощ ти вероятно все още щеше да бъдеш измъчван от своите видения. Разбра ли вече, че всичките тези об- рази са били просто халюцинации? Той като че размишляваше над думите ми. След малко поклати глава в знак на съгласие.
За пръв път очите му светнаха и неговото кръгло, открито лице изглеждаше по детски щастливо. Той засия от радост, като чу, че ще може скоро да се махне от това място. Казах му, че бих искала да започне работа в района на болницата, като помага на персонала. Това отстраняваше доста от ограниченията в неговото ежедневие и щеше да бъде свободен да излиза навън на чист въздух. Можеше да почиства пътеките, да върши и някоя друга работа на двора. След няколко седмици, прекарани в изо- лация, перспективата да има тази малка възможност на свобода видимо го зарадва. Разбра, че най-сетне е на път да се върне у дома и напусна кабинета ми като щастлив човек. Докато бях заета с нормалния процес за оценка на състоянието на Андрей, отново осъзнах колко много се бях променила. Моите схващания се бяха променили така драматично, че сякаш за няколко дни бях преминала години на интензивни лични опити. Вече не беше така просто да определя някого за душевно болен или да се произнеса, че фантазиите са нереални. Незаличимите усещания от живите ми сънища в Алтай бяха разклатили разбиранията ми за реалност. Запозната вече с участието на собственото си съзнание в тези видения, сега не беше просто да определя границата между съня и реалността. Кое беше истинско и кое фалшиво? Вече не знаех. Многото години на необясними преживявания бяха сгъстени в един малък откъс от време и ми дадоха напълно ново разбиране за човешките възможности. Или поточно - поставиха нова серия въпроси и съмнения спрямо старите ми разбирания. Нещо се беше преобразило у мен. Можех да го почувствам, но все още нямаше ясна форма в съзнанието ми. Това щеше да отнеме време, ако някога изобщо се случеше. Вече нямах пълно доверие и в разбирането си за болестта на Андрей. Даже като се опитвах да го успокоя, че неговите страховити видения са били само халюцинации на болното му съзнание, някакво съмнение се породи в ума ми. Сега приемах вероятността, че реалността може всъщност да се разкрие по много по-сложни начини, отколкото ние знаем. Старите ми правила и убеждения не биха могли да покрият даже една хилядна част от това, което бях преживяла в Алтай. Усещах, че плувам в огромен, неизследван океан. Като погледнах през прозореца, усетих увереност, като видях, че старият ръждясал тролейбус все още лежи посред двора. Излющената синя боя, която покриваше корпуса му, създаваше приятен контраст с ясната синева на пролетното небе. Помислих си, че може би тази зага-
Отворих дневника и вписах задължителния рапорт за подобрението на Андрей. Все още имах доста работа в бол- ницата и се смъмрих, че си губя времето с моите фантазии. 13
Минаха няколко седмици, постепенно започнах да се чувствам спокойна в болницата. Работата, която винаги ме е задоволявала, сега приемах по съвсем нов начин. Една сутрин едно весело, живо лице внезапно се появи в кабинета ми. - Здравейте - каза то. - Вие ли сте лекарят, когото трябва да видя? - Без да чака отговор или покана, един пo-скоро висок, на средна възраст мъж, облечен в тъмносин костюм, влезе и застана пред бюрото ми. - Казвам се Дмитриев. Аз съм физик в Академичния град. Ето моето назначение за хоспитализация. Веднага след като спомена Академичния град, разбрах, че е от интелектуалния елит. „Академичният град", както се наричаше това научно селище, беше построен като експеримент от съветското правителство в началото на шестдесетте години. Бяха построили удобни вили сред красива сибирска местност и бяха поканили най-блестящите умове от целия Съветски съюз да се установят там. Целта беше да се развие съветската наука. Хората, които отидоха там, работеха при най-добрите условия в страната. Бяха им предоставени най-съвременно научно оборудване и технологии. Даже и тези, които не бяха директно заангажирани с изследвания и работеха само като обслужващ персонал, можеха да си купуват най-хубавата храна и спяха на най-удобните легла. Центърът изпълни предназначението си, като стана източник на най-големите технологични и теоретични постижения на времето. Хората там бяха високо интели-
гентни и живееха в атмосфера на демокрация и свобода на мисълта, което им даваше възможност да изразяват своята индивидуалност. Това им позволяваше да имат непогрешимо поведение - смесица от доверие и откровеност. Виждах това поведение и в мъжа, който стоеше пред бюрото ми. Показа назначението си за хоспитализация -лист хартия, която беше смачкал и напъхал в джоба си -което той подхвърли небрежно на бюрото ми. И без да очаква покана от мене, седна. Имах чувството, че разиграва някаква игра, като деликатно балансираше на границата между безобиден шегобиец и безочлив нахалник. Погледнах листа хартия, която беше подхвърлил така небрежно пред мен. Беше от неговия местен лекар, който установяваше, че Дмитриев има невротичен синдром от соматичен произход и че ни се нарежда да се погрижим за него в болницата. - С хипноза ли ще ме лекувате, докторе? - попита по дигравателно той. Очите му се смееха, но лицето му има ше благ израз, който показваше, че няма намерение да ме обиди с хумора си. Осъзнах, че разговарям с човек, който притежава способността да представя непрекъснато различни страни на своята личност, но не почувствах познатото и болезнено усещане за наличие на шизофрения.
кар. Едва мога да си позволя да се издържам. Довижда-не докторе. Ще се видим пак по-късно. "' Когато си тръгваше, лицето му беше напълно сериозно, без ни най-малка сянка от шеговитата ирония отпреди няколко минути. С какви странни хора се срещат психиатрите, си помислих, и след това го забравих, докато не го срещнах при едно от нощните си дежурства следващата седмица. Изискваше се винаги да има дежурен лекар през нощта, който да отговаря както за буйстващите пациенти, така и за приетите след редовните часове. Дежурствата поредно се поемаха от персонала лекари, моят ред идваше на всеки две седмици. Някои от нощните дежурства бяха толкова натоварени, че нямаше време за сън, но това задължение откриваше възможността да работя с пациенти извън моето отделение. Някои от тях бяха интересни и аз обичах това преживяване. То помагаше и финансово, защото ни се заплащаше почти двойно, отколкото за редовните дневни часове. През тази нощ моята обиколка в болничните отделения започна спокойно, като изискваше само няколко малки промени в лекарствата на пациенти, в чието състояние имаше промяна. Накрая стигнах до входа на неврологичното отделение. Г-н Дмитриев стоеше до отворената врата и не изглеждаше изненадан да ме види, сякаш знаеше, че всеки момент ще стигна до този коридор.
Съществуваше строго правило, че лекарите трябва да се срещат с всеки пациент, който пожелае да говори с тях по време на нощното дежурство. Почудих се какво ли специално предизвикателство блестящият ум на Дмит-риев би могъл да измисли за мен. Поисках от дежурната сестра да отвори кабинета на завеждащия лекар на отделението. Тя прекъсна заниманието си и отиде в края на коридора до черна дървена врата с надпис „Д-р федоров". Намери ключа сред връз-ката, която носеше, и отвори вратата. Влязох първо аз. Кабинетите на другите лекари винаги ми изглеждаха огромни и по-неуютни от моя. В случая може би този ми изглеждаше така, защото репутацията на д-р Федоров ми беше повлияла. Беше известен с това, че извършва тайнствени, рисковани процедури с невро. тичните си пациенти, които другите лекари смятали за безнадеждни. Никой не обсъждаше резултатите му, които бяха невероятни, но поради неговата дискретност никой не беше разбрал как постига това. - Влезте, г-н Дмитриев, и седнете. Както и по-рано, моята покана дойде твърде късно. Дмитриев беше вече влязъл в кабинета и се настанил удобно и търпеливо чакаше да седна, преди да заговори. Завърших с размишленията си и го погледнах очаквателно. - Страхувам се, че причината, поради която поисках да
Тази неочаквана покана ме изненада, но продължих да слушам с тренираното си професионално внимание. - Има нещо важно, което искам да ви кажа. Продъл
ват дадействам в рамките на тяхната „нормална" предетава за съществуването и това не ме безпокои. Това е едцн от законите, на които аз като човек трябва да се подчцня. Но в случая с вас си позволявам да превиша границите на отношенията лекар - пациент, за да ви кажа директно защо пожелах този разговор. Изглеждаше напълно сериозен и аз харесах това негово настроение повече, отколкото предишния му маскарад. Като че ли очакваше моята реакция, затова го насърчих.
каза, че има някаква причина да се срещнете с мен. Учудих се дали съм го чула правилно. - За мен да ви срещна? - попитах. - Да, точно така. Аз вече съм напълно доволен от
Бях смаяна. Гласът ми беше много тих, като отговорих.
Неговата явна искреност ме накара да му се доверя и се почувствах в безопасност да се съглася с него. - Това е моята служебна визитна картичка. Позвъне те ми по всяко удобно за вас време. Ще ми бъде приятно 14
Той ми подаде най-невероятната служебна визитна картичка, която бях виждала. Името му беше подчертано и под него напечатано „Ръководител на физическата лаборатория". Макар да бях сигурна, че всъщност никога няма да я използвам, я взех от протегнатата му ръка и станах да си вървя. Тогава един последен въпрос изникна в ума ми.
Разделихме се без повече думи и аз напуснах неврологичното отделение, като си помислих, че може би идеята аз самата да прекарам няколко седмици тук би била добра, за да подредя собствения си небалансиран ум. По-късно, завършила най-сетне обиколката си, се върнах в моя кабинет. Вместо да изхвърля визитната картичка на Дмитриев, както мислех да направя, я поставих внимателно на бюрото си. След това си приготвих леглото и легнах да спя с надеждата, че няма да има спешни случаи преди сутринта. Докато заспивах, си помислих, че вероятно несъзнателният респект, който винаги съм имала към физиката, още от времето на моите посредствени опити в университета да разбера теорията на относителността, ме възпря да изхвърля визитката на Дмитриев. Все още нямах намерение да се отзова на неговата покана. 
Нощта беше спокойна, аз спах дълбоко и без сънища. Обикновено се събуждах сама сутрин, но тялото ми се е нуждаело от допълнителна почивка, защото спах до закуската. След като я изядох набързо, оправих кушетката, сложих възглавницата и завивките в шкафа и бях готова за сутрешната си обиколка. Тогава телефонът иззвъня. Бях доволна, че не беше звънял през цялата нощ. Някакъв непознат глас каза:
Не бях свикнала да плача на работа. Бях се научила Преди много време да бъда емоционално безпристрастна Към съдбата на пациентите. Но Виктор беше специален.
казвам:
Виктор Исотов беше само на двадесет години, когато го изпратиха в нашата болница от една особен вид клиника. Тези клиники съществуваха в целия Съветски съюз от много десетилетия. Бяха предназначени да лекуват криминални пациенти, особено такива, които биваха определени като опасни. Не знаехме много за тези клиники, защото се ръководеха от Министерството на вътрешните работи вместо от това на здравеопазването. Между най-големите престъпления в Съветския съюз, за едни от най-лошите, бяха определени тези по чл. 70 от съветското законодателство. Той борави с антисъветска агитация и пропаганда. За много криминални осъждането по този член беше равносилно на смърт. Единствената разлика беше, че не биваха екзекутирани, а преминаваха през ужасите на „специално лечение". Много от тях бяха загубени за света завинаги, а тези, които се завръщаха, оставаха завинаги психически инвалиди. Виктор Исотов беше едно от редките изключения, на които се даваше възможност да се завърнат в обществото. След две години в психиатричните ужаси в специална клиника в Казахстан беше изпратен у дома край Новоси-бирск и насочен към нашата болница за лечение. Той дойде в моето отделение с етикета „бавна шизофрения", диагноза, която можеше да се сложи почти на всеки, който не пасва на държавния социален критерий за нормалност. Каталог: Knigi -> New%20books Knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче Knigi -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие Knigi -> Божиите генерали Knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш New%20books -> Добре съм Припичам се на слънцето! New%20books -> Както и да е, Павел има образование New%20books -> Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му New%20books -> Едно лято, скоро по Петровден, в село пристигна Павел Изтегляне 3.53 Mb. Сподели с приятели:
|
